Александър Бушков
Диамантената принцеса (5)

Пета глава
Събитията в развой

Мазур стоеше до високата остъклена стена над пистата за излитане и гледаше надолу към спрелия на около двеста метра от сградата самолет ТУ на „Аерофлот“, който току-що беше кацнал от Конакри. Ето че докараха стълбичката, вратата се отвори, красивата стюардеса застана на горната площадка вероятно с усмивка, която разкриваше всичките и четирийсет и четири зъба, първите пътници се появиха и върволицата тръгна към летището. Аха! Той моментално разпозна по описанието човека, когото трябваше да посрещне и да заведе в посолството. Беше с празни ръце, не носеше нито чанта, нито някакъв друг багаж и само бе преметнал едно бежово сако през рамото си…

Тъй, тъй, тъй… Мазур веднага се ориентира, че онези две яки момчета с бели костюми са охраната му, и то добра охрана. Единият крачеше малко пред него и малко вляво, а другият — малко зад него и малко вдясно. Вървяха си съвсем непринудено и като че ли дори не се озъртаха настрани, та непосветен човек изобщо не би могъл да се досети за тяхната роля и за това, че тези трима души бяха свързани с невидимо въже като група алпинисти. Когато се приближиха на петнайсетина метра, с набитото си око Мазур установи, че под леките си сака и двамата носят оръжие. Ами да, полетът беше на „Аерофлот“, а това означаваше, че екипажът бе получил съответните указания…

Инструкциите, които Лаврик му даде, не бяха сложни. От Конакри ще пристигне човек, който най-сетне ще им изясни обстановката, ще сложи нещата по местата им и ще им даде нужните заповеди. Той трябва да го нарича единствено Михаил Петрович, трябва да се държи с него нормално, без каквито и да било демонстрации на видимо чинопочитание, и да го пази като зеницата на окото си. Без особена надежда да получи отговор Мазур все пак попита:

— А кой е той?

Лаврик се подсмихна, посочи с показалец към тавана, а сетне се потупа със същия пръст по лявото рамо и го плъзна от врата към ръката. И каза:

— В този дух…

Значи беше генерал-полковник. Един господ знае откъде се бе взел. Но щом този толкова високопоставен гост се появяваше тъй неочаквано, значи операцията продължаваше с пълна пара. Просто подобно посещение не можеше да означава нищо друго.

Изчислявайки нещата много точно, Мазур слезе в залата и посрещна госта до самата врата. Ако се съдеше по погледа на новодошлия, той явно беше виждал снимката на Мазур, защото моментално го разпозна.

— Кирил Степанович?

— Михаил Петрович?

Двамата си стиснаха ръцете и гостът тръгна пръв към вратата. Мазур вървеше до него и по навик пристъпваше така, че двамата да не маршируват в крак. И анализираше първите си впечатления.

Да, това беше вълкът… Бери, най-високопоставеният предводител на доста голяма глутница, същински Акела в разцвета на силите си. Беше малко над петдесетте, с тъмни, леко прошарени по слепоочията коси, с ненатрапчива физиономия, без особени белези, с открит поглед, с искрена усмивка и дори очите му — най-слабото място на разузнавача, бяха съвсем обикновени. Но врелият и кипял Мазур веднага долови вътрешната сила, която се излъчваше от всяко движение на госта. Той беше от онези хора, към които трябва да се отнасяш изключително сериозно, ако са ти врагове, а ако са от своите, съсредоточено да ги слушаш и да изпълняваш заповедите им едно към едно…

— Не отваряйте вратата пред мен — тихо каза гостът на руски. — Няма нужда.

— Нямам намерение, Михаил Петрович.

— Прекрасно. Понеже в Конакри един се хвърляше да го прави като оловно войниче, въпреки че беше сериозен и умен човек… Накъде сме?

— В ей този син ситроен — посочи Мазур.

И седна зад волана. Михаил Петрович се настани до него, а двамата мъже в бяло непринудено се наместиха на задната седалка. Докато излизаше покрай оградата, Мазур хвърли поглед към огледалото за обратно виждане. Естествено невзрачното рено с Фантомас и Цигуларя се движеше на известно разстояние след тях, без да позволява на която и да било друга кола да се промуши помежду им.

— Този автомобил знак на сервилност ли е, или е нещо обичайно по тези места? — попита с непринуден, спокоен тон гостът.

— Съвсем обичайно — каза Мазур. — Тук има толкова такива коли, колкото са волгите в Москва.

— Ясно. — Гостът огледа вътрешността на автомобила. — С какво ли не ми се е случвало да се возя, но, може и да не повярвате, с такава кола ми е за пръв път. — И той проточи почти развълнувано: — Даа, „Ситроен 21“… Без да искаш, събужда носталгията ти по младостта. Ходенето на кино с момичета… Фантомас, филмите с Дьо Фюнес и Ален Делон, колко много такива коли имаше в тях…

Щом на негово високопревъзходителство му се щеше безгрижно да си побъбри… Мазур каза в същия дух:

— „Дяволски ваш“…

— Да, там имаше една очарователна блондинка. — Очите му за миг придобиха друго изражение. — Това пък какво е?

Тъкмо минаваха покрай една сграда, до чиито стени трима жандармеристи с камуфлажни униформи и оранжеви барети се трудеха с кофа вода и мокри парцали. Вече приключваха работата си и на стената беше останало само едно едва забележимо червено петно.

— Това е ежедневие — каза Мазур. — Някой пак е намацал стената на Бахур! Лабарта! Налага ли се да обясня?

— Не, наясно съм — отвърна Михаил Петрович. — Умилителна картинка, нали? Жандармеристи с пълна униформа чистят стена…

„Както се казва, той е абсолютно в час — отбеляза Мазур. — Веднага разпозна по баретите и по емблемите, че това са именно жандармеристи, а не, да речем, пътна полиция…“.

— А иначе спокойно ли е всичко?

— Да — отговори Мазур.

— Само че патрулите определено са повечко. Доколкото разбирам, охраната е подсилена?

— Да — каза Мазур. — Не е обявено нито извънредно, нито военно положение, режимът е обичаен за мирно време, но всички знаят, че патрулите имат заповед да прекратяват всякакви безредици още в зародиш, дори и със стрелба. Може би точно затова е спокойно…

След около двеста метра се натъкнаха на поредния патрул. Беше джип с картечница и четирима жандармеристи. Те излязоха на пътното платно и понечиха да вдигнат ръце и да ги спрат, но своевременно осъзнаха за какво става дума и бързешком отстъпиха на тротоара.

— Защо тоя отскочи като зайче, макар че очевидно се канеше да ни спре? — попита спокойно гостът. — Заради номерата ли?

— Да — каза Мазур. — Моите номера са на тайната полиция и всеки, който носи пагони, моментално ги разпознава.

— Ясно — кимна гостът. — Като гледам, вие напълно сте се вписали тук, свикнали сте с обстановката, същински „наш човек в Хавана“… Чели ли сте я?

— Отдавна — каза Мазур.

— Пуснали сте корени… Това е похвално. Да не би причината да е мадмоазел Натали?

На мястото, откъдето една права тясна пътечка тръгваше от улицата и водеше към посолството, бяха спрели два бронетранспортьора, а покрай тях се разхождаха шест-седем войници, парашутисти от същия онзи елитен батальон.

— Никой не ни е давал обяснения, но подозирам, че е точно така — каза Мазур, без да намалява скоростта, тъй като виждаше, че порталът вече се отворя.

— На този етап местните хора не искат ли да я отведат от посолството?

— Не — каза Мазур. — Обсъдихме помежду си защо не искат и стигнахме до извода, че така им е по-удобно. Цялата отговорност пада върху нас.

— Сигурно е така… Диспозицията е следната: вие ще ми покажете къде мога да си измия ръцете и след това веднага отиваме да работим. Разполагам с много малко време, след два часа трябва да се върна в Конакри със същия самолет.

Тъй като не бе забравил какво му обясниха за вратата на колата, Мазур не отвори пред госта и входната врата на посолството, а просто го пусна да мине пред него. След като изми ръцете си за не повече от минута, гостът последва Мазур, който вървеше на крачка пред него, изпълнявайки инструкциите на Лаврик. Мазур го заведе в кабинета, посочен от Лаврик, който не блестеше с квадратурата си, но за сметка на това имаше климатик. Мъжете в бяло останаха някъде на първия етаж, но Мазур изобщо не ги мислеше, тъй като те бяха големи момчета, имаха си свои инструкции и наставления и много добре знаеха какво да правят…

Щом се появиха, двамата мъже, които седяха в кабинета, станаха. Лаврик го направи спокойно и без да се изопва като струна (естествено по силата на получените предварително инструкции не демонстрира никакво чинопочитание), но за сметка на това Панкратов, явно незапознат с въпросните указания, застина в стойка „мирно“, която би направила чест дори на часовоите пред мавзолея. Най-вероятно знаеше много повече неща за госта от Мазур.

— Свободно — каза небрежно Михаил Петрович, окачи сакото си на облегалката на стола и се настани. — Моля, седнете. Зная каква е местната обстановка според информацията от тази сутрин, но доколкото разбирам, оттогава не се е случило нищо съществено. Прекрасно. Значителните промени в обстановката винаги причиняват главоболия, нали така? А при вас нещата вървят ли нормално?

— Идеологическата работа в колектива е пълен провал! — възкликна Панкратов.

„Боже мой — помисли си натъжено Мазур, — защо не мога да хвана този идиот за яката и да го изхвърля?“

Михаил Петровия невъзмутимо повдигна вежда:

— Пълен? Това е много тъжно… Трябва да се вземат мерки и да се наложат санкции… Между другото, кой отговаря за идеологическата работа тук? Е, защо мълчите?

Панкратов бе принуден потиснато да признае:

— Аз…

— В такъв случай изобщо не мога да разбера за какво става дума — каза гостът все така невъзмутимо. — Да не би вие да ми се оплаквате от самия себе си? Много оригинално… Обаче излиза, че е точно така, нали?

На човек направо му домъчняваше, като гледа Панкратов. А той проточи:

— При липса на необходимото съдействие…

— Това е много тъжно — каза Михаил Петровия. — Покажете ми поне плана за идеологическата работа. Носите ли го?

— Ъъ… Нямам го в писмен вид…

— Това вече е много сериозен пропуск, другарю Панкратов — каза с изключително строг тон високопоставеният гост. — Като стар политически работник вие би трябвало да осъзнавате това…

— Виноват…

— Както и да е, нещата все още могат да се поправят — заключи Михаил Петровия. — Разполагам с два часа. Донесете ми плана за идеологическата работа след четирийсет и пет минути, може да е написан и на ръка. Не бързайте, но и недейте да се туткате. Всъщност няма защо да ви уча… Вървете да работите.

— Тъй вярно! — възкликна Панкратов, сияейки задето не го нахокаха, и изчезна от кабинета като дух.

„Браво — помисли си Мазур с уважение. — Елегантно го изхвърли оттук, също като в онзи виц, но най-важното е, че постъпи правилно.“

— Та така, докато чакаме плана за идеологическата работа, ще се заемем с много по-земни неща — каза Михаил Петрович. — Указанията са съвсем простички: продължавате да охранявате мадмоазел Олонго като свое собствено дете. Зная, Кирил Степанович, че вие нямате деца, но сте наясно, че това е метафора, нали така?

— Разбира се — каза Мазур.

— Прекрасно. Там, най-горе — и той посочи с пръст към тавана, — са взели решение, че след смъртта на Бащицата трябва да се заложи на нея. Мотивите са същите — ние сме изключително заинтересовани от възможността да държим военните си кораби в непосредствена близост до морския коридор Ландан — Кейптаун. Много е възможно другите ведомства да имат свои, по-различни мотиви, но за нас те по принцип не би трябвало да представляват интерес. Ние си имаме своя задача — да пазим момичето от каквито и да било неприятности. Както се казва, да го защитим с гърдите си. Е, вие сте големи хора и прекрасно разбирате каква е задачата, няма да ви я обяснявам. Просто ще ви ориентирам в събитията, за които все още не знаете. Нямам предвид това, че в най-скоро време местните хора все пак ще пожелаят тя да се появи пред широката общественост. Искам да поговорим за последствията от тази поява. Буквално след дни местният политически живот ще се оживи до крайна степен. Както знаете, денят на коронацията наближава. Но възникна едно малко препятствие. Ако наречем нещата с истинските им имена, ООН постави ултиматум на местните власти с цялата възможна дипломатичност и, разбира се, без да казва нищо директно. Заради някакви свои тарикатлъци прекараха акцията си през ЮНЕСКО, въпреки че задачата изобщо не е в сферата на обичайните задължения на тази организация. Но няма нужда да умуваме по въпроса, това не е чак толкова важно… Смисълът е в следното: ООН ще признае легитимността на кралицата и кралството, ако бъдат спазени две условия. Първо, както и миналия път, когато покойният Баща на нацията се канеше от президент да стане монарх, в страната трябва да се проведе референдум. Знаете за какво става дума — гражданите трябва да определят дали държавата да остане република, или да стане монархия. От ООН казват, че миналия път референдумът е бил ориентиран изцяло към Бащицата, но тази път изобщо не се знаело дали народът ще поиска да има кралица. Може би от гледна точка на юридическата казуистика в това има някаква шаячна правда. Защо се подсмихвате тихомълком, другарю Самарин?

— Местните власти съгласиха ли се? — попита Лаврик.

— На мига.

— Е, да, разбира се… — Този път Лаврик се усмихна открито. — Подготовката на миналия референдум отне само една седмица. Като се има предвид, че начело на комитета за провеждането на референдума стояха тримата храбри полковници Мтанга, Лавута и шефът на жандармеристите Очеренго, всичко бе организирано в най-кратки срокове, а за монархията гласуваха деветдесет и девет и две десети от избирателите, понеже, ако бяха ударили стоте процента, това, естествено, щеше да е малко неприлично и храбрите полковници бяха абсолютно наясно по този въпрос… Сега Мтанга изчезна някъде, но другите двама са на предишните си длъжности и отново ще се занимават с референдума. Значи историята ще се повтори и ние няма защо да берем грижа за това… Правилно ли разбирам?

— Правилно — кимна Михаил Петрович. — Но местните хора приеха второто условие със свито сърце, скърцайки със зъби и след откровен натиск. Защото според това изискване на всички емигранти и на първо място на политическите трябва да бъде разрешено да се завърнат в страната. За да се демонстрира, че властта върви по новия курс към разширяване на демокрацията, както и заради предстоящите предсрочни избори за парламент, до които трябва да бъде допусната и опозицията, която в момента е в емиграция, и най-вече Мукузели. — Той се подсмихна. — Честна дума, не мога да ги разбера тия хора в ООН. Уж са зрели и стабилни, а се държат като малки деца. Опозиционерите трябвало да се върнат в страната, да получат пълна амнистия и точка по въпроса. Чисто и просто. ООН не иска нищо друго, за тях най-важното е, че това ще означава разцвет на демокрацията и разширяване на всички възможни свободи. Имам чувството, че те изобщо не разбират за какво става дума. Хубаво, опозиционерите ще се върнат в страната, само че след известно време — а трябва да се изчака известно време поне от чувство за приличие и дори хора като Мтанга и Лавута са абсолютно наясно по този въпрос — те със завидно постоянство ще започнат да се избиват помежду си, независимо дали ще падат по някакъв кофти начин от леглото, дали ще се тровят с вмирисани кюфтета, или ще бъдат залавяни в опити да изнасилят ученички от долните класове на лицея „Света Женвиев“ посред бял ден в Централния парк. Ако съдя по физиономиите ви, господа офицери, коментарите, които в момента правите наум, са доста цинични, нали така?

— Естествено — каза Мазур. — Едва ли трябва да се очаква някаква голяма патаклама, но подозирам, че дребните дандании ще бъдат предостатъчно. Хората, които по времето на Бащицата се бояха даже да гъкнат, сега току-виж решили, че вече могат дори безнаказано да буйстват.

— Точно така — съгласи се Лаврик. — А пък Мукузели със сигурност веднага ще започне да организира митинги, народни шествия и други увеселения. Всъщност няма да е само той. Работата се усложнява…

— Но няма да стигне чак до върха на трагизма, нали така? — подсмихна се Михаил Петрович. — Просто ще стане малко по-нервна и толкова… Нали не смятате, че опозицията ще реши тутакси да отмени монархията и да вземе властта? Сред тях има един–двама неадекватни, но повечето, включително и Мукузели, са способни да разсъждават нормално и трезво да преценяват силите си. Животът ги поочука… Имате ли въпроси, Константин Кимович?

— Да — каза Лаврик. — Все още ли няма сигурни потвърждения, че някой е купил Мукузели?

— За съжаление, не. Засега има само силни подозрения и косвени потвърждения за това, но без нищо конкретно. Има ли други въпроси? А сега да поговорим малко за вас, Кирил Степанович. Позволете ми да бъда директен, тук всички сме възрастни хора, пък и, както много добре разбирате, въпросите ми не са продиктувани от еснафско любопитство, а от професионалните ми интереси… И тъй, между вас и мадмоазел Натали съществуват определени отношения. Това създава ли ви поне някакъв душевен комфорт? Чувствате ли се принуден да ги поддържате? Отговорете ми честно.

— Ни най-малко — каза Мазур.

— Така си и мислех — кимна Михаил Петрович. — В края на краищата тя е красиво момиче, а вие, доколкото зная, не сте склонен към монашеско поведение, което е напълно простимо за един млад и неженен мъж. Това, че не изпитвате абсолютно никакъв дискомфорт, е много добре, защото жените усещат такива неща, а вашето момиче изобщо не е глупаво. А сега един по-труден въпрос. Как мислите, дали сте просто един мимолетен каприз за нея? Или тя има нагласата за по-дълготрайни отношения? — Той се подсмихна. — Много добре зная, че още не се е родил мъжът, който може да разбере една жена, но все пак би трябвало да имате някакви съображения и впечатления по този въпрос, нали? Помислете добре.

Мазур помисли и сви рамене:

— Не се наемам да кажа нищо с абсолютна сигурност… Но… На два пъти тя недвусмислено намекна, че има нужда от силно мъжко рамо… Каза го едва ли не направо.

— Това е добре — кимна удовлетворено Михаил Петрович. — Това е много добре. Все пак тя е умно момиче. Обобщавайки, ще кажа, че от вас се иска едно — ревностно да изпълнявате предишните си задължения. — Той се усмихна на Мазур. — Още повече че някои от тях изобщо не са обременителни, а точно обратното… Всъщност това е всичко, за което исках да си поговоря с вас. И още нещо… Имате ли някакви въпроси, които много ви се иска да зададете на ръководството, но смятате, че е неудобно? Ако имате, предлагам ви да кажете всичко. Не мога да понасям, когато се премълчават някакви, дори и най-дребни неща… Слушам ви.

Мазур помисли малко и набра смелост:

— Михаил Петрович, а не може ли да махнете Панкратов от главите ни?

— Не може — разпери ръце Михаил Петрович. — Това не е по силите ми. Щом на едно друго място са решили, че неговото присъствие тук е необходимо, нищо не може да се направи, ще трябва да го изтърпите. Защо, чак толкова ли ви къса нервите?

— Е, не е чак толкова… — каза Мазур. — Но все пак…

— Ще търпите. Христос е търпял и е пожелал и ние да търпим. — Той се усмихна и леко понижи тон. — Толкова много неща съм слушал за вас, другарю Самария. Нима вие с вашия опит и хватка не сте измислили нищо, за да неутрализирате някаква досадна пречка? Е, разбира се, като спазвате пълно приличие, ненатрапчиво и деликатно, с чисто дипломатически методи. Кажете?

— Имам някакви идеи… — започна Лаврик с най-невинния си вид. — Точно както казвате — кротко и деликатно…

— Ами реализирайте ги тогава — каза Михаил Петрович. — Но задължително трябва да го направите по най-ненатрапчивия и деликатен начин, без да се стига до каквито и да било ексцесии… А вие имате ли въпроси?

— Да — каза Лаврик. — Според някои информации Бащицата възнамерявал просто да ни използва известно време, за да попритисне малко французите, а сетне да ни изхвърли. И какво ще стане, ако в новите условия се случи същото?

— А вие не смятате ли, че това е безполезен и безсмислен въпрос? — попита спокойно Михаил Петрович. — Разбирам, че ще бъде жалко, ако се окаже, че всичките ни усилия са отишли напразно, но ние не сме в състояние да повлияем на ситуацията… макар че би трябвало да опитаме. И то точно в новите условия. Вие трябва да работите най-вече върху това, Константин Кимович. Като се има предвид една прекрасна колекция, с която сте се сдобили за спомен от резиденцията на Бащицата. Четох вашите докладни. Напълно сте прав за начините, по които трябва да бъде използвана. Можете да смятате, че сте получили разрешение… Има ли още нещо?

— Нищо ли не се чува за Акинфиеви? — попита Лаврик.

— От тях няма ни вест, ни кост. Някои смятат, че все пак са напуснали страната. И аз съм склонен да им вярвам, тъй като тези хора неведнъж са се оказвали прави в прогнозите си и са грешили изключително рядко, а някои от тях досега не са допуснали нито една грешка. — На лицето му се изписа искрена загриженост. — Между другото, като стана дума за Акинфиеви, без малко не пропуснах един много важен момент… Ако вие, Константин Кимович, в някакъв момент сте успели да направите запис на някои осъдителни забавления на Наталия и Татяна, същото би могла да направи и Татяна, особено като се има предвид, че тя е разполагала с много повече време и възможности от вас. Ако съществуват такива записи, а вероятността да съществуват, е много голяма, тяхното обнародване ще означава и абсолютна политическа смърт, и загуба на трона за бъдещата кралица. Хората могат да й простят много неща и дори може би всичко, освен забавления с лица от нейния пол. Много добре знаете как гледат тук на подобни отклонения. Затова, ако тези записи съществуват и внезапно се появят, помислете добре дали има възможност по някакъв начин да се неутрализира въздействието им върху съзнанието на хората. Длъжен сте да измислите нещо.

— Ще измисля — каза невъзмутимо Лаврик.

— Струва ми се, че вече наистина приключихме — рече Михаил Петрович. — Работете много усърдно, какво друго да ви кажа? А вие не ни разочаровайте, Кирил Степанович, щом нещата са се подредили така, че точно на вас се е паднала главната роля в събитията…

Погледът и интонацията му никак не се харесаха на Мазур. И той за пореден път натъжено си помисли: „Ама наистина ли ще ме оставят тук като военен аташе и фаворит на бъдещата кралица? По дяволите, значи няма как демонстративно да се скарам с нея и да скъсам, защото, ако това се случи, буквално жив ще ме одерат…“.

… За посещението на високопоставените гости му съобщи лично посланикът, който напоследък гледаше Мазур с видимо раболепие, едва ли не изпънат като по команда „мирно“ (явно някой от калибъра на Михаил Петрович, ако не и самият той, си бе поговорил чистосърдечно с него). Ухаейки нескрито на току-що погълнат алкохол, посланикът го замъкна в кабинета си почти за лакътя, сложи го да седне зад собственото си бюро, увери го, че ще донесат напитки още след първото позвъняване (като му показа къде е звънецът), и почти на пръсти изчезна.

Делегацията, която дойде, наистина беше представителна и се състоеше от полковник Лавута и Очеренго, а заедно с тях бе и командирът на гвардейския полк генерал Кимолу. Четвъртият и единствен цивилен човек в групата беше доктор Катуми, един от местните олигарси, който бе и доста авторитетен член на ръководството на Промишлено-търговската асоциация. Подборът беше много сериозен — гвардията, жандармерията, военната полиция плюс един от шефовете на Военнопромишлената палата. Всички заедно бяха изключително сериозна сила, която бе в състояние ако не да върти на пръста си цялата държава, то поне да оказва изключително сериозно влияние. Освен това, както казваше Лаврик, това беше една постигнала пълно съгласие, топла и обвързана с един куп общи интереси компания, тъй че дори фаворитът на бъдещата кралица в никакъв случай не биваше да се кара с тях.

Мазур ги посрещна много радушно насред кабинета, предложи им да седнат и попита дали гостите не искат по едно питие. Както трябваше да се очаква, гостите тутакси и без капчица скрупульозност се съгласиха. Мазур опипом намери и натисна копчето и почти в същия миг в кабинета, с отрупан с бутилки поднос, влетя симпатичната блондинка Верочка, обект на люта омраза от страна на съпругата на посланика (а тя имаше всички основания за това, както шушукаха хората в посолството). Мазур вече се бе запознал с местните клюки доста подробно, още повече че никой не ги пазеше в тайна, а всички щедро ги споделяха с новодошлия. Та според тези клюки въпреки неспирната борба и непрестанните опити на съпругата на посланика да натика Верочка в кухнята тя не могла да постигне нищо, тъй като победила голямата политика, понеже Верочка неудържимо плакнела погледите на високопоставените посетители. Носеха се слухове, че дори бе гостувала на Бащицата и на един-двама генерали, а това означаваше, че момичето в никакъв случай не развратничи, а си върши работата, както цинично коментира клюките Лаврик.

Ето че и сега в нея най-откровено бяха вторачили маслинените си очи господа военните, които си бяха непосредствени хора, и само доктор Катуми, като човек с положение, а не като някакъв си развейпрах, гледаше покрай красавицата, сякаш нея изобщо я нямаше (макар че според Лаврик в друга обстановка се държал далеч по-ангажирано с красиви блондинки).

Те изпиха първата чаша. Мазур дипломатично поизчака и любезно попита:

— На какво дължа това толкова неочаквано, но без съмнение много приятно посещение, господа?

„Скоро наистина ще вземеш да станеш дипломат — помисли си с ирония той. — Лочиш коняк в кабинета на посланика с местните господари на живота и други такива…“.

Единствено доктор Катуми беше склонен да се придържа към висшата дипломация, та затова на този етап замълча, придобивайки многозначителна физиономия. Но Мазур много добре знаеше, че останалите са, общо взето, обикновени мъжаги и нямат влечение към китайските церемонии.

Както би трябвало да очаква, Лавута с готовност му отговори:

— Господин полковник, аз не съм дипломат, пък и вие не сте, тъй че да караме направо… Безкрайно сме ви благодарни, че приютихте и охранявахте мадмоазел Натали през тези трудни дни, но вече е време, както се казва, тя да се прибере вкъщи. Ситуацията е стабилна, а най-важното е, че кампанията започва.

— За референдума ли?

— Включително и за него — кимна Кимолу, а след това се смръщи, сякаш го защрака зъб. — Може би все още не знаете, но онези проклети либерали от ООН здравата ни притиснаха…

— Зная — каза Мазур. — Опозиционерите начело с Мукузели гордо се завръщат в страната.

— Точно така — каза Кимолу. — Тези господа, имам предвид чиновниците от ООН, са като коне с капаци — подхождат механично към абсолютно всичко, мерят с една и съща мярка и напълно пренебрегват местната специфика и традициите. Да, и в най-скоро време тук ще нахълта тази отрова, която, уви, ще сме принудени да търпим…

Разкривил злобно уста, той се вторачи в пространството, коварно замечтан, и нямаше никакво съмнение, че до най-малката подробност и до най-дребния нюанс си представя как би си пообщувал лично с опозицията, ако му бяха развързани ръцете.

— Да, тия чиновници са… — каза със съчувствие Мазур.

— И на това отгоре те също ще се изтърсят тук под формата на една доста голяма група — каза Кимолу. — Тъй че ще се наложи да спазваме приличие… — И се усмихна още по-замечтано. — Е, за известно време…

Най-сетне доктор Катуми подхвана своята ария:

— Да, ще се наложи да демонстрираме, че някои деформации… хъм… от предишните времена са останали в миналото и оттук нататък възнамеряваме да развиваме демокрацията в страната във всички посоки. Мадмоазел Натали задължително трябва да държи реч пред армията и пред народа, да даде пресконференция и да участва и в други мероприятия от този сорт, тоест, да проведе кампанията си демократично…

— Но се надявам, че с референдума всичко ще бъде наред, нали така? — попита Мазур.

— Няма съмнение — подсмихна се Лавута. — По решение на парламента комисията за неговото провеждане отново оглавяваме аз, Очеренго и полковник Мтанга…

— А той появи ли се? — възкликна Мазур.

Лавута се подсмихна:

— Полковникът беше болен няколко дни, но днес отново се върна към служебните си задължения, ако мога така да се изразя…

„Е, в такъв случай работата е в кърпа вързана“, каза си наум Мазур. Нямаше какво да го мислят тоя референдум, пак щяха да го организират за една седмица и той подозираше, че Натали щеше да получи деветдесет и девет процента и няколко десети от гласовете.

— Господа — започна той спокойно. — Разбира се, че мадмоазел Натали може да напусне посолството във всеки един момент, та тя не е пленница. Веднага ли искате да тръгне? Има само един малък проблем — тя няма какво да облече, трябва да се измисли нещо. Когато след някои печално известни събития на горкото момиче му се наложи да избяга от резиденцията, изобщо не му беше до дрехи…

— Вече съм помислил за това — кимна доктор Катуми. — Всъщност няма защо да бързаме чак толкова. Как гледате на следния вариант: утре сутринта моите хора ще докарат в посолството дрехи, камериерки, фризьорка и козметичка? И когато мадмоазел Натали отново придобие подобаващия за положението й вид, няма да напусне посолството тайно. Защо трябва да се крие? Ще излезе оттук тържествено, пред телевизионните камери и обективите на фотоапаратите и пред тълпа репортери и приятелски ще благодари на господин посланика за всичко, което е направил за нея… Моите консултанти смятат, че това ще бъде много трогателна и мила сцена, която ще направи силно впечатление на зрителите и на читателите и най-вече на жените. Аз разполагам с добър режисьор и той вече направи подробен сценарий за предстоящото събитие…

„Че защо не, вариантът е идеален — помисли си Мазур. — Пък и посланикът ще се радва да се покаже за пореден път пред камерите, само че трябва да го държим под око да не се напорка още от сутринта и да изглежда по възможно най-авторитетния начин, тъй като това ще е добре и за нас…“.

— Прекрасна идея — кимна Мазур. — Както казват американците, ще стане добро шоу — подсмихна се. — А най-важното е, че е в пълно съответствие с една демократична кампания, нали така?

— Без съмнение — усмихна се пестеливо Катуми.

С най-искрена загриженост в гласа Лавута се обади:

— Разбира се, господин полковник, вие трябва да се заемете с вашите задължения още утре. Има ли загуби сред вашите хора?

— Нито една — каза Мазур. — Изтеглихме се без нито една загуба.

— Високо ценя вашия професионализъм… Много добре знаете, че мадмоазел Натали има нужда от сигурна охрана. Нашите врагове, които за съжаление на този етап все още не са ясни, могат да се опитат да нанесат поредния си удар. Ако вашата група има нужда от нещо — коли, екипировка, оръжие, можем да уредим това още сега.

— Да, разбира се — кимна Мазур. — В онзи момент ни се наложи да зарежем доста неща в резиденцията… — Той напълни чашите. — Е, да пием за успеха на нашето начинание, господа!

— За успеха! — възкликна с искрено въодушевление Лавута.

 

 

… Притисната нежно в рамото на Мазур, Принцесата се размърда и малко тревожно попита:

— Нали няма да ме изоставиш?

„Да бе, ще те изоставя, че жив да ме одерат…“.

А на глас отвърна убедително:

— И през ум не ми минава. Ще бъдем свързани с една верига още много време…

— Не говоря за това — сопна се момичето. — И бездруго съм наясно, че са ти заповядали да останеш тук колкото се може по-дълго. Вие, руснаците, много искате да стъпите в тази държава… Между другото, аз нямам нищо против. Така ще се появи сериозен противовес на французите, понеже в момента няма нищо такова и те са монополисти, а това създава известно напрежение…

— Започваш да мислиш държавнически, така ли? — изпуфтя Мазур. — И стратегически?

— Сега е моментът — отвърна сериозно тя. — Вече е време да мисля по такъв начин. Тъй че нямам предвид работата, много добре разбираш за какво става дума. Ти можеш да останеш на този пост още сто години и въпреки това да ме изоставиш…

— Успокой се — каза Мазур. — Няма да те изоставя. — И добави самата истина: — Ти си най-красивото момиче, което съм виждал в Африка. А пък аз доста съм обикалял из Африка…

И в този момент му хрумна коварен план. Беше му строго забранено със заповед да я изостави в онзи смисъл, който влагаше тя. Но нали можеше да се намери сериозен повод за такъв ход? Като се имаше предвид, че в някои области на живота тя беше лекомислено и вятърничаво момиче…

— Няма да те изоставя — повтори Мазур. — Но при едно условие. Аз съм ревнив, честна офицерска, дори нямаш престава колко съм ревнив. И само ако разбера, че ти… Най-честно те предупреждавам, че отношенията ни ще станат чисто служебни и ще си останат такива завинаги…

— Ще се постарая да ти бъда вярна — каза сериозно Принцесата. — Въпреки че трябва най-откровено да си призная, че това ще бъде нещо ново и необичайно за мен. Но ще се постарая, наистина…

Мазур посърна. Принцесата се притисна още по-силно в него, преметна изваяната си ръка през врата му и замечтано изрече:

— Ще те направя генерал. И граф. Вече прегледах списъка на чичо си с титлите и подробните бележки към тях. Няма как да станеш херцог, тъй като тесният кръг от генерали и олигарси здраво са се хванали за титлите на херцози, но сигурно ще мога да пробутам още един граф… Разбира се, ти ще бъдеш африкански генерал и африкански граф, но кралството ще бъде напълно легитимно и признато от световната общественост. — И тя с огромно любопитство попита: — Женен ли си?

„О, боже мой, само това не! — нададе вой наум Мазур. — Само това ми липсва за пълното щастие! Но родината може да ми заповяда да направя и това и няма никакво съмнение, че там, по високите етажи, тази идея може дори много да се хареса… Май здравата загазих. Съпруг на принцесата, това е направо котва в задника ми…“.

Той се поколеба дали да не излъже, но все пак тежко въздъхна наум и рече:

— Не.

— А имаш ли… някаква голяма и чиста любов у вас?

— Не — каза мрачно Мазур.

— Колко добре се подреждат нещата — подсмихна се лукаво Принцесата. — Силен, чаровен, благонадежден, неженен генерал и граф…

Мазур за пореден път горестно въздъхна наум. Нещата отиваха на зле — в най-добрия случай щеше да стане военен аташе, а в най-лошия…