Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (5) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

3.

Чак когато слезе в подземието на Полицейското управление и застана пред тъмните офиси на Специалния отдел „Q“, Карл Мьорк осъзна, че отпускът и лятото са безвъзвратно отлетели. Включи осветлението и плъзна поглед по бюрото си, отрупано с безразборно нахвърляни папки, издути от претъпкване. Едва надви желанието си да затръшне вратата и да си бие камшика. В средата на стаята Асад беше намърдал ваза с гладиоли, достатъчна да блокира средно широка улица. Това никак, ама никак не подобряваше положението.

— Добре дошъл на работа, шефе! — проехтя зад гърба му.

Карл се обърна и срещна блесналите от бодрост и жизнерадост кафяви очи на Асад. Рядката му тъмна коса стърчеше приветливо на всички страни. От цялото му същество лъхаше приповдигната готовност да отдаде своята лепта пред олтара на полицията. Що за ентусиазъм!

— Какво става, Карл? — слиса се Асад, след като забеляза унилия поглед на началника си. — Човек да не повярва, че току-що се връщаш от почивка!

— Самият аз не мога да повярвам — поклати глава Карл.

 

 

На третия етаж течаха поредните рокади. Проклета полицейска реформа. Сигурно не след дълго Карл ще се нуждае от джипиес, за да открие кабинета на началника на Отдел „Убийства“. Отсъства някакви си три седмици, а в службата вече бяха постъпили петима нови. Зяпаха го, все едно е паднал от Луната.

За какви, по дяволите, се мислят?

— Нося ти добра новина, Карл — подхвана Маркус Якобсен, докато погледът на Карл обхождаше стените на новия кабинет на шефа — хибрид между операционна и кризисен щаб от трилър на Лен Дейтън^[1].

По стените се мъдреха снимки на трупове с изцъклени очи в съседство с разноцветна амалгама от карти, диаграми и служебни графици. Обстановката навяваше впечатление за потискаща ефективност.

— Добра новина, казваш. Но на мен тук всичко ми подсказва обратното — отбеляза Карл и се тръшна на стола пред началника си.

— Очаква се да пристигнат гости от Норвегия.

Карл го изгледа изпод натежалите си клепачи.

— Доколкото подочух, става въпрос за петчленна делегация от Осло. Искат да разгледат Специалния отдел „Q“. Следващия петък в десет, да не забравиш? — усмихна се Маркус и му смигна. — Поръчаха да ти предам, че очакват визитата с нетърпение.

„И са единствените с тази нагласа.“

— По този повод ти осигурих подкрепление. Казва се Росе.

Карл се поизправи на стола.

 

 

Излизайки от кабинета на Маркус Якобсен, Карл дълго се мъчи да преодолее удивлението си. Неслучайно съществува поговорката, че лошото не идва само. Работното му време започна едва преди пет минути, а вече бе поел ангажимента да менторства на стажантка в администрацията. Да не говорим за ролята на екскурзовод на група малоумници. По време на отпуска бе забравил за всички гадни задължения.

— Къде е новата, която ще обучавам? — попита той госпожа Сьоренсен.

Тъпата фльорца дори не вдигна поглед от клавиатурата.

Карл удари леко по плота — да привлече вниманието й. Но къде ти!

Някой го потупа леко по рамото.

— Ето го в целия му блясък, Росе. Имам удоволствието да ти представя Карл Мьорк — от плът и кръв.

Карл се обърна и се озова очи в очи с две удивително приличащи си жени. „Откривателят на черния цвят явно не е живял напразно“ — помисли си той. Въгленовочерни, ултракъсо подстригани коси, наситеночерни очи и тъмни дрехи. Адски зловещо.

— За бога, Лис, какво се е случило с теб?

Най-дейната секретарка в отдела прокара пръсти през косата си, допреди три седмици руса, и го стрелна с кокетна усмивка:

— Харесва ли ти?

Карл кимна и насочи вниманието си към непознатата. Носеше обувки на високи токчета и го гледаше с усмивка, способна да срази и най-големия куражлия. Двете с Лис си приличаха много. Коя ли е запалила другата по този нов имидж?

— Запознай се с Росе. При нас е от две седмици и непрекъснато разпръсква великолепната си харизма. От днес я поверявам на теб, Карл. Грижи се добре за нея.

 

 

Карл влетя в кабинета на Маркус, подкован с множество възражения, но след двайсет минути осъзна, че е поставен пред свършен факт. Началникът му бе отпуснал седмица за подготовка преди пристигането на норвежката делегация. Карл нямаше друг избор, освен да включи Росе в екипа си. Вече разчистили помещение в подземието, досега пълно с полицейски ограждащи ленти и други приспособления за отцепване на местопрестъпление, и го преустроили в неин кабинет, съобщи Маркус Якобсен. Въпросът за назначаването на Росе Кнюсен в Специалния отдел „Q“ не подлежеше на обсъждане.

Карл нехаеше под влиянието на какви мотиви началникът е взел това решение.

— Имала е отлични оценки в Полицейската школа, но се провалила на шофьорския курс. А провалиш ли се там, напълно те отписват, колкото и да си талантлив. Възможно е да е била твърде чувствителна да участва в акции, амбицията й да работи в полицията обаче я подтикнала да учи за секретарка. Една година е била в Централното управление. Дойде при нас да замества Сьоренсен, но тя вече се върна — поясни Маркус Якобсен, докато за петнайсети път завърташе кутията цигари в ръка.

— Защо тогава не я изпрати обратно в Централното, ако смея да попитам?

— Ами защо… Сред тамошните колеги възникнали пререкания… Това нас не ни засяга.

— Добре.

Думата „пререкания“ не предвещаваше нищо добро.

— Е, вече имаш секретарка, Карл. Тя е много добър кадър.

Едва ли имаше служител, когото Якобсен да не е оценил така.

 

 

— На мен ми се стори много симпатична — отбеляза Асад, за да окуражи Карл.

— Само да те светна: в Централното е плетяла интриги. Интригантите не са симпатични.

— Интри… Какво е това, Карл?

— Друг път ще ти обясня, Асад.

Помощникът кимна и отпи от ментовата отвара в чашата си.

— Да ти докладвам, Карл. С онзи случай, който ми възложи да проверя, докато те няма, не стигнах доникъде. Търсих къде ли не, но всички документи са изчезнали, докато горе местеха кабинетите.

Карл вдигна глава. Изчезнали? Наистина? Крайно време беше днес да се случи и нещо позитивно.

— Нищичко не открих. Но се поразрових из купчините в кабинета ти и виж какво намерих. Много интересен случай.

Асад му подаде светлозелена нанка и застина в очакване.

— Да не възнамеряваш да ми висиш на главата, докато изчета документите?

— Ако не възразяваш.

Асад сложи чашата на шефското бюро. Карл изпълни бузите си с въздух и бавно го издиша, докато разтваряше папката.

 

 

Случаят датираше от лятото на далечната 1987-а. Годината върна Карл към зората на младостта му, когато заедно със свой приятел за пръв път посети карнавала в Копенхаген. Тук червенокосо момиче го научи да танцува самба. Тялото й се носеше шеметно в ритъма на танца. Прекрасно усещане, особено когато завършиха нощта върху якето му зад един храст в Кралската градина. С тази фурия Карл, двайсет и няколко годишен, се почувства като истински девственик.

Хубаво лято беше. От Веле го преместиха в участъка на улица „Антони“.

Убийствата бяха извършени осем-десет седмици след карнавала, горе-долу по времето, когато червенокоската уви гъвкавите си бедра около друг ютландец, а Карл тръгна да опознава тесните улички на нощен Копенхаген. Странно защо не си спомняше нищо по този толкова мистериозен случай.

Полицията открила двама младежи, брат и сестра, съответно на осемнайсет и седемнайсет години, пребити до неузнаваемост във вила недалеч от езерото Дюбесьо в Рьорви. Жестоките рани по тялото на момичето свидетелствали, че е била подложена на жесток побой и е умряла в страшни мъки.

Карл плъзна поглед надолу по листа. Не е била изнасилена. Ценни вещи не са били откраднати от труповете. Карл прочете още веднъж доклада от аутопсията и започна да прехвърля вестникарските изрезки. Статиите не бяха много, но затова пък с бомбастични заглавия. „Пребити до смърт“ — съобщаваше „Берлингске Тиденде“ с прекалено подробно за стила му описание на телата.

И двамата били открити до камината. Момичето — по бански, а брат й — гол. В ръката си стискал бутилка коняк, пълна наполовина. Починал вследствие от удар с тъп предмет. По-късно разследващите установили, че оръжието на убийството е чук, намерен на една поляна между езерата Флюндерсьо и Дюбесьо.

Мотивите за убийството не били известни, но подозренията бързо паднали върху група ученици в пансион, отседнали по същото време в огромна семейна вила покрай брега на Флюндерсьо. Често се случвало да предизвикват размирици в местната дискотека — „Кръглото“ — и двама от местните отворковци здравата си изпатили от юмруците им.

— Стигна ли дотам, дето пише кого са заподозрели?

Карл изгледа Асад изпод присвити вежди. Надяваше се отговорът му да е достатъчно красноречив. Сириецът обаче не се впечатли:

— Прочел си, разбира се. В доклада се намеква, че бащите им печелели добре. През златните осемдесет, или както там ги наричат, хората масово се замогвали, нали?

Карл кимна. Тъкмо започваше да чете точно тази част.

Асад имаше право. И понастоящем бащите на тези хора до един бяха известни личности.

Карл отново прегледа имената на учениците от пансиона. Направо да се изпотиш. Оказваше се, че не само бащите им са богаташи и знаменитости. Част от младежите от компанията също се бяха издигнали. Родени със сребърна лъжичка в устата, направо я бяха позлатили. Дитлеу Прам например притежаваше цяла верига от луксозни частни болници, Торстен Флорин се титулуваше международно признат дизайнер, а Улрик Дюбьол-Йенсен трупаше активи като борсов аналитик. И тримата оглавяваха класацията на най-преуспелите датчани. В това число влизаше и наскоро починалият корабовладелец Кристиан Волф. Останалите двама членове на приятелската група обаче не се вписваха в тази звездна компания. Днес Кирстен-Мари Лесен беше кажи-речи потънала в неизвестност, а Бярне Тьоерсен, признал и осъден за двойното убийство, произлизаше от по-скромно семейство.

 

 

След като приключи с четенето на доклада, Карл хвърли книжата върху бюрото.

— Не разбирам как случаят е попаднал при нас — чудеше се Асад.

За разлика от обикновено, днес не се усмихваше.

— Нито пък аз — поклати глава Карл. — Вече има осъден за престъплението. Направил е самопризнания, получил е доживотна присъда и в момента е зад решетките. При това сам се е предал в полицията. Не виждам основания за съмнения. Случаят е приключен — той хлопна шумно папката.

— Така е. Но убиецът се е предал чак девет години след убийството.

— Е, и? Явил се е в полицията напълно доброволно. Когато е извършил престъплението, е бил само осемнайсетгодишен. Може животът да го е научил, че времето не притъпява угризенията.

— Какво значи „притъпява“? — не разбра Асад.

— Приспива, облекчава — въздъхна Карл. — Гузната съвест е продължила да го гложди, Асад. И то още по-ожесточено.

По лицето на арабина личеше, че в главата му кипи трескава мозъчна дейност.

— Нюкьобинг и Холбек са работили съвместно по случая. Включил се е и Отрядът за бързо реагиране. Но не виждам информация кой ни е препратил делото. А ти?

Карл плъзна поглед по корицата на папката.

— Не, никъде не е упоменато. Странна работа.

Ако колегите от двата полицейски окръга не бяха изпратили делото, кой тогава? И защо изобщо да отварят случая, щом вече има осъден с действаща присъда?

— А това? — прехвърляйки материалите, Асад се натъкна на известие от „Данъци и такси“ и го подаде на Карл.

Оказа се годишен отчет, адресиран до Бярне Тьоерсен, настанен в община Албертслунд, затвор „Врисльоселиле“ — мъжа, пребил до смърт двамата младежи.

— Виж! — Асад посочи огромна сума в графата за продажби на акции. — Какво ще кажеш?

— Че човекът произхожда от заможно семейство и в момента има време да се заиграва с парите си. Пък и явно се справя добре. Накъде биеш?

— Ако искаш да знаеш, родителите му са били съвсем обикновени хора, Карл. Единствен той от компанията в пансиона се е издържал със стипендия. Както виждаш, не е бил богаташко синче. Чети по-внимателно.

Асад се върна на предните страници.

Карл подпря главата си на длан.

Лотото на отпуските е, че рано или късно свършват.