Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Принцесса на аламазах, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ива Николова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Александър Бушков
Заглавие: Диамантената принцеса
Преводач: Ива Николова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: „Персей“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: Руска
Излязла от печат: 20.05.2016
Коректор: Светлана Рашева
ISBN: 978-619-161-102-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6475
История
- — Добавяне
Десета глава
Ловните кучета надушват следата
Полковник Мтанга, облечен както винаги в цивилни дрехи (Мазур никога в живота си не беше виждал полковника с униформа, макар тайната полиция да имаше такава), седеше лично зад волана на незабележимото рено, снабдено с най-обикновени градски номера, които не караха жандармеристите или градската полиция да стоят на дистанция от него. Мазур седеше до него, също облечен с цивилни дрехи, както настоя полковникът. Но нямаше представа къде отиват и защо старият лисугер Мтанга тъй и не му обясни нищо, а само каза със загадъчна физиономия:
— Това ще ви бъде интересно, полковник…
Естествено, след като докладва на Лаврик, Мазур тръгна, въоръжен с пистолета си. Просто Мтанга не би го повлякъл на някакво тайнствено пътуване току-така. Нямаше съмнение, че става дума за нещо важно. И беше сигурно, че полковникът не възнамерява коварно да замъкне Мазур на някое скътано местенце, да го цапардоса по главата и да го предаде на агентите на ЦРУ, защото, първо, Мтанга изобщо не бе в състояние да извърши това сам. И, второ, не можеше да очаква подобни номера от него, тъй като всички бяха абсолютно наясно, че той не е свързан с чужди служби. Вярно, когато се налагаше, си сътрудничеше с тях от гледна точка на рационалния прагматизъм, както се случваше с хората от ЮАР, но нищо повече.
Мазур отново погледна в огледалото за обратно виждане — зад тях нямаше нито една кола с момчетата на Мтанга.
— Само двамата сме — подсмихна се Мтанга, сякаш се досети за какво си мисли Мазур. — Целта на пътуването ни е съвсем мирна. Чисто и просто искам да ви покажа една забележителна къщичка…
— И с какво е забележителна? — подхвърли небрежно Мазур.
— След пет минути ще разберете — подсмихна се отново Мтанга. — Нали до ушите ви е достигало, че обичам ефектите? Както повечето хора, и аз си имам грехове. По-важното е тази моя дребна страст да не вреди на работата…
Тъй като знаеше за тази негова дребна слабост, която наистина не вредеше по никакъв начин на работата, Мазур си замълча и така, потънали в мълчание, те пътуваха още няколко минути, а сетне Мтанга най-неочаквано каза:
— Сега ще намаля скоростта, а вие погледнете внимателно къщата отдясно…
И намали скоростта до трийсет километра. Мазур успя да огледа всичко много добре, тъй като беше трениран да вижда и да запечатва в паметта си нужния обект и при по-висока скорост, но естествено не се впусна да обяснява това.
Сред малка и добре поддържана градина се издигаше красива и не много луксозна къща, която, ако се съдеше по архитектурата й, беше построена от французите още преди войната. Като се имаше предвид баровският квартал и видът на къщата, тя едва ли принадлежеше на някаква дребна риба. Освен това несъмнено беше стилна. И изобщо не приличаше на онези идиотски помпозни дворци, които пощурелите от богатство, с което неочаквано са се сдобили, местни новобогаташи често си строяха по тези места. И отдалеч излъчваше аристократизъм.
Мазур мълчеше, защото мълчеше и събеседникът му. Те подминаха още две пресечки, Мтанга свърна край банкета до един малък парк, загаси мотора, свали стъклото и мушна поредната силна цигара в устата си (по молба на полковника, който от любопитство поиска да му намери силен руски тютюн, Мазур поръча чрез Лаврик дузина пакети махорка от родината си, но подаръкът още не бе пристигнал).
— Успяхте ли да огледате всичко?
— Да — каза Мазур. — Останах с впечатлението, че онези двама типове, които се мотаеха край портала, не бяха градинари, а бодигардове. Свикнал съм да разпознавам такива хора.
— Точно така — кимна Мтанга. — Охраната му наброява десетина души, макар че не всички са там постоянно. Обикновено и в къщата, и когато излиза, го придружават трима–четирима от тях.
— Кой живее в тази къща?
— Министърът на природните богатства — отвърна спокойно Мтанга.
„Аха, това ли било“, помисли си Мазур. Въпреки официалните степени в йерархията, това беше най-влиятелният и най-богатият член на правителството, тъй като държеше в ръцете си всички полезни изкопаеми, без никакво изключение и естествено редовно плащаше процент на Бащицата и на двамата му предшественици. Държеше ги отдавна, от около петнайсетина години, и независимо какви реорганизации и кадрили тресяха кабинета, управляващият подземните богатства си оставаше на поста, докато стажът на останалите сегашни министри не продължаваше повече от пет-шест години.
За това положение на нещата имаше частично обяснение — той не беше сам по себе си, а както бе прието по тези места, принадлежеше към едно от тъй наречените семейства, повечето от които не се състояха от роднини, а представляваха обединена от общи интереси група влиятелни военни и цивилни граждани. Тук никой не ставаше министър просто така и дори министърът на културата и просветата, който в съответствие с неписаните традиции стоеше на най-ниското стъпало (тъй като се намираше на последно място в системата за нелегални доходи) си имаше свое семейство, е, може би, малка групичка заинтересовани. И все пак… Вероятно съществуваше и още нещо, което на този етап Мазур, изглежда, не знаеше…
— И с какво е забележителна тази къща? — попита той.
Мтанга направи драматична пауза и тихичко отвърна:
— С това, че от деня на покушението там се подвизава Акинфиев. Като скъп гост.
Ама че изненада! Мазур толкова се стъписа, че за половин минута изгуби ума и дума. А сетне попита:
— Сигурен ли сте?
— Сто процента — отвърна Мтанга. — Не може да има никаква грешка, тъй като твърде много хора много прецизно разгледаха снимките му. Настанил се е там, сякаш нищо не се е случило. Вярно, изобщо не напуска къщата, не излиза дори в градината, а според информацията, която обикаля сред обитателите й, мосю се е разболял и прекарва повечето време в покоите, които са му отредили.
— Тъй — каза Мазур. — От това автоматично произтича, че там вие имате свой информатор? Който може да обикаля из цялата къща, да речем, като лакей?
Мтанга не се впусна да върти и да суче, а каза съвсем непринудено, сякаш ставаше дума за най-обикновени неща:
— Да, разбира се. Че може ли без информатор? Всички трябва да бъдат държани под око. Ще ви кажа нещо повече — най-трудно е разобличаването точно на такива информатори и затова те могат да се задържат на съответното място доста дълго. Понеже не се опитват да проникнат тихомълком в кабинета на господаря си, за да заснемат документите на бюрото му и не задават излишни въпроси на никого. Задачата им е само една — внимателно да наблюдават и да слушат. Единственото, в което могат да спипат такъв човек, са срещите му с човека за връзка, но те са законспирирани много старателно.
— Чакайте малко — каза Мазур. — Значи излиза, че министърът е бил замесен, така ли?
— Това изобщо не е факт — завъртя категорично глава Мтанга. — Разбира се, има известна вероятност точно той и хората като него да стоят зад убийството на Бащицата. И причината в никакъв случай не е в това, че работят за някого в чужбина. Разбирате ли, тези хора са доста специфични. Като нищо биха могли да решат, че Бащицата скубе прекалено много от тях и ще им бъде далеч по-лесно да се справят с този проблем, ако начело на държавата стои Натали. Съгласете се, че макар да е доста умна и да има твърд характер, тя в много отношения изобщо не може да се мери с Бащицата. Не бих отхвърлил категорично версията, че в това няма капчица политика и става дума само за икономика. Чисто и просто. Има колкото си щеш такива прецеденти. Въпреки че… Нищо не може да се твърди със сигурност и на този етап ние с вас сме в задънена улица, съгласен ли сте?
— Съгласен съм — каза Мазур. — Но ако градим версии и допуснем, че самият министър няма нищо общо, значи онова, което се случи, е дело на „Даймънд“ и първият заподозрян трябва да е точно корпорацията. Само че той не може да не знае какво е станало в действителност.
Той беше длъжен да знае. По силата на положението си. Огромната част от населението глътна официалната версия, че Бащицата е убит от онези заговорници, които нахлуха в резиденцията. Още повече че парашутистите изтрепаха три четвърти от тях и никой не можеше да се появи от онзи свят, за да опровергае тази клевета. Дори много от хората, които видяха как Татяна излезе от бунгалото на Бащицата с разкъсана рокля и как Мтанга, Мазур и Лаврик се втурнаха натам, изобщо не можаха да разберат какво се случва, а събитията се развихриха мълниеносно. Освен това част от онези, които безгрижно пиеха и танцуваха край бунгалото, се озоваха под куршумите, а Мтанга проведе профилактични беседи с оцелелите и категорично им заповяда да си държат устата затворени. И все пак… Трупът беше изследван от лекари и експерти по отравянията, които също бяха строго предупредени да си мълчат. Но, първо, самият Мтанга в течение на няколко дни се бе укрил на някакво безопасно място, а неговите най-близки сподвижници, повечето от които бяха неизвестни на широката общественост, не се ползваха с чак толкова страховит авторитет. Второ, можеше да се окаже, че сред хората, които знаеха истината, има шпионин, когото олигарсите на свой ред са прикрепили към Бащицата, за да наблюдава и да слуша, без да предприема конкретни действия. Мтанга беше прав — такива хора много трудно можеха да бъдат разобличени и те биха могли да се задържат доста дълго на съответното място. Така или иначе вече беше абсолютно ясно, че върхушката знаеше същинската истина, но я прикриваше в рамките на тесния си кръг. А кръгът на въпросните капиталисти беше съвсем малък и те бяха страшно отдалечени от народа…
— Няма съмнение, че знае — кимна Мтанга. — Но тук има известни нюанси. Да започнем от по-маловажното. Акинфиев би могъл с най-честната си физиономия да се оплаче на стария си приятел от злодейската съдба и да се коси, че неговата обожавана щерка се е хванала зад гърба му или с някакво чуждо разузнаване, или с някакви заговорници. Ах, тези днешни деца, толкова грижи създават и толкова често причиняват огромни тревоги на родителите си… А министърът би могъл да повярва… Или да се направи, че му е повярвал. В края на краищата до ден-днешен ние също не разполагаме с абсолютно никакви улики срещу Акинфиев, съгласен сте, нали? С абсолютно никакви.
— Съгласен съм — въздъхна ядосано Мазур.
— А сега ето и най-важното. И министърът, и Акинфиев спадат към местния елит. Нямам предвид рязко забогателите, ония, които се замогват отведнъж, понеже те се стараят да държат на дистанция точно такива хора. Това е истинският елит, каквато е старата британска аристокрация. На практика всички са представители на някакви династии. Тяхното състояние — и на черните, и на белите, се корени още в колониалните времена. Понякога — в края на миналото столетие. Разбирате ли, на французите трябва да им се признае, че, общо взето, са се държали с черните дори с известен либерализъм. Не са ги смятали за напълно равни, но са проявявали определена търпимост и са им давали много повече свобода, отколкото други завоеватели на други места. Онова ужасяващо високомерие и отчужденост, с които англичаните са управлявали колониите си, не е съществувало, нито пък са зверствали, както белгийците в Конго. Затова дори и в колониални времена тук е имало чернокожи офицери, предприемачи и чиновници, вярно, не на най-високите постове, но в никакъв случай не и на най-ниските. Тези хора са от категорията, която англичаните наричат „момчета със стари колежански връзки“. Те не са чак толкова много и техният кръг е абсолютно затворен, също като в най-престижните английски клубове. Може да си натрупал чували с милиони, но тъй и да не проникнеш в него. Акинфиев няма милиони, но е член точно на този клуб и между другото, не е единственият такъв. За тях той е свой човек. Такъв елит и такива „стари колежански връзки“ има в твърде малко африкански страни, но у нас той съществува. И те си имат свой начин на мислене. Дори ако министърът е абсолютно наясно, че именно Акинфиев е организирал всичко това, пак ще го скрие. Просто тези господа разсъждават така — лидерите идват и си отиват, а ние оставаме. И по принцип изобщо не им пука какво им се случва, защото за тях най-важното е елитът да си остане напълно неприкосновен. Ама изобщо не им пука — изрече Мтанга с известно огорчение. — Докато нещата не ги засегнат лично. Такива са тези хора…
Той въздъхна и запали поредната люта цигара. Подбирайки старателно думите, Мазур каза:
— Ако се съди по това, че вие сте напълно убеден, че Акинфиев е там, но не предприемате нищо…
— Хайде да оставим настрана дипломатическите врътки — махна унило с ръка Мтанга. — Това изобщо няма да ме обиди и няма да ме унижи, свикнал съм със сегашното положение на нещата. Да. Нито един от тях не е лъжица за моята уста. Освен ако някой от тези хора внезапно не извади оръжие по време на официален прием и не започне да стреля по Бащицата пред очите на огромната тълпа. Но няма как да очакваме такива подаръци от съдбата, понеже те не вършат нищо със собствените си ръце. Това обикновено се върши от дилетанти, които не познават нашите условия и понякога с дълбокомислени физиономии дрънкат за тоталитарната власт на диктаторите и за неудържимото могъщество на тайната полиция. Само че в действителност поне у нас, а можем да посочим и още няколко страни, нещата стоят малко по-различно. Тук има неписани, но железни традиции. Аз просто не мога да изпратя група за залавяне в тази къща. Защото те моментално ще ме наобиколят като вълча глутница и ще ме изядат. И ако събитията се развият в тази посока, дори Бащицата не би могъл да ме спаси. Всички наши управници винаги са се отнасяли към тях с деликатна почтителност, включително и Бащицата, който, между нас да си остане, но си беше тиранин и точно затова го очистиха. Само че и той имаше силно чувство за самосъхранение… Тъй че най-откровено си признавам — аз съм с вързани ръце. Особено сега.
Мазур много добре разбираше какво се крие зад последната му фраза. Всъщност в момента цареше безвластие и безвремие. Натали не беше нищо повече от шеф на Толунго, на онзи Върховен женски съвет, а той беше всичко на всичко съвещателен орган, с който, спазвайки древните традиции, Бащицата понякога се съобразяваше (макар че следваше само онези наставления, които му бяха от полза, и умееше много дипломатично да отклонява други, които не му вършеха работа). Натали нямаше нито един официален пост и никакви властови правомощия. Беше председател на Толунго и командир на женския батальон. И толкоз. Тронът беше празен, а постът на главнокомандващ на въоръжените сили, както и пет-шест други ключови длъжности, които Бащицата предвидливо заемаше, бяха вакантни.
Но страната до ден-днешен не се бе сринала в кървави безредици единствено и само заради това, че елитът, за който говореше Мтанга, както и по-голямата част от привилегированата класа напълно одобряваше идеята за коронация. А Натали не разполагаше с каквато и да било реална власт…
— Ако се върнем към Акинфиев… — каза Мазур. — Наистина нямаме абсолютно никакви доказателства, че той е съпричастен към убийството. Тъй като един добър следовател никога не бива да отхвърля всички версии, теоретично можем да допуснем, че той наистина няма нищо общо с тази история и че момичето е било вербувано, обучено и ръководено от някой друг. Но в такъв случай защо Акинфиев избяга? Можеше най-спокойно да остане на мястото си, да пие коняк от бутилката и да се оплаква на всеки и на всички в доста тесния си кръг на какви пачи яйца го е насадило любимото му чедо… Щом той е „момче със стари колежански връзки“, както твърдите вие, едва ли щяхте да го арестувате, нали така?
— Така е — кимна мрачно Мтанга. — Бих могъл само да го разпитам по възможно най-деликатния и любезен начин, но — да пази Господ — без да го викам при мен. Щеше да ми се наложи да му отида на крака. Какво да се прави, след като той е от недосегаемите… Изглежда, сте прав — фактът, че той се скри, означава, че е замесен. Някои косвени доказателства са по-силни от преките улики. Изобщо не е изключено шефовете му да са го посъветвали за всеки случай да се скрие. Нали той трябва да има някакви шефове, ако все пак е нечий тукашен резидент, в което започвам да вярвам все повече и повече. Само че аз не мога да направя нищо. Нямам съмнения, че и французите не могат. Понеже те много добре познават местните условия и неслучайно онзи проклет безделник мосю Жак с огромно удоволствие прехвърли цялата мръсна работа на вас…
„Но аз не съм му казал нито дума за подробностите от срещата ми с французина — помисли си Мазур. — Значи някак си е успял да запише разговора. Е, Мтанга ги може тия неща…“.
— А Татяна с него ли е? — попита той.
— С абсолютна сигурност зная, че не е — отвърна тутакси Мтанга. — От време на време започвам да подозирам, че тя е тръгнала по същия път — скрила се е при някоя от старите си приятелки от същия онзи лицей „Света Женвиев“, ако въпросната приятелка е от семейство, което спада към елита. Не съм успял да внедря информатори навсякъде. Ако е така, не мога да направя нищо и по тази линия.
Той угнетено замлъкна, засмукал цигарата. Мазур се замисли. Всичко това му напомняше нещо и в главата му се въртяха някакви асоциации…
А, да! Едно от приключенията на Шерлок Холмс. Вярно, там имаше просто една димка, която създаваше видимост за истински пожар, пък и целта беше по-лесна — да се разбере къде е скрит някакъв си документ. Но от патриархалните времена на Шерлок Холмс до ден-днешен специалните служби бяха станали далеч по-безсрамни и цинични…
— Полковник, ами ако допуснем, че го арестуват на улицата? — попита Мазур. — Някакви полицаи, които са се припознали? Какви ще бъдат последствията?
Мтанга видимо се оживи:
— Е, това вече е друга работа, в такъв случай можем най-спокойно да го заловим…
— Дори ако се движи с колата на министъра на природните богатства?
— Дори и тогава — кимна Мтанга. — Неписаните правила, за които говорих, са подробно регламентирани като банков договор… и имат ясни граници. Министърът не би трябвало да рипа. Защото едно е да криеш в дома си свой човек и съвсем друго с помощта на бодигардовете си публично да се съпротивляваш на представителите на властта, които арестуват обявен за издирване особено опасен престъпник. Това ще предизвика публичен скандал, а министърът би направил всичко възможно да избегне такова нещо. Не заради извисения си морален облик и лоялността си към законите, в никакъв случай… Чисто и просто човекът, който се подвизава на този толкова доходоносен пост, винаги е обкръжен от завистници и врагове, готови да се възползват от всяка негова грешка, да ангажират наемните си драскачи и да вдигнат шум… — Той изпитателно погледна Мазур. — Но нещо не ми се вярва, че Акинфиев ще тръгне да се разхожда из града, пък макар и с колата на министъра…
— Значи трябва да бъде поставен в условия, при които просто ще е принуден да го направи — подсмихна се Мазур. — Англичаните го играят естети и задължително преследват лисицата на кон и с ловни кучета. Но аз познавам места, където предпочитат да не си създават излишни главоболия и независимо дали е спортсменско, или не, направо изкарват лисицата от дупката й, като я одимяват… Това единствената къща на министъра ли е?
— Разбира се, че не. Има още една в предградието. Тя е по-малка и не е чак толкова луксозна. Тук организира приеми, а там събира тесния си кръг приятели, за да обсъждат съответните въпроси… — Той се позасмя. — Или просто му водят момичета, по които министърът, този верен съпруг и грижовен баща, много си пада. Вкусът му е същият като на покойния Бащица…
— Как изглежда тази къща?
— Горе-долу по същия начин — спретната къщурка насред малка градина. С двама-трима охранители.
— Има ли датчици и детектори?
— Няма нищо такова — каза уверено Мтанга. — Бащицата беше човек, който живо се интересуваше от техническите нововъведения — Мтанга разкриви устни с горчивина, — но в крайна сметка те не го опазиха. Нашият министър, както и много други, се отнася патриархално към тези неща. Разчита единствено и само на глутницата прекрасно дресирани кучета пазачи, които пуска нощем, и на бдителните си караули… Да не би да сте измислили нещо, полковник? — попита заинтригувано той, сякаш устремил се към Мазур.
— Имам някои идеи… — отвърна уклончиво Мазур. — Я ми обяснете нещо… Веднъж видях един пожар, вярно, не в толкова богат квартал, но не беше и в катакомбите. И бях принуден да чакам доста време. Понеже моментално се събра такава тълпа зяпачи, че колкото и да натисках клаксона, не можех да се провра, а номерата ми бяха най-обикновени и аз бях цивилен… Та останах с впечатлението, че вашите пожарникари явно работят през пръсти…
— Ами да, има нещо такова — кимна Мтанга. — Уви, африканският мързел се проявява навсякъде… Не бих казал, че пълзят като охлюви, но въпреки това не действат чак толкова енергично, колкото европейските им събратя по занаят… — Той впи проницателния си поглед в Мазур. — Какво, да не се каните да подпалите къщата?
— Че защо не? — сви рамене Мазур. — Ако преди пристигането на пожарникарите огънят се разпространи на значителна площ и собственикът си е вкъщи, мога да си заложа главата, че няма да остане вътре, а ще замине за извънградската си къща и, разбира се, ще вземе и госта си. Но в която и посока да тръгне, на една пресечка оттук ще се появи жандармерийски патрул, който ще проверява абсолютно всички коли. И в това няма да има нищо странно, тъй като в момента такива акции се извършват непрекъснато и повсеместно, навсякъде има подсилени патрули и документите се проверяват поголовно. И най-неочаквано в колата ще открият човек, чиито снимки са раздадени на всички полицаи в столицата… Как ви звучи това?
— Звучи ми прекрасно — каза бавно Мтанга. — Ако го измъкнем оттук за яката, министърът няма да гъкне… Естествено неговите хора отново ще се опитат да си го си приберат, но вече не чрез директни заповеди, а с интриги, с връзки, с познанства и като задействат най-добрите адвокати. Тук си има собствени правила на играта. — Той придоби хищническа физиономия. — Само че такива неща не стават бързо, а докато станат, аз бих могъл да си поговоря с него много задушевно… Разбира се, по такъв начин, че да не остават външни белези, тъй като, лошо или хубаво, все пак става дума за „момче със стари колежански връзки“. Съществуват всякакви методи…
— Зная — изкриви уста Мазур. — А вие имате ли информатор в онази извънградска къща?
— Имам — каза Мтанга.
— Ето, нали виждате, нещата не се подреждат чак толкова зле, шансовете ни са сериозни…
— Но има и едно голямо препятствие — каза Мтанга със съжаление. — Ако трябва да сме напълно откровени, а просто няма как да е иначе, ние с вас сме в една лодка… Аз не разполагам с хора, които са в състояние ловко и качествено да подпалят тази къща. С моите момчета сме вършили какво ли не, но никога не сме се занимавали с палежи. Просто не мога да го направя… Не ми хрумва нищо друго, освен бутилка с коктейл „Молотов“, но не е чак толкова лесно да се приближиш до къщата на такова разстояние, че безпрепятствено да хвърляш бутилки. Първо трябва да се справиш с охраната. Нещо, на което моите хора също не са научени. Имало е ситуации, в които са извършвали перфектни арести, щурмувайки изненадващо къща или апартамент, но в този случай може и да не се справят. Нужни са добре обучени диверсанти. В армията има такива, но аз няма да рискувам и да се доверя на военните… — Той помълча и си призна: — Пък и те, кой знае защо, не ме обичат особено…
— Нещата могат да станат много по-лесно — каза Мазур, тъй като никога не забравяше за арсеналчето, което се подвизаваше на кораба „Ворошилов“, взето за всеки случай с цел да оборудват неговата група. — Вашият човек в къщата достатъчно ли е дисциплиниран, за да изпълни пряка заповед?
— Бъдете сигурен. Човекът е проверен.
— И няма пречки да се разхожда из цялата къща, без да предизвиква подозрения, иначе защо ви е, нали така? Ето какво. Можете ли да го извикате на извънредна среща? Този човек разполага ли с възможността да излиза за малко по всяко време? Да речем, ако каже, че детето му се е разболяло, тъщата му умира или доброжелатели са наклепали жена му, че приема любовник…
— Да, има такъв вариант. Все пак… всичко може да се случи в живота.
— Много добре — каза Мазур. — Вашият човек ще получи пет-шест малки цилиндърчета с дължината на химикалка, но около три пъти по-дебели. Нали никой не претърсва доверените слуги, когато се връщат отнякъде в къщата? Не, нали? Ето, виждате ли, нещата се подреждат добре. Сигурен съм, че той ще има възможността да напъха тези цилиндърчета на тайни местенца из цялата къща. Малко след това всичко ще пламне толкова мощно, че дори да дотърчат някакви по-енергични пожарникари от вашите, преди това пламъците вече ще бушуват със страшна сила. Тъй че никой не би посмял да остане в къщата. Останалото е ваша работа — мнимите жандармеристи, които ще препречат пътищата за изтегляне, и други такива… Тогава вече всички карти са във вашите ръце. И няма да има никакви убедителни улики срещу вас. Какво ще кажете?
— Прекрасна идея — изрече бавно Мтанга. — Нямам нищо против. Но трябва да предвидим всяка подробност. Какво ще стане, ако, да речем, палежът премине успешно, но по-нататък нещо се издъни? И те избягат?
— Само че ние знаем къде ще отидат — подсмихна се Мазур. — И там в тъмна доба ще се отбият други хора. Които са обучени за броени минути да се справят и с кучета, и с караули. За нула време ще измъкнат персоната, която ни интересува, и ще се стопят в мрака като призраци. И ако нещата се разиграят така, вас отново никой няма да ви заподозре, защото всички много добре знаят, че вие не разполагате с бойци, обучени на такива действия. Ще заподозрат някой друг и докато проучват всички следи — в края на краищата министърът няма собствено разузнаване, неговите хора са по-обикновени, — ще имате предостатъчно време да си побъбрите много чистосърдечно с Акинфиев… Какво ще кажете?
— Че всичко това страшно ми харесва — проточи бавно Мтанга. — Най-важното е, че нито един мръсник няма да забележи моя почерк в тази история, особено в нападението на извънградската къща, ако все пак не можем да го избегнем. Но вие също ще влезете в списъка на заподозрените на последно място, тъй като военното разузнаване има добре подготвени части със специално предназначение, както и още едно–две ведомства, тъй че първо ще се насочат към своите хората, ще прехвърлят и ще душат. Иначе вие сте прав, министърът не разполага с онова, което може да се нарече служба за сигурност, а има най-обикновена охрана, която просто е необходима за човек, заемащ такъв пост. И ще изгубят много време… Само че… В момента над мен няма никакви началници, Бащицата е мъртъв, а аз винаги съм се подчинявал пряко на него. Ако беше жив, задължително трябваше да му докладвам и да поискам разрешение…
От чисто любопитство, още повече че времето не ги притискаше, Мазур попита:
— А как мислите, той щеше ли да разреши?
— Сигурен съм, че би разрешил — каза Мтанга. — Само че настоятелно щеше да ме помоли да не остават абсолютно никакви следи, които могат да водят към мен. Бащицата не изпитваше капчица уважение към тези хора, чисто и просто беше реалист и знаеше, че трябва да се съобразява с тях. А те шпионират и мен и вие сигурно знаете това…
Мазур го знаеше много добре. Както бе прието в такива случаи, едно-две сериозни ведомства бдително следяха Мтанга, включително и внедряваха агенти на негова територия (е, и Мтанга не си оставяше магарето в калта). Извършваха кръстосано наблюдение, всички шпионираха всички и нещата стояха така не само в Африка, а като че ли в целия свят, разбира се, с различна степен на цивилизованост. Иначе това си беше в реда на нещата…
— Та тъй — продължи Мтанга, — при мен събитията се развиха по такъв начин, че в момента нямам истинско началство… Но вие имате. И сте длъжен да докладвате. Как мислите, ще ви разрешат ли да предизвикате пожар? И най-вече — да посетите онази извънградска къща?
Мазур помисли малко, реши, че няма да издаде никакви нито служебни, нито военни тайни, и кимна, като старателно подбираше думите си:
— Сигурен съм, че ще получа разрешение. Вярно, това едва ли ще стане по-рано от довечера. Тъй че, ако нещо с вашите мними жандармеристи се провали и все пак се наложи да направим посещение, ще трябва да го извършим на следващата нощ. А преди това здравата да поработим. За да преминат идеално, подобни акции изискват сериозна подготовка…
— Досещам се — кимна Мтанга. — И още нещо… Няма да мога да ангажирам много хора с тази акция. Не бива да има никакви хайки от познатия тип, защото при това положение много бързо ще ме засекат. Единствено Флорисиен, който е сигурен човек, ще е запознат с малка част от истината. А двете групи от трима жандармеристи ще знаят само едно — че трябва да спират колите за проверка и ако открият в някоя от тях човека, когото познават от снимката, веднага да го арестуват, колкото и да се гневи господин министърът. Както вече казах, улицата е нещо съвсем различно.
— Е, да — подсмихна се Мазур. — В миналото някои племена у нас са имали доста странен обичай. Канели непознат пътник на гости в дома си, посрещали го много радушно и го слагали да спи… А когато на другия ден гостът напуснел дома им, дотогавашният гостоприемен домакин можел да го подгони и да го обере до шушка. Защото той вече не му бил гост, а просто някакъв минувач…
— И тук се случват подобни неща — кимна Мтанга, без изобщо да се учудва. — Улицата вече не е собственият ти дом…
— Знаете ли, полковник — каза Мазур. — След като открихте Акинфиев на това място, не ви ли е хрумвало…
— Че щерката му може да извърти същия номер ли? — подхвана съобразително Мтанга, без да даде възможност на Мазур да довърши. — Разбира се, че ми е хрумвало! Просто до този момент никога не съм се сблъсквал с толкова рафиниран и дълбоко светски начин да се криеш. Преди нещата стояха далеч по-просто. Естествено някои тъпанари се укриваха при познати или при любовниците си и наивно смятаха, че там няма да ги търсят, но всички тези хора не бяха от такъв сой. Само че това е аристокрация… — процеди злобно той. — А ние с вас сме обикновени хора и първо бихме си помислили за разни пристанищни свърталища, бардаци и мизерни покрайнини, където и дяволът не може да се оправи. А при тях всичко е много светско — едно „момче със стари колежански връзки“ укрива друго, независимо какво е извършило. — Той се подсмихна. — Май че при вас, марксистите, това се нарича класова солидарност? Чел съм една-две книжки за марксизма по времето, когато вашите марксисти се завъдиха и при нас. Нали трябва да познаваш противника. Добре че балонът се спука…
— Да — каза Мазур. — Нарича се класова солидарност…
— Та затова издирвам момичето на същия принцип — каза Мтанга. — Не съм успял да вкарам информатори при всички, които принадлежат към тази каста, но все пак те са достатъчно и не се подвизават само в тези кръгове, а и около тях, на по-ниско ниво. И още сутринта изпратих човек в лицея „Света Женвиев“, понеже той не влиза в списъка на обектите, които са ми забранени. Просто трябва да се държим джентълменски с хората там. Не са минали чак толкова много години и ако не се броят буквално двама души, преподавателският състав си е същият, мястото е престижно и добре платено и хората държат на него… Мисля, че ще успеем да понаучим нещо за най-близките й приятелки в лицея. Едва ли всички до една спадат към тази каста. Както е характерно за престижните учебни заведения, бившите възпитанички не прекъсват връзките си, често общуват помежду си и имат цели два ежегодни празника — деня на откриването на лицея и деня на собственото им тържествено завършване… Общо взето, съществуват известни шансове… Ще тръгваме ли вече? Няма смисъл да висим тук, вие трябва да се свържете с началството си, а аз — да подготвя утрешното представление. Само че… — и той стрелна с пронизващ поглед Мазур — ако акцията се провали на улицата и се наложи да се прави посещение… Събитията ще се развият така, че Акинфиев ще се озове само във вашите ръце…
— Да не би да подозирате, че като го спипаме, само ние ще се възползваме от него? — подсмихна се Мазур.
— И няма да ви го предоставим?
Мтанга отвърна уклончиво:
— Такава е скапаната ни работа, трябва да отчитаме всички възможни варианти…
— Не се притеснявайте — каза Мазур. — Сигурен съм, че никой няма да ви го отмъкне изпод носа. Ние изобщо не сме в състояние да организираме открит съдебен процес с цяла сюрия репортери, докато за вас няма такъв проблем. А вие искате това, нали така?
— Разбира се — каза Мтанга. — Обществеността ще бъде много заинтригувана, когато той или тя, или и двамата застанат пред камерите, пред съдебните заседатели и пред пълната зала и започнат чистосърдечно да се кълнат, че са извършили всички възможни грехове, да посочват имена и да разказват подробности… — Той се усмихна хищнически и някак замечтано. — А те ще го направят, уверявам ви… За да разприказваш един човек, изобщо не е задължително да разваляш външния му вид.
Мазур се подсмихна:
— И доколкото ви познавам, ако минем на варианта посещение, вие ще вземете всички мерки моите хора и аз да не изчезнем заедно с плячката, нали така?
Мтанга го стрелна с поглед изпод вежди, сякаш искаше да каже: Ех, тези наши игрички…
… Застанаха на хубаво място, не много близо до къщата, но оттам тя се виждаше прекрасно, по-точно — централния й портал беше като на длан. Имаше черен вход от другата страна на постройката и верни на правилата, те поставиха под наблюдение и него, макар че домакинът и гостът едва ли щяха да хукнат да бягат оттам…
Тъй като имаше само две възможности за изтегляне с кола, Мтанга сложи само два жандармерийски поста. Този път двамата с Мазур седнаха на задната седалка, а зад волана се настани един абсолютно невзрачен и дори жалък тип, който трябваше да го играе шофьор, с извинение. А зад тях се движеше още една кола с агенти. Бяха две незабележими, тук-там очукани и издраскани рена, които, вярно, за разлика от серийните си прототипи, бяха снабдени с мощни форсирани мотори и това също е любим маниер на тайните служби по целия сват.
Мазур усърдно се опитваше да запази пълно спокойствие и седеше като статуя. За разлика от Мтанга, който се въртеше на седалката и непрекъснато поглеждаше часовника си. Накрая не издържа и прошепна:
— Вече е девет…
— Почти девет — рече Мазур. — Нали си сверихме часовниците. Ако не са разкрили вашия човек, значи е успял да свърши каквото трябва… Аха!!!
Гледката беше завладяваща дори за един врял и кипял човек — само за две секунди в няколко прозореца и на трите етажа лумна ослепително белезникаво-златисто сияние. Мазур много добре познаваше тези неща и на два пъти се бе възползвал от тях — парчетийката беше малка, но запалителната й мощ бе страшно силна и при взривяването на излитащия заряд огнената смес се разхвърчаваше на около три метра. Стълбите, лампериите, мебелите — в къщата на господин министъра имаше доста сухо дърво. Ето че първите пламъци заиграха и се издигнаха над первазите на прозорците. Виждаше се как вътре се защураха хора… Може би в къщата щяха да се намерят пожарогасители, но лакеите едва ли бяха обучени да боравят сръчно с тях…
И тръгна, та се не видя! Две стъкла звънко се строшиха и рижавите езици на буйните пламъци се устремиха навън. Пожарът се разгаряше със страшна сила и всеки момент щеше да достигне степента, в която всеки здравомислещ човек би осъзнал, че е твърде опасно да остане в къщата. А до този момент все още не се чуваше никакъв вой на сирени…
Тъй, тъй, тъй! Появи се един чернокож мъж с бели панталони, снежнобяла риза и черна папийонка, който търчеше презглава към портала. След него препускаше още един, но облечен много по-скромно — явно това бе портиерът. Те си поиграха около две секунди с ключалката, отвориха докрай високите ажурни крила на портала към вътрешната страна, хванаха ги, за да ги задържат, и отстъпиха в тревата от пътеката, по която трябваше да преминат колите…
Мтанга тупна шофьора по рамото и той моментално запали мотора. Колите вече се носеха от къщата към портала. Бяха две излъскани черни лимузини със затъмнени стъкла, заради които не можеше да се види кой седи вътре и колко души има купето. На известно разстояние от тях препускаше един крайслер вояджър — американска кола, чиито стъкла също бяха затъмнени. Когато се озоваха на улицата, автомобилите рязко свърнаха надясно, скърцайки отчаяно със спирачките си, препуснаха напред и се скриха зад завоя. На около триста метра пред тях пътят плавно завиваше надясно, а по-нататък, на разстояние от половин километър, нямаше никакви кръстовища и странични пресечки, тъй че не можеха да избегнат патрула…
Мтанга сръга шофьора в ребрата, а той схвана какво му подсказват и не набра голяма скорост, за да не ги преследва откровено…
Но когато се озоваха зад завоя и видяха какво се случва, Мтанга яростно изпсува. Ами да, първият етап тръгна на терсене. Един от мнимите жандармеристи крещеше толкова силно, че се чуваше чак в колата, търкаляше се сгърчен по тротоара и се държеше за коляното, а другите двама стояха над него с притеснени идиотски физиономии.
— След тях! — заповяда Мтанга, сочейки към широката задница на крайслера, която се виждаше в края на улицата.
И те профучаха покрай жандармеристите, без да спрат. Всичко беше ясно — когато мнимият жандармерист бе изскочил на улицата, размахвайки палката, на кортежа и през ум не му беше минало да спре, а предната кола най-спокойно бе изблъскала блюстителя на реда от пътя и добре че поне не го беше прегазила. Явно се бе отървал с малко. Е, какво пък, господин министърът на подземните богатства сигурно щеше да излезе сух от водата и впоследствие щеше да се окаже, че е бързал за някакво страшно важно заседание, а пък тъпият жандармерист не е обърнал внимание на специалните номера и се е заврял под колелата, селяндурът му неден… „Както и да е — помисли си мрачно развеселеният Мазур, — когато ви се изтърсим на гости, няма да се отървете чак толкова лесно, още повече че началството разреши това посещение с похвална бързина, понеже и то много иска да се докопа до Акинфиев дори след като вече се е озовал в лапите на Мтанга.“ При всички случаи имаше споразумение, че Мазур и Лаврик щяха да присъстват на всички разпити и Мтанга едва ли щеше да ги прецака…
Последната кола изчезна в тясната странична уличка, по която два автомобила нямаше как да се разминат и липсваха тротоари. Шофьорът на Мтанга натисна газта, но тутакси с всичка сила наби спирачките, направи майсторска маневра и спря толкова ловко, че почти не поднесе. На около двеста метра пред тях, там, където уличката излизаше на широкия булевард, до самото кръстовище, напряко беше спрял крайслерът, забил предния си счупен ляв фар в стената на малка тухлена къща. Беше препречил улицата като тапа — гърлото на бутилка, и по нея не можеше да премине не само кола, но не би могъл да се промуши и човек, освен ако не пропълзи през предницата или през багажника. Само че нямаше никакъв смисъл да правят това. Защото и двата ситроена бяха изчезнали от очите им…
Покрай колата мрачно обикаляха четирима души, а единият, кой знае защо, подритваше гумите. Не бяха извадили оръжие и не обръщаха внимание на нищо, а се размотаваха с вид на най-обикновени хора, ядосани от небрежността на шофьора. Виртуозно се отърваха от преследвачите си, мръсниците…
— Назад! — кресна полковникът.
Шофьорът бързешком излезе на заден ход от улицата, по която завиха в тази посока, без да се натъкне на никого. И спря с такъв вид, сякаш нямаше намерение да ходи никъде повече. А Мтанга почти спокойно го попита:
— Жустен?
Невзрачният шофьор сви рамене и отвърна с безразличието на професионалист:
— Изгубихме ги, полковник. Няма съмнение. Докато заобиколя и изляза на булеварда, вече не се знае къде ще бъдат… Няма да ги открием, ако не организираме хайка в целия град…
Мтанга явно вярваше безпрекословно на шофьора за всичко, свързано с надпреварата и преследването по градските улици, но запази самообладание. Не се разпсува и не се разкрещя, а шумно въздъхна през зъби и нареди:
— Карай към Лунния дворец. — И тихичко каза на Мазур, кривейки уста: — Случват се такива неща. Измъкнаха се. Нищо. Нямам никакво съмнение накъде са тръгнали. Там отдавна стоят наблюдатели, а в къщата има мой човек, тъй че след час, час и половина ще знаем как точно се развиват събитията…
— Случват се такива неща — съгласи се Мазур. — Няма значение, тази нощ няма да се отърват чак толкова лесно от нас…
Край затворения портал на Лунния дворец ги очакваше една вече позната, но все пак изненада, за която на този етап не можеха да кажат дали е приятна, или точно обратното. Из двора от другата страна на портала бавно се разхождаше Роналд с цивилни бели панталони и риза с къси ръкави, а видът му беше напълно спокоен. В това, че човекът от ЮАР се бе озовал тук, нямаше нищо странно, тъй като Мтанга предвидливо му беше издал не обикновен пропуск, а с достъп до всички места, понеже съвсем справедливо смяташе, че деловите им отношения ще продължат. И двамата си стиснаха ръцете, сякаш не се бе случило нищо особено.
— Налага си да поговорим веднага — рече тихо Роналд.
— С мен или с него? — попита Мтанга и кимна към Мазур.
— Желателно е и с двамата. Това засяга всички.
— Добре, да вървим…
Когато влязоха в тукашния кабинет на Мтанга, Роналд спокойно седна и докато полковникът се занимаваше с бутилката джин, високите чаши и леда, попита:
— Сигурен ли сте, че тук няма бръмбари?
— Сутринта проверяваха — отвърна уверено Мтанга. — Пък и през цялото време пред вратата висеше едно момче, тъй че няма как да са ги сложили по-късно…
— Прекрасно — кимна веднага Роналд. — Имам известна информация за онази шайка, която се е загнездила близо до границата… Всъщност имам цялата информация. Ето, погледнете.
Той извади от джоба на панталоните си един тънък плик, измъкна три снимки и внимателно ги сложи пред Мазур и Мтанга, сякаш редеше пасианс. Мазур се вгледа. И сви рамене:
— Какво е това, по дяволите?
На едната снимка се виждаше черна униформена войнишка фланелка с нарисуван на нея яркочервен профил на Ленин, обрамчен отгоре и отдолу с неразбираеми за Мазур надписи на френски. На втората имаше широка червена лента със златни сърп и чук на фона на отпечатан вертикално черен нож панта, който представляваше местния аналог на мачете. На третата бяха заснети два доста модерни калашника (също румънско производство), по чиито приклади бяха изрисувани сърпове и чукове и също бяха изписани някакви абревиатури.
Роналд спокойно обясни:
— Надписът гласи: Марксистки революционен фронт на народа коси. Абревиатурата на прикладите всъщност се състои от първите букви на тези думи. Лентата е за главата. Точно с тези неща ще бъдат издокарани онези трийсет и две мутри, когато тръгнат да прекосяват северната граница. След два дни.
— Ето какво било… — проточи Мазур, примижавайки злобно.
— Точно така — кимна невъзмутимо човекът от ЮАР. — Това е провокация с огромен размах.
— Никога в живота си не съм чувал за такъв фронт — каза Мтанга. — Никога в живота си не съм чувал, че изобщо съществува такъв фронт и ако у комшиите се подвизаваше нещо подобно, със сигурност щях да зная…
— Така е — кимна Роналд. — Такъв фронт не съществува, само че внезапната му поява на сцената няма да изненада никого кой знае колко, тъй като из джунглите и саваните на Африка се размотават толкова много фронтове, че дори добрите специалисти невинаги могат да разберат кой стои зад някои от тях, дали стои и какво изобщо искат…
— Точно така… — избоботи Мтанга.
— Случайно да сте се натъквали на това, господин полковник? — Роналд погледна Мазур, а очите му излъчваха пълно безгрижие.
— Случвало се е — отвърна кратко Мазур.
— Случайно да сте били в Бугамба преди време?
— А вие? — отвърна с въпрос Мазур и също го погледна с кристалночисти детински очи.
Ех, че малък беше този наш свят, много малък. Като нищо можеше да се окаже, че не чак толкова отдавна той и този русоляв катър бяха стреляли един по друг на един и същи сектор от фронта или просто и двамата бяха присъствали там, но от двете страни на барикадата. Ала ето, сега си стояха кротко, пийваха си джин с лед и бяха изключително полезни един на друг. Тайната война чертаеше сложни зигзази, особено в Африка…
В крайна сметка човекът от ЮАР простодушно се усмихна, сякаш искаше да каже: Няма значение, да оставим това. И тутакси скри усмивката си.
— Казано накратко, появата на поредния фронт не би изненадала абсолютно никого дори тук, в столицата. А пък обитателите на затънтените крайгранични провинции ще се изненадат още по-малко и веднага ще приемат всичко за чиста монета…
— Какво възнамеряват да правят? — попита Мазур, мобилизирайки цялото си хладнокръвие.
— Нищо ново и изключително — отвърна човекът от ЮАР. — Всички до един ще носят такива фланелки и ленти, както и съветско оръжие… Вярно, оръжието е румънско производство, но никой няма да се заинтересува от такива подробности. В края на краищата Румъния е член на Варшавския договор, а пък какво е това „Калашников“, в Африка знаят дори и малките деца. Задачата им е много бързо да подпалят няколко села, като осакатяват и избиват хората и изобщо, като зверстват по пълна програма. Но в същото време ще се постараят да оставят достатъчно случайно оцелели свидетели на зряла възраст, които да могат подробно да опишат външния вид на нападателите. И да разхвърлят след себе си една камара дребни неща, които да доказват пряката им връзка със Съветския съюз — празни цигарени и консервени кутии съветско производство, руски вестници и какво ли още не. Изобщо — богат комплект от трофеи за военни и журналисти. Моят информатор не изключва, че за по-голяма нагледност биха могли да оставят дори и един труп на някого от своите хора. Селяндурите не могат да четат и едва ли ще разберат какво е написано на фланелките им, но трупът, тъй да се каже, в целия си блясък, ще изглежда убедително. И няма значение дали тялото ще е на бял, или на чернокож. Предполагам, че най-вероятно ще бъде на чернокож и не е изключено да е на някой истински коси. Сензацията ще бъде гръмка, особено като се има предвид колко много репортери са пощурели от безделие в столицата, включително и доста ярките им представители…
— Коси… — почти прошепна Мазур. — И този проклет фронт не е просто марксистки, а на коси…
— Ами да, механизмът е ясен — каза Роналд. — По силата на положението си, господа, вие не може да не знаете какви слухове се разпространяват напоследък и каква е пропагандата, която тихомълком се провежда. Всъщност в последните си предавания доктор Мукузели говореше за това направо. Сред фулу се шушука, че косите са твърдо решени да ги изтрепят, ако не до крак, то поне по един на всеки двама души, за да завземат селскостопанските им земи и полезните им изкопаеми. За разлика от тях косите твърдят, че диваците фулу всеки момент ще им спретнат клане, тъй като са негодници, заграбили твърде много власт, хора, които се гнусят от черната работа, навирили са си носа и са завладели скритите в земята богатства на фулу. Тази пропаганда все още не се е разгърнала чак толкова широко, но както знаете, тя се води. И няма никакво съмнение, че вече оказва влияние, особено на неинформираните и неграмотни хора… — Той остави чашата и въздъхна. — Не твърдя, че след този щурм на марксистите всичко ще се взриви на мига. За щастие нещата не са стигнали чак дотам. Но това е масло в огъня, бензин в огнището, наръч слама в пожара… Нали ще се съгласите, че не преувеличавам и не изпадам в излишна паника?
Те кимнаха. Мазур бе запознат с обстановката, Мтанга — още повече…
— Нашето положение лесно може да се обобщи — продължи Роналд. — И тримата сме от различни държави и принадлежим към различни обществени системи, но и тримата сме здраво свързани в едно отношение — никой от нас няма желание тук да бъде предизвикана сериозна нестабилност. И тримата категорично се нуждаем от тишина и спокойствие и сме абсолютно наясно с това… Абсолютно сме наясно, виждам го по лицата ви…
— Трийсет и двама души… — процеди през зъби Мазур. — По принцип, това не е армия и дори не е батальон…
— Точно така — кимна с многозначителна усмивка мъжът от ЮАР. — Разбира се, те са врели и кипели хора с опит, но в Африка има и други такива. Намират се и по-добри. С две думи, господа, моето началство ми разреши да използвам всички възможни средства. Вие едва ли ще се ужасите от това, не сте такива хора. Сигурно вие също сте били принудени да използвате всички възможни средства. Само че аз — нека бъда откровен — имам страшно малко възможности тук. Ще ни се наложи да действаме заедно. — И той погледна към Мазур. — Зная, че ще трябва да поискате разрешение от началниците си, но въпреки това дали да не обсъдим някои неща още сега? Понеже виждам, че нямате нищо против…
— Можем да ги обсъдим, но само чисто теоретично… — подсмихна се Мазур.
Всъщност той не се съмняваше, че ще получи разрешение от началството си за атаката, както го получи и предишния път. Такава провокация трябваше да се потуши по най-категоричен начин, защото тя неволно щеше да засили напрежението в страната, а Съветският съюз също нямаше никаква нужда от това. И тъй като границата със северната съседка беше чисто символична, пък и въпросната държавица беше доста кекава и изключително зависима от транзита на кафето си през тукашната територия… акцията можеше да се реализира.
— Един момент, господа! — призова полковник Мтанга. — Преди да започнете да правите планове, бихте ли взели предвид и моите скромни желания? За мен на живот и смърт е важно да доведете един пленник от онова място. И е много желателно той да е бял, а не чернокож. Вие сте хора с богат опит в това отношение и няма да ви е трудно да ми намерите такъв пленник. Ако го направите, бих могъл да организирам открит съдебен процес, който да се показва по телевизията и да се предава по радиото. Това ще е много добър удар. Времената на Че Гевара отдавна отминаха. Днес белите, които участват в африканските дандании, до един са наемници и сред тях отдавна вече не се срещат хора с идейни убеждения. — Той замечтано се усмихна. — Представяте ли си колко нелепо и недвусмислено би изглеждал по телевизията един бял мъж с униформата на коси? И това ще се излъчва в цялата държава. Нали знаете как стоят нещата при нас в това отношение и колко мощно е въпросното средство за пропаганда…
Мазур знаеше, както вероятно знаеше и човекът от ЮАР. Въпреки че имаше Министерство на просветата, около седемдесет процента от населението, най-вече в селата, си оставаше неграмотно и не бе в състояние да прочете дори вестник или листовка. За него единствената светлина в тунела бяха телевизията и радиото. И точно по тази причина още предшествениците на Бащицата не жалеха пари за тях, създавайки мрежа от ретранслатори, които покриваха цялата страна. Дори в най-затънтените села имаше доста телевизори, макар да бяха от най-евтините, които работеха с батерии, а пък радиоапарати, от престарелите ветерани до най-модерните марки, се подвизаваха във всяка къща и във всяка наколна колиба. И един такъв пленник наистина би свършил много добра работа. Биха могли да обявят, че са го заловили на тукашна територия, докато е преминавал нелегално през границата, и след приятелския разговор във ведомството на Мтанга той с писък щеше да потвърди това…
Когато след четирийсетина минути човекът от ЮАР напусна кабинета, там се възцари напрегнато мълчание. На бюрото на Мтанга имаше три телефона — черен, бял и син. Полковникът просто не сваляше очи от синия, тъй като явно точно от него трябваше да пристигнат докладите, които интересуваха Мазур не по-малко, отколкото собственика на кабинета. Те прекараха почти четвърт час в мълчание, а през това време Мтанга само доливаше джин на себе си и на госта. Когато синият телефон най-сетне мелодично измърка, полковникът толкова напористо грабна слушалката, все едно беше заобиколен от врагове войник, който издърпва предпазителя на гранатата, за да не се предаде.
Мтанга слушаше. Мазур го гледаше, опитвайки се да разбере по физиономията на полковника какво се случва там. А неговото изражение ставаше все по-разочаровано, ядосано и дори унило и това никак не се хареса на Мазур.
— Значи сте абсолютно сигурни, така ли? — каза в слушалката Мтанга. — Да, разбрах… Тъй… Преди колко време стана това? Наистина е подозрително… Добре, можете да се махате оттам…
Лицето му придоби такъв вид, сякаш се канеше да затръшне невинната слушалка върху вилката с такава сила, че да направи апарата на пух и прах. Но се сдържа и я затвори внимателно и грижовно. А сетне мрачно каза:
— Изгубихме. И моите наблюдатели, и агентът в къщата се кълнат във всичко на света, че Акинфиев не е сред хората, които са пристигнали в извънградската вила на министъра. А аз винаги съм готов да повярвам, когато двама независими един от друг източници казват едно и също. Освен това… Кортежът на министъра е пристигнал в къщата с петнайсет минути по-късно, отколкото би трябвало според изчисленията. В града не е имало нито задръствания, нито затворени улици, а техните шофьори са доста бързи… Сещате ли се какво следва от това?
— Ами не е трудно да се сетя — каза Мазур. — Оставили са го някъде по пътя. И със сигурност не са го свалили на тротоара, а са го отвели в къщата на поредното „момче със стари колежански връзки“, до което нямате достъп…
— Най-вероятно е станало точно така — кимна Мтанга. — Друго обяснение просто няма. Лисугерът смени дупката си. Би било добре, ако се е пренасочил към място, където в къщата има мой човек, но както вече ви казах, аз нямам хора във всеки един от покоите на елита. Може би, когато в къщата са се задействали вашите взривни устройства, някой веднага се е досетил, че това не е моят почерк и изобщо не е ничий местен почерк, тъй като ние не разполагаме с толкова съвършена техника. Бихме могли да се снабдим, но никой не е допускал, че ни в клин, ни в ръкав ще ни се наложи да измъкваме някакъв лисугер от дупката му по такъв начин…
— Дълбоко подозирам, че този някой не е бил министърът, а самият Акинфиев… — заразсъждава Мазур.
— Имате основания. Министърът е свикнал със съвсем други интриги и акции и не би се ориентирал чак толкова бързо…
— И какво, отново ли сме в задънена улица?
— Случват се такива неща, какво да се прави? — въздъхна Мтанга. — Е, ще се наложи да понапрегнем агентурата и да посвършим малко работа в лицея „Света Женвиев“. В никакъв случай не може да се твърди, че шансовете ни са нулеви, все пак има някакъв шанс, пък макар и нищожен… Но в момента повече ме интересуват дори не онези гнусни двама души, които се укриват, а предстоящото пътуване на Принцесата в Турдиевил. Чухте с ушите си как Роналд каза, че няма информация там да се подготвя покушение. Но това не означава, че няма да има никакво покушение, нали така?
— Така е — призна с въздишка Мазур. — Може би агентът на Роналд не се намира на най-възловата точка и някакви важни неща го подминават. Е, какво пък, ще си отваряме очите на четири. — Той стана. — Ще отида да попитам какво е мнението на ръководството…
— И да ми доведете пленник — проточи замечтано Мтанга.
— Ако имам възможност, ще се постарая — отвърна сериозно Мазур.