Розамунде Пилхер
Игрите на съдбата (1)

Първа глава
Изабел

Той стоеше до прозореца с гръб към нея между завесите, които тя бе избрала преди четирийсет години. Яркочервените им рози бяха избледнели до розово от слънцето, а подплатата им бе толкова излиняла, че вече не можеше да ги даде на химическо чистене, защото се боеше, че съвсем ще се разпаднат. Но тя ги обичаше, защото с тях се чувстваше като със стар приятел. От години дъщеря й Изабел се опитваше да я убеди да купи нови, но Тапи все казваше: „Те ще ме изпратят в последния ми път“, без особено да се замисля над думите си. „Те ще ме изпратят в последния ми път.“

А сега изглеждаше, че май наистина ще направят точно това. Тя беше на седемдесет и седем години, прекарани в цветущо здраве, но след като бе прекалила с работа в градината, пипна настинка, която премина в пневмония. Не помнеше почти нищо от болестта — знаеше само, че когато излезе от някакъв тесен тъмен тунел, в който се чувстваше ужасно неприятно, докторът я навестяваше по три пъти и че до постелята й седеше сестра, назначена да се грижи за нея. Името на сестрата, вдовица от Форт Уилям, бе Маклиод. Тя беше висока и слаба, с лице като на благонадежден кон и носеше морскосини униформи с колосан нагръдник на престилката си, от който бездруго плоските й гърди изглеждаха като плоча, а обувките й сякаш щяха да изкарат вечно. Но независимо от непривлекателната й външност тя беше много мила.

И така смъртта вече не беше толкова далечна и немислима възможност, а хладен и непосредствен факт.

Това ни най-малко не я плашеше, но се зададе някак не навреме. Мислите й се плъзгаха, както винаги през последните дни, назад, в миналото, и тя виждаше себе си като млада съпруга, само на двадесет години, когато за пръв път осъзна, че е бременна. Беше ядосана и разочарована, защото през декември щеше да бъде обла и огромна като „Албърт Хол“ и нямаше да може да отиде на коледните танци, а свекърва й я бе успокоила с няколко резки думи: „Децата никога не идват навреме“. Вероятно същото се отнасяше и до смъртта. Просто трябва да го приемеш, когато дойде.

Сутринта беше ярка, но сега слънцето бе изчезнало и студена бяла светлина изпълваше прозореца зад гърба на доктора.

— Ще вали ли? — попита Тапи.

— Прилича повече на морска мъгла — каза й той. — Островите не се виждат. Ейг изчезна преди около половин час.

Тя го погледна — голям мъж, солиден като скала и много успокояващ, облечен в доста поизносения си костюм от туид, застанал там с ръце в джобовете, като че ли нямаше никаква спешна работа. Той беше добър лекар, също както и баща му, макар в началото да й се струваше малко обезпокоително да бъде обгрижвана от някого, когото познаваш от малко, твърдоглаво момченце в къси панталонки, с колене вечно покрити с драскотини и с пясък в косата.

Сега, докато стоеше там, на светлината, тя забеляза с тревога, че тази коса е започнала да посивява на слепоочията.

— Побеляваш — каза му тя строго, сякаш той нямаше право да си позволява подобни волности.

Той се обърна, усмихна се унило, докосвайки с ръка главата си.

— Знам. Бръснарят ми го изтъкна онзи ден.

— На колко години си?

— Трийсет и шест.

— Та ти си още момче. Не би трябвало да побеляваш.

— Може би съм се амортизирал от грижите по теб!

Под сакото от туид той носеше плетен пуловер. Беше се разнищил на врата и имаше дупчица отпред, която трябваше да се закърпи. Сърцето й се сви. Нямаше кой да се грижи за него, нямаше си никой, който да го обича. И той изобщо не би трябвало да бъде тук, заровен в Западна Шотландия, занимавайки се с ежедневните болежки на обществото на ловците на херинга и шепа разпръснати наоколо дребни арендатори. Трябваше да бъде в Лондон или Единбург, със солидна клиника, с бентли до тротоара и табелка с титлата му на вратата. Трябваше да преподава или да прави изследвания — да пише статии и да участва в създаването на медицинската наука.

Беше изключително добър студент, невероятно амбициозен и ентусиазиран, и всички знаеха, че пред него има бляскава кариера. Но срещна онова глупаво момиче в Лондон. Тапи едва си спомняше името й — Даяна. Доведе я в Тарбоул и никой не можеше да я понася, но всички възражения на баща му само бетонираха решението му да се ожени за нея. (Това му беше в характера. Хю винаги се бе отличавал с магарешкия си инат, който препятствията само усилваха. Баща му би трябвало да го знае, но… той се държа съвсем неправилно и обърка всичко, мислеше си Тапи, и ако старият доктор Кайл беше жив сега, тя щеше да му го каже, без много да се церемони.)

Накрая неудачният брак приключи с трагедия и когато всичко свърши, той събра парчетата от разбития си живот и се върна у дома, в Тарбоул, за да поеме пациентите на баща си.

И ето че сега живееше сам, като всеки унил, застаряващ ерген. Работеше много и Тапи знаеше, че полага по-малко грижи за себе си, отколкото за пациентите си, и че много често вечерята му се състои от чаша уиски и парче пай от местния пъб.

— Защо Джеси Маккензи не ти е закърпила пуловера?

— Не знам. Може би защото съм забравил да я помоля.

— Трябва да се ожениш отново.

Той се върна до леглото й, но явно искаше да избяга от темата. Изведнъж една малка кожена топчица в края на постелята на Тапи се превърна в застаряващ йоркширски териер, който се надигна от юргана като кобра и заръмжа яростно, разкривайки разядените си и пожълтели от времето зъби.

— Съки! — скара й се Тапи, но докторът остана невъзмутим.

— Нямаше да е Съки, ако не заплашваше да ми разкъса гърлото всеки път, щом се доближа до теб — невъзмутимо каза докторът. Той протегна приятелска ръка и ръмженето прерасна в страховито кресчендо. Наведе се да си вземе чантата! — Трябва да вървя.

— Кого ще навестиш сега?

— Госпожа Купър. А после Анна Стодарт.

— Анна? Какво й е на Анна?

— Нищо й няма. Всъщност, всичко е наред с Анна. Ще наруша малко професионалната тайна, но тя ще има бебе.

— Анна? След толкова години? — възкликна радостно Тапи.

— Знаех си, че тази новина ще ти повдигне настроението. Но не казвай на никого. Тя иска да го запази в тайна, поне засега.

— Няма да кажа и думица! Как е тя?

— Добре засега. Дори не й прилошава сутрин.

— Ще й стискам палци! Ах, тя трябва да износи това дете. Нали ще се грижиш добре за нея? Какъв глупав въпрос, разбира се, че ще се грижиш! Ах, толкова се радвам!

— Е, хайде. Има ли още нещо, което да искаш?

Тя го погледна, погледна и дупчицата на пуловера му и мислите й се зареяха, съвсем естествено, от бебета към сватби и неизбежно към нейния внук Антъни.

— Ще ти кажа какво искам. Искам Антъни да доведе Роуз да ме види.

— … Има ли някаква причина да не го направи?

Краткото му колебание беше толкова незабележимо, че Тапи реши, че си го е въобразила. Тя му отправи остър поглед, но той не й отговори, свел очи надолу, зает със закопчаването на чантата си.

— Сгодиха се преди месец — продължи тя. — И аз искам да я видя отново. Минаха пет години, откакто тя и майка й бяха отседнали в Крайбрежната къща, и знаеш ли, аз почти не помня как изглежда.

— Мислех, че тя е в Америка.

— О, беше там. Замина, след като се сгодиха. Но Антъни ме увери, че вече се е върнала. Каза ми, че ще я доведе в Шотландия, но засега това са само думи. А аз искам да разбера кога смятат да се женят и къде. Има толкова много неща за обсъждане и за уреждане и всеки път, когато се обаждам на Антъни, той просто си седи в Единбург и се опитва да ме баламосва. Никак не обичам да бъда баламосвана. Намирам го за много дразнещо.

Докторът се усмихна.

— Ще говоря с Изабел за това — обеща й той.

— Накарай я да ти налее чашка шери.

— Казах ти, че трябва да посетя госпожа Купър. — Госпожа Купър беше началничка на пощата на Тарбоул и стриктна въздържателка. — Тя и така има достатъчно ниско мнение за мен, дори и без да я заливам цялата с алкохолни пари.

— Глупава жена — каза Тапи и се усмихна. Той тръгна и я остави, затваряйки вратата зад себе си. Съки се промъкна в леглото и се гушна под мишницата й. Рамките на прозореца затракаха леко, докато навън вятърът се надигаше. Тя погледна към него и видя замъгляването по стъклото. Скоро щеше да стане обед. Плъзна се долу на възглавницата и се понесе, както толкова често й се случваше тези дни, назад в миналото.

Седемдесет и седем. Какво се бе случило с годините? Старостта май я беше изненадала. Тапи Армстронг не беше стара. Други хора бяха стари, като нечия баба или като героите в книгите. Тя се сети за Лусила Елиът от The Herb of Grace. Въплъщение на тоталния матриархат.

Но Тапи никак не харесваше Лусила. Мислеше я за прекалено властна и деспотична. И се отвращаваше от снобската й пристрастеност към елегантните черни рокли. Тапи никога, през целия си живот, не бе имала подобна елегантна черна рокля. Много хубави дрехи определено, но никога елегантна черна рокля. През повечето време тя съществуваше доволно в стари поли от туид и плетени жилетки с кръпки на лактите; здрави, неразрушими дрехи, с които не се притесняваш, ако се закачат на розов храст или ако се озовеш внезапно под проливен дъжд.

И все пак при подходящи случаи нямаше нищо по-хубаво от старата вечерна синя кадифена рокля, която те кара да се чувстваш богата и женствена. Особено ако се напръскаш и с малко одеколон и нанижеш старомодните диамантени пръстени на изкривените си от артрит пръсти. Може би, ако Антъни доведе Роуз, ще направят вечерно парти. Нищо претенциозно. Просто няколко приятели. Тя си представи белите ирландски ленени покривки, сребърните свещници и вазата с кремави рози.

Тапи много обичаше да посреща гости и веднага започна да прави планове. Щом Антъни и Роуз ще се женят, значи трябва да се състави и списък на гостите, които щяха да бъдат поканени от страна на семейство Армстронг. Може би Тапи трябваше да го направи сега и да го даде на Изабел, за да знае тя кого трябва да покани. Ей така, за всеки случай…

Изведнъж й стана непоносимо от тези мисли. Притегли по-плътно малкото телце на Съки до себе си и целуна върха на рошавата й, леко миришеща главичка. Съки я близна набързо и отново заспа. Тапи затвори очи.

 

 

Доктор Хю Кайл стигна до завоя на стълбището и спря с ръка на парапета. Обзе го тревога. Не просто за Тапи, а от разговора, който току-що бе провел с нея. Докато стоеше там, замислен и самотен, ни горе, ни долу на стълбището, тревогата и отговорностите се изписаха на намръщеното му лице.

Под него беше празният голям салон. Стъклената врата в дъното отвеждаше към терасата, стръмната градина и морето, всичко удавено в мокрия воал на мъглата. Видя полирания под, протритите килими, стария скрин с медната ваза с далии, бавно тиктакащия висок старинен часовник. Имаше и други, не толкова живописни свидетелства за семейния живот на Армстронг: счупеният велосипед с три колела на Джейсън, вкаран вътре, за да не стои на дъжда; кучешки кошници и купички за вода; чифт кални гумени ботуши, оставени така, докато собственикът им не се сети да ги прибере в килера. Хю познаваше тази гледка откакто се помнеше, защото бе прекарал голяма част от детството си във Фернриг. Но сега изглеждаше така, сякаш самата къща е замряла в очакване да научи какво ще стане с Тапи.

Май нямаше никого, но това съвсем не го изненада. Джейсън беше на училище, госпожа Уоти сигурно бе в кухнята и приготвяше обяда. А Изабел — интересно къде трябваше да я търси?

Тъкмо когато въпросът се появи в ума му, той чу стъпките й по пода на хола и драскането от лапичките на Плъмър по паркета между килимите. В следващия момент Изабел се появи на отворената врата с тлъстия стар шпаньол, влачещ се по петите й.

Тя веднага забеляза Хю и застина с вдигната глава. Те се взираха един в друг и после, разпознал собственото си безпокойство, отразено в нейните очи, той бързо се отърси, стегна се и се опита да придаде на лицето си бодро изражение.

— Изабел, чудех се къде да те търся?

— Тапи? — едва чуто попита тя.

— Не е толкова зле.

Пъхнал едната си ръка в джоба и размахвайки чантата си в другата той слезе надолу по стълбите.

— Помислих… Когато те видях да стоиш там, помислих, че…

— Съжалявам, мислех за нещо друго. Не възнамерявах да те изплаша така…

Думите му не я убедиха напълно, но тя опита да се усмихне. Беше на петдесет и четири години, стеснителна домошарка, която така и не се бе омъжила, а вместо това се бе посветила на майка си, къщата, градината, приятелите си, кучето си, племенниците си, а сега и на Джейсън, малкия праплеменник, който бе дошъл да живее във Фернриг, тъй като родителите му работеха в чужбина. Косата й, огненочервена в момичешките й години, сега бе придобила пясъчен оттенък и тук-там се виждаха бели кичури, но прическата й не се бе променила, поне доколкото Хю можеше да си спомни. Нито пък изражението на лицето й — то все още бе детинско и невинно може би заради безметежния живот, който бе водила. Очите й бяха сини като на дете, чувствителни и променящи се като небе в бурен ден, отразяващи всяка емоция като огледало — блестящи от радост или пълни със сълзи, които никога не можеше да сдържи.

Сега, докато го гледаше, те се изпълниха с тъга и беше очевидно, че бодряшкото поведение на Хю не можеше да я успокои.

— Тя… тя ще… — Устните й не можеха, не искаха да изрекат ужасната дума. Той я хвана под ръка, отведе я обратно в гостната стая и затвори вратата.

— Тя може да умре, да — каза той. — Не е млада жена и преживя тежко заболяване. Но тя е корава. Като стар корен от пирен и шансовете да се оправи са много добри.

— Не мога да понеса мисълта, че ще остане инвалид и няма да бъде в състояние да прави нещата, които обича. Ще се чувства ужасно неприятно така.

— Да, знам, наистина знам.

— Какво можем да направим?

— Ами… — Той си прочисти гърлото, прокарвайки ръка по задната част на врата си. — Има едно нещо, което мисля, че ще я ободри. Ако Антъни дойде и може би доведе онова момиче, за което е сгоден…

Изабел се нахвърли върху него. Тя също го помнеше като малко момче, при това често пъти — много досадно.

— Хю, не я наричай „онова момиче“ с този ужасен тон. Тя е Роуз Шустър и ти я познаваш също толкова добре, колкото и всички ние. Е, не чак толкова добре, но все пак я познаваш.

— Съжалявам. — Изабел неизменно се хвърляше да защитава пламенно всяка личност, която е дори и най-слабо свързана със семейството. — Роуз тогава! Мисля, че Тапи копнее да я види отново.

— Всички ние също, но тя е с майка си в Америка. Пътуването бе планирано преди двамата с Антъни да се сгодят.

— Да, знам, но тя май се е върнала. И Тапи много се вълнува. Вероятно би могло Антъни да бъде попритиснат малко, за да убеди Роуз да дойде на север. Просто да я доведе тук дори и само за един уикенд.

— Той вечно е зает!

— Сигурен съм, че ако му обясниш ситуацията… Кажи му, че ще бъде по-добре да не отлага прекалено дълго.

Както се опасяваше, очите на Изабел веднага блеснаха от сълзи.

— Ти наистина мислиш, че тя ще умре. — Тя вече си ровеше в ръкава за кърпичката.

— Изабел, не казах това. Но ти знаеш какво чувства Тапи към Антъни. Той й е по-скоро син, а не внук. Можеш да разбереш колко много означава това за нея.

— Да. Да, наистина разбирам. — Изабел храбро издуха носа си и пъхна кърпичката обратно на мястото й. В търсене на начин да отклони темата, очите й попаднаха на гарафата с шери. — Ще пийнеш ли една чашка?

Той се разсмя, облекчавайки напрежението.

— Не, не мога, благодаря ти. Ще ходя при госпожа Купър. Тя отново има сърцебиене и то само ще се влоши, ако разбере, че съм пил.

Изабел неволно се усмихна. Госпожа Купър открай време си беше нещо като семейна шега. Двамата излязоха заедно от стаята и прекосиха салона. Изабел отвори входната врата към студа на влажната, обвита в мъгла утрин. Колата на доктора, паркирана пред стъпалата, беше мокра от дъждеца.

— Обещай, че ще ми се обадиш дори ако и най-малко нещо те разтревожи — каза й той.

— Добре. Но при положение че сестрата е тук, няма да се тревожа особено.

Именно Хю настоя да вземат сестра. Иначе, както каза той, Тапи трябваше да постъпи в болница. Изправена пред ужасяващата перспектива да има постоянно пребиваваща сестра в дома им, умът на Изабел избликна в панически мисли. Тапи сигурно е много болна. И откъде ще намерят сестра? И няма ли госпожа Уоти да има възражения? Няма ли да се обиди и да настанат неразбории в кухнята?

Но Хю се погрижи за всичко. Госпожа Уоти и сестрата се сприятелиха и Изабел беше в състояние да спи нощем. Той наистина им беше истинска опора. Като го гледаше, Изабел се запита, може би за стотен път, какво биха правили без него. Тя го наблюдаваше, докато се качи в колата си и подкара надолу по късата алея между подгизналите рододендрони, покрай къщичката, в която живееше семейство Уоти и през бялата порта, която никога не се затваряше. Приливът бе в най-високата си точка и Изабел чуваше как сивите вълни се разбиват в скалите под градината.

Тя потрепери и се върна вътре, за да позвъни на Антъни.

Телефонът в старомодната им къща стоеше в салона. Изабел седна на скрина и затърси номера в офиса на Антъни в Единбург. Тя не помнеше телефонни номера и трябваше винаги да ги търси, дори и тези на хората, на които звънеше ежедневно като бакалина, например. Гледайки с едно око в указателя, набра внимателно цифрите и зачака някой да отговори. Тревожните й мисли се стрелкаха във всички посоки. Далиите до утре щяха да увехнат и трябваше да набере повечко. Дали Антъни вече е излязъл за обяд? А тя не трябваше да се отнася така егоистично към Тапи. На всеки човек му идва времето да си отиде от този свят. Ако тя вече не може да работи в нейната безценна градинка, нито да извежда Съки на кратки разходки, тогава едва ли би искала да живее. Но каква непоносима празнота щеше да отвори това в живота на всички! Изабел неволно започна да се моли френетично: Не позволявай да умре! Не позволявай да я изгубим точно сега. О, Господи, бъди милостив към нас…

— Маккинън, Карстеърс и Роб. С какво да ви помогна?

Младежкият енергичен глас я върна в реалността. Тя потърси отново кърпичката си, избърса очите си и се стегна.

— Извинете, дали е възможно да разговарям с господин Армстронг. Господин Антъни Армстронг.

— За кого да предам?

— Госпожица Армстронг. Леля му.

— Един момент.

Последваха няколко кликвания, пауза, после по чудо се чу гласът на Антъни.

— Лельо Изабел?

— О, Антъни…

Той веднага се разтревожи.

— Случило ли се е нещо?

— Не. Нищо не се е случило. — Тя не биваше да оставя погрешни впечатления. Трябваше да се овладее. — Хю Кайл беше тук. Току-що си тръгна.

— Да не би състоянието на Тапи да се е влошило?

— Той… Той каза, че тя се държи страхотно. Каза, че е здрава като стар корен на пирен. — Изабел се опита да звучи по-жизнерадостно, но гласът я издаваше ужасно. Но не можеше да изкара от ума си мрачното изражение, което бе доловила на лицето на Хю. Дали всъщност й бе казал истината? Дали не се бе опитал да й я спести по някакъв начин? — Той… е разменил няколко думи с Тапи и изглежда всичко, което тя иска, е да те види. И да доведеш Роуз със себе си. Чудя се дали имаш вести от нея? Върнала ли се е от Америка?

От другата страна на линията последва само тишина и в опит да я запълни Изабел продължи да бъбри.

— Знам колко си зает винаги и не искам да те безпокоя.

— Всичко е наред — проговори Антъни най-накрая. — Да. Да, тя се върна в Лондон. Получих писмо от нея тази сутрин.

— За Тапи това е много важно.

Още една пауза, после Антъни попита:

— Ще умре ли?

Изабел не можа да се сдържи. Тя избухна в сълзи, ядосвайки се на себе си, но просто не можеше да се овладее.

— Аз… Аз не знам. Хю се опита да ме успокои, но никога не съм го виждала толкова разтревожен. И ще бъде ужасно, немислимо всъщност, ако нещо се случи на Тапи, преди да е видяла теб и Роуз заедно. Годежът ви означава много, наистина много за нея. Може би ще й подейства ободряващо, ако доведеш Роуз. Това ще й даде мотивация да…

Тя не можа да продължи. Не възнамеряваше да изприказва толкова много неща и не можеше да види нищо през сълзите си. Почувства се сразена, на края на силите си, така, сякаш е била сама прекалено дълго време. Издуха си отново носа и завърши безпомощно:

— Опитай, Антъни, опитай!

Това беше вик направо от сърцето.

— Аз не осъзнавах, че… — каза той и звучеше почти толкова разстроено, колкото и тя.

— Мисля, че и аз току-що го осъзнах.

— Ще доведа Роуз. Все някак. Ще го уредя. Ще дойдем следващия уикенд. Обещавам.

— О, Антъни! — каза тя с облекчение. Те щяха да дойдат! Когато Антъни кажеше, че ще направи нещо, винаги си държеше на думата, ако ще адът да слезе на земята или да настане потоп.

— И не се тревожи много за Тапи. Щом Хю казва, че е здрава като корен от пирен, вероятно е така. Тя е много по-издръжлива от нас и вероятно ще надживее всички ни.

Безмерно успокоена, Изабел се разсмя.

— Е, наистина, не е невъзможно.

— Всичко е възможно! — каза Антъни. — Всичко може да се случи. Ще се видим следващия уикенд.

— Благодаря ти!

— Няма защо. Целуни Тапи от мен.