Марк Лорънс
Ключът на Лъжеца (20)

17.

Снори и останалите ни настигнаха на склона на някакъв скръбен гелетски хълм, облян в лунна светлина и осеян с ниски храсти. Как точно са проследили дирята ни в мрака, не знаех — бях очаквал да ни настигнат през деня. Старата връзка между мен и северняка все още създаваше чувство на дискомфорт и намек за посока, когато се раздалечим на миля-две, но това едва ли бе достатъчно, за да се движиш нощем през коварен терен.

— Ти го направи! — бяха първите думи на Снори към мен.

— Да, наистина аз изведох Горгот и зловонните му приятелчета от потенциално жесток конфликт. — Снори отвори пак уста, този път достатъчно широко, за да предвещава вик, но аз го спрях с вдигната ръка. — Няма нужда да ми благодариш. Червената кралица е възпитала принцовете в рода си да запазват хладнокръвие в критичен момент.

— Искам само да знам как си го направил! — Тутугу се промъкна покрай Снори, а сред гъсталака на брадата му играеше намек за усмивка. — Клетият Хакон май няма да може в скоро време да се качи на седлото.

Физиономията на Кара в светлината на орикалкума накара смеха да преседне в гърлото ми. Тя явно не виждаше смешната страна на ситуацията и ако се съдеше по убийствените й погледи, щях да съм в по-голяма безопасност, ако спя сред троловете.

Начело на колоната Горгот издаде някаква мълчалива команда и поданиците му се раздвижиха отново. Благодарен за този предлог, аз обърнах гръб на Кара, наместих раницата си и потеглих отново. Вече бях поискал от Горгот да накара някой трол да ми носи партакешите, само че той хранеше някакви странни резерви по въпроса, сякаш смяташе, че е под достойнството на един трол да носи багажа на принц на Червения предел. Предполагам, това е една от лудостите, които те обземат, като прекараш живота си в тъмна пещера. Както и да е, накрая се оправда с думите, че те вероятно биха изяли първо храната ми, а после раницата и резервния плащ.

Оплаках се на Снори от това, но той просто се засмя.

— За човек е полезно да носи собственото си бреме на тоя свят, Джал. Тъкмо ще позаякнеш малко.

Поклатих глава.

— Изглежда, идеята за аристокрация свършва северно от Анкрат. Тоя там — кимнах към челото на колоната — вероятно не би подгънал крак дори да въздигнат нов император и да му го доведат на гости. Напомня ми за един просяк във Вермилиън, наричаха го Джак Придирчивия, или поне Барас Джон го наричаше така… както и да е, той висеше на Копринената улица зад операта с тенекиеното си канче, изложил на показ чуканите на краката си, и молеше за пари честните минувачи. Аз самият съм му хвърлял някоя и друга монета… вероятно. Барас казваше, че го бил виждал как изсипва съдържанието на канчето си на един парцал и бърше всеки медник с парче филц, като много внимава да не докосне някой от тях, докато не е премахнал миризмата. Казваше, че веднъж му подхвърлил сребърна крона само за да го накара да я улови. Ама Джак Придирчивия я оставил да падне, вдигнал я с парцала си и я избърсал. Среброто от сина на виенския посланик не било достатъчно добро за него.

Снори сви рамене.

— Казват, че всички пари са мръсни, по един или друг начин. Тоя Джак може и да е бил прав. Ние самите ще го разберем съвсем скоро, нали отиваме към Флоренция.

— Хммм. — Реших да прикрия факта, че не отивам по-нататък от Вермилиън, с неопределен звук.

— Всичките пари на Империята се стичат към Флоренция, престояват известно време в хранилището на един или друг флорентински банкер, а после изтичат отново. Никога не съм проумявал защо, но ако парите са мръсни, значи Флоренция трябва да е най-мръсното кътче от Разделената империя.

Замислих се дали да не образовам Снори в тънкостите на банковото дело, но после осъзнах, че нямам представа какви са те, макар да бях прекарал цяла една ужасна година като студент в Математа в Хамада — още едно мъчение, стоварено на принцовете на Червения предел от безжалостната дърта вещица, която твърдеше, че ни е баба.

И така, продължихме нататък. На троловете може да не им липсваха данците с техните факли, на мен данците също не ми липсваха особено, но повече ми харесваше, като виждах накъде вървя. Кара даде орикалкума на Снори, за да не си изпочупим глезените, но дори в неговите ръце светлината не впечатляваше много мрака и пустите пространства около нас.

 

 

След много мили вървене през гористите възвишения, покрай села с лаещи кучета и живи плетове и надолу през лабиринта от долини, накрая спряхме в предутринната дрезгавина, за да се настаним в една самотна долчинка.

Отидох при Кара да си побъбрим дружески, но за мое удивление тя май още ми се сърдеше — врътна се към мен толкова рязко, че направих крачка назад.

— Какво направи на Хакон? — попита тя. Просто ей така, без никакви встъпления или увъртания. Крайно смущаващо.

— Аз ли? — Опитах да вложа в тона си наранена невинност.

— Ти! Разбрах, че ти си му казал къде съм.

— А ти не искаше ли да знае? — Този път в думите ми може би се прокрадна мъничко горчивина.

Щеше да е по-добре, ако бях отстъпил две крачки назад. Изплющяването на дланта й по бузата ми накара десетина трола да засъскат в нощта, вдигнали ноктестите си ръце за удар.

— Ох. — Докоснах с пръсти изтръпналото си лице и усетих вкус на кръв.

Благоразумието е по-добрата страна на… нещо си. Както и да е, оттеглих се извън обсега й и разстлах одеялата си в другия край на лагера, като мърморех нещо за законите против вещици, които ще прокарам, щом стана крал. Изпънах се върху тях и вперих ядно очи в небето, като дори не отделих секунда да се зарадвам, че не вали. Лежах с медния вкус на кръв в устата си и си мислех, че ще мине дълго време, докато сънят дойде. Но грешах. Той ме завладя за броени мигове.

 

 

Сънят ме повлече надолу и продължих да падам, без никакъв признак за дъно. Падах през тъканта на въображението към празните пространства, които всички ние пазим в себе си. На самия ръб на някаква по-голяма пустота успях да се уловя за нещо — за идеята, че нещо ужасно ме чака в края на това безкрайно падане и все още мога да се спася от него. Вкопчих се в тази идея, увиснах на нея на една ръка. А после си спомних иглата, иглата на Кара, забита през дланта ми, и блестящата по нея кръв. Спомних си вкуса й, когато бяха допрели иглата до езика ми, и заклинанието на вьолвата ме обгърна, онзи вкус изпълни отново устата ми. Болката от старата рана прониза пак дланта ми, прясна като в момента, когато я бях усетил за първи път, и аз с отчаян вик се изпуснах и полетях надолу в спомените — и този път те бяха моите собствени.

 

 

— Ще накараме Фюела да намаже порязаното с някакъв мехлем — казва женски глас, гласът на майка ми.

Усещам вкус на кръв. Моята кръв. Устата още ме боли от удара с глава на Мартус. Мартус хич не ме жали заради възрастта ми, когато си играем на битки. Единайсетгодишен, той с радост би смазал от бой мен или който и да било друг седемгодишен и би обявил това за велика победа. Средният ми брат, Дарин, е само на девет, но е малко по-милостив и просто ме надвива или ме използва за отклоняване на вниманието, докато се прокрадва към батко ни.

— Казвала съм ти да не се месиш в битките им, Джали, те са прекалено груби. — Ръката ми е в нейната и тя ме води през Дългата галерия, гръбнака на Римската палата.

— О! — казва тя изведнъж и сменя посоката, за да ме помъкне обратно по галерията.

Опитвам се да се отърся от детските си грижи, болката в подпухналата устна, гнева към Мартус за поредното поражение, което ми е нанесъл, пламенната увереност, че в следващата битка той ще пострада повече от мен.

 

 

Трябва да положа усилия, за да разплета мислите си от тези на момчето, но щом успявам, това ми носи значително облекчение. За миг се чудя дали не съм попаднал в съзнанието на друго момче, защото тук няма нищо познато или уютно: у него липсва предпазливост, страх, лукавство. Просто голо чувство за несправедливост и свирепа жажда да се хвърли обратно в мелето. Това никак не ми е присъщо. Като порасне, това момче би могло да се превърне в Снори!

Мама свива от галерията и ме повежда по западния коридор. Римската палата, нашият дом на територията на Аления дворец, изглежда непроменена от годините, които са преобразили мен из основи.

Избърсвам устата си, или по-скоро момчето избърсва своята, и по ръката му остава кръв. Това действие не е мое — аз споделям зрението и болката му, но нямам право на глас какво ще предприеме. Това ми се струва разумно, макар и несправедливо, защото тези неща се случват преди петнайсет години и строго погледнато, вече съм изразил волята си по въпроса.

Всъщност, докато събитията се развиват пред мен, си ги припомням. За първи път от цяла вечност си спомням добре дългата права коса на мама, усещането от ръката й, свита около моята, и какво означаваше това чувство за мен на седемгодишна възраст… каква нерушима връзка на доверие представляваше, моята малка ръчица в нейната по-голяма, котва сред морето от объркване и изненада.

Ние си мислим, че не растем. Но това е само защото растежът става толкова бавно, че е невидим за нас. Чувал съм старци да казват, че отвътре се чувстват двайсетгодишни или че момчето, което някога е бесняло на воля, с цялото безразсъдство на младостта, все още живее в тях, сдържано само от ограниченията на старите кости и очаквания. Но когато се озовеш в черепа на своето детско „аз“, разбираш, че не е вярно — това е само романтика, самозаблуда. Детето, което разнася моето име из двореца на Вермилиън, вижда света през същите очи като мен, но забелязва различни неща, съзира различни възможности и стига до собствени заключения. Имаме малко общо, този Джалан Кендет и аз, дели ни нещо повече от бездната от години. Той живее по-пълноценно, необременен от опит, все още неосакатен от цинизъм. Светът му е по-голям от моя, макар че почти не е излизал извън стените на двореца, а аз съм пътувал до края на света.

Свиваме встрани от западния коридор, минаваме покрай рицарска броня, която ми напомня за битката за цитаделата Амерот, а на Джали — за един бръмбар рогач, който е намерил преди два дни зад конюшнята на вестоносците.

— Къде отиваме? — Умът на момчето е толкова обсебен от боя — и челото на Мартус, политащо надолу към лицето му… моето лице… че досега не е забелязало, че изобщо не отиваме към лечебницата и Фюела с нейния мехлем.

— В двореца, Джали. Хубаво ще е, нали? — В тона й има някаква напрегнатост, веселието й звучи насилено, опитва се да прикрие нещо толкова неловко, че дори едно дете не би пропуснало да го забележи.

— Защо?

— Баба ти ни вика.

— И мен ли? — За първи път го жилва тревога, хладният пръст на страха докосва гръбнака му.

— Да.

Не съм чул баба да ни вика. Момчето, чиито мисли усещам като порой от детински шепоти на заден план, си мисли, че може би възрастните чуват по-добре от децата и че когато порасне, може би също ще е в състояние да чуе зова на баба си през декарите на двора, през двайсетина врати и още толкова високи стени. Моите мисли се насочват към началото на този сън, към онова „О!“, към подръпването на ръката на мама и внезапното връщане по същия път. Дали в онзи момент тя не си е спомнила, че кралицата на Червения предел иска да я види? Но това не е нещо, което човек забравя. Чудя се дали пък не е чула някакъв безмълвен зов от онези, които възрастните като цяло не забелязват? Знам, че баба ми има сестра, която вероятно може да праща такива призиви, но въпреки това сигурно е нужен определен тип човек, за да ги чуе.

Вратарите Рапло и Алфонс ни пропускат през главната порта на Римската палата. Рапло ми смигва на минаване. Сега си го спомням, кристално ясно, набръчкването на кожата му около онова негово зелено око, когато намигва. Той умря пет години по-късно — казаха, че се задавил с кост от яребица. Глупав начин за един старец да приключи дългия си живот.

На двора слънцето блести върху светлите плочи и жегата ни обгръща — лято в Червения предел, златно и безкрайно. Слушам бръмченето на мислите на момчето, поразен колко се различават неговите желания за сезона от моите. Той вижда изследвания, битки, открития, пакости. Аз виждам лентяйство, дрямка под маслиновите дръвчета, пиене на разредено вино и чакане на нощта. Чакане да пръсна среброто си из горещите тъмни улици на Вермилиън, влачейки се от едно петно светлина и развала към следващото. Бойни ями, бордеи, игрални зали и всякакви социални събирания, където ме приемат, стига гостите да са с достатъчно висок ранг, а благородните дами — достатъчно разкрепостени.

Вървим през площада под бдителните погледи на часовоите по стените на Марсилската крепост. Стражи се взират в нас и от кулите на Миланския дом, каменния павилион, където наследникът седи в своя разкош, чакайки баба да умре. Чичо Хертет рядко напуска Миланския дом, а когато го прави, изглежда на слънцето стар като Червената кралица, но не толкова здрав.

Жегата се просмуква в момчето и аз й се наслаждавам, припомняйки си що е то истинска топлина. Ръката ми се изпотява в хватката на мама, но нито аз, нито момчето искаме да я пуснем. Чувствам я нова за мен, тази моя изгубена майка, с кожата й с цвят на чай и таланта й да чува безмълвни гласове. Може да съм стар, променен от годините в нещо съвсем различно от момчето, влачещо се подир нея — но нямам намерение да се пускам.

Джали си мисли за жената със сляпото око и онова нейно докосване, пратило го в несвяст и оставило го да тъне в мрак толкова дълго. Страхът, който му вдъхва тя, е като замърсяване в чист извор. Това не е правилно и ме ядосва: искрен гняв, какъвто отдавна не съм чувствал — може би откакто за последно съм знаел, че ръката на мама е тук и мога да я хвана. Сянката на Вътрешния дворец пада върху нас и аз осъзнавам, че съм загубил всякакъв спомен за посещението, което се разиграва в момента пред мен. Историята, която съм си повтарял толкова често, е, че след представянето ми на Червената кралица на петгодишна възраст съм застанал пред нея едва тринайсетгодишен, за официално представяне на Сатурналийския пир, с братята и братовчедите ми, шепнещи по края на огромната зала, докато Мартус търси желаещи да приемат облога му, че пак ще припадна.

Минаваме под извисяващата се фасада на Вътрешния дворец и продължаваме нататък.

— Но баба живее там… — Джали сочи назад към златните порти на двореца на Червената кралица.

— Ще се срещнем с нея в Юлианския дворец.

Въпросната сграда се издига пред нас, оттатък широкия площад, посветен на множеството победи на нашия народ. Всички го наричат Бедняшкия дворец. Преди безумно много години той бил седалище на кралете, а после някой от тях, чието име съм забравил, решил, че не е достатъчно добър за него, и построил по-хубав покрив над трона си. Така че сега там се подслоняват разорените аристократи, оставили се на милостта на Червената кралица. Лордове, сполетени от тежки времена, които са прекалено стари или прекалено некадърни, за да възстановят богатствата си, генерали, стигнали преклонна възраст, докато загробват млади мъже, дори един дук, съсипан от комарджийски дългове — без съмнение поучителна история.

Изкачваме се по стълбите до голямата порта и мама чака търпеливо Джали, който се катери с мъка, защото краката му — моите крака — са малко късички, за да взема бързо стъпалата, макар че го възпира предимно неохотата. Самите врати се издигат до сенчестите висини под портика, изработен от гигантски парчета палисандър, на които с бронзови инкрустации е изобразен дългият поход на народа ни от изток, за да завладее обетованите земи, докато сенките на Хилядата слънца са отстъпвали.

Двама стражи с блестящи брони, хванали богато украсени алебарди, сочещи към небето, се правят, че не ни забелязват, макар че мама е омъжена за син на кралицата. Те са личната гвардия на баба и не са склонни да отдават почит другиму, освен на нея. Също така са признак, че може би тя наистина ни чака в Бедняшкия дворец.

Лявото крило се отваря на безшумни панти, щом се приближаваме, точно колкото да се промушим, неохотно признание на правото ни да влезем. Вътре спираме, заслепени от относителния сумрак на приемната зала. Когато зрението ми се избистря, виждам в далечния край на фоайето старец, прегърбен от възрастта, но много висок. Той се тътри към нас от полицата с оброчни свещи на отсрещната стена. Туниката му е вързана накриво и посивяла от многократно пране, четината на брадата му е бяла на фона на тъмночервената кожа. Изглежда несигурен.

— Ела, Уламир. — Някаква млада жена, може би болногледачка, влиза през една врата и повежда стареца настрани. Докато той се обръща, виждам блед белег, толкова широк, че го виждам дори от това разстояние, който минава от гърбицата на носа до ъгълчето на устата му.

Мама се извръща от редицата мраморни колони и мозаечното великолепие на пода и минава през малка неохранявана арка, която води към тясно вито стълбище. Докато се изкачваме по него, ми се завива свят. Джали брои стъпалата, за да държи страха си настрани, но безцветното лице на Мълчаливата сестра все изниква между числата. Мразя я заради него — толкова силно, колкото никога не съм я мразил.

— Сто и седем! — И ето ни там, на малка площадка с тежка дъбова врата и тясно прозорче, през което се вижда само небе. Осъзнавам, че това е стаята на върха на западната кула, една от двете, които стърчат като копия над входа на Бедняшкия дворец. Разбирам го по дедукция, а не от опит, защото никога не съм се изкачвал по тези стъпала — или поне си мислех, че не съм, до този миг на припомняне.

— Чакай тук, Джалан. — Мама ме упътва към един от двата стола с високи облегалки отстрани на входа. Покатервам се на седалката, прекалено нервен, за да се оплаквам, и вратата се отваря. Също като големия портал, и тя се открехва само донякъде — изглежда, в кралските кръгове малко врати се отварят широко, — и разкрива ъгловатите черти на бавачката Уилоу. Мама се мушва вътре и старицата затваря вратата след нея, като ми хвърля суров поглед през стесняващата се цепнатина. „Трак“ — и оставам сам на площадката.

Казвам, че двамата с момчето нямаме нищо общо, освен името… но момчето бързо скача от стола и долепя ухо до вратата. Аз вероятно щях да действам по-бавно, по-уплашен да не ме хванат, но въпреки това щях да подслушвам!

— … защо ме накара да доведа Джалан? Знаеш колко зле реагира, когато…

— Онова беше… злополучно. Но той трябва да бъде изпитан отново. — Стар глас, по-дълбок и по-строг дори от този на бавачката Уилоу, но все пак женски. Значи е баба ми.

— Защо? — пита мама. Пауза, може би се опомня. — Защо да трябва, ваше величество?

— Не съм те докарала чак от Индус, за да ме разпитваш, Ниа. Размених династии с твоя заядлив раджа, за да те сватосам за глупавия ми син с надеждата, че ако кръстосам източна вълчица с магаре от Червения предел, в третото поколение може да се появи нещо обещаващо за моя род.

— Но вие го изпитахте, ваше величество. Той не притежава онова, на което сте се надявали. Той е чувствително момче и му трябваше дълго време, за да се възстанови… Наистина ли е необходимо…

— Синята дама го смята за достатъчно важен, за да прати убийци. Може би е видяла в кристалите и огледалата си нещо, което сестра ми е пропуснала при своя преглед.

— Убийци ли?

— Досега трима, двама през последния месец. Сестра ми видя идването им и те бяха спрени. Но не и без цена. Синята дама държи на своя служба опасни личности.

— Но…

— Това е дългата игра, Ниа. Бъдещето гори и онези, които могат да ни спасят, са още деца или тепърва ще се родят. В много бъдещета Анкратите са ключът. Или императорът произлиза от техния род, или намира трона си заради делата на този дом. Те носят със себе си промяна, тези Анкрати, а промяната е необходима. Заклетите в бъдещето са единни в мнението си, че са нужни двама Анкрати — които да работят заедно. Останалото е по-трудно за виждане.

— Аз не знам нищо за Анкрат. А синът ми не е някаква си пешка, която да местите по своята игрална дъска! — Сега вече гневът на мама избива на повърхността. Дори Червената кралица да я плаши, тя не го показва. Тя е кралска дъщеря. Вечер ми пее стари песни от родната си земя, за мраморни дворци, обсипани със скъпоценни камъни, където се разхождат важно пауни, а извън портите има тигри и подправки. — Джалан не е твоя играчка, също както и аз не съм ти разплодна кобила, която си купила на пазара. Баща ми е…

— Напротив, скъпа, точно това си. Кралският ти баща те продаде на запад. Раджа Варма взе моите рубини и сребро, вместо да плати теглото ти в злато като зестра на някой местен сатрап, за да си затвори онзи очите за покварата в теб, която аз толкова ценя. А аз платих цената, защото в много бъдещета твоето дете стои от дясната страна на императора, разгромява враговете му и го връща на трона.

— Ти… — Отлепям ухо от вратата и дебелото дърво превръща останалото в гневно, но неясно отрицание. Някакъв студен ужас ме е накарал да спра подслушването. Сега същият този ужас ме обръща към арката и стълбите зад нея, все едно някоя ръка ме е хванала за тила и ме насочва с ледени пръсти.

Тя стои на най-горното стъпало, слаба като кост, бяла като кост, мъртвата кожа покрай устата й е сбръчкана в ужасна усмивка. Не мога да кажа какъв цвят са очите й, виждам само, че едното е сляпо, а другото прилича на бездънен вир. Слънцето огрява пода, стените, столовете, но арката, където стои тя, тъне в толкова дълбоки сенки, че старицата почти може да мине за игра на светлината.

Побягвам. За това поне сме в съгласие, момчето и аз. Един бърз ритник праща стола да се плъзга по плочите. Гоня го и когато той спира, скачам и почвам да се катеря по него. Страхът ми дава сили и аз с една крачка се озовавам на седалката, със следващата — на облегалката, и докато той се катурва, се хвърлям към прозореца. Не съм бил в западната кула, но съм бил в източната. Малкият Джалан предполага, че те са еднакви. Аз се моля да са.

Докато растях, се научих да се страхувам от много неща. От повечето всъщност. Височините обаче още предизвикват у мен радостна тръпка. Докато се премятам през прозореца, се вкопчвам в зидарията и краката ми търсят корниза, който трябва да се намира долу и вляво. Момчето не поглежда да провери, а се плъзга по-надолу, като оставя ръба на прозореца да се изплъзне от ръцете му. Пуска се и миг по-късно ботушите му намират опора. Стоим притиснати към външната стена, первазът на прозореца е над главата ни, ръцете ни са разперени да прегърнат камъните и се крепим на осемсантиметров корниз.

Малко по малко допълзявам до гаргойла, близнак на грозния демон, който наблюдава кралството от стената на източната кула, точно под най-високия прозорец. Има цяла редица такива демони, разположени в низходяща спирала и по двете кули; всички те си приличат, но в същото време са индивидуални като хората и всеки си има близнак на съответното място на другата кула. Познавам лицата им по-добре и от тези на малкото ми племе братовчеди. Пръстите ми треперят, но това е от страх от жената със сляпото око, а не от бездната под мен.

Пускам се и падам от корниза върху гаргойла, плъзгам се покрай рогове и шипове, за да стигна до неговия опорен корниз, промъквам се до следващия гаргойл, пак се пускам. Ето така открих стареца в кулата — само че тогава се катерех нагоре и бях близо година по-малък. Цяло чудо е, че не съм се претрепал.

Дядо Гариус живее — или го държат — в източната кула. Когато я изкатерих за първи път, бях прекалено малък, за да осъзнавам опасността. Пък и освен това тези кули са създадени за катерене. Малко са кулите в Империята с толкова места за хващане, с толкова много украса, разположена на удобни интервали. Всичко това прилича на покана. А аз от най-ранна възраст съм обсебен от идеята за измъкване. Стигаше пазачите и детегледачките на Римската палата да откъснат очи от мен за повече от секунда, и аз драсвах нанякъде, тичах, криех се, катерех се, проучвах всички пътища за влизане и излизане. Всякакви високи прозорци ме притегляха. Освен онзи на западната кула — той винаги ми е приличал на зейнала паст, която само чака да се пъхна в нея.

Стигам до покрива на двореца и изприпквам нагоре по керемидения склон, прехвърлям се през назъбеното било и се спускам надолу към източната кула. Тъмните плочи са горещи, парят дланите ми. Опитвам се да не ги докосвам с ръце и крака, плъзгам се по задник и усещам топлината дори през панталоните си. Потните ми длани загубват контакт с плочата. Плъзгам се по-бързо, без да има за какво да се хвана, удрям си гръбнака. Един зле преценен опит да забавя скоростта си ме извърта странично и след миг вече се търкалям надолу по покрива към бездната. Размахвам ръце, светът се размазва, аз пищя.

 

 

Туп. Нещо твърдо спря търкалянето ми и с едно болезнено хрущене ми отне цялата инерция, която бях събрал по наклона. Ударът ме уви около неподвижния обект, прекъснал падането ми, и аз останах да лежа и да стена. Някак си се бях омотал в старо одеяло — влажно старо одеяло — и като че ли валеше.

— Джал! — извика някакъв мъж.

— Джал! — Друг мъж, по-наблизо.

Изстенах малко по-силно, но не кой знае колко по-силно. Дробовете ми още не се бяха напълнили след грубото им изпразване от въздуха. Секунди по-късно нечии ръце ме намериха и смъкнаха одеялото от главата ми. Открих, че се взирам в лицето на Снори, обрамчено от мокра черна коса, а наоколо се издигат дървета, ужасяващо високи и тъмни на фона на сивото небе, което ми се струваше твърде ярко.

— К’во? — успях да изломотя. Това изглеждаше достатъчно, за да предаде чувствата ми.

— Троловете те изпуснаха. — Главата на Тутугу изникна пред погледа ми, затъмнявайки небето, мократа му рижа коса висеше край загриженото му лице. — Имаш късмет, че се блъсна в едно дърво.

Замислих се върху това ново определение за „късмет“.

— Паднах ли от покрива? — Все още не успявах да следя добре разговора. Тутугу изглеждаше объркан. — Отслабнал си — казах му. Може би нямаше връзка със ситуацията, но определено бе вярно, че неволите на пътя бяха смъкнали няколко килца от него.

Викингите се спогледаха.

— Дай да го заведем горе — каза Снори.

С подчертана липса на деликатност ме отлепиха от дървото. Беше висок бор с редки клони — други като него осейваха склона. Снори ме вдигна на крака и изпъшка при изправянето си, като че ли го заболя. Преметна ръката ми през рамото си и ме поведе към билото, на петдесетина стъпки над нас. Там стоеше черната тролска колона и ни зяпаше, с Горгот в челото й и Кара на опашката, накъдето ме насочи Снори. Изглежда, бе късна вечер и сенките се сгъстяваха в нощ. Хенан ни гледаше от гърба на един трол, докато се приближавахме. Те, изглежда, бяха решили да си го предават един на друг. По-рано не ми беше направило впечатление, че макар във веселата ни дружина да имаше и тролове, и тролки, сред тях нямаше нито едно дете.

Студеният дъжд поизбистри главата ми и аз си спомних за шамара на Кара. Докато стигнем до нея, се чувствах изтощен.

— Какво стана? — попитах, отправяйки въпроса си към всеки, който ме слуша.

— Минахме през една бабуна и ти се изтърколи. — Тутугу посочи нещо, което приличаше на груба носилка, лежаща на пътеката.

— Аз самият не виждам никаква бабуна — каза Снори. — Троловете те мъкнаха четири дни. Навярно са решили, че могат да те изсипят и никой няма да забележи.

Кара пристъпи към мен и се зае да стиска разни мои части през туниката. Всичките ме боляха.

— Добре си — каза тя с леко извинителен вид. Избърса някаква драскотина на бузата ми с парцал, който миришеше на лимони.

— Ох! — Опитах се да избутам ръката й, но тя се оказа упорита. — Пак сънувах… Какво, по дяволите, е това заклинание, което ми наложи, вьолва?

Кара се намръщи, дръпна парцала и го натъпка в малка кожена кесия.

— Нещо съвсем простичко. Никога не съм виждала да има чак такъв ефект при някого. Аз… не знам. — Мръщенето й се усили и тя поклати глава. — Предполагам, че Мълчаливата сестра си е имала причини да те избере за партньор на Снори като вместилище на магията й. Сигурно имаш влечение към нея, или податливост. Бих могла да те изпитам тази нощ…

— Това, което би могла да направиш, е да държиш оня орикалкум далеч от мен. — Тръшнах се върху купчината папрат, покриваща сплетените ивици дървесна кора, с които бяха съединени прътите на носилката. — До гуша ми дойде от вещици. Северни, южни, млади, стари, не ми пука! Отказвам се от тях. — Изплюх влезлия в устата ми дъжд. — Да потегляме! — При тези думи видях съвсем слаба усмивка да трепва върху устните на Кара, против волята й, и за моя изненада троловете се заловиха за своята работа и ме помъкнаха напред, докато цялата колона подновяваше пътешествието си.

Няколко минути лежах със затворени очи, мъчейки се да уловя отново съня. Думата „убиец“ висеше във въздуха, може би ключът беше взел този спомен от мен и бе отключил някакво възможно минало, може би съболезнованията на Тапрут за майка ми се крепяха на слухове за тримата убийци, които Червената кралица бе погребала. Но и сънят, и съновиденията ти се изплъзват, когато ги търсиш, и се присламчват към теб, когато не ги търсиш. След малко дъждът, сипещ се по лицето ми, почна да ме дразни и аз седнах и се избърсах.

— Четири дни ли? — казах; местех очи между Снори и Тутугу, които крачеха зад троловете. — Как така не съм си оцапал… — Хвърлих поглед надолу и видях, че не нося старите си панталони, а нещо като грубовата поличка. — Аха.

— Гладен ли си? — Снори измъкна някакви ивици сушено месо и ги протегна към мен.

Потърках се по корема.

— Не и за това. — Но все пак ги взех и ги задъвках, и след секунди открих, че „гладен“ е прекалено слаба дума, за да опише състоянието ми. Нужно е доста дъвкане, за да преглътнеш сушено месо, така че това ме занимаваше известно време. Наричам го само „месо“ вместо телешко, свинско или еленско, защото след като го подправят така, че да не се разваля, става невъзможно да познаеш какво животно е умряло, за да попадне парчето в ръката ти. Вероятно магаре. Вкусът му наподобява кожа, която е била носена във вид на обувка в продължение на няколко горещи седмици. Текстурата също.

— Имаш ли още? — попитах.

 

 

— Та значи къде сме?

Цяла нощ се бях преструвал на немощен и смятах да продължавам така, докато троловете са склонни да ме носят. Носилката не беше точно кралска карета, но бе по-добра от ходенето. Сега обаче, в ранното утро, когато троловете се пръснаха из гората да ловуват, а Снори окачи намаслен плат между клоните да ми пази сушинка, започнах да проявявам по-голям интерес към ставащото.

— Централен Гелет. — Кара коленичи до мен. Тутугу седеше на един близък пън и се грижеше за малкия огън, на който къкреше котел с яхния, окачен на железен триножник. — Според Горгот може да се състави маршрут от единия край на страната до другия, който да не излиза от гората. И това е хубаво. В Гелет царят размирици, навсякъде кръстосват мародерстващи армейски части, наборните войски на поне десетина благородници водят боеве. Станало е някакво бедствие около връх Хонас — казват, че дукът бил мъртъв и всичките му войски изгорели…

— Връх Хонас ли? — Никога не го бях чувал. Но знаех, че дукът е мой роднина, макар и далечен. — Изгорели, казваш? Адски тъпо от негова страна да се навърта около някакъв вулкан!

— Не е вулкан. Замъкът му бил построен върху него. Някакво древно оръжие хвърлило планината във въздуха. Огромни горски масиви на север били изпепелени и на мили отвъд тях дърветата умират. Докато ти спеше, ние вървяхме два дена сред мъртви дървета. Горгот каза, че това било работа на Йорг Анкрат.

— Боже. — Спомних си как кралица Сарет ме навиваше да извикам малкото копеленце на дуел. Само дето то не се оказа толкова малко, шест стъпки висок хладнокръвен убиец, който уж беше на четиринайсет, ама се държеше като четирийсетгодишен. — Колко още ни остава до Роун?

— По-малко от седмица. Град Деедорф е само на десет мили оттук. Напредваме добре.

— Хмм. — Честно казано, хич не ме интересуваше къде сме, а по-скоро колко още трябва да изминем, за да стигнем до цивилизацията. Една мокра гора много прилича на всяка друга, пък била тя населявана от туртански селяни, които търсят трюфели, гелетски въглищари, роунски дървари или очарователно недодялани горяни от Червения предел. Ако питате мен, всички те можеха да вървят да се обесят. — Онова проклятие, дето ми го наложи…

— Заклинанието, което ти ме умоляваше да направя — прекъсна ме Кара. — Да. Та какво за него?

— Бях близо. Много близо. Точно преди онези тролове да се опитат да ме убият… — Понижих глас и станах сериозен. — Сънувах неща, които не помнех, но вече си ги спомням. И се доближих до деня на смъртта й. В лятото, когато навърших осем години. Може дори да съм сънувал точния ден. — Хванах ръката на Кара и тя трепна, но ме остави да я държа. — Как да се върна там? Трябва да довърша това.

Не отричам, беше ми минало през ума, че така може да проспя целия път през Гелет. Дори по-хубаво, можех да спя още две седмици след това, докато Снори и Тутугу ме мъкнат на юг през Роун, и да не се събудя, докато северняците не ме доставят до портите на Вермилиън. С малко късмет, бих могъл да избутам цялата екскурзия като кошмар и никога повече да не се сетя за нея. Но като изключим тези надежди, ме тласкаше желанието да узная истината за смъртта на мама, да разкрия лъжите, с които ме беше заразил ключът на Локи. Тази работа тегнеше отгоре ми като проклятие и нямаше да намеря покой, докато не си начеша крастата — докато не срежа цирея.

Кара прехапа устна, вертикални бръчки се появиха между веждите й. Това я направи да изглежда много по-млада.

— Кръвта го задейства.

Вдигнах ръка, за да я спра.

— Няма нужда да ме удряш пак!

— Прехапи си езика.

— Какво?

— Прехапи си езика.

Опитах, но не е лесно да се нараниш умишлено.

— Не моха да изхарам нихахва хръф — казах й, стиснал болезнено езика между зъбите си.

— Захапи го! — Кара поклати глава, отчаяна от мен. После без предупреждение посегна и ме фрасна по брадичката.

— Ису, боли! — Притиснах устата си с ръка и пръстите ми бръкнаха вътре да проверят дали езикът ми още си е на мястото. Излязоха оттам алени и не можех да направя друго, освен да се взирам в тях, докато цветът изпълваше полезрението и ума ми.

 

 

За момент не знам къде съм и защо ме боли устата. Блъснал съм се в източната кула с краката напред и всичко е посивяло. Устата ме боли и когато свалям ръка от нея, от пръстите ми капе алено. Сигурно съм си прехапал езика при удара — съвсем не нежно посрещане, но доста по-любезно от онова, което бих получил от земята, ако бях паднал през ръба на покрива.

Нуждата да се отдалеча от жената със сляпото око се оказва по-належаща от нуждата да стена и да пъшкам, затова избърсвам ръце и ставам. Потен, уморен и прекалено сгорещен, започвам да се катеря към прозореца на Гариус. През по-късните години често ползвах стълбището, особено при лошо време. Но дори през месеците преди да напусна града със Снори, когато намирах време между следобедното ставане и тръгването из Вермилиън с моята тайфа непрокопсаници в търсене на грях, от време на време изкачвах кулата. Старите навици умират трудно, пък и така или иначе обичам да поддържам форма. Когато някоя дама те покани от прозореца на спалнята си, добре е да можеш да се катериш.

С треперещи от умора ръце и прогизнала от пот и разкъсана туника, се издърпвам през прозореца на стълбищната площадка пред стаята на Гариус. Понякога тук чака прислужник, но днес площадката е пуста, а вратата към покоите му е открехната. Недодяланото ми изтърсване през прозореца не остава незабелязано. Чувам как Гариус се прокашля, а после пита:

— Млад принц ли е това, или некадърен убиец? Какъвто и да си, по-добре се покажи. — Думите са завалени и отначало трудни за разбиране, но аз съм му хванал цаката.

Пристъпвам през тясната пролука и сбърчвам нос от слабата воня. Тук винаги витае дъх на подлоги, макар че вятърът го разсейва донякъде. През годините съм започнал да разбирам, че това е по-честна миризма от парфюмите на придворните. Лъжите миришат сладко — истината често смърди.

Гариус седи в леглото, облегнат на възглавниците си, огрян от слънцето, проникващо през високия прозорец, а на масичката до него има кана и бокал. Той извърта деформираната си глава към мен. Тя изглежда, сякаш е била натъпкана с прекалено много мозък; прилича на грудка на кореноплодно, издува се над челото му, а рехавата коса се опитва да се задържи по лъщящите й склонове.

— Я, та това е принц Джалан! — Той се прави на изненадан. Гариус нито веднъж не е възразил, че се катеря по кулата му, макар че жонглирането със скорпиони би било по-безопасно прекарване на времето ми. Мисля си, че може би човек, който никога не е ходил, който никога не е имал контрол над ставането и лягането си, не разбира опасността от падане по онзи интуитивен начин, който сграбчва всеки наблюдател, гледащ как някой друг виси на върховете на пръстите си.

— Опитвам се да избягам — обявява Джали.

Гариус повдига вежди.

— Боя се, че си стигнал до задънена улица, принце.

— Гони ме Червената кралица — казва Джали и поглежда към вратата. Почти очаква да види мъртвешки бялото лице на жената със сляпото око да се взира през пролуката.

— Хммм. — Гариус се издърпва с мъка малко по-нагоре по възглавниците, ръцете му са прекалено тънки и криви, за да направят работата лесна. — Един поданик не бива да бяга от своята кралица, Джалан. — Поглежда ме за момент с широките си воднисти очи с ириси в дълбоко и спокойно кафяво. Фиксира ме с острия си поглед, сякаш е прозрял през детето до възрастния, спотайващ се вътре. — А може би бягаш прекалено много? А?

— Тя накара мама да ме заведе в другата кула. Онази, където живее вещицата. Каза, че ще й даде да ме пипне пак. — Джали потреперва и аз също трепвам вътре в него — и двамата помним ръката на Сестрата, отпуснала се върху нашата. Хартия и кости.

Мръщене се мярва върху деформираното чело на Гариус, но бързо изчезва. Усмивката се връща на устните му.

— За мен е чест, че си потърсил убежище при мен, принце, но аз съм само един старец, прикован към леглото си в Бедняшкия дворец. Нямам право на глас в делата на кралицата или на разни вещици в кули…

Джали отваря уста, но не намира подходящите думи. Кой знае защо, дълбоко в него, мнението му и очакванията му за този мъж са в пълен разрез с очевидните факти. През следващите години, макар че ще посещавам Гариус през повечето месеци, тази вяра в него ще деградира до жалост, а докато стана на двайсет, ще смятам визитите си за обикновена любезност, някакъв таен дълг, на който ме обричат последните ми останки благоприличие. Към края единствено мисълта, че го посещавам, ме караше да се чувствам по-добре. В началото причината беше самият Гариус. Но по някое време бях престанал да го слушам какво говори и бях започнал да слушам гордостта си. И въпреки това само в негово присъствие, както сега, виждах себе си без булото на самозаблудата. С порастването ми този ефект изветряваше все по-бързо, така че накрая всяко прозрение избледняваше до смътен дискомфорт още преди да прекося площада до Римската палата. И все пак може би точно тези моменти на ясна мисъл повече от всичко ме теглеха натам.

— Трябва да се връщаш, принц Джалан. Кралицата може да е страховита старица, но няма да допусне зло да сполети внука й, нали така? А Мълчаливата сестра… е, никой от двама ни не е приятен за окото, така че не съди за сърцата по кожата ни. Тя вижда прекалено много и може би това изкривява разбирането й за онова, което виждаме ти и аз, но тя има цел и…

— Тя добра ли е? — пита Джали. Усетил съм как въпросът назрява зад устните му. Той знае, че не е добра, и иска да види дали Гариус ще излъже.

— Брей, ама децата задават най-сложните въпроси. — Езикът му се подава бързо да навлажни устните. — По-добра е от другия вариант. Това вижда ли ти се смислено? Думата „добър“ е като думата „голям“. Един камък голям ли е? Кой знае? Дали този конкретен камък е голям? Попитай мравката, попитай кита и ще получиш два различни отговора, като и двата са верни.

— Баба добра ли е? — Изречено шепнешком. Джали е прекалено малък за такива отговори. Той слуша тона на Гариус, взира се в очите му.

— Баба ти води война, Джалан. Води я цял живот.

— Срещу кого? — Джали не е забелязал никаква война. Гледа как войниците се строяват и маршируват, гледа парадите на светски и църковни празници. Знае, че Скорон е врагът, но вече не се бием с него…

— Преди хиляда години Строителите са сложили всички ни върху наклонена равнина, Джалан — прозвучава женски глас зад мен, стар, но силен. — Светът се плъзга към пропаст. Някои от нас се наслаждават твърде много на пързалянето, за да се тревожат за падането, или пък си мислят, че на дъното ще има нещо за тях. Други искат да поправят онова, което е предизвикало самото пързаляне. Ето това е войната.

За миг се сещам за онзи горещ покрив, изплъзващ се под мен, за отчаяното ми дращене по керемидите и за ръба, летящ насреща ми, за облекчението, когато успях да се отклоня към източната кула. Дали тя бе видяла всичко това? Не ми се ще да я питам дали планира всички ние да паднем.

Обръщам се бавно. Червената кралица изпълва входа, роклята й е тъмночервена, ветрило от костени шипове стърчи над раменете й и разперва плата зад нея. Върху гърдите й се откроява огърлица от черен кехлибар, с ромбове и правоъгълници. Изглежда стара, но яка, като скала, понесла безчет бури. В очите й няма благост. Мога да видя мама отзад, задъхана от изкачването на стълбите, дребничка в сравнение с нея, в компанията на бавачката Уилоу.

— Ела, Джалан — подканва ме баба и се обръща да си тръгне. Не ми подава ръка.

— Използвай по-деликатен подход — казва Гариус. Закашля се хрипливо, опитва да се надигне, после махва с ръка към една полица на отсрещната стена. — Медната кутия.

Баба пристъпва в стаята.

— Това е в най-добрия случай неточно средство.

Аз стоя зяпнал, смаян, че Червената кралица позволява на един сакат старец от Бедняшкия дворец да се обръща така към нея.

— Казва ти достатъчно, за да разбереш дали момчето се нуждае от по-подробно изследване. — Гариус пак махва към полицата.

Баба кимва отсечено и бавачката Уилоу бързо отива до кутията. Тя е малка, едва колкото да побере юмрука ми, без ключалка или резе, с гравирана на нея плетеница от тръни.

— Само съдържанието — нарежда Гариус.

Бавачката Уилоу я отваря и капакът издава приятно „шшшуп“, докато се освобождава. За миг бавачката остава неподвижна, с гръб към нас, а когато се обръща, очите й блестят, почти сякаш аха-аха ще заплаче, може би връхлетяна от някакъв стар спомен, хем горчив, хем сладък. В ръцете й е отворената кутия и от нея блика сияние, забележимо по сянката, която хвърля тялото й.

— Щорите, ако обичаш. — Гариус поглежда към майка ми, която май е по-изненадана от кралицата, че този непознат й възлага задачи, но след моментно колебание отива и използва дългата пръчка до полицата, за да дръпне плата над високия прозорец. Стаята потъва в сумрак. Бавачката Уилоу изсипва съдържанието на кутията в ръката си, затваря капака и я връща на полицата. В дланта й лежи парче сребро, оформено във вид на конус, с гравирани по него малки руни. Сияе като жив въглен, само че с по-бяла светлина, а руните пламтят.

— Дай на сина си да подържи орикалкума, принцесо Ниа — казва Гариус. В изменчивото сияние на металния конус лицето му се превръща в нещо чудовищно, но не по-страшно от гаргойлите, които са ми служили за опора при катеренето.

Мама взима орикалкума от ръката на бавачката Уилоу и сиянието моментално става по-ярко, по-бяло, макар и изменчиво, като че ли през него пробягват вълнички. Тя го държи далеч от себе си, с протегната ръка, сякаш би могъл да избухне, и ми го донася, като минава покрай леглото на Гариус. За момент сиянието се усилва още повече при доближаването й до него. Баба отстъпва назад, когато майка ми идва при нас.

— Вземи, Джали. Няма да те заболи. — Мама ми протяга конуса, държи го с палец за основата и показалец за върха. Аз не съм убеден. Начинът, по който го държи далеч от тялото си, намеква, че той може да хапе.

Въпреки опасенията си го взимам и в същия миг нещото лумва толкова ярко, че не може да се гледа. Извръщам глава, като едва не изтървавам конуса, и в стремежа си да не гледам се убождам зад кокалчето с острия му връх. Все така извърнал поглед, виждам сиянието на конуса като светлина и сенки върху стените. Когато бавачката Уилоу го държеше, сиянието беше постоянно, но сега изглежда все едно държа затулен фенер, въртящ се на конец, който мята ярък лъч към стените — очертава в остър релеф първо лицето на кралицата, а после това на мама, като оставя баба ми в мрак.

— Сложи го на масата, Джалан — казва Гариус. — В тази чиния.

И аз го слагам.

Светлината моментално угасва и остава само слабо сияние, но руните продължават да пламтят ярко, сякаш са дупки към някакво горещо място, където слънцето сипе жар върху пустинни пясъци.

— Нестабилен. — Баба пристъпва по-наблизо и се навежда да види. Въпреки интереса си и тя, и Гариус внимават да не докоснат орикалкума. — Противоречив.

Без нареждане бавачката Уилоу идва да завърти чинията; обръща орикалкума така, че кралицата да може да види всички руни, общо седем.

— Храбър. Страхлив. Щедър. Егоистичен. Почти сякаш е двама души… — Баба поклаща глава и се обръща да ме изгледа, все едно съм някакво незадоволително ястие, поставено пред нея.

— Проблемът не е в характера му — казва й Гариус. — На Джалан му липсва стабилността, нужна за обучение, и да, той е силен, но за да изпълни ролята, която сестра ми е видяла за детето на Ниа, ще е нужен необикновен талант — нещо, което може да се противопостави на хора като Корион или Сагеус, Келем или Скилфар. Синята дама просто е заблудена. Може би е загубила твърде много отражения и умът й се е пречупил.

Мама идва и ме погалва за миг по косата, докато взима конуса, а после отива да го върне в кутията на полицата.

— Може и да си прав — промърморва тихо Червената кралица; гласът й звучи повече като заплаха, отколкото като признание. — Отведи момчето, Ниа. Но все пак го охранявайте зорко.

И просто ей така сме освободени.

— Какво е „убиец“? — пита Джали, преди да стигнем до стълбите.

 

 

За миг зървам клони, преплетени на фона на ярко небе, плъзгащи се покрай мен. Усещам движещи се наоколо тела, някакво неясно лице, надвесващо се отгоре ми.

 

 

— Прехапи си езика.

Вдигам поглед от аления килим.

— Какво, мамо?

— Кралица Алика е твой суверен и никога не бива да говориш лошо за нея, Джали. — Мама коленичи, за да е на едно ниво с мен.

— Ама тя е гадна — казвам. Или по-точно съм го казал преди петнайсет години и сега си спомням онзи момент, усещането от думите, майка ми, все още над мен, макар и коленичила, с изписано на лицето й неодобрение, но мъчеща се да не се усмихне.

— Понякога една кралица трябва да е… сурова, Джали. Да управляваш цяла страна е сложна работа. Боговете са ми свидетели, че ми е достатъчно трудно да се оправям с три малки момчета всеки ден. — „Боговете.“ Понякога мама се забравя. Татко казва, че има само един Бог, но пък на него това му е работата. Баба сигурно е залагала много на кръвните линии, за да свърже кардинала си с езичница, която е вярвала в много богове, възхитителни в своето разнообразие от форми и добродетели, преди да бъде обърната към нашия единствен невидим Бог. Колко ли е струвало на хазната разрешението от Рим, чудя се? Татко може да има катедрала и дебела книга, пълна с Божията мъдрост, но Джали харесва повече приказките на мама, които е разказвала с тих глас до леглото му. Тя ме целува по челото и се изправя пак.

Отново сме в Римската палата, в една от галериите на първия етаж. Северната, ако се съди по ко̀сите лъчи на слънцето през високите прозорци. Те са остъклени, десетки малки парчета атарско стъкло с бледозелен оттенък, съединени с олово. Когато бях много малък, я наричахме Стаята със зеленото небе.

— Какво ти е на ръката, мамо? — Тя стои с дясната си ръка в сянката, и тази ръка изглежда някак нередно… малко прекалено ярка. Мама свежда поглед и бързо скръства ръце на гърдите си — гузно движение. Джали се взира нагоре към нея и аз също я оглеждам. Тя е същата жена като в медальона ми. На не повече от трийсет и младолика, с дълга тъмна коса, тъмни очи, красива. Портретът, който имам аз, е дело на много добър художник, но някак си не успява да я улови. Едва когато тези спомени преминават през мен, си спомням колко път е изминала тя, за да стане моя майка, колко самотна трябва да се е чувствала в тази чужда земя. Баба може да я е избрала заради кръвта й, но каквото и наследство да носи тя във вените си, то не се е отразило много на външността ми, нито на тази на братята ми. Може да е потъмнило златото в косите ни, но като ни погледнеш, няма да видиш нищо от Индус. Русата ни коса идва от Габрон, третия съпруг на баба, или пък от дядо й или баща й, Голот Първи и Втори, от които се е предала на баща ни — макар че той през повечето време я крие под кардиналска шапчица заедно с плешивината си, — а от него и на нас. — Ръката ти изглежда… различно.

— Нищо й няма, Джали. Хайде да те върнем при бавачката Одет.

Там, където мога да зърна пръстите й зад другата ръка, виждам сиянието, вече по-забележимо.

— Лошо е да се краде — казва Джали. Предполагам, че е вярно — макар че не бих позволил това да ме спре, — но не виждам връзката.

— Това е взимане назаем. — Мама изважда ръката си и я разтваря. Орикалкумът сияе в дланта й, по-ярък отколкото в стаята на Гариус, с по-постоянна светлина. — Но ти си прав, Джали, беше лошо да не попитам. — Тя се привежда напред. — Можеш ли да му го върнеш, без да казваш откъде си го взел? Той няма да ти се сърди. — Изглежда притеснена и това кара Джали да се страхува. Той кимва бавно и посяга да го вземе.

— Няма да кажа, мамо. — Казва го със сериозен тон, докато объркването го изпълва. Тъжен е, но не знае защо. Мога да му обясня, че е видял за първи път майка си да прави нещо нередно, да е уплашена и неуверена. Това е болка, която всяко дете трябва да изпита, докато расте.

Мама поклаща глава, продължава да държи орикалкума.

— Един момент. — Извръща се от мен, отива до вратата към помещението, което аз наричам Звездната стая, и влиза вътре. Аз я следвам до прага и надзъртам през пролуката на вратата, която тя не е затворила напълно. Мама е с гръб към мен. По движението на ръката й разбирам, че плъзга длан надолу по гърдите до корема си. Сиянието се усилва, хвърля черни сенки във всички посоки, усилва се още повече и изведнъж грейва ослепително като мълния, озарява цялата стая със светлина, която не допуска цветове. Мама изтървава орикалкума с писък и аз се втурвам през вратата. Щом изтичвам пред нея, за да видя какво крие, виждам, че е скръстила ръцете си над корема, една върху друга. Сълзи се стичат от стиснатите й очи.

Спирам, забравил за орикалкума.

— Какво става…? — Джали изобщо няма представа. Аз обаче знам. Тя е бременна и детето притежава хилядократно по-голям талант в утробата, отколкото Кара след всичките й години на обучение като вьолва.

Стоим там в приемната, под тавана, осеян със звездовидни фигури, и се гледаме.

— Всичко ще е наред, Джали. — Лъжа, изречена шепнешком, сякаш мама сама не вярва в нея достатъчно, за да я каже на висок глас. Тя се усмихва, отмята косата си и се навежда към мен. Но аз гледам през рамото й, към едно мъжко лице, изплувало зад нея. На него няма усмивка. Почти мога да го позная, но светлината, лееща се през вратата отзад, оставя чертите му в сянка, показва ги само смътно. Косата му е толкова черна, че почти синее, като крило на сврака, със сиво, пълзящо от слепоочията.

— Джа… — Останалата част от името ми излиза като кръв. И двамата свеждаме поглед към острието, щръкнало от корема й. В следващата секунда тя е паднала напред, изнизва се от меча, който остава капещ в ръката на мъжа. Кръв се стича по извивките на надписа в стоманата.

— Шшшт — казва той и опира режещия ръб в гърлото на мама, която е паднала върху индуските килими. Сега мъжът стои изцяло разкрит, в своята униформа, туниката и нагръдника на дворцовата стража. Лицето му е някак размазано, за част от секундата сякаш иска да заприлича на Алфонс — по-младия от вратарите, — а когато аз не му позволявам, се променя към стария Рапло, който ми е намигнал същата сутрин. Отърсвам се и от двете и го виждам ясно, само за миг. Това е Едрис Дийн, без белега на скулата и прекалено млад за бели коси, но въпреки това побеляващ.

Мислите на Джали, които толкова дълго са бликали зад моите, детски и бродещи надалеч, сега са притихнали. Той поглежда към мама, към меча, към Едрис и умът му представлява само гладка пустота.

— Знаех, че идваш… — казвам през устата на Джали.

— Не, не си. — Едрис прерязва гърлото на мама. Тя почва да се мята, опитва се да стане. — Никой никога не знае. Това е талантът ми. Даден ми от самия Господ Бог. Заклетите в бъдещето не могат да ме видят, момче. — Насочва върха на меча към мен. — Аз не хвърлям сянка в идните дни. Това направо побърква гадателите. Все ми казват, че няма да доживея до сутринта.

— Аз лично ще те убия — казвам му и говоря сериозно. Обгръща ме странно чувство на спокойствие.

— Нима? — усмихва се Едрис. — Може би. Но първо трябва да умреш. — И мушва с меча към гърдите ми. Ала някаква дълбока част от Джали вече ни е раздвижила и ние отскачаме назад, а едно последно потръпване на крака на мама, случайно или преднамерено, разсейва Едрис от атаката му. Въпреки всичко върхът на меча се забива между ребрата ми и аз падам с писък, кръв просмуква туниката ми. Докато пищя, мушкането на меча към гърдите ми се преиграва наново в мрака зад стиснатите ми очи. Зървам руни, полувидими върху стоманата, под кръвта на майка ми.

Чувам далечен вик и докато главата ми клюмва настрани, виждам как един грамаден страж залита покрай Едрис, а от ръката му пръсва кръв там, където убиецът го е посякъл при отдръпването си. Това е Робин, един от любимците на мама, ветеран от войни, водени преди да се родя — а може би и преди тя да се роди. Едрис замахва да го довърши, но мъжът отбива удара с дългия си меч, надава рев и се хвърля в атака. Звукът е ужасяващ, трясъкът на остриета, бързият тропот на стъпки, хрипливото дишане. Не мога да проследя святкащите мечове. Пред очите ми почва да притъмнява, звуците заглъхват. Срещам очите на мама. Те са тъмни и изцъклени. Не ме вижда. Ръката й е отворена, протегната към мен в сетния й миг, а орикалкумният конус отлита настрани от някакъв ритник на биещите се мъже и изчезва под една дълга кушетка, опряна в далечната стена.

Над главата на мама виждам, че Едрис вече има рана на тялото, която си е спечелил на влизане. Сега върхът на меча на Робин разсича бузата му до кокал и лицето му се обагря в алено. Едрис отвръща на свирепия удар с посичане, което се забива дълбоко в бедрото на Робин, току над коляното. Мъжът залита, но не пада. Пристъпва с куцукане, така че Едрис да остане от едната му страна, а ние с мама от другата, макар че сигурно и двамата изглеждаме мъртви. Всъщност, мисля, че сме. Чувам неясни викове в далечината. Едрис изплюва кръв и хвърля ненавистен поглед към Робин, после очите му се спират за миг върху телата на пода. Взел решение, той се врътва кръгом и изчезва през вратата със забележителна бързина.

Вече е тъмно. Студено. Големи ръце ме вдигат, но всичко е толкова далечно…

 

 

Тъмно е. Студено. Големи ръце ме вдигнаха.

— Лично ще го убия! — Думите излязоха като шепот, макар че се опитвах да ги изкрещя.

— Кара! Той се събужда! — Гласът на Снори.

Отворих очи. Смъдяха ме. Небето над нас бе тъмнолилаво, преминаващо в нощ.

— Ще го убия този шибаняк! — Някой сигурно ми беше дал да пия киселина — от всяка дума ме болеше.

— Кой си ти и какво си направил с Джалан Кендет? — Снори се наведе ухилено над мен и натика в устата ми манерка с вода.

Бих го ударил, но в ръцете ми нямаше сила — нито пък където и да било по мен.

— К-колко време мина? — попитах.

— Повече от седмица. — Кара също изглеждаше загрижена и вдигна орикалкума да огледа лицето ми. Взря се във всяко око, повдигайки клепачите ми с палец.

— Дай ми това! — Успях да я хвана за ръката и тя с мръщене ми позволи да взема металното зърно.

— Один! — Тутугу, току-що дошъл с наръч съчки, ги пусна, за да затули очите си. Хенан се скри зад него. Орикалкумът пулсираше в ръката ми, мяташе в нощта ярки лъчи, които играеха хаотично по близките дървета и нашарваха тревата със странни светли фигури. Пуснах го и оставих ръката си да падне.

— Било е вярно… — Нещо се пресегна през парещото ми гърло и ме задави, така че не можах да кажа нищо повече. Вместо това се претърколих настрани и захлупих лицето си в ръка върху земята. Емоциите на малкия Джали още ме изпълваха — момченцето, което вече не познавах, — той още гледаше очите на мама, оцъклени и невиждащи, и скръбта от всичко това, червената болка, нахлу в мен, разкъсваше гърдите ми, такова безбрежно страдание, че нямаше къде да го скрия. Не помнех друг път да съм изпитвал чувство, тъй дълбоко и ужасно, че да не можеш да си поемеш дъх.

Ръцете на Кара намериха раменете ми.

— Донеси още дърва, Тут. Снори, помогни му. Вземи и момчето.

— Но… — започна Снори.

— Направи го!

Най-сетне успях да вдишам, с разтърсващ хлип. Снори и Тутугу се отдалечиха забързано, а Хенан ги следваше по петите.

— Боже! — Ударих по земята с цялата сила, която успях да събера. — Накарай го да престане.

Кара прояви мъдрост на истинска вьолва, като дълго не каза нищо.

Оказва се, че силните емоции са огън и също като него имат нужда от гориво. Не ги ли подхранваш, ще изтлеят до горещо сияние, готово да пламне отново, но оставящо място и за други неща. Когато Снори и Тутугу най-после се върнаха с половината гора в ръце, нощта вече бе достатъчно тъмна, за да скрие срама от зачервените ми очи.

Открих, че съм непоносимо жаден, и изпих цялата манерка. Снори и Тутугу се заеха с огъня и готвенето. Сега виждах Снори в нова светлина, разбирах може би за първи път каква болка е носил в себе си през цялото време, докато пътувахме заедно. Разбирах отчасти какво се крие зад мъжа, когото бях гледал отвисоко в бойните ями, какво се крие зад неговото „докарайте по-голяма мечка“.

Поех си дълбоко дъх.

— Къде са троловете? — Забелязвах по-скоро отсъствието на онази тяхна ужасна лисича воня, отколкото липсата на застрашителни великани, извисяващи се от всички страни.

— В Ренарските планини. — Снори счупи една съчка и я хвърли в огъня. — Сбогувахме се с Горгот преди две нощи.

— Което означава, че сме в…?

— Роун. Провинция Аперлеон, на десет мили южно от развалините на Компер.

Подуших въздуха; въобразявах си, че мога да доловя мириса на пепел от онзи град.

— Трябва да го убия.

Снори и Тутугу вдигнаха глави, светлината на огъня играеше по лицата им.

— Кого?

— Едрис Дийн — казах. Съзнавах, че едно такова желание — жажда — за мъст ще се окаже голямо неудобство за професионален страхливец като мен. Неудобство от мащабите на покерджия, който изпитва неудържим импулс да се ухили широко всеки път, щом обърне асо.

— Едрис Дийн определено има нужда от убиване. Тук те подкрепям. — Снори обърна лице към мен, този път скрито в сенките, защото беше с гръб към огъня. — Но наистина ли ти трябваше двуседмичен сън, за да стигнеш до този извод? Той вече се опита да те убие на два пъти. Както и мен.

Снори знаеше, че съм научил нещо в съня си — това беше неговият начин да попита каква част ще му кажа. Избърсах носа си с ръкав и подуших отново въздуха. Ароматът на яхнията на Тутугу стигна до мен заедно с осъзнаването, че съм гладен като вълк. Сигурно ме бяха хранили с нещо през всичките дни, докато ме бяха мъкнали със себе си, но каквото и да е било, не стигаше. Въпреки това изтласках глада настрани и погледнах Снори в очите.

Тутугу заговори пръв.

— Мен Дийн се опита да ме убие само веднъж и пак с удоволствие бих го бутнал от някоя скала. — Разбърка яхнията. — Защо му е на Джал нова причина да е ядосан? Дийн вече го е нападал два пъти.

— Три. — Повдигнах ризата си. И там, точно под левия гръден мускул, имаше бял белег, дълъг четири сантиметра. По-рано разправях, че Мартус ме е порязал с кухненски нож — и наистина го вярвах. В последно време твърдях, че е бойна рана от Аралския проход. За това знаех, че е лъжа. Но сега знаех, че е от Едрис, от мушването на същия меч, който беше пронизал майка ми, заедно с неродената ми сестричка. И й беше прерязал гърлото. Сестричка ли? Не мога да кажа откъде знаех, че детето е щяло да ми бъде сестричка… но го знаех. Магьосница, която да играе ролята, предвидена за нея от Мълчаливата сестра, ключова фигура в играта върху дъската на Империята, стояща между Червената кралица и Синята дама.

Докоснах с пръсти белега, спомнях си болката и шока. Колко дълго бяха лекували малкия Джали на ръба на смъртта, не можех да кажа, но съм сигурен, че от леглото бе станало друго момче. Момче, което или е нямало спомен за отминалите седмици, или е вложило целия необуздан талант, криещ се в него, за да изгори всяка следа от събитията. Подкрепях го за този избор, ако наистина го е направило. Аз бих избрал същото, дори в сегашния момент, ако знаех как. Или поне бих се изкушил.

— Ами първия път? Когато ти е оставил този белег, кого, освен теб, е пронизал Едрис? — попита Снори. Тутугу и Хенан се приближиха зад него, забравили за яхнията.

— Майка ми. — Трябваше да стисна зъби, за да го изрека, но като я видях отново как пада, дъхът ми секна и думата излезе трудно.

— Аз ще го убия заради дядо. — Хенан седна с кръстосани крака и заби поглед в земята. Детето никога не бе говорило толкова сериозно.

Снори също сведе очи и поклати глава. След малко се потупа по гърдите, където ключът висеше под жакета му.

— Той скоро ще дойде за мен. И тогава ще го убия заради всички ни, Джал.