Иън Макдоналд
Луна: Новолуние (5)

Три

Името ми. Нека започнем от него. „Корта“. Това не е португалско име. Думата е испанска и означава „разрез“. Но не е испанско име. По-скоро е звук, който се е носил по света — от държава до държава и от език до език, след което се е превърнал в дума, след това — в име и най-накрая е завършил пътя си на брега на Бразилия.

Когато човек подава молба да отиде на луната, КЛН изисква от него да си направи ДНК тест. Може да искаш да останеш или да си отгледаш деца там, а КЛН не желае да рискува у теб или у наследниците ти да се появят хронични генетични състояния. Моето ДНК носи в себе си черти от хора по целия свят. Стария свят, Новия свят; Африка, източното Средиземноморие, западното Средиземноморие; хора от тупинамбски, японски, норвежки произход. Аз съм жена-планета.

Адриана Корта. Кръстена съм „Адриана“ на пралеля си. Най-ясният спомен, който ми е останал от нея, е как я слушам да свири на електрически орган. Живееше в мъничко апартаментче, а в средата на хола й беше поставен този огромен музикален инструмент. Беше единственото ценно нещо, което притежаваше, и беше сигурно, че няма как да бъде откраднато: никой нямаше да успее да го измъкне навън. Обичаше да свири, а ние танцувахме около нея. Бяхме седем: Байрън, Емерсън, Елис, Адриана, Луиз, Ейдън и Кайо. Аз бях средно дете — което беше най-лошото от всички възможни положения. Но пък така по-лесно ти се разминават постъпките. Братята и сестрите ти служат за камуфлаж. В къщата винаги звучеше музика. Майка ми не можеше да свири на каквото и да е, но много обичаше да пее и радиото винаги беше включено. Израснах с класиките. Донесох ги с мен тук. Докато работех на повърхността, ги слушах в космокостюма си. От всичките ми деца, само Лукас наследи тази любов към музиката. Жалко, че няма хубав глас.

Адриана Арена де Корта. Майка ми се казваше Мария Сесилия Арена. Беше здравен работник за една католическа общественополезна организация. Грижа за деца, нито дума за контрацептиви. Но не искам да звучи, сякаш не беше добра жена. Работеше във Вила Каноас, а когато излезе в пенсия, цялата фавела дойде да я изпрати. Веднъж баща ми си изгорил ръката, докато заваряваше бронята на една кола. Отишъл при майка ми, за да се лекува, и двамата се оказали заварени един за друг не по-малко здраво от метала. Тя беше едра, бавна жена, скована в кръста и след като роди Ейдън спря да работи и почти не излизаше от апартамента. Нямаше как да ни хване, когато правехме пакости, затова викаше. Имаше висок, гръмък глас, който винаги намираше точно онзи от нас, който трябваше да го чуе. И имаше толкова топъл и добър характер. Татко я обожаваше. Кръвообращението й създаваше проблеми, а също и сърцето. Защо здравните работници са винаги в най-лошо здраве?

Все още ми липсва. Мисля за нея повече, отколкото за когото и да било от всички там.

Адриана Мао де Феро Арена де Корта. Мао де Феро. Желязната Ръка. Какво име само, нали? Всички деца бяхме Железни Ръце; такива бяха и баща ми и всичките ни чичовци. Това бил прякорът на дядо ми Диого от Белу Оризонте. Той починал, преди аз да се родя, но работел в мините за желязо от четиринадесетгодишна възраст, докато не го уволнили, защото се превърнал в заплаха за собствената и чуждата сигурност. Изкопал общо десет милиона тона. А аз съм изкопала и повече. Хиляда пъти повече. Десет хиляди пъти. Ако някой има Желязна Ръка, то това съм аз. Мини и метали. Баща ми търгуваше с коли. Беше се научил да разглобява двигателите до основи и да ги сглобява наново, още преди да се научи да кара кола. Дошъл в Рио, когато финансовата криза сполетяла Минас Жерайс и си намерил работа в един от автосервизите, които си служели с измами, за да продават негодни автомобили — взимали две таратайки, срязвали ги наполовина, и заварявали предницата на едната за задната част на другата. И готово — нова кола! Работата не му харесвала — баща ми беше наистина много честен човек. Винаги, щом заговореха за корупция или мошеничество по новините, той започваше да вика по телевизора. По време на десетте и двадесетте години на двадесети век в Бразилия викал почти непрекъснато. Онази измама с олимпийските стадиони! Хората не можеха да си позволят дори да се качат на автобуса, за да отидат на работа! Започнал да търгува с коли — дали това е било по-почтено от строежа на сгради е морален въпрос, на който не мога да отговоря. Но бързо успял да основе собствен бизнес, а след това решил да поеме риск и откупил правото за пласиране на стоките на Мерцедес за нашия район. Това се оказало най-доброто решение в живота му — след това да се ожени за мама. Изглеждало, че баща ми има нюх в бизнеса. Преместихме се в Бара де Тихука. Какво място! Никога през живота си не бях виждала такова нещо! Разполагахме с цял етаж в един блок. Трябваше да деля стая само с една от сестрите си! А ако се надвесехме от прозореца и се обърнехме силно настрани, можеше да различим морето в една от пролуките между другите блокове!

Адриана Мария до Сеу Мао де Феро Арена де Корта. Мария Небесна. Девата на Звездното небе. Майка ми работеше за Абриго Кристо Редентор и изпращаше мен и всичките ми братя и сестри да ни четат Катехизиса и да слушаме църковните служби, но самата тя далеч не беше добра католичка. Когато се разболявахме, палеше свещ и пъхаше медальон с образа на Дева Мария под възглавницата ни, но в същото време купуваше билки, молитви и икони от Мае-де-Санто. Казваше, че така се „презастрахова“. Колкото повече божества помагаха за благоденствието на семейството, толкова по-добре. Израснахме в два невидими различни свята едновременно: този на светиите и този на оришите. И така, аз бях кръстена на един католически светец, който беше и Йеманджа. Спомням си, че майка ми ни водеше на брега в Бара за празника след Коледа. Отиваше там само по веднъж всяка година. Океанът я плашеше. През седмицата след Коледа шиехме костюми в синьо и бяло — свещените цветове. Мама умееше да прави фантастични корони от тел и стари чорапогащници, които татко боядисваше в работилницата си за коли. Миризмата на боя за коли винаги ще си остане ароматът на новогодишния празник за мен. Мама обличаше всички ни в бяло и всички я поздравяваха с уважение, докато вървяхме надолу към брега. Бях толкова горда с нея — изглеждаше величествена като кораб. Милиони се стичаха в Рио за празника след Коледа, но празненствата в Бара бяха много по-разкошни. Това беше нашият празник. Всички украсяваха балконите си с палмови листа. Колите минаваха нагоре-надолу по Авенида Сернамбетида, а от тях звучеше силна музика. Наоколо обикаляха толкова много хора, че караха много бавно. Беше безопасно дори за най-малките деца. Имаше музикални увеселения и много храна. Всички неща, които Йеманджа обичаха. Трева. Цветя. Бели цветя, хартиени лодки, свещи. Отидохме на брега, близо до водата, а океанът се плискаше пред краката ни. Дори мама нагази до глезените в разпенените вълни и остави между пръстите на краката й да се стичат струйки пясък. Очаквахме момента, в който луната щеше да се покаже над морето. И ето, че той дойде: нейният невероятно тънък сърп изплува на хоризонта, не по-дебел от изрязан нокът. Приличаше на диря кръв, бавно потекла по хоризонта. Огромна. Толкова огромна. След това сякаш видях всичко от друг ъгъл и осъзнах, че не се издига над ръба на света — вместо това се материализираше направо от луната. Морето вреше и кипеше, а белите вълни напираха към луната под влиянието на притеглянето й. Не можех да проговоря. Никой от нас не можеше. И все пак, останахме да гледаме — бяхме хиляди. Една тънка ивица от бяло и синьо по продължението на бразилската граница. След това луната се показа цялата, ясна и ярка, и по морската повърхност от нея до мен пробяга една сребриста линия. Пътеката на Йеманджа. Пътят, по който Девата идваше в нашия свят. Спомням си как си помислих, че по пътищата може да се върви и в двете посоки. Можех да стигна по него до луната. След това хвърлихме цветята си във водата и оставихме вълните да ги отнесат. Сложихме мъничките си чаени свещи в хартиени лодки и ги пуснахме да плуват след цветята. Повечето потънаха, но някои продължиха по лунния път до Йеманджа. Никога няма да забравя гледката на мъничките лодки, които се поклащаха и продължаваха нататък по лунния път.

Мама не вярваше, че хората са успели да отидат до там — не вярваше, че човек е стъпвал на луната. За нея беше немислимо. Луната беше живо същество, не космически спътник от камък. Хората не можеха да се разхождат като бълхи по кожата на други същества. Дори след като минаха години — когато я заведох на плажа, преди да замина, — тя още не вярваше, че там има хора. Вече едва можеше да се движи. Наех кола и я закарах с нея до брега, който се намираше на няколкостотин метра. Татко беше загубил фирмата си. Вече не търгувахме с коли. Апартаментът си остана наш, понеже татко беше изплатил ипотеката по-рано, и отново се напълни — събра се цялото семейство. Байрън, Емерсън, Елис, Луиз, Идън, Кайо. Адриана. Всички птичета — обратно в гнездото.

Мама вече беше станала едра като луна, но всички посетители, които бяха дошли да присъстват на празника на Коледа, й засвидетелстваха уважението си. Колите по улицата надуваха клаксоните си, щом я видеха. Беше велика; свещена. Заведох я за ръка до водата и видях как луната сякаш се надига направо от водната повърхност, и казах: „Скоро ще бъда там.“ Тя се засмя и не ми повярва, но след това отвърна: „Е, поне ще ми е лесно да ти махам от балкона.“

Адриана Мария до Сеу Мао де Феро Арена де Корта. Чуждата. Момичето, което не е съвсем на място при нас. Другата; малката друга. Онази, която беше обикновена като земята. Това окончателно се превърна в моето определение. Названието, което оказа най-голямо влияние върху живота ми. Обикновената. Не най-красивата, не най-умната и не най-общителната. Не първата, на която вово даде парите за Великден. Обикновената Адриана. Имах хубави крака, но тялото ми беше твърде ниско, а ушите и носа ми — твърде големи. Малки, тесни очи като цепки, прекалено тъмна кожа. Родителите ми си мислеха, че ми правят услуга. Не искаха да си правя илюзии. Казаха ми: „От теб няма да излезе красавица, няма да излезе нещо специално, няма да ти се случи нещо забележително, затова не очаквай светът да падне сам в ръцете ти като зряла праскова. Ще трябва да се потрудиш да го заслужиш. Ще трябва да впрегнеш всички качества и таланти, с които разполагаш, за да получиш онова, които останалите ще получат заради красотата на усмивките си.“ Другата. Никой не ме беше наричал така от петдесет години. Вие сте единствената на този свят, която знае за онова име. И усещам как юмруците ми се стягат. Как стисвам зъби. Само заради онова име. Петдесет години на този свят и пак онова име! Пак то!

И така, аз бях родена без предимствата на грацията и без да се радвам на нечие покровителство. Носът ми беше прекалено голям, кожата ми беше прекалено тъмна. Но щях да се потрудя и щях да стана наистина забележителна. Щях да бъда онази, която би направила всичко, онази, която не се бои от нищо. Знаех, че никога няма да ме хванат. В училище винаги вдигах първа ръка. Бях момичето, което отказваше да млъкне, когато говореха момчетата. Бях онази, която проби защитите на училищната мрежа и смени резултатите от изпитите. И оставих околните да си мислят, че го е направил всеизвестния зубър, който се занимаваше с компютри. Казах на Бейб Нортън, знаменития играч от отбора по футзал, когото всички момичета обожаваха, да пъхне ръка под полата ми. Той го направи и всички останаха шокирани. Имитирах вида на красавиците около мен, за да приличам повече на тях. Така и не ми позволиха да се върна в женския отбор по футзал. Така да бъде: сама си намерих спорт. Бразилско джиу-джицу. Майка ми изобщо не го одобряваше. Татко обаче много обичаше да гледа борбите със смесени бойни изкуства по кабелната телевизия и ми намери доджо. Аз бях дребна и хитра, биех се мръсно и можех да надвия два пъти по-възрастни от мен момчета. Това беше по време на средното ми образование. А какво лошо дете бях само. Изпреварвах красивите момичета в съревнованието за вниманието на момчетата, понеже им давах да разберат, че бих се съгласила да направят всичко с мен. И наистина се съгласявах — макар и не на толкова много неща, колкото красивите момичета сигурно смятаха. Репутацията ми стигаше. Красавиците ме изолираха от социалните си кръгове и спряха да ме канят на купоните си. Голяма работа. Опитаха се да ме унижат с различни подлости и удари под кръста, но акълът им не стигаше да измислят и най-прост план за отмъщение. Публикуваха злостни клюки за мен във Фейсбук; аз им хакнах профилите до една. Бях по-добра програмистка от всички тях взети заедно. А и не им стискаше да ме тормозят физически или да се опитат да ме залеят с киселина за акумулатор; бях бърза и корава и можех да ги победя с такава лекота, сякаш бяха кукли Барби. Гимназията беше същинска война. Но не е ли така навсякъде?

Момчетата не бяха лоши, между другото. Все говореха за анален секс, но всички мъже са такива. Една свирка им стигаше. Бояха се от мен не по-малко, отколкото се бояха момичетата.

Скандално, нали? Жена на моята възраст да говори за анален и орален секс.

Татко остана възхитен от новината, че ще уча инженерство. Минно инженерство — като истинска дъщеря на Минас Жерайс. Истинска Желязна Ръка. Майка ми пък беше ужасена до дъното на душата си. Инженерството било мъжка работа. Никога нямало да си намеря съпруг. Никога нямало да родя деца. Щяла съм била да ям с пръсти и да събирам кал под ноктите си, и никой мъж нямало да ме пожелае. И на всичкото отгоре — в Сао Пауло. Онзи ужасен град.

Моментално обикнах Сао Пауло. Обикнах характерната му грозота, която вдъхваше страх. Обикнах анонимността му. Обикнах баналността му. Обикнах безкрайното море от небостъргачи, което се разкриваше пред погледа. Обикнах отказа му да прави компромиси. В сравнение с луната, градът беше същински ангел небесен. На луната няма красота. Сао Пауло беше като мен — не блестеше с красота, но беше пълен с енергия, идеи, гняв и несломим дух.

Намерих си добра компания. Преди всичко момчета — все още беше рядкост да видиш момиче, което учи минно инженерство, пък и познавах мъжкия характер по-добре от женския. Мъжете бяха простодушни и прями. Но там открих, че мога да се сприятелявам и с момичета. Открих колко различно е приятелството с жени от приятелството с мъже. Установих, че момичетата всъщност ми харесват. Установих, че ги обичам. Бях опортюнистка и не се боях от чуждото неодобрение. Знаех много номера. Когато си спомня за тази млада жена и за нейната смелост и самонадеяност, изпитвам към нея огромна любов. Тя не остави и една възможност неоползотворена. Едва бях пристигнала в кампуса на университета, когато нарисувах знамето на държавата по цялата дължина на голото си тяло, яхнах колелото си и обиколих улиците на Сао Пауло. Всички ме гледаха, но никой не ме видя. Бях гола и невидима, и това много ми хареса. О, какво тяло имах само. Колко повече можех да направя с него!

Сега ще ви разкажа и за Лиото. Отдавнашна история, ланшен сняг… Знаете ли какво означава това? Понякога забравям, че има стари думи и идеи, които днешните поколения не биха разбрали. Всякакви сравнения с природата на Земята — климата или животните, например, предизвикват само недоумение у внуците ми. Луна никога не е виждала на живо крава, прасе или дори кокошка.

Лиото. Вече не мога да си го представя ясно, но си спомням гласа му. Имаше южняшки акцент — беше от Куритиба. Мисля, че той беше първата ми любов. О, виждам прикритата ви усмивка. Не флиртувах с него, не го дразнех, не го прелъстих и не си играех със страстта му, затова мисля, че трябва да е било любов. Запознахме се, докато бях с отбора по джиу-джицу. Отборите по спорт бяха като бордеи — всички мислеха само за секс, и го правеха непрекъснато. Бяхме на състезание — аз бях в отбора на момичетата, лека категория, лилав колан. Той беше тежка категория, пети черен колан. Спомням си теглото и колана му, но не и лицето му.

Татко обичаше да взима назаем най-лъскавия Мерцедес от салона ни и да идва с него, за да ме гледа как се състезавам. Пътят беше дълъг, но на него му беше приятно. На връщане ме возеше през Жардинс и ме водеше на вечеря в някой тузарски ресторант. Когато слизах от колата, се чувствах като милионерка.

Веднъж обаче дойде с Мерцедеса, но аз не се качих в колата, за да се върна с него. Исках да отида да пия бира с Лиото, а после — на един купон. Спомням си тъжното изражение на лицето на баща ми, когато му казах, че няма да минем заедно по Руа Барао де Капанема и да разглеждаме менютата през прозореца на колата. Мисля, че това караше и него да се чувства като милионер. Продължаваше да идва на състезанията чак докато не отидох в Ору, след като завърших училище. Беше прекалено далеч, пък и бях започнала да губя интерес към бойното изкуство — година след година боричкане на тепиха, само и само за да напредна с по един дан тук и там.

По това време бяха минали вече две години от смъртта на Лиото. Любовната ни връзка продължи над година, когато почина. Не бях там, когато го застреляха насред площад Сее. Работех над един доклад за края на срока, когато разбрах. Никога не ме е бивало в политиката. Аз бях инженер, а той беше студент по литература. Активист. Той ми каза, че никога не съм заемала някаква явна позиция, защото не съм се замисляла по политически въпроси, но явно съм капиталистка по душа. Аз бях прагматик. Той обичаше теориите. Споровете с него никак не ми се удаваха, защото той вече беше премислял всичко надълго и нашироко — доводите му се редяха един подир друг като войници в армия. Дори един да се провалеше, нов заемаше мястото му на секундата. Светът бил подреден безкрайно несправедливо, прогнил от несправедливости — расизъм, сексизъм, неравенство и лоша политика на половите роли. Аз си мислех, че това е просто, начинът, по който се случваха нещата в Бразилия. Но дори аз виждах как броят на хеликоптерите, които прелитаха над кампуса на УСП, се увеличаваше с всеки изминал ден: те бяха лимузините на свръхбогатите, онези, които летяха високо в небето и никога не докосваха земята. Промените бяха като малки метеорити, които непрекъснато поразяваха обществото със стотици малки изменения. Цената на билетите на автобусите и метрото се повишаваха. Приятелите ми започнаха да заключват велосипедите си, защото кражбите се увеличиха поради въпросните високи цени. Магазините инсталираха щори пред витрините си, понеже бездомните хора ставаха все повече и спяха под навесите им. Заради тях пък увеличиха видеонаблюдението на улиците. Дронове навсякъде. В Сао Пауло! Това може и да беше допустимо в някоя европейска държава или около мексиканския залив, но в Бразилия просто не се правеше така. Където имаше дронове, винаги щеше да има и полиция. А където имаше полиция, винаги щеше да има и насилие. А цените на хляба се увеличаваха всеки ден — все повече и повече, и повече. Ако не друго, то това със сигурност бе достатъчно да прелее чашата на хорското търпение.

Лиото беше отдаден на каузата. Отиде на площад Сее, където рисуваше плакати и участваше в протестите. Мислеше, че на мен не ми пука. На мен ми пукаше, но не и за хора, които не познавах. Не и за китайските фирми, които изкупуваха цели провинции и гонеха хората от собствената им земя. Не и за бежанците, които напускаха страната и на които дори обитателите на бедняшките квартали гледаха с презрение. Пукаше ми само за това, което познавам лично аз — семейството ми, приятелите ми и семейството, което щях да създам един ден. На първо място е семейството; винаги семейството.

Боях се за него. Гледах клиповете в Ютюб. Виждах как протестите стават все по-бурни. Виковете се превърнаха в камъни, а те — в петролни бомби. А полицията отвръщаше на свой ред: щитовете се превърнаха в сълзотворен газ, а той — в пистолети. Казах му, че не искам да ходи там. Казах му, че може да го арестуват или пратят в затвора, а това щеше да бъде вписано в досието към гражданския му номер и никой повече нямаше да одобри кредит на негово име, нито пък да го вземе на работа. Казах му, че според мен го е грижа повече за чуждите хора, отколкото за хората, които ги е грижа за него… Отколкото за мен. Разделихме се за известно време. Но още спяхме заедно. Хората никога не се разделят истински.

В първия момент не разбрах какво се е случило. Десетина съобщения пристигнаха едновременно. „О, господи.“ „Полицията откри огън.“ „Огън по протестиращите.“ „Стрелба.“ „Раниха Лиото“, „Лиото е добре“, „Улучиха Лиото.“. Съобщенията примигваха едно през друго. Имаше неясно видео, на което се виждаше как влачат едно безжизнено тяло през вратата на един магазин. След това — сирени. Пристигнаха линейки. Всичко беше толкова неясно и размазано. Нищо не беше на фокус. В далечината се чуваше стрелба. Чували ли сте изстрел някога? Предполагам, че не. Луната не търпи огнестрелни оръжия. Звукът от изстрелите им е кратък и жесток. Заливаха ме потоци от информация, но не можех да различа кои части са верни. Опитах се да му се обадя. Нямаше сигнал. След това слуховете започнаха да се избистрят. Лиото е бил прострелян. Закарали са го в болницата. Коя болница? Можете ли да си представите колко безпомощна се чувствах? Обадих се на всеки от общите ни познати; на всеки, който познаваше когото и да било от активистите, с които се движеше. Болница „Сирио-Либанез“. Откраднах едно колело. Отне ми само секунди, за да разбия защитата на чипа за проследяване. Препусках като луда през трафика на Сао Пауло. Не ме пуснаха да го видя. Останах в чакалнята на спешното отделение — беше пълно с полицаи и новинарски екипи. Не обелих и дума, само си седях в ъгъла. Полицаите щяха да ме подложат на разпит, новинарите — също. Вслушвах се с цялото си внимание, но така и не чух новини за състоянието му. След това пристигна семейството му. Така и не се бях запознала с тях — дори не знаех, че има семейство, но веднага разбрах кои са. Все чаках и чаках, и се опитвах да дочуя нещо. След това съобщиха, че е починал в спешното отделение. Семейството му беше покрусено. Екипите в болницата държаха полицаите на разстояние; новинарите пък си получиха снимките. Нямаше какво да се направи. Нямаше как да си го върна. Смъртта винаги излиза окончателният собственик. Изнизах се на откраднатото си колело.

Лиото почина, а заедно с него — и петима други. Не беше първият, когото застреляха, затова никой не запомни името му. Никой не пишеше със спрей по стените и автобусите: „Помнете Лиото Мацушита.“ Никой не си спомня кой втори е стъпил на луната. Спомням си, че бях шокирана; замаяна; ужасена; но основното чувство, което изпитвах, беше гняв. Бях бясна, че означавам за него толкова малко, та охотно да се подложи на смъртна опасност. Бях бясна, че го е застигнала такава глупава смърт. Спомням си гнева, но не си спомням болката, скованите мускули, натиска зад очите, чувството, че умирам отново и отново. Стара съм. Много години ме делят от студентката по инженерство от УСП. Гневът има ли период на полуразпад?

Питам се какво щеше да си мисли за мен Лиото, ако беше оцелял? Богата и влиятелна съм. Една моя дума е достатъчна, за да угаснат всички светлини на Земята, и цялата планета да потъне в леденостуден мрак. Аз съм не просто онзи нарицателен един процент от най-богатите; аз съм един процент от този един процент — една от онези, които напуснаха Земята.

За една седмица вече бяхме забравили за Лиото Мацушита — втория мъченик. Имаше още метежи и още смъртни случаи. Правителството даваше обещания, а после ги нарушаваше до едно. После се зареди поредица от сривове, които запращаха държавата и икономиката и все по-надолу и по-надолу, докато не ударихме дъното и не изпаднахме до положение, което беше непоправимо.

Тогава още не знаех, че Лиото е бил една от първите жертви на класовата война. Великата и окончателна класова война: онази, която напълно унищожи средната класа. Финансиализацията на икономиката направи работниците излишни. Механизацията бе станала причината средните прослойки на обществото да се сринат без остатък. Ако един робот може да върши работата ти що-годе задоволително и за по-малко пари, я получаваше. Машините караха хората да свалят цените на услугите си все по-ниско и по-ниско, за да могат да се конкурират с тях. Даже осигуряваха програмите, с които населението си търсеше работа и се надпреварваше да сваля изискваното си заплащане все повече и повече. Ако искаш по-малко от една машина, може и да получиш достатъчно пари за храна. И нищо друго. Преди живеехме със заблудата, че роботите ще покорят света ни с помощта на ята дронове-убийци, бойни роботи с размерите на жилищни блокове и терминатори със светещи червени очи. А сега ни заливаше море от механизирани роботи-касиери в местните супермаркети и бензиностанции; опции за онлайн банкиране; самоуправляващи се таксита и фини системи за диагностика в болниците. Ботовете заеха местата ни, един по един.

И ето ни сега — в най-зависимото от машини общество в историята на човечеството. Забогатях и построих династията си с помощта на същите тези роботи, които превърнаха Земята в бедняшко гето.

Баща ми не си спомняше момента, в който северноамериканците са кацнали на луната, но ми каза, че старият Мао де Феро го е направил. Беше седнал да пие в един бар в Белу Оризонте. По телевизията излъчваха някакъв футболен мач и Мао де Феро почти се сби със собственика на бара, защото настояваше да превключат на предаването за приземяването на луната. Това е исторически момент, каза. Няма да видим нищо по-велико, докато сме живи. „Фалшиво е!“, извикаха другите посетители в бара. Заснето в някакво холивудско студио. Но баща й се изправи пред телевизора и се втренчи в черно-белия запис, сякаш безмълвно предизвикваше останалите да се опитат да превключат обратно на футболния мач. Спомням си и момента, в който Макензи изпратиха роботи на луната. Аз също бях в един бар, заедно със студентите, с които си помагахме в ученето и разменяхме записки. Бях се върнала у дома в Минас Жерайс, където се намираше ДЕМИН — институтът по минно инженерство, за да продължа следдипломното си образование. Изпъквах още повече на фона на множеството в Ору Прету. Не — бях направо уникална. Нямаше нито една друга жена. Мъжете бяха малко прекалено любезни и приветливи. Аз също не исках да ме изолират, затова пиех бира с тях в бара. Съдържателят превключваше между спортните канали и за миг мина през една новинарска емисия. Зърнах луната, машините и следите от гуми. Изкрещях на съдържателя: „Хей, хей! Остави го!“ Бях единствената в целия бар, която гледаше екрана; единствената, която наблюдаваше този исторически момент. Австралийците от „Миньорска Корпорация Макензи“ бяха изпратили на луната роботи, които да търсят редки земни руди за нуждите на индустрията на информационните технологии. „Защо не гледате?“, искаше ми се да извикам на останалите в групата ми. „Защо не виждате онова, което виждам аз? И се наричате инженери?“ Докато гледах екрана, почувствах как изведнъж ми просветва и как истината проблясва пред очите ми. Бях затаила дъх; сърцето ми сякаш прескачаше всеки трети-четвърти удар. Усещах как невъзможното става не просто възможно, а постижимо. От мен. След това новинарската емисия продължи със следващата история — наближаваше краят на предаването. Никой не се интересуваше от новините, свързани с космоса и науката. Далеч по-популярни бяха клюките около живота на топмоделите и известните актьори от сапунките. Излязох във вътрешната градина на бара, седнах на ниския зид под дърветата и вдигнах поглед към нощното небе. Видях луната. „Там горе вече има машини“, казах си, „чиито собственици трупат пари с всеки изминал час.“

Баща ми дойде да ме види. С автобуса. Веднага разбрах, че носи лоши новини. Ору Прету беше далеч, но ако беше имал тази възможност, баща ми с удоволствие щеше да дойде с кола. Бизнесът му беше фалирал. Вече никой не купуваше скъпи модели на Мерцедес — даже не и в Бара. Баща ми беше далновиден — вече беше изплатил апартамента, а и беше заделил достатъчно пари, за да завърша образованието си. Стига да успеех да го направя в близките две години и да си спестях трупането на бутилки бира в хладилника всяка седмица. Но с бизнеса се беше свършило и за човек на неговата възраст нямаше надежда да успее да се преобразова за условията на машинно-управляваната икономика, камо ли пък да си намери работа в нея. Усещах в него съжаление, но и гордост — беше направил всичко, на което беше способен, и не се беше предал до последно. Вината не беше негова, а на пазара.

След това Девата на Туберкулозата пристигна и разруши всичките му планове със замах. Кайо, най-малкият син; моето братче. Кайжиньо — изтърсакът в семейството, както го наричахме. Той така и не се беше изнесъл от къщи — изглеждаше, че ще си остане завинаги на тринадесет. С течение на времето уволненията, разводите и семейните раздори накараха останалите седем деца на мама Корта да се върнат в къщата й. Всички, освен мен. Ученото дете; детето, на което можеше да се разчита. А след това Кайо вдиша НРТ туберкулозни бацили — някъде в автобуса или пък в класната стая, или пък по време на църковна служба. По онова време имаше три вида туберкулоза — МРТ, ЕРТ, НРТ. Мултирезистентна, екстензивно резистентна и напълно резистентна. Мултирезистентната туберкулоза не се влияеше от антибиотици от първо поколение. Екстензивно резистентната туберкулоза не се влияеше дори от антибиотиците от второ поколение, които на практика представляваха токсични химиотерапии. А напълно резистентната… И сами се досещате. Наричахме я Бялата Дева. Бялата Дева, която влетя в дробовете на Кайо и започна да расте като бурен.

Мама превърна една от стаите в санаториум. Запечата я с пластмасово фолио. Татко сглоби климатик за нея. Не можеха да си позволят болницата, нито пък лекарствата. Купуваха различни лекарства, чието действие все още не беше доказано, на черния пазар — руски биофаги, които още се разработваха; химиогенетични фармацевтични препарати. Върнах се у дома. Разговарях с Кайо през фолиото. Не беше безопасно да се влиза в стаята. Мама му оставяше храна на подноси, които братята и сестрите ми бяха свили от МакДоналдс, и ги плъзваше към него през два плътни слоя пластмаса. Кайо увиваше отпадъците в по два плика. Видях го; видях татко, който беше уморен до смърт; видях как майка ми говори на светците и оришите си. Видях как братята, сестрите и племенниците ми се борят да намерят по някой реал, откъдето успеят: продаваха метали за скрап, занимаваха се с прекупвачество, организираха лотарии с животни. Кайо щеше да умре, но не можех да обвинявам семейството си, че заделя и последното сентаво с отчаяната надежда, че може да му се помогне. Вече не можеха да си позволят да ми помогнат с пари за образованието. Но имаше един начин, по който все пак можех да го завърша. Рекламите се бяха появили във всички списания и сайтове с обяви за работа едва седмици, след като Макензи кацнаха на луната.

Подадох молба да работя там.

Академичният ми наставник ми помогна с молбата за заем. Дисертацията ми на тема „Соларна дестилация на редки земни елементи от лунен реголит“ ме беше направила ценно попълнение за фирмите, които искаха да се занимават с развойна дейност на луната. Сключих договор с Метали Макензи. Молбата ми беше одобрена и получих заема.

В края на седмицата се прибрах у дома. Можех да си позволя да летя дотам. Отидох в бара и видях тревата, която беше пораснала по калдъръма на Нимайер. По покривите на блоковете и в празните рамки на прозорците бяха поникнали храсти. Авенида Сернамбетида бе пълна със сергии и грубо сковани подслони, а всеки блок беше обвит с водопроводи и електрически кабели, които пълзяха по стените като увивни растения. В средата на всяко кръгово движение на улиците бяха струпани варели за вода и соларни панели. Футболният стадион, Олимпийският парк, изтръгнатите седалки, липсващите парчета от покрива, отнесени от последната буря. Градът се разпадаше. Планетата се разпадаше.

Апартаментът беше претъпкан, но отделиха една стая само за мен. Кайо още спеше в пластмасовата си пещера. Вече беше на кислородни машини. Той и аз, затворени в отделните си стаи: умиращият принц и принцесата на бала. Ден и нощ — включени телевизори, хора, които идват и си отиват, съпрузи, съпруги и партньори, както и техните роднини; членове на семейството, които всъщност не бяха членове на семейството. И майка ми — толкова едра, че се клатушкаше при всяка стъпка, която държеше всички под контрол с мощния си вик. Същата вечер излязох на балкона и видях луната. Йеманджа, моята богиня. Само че сега не се издигаше от морето; сега се носеше далеч горе, над този свят, който се завърташе към нея. Планетата сякаш ме обръщаше лице в лице с нейния поглед. Водата на могъщия океан бе неустоимо притеглена към нея. За мен се отнасяше същото. О, да — абсолютно същото.

Подготовката за луната ми се стори просто прекрасна. Бягах, плувах, вдигах тежести и ходех на кардио. Бях жилава, целеустремена и невероятно силна. Обожавах мускулите си. Мисля, че направо бях влюбена в себе си. Не бях просто Желязната Ръка — бях Желязната Жена.

Южноамериканският тренировъчен център се намираше в Гвиана, близо до площадката за излитане на Европейската космическа агенция. Когато излизах да бягам, чувах рева на двигателите на орбиталния ускорителен блок, които тъкмо се включваха на мощност. Звукът ме разтреперваше, докато не оглушеех. Разтърсваше целия свят. След това виждах дирята от пушек, която се виеше нагоре, и тънката, черна игла на върха на орбиталния самолет, който също се приготвяше за полет. Далеч, далеч оттук. Гледката ме караше да плача. Всеки път.

Ето какво е интересното в подготовката за луната: тя всъщност не те подготвя за луната, а за излитането. Фантастичното ми тяло беше напълно излишно в лунни условия. Планетата бавно щеше да го разруши. Щеше да ме превърне в себе си.

Не бях единствената жена, но се брояхме на пръстите на едната ръка. Учреждението в Короу беше като ДЕМИН на стероиди. Престоят на луната напомняше на участие в огромен колежански отбор по футбол, само че в космоса. Осъзнах, че тук не е безопасно. Луната можеше да те убие по хиляда различни начина, ако се покажеш глупав, нехаен или мързелив, но най-голямата опасност бяха хората наоколо. Луната не беше свят, а подводница. Отвън дебнеше смъртта. Аз и спътниците ми щяхме да бъдем като в затвор. Нямаше закон и справедливост — само началството. Луната беше като новооткрита земя, която граничеше с нищото. Нямаше накъде да избягаш.

Тренировките преди излитането отнеха три месеца. Обучение в камера-центрофуга, в условия на свободно падане — всичко се провеждаше в един прастар A319 над Южния Атлантически океан, а аз повръщах всеки път, когато започнехме да се спускаме. А и тренировките за употреба на костюмите — скафандрите бяха огромни и разтракани, нямаха нищо общо с леките космокостюми, които имаме сега. Опитайте се само да занитвате бурми с ръкавици като онези! Но мен ме биваше. Фината работа не беше проблем за мен. Обучение в условия на ниско налягане, обучения в условия на нулево налягане. Производство в условия на слаба гравитация и в условия на вакуум. Роботика и кодиране на триизмерни принтери. Три месеца! Нямаше да ми стигнат дори три години. Три живота.

Преди да се усетя, до излитането оставаха само три седмици. Върнах се у дома. Татко устрои парти на покрива на блока ни. Обичаше да се възползва от всяка възможност за барбекю. Всички ми повтаряха колко невероятно добре изглеждам. Беше страхотно парти — радост, примесена със саудаде. Беше опело приживе. Всички знаеха, че няма да се върна.

Кайо почина три дни преди излитането. А в моята първа мисъл нямаше тъга от загубата; вместо това, през ума ми мина: „Толкова ли не можа да почакаш? Седмица или дори пет дни?“ Защо трябваше да се опитваш да провокираш чувствата ми, когато са вече погълнати от Луната над нас и онази звезда, която грееше все по-ярко на утринното небе с всеки изминал ден — корабът, който обикаляше по орбитата около нея и се приближаваше все повече към Земята. Най-вече бяха погълнати от черната птица, която чакаше да излети от хангар 6 по пистата.

Затова ме обзе гняв, а после — вина. Помолих ги да ме пуснат в отпуск по семейни причини. Отказаха. Не можело да рискувам да ме заразят толкова скоро преди деня на излитането. Бацилите биха се разпространили като пожар в затворените пространства на кораба и сградата на повърхността. Луната беше една огромна стерилна зала. Имаше ежедневни проверки за заразни болести, паразити и насекоми. На луната не биваше да има вредители.

Семейството ми изгори Кайо, за да умъртви Бялата Дева, докато караха мен и колегите ми в херметизиран автобус до космическия самолет. Бяхме упражнявали процедурата по качването на борда поне десет пъти в хангара, но пак се притискахме развълнувано към затъмнените прозорци, за да зърнем орбиталния ускорителен блок, който блестеше под слънцето, черен и гол. Усещането за мощ, за силата на човешките способности, беше толкова силно. Много от мъжете се разплакаха. Мъжете са си такива — лесно е да ги разчувства човек.

Заехме местата си, облечени в скафандрите с шлемовете, и закопчахме коланите. Нямаше прозорци, а екраните бяха угасени. Вече се бяхме упражнявали в това двадесетина пъти, но пак се измъчихме с каишките и проверките за безопасност, които трябваше да направим. Не бях готова. Няма как да се подготвиш за такова нещо. Не можех да спра да си мисля за резервоарите с водород зад и пред мен; за резервоара с кислород под краката ми. Бях се вкаменила от ужас. Но после намерих нещо отвъд този страх — не спокойствие, не красота, не примирение или безпомощност, а твърдост и решимост.

В следващия момент ОУБ се задвижи и се насочи с тракане към пистата, на която имаше вдлъбнатини от дългия престой на гумите му. Оттогава минаха петдесет години, но си спомням всичко толкова ясно. Почувствах как завиваме към правата отсечка на пистата и как спираме неподвижно за момент, а в следващия миг се включиха двигателите. Боже мой! Каква сила! Няма как да сте усещали такова нещо, дори да сте се возили в БАЛТРАН. Сякаш всяка частица от тялото ви крещи. Тогава открих какво има зад решимостта, която стоеше зад страха: възбуда. Никога не съм правила по-еротично нещо.

Двигателите спряха. Последва лек трус, който означаваше, че товарната камера е била освободена. Настъпи свободно падане. Усетих как стомахът ми се свива болезнено, а киселината се надига нагоре и изгаря гърлото ми. Да повръщаш с шлем не е просто отвратително. Може и да те удави. След това усетих как центробежната сила ме дърпа зад пъпа и разбрах, че сме прихванати в орбита и започваме да се движим към космическия кораб. Откопчахме коланите. Изтласках се към отворената врата на шлюза. Тя изглеждаше прекалено малка, за да мога да мина дори аз, каквато бях дребна. Но успях — всичките двайсет и четирима от нас успяха.

Останах в шлюза за известно време, вкопчена в една дръжка. Опитвах се да потисна гаденето и гледах през малкото прозорче към космическия самолет, който висеше на фона на огромната, синя Земя. Планетата беше прекалено голяма, за да се усети движението на орбиталния кораб, който се отдалечаваше от нея с главоломна бързина. Но аз го усещах. Бях поела по пътя към луната: аз, Адриана Мария до Сеу Мао де Феро Арена де Корта.