Марк Лорънс
Ключът на Лъжеца (10)

7.

На другата сутрин се събудих в лодката и главата така ме цепеше, че останах свит на носа до късно следобед, стенейки за милостива смърт. Събитията от предната вечер се върнаха при мен на откъслеци през следващите няколко дни, но ми трябваше цяла вечност да сглобя парчетата в нещо смислено. А дори и тогава то не бе кой знае колко смислено. Утешавах се със стабилния ни напредък към дома и цивилизованите му удобства. Когато главата ме поотпусна, се заех да планирам с кого ще се видя най-напред и къде ще прекарам първата си нощ. Вероятно щях да поискам ръката на Лиза де Вийр, при положение че не са я замъкнали на опера онази вечер, за да изгори с останалите. Тя беше най-хубавата от дъщерите на стареца и доста се бях привързал към нея. Особено в нейно отсъствие. Мислите за дома ме сгряваха и аз се сгуших на носа и зачаках да стигнем там.

 

 

Морето се променя непрестанно — но обикновено към по-лошо. Следващото утро дойде със студен и безмилостен дъжд, който ни тормози цял ден, тласкан от ветрове, които превръщаха океана в разпенена хълмиста шир. Ужасната мъничка лодка на Снори се подмяташе в нея като прасе, което се мъчи да се удави, и при наближаването на вечерта даже на северняците им беше дошло до гуша.

— Ще пристанем в Хароухайм — каза Снори и избърса дъжда от брадата си. — Това е едно местенце, което знам. — Нещо в името породи у мен лошо предчувствие, но прекалено силно копнеех да стъпя на твърда земя, за да възразявам, а и предположих, че колкото и да е обсебен от мисията си, севернякът би предпочел да прекара нощта на брега.

И така — слънцето вече залязваше зад нас, — ние завихме към тъмната брегова линия и оставихме вятърът да ни понесе към скалите. В последния момент се показа устието на един фиорд и навлязохме в него. Фиордът се оказа тесничък, не повече от двеста крачки на ширина, а склоновете му се издигаха по-стръмно и от стълбище, за да стигнат до назъбените мрачни хребети, оградили водата.

Аслауг ми заговори, докато двамата северняци бяха заети с въжетата и платното. Седеше до мен на кърмата, загърната в сенки и намеци, недосегаема за дъжда и поривите на вятъра.

— Как те измъчват само с тази лодка, принц Джалан. — Сложи ръка на коляното ми. Абаносовите й пръсти се откроиха върху плата и сладостно чувство се просмука в мен. — Сега Снори е воден от Баракел. Севернякът няма твоята сила на волята. Докато ти успяваше да устоиш на поученията на демона, Снори е разколебан. Инстинктите му винаги са били…

— Демон ли? — промърморих. — Баракел е ангел.

— Така ли мислиш? — измърка тя в ухото ми и изведнъж вече нито знаех какво мисля, нито пък ми пукаше особено. — Създанията на светлината носят всяка форма, която им позволиш да откраднат от легендите. Под нея те са единни във волята си и са твои приятели и защитници не повече от огъня.

Потреперих в плаща си. Искаше ми се да имах сега един хубав буен огън, на който да се сгрея.

— Но огънят е…

— Огънят е твой враг, принц Джалан. Поробиш ли го, ще ти служи, но отстъпиш ли и на йота, дадеш ли му и най-малката възможност, късметлия ще си, ако успееш да се измъкнеш от пламтящите руини на дома си. Огънят трябва да се държи на разстояние. Не слагаш нажежен въглен в пазвата си. По същия начин не бива да приемаш с разтворени обятия Баракел и неговата пасмина. Снори го е направил и това е изпепелило волята му — станал е марионетка, чрез която светлината се домогва до собствените си цели. Виж само как те гледа. Как те дебне. Само въпрос на време е да предприеме открити действия срещу теб. Запомни тези думи, принце. Запомни…

Слънцето залезе и Аслауг пропадна в мрак, който изтече през корпуса.

 

 

Доближихме кейовете на Хароухайм в сгъстяващата се тъма, водени от светлините на къщите, скупчени върху стръмния склон. На запад някаква долчинка или свлачище предлагаше широка равна площ, където можеха да се отглеждат посеви в заслона на фиорда.

Един старец с фенер ни махна от лодката си, където седеше и вадеше последната риба от мрежите.

— Сигур ша искате да ви проводя горе — каза той. Лицето му сякаш се състоеше само от венци и кичури рядка брада.

— Не си прави труда, татенце. — Тутугу се изкатери на кея с много по-голяма грация от тази, която показваше на сушата. Приведе се над лодката на мъжа. — Херинга, а? Белохрилка. Добър улов. Горе в Тронд няма да ги видим още няколко седмици.

— Аха. — Старецът вдигна една риба, която още пляскаше безсилно в пръстите му. — Убави са. — Докато я оставяше, Снори също се качи на кея, зарязвайки ме да пристъпвам несигурно през клатещата се лодка към стъпалата. — Все пак май по-добре да дойда с вас. Момчетата са поизнервени тая вечер. Грабители обикалят тъдява — сега им е сезонът. Току-виж са ви напълнили с копия, преди да се усетите.

При думата „грабители“ мокрият ми ботуш се подхлъзна и за малко да изчезна в ивицата тъмна вода между кея и лодката. Вкопчих се в дъските и прехапах език, докато стисках опората си.

— Грабители ли? — Усетих вкус на кръв. Надявах се да не е предчувствие.

Снори поклати глава.

— Нищо сериозно. Напролет клановете тръгват на лов за жени. По тези места това трябва да са гунтите.

— Ъхъ. И западняците от Гарвановия остров. — Старецът остави мрежите си и дойде при нас: справяше се доста по-лесно от мен.

— Води. — Махнах с ръка, доволен да се мъкна отзад, ако това означаваше, че ще намушкат него, а не мен.

Сега, когато Снори го спомена, се сетих, че в „Трите брадви“ се говореше за тази практика. Набезите в търсене на момичета на възраст за женене, изглежда, бяха нещо, което хората от Тронд смятаха, че е под достойнството им, но обичаха да разказват как техните селяндурски братовчеди го правят. Това, изглежда, бе почти добродушно деяние, радващо се на безмълвното одобрение и на двете страни — но разбира се, ако грабителят се окажеше толкова некадърен, че да го хванат, щеше да отнесе хубав пердах… а понякога и лош. А избереше ли си момиче, което не иска да бъде хванато, то можеше да го подреди още по-зле.

Когато наближихме, от сенките изникнаха мъже. Новият ни приятел, Стария Енгли, бързо ги успокои и настроението стана по-ведро. Неколцина познаха Снори, а много други го знаеха по име, така че продължихме напред, заобиколени от растяща тълпа. Около нас лумнаха факли и фенери, деца изтичаха на калните улици, майки и дъщери ни зяпаха от осветените входове, тук-там някое момиче, по-дръзко от останалите, се бе надвесило от прозорец, наскоро разкован след оттеглянето на зимата. Една-две ми хванаха окото — последната беше пищно сложена млада жена с царевичноруса коса, която се спускаше на гъсти вълни с накичени по тях малки медни звънчета.

— Принц Джалан… — Успях да направя половин поклон и половин представяне, преди голямата ръка на Снори да ме стисне за плаща и да ме повлече нататък.

— Дръж се прилично, Джал — изсъска той през зъби, докато раздаваше широки усмивки наляво и надясно. — Познавам тези хора. Хайде да се опитаме този път да не ни се налага да си тръгнем прибързано.

— Да, разбира се! — Отърсих се от него. Или пък той ме пусна. — Да не ме мислиш за някакъв див звяр? Аз винаги се държа прилично! — Закрачих след него, като оправях яката си. Проклетият варварин си мислеше, че може да учи един принц на Червения предел на обноски… но тя наистина имаше хубавко личице… и приятни за мачкане…

— Джал!

Открих, че подминавам входа, в който бяха свили всички. Бързо се врътнах и влязох в залата за пиршества, сред дима и шумотевицата. По-скоро колиба за пиршества, бих я нарекъл аз — пред нея даже залата на Олафхайм изглеждаше голяма. Още мъже се точеха след мен, докато другите се настаняваха по дългите пейки. Изглежда, нашето пристигане бе послужило за повод да разпечатат бъчвите и да напълнят роговете за пиене. Бяхме поставили началото на празненството, вместо да нахълтаме неканени. И това ви дава доста добра представа за Хароухайм. Място толкова затънтено и безинтересно, че пристигането на трима мъже в лодка е повод за пиршество.

— Джал! — Снори плесна по масата, за да ми покаже мястото между себе си и Тутугу. Жестът изглеждаше съвсем добронамерен, но нещо в мен се наежи — ще ми казва той къде да сядам, на място, където да ме държи под око. Все едно ми няма доверие. На мен! Принц на Червения предел. Наследник на трона. Да ме наглеждат някакъв си хаулдр и някакъв си рибар, като че ли бих могъл да се изложа в бърлогата на едни диваци. Мен, да ме наглежда Баракел, при все че вече не бях принуден да го търпя в главата си. Седнах, като продължавах да се усмихвам, но отвътре ми кипеше. Грабнах рога за пиене пред себе си и дръпнах една мощна глътка. Тъмната кисела бира вътре с нищо не подобри настроението ми.

Когато всеобщата какофония от спорове кой къде да седне и викове за бира утихна до по-отчетливи разговори, започнах да осъзнавам, че всички около мен говорят на северняшки. Снори си бъбреше с някакъв кльощав мъж и плюеше думи, които биха счупили ченето на нормален човек. От другата ми страна Тутугу беше открил сродна душа, друг риж северняк, чиято червена брада се сипеше над корем тъй необятен, че го принуждаваше да седи далеч от масата и достигането до бирата се превръщаше в проблем. Те също бяха потънали в разговор на старонорвежки. Започваше да ми се струва, че нашият първи срещнат е единственият сред тия хора, който умее да говори като човек от Империята.

В Тронд повечето северняци знаеха стария език, но всички говореха имперски и го използваха на халба бира, на работа и на улицата. Като цяло градското население избягваше стария език и усложненията му от диалекти и местни разновидности и вместо това се придържаше към езика на търговците и кралете. Всъщност, струваше ми се, че добрите жители на Тронд минават на северняшки единствено когато търсят най-подходящата ругатня за дадена ситуация. Взаимните обиди са национален спорт в Норсхайм и за най-добри резултати съперниците обичат да прибягват към старите ругатни на Севера, черпейки от огромния запас грубости, които могат да се кажат за нечия майка, скрит във великите саги.

Оказа се обаче, че в затънтените селца нещата стоят съвсем различно — тук се говореше на език, който май изискваше да глътнеш жива жаба, за да произнесеш някои думи, и да изкараш половин пинта храчка за останалите. Тъй като познанията ми по северняшки се ограничаваха до това да нарека някого лайнар или да кажа, че някоя има много вирнати цици, аз се мръщех на настоящата си компания и гледах да си държа устата затворена, освен, разбира се, ако не наливах бира в нея.

Нощта напредваше и макар че ужасно се радвах да се махна от лодката и от вятъра и да стоя на под, който има благоприличието да остане където са го сложили, не можех да се насладя истински на преживяването да съм натъпкан между четирийсетина смърдящи хароухаймци. Това ме накара да се зачудя върху приказките на Енгли за грабителски набези, тъй като цялото мъжко население, изглежда, се бе стълпило в залата за пиршества при първия повод.

— … хардасите! — Юмрукът на Снори тресна по масата, за да наблегне на тази дума, и аз осъзнах, че повечето местни го слушат. Ако се съдеше по настъпилото затишие, предположих, че им разказва за пътуването ни до Черната крепост. Надявах се да не спомене ключа на Локи.

Лично на мен северняшкото очерняне на Локи ми изглеждаше странно. От всичките им езически богове Локи явно беше най-интелигентният, способен на планиране и тактика, които биха могли да помогнат на Асгард във войните с великаните. И въпреки това те го бяха отритнали. Отговорът, разбира се, бе навсякъде около мен в Хароухайм. Дъщерите им не бяха ухажвани или съблазнявани, а отмъквани от грабители. В древните сказания, от които се вдъхновява всеки викинг, силата беше единствената добродетел, а желязото — единствената валута, която е от значение. Локи и неговата хитрост, с която един по-слаб човек би могъл да надвие по-силен, беше като анатема за тези хора. Нищо чудно тогава, че ключът му носеше проклятие за всеки, опитал се да го вземе със сила.

Дали Олаф Рикесон го беше взел със сила и така си бе навлякъл проклятието на Локи, та огромната му армия да замръзне в Горчивия лед? Който и да беше нанесъл онази рана на Снори, имаше повече ум от Мъртвия крал. Да използваш половинтонен фенрисов вълк, за да се сдобиеш с ключа, може да изглежда по-сигурен подход, но подобни методи са също и хубав начин да си навлечеш гнева на един бог.

— Бира? — Тутугу започна да пълни рога ми, без да чака отговор.

Присвих устни, щом ме връхлетя нова мисъл — защо в Севера наричат залите за пиршества „медовинни зали“? Бях изгълтал няколко галона от всевъзможни рогове, халби, половници — а веднъж даже и от кофа — в поне шест зали за пиршества, откакто пристигнах на север, и нито веднъж не ми бяха предложили медовина. Най-близкото, което имаха северняците до сладко питие, беше да не слагат сол в бирата. Докато размишлявах върху този важен въпрос, реших, че е време да отида до клозета, за да се избавя от използваното вече пиво, и станах със съвсем леко олюляване.

— Още се опитвам да свикна със сушата. — Подпрях се на рамото на Тутугу и след като се закрепих, се отправих към вратата.

Незнанието на местния език не се оказа пречка при търсенето на клозета — оставих се носът да ме води. На връщане към залата вниманието ми беше привлечено от съвсем тихо подрънкване на звънчета. Само кратко и тъничко звънтене. Звукът сякаш идеше от една уличка между две близки сгради — големи постройки от дървесни трупи, едната със сложно украсени фронтони… може би храм. Примижах и успях да различа в мрака увита в наметало фигура. Стоях там и мигах на парцали, като горещо се надявах това да не е някой разгонен, но късоглед викинг, който ще се опита да ме отмъкне в някакво далечно село, дори още по-потискащо от Хароухайм.

Фигурата остана на мястото си, в прикритието на тясната уличка. Две тънички ръце се подадоха от тъмните ръкави и отметнаха качулката назад. Звънчетата се обадиха отново и пред погледа ми се разкри момичето от прозореца. На устните му играеше дръзка усмивка, която нямаше нужда от превод.

Хвърлих бърз поглед към светлия правоъгълник на вратата на залата, още един към клозета и като не видях никой да гледа в моята посока, пресякох бързо улицата, за да се присъединя към новата ми приятелка.

— Хей, здравей-здравей. — Дарих я с най-хубавата си усмивка. — Аз съм принц Джалан Кендет от Червения предел, наследник на Червената кралица. Но ти можеш да ми викаш „принц Джал“.

Тя посегна да допре пръст до устните ми и прошепна нещо, което звучеше колкото неразбираемо, толкова и възхитително.

— Та как бих могъл да ти откажа? — прошепнах в отговор, като сложих ръка на ханша й и за миг се зачудих как ли всъщност се отказва на северняшки.

Тя се изплъзна изпод дланта ми с дрънчене на звънчета и допря пръсти между ключиците си.

— Ингвилдра.

— Прекрасно. — Ръцете ми я последваха, докато езикът ми се чудеше дали да се опита да се пребори с името й и реши да не го прави.

Ингвилдра ми се изплъзна със смях и посочи назад между сградите, а от устата й се изсипа още сладко бръщолевене. Като видя неразбиращия ми поглед, млъкна и повтори бавно и ясно. Проблемът, разбира се, беше, че няма значение колко бавно и ясно повтаряш безсмислиците. Възможно е думата „палав“ да е присъствала някъде там.

Високо над нас луната подаде своя лик и светлината, заляла тясната уличка, улови очертанията на момичето, озари извивката на бузата и челото й, оставяйки очите й на тъмно, заблестя по накичената й със звънчета коса, окъпа в сребристо издутината на гърдите й, със сенки, спускащи се към тънкото й кръстче. Изведнъж вече нямаше никакво значение какво говори тя.

— Да — казах и Ингвилдра ме поведе.

Минахме между храма и съседната сграда, между колибите, заобиколихме кочини с хъркащи неспокойно в сламата прасета и продължихме нататък, покрай купчини дърва и празни кошари, към мястото, където склонът се спускаше към парчето обработваема земя на Хароухайм. Грабнах някакъв фенер със свещ, който висеше пред една от последните колиби. Тя изсъска и зацъка с език, полуусмихнато, полунеодобрително, и ми посочи с жестове да го оставя на мястото му, но аз отказах. Парченце лой в зле оформен стъклен съд едва ли беше углавна кражба, а проклет да съм, ако свършех нощта със счупен крак или затънал до колене в торна яма. Където и да бе намислила Ингвилдра да вкуси за първи път от сладостите на Червения предел, възнамерявах да стигна дотам в достатъчно добра форма, за да се представя подобаващо.

И така, ние се запрепъвахме сред малкия ни кръг светлина по един полегат склон с разровена от земеделие пръст. Вече се държахме за ръце и тя от време на време казваше нещо, което ми звучеше съблазнително, но можеше и да е забележка за времето. На малко повече от сто крачки след последната колиба от нощта пред нас изникна висока плевня. Аз останах встрани и загледах как Ингвилдра вдига залостващата греда и отваря едното крило на дъсчената порта в предната стена на грубата дървена постройка. Озърна се с усмивка през рамо, а после влезе вътре и тъмнината я погълна. За около две секунди се зачудих доколко е разумна подобна връзка, след което я последвах.

Светлината на фенера не можеше да стигне до покрива или стените, но виждах достатъчно, за да разбера, че плевнята съдържа бали сено и земеделски инструменти. И от двете нямаше много, но предостатъчно, за да се спънеш. Ингвилдра се опита още веднъж да ме накара да оставя фенера и засочи към вратата, но аз се усмихнах и я придърпах към себе си, за да заглуша доводите й с целувки. Накрая тя завъртя очи и се изтръгна от ръцете ми, за да затвори вратата.

После ме хвана за ръка и ме поведе навътре в плевнята, където една стълба водеше нагоре към втори етаж над главния склад за сено. Качих се след нея, като отделих време да се полюбувам на мърлявите, но добре оформени крачета, губещи се в сенките на полите й. Горе имаше голяма купчина сено, оформена във вид на нещо, което смътно наподобяваше гнездо.

Да ви кажа, една плевня в Червения предел напролет или наесен може да е що-годе свястно място за въргаляне с някое селско момиче или дружелюбна ратайка, макар че в неприличните си разкази хората никога не споменават колко сърби от сламата, колко боде и как влиза на всякакви места, където нито един от партньорите в това начинание не иска нищо бодливо или сърбящо. Една плевня в Норсхайм напролет обаче прилича на ледница. Място, където никой разумен човек, колкото и да е зажаднял за малко пляскане и гъделичкане, не би се разделил с част от облеклото си и където всичко, дръзнало да си подаде главата на мразовития въздух, се сгърчва и умира. Оставих фенера до нас и докато дъхът ми излизаше на пара, се зачудих дали няма някакъв начин да се изнижа още сега към залата за пиршества, като същевременно запазя част от достойнството си. Ингвилдра, от друга страна, изглежда, гореше от желание да продължим по план и с усмивки, жестове, а по-късно и с нетърпеливо сочене с глава, когато застана на четири крака, ми показа, че трябва да побързам със своята част от сделката.

— Дай ми само минутка, И… Инг… мила дамо. — Протегнах ръце над фенера, за да ги сгрея. — Студеният въздух никога не е ласкателен за мъжа…

Севернячките могат да бъдат твърде активни и Ингвилдра не се оказа изключение. Притисна ме до стената и запретна нагоре значителен брой груби поли, за да сложи начало на действията. След малко опипване с вцепенени пръсти и абсолютния минимум разсъбличане двамата се сплетохме в стил, доста обичаен за фермите, като аз изпълнявах ролята на посмачкана плънка в сандвич между стената на плевнята и последното си „завоевание“.

Въпреки хапещия студ, гъделичкащата слама и твърдите дъски накрая започнах да се забавлявам. Все пак Ингвилдра беше привлекателна, ентусиазирана и енергична. Даже взех да загрявам леко и разклатих добре звънчетата й. Посегнах напред, хванах се за раменете й и положих известни усилия да видя какви ноти мога да изтръгна от нея. Звънтенето се усили с нарастване на възбудата ни… стана по-дълбоко…

— Точно така! По-силно! Бас държа, че никой северняк не ти е клатил така звън…

Осъзнаването, че и най-добрият любовник на света не би могъл да изтръгне толкова дълбоки и многобройни звуци от мъничките медни звънчета на Ингвилдра, ме накара да млъкна по средата на тази хвалба. Отворих очи и докато тя продължаваше да ме блъска в стената, надникнах през ръба към долния етаж — и видях, че плевнята е пълна с добитък и през вратата нахълтват още животни, всяко с голям чан на врата.

— Ти… уф! Не си… уф! Затворила хубаво вратата!

Ингвилдра изглеждаше прекалено заета, за да се интересува или забелязва нещо, и май си помисли, че моят коментар има за цел да я подтикне към още по-яростни усилия. Аз останах на колене още няколко секунди, като се мъчех да не позволя на главата си да се тресне в дървото.

— Да… може би трябва да намалим малко шума… — Ентусиазмът й сякаш привличаше нови говеда с всяка секунда. — Шшшт! — Това изобщо не й направи впечатление. Втренчих се, донейде безпомощен, към морето от говеда долу. Онези от тях, които не бяха заети да се угощават със сеното или просто да серат на пода, отвърнаха на погледа ми. Едва когато чух през звънчетата на Ингвилдра, пъшкането й и дрънченето на чановете звука на приближаващи се мъже, взех да се паникьосвам.

— Мила дамо, ако можеш само да… уф! — Този път си фраснах главата доста силно и това прибави гняв към смесицата от надигаща се паника и неволна похот. — Млъквай ма!

Ако се съдеше по звуците, се приближаваха доста повече от няколко хароухаймци, а гласовете им бяха по-скоро любопитни, отколкото разтревожени. Предполагах, че като видят, че кравите са влезли в плевнята, ситуацията ще стане по-напечена. Един Господ знае какво щяха да направят, ако хванат чужденец да обезчестява тяхна девица!

— Време е да спрем, И… — Треснах си отново главата, докато се мъчех с името й. — Спри! Те идват!

За нещастие Ингвилдра, изглежда, прие моята настойчивост за допълнително окуражаване и показа пълна неохота да спира. Вече можех да различа сиянието на фенер в полето през малкото прозорче над вратата.

— Разкарай! Се! — Със значително усилие успях да избутам Ингвилдра достатъчно надалеч, за да се освободя от нея и да се отлепя от стената. Докато тя падаше напред, за нещастие върху лицето си, рамото й закачи фенера и го събори.

— О, мамка му! — Удивително е колко бързо огънят обхваща сламата. Издрапах назад по задник, ритайки най-близките горящи купчинки. Те паднаха през ръба в главното помещение. Само след секунди отдолу се разнесе силно мучене, което бързо се извиси до нотки на животинска паника. Ингвилдра се претърколи с полепнало по устата й сено и се озърна смутено — изражение, което бързо премина от гняв в ужас.

— Не! Не, не, не, не, не! — Заудрях по горящото сено в опити да го угася, но от това огънят само се разпространи. Междувременно под нас говедата се бяха втурнали в панически бяг и избиваха вратите на плевнята в желанието си да се озоват навън. Ако се съдеше по пронизителните писъци, едва доловими през данданията, изглежда, местните, привлечени от необичайното поведение на кравите, бяха възнаградени за любопитството си с хубаво стъпкване.

— Хайде! — Джентълмен както винаги, аз тръгнах напред, за да се уверя, че е безопасно; плъзнах се с главоломна скорост надолу по стълбата, без да ме е грижа за треските. Въздухът вече бе натежал от дим и горещ като грях. С давене и хриптене се отправих към дъното на плевнята с мисълта, че там трябва да има врата, която ще е по-близо. Също така, макар че огънят заемаше челно място в списъка ми с приоритети, не исках да скоча от него направо в тигана. Изнизването през задната врата може би щеше да ми позволи да остана незабелязан и да се измъкна от цялата тази работа.

— Мамка му! — Заковах се на място, щом видях пред себе си малка вратичка, затрупана от няколко бали сено, които вече димяха. Ингвилдра се блъсна в гърба ми и аз залитнах към най-близката бала, по която разцъфнаха трепкащи пламъчета, сякаш ядосани от моето приближаване. Димът ме заслепяваше, насълзяваше очите ми и се кълбеше наоколо толкова гъст, че през него се виждаха само пламъците. Ингвилдра мушна нещо в ръката ми и изкашля думи, които не станаха по-разбираеми от недостига й на въздух. Нещото, изглежда, беше някакъв фермерски инструмент, с два остри железни шипа в края на дървена дръжка. Някъде от дъното на съзнанието ми изплува думата „вила“, макар че вероятно бих употребил същото название за сума ти селски сечива. С още неразбираемо бърборене Ингвилдра ме разтърси за ръката и ме избута напред. Явно беше полудяла от страх, но аз запазих хладнокръвие и проявявайки пословичната си родова изобретателност, се заех да мятам горящото сено настрани с пособието. Бедствената ситуация сигурно бе изтръгнала нови сили от мускулите ми, защото успях да разхвърлям балите наляво-надясно, въпреки че се задушавах и въпреки че всяка от тях беше по-тежка от самия мен. С последната си енергия и с ревящ зад гърба ми огън, избих вратата с ритник и двамата изхвръкнахме навън.

Светлината на пожара се разля във внезапен конус през вратата, озари мрака и разкри петима-шестима мъже със сиви дрехи, които бързаха през полето. Не ми пукаше какво са намислили, но обхванат от бурните емоции на момента, а и понеже открих, че вилата, която стискам, гори, я метнах по тях. Интересът ми към инструмента изчезна в мига, щом той напусна опърлените ми ръце, защото осъзнах, че наметалото ми също е в пламъци.

 

 

С Ингвилдра закуцукахме обратно през полето под развълнуваното мучене на стадото, озарени в гръб от бушуващия пожар, който беше погълнал плевнята само мигове след нашето измъкване. Щом стигнахме селото, открихме, че пътят ни е преграден от хароухаймци, които стояха зяпнали пред своите колиби, с лица, озарени от огъня зад нас. Сред тях се извисяваше Снори.

— Кажи ми, че не си… — Погледът, който хвърли към мен, ми подсказа, че плащът ми още дими на някои места.

— Аз… — Дори не успях да започна с лъжите, преди Ингвилдра да се измуши изпод ръката, с която се подпирах на нея, и да забърбори изумително бързо и високо. Стоях леко объркан, докато тя жестикулираше в сложна пантомима, описваща, както предположих, скорошните събития. Почти очаквах да падне на четири крака, за да демонстрира нагледно как точно южното чудовище е обезчестило цветето на Хароухайм.

Ингвилдра млъкна, за да си поеме дъх, и Тутугу извика към мен:

— Накъде тръгнаха?

— Ъъъ… — За щастие Ингвилдра ме спаси от нуждата да измислям отговор, гадаейки какво им е казала. След като бе напълнила отново дробовете си, тя се хвърли в следващата част от разказа си.

— Вила ли? — попита Снори, премести поглед от Ингвилдра към мен и надигна вежда.

— Е, човек импровизира. — Свих рамене. — В напечена ситуация ние, принцовете, можем да превърнем повечето неща в оръжие.

Ингвилдра имаше в себе си още доста сили и продължи да дърдори историята си на все така висок глас, но вниманието на тълпата се отклони от нея, привлечено от трима воини, които се появиха откъм полето. Единият размахваше нещо, което май беше въпросната вила, и лаеше думи, които неприятно приличаха на обвинение. Хванах покровителствено Ингвилдра за раменете, за да я използвам като щит.

— Вижте сега! Аз… — Шумните ми протести секнаха временно, докато се опитвах да измисля как мога да се защитя, така че да не ме използват като мишена за мятане на брадви.

— Той казва, че когато настигнали грабителите, те вадели това от задника на приятеля си — каза Снори и сред късо подстриганата му тъмна брада цъфна усмивка. — Значи си спасил Ингвилдра и си прогонил колко? Шестима? С вила? Прекрасно! — Той се засмя и плесна Тутугу по раменете. — Но защо са запалили плевнята? Ето това не разбирам. Ще платят страшно много за нея, като дойде срещата на клановете!

— А — казах, опитвайки се да си дам време, за да осмисля лъжите. Ингвилдра май беше доста изобретателно момиче в напечени ситуации. — Мисля, че може да е било случайно. Някой от онези идиоти сигурно е внесъл фенер в плевнята — може да са планирали да съберат няколко момичета там, преди да потеглят към дома. Сигурно са го бутнали в суматохата…

Снори повтори това на северняшки за събралата се тълпа. Думите му бяха последвани от мълчание и четирийсет или повече хароухаймски очи се впериха в мен през озарената от пламъци нощ. Прецених, че ако блъсна Ингвилдра в краката на най-близките и хукна да бягам, може да ме изгубят в тъмното. Тъкмо се напрегнах за действие, когато внезапно избухнаха възторжени възгласи, разцъфнаха още десетки широки усмивки, пълни с развалени зъби, и преди да разбера какво става, ни повлякоха по калните улици обратно към залата за пиршества. Този път успяха да натъпчат в нея два пъти повече тела, половината от тях женски. Щом бирата потече отново и аз се озовах притиснат между Ингвилдра и една по-възрастна, но не по-малко привлекателна жена, за която Снори ме увери, че е сестра й, а не майка й, започнах да си мисля, че нощите в Хароухайм може би си имат своето очарование.

 

 

Потеглихме със сутрешния отлив, с натежали глави и мъгляви спомени за станалото през нощта. Дъждът бе спрял, неукротимият вятър се беше укротил, а истината за изгарянето на най-голямата им плевня още не бе излязла на бял свят. Това ми изглеждаше най-подходящото време да си тръгнем. И все пак бих поостанал ден-два-три, но Снори упорстваше и цялото му добро настроение се беше изпарило. Когато си мислеше, че никой не го гледа, притискаше ръка върху отровената рана и разбрах, че пак усеща онова теглене на юг.

С тъга трябва да кажа, че нито Ингвилдра, нито сестра й, чието име беше още по-непроизносимо, дойдоха да ме изпратят на кея, но и двете успяха да ми хвърлят по една усмивка, когато на сутринта Снори ме измъкна от кожите, и това ме сгряваше под студения вятър, докато отплавахме.

Докато Хароухайм чезнеше от поглед, не чувствах чак такава радост да се отърва от това северно градче, както беше с Тронд, Олафхайм и Хааргфиорд. И все пак великолепието на Вермилиън ме зовеше. Вино, жени, песни… за предпочитане без опера… освен това със сигурност щях да потърся Лиза де Вийр, може би някой ден дори да се оженя за нея.

 

 

— Движим се в грешната посока! — Беше ми отнело близо половин час, докато го осъзная. Фиордът се беше стеснил малко и нямаше и помен от море.

— Плаваме нагоре по Хароуфиорд — заяви Снори откъм руля.

— Нагоре ли? — Погледнах към слънцето. Вярно беше. — Защо? И откъде ми е познато това име?

— Казах ти го преди четири нощи. Екатри ми каза…

— Пещерата на Еридруин. Чудовища! — Спомените ме връхлетяха изведнъж, все едно неочаквано съм повърнал в собствената си уста. Шантавият разказ на вьолвата за врата в пещерата.

— Така е било писано. Предначертано. Моят съименник е плавал тук преди триста години.

— Снори Хенгест е умрял тук — обади се Тутугу от носа. — Би трябвало първо да се видим със Скилфар. Тя ще знае по-добър начин. Никой не идва тук, Снори. Лошо място е.

— Ние търсим лошо нещо.

И това беше всичко. Продължихме нататък.

 

 

— Впрочем, кой е бил Еридруин? — Да плаваш по фиорд е безкрайно по-добре, отколкото да плаваш по море. Водата остава, където са я сложили, а брегът е толкова близо, че може би дори аз ще се добера дотам, ако работата опре до плуване. И все пак бих предпочел да плавам по бурно море, отдалечавайки се от място, славещо се със своите чудовища, отколкото да плавам към него по най-гладкото езеро. — Попитах кой е бил…

— Не знам. А ти, Тутугу? — Снори не откъсваше очи от левия бряг.

Тутугу сви рамене.

— Духът на Еридруин сигурно се измъчва, че е бил достатъчно известен, за да се помни името му, но не чак толкова, че хората да помнят защо го помнят.

Постоянният бриз ни носеше към вътрешността. Денят си оставаше сив, слънцето се показваше само за кратко и грееше слабо. До късния следобед бяхме изминали може би трийсет мили, без да видим никаква следа от обитаване. Мислех си, че грабителите в Хароухайм са дошли от горната част на фиорда, но тук не живееше никой. Тутугу беше прав. Лошо място. Някак си това личеше. Не беше нещо толкова просто като изсъхнали и криви дървета или скали със зловеща форма… беше някакво чувство за погрешност, увереността, че светът тук изтънява и онова, което чака отдолу, не ни обича. Гледах как слънцето се спуска към високите хребети и се вслушвах. Хароуфиорд не беше тих, нито безжизнен: водата плискаше в корпуса, платната плющяха, пееха птици… но във всеки звук имаше нехармонична нотка, сякаш чучулигите бяха на косъм от това да запищят. Човек почти можеше да го долови… някаква ужасна мелодия, която звучеше току под прага на слуха.

— Там. — Снори посочи някакво място високо на терасовидния бряг вляво. Като тъмно око сред каменистите склонове, Пещерата на Еридруин се взираше в нас. Не можеше да е друга.

Северняците свиха платната и ни насочиха към плитчините. Фиордите имат дълбоки плитчини, които се спускат също тъй стръмно като заобикалящите ги долини. Скочих от лодката на около метър от брега и успях да се намокря до кръста.

— Ще се качиш там горе… още сега? — Огледах се за обещаните чудовища. — Не е ли по-добре да изчакаме и… да съставим план?

Снори нарами брадвата.

— Да не искаш да чакаш, докато се стъмни, Джал?

Тук беше прав.

— Аз ще пазя лодката.

Снори омота въжето й около една скала, която се подаваше от водата.

— Хайде.

Северняците тръгнаха и поне Тутугу изглеждаше, сякаш би предпочел да не го прави, и все се озърташе наляво-надясно. Носеше през рамо навито въже и два фенера, които се подрусваха на кръста му.

Забързах след тях. Някак си не можех да измисля по-голям ужас от това да остана сам тук, седнал край неподвижните води, докато нощта се спуска по склоновете.

— Къде са чудовищата? — Не че исках да видя чудовища… но ако бяха тук, предпочитах да знам къде са точно.

Снори спря и се огледа. Аз веднага седнах да си поема дъх. Той сви рамене.

— Не виждам никакви чудовища. Но пък, от друга страна, колко места отговарят на репутацията си? Посещавал съм множество Еди-какво си на великаните или Еди-що си на троловете, без дори да помириша великани или тролове. Изкачвал съм Рога на Один, но не го срещнах там.

— А Прелестните девици са ужасно разочарование — каза Тутугу. — На кого му е хрумнало да нарече така три скалисти острова, гъмжащи от грозни космати мъже и грозните им космати жени?

Снори кимна нагоре по склона и тръгна отново. На места склонът беше по-стръмен и от стълби и аз посягах с ръце напред, за да се катеря.

Изкачвах се, като очаквах нападение във всеки момент, очаквах да видя кости сред скалите, цели купчини кости, с белези от зъби, някои посивели от старост, други нови и влажни. Вместо това откривах само още камъни, а растящото чувство за нередност вече шепнеше около мен, доловимо за слуха, но прекалено тихо, за да се разчлени на думи.

След минути стояхме на входа на пещерата — каменно гърло, опасано с лишеи отгоре и изцапано с черна слуз на местата, където се процеждаше вода. Двайсет мъже можеха да влязат рамо до рамо и да бъдат погълнати.

— Чувате ли? — попита Тутугу, по-блед отвсякога.

Чувахме го, макар че може би пещерата говореше с различни думи на всеки от нас. Аз чух жена, шепнеща на бебето си, отначало тихо и с обещание за любов… после по-остро, по-напрегнато, с обещание за закрила… после ужасено, дрезгаво от болка, с обещание за… Заговорих високо, за да заглуша шепотите.

— Трябва да се махаме. Това място ще ни побърка. — Вече усещах, че започвам да се чудя дали ако се втурна надолу по склона, гласът ще спре.

— Аз не чувам нищо. — Снори влезе. Може би собствените му демони говореха по-високо от пещерата.

Аз направих крачка подире му, по навик, после спрях. Пъхнах пръсти в ушите си, но това изобщо не заглуши женския глас. По-лошо — осъзнах, че в него има нещо познато.

Напредването на Снори се забави, когато подът на пещерата започна да се спуска, също толкова стръмно като склона на долината зад нас, само дето беше хлъзгав и нямаше за какво да се хванеш. Навътре ставаше още по-стръмен и пещерата се стесняваше до черно и гладно гърло.

— Недей.

Един висок мъж стоеше между Снори и мен, в сенките на пещерата, на мястото, през което току-що бе минал севернякът. Беше млад, облечен в странна бяла роба — с дълги ръкави и отворена отпред. Гледаше ни със студени като камък сиви очи, без да се усмихва. Всички други гласове се оттеглиха, когато мъжът заговори — моята жена с мъртвото си дете и другите зад нея; не си отидоха, но заглъхнаха до ритмичния шум, който можеш да чуеш в морска раковина.

Снори се обърна и свали брадвата от гърба си.

— Трябва да намеря вратата към Хел.

— Такива врати са затворени за хората. — Мъжът се усмихна — и в усмивката му нямаше доброта. — Прережи си вените и съвсем скоро ще се озовеш там.

— Имам ключ — каза Снори и понечи да продължи спускането си.

— Казах, недей. — Мъжът вдигна ръка и чухме как костите на земята изскърцаха. Каменни плочи се откъртиха от покрива на пещерата и след тях се посипа прах.

— Кой си ти? — попита Снори.

— Аз дойдох през вратата.

— Значи си мъртъв? — Снори направи крачка към мъжа, вече заинтригуван. — И си се върнал?

— Тази моя част е мъртва, без съмнение. Човек не живее толкова дълго като мен, без да умре мъничко. Има мои отзвуци в Хел. — Мъжът наклони глава, сякаш озадачен, като че ли обмисляше самия себе си. — Покажи ми ключа.

— Кой си ти? — повтори Снори първия си въпрос.

Срещу мен Тутугу престана да затиска ушите си с ръце. Очите му, които досега представляваха цепки, се разшириха. Той грабна брадвата си от скалите и допълзя при мен.

— Кой ли? Кой бях аз? Онзи човек е мъртъв и сега по-стар от него носи кожата му. Аз съм само ехо — като останалите тук, макар че моят глас е най-силен. Аз не съм аз. Само късче, несигурно в своето предназначение…

— Кой…

— Няма да изричам името си пред заклет в светлината воин. — Мъртвият сякаш се овладя. — Покажи ми ключа си. Сигурно той е причината да съм тук.

Снори присви устни, после пусна едната си ръка от брадвата, за да извади ключа на Локи изпод жакета си.

— Ето. А сега, ако няма да ми помогнеш, сянко, махай се.

— Аха. Това е добре. Хубав ключ. Дай ми го. — Сега в гласа му имаше копнеж.

— Не. Покажи ми вратата, призрако.

— Дай ми ключа и ще те оставя да продължиш по пътя си.

— Ключът ми трябва, за да отворя вратата.

— И аз си го мислех някога. Имал съм много неуспехи. Наричах се портален маг, но толкова много порти ми устояваха. Ключът, който държиш, беше откраднат от мен, много отдавна. Смъртта беше първата врата, която отворих с него. Някои врати е достатъчно само да ги бутнеш. За други трябва да дръпнеш резето, а някои са заключени, но един остър ум може да разбие повечето ключалки. Само три все още ми се опират. Мракът, Светлината и Колелото. А като ми дадеш ключа, те също ще бъдат мои.

Снори ме погледна и ми махна да го последвам.

— Джал. Ще си ми нужен, за да заключиш вратата след мен. Вземи ключа и го дай на Скилфар. Тя ще знае как да го унищожи.

— Имам нещо, което искаш, варварино.

До порталния маг стоеше дете и той го беше хванал за тила. Малко момиченце с прокъсана вълнена риза, с голи крачета и мръсни стъпала, а русата му коса падаше върху лицето, докато мъжът натискаше главата му надолу.

— Еймирия? — прошепна Снори.

В едната си ръка детето стискаше дървена кукла.

— Еми? — извика Снори. Ужасено.

— Ключът, или ще й прекърша врата.

Снори бръкна под жакета си и откъсна ключа от връвта му.

— Вземи го. — Закрачи напред и го плесна небрежно в ръката на мага, вперил очи в дъщеря си, после се наведе към нея. — Еми? Сладичката ми!

Две неща се случиха едновременно. Някак си магът изтърва ключа на Локи и като посегна да го улови, пусна врата на детето. То вдигна очи и косата му падна настрани. Лицето му беше рана, тъмночервените мускули на бузите се показваха, лишени от кожа и мазнина. Момиченцето отвори уста и повърна мухи, хиляди мухи, в един бръмчащ вик. Снори залитна назад и то скочи към него, а от плътта на ръцете му щръкнаха черни нокти.

Зърнах Снори сред тъмния облак, паднал по гръб, да се бори, за да попречи на изчадието в детски образ да издере очите му. Тутугу се заклатушка напред, прикрил лицето си, и замахна с брадвата изотдолу. Улучи демона и силата на удара отхвърли създанието назад. За миг то задращи по калния склон, като пищеше нечовешки, а после полетя с вой във всепоглъщащата чернота. Мухите го последваха, като дим, вдишан от отворена уста.

Когато оглушителното бръмчене затихна, за първи път дочух смеха. Откъснах очи от гърлото на пещерата и видях, че магът стои все така присвит на земята, а ключът лежи на камъните пред него. Той не гледаше Снори, само ключа. Опита се пак да го вдигне, но някак си пръстите му минаха през него. Още един ужасен, горчив кикот се изтръгна от устните му — звук, който пробяга по зъбите ми и ги почувствах крехки.

— Не мога да го докосна. Не мога даже да го докосна.

Снори скочи, втурна се към мъжа и го отхвърли с рев назад. Магът се затъркаля и се блъсна в една скала. Снори грабна ключа и потърка рамото, с което се беше врязал във врага; на лицето му бе изписана погнуса, като че ли от този контакт му се гадеше.

— Какво си направил с дъщеря ми? — Снори тръгна към мага, надигнал брадвата си.

Мъжът сякаш не го чу. Стана и се взря в ръцете си.

— Толкова много години и накрая не можах да го вдигна… Локи обича малките си шеги. Но ти ще ми го донесеш. Ще ми донесеш този ключ.

— Какво си направил с нея? — Никога не бях чувал Снори да говори толкова свирепо.

— Не можеш да ме заплашваш. Аз съм мъртъв. Аз…

Брадвата на Снори отнесе главата му. Тя тупна на земята, отскочи веднъж и се затъркаля. Тялото остана право достатъчно дълго, за да е сигурно, че ще присъства в кошмарите ми, а после падна. Разсечената шия беше бледа и от нея не течеше кръв.

— Хайде. — Снори отново започна да се спуска в черното гърло на пещерата, заднешком и на четири крака, търсейки ръбове, които да поемат тежестта му. — Оставете го!

Извърнах се от останките на мъжа, призрака, ехото или каквото беше там.

Шепотите се надигнаха отново. Можех да чуя плача на жената и този звук дращеше по здравия ми разум.

— Джал! — повика ме Снори.

— Казах, недей!

Обърнах се, търсейки източника на гласа. Очите ми се спряха на отсечената глава. Тя се взираше в мен.

Помъчих се да заговоря, но му отвърна глас, по-дълбок от моя. Някъде дълбоко долу земята затътна — звук на камъни, запазили покоя си десет хиляди и повече години, които сега заговориха наведнъж, и то не шепнешком, а с далечен рев.

— Какво? — Погледнах към Снори. На лицето му се бе изписало объркване.

— По-добре бягайте — каза главата на пода. Устните й се гърчеха, докато думите отекваха в главата ми.

Ревът и грохотът на падащи камъни се втурнаха към нас, надигайки се от дълбините, ужасно стържене, като че ли делящото ни пространство бе смилано от каменни зъби.

— Бягайте! — изкрещях и моментално се възползвах от собствения си съвет. Последният ми поглед към пещерата разкри тичащия към мен Тутугу, а зад него Снори, който все още се мъчеше да се измъкне от дупката.

Хвърлих се навън под висящите лишеи, само за да се сблъскам с Тутугу, когато пътищата ни се пресякоха. Ударът ме запрати на земята и вероятно ми спаси живота, тъй като в ужаса си щях да изхвръкна право на убийствено стръмния скат към фиорда.

— Бързо! — изхърках, докато се мъчех да поема въздух в наскоро опразнените си дробове.

Двамата с Тутугу излязохме с олюляване на склона, вкопчени един в друг, а подире ни изригна облак от разпрашен камък. Паднахме на земята и погледнахме назад към бълващата прах пещера — приличаше на дим, кълбящ се от устата на някакъв огромен дракон. Подземен грохот затрепери през нас и отекна в гърдите ми.

— Снори? — попита Тутугу, взираше се без надежда в отвора на пещерата.

Понечих да поклатя глава, но там, от облака, се появи Снори, сив от главата до петите, кашляше и плюеше.

Срина се до нас.

Дълго никой не проговори.

Накрая, докато последните останки от праха се понасяха към водата далече долу, аз изрекох очевидното:

— Никой ключ на света няма да отвори това за теб.