Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (18) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

16.

През нощта телефонът звънна три пъти. Карл вдигна, но никой не се обади.

На закуска той попита Йеспер и Мортен Холен дали не са забелязали нещо необичайно в къщата. В отговор получи кисели сънливи погледи.

— Да не сте забравили някой прозорец или врата отворени? — опита Карл с надеждата да активизира мисловна дейност в парализираните им от съня мозъци.

Йеспер сви рамене. Шансовете да изкопчиш нещо от него по това време на денонощието граничеха с вероятността да изтеглиш печеливш билет от лотарията. Мортен поне изсумтя отрицателно.

Карл обиколи къщата и не откри нищо съмнително. По ключалката на входната врата и прозорците не се виждаха следи от взлом. Който беше нахлул в дома му, определено си разбираше от работата.

Десет минути по-късно се качи в служебния си автомобил и още с влизането го лъхна силна миризма на бензин.

— По дяволите! — извика той, блъсна веднага вратата на пежото и се хвърли странично на паркинга.

Претърколи се няколко пъти и се прикри зад един микробус. Очакваше всеки момент кварталът да се разтресе от грохот и взривната вълна да строши прозорците на околните сгради.

— Какво става, Карл? — чу спокоен глас зад гърба си.

Оказа се съседът Кен, с когото често си правеха барбекю. Въпреки сутрешния хлад Кен бе излязъл само по тениска и видимо се чувстваше много комфортно в тънката дреха.

— Стой на място, Кен! — нареди Карл, докато държеше улицата под око.

Нищо не помръдваше, освен удивително подвижните вежди на Кен. Имаше няколко възможности за задействане на взривно устройство в автомобил: с дистанционно или с врътването на ключа в контакта.

— Някой е бърникал колата ми — обясни Карл и отмести поглед от покривите и прозорците.

За миг се поколеба дали да не извика екип от криминалисти, но се отказа. Който целеше да го сплаши, едва ли бе оставил отпечатъци или други следи. Трябваше да се примири с положението и да се придвижи с влак.

Ловец или плячка? В този случай се явяваше и двете.

 

 

Преди да си съблече палтото, Росе цъфна в кабинета му с вдигнати вежди и мигли, по-черни от въглен.

— Механиците от Транспортния отдел се обадиха от Алерьо да съобщят, че не са установили сериозна повреда по колата ти. Отнякъде изпускала бензин, нищо повече.

Тя премига театрално с очи. Карл не се впечатли. Човек трябва да се бори за авторитета си още при първите наченки на присмехулно отношение.

— Ти ме затрупа със задачи, Карл. Сега ли да поговорим, или да изчакам, докато се поразсеят бензиновите пари?

Карл запали цигара и седна на стола.

— Давай — кимна той с надеждата механиците да се досетят да докарат колата му до Управлението.

— Първо ще докладвам за злополуката в плувния комплекс в Белахой, независимо че информацията е доста оскъдна. Младежът бил на деветнайсет и се казвал Коре Бруно — Росе прикова поглед в Карл и се усмихна широко, а в бузите й се врязаха още по-дълбоки трапчинки. — Бруно, как ти се струва? — Тя потисна смеха си. — Бил е отличен плувец и изобщо му се удавали всякакви спортове. Родителите живеели в Истанбул, а дядото и бабата — в Емдруп, близо до басейна. Обикновено отсядал при тях през почивните дни. — Росе продължи да прелиства материалите. — Според доклада Коре е загинал вследствие от злополука, случила се по негова вина. Нека отбележа, че непредпазливостта при скок от трамплин понякога е фатална. — Тя затъкна химикалката в косата си. Карл не очакваше химикалката да се задържи там дълго. — По данни на разследващите преди обяд на същия ден валял дъжд и момчето най-вероятно се е подхлъзнало върху мократа дъска, докато се е перчело пред някого. Понеже се качило на трамплина само, никой не видял точно какво се е случило, преди да се пльосне върху плочките долу и да си строши врата.

Карл тъкмо се канеше да й зададе следващ въпрос, но Росе отгатна мисълта му:

— Коре е учил в същия пансион като Кирстен-Мари Лесен и останалите от прословутата компания. Тогава е бил третокурсник в гимназията, една година по-голям от тях. Още не съм разговаряла със служители от пансиона, но може да се заема след няколко часа.

Росе изстреля всичко това със скоростта на куршум, забил се в бетонен къс, и млъкна също толкова скорострелно. Щеше да му се наложи да свикне с маниера й на работа.

— Добре. След малко ще обобщим наличните данни. Какво откри за Кими?

— Отдаваш й прекалено голямо значение. Защо?

„Да броя ли до десет?“ — запита се наум Карл.

— Колко момичета общо са били част от тази компания? И колко от тях се водят в неизвестност? Само едно-единствено, нали? И то момиче, което почти сигурно иска да промени настоящия си статус. Това е причината да се интересувам от нея. Ако Кими е все още жива, може да се окаже ключът към множество ценни сведения. Не си ли съгласна?

— Кой казва, че тя е недоволна от настоящето си? Голяма част от бездомните не биха заменили улицата за приют.

Тази жена здраво му лазеше по нервите с неуморната си уста.

— Пак ще те питам, Росе. Какво разбра за Кими?

— Преди да стигнем до Кими, искам да поръчаме стол за посетители, на който с Асад да сядаме, докато ти докладваме. Гърбът ме заболя да стърча до вратата, докато нищим и най-дребните подробности.

„Ами обеси се някъде тогава“ — отвърна й наум Карл и дръпна жадно от цигарата си.

— Обзалагам се, че вече си набелязала най-подходящия модел в някой мебелен каталог.

Тя не отговори. Карл очакваше столът да цъфне в кабинета му още утре.

— Информацията за Кирстен-Мари Лесен в обществените регистри е повече от оскъдна. Никога не е получавала социални помощи. В трети гимназиален курс са я изгонили от училище и е продължила образованието си в Швейцария. Оттам следите й се губят. Последният адрес, на който се е регистрирала, е в дома на Бярне Тьоерсен в Арневанген, Брьонсхой. Не знам кога се е изнесла оттам, най-вероятно непосредствено след като Тьоерсен се е предал в полицията, тоест в периода май-юни 1996-а. Преди това, от 1992-ра до 1995-а, е живяла при мащехата си на улица „Киркевай“ в Ордруп.

— Би ли ми продиктувала цялото име и пълния адрес на въпросната дама?

Преди да довърши изречението си, Росе му подаде жълто листче.

Касандра — така се казваше мащехата на Кими. Карл за пръв път чуваше за датчанка с такова име.

— А бащата на Кими? Жив ли е?

— Да, жив е. Вили К. Лесен, новатор в софтуерната индустрия. В момента живее в Монте Карло с новата си съпруга. Имат две малки деца, подробностите са на бюрото ми. Роден е около 1930 година. Явно плувците му още вършат работа или пък благоверната кръшка.

По лицето й плъзна изкуствена усмивка, покриваща четири пети от площта му, и Росе я придружи с гърлен смях, заплашващ много скоро да изкара Карл от релси.

— Не открих името на Кирстен-Мари Лесен в списъците с гости на редовните хотели, които проверяваме в такива случаи, но не е изключено да е живяла под наем, а хазяйката й да не е декларирала дохода от наема в данъчната служба. Какво толкова? Сестра ми успява да свърже двата края именно като се скатава. Има четирима наематели. Как иначе да нахрани седем гладни гърла, когато нейничкият се оказа пълен развейпрах и я заряза с три деца и четири котки?

— Росе, съветвам те да не ми споделяш повече подробности за личния живот на близките си. Нека ти напомня: все пак аз съм служител на закона.

Тя протегна отбранително длани към Карл. „Спирам! Само не ме издавай!“ — заклеваше го погледът й.

— Открих информация, че Кирстен-Мари Лесен е лежала в болница „Биспебер“ през лятото на 1996-а. Не разполагаме с медицинския й картон, защото служителите от тамошното деловодство проверяват картотеката само ако става въпрос за информация за нещо, случило се онзи ден. Разбрах единствено кога е постъпила в болницата и кога е изчезнала.

— Изчезнала е от болницата? По време на терапевтичния курс?

— За последното не твърдя със сигурност дали е така, но пише, че е напуснала заведението въпреки изричните предупреждения на лекарите.

— Колко време е лежала?

— Девет-десет дни. — Росе разрови жълтите си листчета. — Ето. От 24 юли 1996 до 2 август 1996.

— 2 август?

— Да. Какво се е случило на тази дата?

— Тогава са убити двете жертви в Рьорви. Кими е постъпила в болница точно девет години по-късно.

Росе издаде напред долната си устна. Явно се пукаше от яд, че сама не се е сетила за същото.

— В какво отделение е лежала? В психиатричното?

— В гинекологичното.

Карл започна да барабани с пръсти по ръба на бюрото.

— Добре. Искам непременно да се сдобием с картона й. Ако трябва, иди в болницата и предложи помощта си в търсенето.

Тя кимна сухо.

— Нещо във вестникарските архиви?

— Нищо. През 1987-а всички съдебни заседания са били провеждани при закрити врата, а при арестуването на Бярне Тьоерсен името на Кими не се споменава.

Карл си пое дълбоко въздух. Чак сега навърза нещата. Всъщност младежите от компанията в пансиона не присъстваха поименно в общественото пространство. Най-спокойно, с досиета, чисти като сълза, се бяха намърдали в датския елит, без някой да постави успехите им под каквото и да било съмнение. Повече от ясно беше защо отчаяно се борят да опазят репутацията си ненакърнена.

Но защо, по дяволите, си бяха въобразили, че ще го сплашат по толкова аматьорски и напълно неприемлив начин? Защо просто не се обърнаха към него най-човешки, защо не обясниха положението си, щом вече бяха разбрали, че той води разследването? Подобни постъпки пораждат неминуемо подозрение и желание за отпор.

— Води се в неизвестност от 1996-а. Не са ли разпратили нейна снимка по медиите? — поинтересува се Карл.

— Изобщо не са я издирвали. Нито близките й, нито полицията. Изчезнала е и толкова. Роднините й не предприели абсолютно нищо.

Карл кимна. Какво грижовно семейство!

— Значи във вестниците не пише нищо за Кими — обобщи той. — А в регистрите на хотелите? Хора като нея рано или късно попадат на такива места.

— Нямам представа.

— Ами провери го, ако обичаш. Разпитай журналистите от списанията. Обади се в редакцията на „Госип“. В техния архив има информация за какви ли не особи. Все трябва да изровиш поне някоя снимка с кратък текст или нещо от сорта.

Росе явно се сдържаше да не махне с ръка, за да му покаже, че е безнадежден случай.

— Търсенето на медицинския й картон ще се проточи доста. С кое да започна?

— С болница „Биспебер“. Не отлагай дълго разговора с „Госип“. Хайлайфът е истинска златна мина за жадните за клюки журналисти. Имаш ли личните й данни?

Тя му подаде документите. Нищо съществено. Родена в Уганда. Нито братя, нито сестри. Семейството сменяло местожителството си на две години: Англия, САЩ, после Дания. След като навършила седем, родителите й се развели. Бащата получил родителските права. Впрочем Кими била родена на Бъдни вечер.

— Забрави да ме питаш за две важни неща, Карл. Никак не е красиво от твоя страна.

Карл вдигна глава. Погледната отдолу, Росе приличаше на трътлеста версия на Злобара де Мон, докато се кани да похити беззащитните сто и един далматинци. Карл откри някакъв резон в идеята за посетителския стол: поне ще вижда подчинените си от различен ъгъл.

— И кое ти се струва некрасиво от моя страна? — попита неохотно той.

— Изобщо не се поинтересува от масите в коридора. Вече пристигнаха, но са в кашони и трябва да се сглобят. Ще ми е нужна помощта на Асад.

— Нямам нищо против, стига и той е съгласен, но както виждаш, в момента Асад не е тук. Изпратих го на лов.

— Тогава защо ти не ми помогнеш?

Той поклати бавно глава. Да сглобява маси с нея? На Росе определено нещо й хлопаше.

— А кое е второто, което съм пропуснал, ако смея да попитам?

Росе се нацупи.

— Не ми ли помогнеш да сглобим масите, няма да правя повече копия на проклетата бумащина. Танто за тунто!

Карл преглътна с мъка. Още седмица — и Росе ще изгори. Ще я остави да бави норвежците, които очакваха в петък, а после ще я изрита като мръсно псе.

— От данъчната служба ми съобщиха, че през периода 1993–1996 Кирстен-Мари Лесен е работела и е получавала заплата.

Карл едва не се задави.

— Какво? Работила е? Къде?

— Две от местата вече не съществуват, но последното, където се е задържала най-дълго, още функционира. Зоомагазин.

— Зоомагазин? Кими е продавала в зоомагазин?

— Не знам точно каква длъжност е заемала. Ще трябва да попиташ собственика. Магазинът не е променял адреса си: улица „Йорбек“ 62 на остров Амар. Води се на името на фирма „Наутилус Трейдинг“.

Карл си записа. Тази задача обаче ще почака, прецени той.

Тя кимна с вдигнати вежди.

— Това е всичко, Карл. И аз ти благодаря за съвместната работа, ако искаш да знаеш.