Розамунде Пилхер
Игрите на съдбата (10)

Оркестърът пристигна тъкмо когато Антъни искаше да се качи горе да се преоблече. Музикантите дойдоха в малка очукана кола, собственост на господин Купър, съпруга на началничката на пощата. И те, и инструментите им бяха натъпкани толкова плътно, че им отне немалко време да се измъкнат.

Антъни спря и ги отведе в къщата, където им показа предназначеното за тях място в ъгъла на салона. Те се настаниха — господин Купър с акордеона си, цигуларят, пенсиониран работник от поддръжката по пътищата, роднина на Купър, и барабанистът, дългокос младеж с високи ботуши, в когото Антъни позна едно пораснало момче от Тарбоул, което работеше като матрос на рибарската лодка на чичо си. Тримата се бяха нагласили в нещо като ерзац униформи — сини ризи и карирани папийонки — за да бъде пълна картината на шоуто.

Антъни сипа на всичките по глътка уиски и те веднага се захванаха за работа и започнаха да разгряват — пенсионерът настройваше цигулката си, а господин Купър свиреше дълги, трептящи арпежи на клавиатурата на акордеона си.

Не оставаше много време до началото на вечерта. Антъни ги остави и изтича нагоре по стълбите, за да потърси вечерните си дрехи, и с огромно облекчение откри, че са готови и го очакват, поставени на леглото му: обувки, чорапи, жартиери, шотландска къса кама; риза, вратовръзка, жилетка, дублет, килт и традиционната кожена шотландска торбичка. Катарамите на обувките, сребърните копчета и камата, всичко беше излъскано до блясък, а златните копчета за яката и за маншетите бяха поставени на скрина му. Някой, вероятно госпожа Уоти, бе уредил тази работа и той я благослови, защото той, както обикновено, оставяше всичко за последната минута и потъваше във френетично търсене на липсващи части от носията си.

Десет минути по-късно той слезе долу — истинско олицетворение на добре облечен шотландски джентълмен. Служителите от кетъринга вече бяха пристигнали. Господин Андерсън, в колосано бяло сако, подреждаше пушена сьомга на бюфетните маси, подпомаган от госпожа Уоти. Госпожа Андерсън, достолепна дама, славеща се с благоприличното си поведение, бе заела позиция зад бара и се занимаваше с окончателното полиране на чашите, вдигайки всяка една към светлината, за да провери за възможни петна.

Явно Антъни нямаше какво повече да направи. Той погледна часовника си и реши, че има време да си сипе малко уиски със сода и да се качи да каже добър вечер на Тапи. Тъкмо щеше да го направи, но го спря звук на кола, приближаваща по алеята, която спря на чакъла пред къщата.

— Кой за бога може да е това?

— Който и да е — каза госпожа Андерсън, въртейки невъзмутимо кърпата си, — е подранил с петнайсет минути.

Антъни се намръщи. Това беше Западна Шотландия и никой не подраняваше с петнайсет минути. По-вероятно бе да закъснее с час-два. Той зачака напрегнато, представяйки си самия себе си, прекарващ следващия половин час в опити да води любезен разговор в слуховия апарат на господин Клануилям. Вратата на колата се затръшна, по чакъла изскърцаха стъпки и в следващия момент входната врата се отвори и се появи Хю Кайл. Беше облечен във вечерен костюм и Антъни си помисли, че изглежда невероятно изискано.

— Здравей, Антъни.

Антъни изпусна въздишка на облекчение.

— О, слава богу, че си ти. Подранил си.

— Да, знам. — Хю затвори вратата зад себе си и приближи напред, с ръце в джобовете, с очи вперени в празничната сцена. — Много е хубаво! Също като в старите времена.

— Знам. Всички работят като бобри. Дойде тъкмо навреме за по една глътка. Тъкмо щях да си сипя и после да отида да видя Тапи, но щом си тук… — Той сипа две уискита, доля им вода и подаде едното на Хю. — Слейнтива, стари друже!

Той вдигна чашата си. Но Хю явно не беше в настроение за наздравици. Той стоеше там, хванал чашата си, втренчил поглед в Антъни, а сините му очи бяха доста мрачни. Незнайно защо Антъни веднага се притесни и свали чашата си, без да опита уискито.

— Някакъв проблем ли има? — попита той.

— Да — безцеремонно му каза Хю. — И мисля, че ще е по-добре да поговорим за това. Има ли някое местенце, в което няма да ни безпокоят?

Флора седеше на тоалетката, облечена в износен син бански халат, който беше купила още от ученичка, и си слагаше спирала на дългите, гъсти мигли. Отражението й, жената в огледалото, която се навеждаше към нея, сякаш нямаше нищо общо с Флора Уоринг. Изпипаният грим и внимателно подреденият водопад на блестящата коса й бяха непознати като снимка в списание. Дори и спалнята зад гърба й беше чужда. Тя виждаше светлината на електрическата печка, спуснатите завеси, подобната на призрак рокля, окачена на вратата на гардероба най-церемониално от сестра Маклиод и с немалка доза гордост.

Гордостта й бе основателна, защото сега роклята изобщо не приличаше на онази мръсна дрипа, която госпожа Уоти бе измъкнала от сандъка на тавана. Избелена, колосана, зашита, тя очакваше Флора, свежа и прохладна, като току-що навалял сняг. Между фигурите на дантелата и ленения плат се виждаха лентите на синята подплата, а ред от малки перлени копченца слизаше от бието на врата до талията.

Присъствието на роклята я тревожеше. Мълчалива и укоряваща, тя сякаш наблюдаваше Флора и като неодобряващ зрител бе доста притеснителна. Тя знаеше, че няма никакво желание да я облече. Все отлагаше момента, когато трябваше да го направи, но сега вече нямаше никакви извинения за повече размотаване. Тя остави четката на спиралата и се напръска изобилно с остатъка от парфюма на Марша. Изправи се и неохотно се измъкна от удобния комфорт на стария син халат. За миг отражението й застана пред нея: висока, стройна, с тяло все още загоряло от лятното слънце, а тенът беше подсилен от бялата дантела на бикините и сутиена. Стаята беше топла, но тя трепереше. Извърна се от огледалото и отиде да вземе роклята от закачалката, вмъкна се внимателно в нея, напъха ръцете си в дългите тесни ръкави и накрая я намести на раменете си. Усещаше я студена и сякаш й се съпротивляваше, приличаше й на рокля, направена от хартия.

Закопча малките копченца. Отне й известно време, защото илиците бяха залепнали от колосването, та трябваше да ги разтвори и да напъха всяко копченце на място. Високата яка беше истинска мъка — твърда като картон, тя се вряза във врата й под челюстта.

Но накрая всичко бе готово, коланчето — закопчано с катарамата, копченцата на маншетите — пристегнати. Тя се размърда внимателно, за да се огледа, и видя момиче, сковано като захарна булка на върха на сватбена торта. Страхувам се, каза си тя, но девойката в огледалото не й предлагаше никакво успокоение. Тя просто се взираше в нея безстрастно сякаш не я харесваше особено. Флора се наведе да загаси електрическата печка, изключи лампите и излезе от стаята. Мина по коридора, за да се покаже на Тапи и да й каже лека нощ, както й бе обещала.

Чу слаб ритъм на джига. Къщата беше много топла (Уоти бе получил нареждане да включи парното отопление) и се усещаше миризма на горящи цепеници и хризантеми. Весели гласове се носеха откъм кухнята и създаваха атмосфера на потискано вълнение — като в деня преди Коледа или в момента на отваряне на някакъв мистериозен лъскав пакет.

Вратата на Тапи бе открехната. Отвътре идваше дружеско мърморене. Флора доближи на пръсти до вратата, влезе и видя Тапи, облегната на свежи възглавници, облечена в нощния си халат, вързан със сатенените панделки. А до нея, гледащ като дете от стар портрет, нейният внук Джейсън.

— Роуз! — Тапи вдигна енергично ръце, типичен за нея жест, радостен, любящ и доста елегантен. — Ела и дай да те огледам! Не, поизвърти се, за да можем наистина да те видим. — Скована Флора се подчини. — Колко е способна тази сестра! Само като си помислиш, че тази рокля е била от години на тавана, а сега изглежда така, сякаш току-що е ушита. Ела и ми дай целувка. Колко хубаво миришеш! Е, седни, седни тук, на края на леглото. Но внимавай да не си измачкаш полата.

Флора се настани предпазливо.

— С тази яка се чувствам като онези жени жирафи.

— Какво са жените жирафи? — попита Джейсън.

— Те живеят в Бирма — каза му Тапи. — В детството им поставят постепенно златни обръчи на вратовете и така шиите им се издължават завинаги.

— Това наистина ли е твоята тенис рокля, Тапи?

Той зяпаше Флора и едва разпознаваше в нея момичето, което познаваше по джинси и пуловер. Той дори малко се срамуваше от тази нова личност.

— Да, наистина. Когато бях момиче.

— Но как си играла тенис с нея? Не мога да си го представя — каза Флора.

Тапи се замисли.

— Ами, всъщност не беше кой знае какъв тенис. — И тримата се разсмяха. Тапи взе ръката на Флора и я потупа леко, с обичайния си покровителствен маниер. Очите й бяха блестящи, цветът им — много наситен, но беше невъзможно да се разбере дали се дължеше на вълнението, или на искрящата чаша шампанско, която стоеше на нощното й шкафче. — Аз си стоях тук и слушах музика, а краката ми танцуваха под завивките и си правеха своя танцова забава. После Джейсън дойде да ме види. Виж го, прилича досущ на дядо си! А аз му разказвах за партито, което организирахме, когато той беше на двайсет и една. Тогава запалихме огромен огън на хълма зад къщата и всички хора от околността дойдоха. Имаше цял печен вол и много бурета с бира. Какво парти беше само!

— Разкажи на Роуз за дядо ми и за лодката му.

— Роуз няма да иска да го чуе.

— Не, искам. Разкажи ми — настоя Флора.

Тапи не се нуждаеше от повече насърчаване.

— Ами дядото на Джейсън се казваше Брус, а какво щуро момче беше! По цял ден играеше с децата на фермерите, а в края на ваканцията едва можех да му натъпча краката в обувките. Но от дете имаше голяма страст към морето. Изобщо не се боеше от него и можеше да плува наистина много добре още когато беше на пет. А като стана малко по-възрастен от Джейсън, получи първата си лодка. Направи му я старият баща на Тами Тод, който сега работи в Ардмор. Всяка година през лятото в яхтклуба на Ардмор се провеждаше регата и имаше и състезание за деца… как се казваше, Джейсън?

— Състезанието „Тинкър“, Скърпеното състезание, защото всички платна бяха скърпени.

— Скърпени? — намръщи се Флора.

— Просто всички платна бяха домашно направени — обясни Тапи, — всичките в невероятно прекрасни цветове, съшити от различни парчета като пачуърк. Всички майки работеха с месеци и детето с най-шарените платна получаваше награда. Брус победи в онази първа година и аз съм убедена, че която и да е следваща награда не е означавала за него повече от тази, която получи тогава.

— Но той е печелил още състезания, нали, Тапи?

— Да, разбира се. Много състезания. И не само в Ардмор, ами и в Клайд, и плаваше с „Роял Нортърн“, после, когато напусна училище, се записа в една океанска регата и отиде чак до Америка. Винаги е притежавал лодка. Това бе най-голямото му удоволствие в живота.

— А когато дошла войната — подсети я Джейсън, — е постъпил във флота.

— Да, отиде в морето. Служеше на ескадрен миноносец в атлантически конвой и понякога ходеха в Джиърлок или Кайлс, или Локалш и той се прибираше у дома в отпуск за уикенда. Но беше малко вероятно да не прекара цялото си време в работа на яхтата си или пък излизаше в морето с някоя от малките си лодки.

— И баба ми е била във флота, нали?

Тапи се усмихна снизходително на ентусиазма на Джейсън.

— Да, и тя беше във флота. Ожениха се много скоро след започването на войната. Това беше най-забавната сватба. Все се отлагаше, защото Брус все беше в морето, но накрая се ожениха в Лондон през отпуската на един уикенд, и Изабел и аз си прекарахме страхотно, докато се доберем до там — всички влакове пълни с войници, всички си споделят сандвичите и си седят един друг на коленете. Наистина се забавлявахме.

— Разкажи ни още истории — каза Джейсън.

Но Тапи вдигна ръце.

— Ти не дойде тук за истории. Дойде да кажеш лека нощ и после да отидеш на партито. Само си помисли, това е твоята първа танцова забава. И ти винаги ще си го спомняш, ще си спомняш как си носил килта на дядо си и кадифения му дублет.

Джейсън неохотно стана от леглото. Той отиде към вратата.

— Ще танцуваш ли с мен? — попита той Флора. — Аз мога само „Върбата“ и рила „За осем души“, но него всеки го знае.

— Аз не ги знам, но ако ти можеш да ме научиш, с удоволствие ще танцувам с теб.

— Може би ще мога да те науча на „Върбата“. — Той отвори вратата. — Лека нощ, Тапи.

— Лека нощ, любов моя.

Джейсън ги остави сами. Вратата се затвори зад него. Тапи се облегна на възглавниците, с уморен, но доволен вид.

— Много е странно — каза тя. Гласът й звучеше уморено сякаш денят й е бил прекалено дълъг. — Тази вечер май загубих дирята на годините. Музиката, мисълта за това как изглежда всичко долу и цялото това суетене, възбудата и суматохата. А после влезе Джейсън. За миг помислих, че наистина е Брус. Такова странно чувство. Но всъщност е и хубаво. Мисля, че има нещо общо с къщата. Тази къща и аз се познаваме много добре. Разбираш ли, Роуз, аз съм живяла тук през целия си живот. Родена съм тук. Чудя се знаеше ли това?

— Не, не знаех.

— Да, родена съм и съм израснала тук. А също и моите двама братя.

— Не знаех, че имате братя.

— О, миличката ми, да. Джеймс и Роби. Те бяха много по-млади от мен, а майка ми умря, когато бях на дванайсет години, затова в известен смисъл те бяха мои деца. А какви мили, палави момчета бяха. Направо не мога да ти обясня колко непослушни станаха и какви ужасни неща правеха. Веднъж построиха сал и се опитаха да отплават от брега, но бяха отнесени в морето от отлива и една спасителна лодка отиде да ги прибере. Друг път запалиха лагерен огън в лятната къща и всичко бе обхванато от пушеци. Извадиха голям късмет, че не се опекоха живи. Това е единственият път, в който видях баща ми наистина гневен, за друг не си спомням. После заминаха в далечни училища и много ми липсваха. Пораснаха, станаха млади мъже, толкова високи и красиви, но бяха все така палави както винаги. Тогава аз вече бях омъжена и живеех в Единбург, но, о, какви истории чувах! Лудории, приключения! Те бяха толкова привлекателни, че можеха да разбият сърцето на всяко момиче в Шотландия, но и толкова чаровни, че никоя жена, която притежаваше сърце, не можеше да им се сърди дълго и винаги им прощаваха.

— Какво се случи с тях?

Веселият и възторжен тон на Тапи пресекна за малко.

— Бяха убити. И двамата. В Първата световна война. Първо Роби, след това и Джеймс. Беше ужасна война. Всички тези прекрасни млади мъже. Касапницата и списъците с жертвите. Разбираш ли, дори и някой от поколението на Изабел не може да си представи ужаса на тези списъци. А после, толкова близо до края на войната, моят съпруг също бе убит. И когато това се случи, аз чувствах, че няма за какво повече да живея. — Сините й очи проблеснаха с внезапно бликнали сълзи.

— О, Тапи!

Но Тапи поклати глава, отхвърляйки всяка сантименталност и самосъжаление.

— Но, разбираш ли, аз имах! Имах децата си, Изабел и Брус. Но се боя, че не съм с особено изразени майчински инстинкти. Мисля, че бях изразходвала цялото си майчинско чувство по малките си братя. По времето, в което Брус и Изабел се появиха, не бях толкова радостна, колкото би трябвало. Живеехме на юг и те бяха много бледи и тихи, милите малки душички, и аз някак си не можех да се насиля да се отнасям с ентусиазъм към тях, а това ме караше да се чувствам виновна и безполезна. Беше като някакъв порочен кръг.

— Какво се случи после?

— Получих писмо от баща ми. Войната най-сетне бе свършила и той ме покани да доведа децата у дома, във Фернриг, за Коледа. И тъй, ние се качихме на влака и той ни посрещна в Тарбоул, в едно мрачно зимно утро. Беше много студено и валеше, а каква окаяна групичка бяхме, всичките облечени в тъмносиньо, със сиви лица, изцапани със сажди от влака. Той бе докарал каруца, ние се качихме зад конете и тръгнахме към Фернриг точно когато зората започваше да просветлява небето. По пътя срещнахме един стар фермер, когото баща ми познаваше, и той спря конете и го представи на децата. Спомням си ги как сериозно си стиснаха ръцете.

Мислех си, че сме се върнали у дома само за Коледа. Но останахме и за Нова година, после седмиците се превърнаха в месеци и следващото нещо, което видях, е, че беше дошла пролетта. И аз осъзнах, че децата ми са си у дома тук, те принадлежаха на Фернриг. А вече бяха станали румени и шумни, през по-голямата част от времето играеха навън, точно каквито трябва да бъдат децата. Аз започнах да се интересувам от градинарство. Направих розови лехи, посадих храсти и жив плет от фуксия и постепенно осъзнах, че колкото и трагично да е миналото, все пак ще има бъдеще. Това е много успокояваща къща, да знаеш. Не се променя много-много, а ако нещата не се променят, те успокояват.

Тя замлъкна. Отдолу долитаха шумове на пристигащи коли, увеличаващите се гласове се извисяваха над джигата. Партито бе започнало. Тапи се пресегна към чашата си с шампанско и отпи малко. Сложи я на нощното си шкафче и отново хвана ръката на Флора.

— Торквил и Антъни се родиха тук. Раждането на Торквил беше трудно и докторът каза на майка му, че не бива да има второ дете, но тя бе твърдо решена да поеме риска. Брус естествено много се тревожеше за нея, и ние уредихме нещата така, че тя да дойде във Фернриг за бременността и за раждането на бебето. И аз мислех, че всичко ще мине добре, но корабът на Брус бе улучен от торпедо само месец преди Антъни да се роди и след това, според мен, тя загуби цялата си воля за живот. Не й остана никаква борбеност. И най-лошото бе, че аз я разбирах. Знаех как се чувства. — Тя се усмихна тъжно. — И ето ни нас, Изабел и аз, обратно там, откъдето бяхме започнали, с две малки момчета, които трябваше да отгледаме. Винаги е имало малки момчета във Фернриг. Къщата е изпълнена с тях. Понякога ги чувам как изтичват вътре от градината, качват се по стълбите, вдигат такава невероятна врява. Мисля, че защото са умрели млади, никога няма да остареят.

Тя още веднъж замлъкна.

— Много ми се иска да ми го бяхте разказали по-рано — каза Флора най-сетне. — Бих искала да го знам.

— Понякога е по-добре да не се говори за миналото. Това е глезотия, която трябва да бъде пазена за старите хора.

— Но Фернриг е толкова щастлива къща. Усещаш го още в първия миг, в който влезеш в нея.

— Радвам се, че го чувстваш така. Понякога си мисля, че е като дърво, чепато и старо, а стволът му се е извил и деформирал от вятъра. Някои клони вече ги няма, откъснати са от бурите и на моменти мислиш, че дървото умира — че не може повече да устоява на стихиите. А после идва пролетта и дървото разцъфва в хиляди млади, зелени листа. Като чудо. Ти си едно от тези малки листа, Роуз. И Антъни. И Джейсън. Струва си да знаеш, че наоколо отново има млади хора. Да знам, че ти си тук. — Флора не можеше да измисли нищо, което да й каже, а Тапи, с характерната си рязка смяна на настроенията, се разбърза. — Но какво правя! Задържам те тук, като ти разправям купища глупости, когато всички долу очакват да се запознаят с теб! Чувстваш ли се нервна?

— Малко.

— Не бива да си нервна. Изглеждаш прекрасно и всички — не само Антъни, — ще се влюбят в теб. Хайде сега, дай ми целувка и бягай долу. А утре ще дойдеш и ще ми разкажеш всичко от игла до конец. До най-малката подробност, защото няма да имам търпение да го чуя.

Флора стана от леглото. Тя се наведе, целуна Тапи и отиде към вратата.

— Роуз — каза Тапи, докато отваряше вратата. — Забавлявай се!

Това беше всичко. Тя излезе от стаята и затвори вратата зад себе си.

Не беше време да изпада в емоционални изблици. Беше детинско да става сантиментална, да се разстройва, защото старата дама бе пийнала чаша шампанско и бе потънала в спомени. Флора не беше дете. Тя отдавна се бе научила да контролира чувствата си. Трябваше просто да застане неподвижно, да притисне ръце към лицето си и да затвори очи, и за миг буцата в гърлото й щеше да спре да расте като голям раздуващ се балон, и глупавите сълзи щяха да отстъпят и никога нямаше да потекат.

Беше прекарала доста време при Тапи. От салона се чуваше увеличаващият се шум на партито, което вече бе напреднало, и този шум я терзаеше. Трябваше да слезе долу. Не можеше да започне да плаче сега, защото трябваше да слезе долу и да се запознае с всички. И Антъни я чакаше, а тя му беше обещала…

Какво му беше обещала? Каква лудост я накара да даде такова обещание? И как изобщо бяха могли да си представят, че ще се измъкнат от тази измама, без да се унищожат, не само те двамата, а и всички, които бяха замесени?

Отчаяният й въпрос нямаше отговор. Роклята, която носеше, колосана и безкрайно неудобна, бе станала като физическо въплъщение на нейните срам и самоомраза. Мъчение беше да носиш тази рокля. Ръкавите бяха прекалено тесни и стягаха ръцете й, високата яка притискаше гърлото й и тя усещаше, че повече не може да диша.

Роуз. Забавлявай се.

Но аз не съм Роуз. И повече не мога да се преструвам, че съм Роуз.

Тя притисна юмрук към устата си, но нямаше много полза, защото вече плачеше — за Тапи, за малките момчета, за себе си. Заслепяващи, солени сълзи изпълваха очите й и се стичаха по бузите й. Тя си представи себе си, с лице на петна, с размазана спирала, но това нямаше значение, защото бе стигнала до края на играта. Не можеше да отиде на партито, не можеше да се изправи пред никого. Инстинктивно се насочи към убежището на своята стая и се затича като беглец по коридора, докато стигна до вратата си, влезе вътре и я затвори зад себе си. Беше в безопасност.

Сега музиката и смехът стихнаха до тихо жужене и се чуваше само грозният звук на нейния плач. Стаята беше леденостудена. Тя започна непохватно да разкопчава всички малки досадни копченца на роклята. Яката се отпусна и тя отново можеше да диша. После корсажа и тесните ръкави. Смъкна роклята от раменете си и тя падна с шумолене на пода, излезе от нея и я остави там като непотребна опаковка на колет. Треперейки от студ грабна познатия си халат и без да си дава труд да го закопчае или да завърже колана, прикачен към него, се хвърли на леглото и се предаде най-сетне на неизбежната буря от ридания.

Загуби се във времето. Флора нямаше представа колко дълго е лежала, преди да чуе звука от отварянето на вратата й, а после и от внимателното й затваряне. Дори не бе сигурна дали някой е влязъл в стаята й, преди да усети натиска в края на леглото — някой явно седна до нея. Топло присъствие, солидно и успокояващо. Обърна глава на възглавницата и една ръка се протегна и приглади косата й назад от лицето й. Тя погледна през мокрите си очи и тъмното петно с бяла риза пред нея постепенно изкристализира и се превърна в Хю Кайл.

Бе очаквала Изабел или Антъни. Със сигурност не и Хю. Направи огромно усилие да спре да плаче. Сълзите й понамаляха малко, тя ги избърса с опакото на ръката си и го погледна отново. Образът на Хю се очерта по-ясно, и тя видя един мъж, когото не бе виждала преди — не просто защото бе облечен различно, а защото бе извънредно необичайно за него да е толкова търпелив, да седи тук, сякаш е седял, откак свят светува, без да казва нищо, и очевидно готов да остави Флора да се изплаче докрай.

Тя не направи опит да заговори, да каже нещо, дори и да беше „махай се!“. Но Хю, не друг, а Хю разтвори обятията си и й беше невъзможно да устои. Без да се замисли, Флора се надигна от възглавницата и се хвърли в очакващото я успокоение на неговата масивна прегръдка.

Явно не му пукаше от разрушенията, които тя вероятно бе нанесла на колосания нагръдник на ризата му. Ръцете му, хванали треперещите й рамене, бяха топли и силни. Миришеше на чисто и на афтършейв. Тя прочувства брадичката му на върха на главата си, и след малко той нежно каза:

— Какво има?

Думите й сами излязоха, несвързани, непоследователни, но все пак излязоха — поток от думи, истински потоп.

— Бях при Тапи… и тя ми разказа… за малките момченца — а аз изобщо не знаех. И не можех да го понеса. И тя каза… лист от дърво… а аз не можех да го понеса… — Разказът й изобщо не бе подпомогнат от факта, че лицето й се притискаше толкова силно към нагръдника на ризата му. — Аз… не можех да слушам никого, и музиката, и аз знам… Аз не можех да сляза долу…

Той я остави да плаче. Когато се успокои малко, тя го чу да казва:

— Изабел се чудеше какво ти се е случило. Изпрати ме да разбера и да те заведа долу.

Флора яростно поклати глава, доколкото можеше така, както бе притисната в прегръдките му.

— Няма да дойда.

— Разбира се, че ще дойдеш. Всички чакат да се запознаят с теб. Не можеш да ги разочароваш.

— Не мога. Няма да дойда. Трябва да кажеш, че отново съм се разболяла, или нещо… нещо такова — каквото и да е.

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Хайде, Флора, стегни се!

Стаята стана много тиха. От тишината някакви случайни звуци пробождаха съзнанието на Флора: тиха музика от другия край на къщата, надигащият се вятър, потропващ по прозореца, далечният шепот на морето, а близко, толкова близко, че по-скоро го усещаше, отколкото го чуваше, равномерното тупкане на сърцето на Хю.

Тя предпазливо се отдръпна от него.

— Как ме нарече?

— Флора. Чудесно име. Много по-хубаво от Роуз.

Лицето я болеше от плакането. Неизсъхналите й сълзи все още стояха на бузите й и тя се опита да ги избърше с пръсти. Носът й течеше, а не можеше да намери кърпичка и трябваше силно да подсмърча. Той бръкна в джоба си и извади своята кърпа. Не красивата коприна, която се показваше от върха на горното му джобче, а удобна, ежедневна, памучна кърпа, омекнала от много пранета.

Тя я прие с благодарност.

— Май няма да мога да спра да плача. Аз обикновено не плача, никога дори не плача. — Тя си издуха носа. — Няма да повярваш, но е истина. Но през тези последни дни сякаш не правя нищо друго, освен да плача.

— Да, но си била под доста голямо напрежение.

Тя погледна към кърпичката и видя, че е покрита с черни петна.

— Спиралата ми е потекла.

— Приличаш на панда.

— Предполагам. — Тя пое дълбоко дъх. — Как разбра? Че съм Флора?

— Антъни ми каза. Всъщност, той ми каза, че името ти е Флора, но аз знаех от известно време, че не си Роуз.

— Кога научи?

— В деня, в който се разболя, вече бях сигурен. Но имах известни подозрения и отпреди.

— Но как наистина разбра?

— Когато преди пет години Роуз беше тук през онова лято, претърпя злополука на плажа. Тя се печеше на слънце или се занимаваше с някакви други относително безвредни дейности и си поряза ръката на счупена бутилка, която някакъв шегаджия бе заровил в пясъка. Точно тук. — Той се протегна, хвана ръката на Флора, вдигна ръкава на халата й и начерта с пръста си линия, дълга около шест сантиметра на външната страна на ръката, малко под лакътя й. — Не беше много сериозна рана, но трябваше да се зашие. Имам основания да се гордея със сръчността си, когато се наложи да се шият рани, но дори и аз не бих могъл да го направя така, че да не остане следа или белег.

— Разбирам. Но защо не каза нищо?

— Исках първо да говоря с Антъни.

— И говори ли?

— Да.

— Той каза ли ти всичко? За мен, за Роуз и за родителите ни?

— Да. Всичко. Каква история само!

— Той… Той ще разкаже на Тапи утре.

Хю я поправи.

— Той разказва на Тапи сега.

— Искаш да кажеш, в същия този момент?

— В същия този момент.

— Значи… — Тя малко се боеше да довърши започнатото. — Значи Тапи знае, че аз не съм Роуз?

— Сега вече знае. — Той се взря в лицето й. — Заради това ли плачеше?

— Да, така мисля. Всъщност изглежда плачех за доста много неща.

— Но гузната съвест беше едно от тях.

Флора кимна — нещастно признание.

— Не ти харесваше да лъжеш Тапи?

— Чувствах се като убиец.

— Е, сега вече няма нужда да се чувстваш като убиец. — Изведнъж той заговори с обичайния си сух и делови тон. — Е, може би ще станеш от това легло, ще си облечеш роклята и ще слезеш долу.

— Но лицето ми е мръсно и подпухнало.

— Можеш да го измиеш.

— А роклята ми е измачкана.

Той се огледа за роклята и забеляза къде я е захвърлила.

— Нищо чудно, че е измачкана.

Той стана и отиде да я вдигне, изтръска я, за да се поопънат гънките й и я постави в долния край на леглото. Флора обви ръце около коленете си и го загледа.

— Студено ли ти е? — попита я той.

— Малко.

Без да коментира, той отиде да включи електрическата печка, натисна копчето с върха на обувката си, после дойде до тоалетката. Флора видя зелен блясък на бутилка шампанско и двойка винени чаши.

— Ти ли го донесе?

— Да. Хрумна ми идеята, че някакъв стимулант би могъл да ти бъде полезен. — Той се захвана със златното телче и станиола на капачката на бутилката. — Явно съм бил прав.

Чу се пукване и тапата хвръкна, последва експлозия на златисти балончета, които той ловко улови първо в едната, после в другата чаша. Остави бутилката и поднесе на Флора искрящата чаша, после каза:

— Слейнтива!

Отпиха от виното, което бе сухо, боцкаше в носа, а вкусът му напомняше за сватби и за най-хубави празненства.

Пръчките на електрическата печка почервеняха. Стаята стана по-светла и по-топла. Флора пийна втора окуражаваща глътка и каза рязко.

— Знам за Роуз.

Хю не отговори веднага. Вместо това той взе отново бутилката с шампанското, настани се в края на леглото и облегна масивните си рамене на пиринчените пръчки. Постави бутилката на пода до себе си, за да му е подръка.

— И какво знаеш за нея? — попита той.

— Знам, че е имала афера с Браян Стодарт. Но не го знаех, преди да ме изведе на вечеря. Иначе, кълна ти се, никога не бих излязла с него.

— Представям си как се е впуснал в определени детайли на спомените си.

— Не можех да го спра.

— Шокирана ли беше, или изненадана?

Тя се опита да си спомни.

— Не знам. Разбираш ли, аз нямах време да опозная Роуз. Ние се срещнахме в Лондон само за една вечер, а на следващия ден тя отлетя за Гърция. Но сестра ми изглежда досущ като мен и аз си въобразявах, че наистина е като мен. С изключение на това, че е богата и има много неща, които аз никога не съм се и надявала да имам. Но това не ми изглеждаше важно. Просто си мислех за нас като за две половинки на едно цяло. Ние сме били разделени през целия си живот, но аз си представях, че сме еднакви. После Роуз замина, Антъни се появи и ми каза какво се е случило, и това беше началото на съмненията ми в Роуз. Тя е знаела, че Антъни има нужда от нея, но все пак замина за Гърция. Предположих, че трябва да се опитам да компенсирам проблема, който Роуз бе създала. — Но всичко това бе прекалено трудно и Флора се предаде. — Това не звучи никак смислено, нали?

— Напротив, мисля, че е съвсем смислено.

— Разбираш ли…

Но той я прекъсна:

— Флора, през онзи първи ден, когато разговарях с теб на плажа до Крайбрежната къща, ти сигурно си помислила, че съм някакъв маниак.

— Не.

— Интересно ми е, какво си помисли?

— Ами аз… помислих си, че си някой мъж, който е бил наранен от Роуз.

— Помислила си, че съм бил влюбен в нея?

— Да, предположих нещо такова.

— Аз всъщност изобщо не я познавах. Тя със сигурност никак не се интересуваше от мен. И не мисля, че не би погледнала и Антъни втори път. Но Браян беше друга работа.

— Значи ти не си бил влюбен в нея?

— Боже мили, не! — Флора не можа да сдържи усмивката си. — И за какво е това ухилване в стил Чеширската котка?

— Мислех, че си бил влюбен в нея. И не можех да го понеса.

— Защо?

— Защото тя е много подла. И предполагам — добави тя с изражение на твърда решимост да изясни всичко, — защото много те харесах.

— Ти ме харесваш?

— Затова бях толкова ужасна с теб онази нощ, когато ме докара от Локгери.

— Винаги ли си така ужасна с хората, които харесваш?

— Само когато мисля, че ревнуват.

— Бих искал да си го изясня. Мислех, че ме мразиш. Мислех и че си пияна.

— Може би бях, мъничко. Но поне не те зашлевих по лицето.

— Клетата Флора — каза Хю, но не изглеждаше, че се разкайва ни най-малко.

— Но ако не си бил ядосан, защото си ревнувал Роуз… — Отне й известно време да го каже. — Хю, защо се ядоса?

— Заради Анна.

Анна. Заради Анна. Флора въздъхна.

— Трябва да ми обясниш. Иначе никога няма да разбера.

— Добре — тежко каза той. Беше си допил чашата и протегна ръка към мястото на пода, на което стоеше бутилката. Взе я и напълни отново двете чаши. Стана много уютно, помисли си Флора, като среднощно тържество. — Не знам колко знаеш за Анна и Браян Стодарт.

— Знам за тях, защото Тапи ми разказа.

— Добре. Това ще спести много време. Е, откъде да започна? Пред пет години Роуз и майка й дойдоха тук и отседнаха в Крайбрежната къща; ти вече я знаеш. Като погледна назад, така и не мога да разбера защо изобщо дойдоха във Фернриг? Това е най-невероятното място за такива разглезени богаташи като Шустърови, които могат да си позволят да пътуват къде ли не. Може би бяха видели обявата на Тапи в „Таймс“, или са си помислили, че връщането към простия живот ще им достави невероятни нови усещания. Както и да е, те дойдоха, а Тапи винаги е много добросъвестна към наемателите си. Тя се чувстваше отговорна към тях сякаш й бяха гости. Покани ги във Фернриг да ги запознае с приятелите си и мисля, че тогава Роуз и майка й са се запознали и със Стодарт. Онова лято Анна очакваше бебе. Първото й. А Браян, може би обезсърчен от това, че ще става баща, се забавляваше с една сервитьорка в яхтклуба. Тя беше момиче от Глазгоу, дошло в Ардмор за лятото, да поработи там, и мисля, че двамата с Браян много си пасваха.

— Някой знаеше ли за това?

— Тарбоул е малка общност. Всеки знае какво прави другият, само че в този случай никой не говореше за това, от лоялност към Анна.

— И тя си затваряше очите за това, което Браян прави?

— Преструваше се, че го прави. Но, под свенливата си, невзрачна външност, Анна е много страстна и много чувствителна жена. И много влюбена, и определено е обсебена от съпруга си.

— Браян я описа като щраус, жена, която вижда само това, което иска да вижда.

— Колко мило от негова страна! Разбира се, през повечето време тя е такава, но в някои жени бременността отключва много бурни емоции.

— Като ревност.

— Точно така. Този път Анна не си зарови главата. Тя подозираше, че той флиртува с онова момиче и изпадна в крайно нервно състояние. Това, което не осъзна, и слава богу, никога не го разбра, беше фактът, че Роуз вече се бе появила на сцената. А аз го разбрах единствено благодарение на Тами Тод. Той работи в Яхтклуба Ардмор. Двамата с него бяхме съученици като малки и може би той е чувствал, че аз трябва да знам какво се случва.

Една сутрин Анна ми се обади много рано. Беше неспособна да говори свързано, от тревога заради Браян, който бил навън цялата нощ. Изобщо не се прибрал. Опитах се да я успокоя, после отидох да го потърся и го намерих в яхтклуба. Той ми каза, че е бил на парти и вместо да безпокои Анна, е решил да прекара нощта в клуба. Казах му да се прибере вкъщи и той обеща.

Но по-късно през деня получих съобщение да звънна на Анна. Тогава вече бях далече, на два часа път от Тарбоул, на посещение при младия син на един овчар. Майката имаше съмнения за апандисит, но за щастие се оказа, че греши. Както и да е, обадих се и Анна ми каза, че е прокървила. Обещах й да се върна веднага, но Браян трябваше да позвъни в болницата и да извика линейка. Тя ми каза, че все още е сама. Браян така и не се бе прибрал. Затова аз извиках линейка и се обадих в болницата в Локгери, после карах като луд към Тарбоул, а когато стигнах до кабинета, отново звъннах в болницата, но вече беше късно. Сестрата ми каза, че Анна е пристигнала, но е загубила детето. Каза още и че е питала за съпруга си, но никой нямал представа къде да го открие. Успокоих я, че аз ще го намеря, затворих телефона, влязох в колата и отидох до Крайбрежната къща, влязох вътре и заварих Роуз и Браян в леглото.

— Но майка й не е ли знаела какво прави?

— Честно казано, не знам. Тя със сигурност не беше в къщата по това време. Доколкото си спомням, беше отишла до Локгери, за да поиграе голф.

— Хю, ти какво направи?

Той вдигна ръце и разтри очите си.

— О, обичайните неща. Избухнах, разфучах се, нахвърлих му се. Но, разбира се, беше твърде късно да негодувам, защото бебето на Анна вече бе мъртво.

— А сега тя ще има друго. — Хю кимна. — И ти не искаш да стоиш така и да оставиш всичко да се повтори отново.

— Не.

— А имаше ли… Имаше ли някакви последици?

— Не. По времето, в което Анна излезе от болницата, Роуз и майка й си бяха заминали.

— Тапи не научи ли? Или Изабел?

— Не.

— А Антъни?

— Антъни работеше в Единбург. Той се срещаше съвсем за кратко с Роуз, когато се случеше да си бъде у дома за уикенда.

— Какво си помисли, когато чу, че Антъни ще се жени за Роуз?

— Бях отвратен и възмутен. Но си казах, че всичко онова се е случило преди пет години. Че Роуз вероятно е пораснала. Молех се да е така.

— А Анна? Тя разбра ли нещо?

— Браян и аз сключихме сделка. Единствената, която бяхме в състояние да направим. Истината щеше да унищожи Анна. Едно е да си мисли, че Браян флиртува с някаква малка уличница от Глазгоу. Съвсем друго — да знае, че спи с Роуз. Щеше да бъде съсипващо и неизбежно щеше да въвлече и семейство Армстронг.

— И какво щеше да извлече Браян от тази сделка?

— Браян, независимо от похотливите си наклонности, има здрав разум. Материално, финансово той може да загуби много повече от всички. И все още е така.

— Ти наистина го мразиш, а?

— Взаимно е. Но това е малко място, ограничено общество. Затова трябва да понасяме взаимно компанията си.

— Сигурно не е бил много доволен да те види онази вечер в Локгери.

— Не, не мисля, че беше.

— Анна каза, че окото му е насинено.

Хю я погледна весело.

— О, не! Наистина ли?

— Не си го ударил, нали?

— Само малко.

— Какво ще се случи с техния брак?

— Нищо няма да се случи. Браян сигурно ще продължи да следва своите младежки страсти, ако подхожда да се каже така за мъж на неговата възраст, а Анна ще си затваря очите за малките му прегрешения. И бракът им ще оцелее.

— Детето ще помогне ли?

— Ще помогне на Анна.

— Изглежда много нечестно.

— Животът не е честен, Флора. И ти със сигурност си го открила досега.

— Да. — Тя въздъхна дълбоко. Всичко беше много притеснително. — Иска ми се Роуз да беше по-добра. Иска ми се да не беше такава. Аморална и безжалостна. Тя просто наранява всички. Двете сме идентични, еднояйчни близнаци. Родени сме под знака на Близнаци. Защо е такава?

— Средата?

— Имаш предвид, че ако аз бях отгледана от майка ми, вместо от баща ми, щях да стана като Роуз ли?

— Не, не мога да си представя, че би била като нея.

— Освен това аз завиждах на Роуз за средата. Завиждах на палтото й от норки, на апартамента й в Лондон, за това, че имаше толкова много пари, че можеше да си позволи да отиде навсякъде и да прави каквото си иска. А сега само я съжалявам. Това е ужасно чувство. — Тя облегна брадичката си на коленете си и погледна замислено Хю. — Е, аз не искам да бъда Роуз.

— И аз също не искам ти да бъдеш Роуз. Но ти доста ме обърка. С години хората ми говореха, че работя много, че трябва да си взема партньор, че ще рухна. А аз просто им се смеех. Но изведнъж започнах да се чудя дали наистина не съм рухнал и не съм се побъркал. Първо те заварих да чистиш кухнята ми, което съвсем не бе в стила на Роуз, беше просто толкова нетипично, че направо ме извади от контрол. После изведнъж започнах да ти разказвам за Ангъс Макей и следващото нещо, което осъзнах, беше, че ти издрънках историята на брака си. И това, ако можеш да повярваш, беше много по-нетипично за мен, отколкото почистването на пода за Роуз. Не бях говорил за Даяна от години. Със сигурност никога не съм казал на никоя жива душа нещата, които казах на теб.

— Радвам се, че го направи.

— И после, тъкмо когато си помислих, че Роуз може би не е толкова лоша, в крайна сметка, разбирам, че ето на, тя отново е отишла на гуляй с Браян Стодарт. А доктор Кайл, задръстеният стар глупак, остава като ударен с мокър парцал.

— Не е чудно, че беше толкова ядосан.

Някъде отдалеч се дочуха звуците на валс. Едно-две три, едно две-три.

— Ако не тръгнем сега, партито ще свърши, преди да слезем долу.

— Трябва ли да продължа да бъда Роуз?

— Мисля, че трябва. — Той стана от леглото, взе празната бутилка от шампанското и я вдигна като украшение пред огледалото на Флора. — Само още една вечер. За Антъни и за Изабел, и за да спестим много притеснения на шейсет души. — Той отиде до мивката, пусна крана на топлата вода, намокри една кърпа и я изстиска. — Хайде сега, ставай от леглото и ела да си измиеш лицето.

Тя вече беше готова, напудрена и сресана, с минимално количество грим. Беше се напъхала обратно в роклята си и бе закопчала повечето копченца, докато Хю се оправяше с най-пипкавите на врата й. Дрехата си беше все така неудобна, както и преди, но сега, окуражена от шампанското, Флора реши, че няма нищо, което да не може да понесе. Pour etre belle il faut souffrir^[1]. Тя закопча колана си и се изправи пред него.

— Цялото ми лице е на петна, нали?

— Не. — Това бе всичко, което тя очакваше, но той добави: — Изглеждаш много очарователно.

— Ти също изглеждаш очарователно. Успешен и изискан. Само дето някоя безразсъдна жена е размазала спиралата си по нагръдника на ризата ти и ти е изкривила вратовръзката.

Той погледна в огледалото, за да провери, и изглежда се изненада.

— От колко време вратовръзката ми е изкривена?

— От десет минути.

— Защо не ми я оправи?

— Не знам. Това е много сантиментално.

— Защо да е сантиментално да оправиш връзката на един мъж?

— О, знаеш, онези стари филми, които дават по телевизията. Двамата са вече облечени, а жената е влюбена в мъжа, но той не го осъзнава. После тя му казва, че връзката му е изкривена и му я оправя, и всичко става твърде многозначително и те се взират в очите си…

— Какво се случва после? — попита Хю и звучеше така, сякаш наистина иска да научи.

— Ами после той обикновено я целува и някакъв небесен хор започва да пее „Ще те видя“ или нещо такова, и те се прегръщат и се отдалечават от камерата с надпис „Край“ на гърбовете им. Казах ти, че е много сантиментално.

Той сякаш обмисляше плюсовете и минусите на ситуацията. Накрая каза:

— Е, едно нещо е сигурно. Не мога да сляза долу с тази изкривена вратовръзка.

Флора се засмя и внимателно оправи вратовръзката му. Без много суетене той се наведе и я целуна. Беше изключително удовлетворяващо усещане. Толкова удовлетворяващо, че когато приключи, тя вдигна ръце, обви ги около врата му, наведе надолу главата му и го целуна в отговор.

Но реакцията му беше объркваща. Тя се отдръпна и се намръщи.

— Не обичаш ли да те целуват?

— О, напротив. Но вероятно съм отвикнал. Не ми се е случвало от доста дълго време.

— О, Хю. Не можеш да живееш без любов. Не можеш да живееш, без да обичаш някого.

— Мислех си, че мога.

— Ти не си такъв човек. Ти не си създаден, за да бъдеш самотен и самодостатъчен. Ти трябва да имаш съпруга и деца, които да тичат из дома ви.

— Забравяш, че веднъж опитах. Беше огромен провал.

— Провалът не е бил твой. А в живота се среща и втори шанс.

— Флора, знаеш ли на колко години съм? Тридесет и шест. Ще навърша тридесет и седем след два месеца. Не съм натрупал богатство. Аз съм провинциален доктор, не много млад, без амбиции да бъда нещо друго. Вероятно ще прекарам остатъка от дните си в Тарбоул и ще изживея края на дните си също като стария ми баща. Явно никога няма да имам никакво време за себе си и ако имам, ще ходя на риба. Това е твърде мрачно бъдеще, за да помолиш някоя жена да го сподели с теб.

— Не нужно да е мрачно — каза инатливо Флора. — Не може да е мрачно да бъдеш важен и нужен на хората.

— За мен е различно. Това е моят живот.

— Ако някоя те обича, това ще бъде и нейният живот.

— От твоите уста звучи лесно. Почти просто.

— Не съм възнамерявала да е така.

— Какво ще правиш, когато всичко това свърши? — рязко каза той. — Тоест когато цялата тази работа с Армстронг свърши?

— Ще замина. — Трудно й беше да не се почувства наранена от внезапната смяна на темата.

— Къде?

Флора сви рамене.

— В Лондон. Да правя това, което се опитвах да правя, когато срещнах Роуз. Да си намеря работа. Да си намеря жилище. Защо?

— Предполагам, че просто току-що започвам да осъзнавам каква празнина ще оставиш в живота на всички нас. Мрак. Като че ли светлината ще бъде угасена. — Той се усмихна, вероятно на самия себе си. Засрами се от сантименталността си и стана по-делови. — Трябва да вървим. И то сега!

И отвори вратата.

Тя видя дългия коридор, простиращ се напред, чу още веднъж музиката и гласовете. Куражът й се разклати.

— Нали няма да ме изоставиш.

— Антъни ще бъде там.

— Ще танцуваш ли с мен?

— Всеки ще иска да танцува с теб.

— Но… — Тя не можеше да понесе да изпусне тази крехка нишка на интимност, която най-сетне се бе появила между тях.

— Ще ти кажа следното. Ще вечеряме заедно. Как ти се струва?

— Обещаваш ли? — попита тя.

— Обещавам. Хайде да вървим.

После, когато всичко свърши и остана в миналото, спомените на Флора за партито, дадено от Тапи за Антъни и Роуз се сведоха до няколко кратки и напълно несвързани случки — размити впечатления, без ред и приоритет.

Слизане надолу по стълбите в салона, с Хю до нея, като двойка гмуркачи, слизащи в света на светлината и шума, където имаше множество вдигнати нагоре лица, чакащи да я поздравят. Всеки път, когато се обърнеше, някой очакваше да й се представи и може би да я целуне или да я приветства, или да й стисне ръката. Но дори и да бе запомнила поне едно име, не би могла да го съчетае с нечие лице.

Имаше много едри млади мъже в килтове и дребни стари мъже, облечени по същия начин.

Имаше церемониално въвеждане в хола, за да бъде представена на госпожа Клануилям. Косата й приличаше на крило или на гнездо на птица, коронясана с диадема от антични диаманти. Тя седеше до камината с бастун, поставен встрани, и с чаша силно уиски в ръка. Не беше в особено добро настроение и имаше двояко отношение относно партито на Тапи. Каза на Флора, че нямаше много смисъл да се ходи на парти, ако не можеш да танцуваш, а трябва да седиш до камината като някоя стара кляфка. А не можеше да танцува, добави тя с извисяващ се глас на много глух човек, защото си бе счупила бедрената кост, падайки от стълба при опит да боядиса тавана на банята си. А после се сети, че ще стане на осемдесет и седем на следващия си рожден ден.

Там бяха и семейство Краутърс, танцуваха заедно в средата на групата, играеща „Рил за осем души“. Господин Краутър надаваше викове, които звучаха така, сякаш обявяваше залози, а госпожа Краутър въртеше полите на карираната си копринена рокля и показваше обувките, специално предназначени за шотландски танци, с връзки, които се връзваха над глезените.

Имаше шампанско. Имаше един много стар мъж с лице в малинов цвят, който разправяше на някого, че Тапи е прекрасна малка женичка и че ако е имал поне капка здрав разум, щял да се ожени за нея преди години.

Танцува „Върбата“ с Джейсън, който я въртеше и пускаше по дългата редица партньори. Стаята също се въртеше като пумпал около нея. Ръце без тела се появяваха отникъде, за да я хванат. Сребърни ръкавели се забиваха в ръцете й. Хващаха я и я въртяха отново, и отново я връщаха на Джейсън.

Там беше и Анна Стодарт, в изненадващо шикозна рокля, която много й отиваше. Тя седеше на дивана с Изабел и изглеждаше по-хубава от всякога.

Имаше един момент, в който се обърна от бара и се озова лице в лице с Браян Стодарт. Веднага потърси доказателство за насиненото му око.

Той се намръщи.

— За какво е този пронизващ поглед?

— Анна ми каза, че си се блъснал във вратата.

— Доктор Кайл трябва да се научи да не си вре носа в работите на другите хора и да си държи ръцете в джобовете.

— Значи е бил Хю!

— Не прави такава невинна физиономия, Роуз, знаеш много добре какво е било. Просто едно от нещата, с които му е приятно да се хвали. Мръсен натрапник. — Той навъсено се огледа за него. — Бих те поканил да танцуваме, но да подскачам нагоре-надолу не е моята представа за танцуване, а оркестърът явно не е в състояние да изсвири нещо друго.

— Знам — каза съчувствено Флора. — Скучно е, нали? Същите лица, същите дрехи, същите разговори.

Той й хвърли предпазлив поглед.

— Роуз, нотка на сарказъм ли долавям в гласа ти?

— Вероятно. Просто много мъничка.

— Ти беше много по-добра в това. Загубила си стила си.

— Това не е лошо нещо.

— Звучиш като момиче, на което са промили мозъка.

— Не съм същото момиче, което си познавал, Браян. Никога не съм била.

— За нещастие. Бях започнал да подозирам това. — Той загаси цигарата си. — Това ми разбива сърцето, Роуз, но се страхувам, че си се променила.

— Може и ти да опиташ да го направиш.

Той я изгледа, бледите му очи бяха твърди и блестящи като на птица.

— Роуз, спести ми го.

— Ти изобщо някога мислиш ли за Анна?

— Почти през цялото време.

— Тогава защо не вземеш чаша шампанско и да отидеш да седнеш до нея, и да й кажеш, че изглежда прекрасно?

— Защото няма да е вярно.

— Ти можеш да го направиш вярно. И — мило добави тя, — няма да ти струва и едно-едничко пени.

Антъни бе наблизо през цялата вечер и тя танцува с него, но нямаше възможност да поговорят. Знаеше, че преди вечерта да напредне, беше много важно да го намери и да остане насаме с него. Най-сетне го откри в хола, застанал до бюфета, отрупвайки една чиния с пушена сьомга и картофена салата.

— За кого е?

— За Анна Стодарт. Тя няма да остане до края на партито и Изабел настоя да хапне нещо.

— Искам да говоря с теб.

— И аз искам да говоря с теб, но няма възможност.

— А какво ще кажеш за сега?

Той се огледа. Явно никой в този момент не се нуждаеше от неговото внимание.

— Добре — каза й той.

— Къде ще отидем?

— Знаеш ли старото килерче, където госпожа Уоти и Изабел почистват сребърните предмети?

— Да.

— Е, вземи малко шампанско и две чаши и се престори, че отиваш в кухнята по спешна работа. Аз ще те пресрещна там.

— Няма ли да забележат, че липсваме?

— Не и за десет минути. А дори и да забележат, всички ще мислят, че сме се отдали на малко ласки и учтиво ще си затворят очите. Доскоро.

Той я остави, за да занесе вечерята на Анна. Флора взе две чаши и отвори една бутилка шампанско. Стараейки се да изглежда небрежно, тя се насочи към кухненския коридор. Килерчето се намираше пред кухнята, затова никой не видя как Флора влиза вътре и дори никой не разбра, че тя е там.

Беше тясна стаичка, с прозорец в единия край и дълги шкафове покрай всички стени. В средата на стаята имаше място само за малка маса с мушама и всичко миришеше на паркетин и изжулено дърво и на препаратите, които Изабел използваше, за да лъска най-хубавите вилици на Тапи и да им премахва петната.

Тя седна на масата и зачака Антъни да се присъедини към нея. Той влезе със съзаклятническо изражение. Затвори внимателно вратата зад себе си и се облегна на нея, като обсаден герой в лош филм, и й се ухили.

— Най-сетне насаме. — Те се гледаха един друг през тясното пространство на стаята и усмивката му стана печална.

— Не съм сигурен дали някога преди съм имал подобно изживяване като тази вечер. Само се моля никога повече да не ми се налага да преминавам през подобно изпитание.

— Е, може би поне това ще ти е за урок. Да не се сгодяваш за момичета като Роуз.

— Не бъди такава лицемерка! Ти също си затънала до шията в това, както и аз.

— Антъни, искам да знам какво каза Тапи.

Усмивката му угасна. Той пристъпи, взе бутилката с шампанско и напълни двете чаши, които Флора бе донесла. Взе едната и й я подаде.

— Много беше ядосана.

— Истински ядосана?

— Истински ядосана. Тапи може да бъде много страшна. — Той се настани на масата до нея. — Никога не съм изтърпявал подобни укорни излияния в живота си. Знаеш, все от този род неща — никога повече не ме лъжи, и какво, просто защото мислиш, че аз съм на последния етап от живота, и така нататък, и така нататък.

— Все още ли е ядосана?

— Не, разбира се, че не. Никога не допуска да заспим скарани. Целунахме се и се сдобрихме. Прости ми, но все още се чувствам малко като на тръни.

— А ядосана ли е и на мен?

— Не, просто те съжалява. Казах й, че вината е изцяло моя, както си е, и че ти просто си попаднала в ситуация, която ти е дошла като гръм от ясно небе. Но ти знаеш, че съм казал на Тапи?

— Да, Хю ми каза, че те е посъветвал да го направиш.

— Той е знаел от известно време, че ти не си Роуз.

— Да, нямам белег на ръката.

— Прилича на приказка от „Хиляда и една нощ“. Младежът със звездата на ятаган е истинският принц. Откъде можех да знам аз, че Роуз е имала белег на ръката, глупава кучка. — Той отпи малко шампанско и остави чашата си с печален поглед. — Хю подрани тази вечер. Не можах да се сетя какво става, докато той не се взря в мен със студения си поглед и каза, че иска да говори с мен. Изглеждаше така, сякаш е изпратен от училищния директор. Дойдохме тук, защото нямаше къде другаде да се скрием, и аз му разказах цялата дълга, сложна история. За теб и за Роуз, за раздялата на родителите ви, за заминаването на Роуз за Гърция, за това, че ти беше в нейния апартамент, когато пристигнах в Лондон. И той ми каза, че трябва да го разкажа на Тапи. Веднага. Тази вечер. Без никакво отлагане. И заплаши, че ако аз не го направя, ще го направи той.

— Ако не й беше казал, аз сигурно нямаше да доживея до сутринта.

Антъни се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Предположих, че не можеш да лъжеш вечно. Поне не и човек, който ти вярва. Човек, когото обичаш. И макар аз да не правех нищо друго, освен да лъжа през последните седем дни, всъщност не съм много добра в това.

— Изобщо не биваше да те карам да идваш.

— Аз не биваше да се съгласявам.

— Е, след като това е уредено, нека пийнем още малко шампанско.

Но Флора стана от масата.

— Вече пих достатъчно. — Тя приглади роклята си и Антъни остави чашата си, протегна се, обгърна раменете й и я придърпа към себе си.

— Знаеш ли, госпожице Флора Уоринг, че изглеждаш особено хубава тази вечер.

— От роклята за тенис на Тапи е.

— Няма нищо общо с роклята на Тапи, колкото и да е очарователна. Просто ти. Излъчва се от теб. Очите ти блестят невероятно и си толкова сияйна. Сензационно.

— От шампанското е, може би.

— Не. Не е от шампанското. Ако не те познавах, щях да кажа, че си влюбена. Или че някой е влюбен в теб.

— Каква прекрасна мисъл.

— И все пак не мога да се сетя защо по дяволите не съм аз.

— Решихме го от самото начало.

Той я придърпа в обятията си и й залепи звучна приятелска целувка.

— Ще трябва да тръгна на вечерно училище. Да понауча нещо за това.

— Да, ще трябва.

Те се усмихнаха.

— Вероятно съм ти го казвал и преди, но ти си най-страхотното момиче в целия свят.

Влюбена. Или пък някой е влюбен в теб. Цялата вечер Флора усещаше Хю. Той стоеше, извисил глава и рамене над всички гости на Тапи и присъствието му не можеше да бъде нито пропуснато, нито игнорирано. Но след като двамата бяха слезли заедно долу, не бяха разговаряли, макар да бе участвал в танца, който тя изигра с Джейсън, и дори я завъртя един-два пъти.

Сякаш имаха неизречен договор. Сякаш той също съзнаваше, че техните отношения изведнъж са станали толкова крехки, толкова деликатни, че една неуместна дума или поглед щяха да бъдат достатъчни, за да ги разрушат. Малкото споделено разбирателство стигаше, за да изпълни сърцето на Флора с надежда. Тези размисли, които биха били подходящи за петнайсетгодишна мечтателка, я изненадаха. В крайна сметка тя бе на двайсет и две години и съзряването й бе изпълнено с приятелства, връзки и половинчати увлечения. Помисли си за Лондон: излизаше от ресторант на лъщящата мокра улица, усети яркото сияние на неоновите надписи, с ръка в ръката на един мъж, пъхната дълбоко в джоба на палтото му. И онова лято в Гърция. Спомни си повърхността на скалата, обрасла с диви анемонии, и компаньонът й, със загоряло от слънцето тяло, и гъстата, рошава, изсветляла от слънцето коса. Сякаш през последните години тя бе раздавала малки частици от себе си — и може би бе разбила няколко сърца, а в замяна и нейното сърце бе понащърбено веднъж-дваж.

Но никога не се бе влюбвала, просто търсеше любов. Фактът, че бе отгледана от самотен баща, бе направил това търсене много по-объркващо за Флора, защото нямаше пример, който да следва, нито пък представа какво всъщност търси. Но сега, в течение на тази невероятна седмица, тя бе открила какво търси. Или по-точно то я бе открило като внезапна експлозия, която я свари толкова неподготвена, че я остави неспособна на каквато и да е разумна реакция.

Сега беше различно. Хю беше по-възрастен. Той се бе женил преди. Беше доктор работохолик, грижещ се за нуждите на изолирана провинциална общност. Не беше богат, а бъдещето му не криеше изненади. Но Флора твърдо и категорично знаеше, че това е единственият мъж, който може да запълни живота й с нещата, които наистина иска: любов, сигурност, комфорт и смях. Тя бе намерила всичко това в обятията му. И искаше да може да се връща в тези обятия винаги когато почувства, че има нужда. Искаше той да бъде до нея. Искаше да живее с него — да, в онази ужасна къща — и да остане в Тарбоул през остатъка от живота си.

Със сигурност никога преди не се беше чувствала така.

В полунощ оркестрантите, потни от изтощение след две повторения на „Херцога на Пърт“ оставиха инструментите си, избърсаха чела с огромни кърпи и се изнизаха по посока на кухнята, където госпожа Уоти щеше да им сервира вечеря и големи чаши с бира. Веднага щом това се случи, Антъни и Джейсън, имащи опит в процедурата, извадиха грамофона на Фернриг и купчината плочи, които Антъни бе донесъл със себе си от Единбург на задната седалка на колата си.

Повечето от гостите, дори по-изтощени от оркестъра след енергичните танци, се насочиха към трапезарията в търсене на храна или студени напитки. Но Флора се озова седнала на стълбите с един млад мъж, който бе пропътувал с колата си целия път до Фернриг, чак от Арднамърчън, където управляваше малък риболовен район за улов на сьомга.

Той бе на средата на обясненията си за неговия бизнес, когато осъзна, че всички са отишли да вечерят.

— Съжалявам. Искате ли нещо за ядене? Искате ли да хапнете тук? Аз ще ви донеса нещо, ако искате.

— Много мило от ваша страна, но обещах да вечерям заедно с Хю Кайл.

— Хю? — Младият мъж се огледа. — Къде е той?

— Нямам представа, но все ще се появи.

— Аз ще отида да го потърся. — Младият мъж стана и оправи плисетата на килта си. — Той вероятно е заседнал в някой тъмен ъгъл със стар приятел рибар и сега си разправят разни рибарски небивалици.

— Не се тревожете за мен. Идете и си вземете нещо за вечеря.

— Междувременно ще направя и това. По-добре да побързам или студената пуйка ще свърши.

Той я остави. Грамофонът засвири. Въздухът се изпълни от различна музика и след джигата на акордеона и скрибуцането на цигулката тя звучеше странно непозната и фина и напомни на Флора за един живот, който сякаш бе приключил отдавна.

Да танцуваме по старомодния начин,

Няма ли да останеш в обятията ми.

Антъни танцуваше с едно момиче в синя рокля, а Браян Стодарт с най-елегантната дама в стаята, цялата в черен креп и висящи обици.

Просто се разтопи по кожата ми.

И ме остави да почувствам сърцето ти.

Тя знаеше, че Хю ще дойде да я намери, защото бе обещал. Но след малко започна да се чувства нелепо, седнала на стълбището, очаквайки да я повика, и леко притеснена като младо момиче, уплашено, че първата му среща ще се провали. Младият мъж от Арднамърчън не се върна и Флора се зачуди дали не се е присъединил към рибарските разговори. Накрая, неспособна да сдържа повече нетърпението си, тя стана и отиде сама да потърси Хю. Влизаше от стая в стая, първо предпазливо, после не толкова предпазливо, и накрая без никакъв срам питаше всеки застанал близо до нея.

— Виждали ли сте Хю Кайл? Не сте ли виждали някъде Хю Кайл?

Но никой не го бе виждал. Тя не можа да го открие. И не след дълго разбра, че е имало телефонно обаждане за него, че някакво бебе щяло да се роди преждевременно и че Хю вече си бе тръгнал.

Посред нощ се надигна буря и до ранните часове на утрото се разрази с пълната си сила. Това неприятно изненада гостите на Тапи, които си обличаха плащовете и палтата, за да се подготвят за тръгване. Бяха дошли в спокойна вечер, а сега трябваше на напуснат в такова неприятно време. При отварянето и затварянето на входната врата поривите на студения въздух влизаха в къщата. От камината в салона се вдигаше дим и дългите завеси се издуваха от течението. Отвън градината блестеше от тъмния дъжд, по чакъла имаше локви, а въздухът бе изпълнен с хвърчащи листа и малки клонки и вейки, току-що откъснати от дърветата.

Най-накрая и последната двойка изтича надолу по стъпалата пред къщата, увити в плащове и шалове, навели глави срещу вятъра. Антъни затвори входната врата и с известна церемониалност я заключи и спусна резето. Изтощеното домочадие се насочи към леглата.

Но имаше твърде много шум, за да може да се спи. Обърнатата към морето фасада на къщата поемаше главната тежест на яростта на бурята. Вихрушката идваше на силни пориви и разтърсваше структурата на солидните стари стени, а гласът на вятъра прерастваше във вой. А над всичко, далечен, заплашителен, се чуваше надигащият се грохот на дългите огромни вълни, които идваха от бурния океан, за да се разбият в брега и да се пръснат в облаци от бяла пяна по пясъците на Фада.

Флора се сви на кравайче, за да намери поне малко комфорт, отворила широко сухите си очи, вслушвайки се в шумовете. Бе завършила вечерта с голяма чаша черно кафе и ударите на сърцето й бяха тревожни като часовник, чийто звън отмерва тъмните часове на деня. Главата й бе пълна със звуците на джига и със случайни образи и гласове. Никога не бе оставала будна до толкова късно.

Първите сиви лъчи на зората бяха започнали да се промъкват в небето, преди тя най-сетне да потъне в неспокоен, измъчван от сънища сън, населен от непознати. Когато се събуди, отново беше ден, тъмен и сив, но безкрайната нощ бе зад гърба й. Тя отвори очи, благодарна за студената светлина, и видя Антъни застанал до леглото й.

Той изглеждаше изморен, беше небръснат, с леко замъглени очи, медната му коса бе разрошена, сякаш не бе имал време да я среши. Беше облечен в кариран вълнен пуловер с висока яка и стари кадифени панталони, и носеше две големи, вдигащи пара чаши.

— Добро утро — каза й той.

— О, колко мило!

Тя се протегна, примигна в опит да прогони съня от очите си и се изтегна на възглавниците. Антъни й подаде чашата, тя обви ръце около нея и се прозя.

Той донесе халата й и го наметна на раменете й, включи електрическата печка и седна до нея на края на леглото.

— Как се чувстваш?

— Отвратително — каза му тя.

— Пийни малко кафе и ще се почувстваш по-добре.

Тя отпи няколко глътки. Кафето беше горещо и силно.

— Някой станал ли е вече? — попита го тя след малко.

— Постепенно излизат на повърхността. Джейсън все още спи и не мисля, че ще се появи до обед. Изабел е на крак от час, а се съмнявам, че господин и госпожа Уоти изобщо са си лягали. Във всеки случай те работят усилено още от осем часа сутринта и до момента, в който ти се появиш, дори няма да разбереш, че тук е имало парти.

— Трябваше да стана и да отида да им помогна.

— Щях да те оставя да си поспиш, но това пристигна по пощата. — Той пъхна ръка в задния джоб на панталоните си и извади един плик. — Мисля, че ще искаш да го видиш.

Тя взе плика от него. Видя почерка на баща си и клеймото от Корнуол. Беше адресирано до госпожица Роуз Шустър.

Флора остави чашата си с кафе на нощното шкафче.

— От баща ми е.

— Така си и помислих. Ти си му писала?

— Да. Миналата неделя. След като ти замина за Единбург. — Тя го погледна извинително и тъй като се почувства виновна, се опита да обясни. — Трябваше да кажа на някого, Антъни, а ти ме накара да обещая, че няма да казвам на никого тук. Но предположих, че баща ми не влиза в това число. Затова му писах.

— Не осъзнавах, че нуждата ти да се изповядаш е била толкова силна. Всичко ли му каза?

— Да.

— Не мога да си представя колко впечатлен е бил.

— И аз — нещастно въздъхна Флора и започна да отваря плика.

— Искаш ли да изляза, за да го прочетеш на спокойствие?

— Не, предпочитам да останеш. — Тя предпазливо разгърна писмото. И прочете: „Моя скъпа Флора“.

— Е, все още съм скъпа Флора, значи вероятно не е толкова ядосан.

— Мислиш, че е щял да се ядоса?

— Не знам. Не си помислих за това.

С успокояващото присъствие на Антъни до себе си тя продължи да чете писмото.

Вила Тюлен

Лейъниън

Корнуол

Моя скъпа Флора,

Вече адресирах плика на писмото така, както ти ме инструктира. Той е пред мен на бюрото сега, доказателство за лъжа, която, макар и добре замислена, никога не може да бъде запазена или контролирана, а се разпространява като зараза, неизбежно въвличаща още и още хора.

Доволен съм, че ми написа толкова дълго писмо. Отне ми известно време, за да го прочета задълбочено. И тъй като ти явно чакаш с нетърпение някакъв отговор, ще се опитам да реша твоите проблеми по най-краткия начин.

Първо, Роуз. Случайната ви среща е нещо, което винаги съм се надявал да не се случи. Но се е случило и аз ти дължа обяснение.

Майка ти и аз решихме да се разделим година след като се оженихме. Трябваше да се разделим веднага, но тя беше бременна в осмия месец и раждането на бебето беше организирано в местната болница, затова продължихме да живеем заедно последния месец. През това време ние се договорихме, че тя ще има попечителство над детето и ще го вземе със себе си. Щеше да отиде да живее в дома на родителите си и изглеждаше доста щастлива от това.

Но, както се оказа, не беше едно бебе, а близнаци. Когато казаха на Памела, тя изпадна в истерия. До момента, в който ми позволиха да я видя, вече беше решила, че не може да се справи с две бебета. Заяви, че тя щеше да вземе едното, а аз щях да взема другото.

Перспективата, нямам нищо против да го призная, ме отврати. Но Памела, след като свали товара от раменете си с това изявление, се успокои и двете бебета бяха внесени в стаята, в две отделни кошчета.

Това беше първият път, когато и двамата ви видяхме. Роуз лежеше като малко цветенце, спяща, с тъмна копринена коса и юмручета като малки мидички, свити под брадичката. Ти, от друга страна, въртеше глава и ревеше, и изглежда цялата беше покрита с петна. Майка ти не беше глупава. Тя се протегна към Роуз, сестрата постави спящото бебе в обятията й и изборът бе направен.

Но и аз направих своя избор. Не можех да понеса да плачеш, звучеше толкова сърцераздирателно. Взех те от кошчето и те вдигнах, ти се оригна здравата и спря да плачеш. Отвори очи и двамата се погледнахме. Никога преди не бях държал дете, което бе толкова мъничко и току-що родено, и бях напълно неподготвен за ефекта, който това оказа върху мен. Открих, че съм изпълнен с гордост, със силно чувство за притежание. Ти беше моето бебе. Нищо и никой нямаше да те отдели от мен.

Та така се разви всичко. Трябваше ли да ти кажа? Никога не научих отговора. Вероятно да. Но ти беше такова щастливо дете, толкова завършено, толкова самостоятелно, че ми се струваше лудост да поставям ненужни въпроси и евентуална несигурност в твоя живот. Памела бе заминала, вземайки Роуз със себе си. Разводът приключи и аз никога повече не видях нито една от двете отново.

Наследствеността и средата са странни фактори. Роуз сякаш се е превърнала в много точна реплика на майка си. И все пак, аз не бих допуснал, че при различни обстоятелства ти щеше да станеш себичен, безразсъден, нехаен или нечестен човек.

Затова и ситуацията, в която си попаднала сега, много ме тревожи. Не просто заради теб или заради младия мъж, а заради всички от семейство Армстронг. Те изглежда са от този род хора, които заслужават повече от празна измама. Съветвам ви и двамата да им кажете истината колкото е възможно по-скоро. Последствията може да са неприятни, но ти няма кого другиго да виниш, освен себе си.

Когато приключиш там, искам да си дойдеш у дома. Това — както често ти казвах, когато беше малка, — е не искане, а нареждане. Има много неща, за които трябва да поговорим и ти можеш да отделиш малко време, за да си поближеш раните и да се възстановиш от този очевидно травматичен епизод.

Марша ти изпраща своята любов заедно с моята. Ти си моето дете и аз съм твоят обичащ те татко.

Тя стигна до края и се позачуди дали ще се разплаче. Антъни чакаше. Флора погледна състрадателното му лице.

— Трябва да се прибера у дома.

— В Корнуол?

— Да.

— Кога?

— Веднага.

Тя му подаде писмото, за да го прочете и той. Когато го направи, тя допи кафето си и стана от леглото, загърна се в халата си и завърза коланчето му. Отиде до прозореца и видя ниските черни облаци, носени от вятъра. Приливът бе стигнал до най-високата си точка, студените сиви води се разбиваха и се мятаха над скалите под градината. Няколко опърпани чайки се бореха с времето и крилата им пърхаха срещу вятъра. Моравата отдолу, под прозореца, беше покрита с окапали листа и останки от счупена каменна плоча, издухана от нечий покрив.

— Много мило писмо — каза Антъни.

— Той е мил човек.

— Чувствам, че трябва да дойда с теб. Да поема първия удар на бурята.

Флора се почувства трогната. Тя се извърна от прозореца, за да го успокои.

— Не е необходимо. Освен това ти си имаш достатъчно твои проблеми, които трябва да оправяш. Точно сега и точно тук.

— Днес ли искаш да тръгнеш?

— Да. Вероятно ще мога да хвана влак от Тарбоул.

— Влакът за Лондон заминава в един часа.

— Ще ме закараш ли до Тарбоул?

— Ще те закарам и до края на света, ако това ще помогне.

— Достатъчно е и до Тарбоул. А сега трябва да се облека. Трябва да отида и да се видя с Тапи.

— Ще те оставя. — Той остави писмото, вдигна двете празни чаши от кафето и се отправи към вратата.

— Антъни — каза му тя. Той спря и се обърна. Тя свали годежния пръстен. Беше й малко тесен и й отне известно усилие, за да го свали от пръста си, но най-накрая го махна. Отиде до него и го постави на ръката му, после се надигна и го целуна по бузата.

— По-добре го прибери на някое сигурно място. Един ден ще ти потрябва отново.

— Не знам. Не мога да спра чувството, че този пръстен не е на късмет.

— Ти си просто един суеверен шотландец — каза му окуражително Флора. — Но къде е твоята пестелива жилка? Помисли си колко много струва!

Той се ухили и го пъхна в джоба си.

— Слизам долу и ще съм на твое разположение, когато имаш нужда от мен — каза й той.

Тя се облече, разчисти стаята си, сякаш да я остави подредена беше единственото нещо, което имаше значение. Прибра писмото от баща си, излезе от стаята и отиде там, където знаеше, че я чака Тапи.

Почука на вратата.

— Да? — извика Тапи и Флора влезе.

Тапи четеше сутрешния вестник, но веднага го остави и свали очилата си. Очите им се срещнаха и тя й се стори толкова тъжна, че сърцето на Флора се сви, и това вероятно се изписа на лицето й, защото Тапи се усмихна и каза нежно: „Флора“. Облекчението да не бъде наричана „Роуз“, беше толкова голямо, че Флора просто затвори вратата и прекоси стаята като пощенски гълъб, за да кацне право в обятията на Тапи.

— Не знам какво да кажа. Не знам как да се извиня. Не знам как да те помоля да ми простиш.

— Аз не искам да ми се извиняваш. Това, което ти и Антъни направихте, беше много гадно, но аз имах цяла нощ да го премисля, и осъзнах, че сте го направили с най-най-добри намерения. Но всъщност и пътят към ада е постлан с добри намерения, и аз бях толкова ядосана на Антъни предната вечер, че наистина за малко щях да го напляскам.

— Да, той ми каза.

— Е, той вероятно е мислил, че съм на смъртен одър и съм готова да приема всичко, дори лъжа. А що се отнася до Роуз, слава богу, че няма да се ожени за нея. Какво момиче, да се отнесе към Антъни по този начин — да избяга с друг мъж, без дори да прояви поне малко възпитание, за да му го обясни. Мисля, че това е крайно глупаво и жестоко.

— Това беше една от причините да дойда във Фернриг. Защото исках да помогна на Антъни.

— Знам. Разбирам. И мисля, че е много мило от твоя страна. И направо не мога да проумея как преживя цялата тази седмица, докато се правеше на Роуз. И на всичкото отгоре се разболя. Наистина ти е било много тежко.

— Но ти ми прощаваш, нали?

Тапи я целуна звучно.

— Скъпа моя, та какво друго да направя. Флора или Роуз, ти си самата себе си. Ти ни донесе толкова много радост, толкова много щастие. Мъчно ми е единствено, че явно ти и Антъни не искате да се влюбите и да се ожените. Това е много по-разочароващо от всички тези ужасни лъжи, които бяхте принудени да ми разправяте. Но все пак аз знам, че влюбването не е нещо, което може да се манипулира. И слава богу. Колко скучен би бил животът, ако можеше. А сега хайде да не говорим повече за това. Искам да чуя всичко за снощната забава и…

— Тапи.

— Да? — Сините очи на Тапи веднага проблеснаха с внимание.

— Тази сутрин получих писмо от баща ми. Антъни може би ти е казал, той е гимназиален преподавател и живее в Корнуол. Писах му в началото на миналата седмица, защото имах огромна нужда да споделя с някого какво се е случило, а разбира се, не можех да кажа на никого от вас.

— И какво каза баща ти?

— Мисля, че е по-добре да го прочетеш.

Тапи мълчаливо постави очилата си и взе писмото от Флора. Прочете го от началото до края.

— Каква необичайна история — промърмори тя, когато свърши. — Но той сигурно е много мил човек.

— Да, такъв е.

— Ще се прибереш ли у дома?

— Да, трябва да си отида. Има влак в един. Антъни обеща да ме закара до Тарбоул.

Лицето на Тапи изведнъж се състари, устата й се нацупи, очите й потъмняха.

— Не мога да понеса да ни напуснеш.

— И аз не искам да си тръгвам.

— Но ти ще се върнеш. Обещай ми, че ще се върнеш. Върни се, за да ни видиш отново, върни се, когато искаш. Фернриг ще те чака. Трябва само да кажеш една дума.

— Все още ли ме искате?

— Искаме те, защото те обикнахме. Толкова е просто. — След като изясни това, тя се върна към обичайния си практичен маниер. — А баща ти е прав. Мисля, че трябва да се прибереш у дома за малко.

— Винаги съм мразила сбогуванията. И се чувствам ужасно заради Джейсън и Изабел, и Уоти, и сестрата. Те бяха толкова мили, и аз не мога да си представя как ще отида да им кажа…

— Не виждам защо трябва да им казваш нещо. Просто е дошло писмо за теб и се налага да заминеш. А когато Антъни се върне от гарата, той може да им го обясни. Той те е вкарал в тази ситуация и това със сигурност е най-малкото нещо, което може да направи.

— Но всички тези хора от партито снощи?

— Местната клюкарска агенция ще разпространи новината, че годежът е отменен. Всяко чудо за три дни. И това ще отшуми.

— Но рано или късно те ще научат, че аз не съм Роуз. Някога все трябва да научат.

— И тази информация несъмнено ще се промъкне, но ще се почудят малко и после ще забравят. В крайна сметка това всъщност не е важно. Нали никой не пострада. Ничие сърце не е разбито.

— От твоите уста звучи толкова просто.

— Истината винаги опростява всичко. А ние разполагахме с Хю, на когото трябва да благодарим. Ако не беше той да поеме контрола, бог знае колко дълго щеше да продължи този глупав фарс. Задължени сме му за всичко. И сякаш винаги ще сме му длъжни, ако не за едно, то за друго. Той много държи на теб, Флора. Чудя се дали го осъзнаваш? Вероятно не, защото той обикновено се стеснява да показва емоциите си, но…

Думите й замряха. Флора седеше неподвижно, взирайки се в сключените си ръце. Кокалчетата й побеляха и тъмните й мигли се откроиха рязко на внезапно пребледнялото й лице.

Тъй като възприятията на Тапи бяха изострени от дългите години, в които се бе разправяла с млади хора, тя веднага долови страданието й. То вледени въздуха и се изливаше от някаква емоция, далеч по-дълбока от естествената неохота да кажеш сбогом някому. Тапи се притесни силно и постави ръката си върху ръката на Флора. Установи, че е леденостудена.

Флора не я погледна.

— Всичко е наред — каза тя, но прозвуча така, сякаш се опитва да успокои Тапи за някаква непоносима болка.

— Скъпо мое дете, трябва да ми кажеш. Разстроил ли те е някой? Антъни ли е? Не, разбира се, че не е той.

Тапи се върна назад, търсейки някакви улики. Те бяха разговаряли за Хю и… Хю. Хю? И Тапи разбра сякаш Флора го бе изрекла на глас.

— Хю е.

— О, Тапи, не говорим за това.

— Но разбира се, че трябва да поговорим за това. Не мога да понеса да си толкова нещастна. Ти… ти влюбена ли си в него?

Флора вдигна поглед, а очите й бяха тъмни като натъртени.

— Мисля, че е възможно — несигурно каза тя.

Тапи бе смаяна. Не защото Флора се беше влюбила в Хю, което Тапи намираше напълно разбираемо. А защото се бе случило без тя да разбере за това.

— Но аз не мога да си представя, кога…

— Не — рязко каза Флора. — Нито пък аз. Не мога да си представя кога се случи, или защо, или как. Просто знам, че това няма никакво бъдеще.

— Защо да няма никакво бъдеще?

— Защото Хю е такъв. Той веднъж е бил наранен и няма намерение да бъде нараняван отново. Устроил си е живота сам, не иска да го споделя и няма нужда от нова съпруга. Той не си позволява да има нужда от такава. И дори и да има, изглежда не мисли, че може да й предложи нещо. Имам предвид материални неща.

— Изглежда сте говорили за това в подробности.

— Всъщност, не. Просто миналата вечер, преди партито… Аз бях пийнала шампанско и ми беше по-лесно да говоря.

— Той разбра ли какво чувстваш?

— Тапи, аз все пак имам малко останала гордост. Но малко остана да му се хвърля на врата, сякаш бях достигнала до края.

— Той разказа ли ти за Даяна?

— Не миналата вечер, но да, разказа ми за нея.

— Никога не би го направил, освен ако не те е почувствал много близка.

— Можеш да бъдеш близък с някого, но това не означава, че си влюбен в него.

— Хю е голям инат и е много горд — предупреди я Тапи.

— Не е нужно да ми го казваш — усмихна се Флора, но в усмивката й нямаше много радост. — Снощи щяхме да вечеряме заедно. Той каза, че няма да танцува с мен, защото всички щели да искат да танцуват с мен, но че ще вечеряме заедно. Много тъпо от моя страна да допусна това да бъде толкова важно… но беше важно, Тапи. И аз си помислих, че е важно и за него. Но когато моментът дойде, той си беше тръгнал. Телефонно обаждане, раждане на бебе. Не знам. Но той просто си тръгна.

— Мила моя, той е доктор.

— А не можеше ли да ми каже? Не можеше ли поне да каже довиждане?

— Може би не е могъл да те открие. Може би не е имал време да те потърси.

— Не би трябвало да ми пука, нали? Но всъщност това наистина има значение, огромно значение!

— Ще бъдеш ли в състояние да си заминеш и да го забравиш?

— Не знам. Изглежда не знам отговора на нищо. Сигурно съм си загубила ума.

— Напротив. Мисля, че ти си изключително мъдра. Хю е много специална личност, но пази чувствата си добре скрити под резервираното си поведение и под острия си език. Много усет трябва на човек, за да разбере, че тези качества са наистина там.

— Какво да правя? — тихо проговори Флора, но това прозвуча на Тапи като вик, идващ направо от сърцето.

— Това, което трябва да направиш. Върни се при баща си у дома. Опаковай си багажа, намери Антъни, кажи сбогом и иди на гарата. Много е просто.

— Просто?

— Животът е толкова сложен, че понякога има само едно нещо, което остава да се направи. Сега ми дай целувка и бягай. Забрави всичко, което се случи. А когато се върнеш отново във Фернриг, ще започнем всичко отново, отначало.

— Никога няма да мога да ти благодаря подобаващо. — Те се целунаха. — Не знам правилните думи.

— Най-добрият начин да ми благодариш, е като се върнеш. Това е всичко, което искам.

Някакъв лек шум в края на леглото ги прекъсна. Съки бе решила да се събуди. Лапичките й драскаха по коприната на юргана, докато си проправяше път по дължината на леглото, очевидно с единственото намерение да се изкатери върху коляното на Флора, за да се протегне и да я близне по лицето.

— Съки! Това е първият път, когато е мила с мен. — Флора вдигна малкото кученце в обятията си и го целуна по върха на главичката. — Защо изведнъж стана толкова мила?

— Съки разбира нещата — каза Тапи, сякаш това обясняваше всичко. — Може би осъзна, че ти всъщност не си Роуз. Или вероятно просто иска да ти каже довиждане. Това ли искаш, миличко?

След като се обърнаха така към нея, Съки забрави Флора и отиде да се гушне под мишницата на Тапи.

— Трябва да вървя — каза Флора.

— Да. Не трябва да караш Антъни да чака.

— Сбогом, Тапи.

— Не е сбогом. Au revoir.

Флора за последен път стана от леглото и отиде до вратата.

Но когато я отвори, Тапи отново заговори.

— Флора.

Тя се обърна назад.

— Да?

— Никога не съм мислила за гордостта като за грях. За мен това качество винаги е било по-скоро достойно за възхищение. Но двама горделивци, които не могат да се разберат, са в състояние да създадат истинска трагедия.

— Да — каза Флора. Вече нямаше нищо, което да си кажат. Тя излезе от стаята и затвори вратата.

Отне й много малко време да опакова багажа си и още по-малко да разчисти стаята си от всички следи от присъствието си. Когато накрая свърши, тя й се стори безлична, оголена — готова и очакваща следващия човек, който ще дойде на гости във Фернриг. Остави бялата рокля, която бе носила снощи, окачена на външната страна на гардеробната врата. Тя беше намачкана и бе приела формата на тялото на Флора, оцапана по подгъва, с петно на предницата на полата от нечие разлято шампанско. Отвори гардероба и извади мантото си, наметна го на раменете си и с куфара в ръка слезе долу.

Всичко се бе върнало към нормалния си ритъм. Салонът изглеждаше както винаги, мебелите бяха върнати обратно по местата си, огънят пушеше. Плъмър седеше до топлинката му, очаквайки някой да го изведе на разходка. От трапезарията се дочуваха гласове. Флора остави куфара и мантото си и отиде да потърси Изабел и Антъни. Те стояха до камината, потънали в разговор. Той секна в мига, в който Флора се появи, и те продължиха да стоят там, с лица, обърнати към нея.

— Казах на леля Изабел — промълви Антъни.

— Радвам се, че си разбрала — каза й Флора и наистина го мислеше.

Изабел явно бе шокирана и объркана. Бе й отнело известно време, за да разбере това, което Антъни й обясняваше в продължение на петнайсет минути. Тя бе уморена, страдаше от недоспиване и не беше в състояние да го слуша, камо ли да разбере дългата заплетена история.

Но един факт беше тъжно ясен. Роуз — не, Флора — си тръгваше. Днес. Сега. Просто така. Антъни щеше да я закара до Тарбоул, за да хване влака за Лондон. Всичко това бе така внезапно и неочаквано, че Изабел за малко щеше да припадне. Сега, като видя Флора толкова бледа, всичко се превърна в реалност.

— Няма нужда да си ходиш — каза й Изабел, макар да знаеше, че е безнадеждно, но все пак искаше поне да се опита да я убеди да остане. — Няма значение коя си. Не искаме да си ходиш.

— Много мило от твоя страна. Но аз трябва да тръгна.

— Писмото от баща ти. Антъни ми каза.

— Ами другите? — обърна се Флора към Антъни.

— Казах им, че си тръгваш, но все още не съм им казал, че не си Роуз. Мисля, че това може да почака до по-късно. Така ще направим нещата по-лесни. — Тя му се усмихна с благодарност. — А госпожа Уоти ти приготви плик с обяд. Тя няма вяра на вагон-ресторантите.

— Аз съм готова, ако и ти си готов.

— Ще им кажа — каза Антъни. — Те ще искат да си вземат довиждане с теб.

И излезе от стаята.

Флора отиде до Изабел.

— Ще дойдеш отново, нали? — попита я Изабел.

— Тапи ме покани.

— Искаше ми се ти да се омъжиш за Антъни.

— И аз бих искала, само и само да принадлежа на такова прекрасно семейство. Но не става по този начин.

Изабел въздъхна.

— Нещата никога не стават по начина, по който ни се иска. Мислиш си, че всичко е много добре уредено, а после пред очите ти се разпада на парченца.

Като цветните аранжировки, помисли си Флора. Тя чу гласовете на другите, идващи по коридора откъм кухнята.

— Довиждане, Изабел. — Те се целунаха с много нежност, а Изабел все още не беше наясно как се е стигнало до тази неудовлетворителна ситуация.

— Ще се върнеш, нали?

— Разбира се, че ще се върна.

И по някакъв начин и последните сбогувания приключиха. Всички стояха в салона с тъжни лица и й казваха, че е много жалко, задето трябва да си тръгва, но разбира се, тя щеше да се върне, нали? Никой сякаш не забеляза, че тя вече не носи годежния пръстен на Антъни, а и дори да бяха, не направиха коментар. Флора целуна сестрата, после госпожа Уоти, която напъха плик със сливов сладкиш и ябълки в джобовете на мантото й. Накрая приближи и Джейсън. Тя коленичи, за да се изравни на ръст с него и те се прегърнаха, а ръцете му се сключиха толкова стегнато около врата й, че тя си помисли, че никога няма да я пусне.

— Искам да дойда на гарата с вас.

— Не — каза Антъни.

— Но аз искам…

— Аз не искам да идваш — бързо каза Флора. — Мразя сбогуванията по гарите, винаги плача, а това ще бъде ужасно и за двама ни. И ти благодаря, че ме научи на танца „Върбата“. Това беше най-хубавият танц през цялата вечер.

— Няма да забравиш как се танцува, нали?

— Ще го помня до края на живота си.

Зад гърба й Антъни отвори входната врата и студеният вятър нахлу като струя ледена вода. С куфара й в ръце той слезе надолу по стълбите до колата си, а тя изтича след него, с глава наведена срещу дъждовните струи. Той метна куфара на задната седалка, помогна й да се качи и захлопна вратата зад нея.

Въпреки лошото време всички излязоха навън да я изпратят както подобава, а Плъмър бе застанал пред малката групичка и гледаше така, сякаш очакваше някой да му направи снимка. Вятърът вдигна престилката на сестрата, развя косата на Изабел и я оплете, но въпреки всичко стояха там и й махаха, докато колата направи кръг и отпраши от къщата надолу по алеята, покрита с дупки и бабунки.

Ето че всичко свърши. Флора се обърна и се отпусна в седалката с ръце, напъхани дълбоко в джобовете. Стисна пръсти около плика с обяда на госпожа Уоти. Усети формата на сладкиша, кръглата твърдина на ябълките. Взря се напред през обливаното от дъждовните струи предно стъкло.

Но не можеше да види нищо. Дъждът ги бе затворил като в кутия. Антъни караше с включени светлини и от време на време от мрака се материализираше някоя голяма мокра овца, вървяща в обратната посока. Вятърът беше силен както винаги.

— В какъв ужасен ден си заминаваш! — каза Антъни.

Тя си спомни за деня, в който се бяха качили на хълма; за островите, изглеждащи така магично, сякаш се носеха по лятното море; за кристалния въздух и снежните шапки на върховете на Куилинс.

— По-добре така. Ще е по-лесно да си тръгна.

Те завиха надолу по хълма към Тарбоул и видяха пристанището, пълно с лодки и яхти, които не бяха могли да излязат в морето заради времето.

— Колко е часът, Антъни?

— Дванайсет и четвърт. Доста сме подранили, но това вероятно няма значение. Можем да пийнем кафе при Санди, както го направихме първата сутрин, когато пристигнахме от Единбург.

— Изглежда сякаш е било толкова отдавна. Преди цял един живот.

— Тапи имаше предвид това, когато те помоли да се върнеш.

— Ще се грижиш за нея, нали, Антъни? Няма да допуснеш да й се случи нищо, нали?

— Ще ти я запазя жива и здрава — обеща той. — Тя не може да ми прости, клетата Тапи, че няма да захвърля работата си, за да се оженя за теб и да те върна във Фернриг като моя булка.

— Тя знае, че това никога няма да се случи.

— Да — въздъхна той. — Знае.

Вече бяха в Тарбоул и караха по пристанището. Вълните се разбиваха по ниския вълнолом, пътят се обливаше от студената вода, а канавките бяха задръстени с мръсна пяна. Усещаше се познатата миризма на риба и нафта. Скриптене на спирачки разцепи въздуха, докато един голям камион слезе надолу по хълма от Форт Уилям.

Стигнаха до кръстопътя и тръгнаха по брега, където Флора някога бе паркирала бусчето на забраненото място. Малката гара, изградена от сив камък, покрита със сажди, ги очакваше. Железопътните линии се извиваха зад перона и изчезваха от поглед. Антъни изключи двигателя. Слязоха от колата и отидоха на гишето за билети. Антъни носеше куфара на Флора. Въпреки възраженията й той й плати билета за Корнуол.

— Но той е толкова скъп, а и аз мога да го платя сама.

— О, не говори такива глупости — каза той рязко, защото преливаше от емоции, а не искаше да ги показва.

Издаването на билета отне известно време. Те стояха и чакаха. Гореше малка печка, но помещението миришеше на мухъл. Олющени плакати ги приканваха да отидат до шотландски курорти за ваканцията си, да направят пътешествие с яхта до Клайд, да прекарат седмица в Глориъс Ротсей. Никой от двамата не говореше, поради простата причина че не бе останало нищо, което да си кажат.

Билетът беше готов. Антъни го взе и й го подаде.

— Ако трябва да го направя правилно, би трябвало да ти купя билет и за връщане, та да сме сигурни, че ще се върнеш при нас.

— Ще се върна. — Тя пъхна билета в чантата си. — Антъни, не искам да чакаш.

— Но аз трябва да те кача на влака.

— Не искам да чакаш. Мразя сбогуванията и мразя гарите. Както казах на Джейсън винаги изглупявам и плача. Няма да ми е приятно да се стигне до там.

— Но ти имаш четирийсет минути до тръгването.

— Всичко ще е наред. Моля те, върви си.

— Добре. — Но той не звучеше убедено. — Ако това е, което искаш?

Оставиха куфара й в билетното гише и излязоха пред гарата.

— Това е всичко, а? — каза Антъни, спирайки до колата.

— Тапи каза au revoir.

— Ще пишеш ли? Ще поддържаме ли връзка?

— Разбира се.

Те се целунаха.

— Знаеш ли какво?

Тя се усмихна.

— Да, аз съм най-страхотното момиче в целия свят.

Той влезе в колата си, подкара много бързо и почти веднага изчезна зад ъгъла при брега. Флора остана сама. Дъждът беше ситен, но постоянен и много мокреше. Над нея вятърът блъскаше в комините и телевизионните антени.

Появи се момент на колебание.

Двама горделивци, които не могат да се разберат, са в състояние да създадат истинска трагедия.

Тя тръгна.

Хълмът, потъмнял от дъжда, изглеждаше стръмен като скат на покрив. Водата в канавките течеше като водопади. Докато се изкачваше извън града, силата на вятъра, удряща като камък, спираше дъха на Флора и нарушаваше равновесието й. Въздухът бе изпълнен с пяна, подета от вятъра, и тя усещаше солта й по бузите си и вкуса й в устата си. Когато най-накрая стигна къщата на върха на хълма, спря до портата, за да си поеме дъх. Погледна назад и видя сивото бушуващо море, по което нямаше нито една лодка. Видя високите колони от пръски, надигащи се зад далечния пристанищен вълнолом.

Отвори портата, затвори я зад себе си и се качи по наклонената пътечка към входната врата. Спря на верандата, позвъни и зачака. Обувките й бяха мокри и от подгъва на мантото й върху плочите капеше вода. Позвъни отново.

Чу някой да вика: „Идваааам“, и в следващия миг вратата се отвори и пред нея застана една жена с очила, на неопределена възраст, която явно изглеждаше объркана. Носеше престилка на цветя и чехли, които изглеждаха като мъртви зайци, и Флора веднага разбра, че това е Джеси Маккензи.

— Да?

— Доктор Кайл тук ли е?

— Все още е в кабинета.

— О! Кога ще приключи?

— Не мога да кажа със сигурност. От сутринта всичко е вили-на-могили. Кабинетът обикновено отваря в десет, но тази сутрин, заради инцидента, докторът не можа да започне до единайсет и половина.

— Инцидент? — каза тихо Флора.

— Не сте ли чули? — Джеси нямаше търпение да сподели ужасяващата новина. — Доктор Кайл още не бе започнал да закусва, когато телефонът иззвъня. Беше началникът на пристанището, явно беше станал инцидент на една от рибарските гемии. Въжето на един кран се скъсало и купчина пълни с риба кашони се изсипали на палубата, право върху един от младежите, работещи там. Счупил си крака. Очевидно е била страхотна бъркотия.

Тя явно не можеше да бъде спряна. Впусна се в клюки, кръстосала ръце върху престилката на гърдите си. Джеси не беше дебела, но тялото й сякаш се разливаше във всички посоки. Явно бе жена, която поставя удобството пред красотата, и все пак Флора инстинктивно разбра, че ако има сбирка за игра на вист или църковна вечеринка, тя ще бъде първата, която ще се нагласи в страхотен ансамбъл по същия начин, по който някои хора носят зъбите си само тогава, когато се очаква да са в компания.

— … Доктор Кайл веднага отиде там, но трябваше да дойде линейка, за да откара бедното момче в Локгери… и доктор Кайл отиде там… и операция, разбира се. Не се прибра у дома до единайсет.

Стана належащо да я прекъсне.

— Може ли да го видя?

— Ами не мога да кажа със сигурност. Видях сестрата да се прибира към тях, така че може би кабинетът е затворил. А докторът не хапна и залък сутринта. Имам тенджера супа на печката и го очаквам всеки момент… — Тя се взря във Флора иззад кръглите си очилца, сияеща от любопитство. — Вие пациентка ли сте? — Вероятно помисли, че Флора е бременна. — Спешно ли е?

— Да, спешно е, но не съм пациент. Трябва да хвана влака. — Миговете се изплъзваха и Флора се отчая. — Вероятно може да отида да го видя, ако все още е зает.

— Да — Джеси явно премисляше. — Вероятно можете.

— Как да стигна до кабинета?

— Следвайте малката пътечка около къщата.

Флора започна да отстъпва назад.

— Благодаря ви. Аз…

— Ох, а каква ужасна сутрин беше! — отбеляза Джеси, с явно желание да продължи да си бъбри.

— Да. Ужасна. — И с тези думи тя избяга на дъжда.

Бетонната пътечка обикаляше къщата и водеше към вратата на кабинета. Флора влезе вътре. Коридорът беше празен, но навсякъде по линолеума личаха кални стъпки, покрай стените имаше наредени столове, а няколко пръснати списания по масичката носеха белези от опашките, които се бяха изнизали през сутринта. Усещаше се миризма на дезинфектант и мокра мушама. В края на помещението се намираше малък офис, оформен със стъклени прегради, а вътре имаше бюро, шкафове и кутии с картони на пациенти.

Вратата с неговото име беше в дъното на дългата зала и Флора отиде до нея. Обувките й оставяха мокри отпечатъци подире й. Почувства жал към този, който ще трябва да почисти пода в края на деня.

Събра всичкия си кураж и почука на вратата. Не последва отговор, затова тя почука отново и отвътре прогърмя глас.

— Казах влезте!

Не беше добро начало. Флора влезе.

Той дори не вдигна поглед от бюрото. Тя можеше да види само върха на главата му и че пише нещо.

— Да?

Флора затвори вратата зад себе си, като леко я хлопна. Той вдигна поглед. За миг изглеждаше като вкаменен, после свали очилата си и се облегна на стола си, за да я види по-добре.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да се сбогувам.

Вече й се искаше да не беше идвала. Кабинетът му беше безличен и изнервящ. А и той не й предложи никакво насърчение или успокоение. Бюрото му беше огромно, стените бяха с цвят на маргарин, линолеумът — кафяв. Тя зърна кутия със зловещо изглеждащи инструменти и бързо отклони поглед.

— Но къде отиваш?

— Връщам се в Корнуол. При баща ми.

— Кога стигна до това решение?

— Получих писмо от него тази сутрин. Аз… Аз му писах в началото на седмицата, за да му кажа какво се случи. Къде съм. Какво правя.

— И какво каза той за всичко това?

— Каза да се прибера у дома.

Май отново му стана забавно.

— Да не би да отиваш да се скриеш?

— Не, разбира се, че не. Той не е ядосан. Просто е много мил. Споделих с Тапи и тя ме посъветва да отида. Сбогувах се с всички във Фернриг и Антъни ме докара до Тарбоул. Взех си билет, куфарът ми е на гарата, но влакът тръгва в един, и аз реших да дойда и да се сбогувам и с теб.

Хю мълчаливо остави писалката си и се изправи. Изведнъж й се стори огромен, като бюрото си, съразмерен с него. Заобиколи, дойде до мястото, на което бе застанала Флора и приседна на ръба на бюрото, за да застанат очите му на нивото на нейните. Тя си помисли, че той изглежда много уморен, но за разлика от Антъни очевидно бе намерил време да се избръсне. Тя се зачуди дали между преждевременното раждане на бебето и момчето със счупения крак е имал време да поспи.

— Съжалявам за снощи — каза й той. — Питаше ли се какво ми се е случило?

— Помислих, че си забравил, че ще вечеряме заедно. А после някой ми каза, че е имало телефонно обаждане за теб.

— Наистина забравих — призна си Хю. — Когато се обадиха, забравих за всичко друго. Винаги става така. Едва когато стигнах на половината път, се сетих за нашата среща, но тогава, разбира се, вече беше твърде късно.

— Няма значение — каза тя, но думите й не прозвучаха много убедително дори и на нея самата.

— Не знам дали ще ми повярваш, но за мен това имаше значение.

— Бебето добре ли е?

— Да, малко момиченце. Много мъничко, но ще се справи.

— А момчето тази сутрин, на рибарската гемия?

— Откъде научи?

— Говорих надълго и нашироко с твоята икономка. Тя ми каза.

— Да, естествено — сухо каза Хю. — Не можем да сме сигурни за момчето в първите един-два дни.

— Имаш предвид, че може да умре ли?

— Не, няма да умре. Но може да загуби крака си.

— О, съжалявам.

Хю кръстоса ръце.

— Колко време ще останеш при баща си?

— Не знам.

— Какво ще правиш после?

— Както ти казах снощи, предполагам, че ще се върна в Лондон. Да си потърся работа. Да си намеря жилище.

— Ще се върнеш ли във Фернриг?

— Да, Тапи ме покани.

— Но ти ще дойдеш ли?

— Не знам. Зависи.

— От какво?

Тя го погледна право в очите.

— От теб, предполагам — каза му тя.

— О, Флора…

— Хю, не ме отблъсквай. Ние станахме толкова близки. Със сигурност можем да поговорим.

— На колко години си?

— На двайсет и две. И не казвай, че си достатъчно стар, за да ми бъдеш баща, защото не си.

— Нямаше да кажа това. Но съм достатъчно възрастен, за да осъзная факта, че ти имаш всичко пред себе си, и аз няма да бъда мъжът, който ще ти го отнеме. Ти си млада и красива, и много специална. Ти може би си въобразяваш, че си невероятно зряла, но всъщност твоят живот едва сега започва. Някъде, някога ти ще се влюбиш в някой мъж, който те чака. Някой, който не е бил женен преди и може да ти предложи много повече от това да бъдеш негова втора благоверна съпруга — който един ден ще бъде в състояние да ти предложи всички хубави неща от живота, които ти наистина заслужаваш.

— А може би аз не ги искам.

— Моят живот не е подходящ за теб. — Той се опитваше да бъде много любезен. — Опитах се да ти го обясня снощи.

— А аз ти казах, че ако някой те обича, именно това може да бъде подходящият живот за него.

— Вече направих тази грешка.

— Но аз не съм Даяна. Аз съм си аз. И това ужасно нещо, което тогава ти казах, явно е абсолютно вярно. С начина, по който е умряла, Даяна наистина те е съсипала. Тя е унищожила доверието ти в хората, вярата ти в самия теб. А най-лошият резултат от всичко е, че като се боиш да не нараниш себе си, ти си готов да нараниш другите. Мисля, че това е просто ужасно.

— Флора, аз не искам да те наранявам. Не можеш ли да разбереш? Да предположим, че наистина те обичам? Да предположим, че те обичам твърде много, за да ти позволя да провалиш себе си?

Флора го изгледа мрачно. Моментът изглеждаше много необичаен, за да се говори за любов, направо посред караницата. Защото те се караха, и то страховито, гласовете им се издигнаха до крясъци и ако Джеси Маккензи беше достатъчно любопитна, за да сложи ухо на стената, щеше да разбере всяка дума. Флора се надяваше заради Хю това да не се случи.

— Аз не мога да бъда унищожена толкова лесно — каза тя най-накрая. — След като оцелях през тази седмица, ще мога да оцелея от всичко.

— Ти каза, че Тапи те е поканила да дойдеш отново във Фернриг.

— Да.

— Ще дойдеш ли?

— Казах ти. Зависи…

— Това е нелепо. Е, кога ще се върнеш?

Флора си изпусна нервите. Явно нямаше никакъв начин да пречупи инатливата му гордост, без надълго и нашироко да му обясни, че се държи като глупак.

— Хю, ще се върна или при теб, или изобщо никога няма да се върна.

Тишината, която последва това избухване, беше преизпълнена от изумлението и на двамата. После Флора продължи, с безнадеждното отчаяние на човек, който знае, че гори всички мостове зад себе си.

— Макар че защо трябва да ми пука, не мога да си представя. Не мисля, че ти ме харесваш особено. — Тя го изгледа свирепо и добави, сякаш това беше последната й сламка. — И връзката ти е накриво.

И наистина беше. Може би се бе облякъл твърде набързо и нехайно. Може би тя просто се бе изкривила сама, по своя инициатива, както често се случваше при баща й, и…

Мислите й замряха, като осъзна какво каза ей така, съвсем без да помисли. Тя се взираше в изкривената вратовръзка, очаквайки Хю да я оправи сам. Реши, че ако го направи, тя ще излезе от тази стая, ще изтича по хълма, ще се качи на влака и ще отпътува далече-далече, и никога повече няма да помисли за него.

Но той не направи нищо, за да оправи непослушната вратовръзка. Ръцете му останаха твърдо сключени пред гръдния му кош. Накрая каза:

— Е, защо не я оправиш?

Флора бавно и внимателно го направи. Издърпа възела и го постави на правилното място, точно в средата на яката му. Готово! Отдръпна се леко назад. Той все още не мърдаше. Трябваше повече решителност, отколкото си бе мислила, за да погледне нагоре и да срещне очите му. Видя го за първи път обезоръжен и беззащитен и изглеждаше много, много млад. Той изрече името й и протегна ръце, и в следващия миг, с нещо средно между хлипане и вик, Флора беше в тях.

— Обичам те — каза тя.

— Ти, невъзможно дете!

— Обичам те!

— Какво ще правя с теб?

— Можеш да се ожениш за мен. От мен ще излезе чудесна докторска съпруга. Само си помисли!

— През последните три дни не съм мислил за нищо друго.

— Обичам те.

— Мислех, че ще мога да те пусна да си тръгнеш, но не мога.

— Но ще се наложи да ме пуснеш да си тръгна, защото трябва да хвана влака.

— Но ще се върнеш?

— При теб.

— Кога?

— След три-четири дни.

— Твърде дълго е.

— Не по-дълго.

— Ще ти звъня всяка вечер в къщата на баща ти.

— Той ще бъде впечатлен.

— А когато се върнеш, аз ще бъда на гарата, с букет цветя и годежен пръстен.

— О, Хю, не и годежен пръстен. Съжалявам, но ми писна от годежни пръстени. Не можеш ли да уредиш сватбени халки?

Той започна да се смее.

— Ти си не само невъзможна, ти си непоносима.

— Да, знам. Не е ли ужасно?

— Обичам те — каза той най-накрая.

Джеси се тревожеше за тенджерата със супа. Ако докторът се забавеше още съвсем малко, щеше да изври и да стане на нищо. Тя вече беше започнала да яде ежедневния обяд: изостанал картоф, бутче от студено пиле и кутия варен боб. Любимото й. За десерт щеше хапне консервирани сливи и крем карамел, а после щеше да си направи голяма чаша силен чай.

Тъкмо щеше да вземе пилешкото бутче с пръсти (не се броеше, при положение че си сам), когато чу гласове и стъпки по пътечката откъм кабинета. Преди да успее да ликвидира бутчето, вратата се отвори рязко и доктор Кайл застана пред нея, хванал за ръка жената в морскосиньото манто, която го бе търсила.

Жената се усмихваше, косата й се мяташе от вятъра по цялото й лице. А лицето на доктор Кайл беше такава картинка! Джеси загуби ума и дума. Нормално би било той да е изтощен, смазан от тревоги и непосилна работа и да се влачи тежко от кабинета към купата си със супа, живителния бульон, който тя, Джеси, му бе сготвила.

Но вместо това той беше целият усмихнат, преливащ от добро настроение и изглеждаше така, сякаш е готов за още четирийсет и осем часа, без да мигне.

— Джеси!

Тя пусна пилешкия кокал, но той явно не забеляза.

— Джеси, отивам на гарата. Ще се върна след десет минути.

— Слушам, доктор Хю!

Все още валеше, но макар да не носеше дъждобран, това явно не му правеше впечатление. Той излезе, все още хванал жената за ръка. Остави задната врата отворена и вятърът нахлу като нож в кухнята на Джеси.

— Ами супата? — извика тя след него, но беше твърде късно. Той беше изчезнал. Тя отиде да затвори задната врата, после излезе през входната и внимателно, тъй като не искаше да бъде забелязана, я отвори. Видя ги да се отдалечават по пътечката. Бяха се прегърнали и се смееха, без да забелязват вятъра и дъжда. Тя ги наблюдаваше как излизат през портата и се насочват надолу към града. Главите им изчезнаха под върха на дигата, първо на жената, после на доктор Кайл.

Изчезнаха.

Тя затвори вратата и си помисли: „Е, добре!“.

Но знаеше, че рано или късно трябва да намери някого, на когото да разкаже.

Бележки

[1] „Красотата изисква жертви“ от фр. — Б.пр. ↑

Край

Розамунде Пилхер Игрите на съдбата (10)

Метаданни

Данни

Игрите на съдбата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Десета главаХю

Розамунде Пилхер
Игрите на съдбата (10)

Десета глава
Хю