Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Templanza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Мария Дуеняс

Заглавие: Под слънцето на Андалусия

Преводач: Марияна Китипова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: испанска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 10.03.2016

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Художник: Марияна Кръстева Станкова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-1552-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3680

История

  1. — Добавяне

На баща ми, Пабло Дуеняс Семпер,

който разбира от мини и обича виното

I
Град Мексико

1.

Какво минава през ума и през тялото на човек, свикнал да побеждава, когато в една септемврийска вечер му съобщят, че най-големият му страх се е сбъднал?

Нито един непремерен жест, нито едно рязко движение. Само мигновена и недоловима тръпка пробяга по гърба му, стигна до слепоочията и слезе до пръстите на краката. Изражението му обаче не се промени, когато узна това, което вече предчувстваше. Остана безстрастен. С ръка, опряна върху твърдото орехово дърво на писалището, и с очи, вперени в носителките на новината, в прежълтелите им от умората лица, в печалните траурни дрехи.

— Довършете шоколада си, госпожи. Съжалявам, че съм ви създал това безпокойство, и ви благодаря, че сте си направили труда да дойдете да ме уведомите лично.

Сякаш изпълняваха заповед, американките се подчиниха на поканата веднага щом преводачът им преведе една по една думите. Легацията им беше предоставила този посредник, този мост, чрез който двете грохнали от умора жени, които не говореха местния език, да могат да съобщят лошите вести и да изпълнят така целта на пътуването си.

Двете поднесоха чашите към устата си вяло и без желание. Навярно го направиха от уважение. За да не му противоречат. Не докоснаха обаче бисквитите на монахините от „Сан Бернардо“, а и той не настоя. Докато жените отпиваха гъстата течност със зле прикрито неудобство, в салона настана тишина, която не беше съвсем тишина: подобно на змия, тя пропълзя по лакираните дъски на пода и по покритите с плат стени, плъзна се по мебелите с европейска направа и между маслените пейзажи и натюрморти.

Преводачът, двайсетгодишно голобрадо момче, стоеше объркан, със сключени потни длани на височината на срамните си части, мислейки си: „Какво, по дяволите, правя тук?“. Из въздуха се носеха безброй звуци. От двора се чуваше шумът, който вдигаха слугите, докато обливаха плочките с лаврова вода. От улицата, през решетките от ковано желязо, долиташе тропотът на мулета и коне, жалбите на прокажените, които молеха за милостиня, и дотегливите викове на продавача на ъгъла, който хвалеше стоката си. Понички, питки с извара, мармалад от гуава, царевични сладки.

Жените попиха устните си с току-що изгладените салфетки от холандско платно, часовникът удари пет и половина. А после вече не знаеха какво да правят.

Тогава домакинът наруши напрегнатото мълчание:

— Позволете да ви предложа гостоприемството си, за да прекарате нощта в дома ми, преди да потеглите обратно.

— Благодарим, господине — отговориха двете почти едновременно, — но вече сме запазили стая в една странноприемница, която ни препоръчаха от посолството.

— Сантос!

Макар че резкият глас не бе предназначен за тях, двете потрепериха.

— Нека Лауреано да придружи дамите да вземат багажа си и да ги премести в хотела на Итурбиде, да запишат разходите на моя сметка. А ти отиди да потърсиш Андраде, измъкни го от партията домино и му кажи да дойде веднага.

Слугата с бронзова кожа прие заповедите на господаря си само с едно кратко: „Веднага, господарю“. Сякаш от другата страна на вратата, долепил ухо до нея, не беше научил, че съдбата на Мауро Лареа, дотогава заможен собственик на сребърни мини, току-що се беше прекършила.

Жените станаха от креслата и полите им изскърцаха, издувайки се като крилете на зловещ гарван. Предшествани от слугата, те първи напуснаха салона и излязоха в прохладната галерия. Тази, която каза, че е сестрата, вървеше отпред. Другата, която каза, че е вдовицата, я следваше. Вътре оставиха свитъците листове, които бяха донесли и които потвърждаваха черно на бяло истинността на едно предчувствие. Накрая и преводачът се приготви да излезе, но домакинът на къщата го спря.

Постави голямата си възлеста ръка, грапава и все още силна, на рамото на американеца с твърдостта на човек, който умее да заповядва и знае, че ще му се подчинят.

— Един момент, младежо, ако обичате.

Преводачът едва успя да се окопити от изненадата.

— Името ви беше Самюълсън, нали?

— Да, господине.

— Добре, Самюълсън — каза той, като сниши глас. — Излишно е да ви казвам, че този разговор беше напълно поверителен. Една дума да кажете за него, и ще се погрижа следващата седмица да ви депортират и да ви призоват в армията в родината ви. Откъде сте, приятелю?

Младежът усети как гърлото му пресъхна.

— От Хартфорд в Кънектикът, господин Лареа.

— Още по-добре. Така ще може да дадете своя принос за победата на янките над Конфедерацията.

Когато прецени, че двете жени вече са стигнали до покрития вход, той повдигна с пръсти пердето на един от балконите и ги видя да излизат от къщата и да се качват в собствената му карета. Кочияшът Лауреано подкара кобилите и те бързо потеглиха, заобикаляйки минувачи, босоноги парцаливи деца и десетки индианци, увити в сарапе[1], които предлагаха в хаотичен хор от гласове лой и килими от Пуебла, пушено месо, авокадо, сладкиши и восъчни фигури на Младенеца. Когато колата зави към улица „Лас Дамас“, той се отдръпна от балкона. Знаеше, че Елиас Андраде, пълномощникът му, ще дойде най-рано след половин час. И вече беше решил какво да прави, докато го чака.

Докато преминаваше от стая в стая, далече от чужди погледи, Марио Лареа свали с ярост сюртука си. После с резки движения развърза вратовръзката си, разкопча бутонелите и запретна ръкавите на ленената си риза. Когато стигна до целта си, вече със запретнати ръкави и разкопчана яка, той пое дълбоко въздух и завъртя стойката с форма на рулетка, на която бяха поставени вертикално щеките.

— Господи — прошепна той.

Нищо не подсказваше, че ще избере точно тази, на която се спря. Имаше други, по-нови, по-модерни и скъпи, събирани през годините като осезаеми доказателства за непрекъснатия му възход. По-точни при удара, по-балансирани. Въпреки това в онази привечер, която промени живота му и чийто светлик гаснеше, докато слугите палеха лампи и свещници в голямата му къща, докато улиците все още бяха изпълнени с хора, а страната беше все така неуправляема, разкъсвана от конфликти, които сякаш нямаха край, той отхвърли логичния избор. Без някаква обяснима причина избра старата груба щека, която го свързваше с миналото, и се приготви да се бори яростно срещу собствените си демони пред масата за билярд.

Минутите минаваха, докато той изпълняваше удари с неумолима точност. Един след друг, след друг, след друг, съпътствани единствено от шума на топките от слонова кост, които отскачаха от бордовете на масата, и от резкия звук при сблъсъка им една в друга. Контролираше, преценяваше, решаваше, както правеше винаги. Или почти винаги. Внезапно откъм вратата, зад гърба му, прозвуча глас.

— Щом държиш тази щека в ръцете си, значи се е случило нещо лошо.

Продължи играта си, сякаш не бе чул нищо: ту извърташе китка, за да нанесе точен удар, ту обхващаше здраво щеката за пореден път с лявата си ръка с два сплеснати в краищата им пръста и с тъмния белег, който тръгваше от основата на палеца. Рани от войната, шегуваше се често той. Следите от миналото му в недрата на земята.

Беше чул гласа на пълномощника си, разбира се, добре модулирания глас на този висок, небрежно-елегантен мъж, зад чийто напълно плешив череп се криеше жив и проницателен ум. Освен че се грижеше за финансите и интересите му, Елиас Андраде беше също най-близкият му приятел: по-големият брат, какъвто никога не бе имал, гласът на съвестта му, когато в изпълнените с напрежение дни губеше способността си за правилна преценка.

Като се наведе над масата, Мауро Лареа запрати последната топка и сложи край на самотната си игра. Върна щеката на мястото й и бавно се обърна към току-що пристигналия.

Изгледаха се лице в лице като толкова други пъти. За добро или зло, винаги правеха така. В лицето. Без увъртания.

— Разорен съм, приятелю.

Пълномощникът стисна силно очи, но не отговори. Само извади кърпичка от джоба и избърса челото си. Бе започнал да се поти.

В очакване на отговор Мауро Лареа отвори една кутия и извади две пури. Запалиха ги от сребърен съд с жарава и въздухът се изпълни с дим; едва тогава адвокатът реагира на страшната новина, която преди малко му бе съобщена.

— Сбогом на „Три луни“.

— Сбогом на всичко. Всичко отиде на майната си.

Живееше между два свята и понякога употребяваше груби кастилски изрази, а в други случаи звучеше по-мексикански и от най-чистокръвния мексиканец. Двайсет и пет години бяха изминали, откакто бе пристигнал в Нова Испания, превърнала се вече в млада република след дълга и мъчителна борба за независимост. Бе дошъл с рана в сърцето си, с две неотменими отговорности и с крещящата потребност да оцелее. Нищо не предвещаваше, че пътят му ще се пресече с този на Елиас Андраде, последен потомък на стар аристократичен род, обеднял след залеза на колонията. Но както при толкова други неща, в които се намесват ветровете на случайността, двамата мъже се срещнаха в долнопробната кръчма на един миньорски лагер в Реал де Каторсе, когато бизнесът на Лареа — с десетина години по-млад — започваше да разцъфтява, а мечтите на Андраде — с десетина години по-стар — бяха стигнали дъното. И въпреки безбройните превратности, които двамата преживяха, въпреки несполуките, победите, радостите и горчивините, които съдбата им поднесе, двамата останаха заедно.

— Американецът ли те изигра?

— По-лошо. Мъртъв е.

Андраде повдигна въпросително вежда.

— Убит от южняците в битката при Манасас. Жена му и сестра му дойдоха от Филаделфия, за да ми съобщят. Това била последната му воля.

— А машините?

— Собствените му съдружници ги реквизирали по-рано за въглищните мини в долината на Лакауана.

— Бяхме ги платили изцяло.

— До последното винтче, нямахме друг избор. Но нито една не е била изпратена.

Пълномощникът се приближи до един от балконите, без да каже дума, и отвори широко крилата, може би с надеждата, че полъхът на вятъра ще пропъди това, което току-що бе чул. От улицата обаче долетяха само обичайните гласове и шумове — безспирната суетня на някогашния най-голям град в Америките. Най-богатият, най-мощният, старият Теночтитлан.

— Предупредих те — каза той, без да се обръща, с поглед, вперен в оживената улица.

В отговор Мауро Лареа всмукна дълбоко от пурата си.

— Казах ти, че е твърде рисковано да подновиш експлоатацията на мината, да не сключваш тази дяволска концесия, да не влагаш толкова пари в чуждестранни машини, да потърсиш съакционери, с които да споделиш риска… Да си избиеш тази проклета щуротия от главата.

Близо до катедралата се разнесе трясък, чуха се гласовете на двама кочияши, които се караха, изцвили кон. Той изпусна дима, без да отговори.

— Сто пъти ти повторих, че не трябва да залагаш толкова високо — настоя Андраде с все по-остър тон. — И въпреки това, противно на съвета ми и на най-елементарния здрав разум, ти заложи на карта всичко. Ипотекира имението в Такубая, продаде земите в Койоакан, стопанствата в Сан Антонио Коапа, складовете на улица „Сепулкро“, градините в Чапинго, оборите до черквата „Санта Катарина“.

Изреди списъка на имотите, сякаш плюеше жлъч, после дойде редът на останалото.

— Продаде също всичките си акции, боновете срещу публичния дълг, ценните книжа и дяловите участия. И не стига, че заложи всичко твое, но и затъна до гуша в борчове. Сега не знам как смяташ да се справим с това, което ще ни връхлети.

Той най-после го прекъсна.

— Все още ни е останало нещо.

Разпери ръце, сякаш искаше да обгърне стаята, в която се намираха. И този жест, по подразбиране, обхващаше стени и тавани, дворове, стълби и покриви.

— Дори не си го помисляй! — извика Андраде, като се хвана за главата.

— Трябват ни пари, за да платим първо най-належащите дългове, след което да започна да действам.

На лицето на адвоката се изписа страх, сякаш беше видял призрак.

— В каква посока да действаш?

— Още не знам, но е повече от ясно, че трябва да замина. Нямам друг изход, човече. Тук съм свършен. Няма начин да предприема каквото и да било.

— Почакай — настоя Андраде, опитвайки се да му вдъхне спокойствие. — Моля те, не бързай. Преди това трябва да преценим всичко, може би ще успеем да го запазим в тайна известно време, докато аз успокоя нещата и се договоря с кредиторите.

— Знаеш също като мен, че така няма да стигнем доникъде. И че резултатът от сметките и балансите ти ще бъде отчайващ.

— Успокой се, Мауро. Моля те. Не предрешавай нещата и най-вече не продавай къщата. Това е последното, което ти е останало непокътнато, и единственото, което ще ти послужи, за да прикриеш истинското положение.

Имаше предвид внушителната колониална къща на улица „Сан Фелипе Нери“. Старинният бароков дворец, купен от потомците на граф Регла, най-едрия собственик на мини във вицекралството; имотът, който го поставяше на най-завидна позиция в обществото. Единствено него не заложи, когато трябваше да събере чудовищната сума в брой, която му беше нужна, за да възстанови мината „Три луни“; единственото, което оставаше непокътнато от състоянието, натрупано с годините. Освен материалната стойност, и двамата знаеха колко много означава тази къща: опорна точка, върху която да поддържа — макар и зле закрепено — доброто си име в обществото. Ако я запазеше, щеше да се спаси от позора и унижението. Ако я загубеше, щеше да се превърне в очите на цялата столица в олицетворение на провала.

Между двамата мъже настъпи напрегната тишина. Някогашните приятели, ощастливени от съдбата, победоносни, възхвалявани, уважавани и търсени, сега се гледаха като двама корабокрушенци насред буря, изхвърлени най-неочаквано в ледените води от коварното морско вълнение.

— Постъпи като неразумен хлапак — каза накрая Андраде, сякаш, като повтаряше мислите си, щеше да смекчи удара.

— Обвини ме в същото, когато започнах с „Елвира“. И когато влязох в „Света Клара“. А после в „Изобилие“ и „Благоденствие“. И във всичките тези мини успях да намеря богата жила и извадих сребро с тонове.

— Но тогава нямаше и трийсет години, беше истински дивак, изгубен на края на света, и можеше да рискуваш, глупако! Сега, когато наближаваш петдесетте, мислиш ли, че ще можеш да започнеш отново от нулата?

Мауро го остави да излее гнева си.

— Предложиха ти да влезеш в консорциуми и съюзи с най-големите компании в страната! Канеха те либерали и консерватори, можеше да станеш министър при някое от техните правителства, стига да беше проявил и най-малкия интерес! Няма салон, който да не иска да бъдеш негов гост, на масата ти са седели най-изтъкнатите личности в страната. А сега пращаш всичко по дяволите заради ината си. Имаш репутация, която си готов да жертваш, син, който без парите ти ще бъде просто един неудачник, и бременна дъщеря, която си на път да опозориш!

Когато спря да крещи, той смачка недоизпушената пура в кристалния пепелник и се отправи към вратата. Силуетът на Сантос Уесос, слугата индианец, се появи в този момент на прага. Носеше поднос с две кристални чаши, гарафа с каталонска ракия и друга — с контрабандно уиски от Луизиана.

Андраде дори не изчака да го остави на масата. Застана пред него и си наля питие. Изпи го на един дъх и избърса устата си с опакото на ръката.

— Ще прегледам довечера сметките, за да видя дали можем да спасим нещо. Но те моля, изобщо не си и помисляй да продаваш къщата. Само тя ти остава, ако искаш някой отново да ти се довери. Тя е твоето алиби. Твоят щит.

Мауро Лареа се престори, че го слуша, дори кимна с глава, но умът му вече работеше в съвършено друга посока.

Знаеше, че трябва да започне отново.

А за тази цел се нуждаеше от пари в брой и от възможност да обмисли нещата.

Бележки

[1] Наметало с процеп за главата. — Б.пр.