Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазителят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Орден жёлтого флага, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Виктор Пелевин

Заглавие: Пазителят

Преводач: Олга Дамянлиева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: октомври 2016 г.

Редактор: Любен Козарев

Коректор: Марио Йорданов

ISBN: 978-619-152-914-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2591

История

  1. — Добавяне

III

В някоя от древните империи на света не би било възможно да се преструваш дори на безименен принц. Веднага маса хора биха се зачудили защо не ви помнят като малък. Но социалният хоризонт на Идилиум беше невероятно пластичен — да не кажа доста дупчест.

Синът на Пазителя, който се нанесе в една от летните резиденции, не предизвика никакъв интерес. От подобна издънка (всички разбраха без много въпроси, че е незаконен син) нямаше никаква полза, той не беше способен да помогне за разрешаване и на най-малкия проблем — и пораждаше любопитство само сред галеристи, антиквари и търговци на луксозни стоки.

Официално моето ново жилище се наричаше „лятна резиденция №3“ (името деликатно прикриваше чия е тя). Казваха, че тук навремето е живял младият Николо III — когато поредният номер още не е следвал неговото име.

Неофициално това място носеше името „Червената къща“ — заради династичното убийство, уж извършено тук преди един или два века (Галилео наричаше това плод на фантазията на дворцовите стилисти, които смятаха, че над всяка от резиденциите на Де Киже трябва да тегне малко декоративно проклятие).

Това беше разположената сред градини (по-точно, напълно удавила се в тях) дървена вила, тиха, сенчеста и абсолютно лишена от помпозност — дори отдалечените постройки на нейния морски кей изглеждаха далеч по-стабилни, отколкото самата тя.

Когато за пръв път пристигнах на това място, точно в двора до фонтана ме чакаха традиционните три подаръка за бъдещия приемник.

Не бях запознат с дарителите, но приложената бележка от канцеларията на Николо III гласеше, че те ще изиграят важна роля в живота ми — разбира се, ако съдбата бъде благосклонна и стана Пазител. Имаше определена двусмисленост в това: под „благоприятно развитие“ на събитията в живота ми се имаше предвид Николо да напусне този свят.

Канцеларията на Пазителя ми предлагаше да не търся таен смисъл в подаръците и да ги приема като формален израз на учтивост. Почти се справих с тази задача — не толкова заради доверието към канцеларията, колкото от душевен мързел.

Първият подарък бе пеещ Франклин „с обогатен репертоар“ — той пристигна от архата Адонис от „Желязната бездна“. Знаех, че в „Желязната бездна“ произвеждат техника — телефони, двигатели, благодатни ветрогенератори и много друго, затова изборът на подарък не ме учуди: пеещите Бенове ги правеха на същото място.

За мен винаги е било загадка, кой пише песните за всички тези статуи, свободно стоящи из целия Идилиум. Нямах никаква склонност към теориите за конспирацията, но не вярвах и в това, че те са „благодат на Господа Франц-Антон, спонтанно проявяваща се чрез звук и слово“. Иконите плачат с помощта на свещениците — очевидно и пеят по същата причина.

Мислех си, че вероятно съществува някъде таен отдел, натоварен с репертоара за Пеещия Бен — и този отдел е огромен, защото Бен знаеше безброй песни и постоянно изпълняваше нови, на различни езици. Невероятно е как творчество от такъв мащаб може да се опази в тайна.

Напълно оцених подаръка чак когато извадиха моя Франклин от кутията и го сглобиха. Това беше изискана и скъпа статуя — дебелакът Бен бе отлят наполовина от бронз, наполовина от злато и сребро. Катарами от платина изящно допълваха неговите обувки, а на камзола[1] му вместо копчета блещукаха скъпоценни камъни. Той стоеше прав пред своето знаменито изобретение — малка стъклена хармоника colour revolution[2], състояща се от многоцветни стъклени прозрачни цилиндри, вложени един в друг и закрепени на обща ос.

Върху сребърните пръсти на Франклин бяха сложени специални меки възглавнички — плъзгайки пръстите по въртящите се цилиндри, той караше стъклото да пее, извличайки онези чисти нежни звуци, които навремето предизвикваха сълзи у Павел, Франц-Антон и приятеля им Моцарт, написал няколко красиви пиеси за този музикален инструмент.

Песента, която Франклин ще изпълни първа за притежателя му, се смята за важна поличба — знак на съдбата, предзнаменование от Небето. На мен се падна нещо странно и непозволяващо еднозначно тълкуване.

— Земя! — изпя Франклин под застрашителното виене на своята стъклена хармоника — Небе! Между земята и небето — война! И където и да се намираш, каквото и да правиш, между земята и небето — война!

След това замлъкна задълго.

Имам предвид действително задълго — просто го изключих и повече не съм го включвал. От малък пред всякаква музика предпочитам тишината — и обикнах своя Франклин не заради песните, а заради мистериозната неземна светлина, зараждаща се в цветните цилиндри на негова хармоника, когато лъчите на залязващото слънце се спускаха върху тях. Дори монтирах до статуята специално огледало само за да засиля този ефект.

Вторият подарък беше бюст на Анича ди Чапао, изпратен от доброжелатели от „Парка на елените“ (в онези дни още не знаех каква е тази институция).

Анича изглеждаше странно — едната половина на лицето й беше млада, красива и весела, а другата се разпадаше, сякаш бе от пясък… Погледнах в енциклопедията и научих, че думата „Анича“ е не само често срещано женско име; на езика пали означава „непостоянство“. Изглежда, точно тази тъжна недълготрайност на човешката красота се е опитал да въплъти скулпторът в творбата си — така че наблюдаващият да се чувства неловко, докато я гледа.

Но аз харесах портрета на Анича, в него се усещаше дръзкото безразсъдство на младостта — едната половинка на лицето се смее над разпадането на другата.

Анича, както прочетох в енциклопедията, била племенница на прочутия солик и авантюрист Базилио ди Чапао, който на преклонни години написал трактата за медитация „Към Нибана на един дъх“. Книгата беше приложена в комплект с бюста.

Сложих трактата на рафта в кабинета си, а отгоре поместих бюста — за да повдигна Анича по-близо до същата тази Нибана. Така тя гледаше към Франклин, а Франклин — към нея.

Третият подарък ми бе изпратил някакъв невъзвращенец Менелай от моя орден — „Жълтия флаг“. Според духовната класификация на ранговете „невъзвращенец“ (или „посред-архат“, но така казват много по-рядко) — това е ниво на духовно съвършенство, непосредствено предхождащо архат. Двете нива се различават по пагоните и някои други глупости, неособено разбираеми за обикновения човек.

Менелай беше изпратил гравюра — творба на самия Павел. Най-вероятно изобразяваща фантазията на великия алхимик: издигаща се над морето огромна кула — един вид архитектурен хибрид на Наклонената кула в Пиза и Вавилонската кула. На върха й имаше корона с Малтийския (Павловския) кръст, а долу, в морето, се извиваше наподобяващ дракон змей, каквито някога рисуваха върху карти за гадаене.

Закачих гравюрата на стената в чайния павилион — на място, където върху нея да не падат преки слънчеви лъчи. В придружителното писмо Менелай ми даваше съвет да избера гравюрата като обект на всекидневните упражнения за медитация — трябваше мислено да разглобявам кулата на части, да ги разбърквам, без да ги губя от поглед и наново да я сглобявам. Според него вече не едно столетие това беше стандартно упражнение за бъдещите Пазители.

Скоро след това бях посетен от монах наставник от „Желязната бездна“, чието задължение беше да следи за моята духовна форма. Той се съгласи с препоръката, като отбеляза, че подобно упражнение следва да се практикува дори и само от благочестие.

Същевременно ми обясни, че двата калиграфски надписа на латински зад стъклото в моя кабинет са не по-малко ценни от гравюрата. И те са дело на Павел. Това беше двойка изречения — четири думи на едната стена:

SCIA ME NIHIL SCIRE

И пет на другата:

SCIRE OMNIA EST NIHIL SCIRE

Буквите бяха високи и тесни, като че ли протоготически — и приличаха на надписите, запазени по стените на Помпей.

Монахът наставник попита как разбирам смисъла на тези изречения. Бях горд с познанията си по латински и обясних, че първото е римски псевдосократизъм: „Аз знам, че нищо не знам“, а второто — подобна по смисъл баналност: „Който знае всичко, той не знае нищо.“

— Тогава защо Павел е обединил тези две баналности в една калиграфска творба? — попита монахът.

Свих рамене. Не ми беше ясно — а и не ме интересуваше особено.

Слагайки на лицето си маска на състрадание към чуждото слабоумие, монахът обясни, че Павел и съмишлениците му разбират тези две максими другояче: „Знам, че аз знам нищо“ и „Познанието на всичко — това е познанието на нищо“. Това променя радикално смисъла и на двете изречения: става дума за същността на ноумена, непроявения Абсолют, средоточието на всички възможности… Бъдещият Пазител, добави той, е длъжен веднага да разбере това.

Когато преразказах нашия разговор на Галилео, той се изсмя.

— Типични приказки на „Желязната бездна“. Идват от архат Адонис, той си има такава мания. Но и аз ще ти дам един духовен съвет: ако искаш да познаеш нищото — не се безпокой за нищо. Направи си на тази тема трета калиграфия. И то с червено мастило, за да не го забравяш.

Но аленият цвят в моето ново жилище не беше на почит (ако не броим няколкото дивана и паравана) — напълно възможно заради легендата, свързана с името. За сметка на това навсякъде зеленееха подстригани във формата на топки и пирамиди храсти. Стари дървета, обрасли алеи, живи зелени лабиринти… Дори сянката от листата изглеждаше зелена.

„Червената къща“ се състоеше от павилиони, беседки и салони, свързани помежду си с мостчета, прехвърлени над ручеи и потоци. Ако на всичко това и да бе присъщ някакъв архитектурен стил, то той е изчезнал преди много години под непознато за мен увивно растение, наподобяващо бръшлян — неговите бледолилави цветове бяха покрили почти всички стени.

Рекичките и ручеите около „Червената къща“, уви, не бяха напълно истински. Техниците ги наричаха „водна мрежа“ — това беше затворена система от канали с различна широчина.

Влизайки доста навътре в гората, можеше да стигнеш до мястото, където се чуваше шумът на турбините, предизвикващи движението на водния поток, а още по-нататък стояха два високи ветрогенератора, сътворяващи благодат за системите. Ветрогенераторите бяха от най-модерните, от онези, при които мантрите върху молитвените колела са изписани в сто и осем слоя, затова благодатта стигаше не само за турбините, но и за осветлението и отоплението. Точно зад ветрогенераторите започваше охраняемият периметър.

Галилео, който не вярваше в династичното убийство, имаше две предположения за истинския произход на името „Червената къща“. Първото, че то е свързано с древния китайски роман „Сън в алени покои“[3]. А второто, че на младини Николо III засаждал тук мак и коноп.

Макът е много красив, докато цъфти. През останалото време той може, уви, да бъде и вреден. Особено когато бъдещият Пазител е придобил този лош навик, а достъпът му до упойващи вещества е строго контролиран от охраната и възпитателите.

По някаква причина ми беше забавно да си представям Пазителя, който нагрява събраната в градината дрога върху спиртник от ученически комплект по химия „Познай елементите“ (фактът, че Галилео знаеше дори такива подробности, показваше, че този слух не беше безпочвен). А след инжектирането, изглежда, е идвал редът на „Сън в алени покои“ — така че двете версии взаимно се допълваха.

Най-доброто доказателство за верността на подобно твърдение беше, че на територията на „Червената къща“ не можеше да се намери нито един мак. Възрастните обикновено забраняват на младите това, което са си позволявали навремето, смятайки, че грешките на техния растеж не бива да се повтарят. Но те забравят най-важното — младежките грешки изобщо не са ги възприемали като такива, докато са били млади. За тях по онова време цялото човечество е бъркало тотално, а тъкмо те са били правите. Точно в тази самозаблуда е смисълът на младостта…

Но, уви, изкуството да прахосваш своя живот трябва да се учи от най-ранна детска възраст. Ако сте израснали в строгост и простота, по-късно е много трудно да придобиете вкус към порока, дори при наличие на много силен ентусиазъм. Точно това се случи и с мен.

Бях обкръжен от нови приятели — за щастие, не задълго: деца на бюрократи и чиновници, принудени да живеят в столицата; къпещи се в разкош безделници, които не бяха в състояние или нямаха никакво желание да се впуснат във Великото приключение. От тях не зависеше нищо по света, освен печалбите на скъпите хипнобордеи и ресторанти.

В средата им бе прието да се обръщат по прякори, яростно да прахосват живота си (опитвайки се, по възможност, да не вдигат много прах и да не „напрашват“ държавно имущество) — и никога да не говорят за държавните дела или за роднините, които се занимават с тях. Това можеше да свърши зле.

Николо III беше прав — нямаше начин да ме скрие по-добре. Но всичките ми приятели през това безгрижно време, уви, се оказаха толкова повърхностни и безцелни, че по-нататък няма да кажа и дума за тях, а само накратко ще посоча своите занимания — по-точно прекарването на свободното време.

Бях съставил подробен списък на това как прекарват времето си и харчат глюките моите богаташки връстници и започнах да наваксвам пропуснатото, обръщайки се от време на време за съвет към Галилео. Не се притеснявах да правя това дори когато ставаше дума за вещества — щом той самият ми разказа за прегрешенията на Николо III.

Както ни обясняваха във фаланстера, за много от миряните наркотиците заместваха блаженството от медитативната абсорбция. Тъй като абсорбцията може да се разглежда като вариант на Великото приключение, още в детството се заклех да не стигам със своята медитация дори до първата степен. И ето най-после ме очакваше компенсация. След като изчетох певеца на порока Бодлер, си мислех, че в изкуствения рай пътника го очакват тайнствените и прохладни градини на неизразимото удоволствие…

Реалността обаче ме шокира — наркотиците се оказаха просто отрови, убиващи мозъка. Да разтворя като дете няколко монети в глюкоген беше много по-интересно — тази мъничка, краткотрайна и казионно-оптимистична еуфория, както от позицията на своя юношески нихилизъм определих идващото след това състояние, ми харесваше много повече, отколкото скоковете в препълнената с червеи клоака на наркотичния транс.

Не можех да повярвам, че тези прахчета, хапчета и течности толкова се търсят сред позлатената младеж. От най-ранна възраст ме учеха да използвам ума и сетивата си като набор от прецизни и надеждни инструменти — и когато неконтролирана от мен сила започваше да ги огъва, усуква или полива с киселина, изпитвах истински ужас. Беше невъзможно да разбера как моите връстници могат да намират удоволствие на дъното на тези вълчи ями на съзнанието.

Монахът наставник обясни, че наркотиците, тютюнът и алкохолът се отнасят към групата, както той се изрази, на „инициатическо блаженство“ — и преди появата на физическата зависимост младите хора се учат как да вкусят удоволствието от тяхното въздействие единствено под влияние на обкръжаващата ги среда.

— По същата причина лесно податливите на влияния момичета си правят пиърсинг на пъпа — каза той. — Това им е нужно, за да заслужат одобрението на въображаемото племе, способно да дава команди дори в съзнанието на абсолютно самотен човек, при условие, че вече е посветен в мистерията, наречена „стил на живота“. Като че ли човек може да живее и да умре в стил бруст или кроул. Уви, така или иначе, ще го научат…

Действащите върху съзнанието препарати наистина напомняха на пиърсинг на пъпа, но гнойните рани в този случай се образуваха не на корема, а в мозъка. Здравият и свободен човек, нетърсещ идентификация с някоя от субкултурите, не би проявил интерес към подобно нещо.

Наоколо, разбира се, имаше и удоволствия, несвързани с прякото разрушаване на физическото тяло. Например насладата от постигането на определен социален статут. Сега тя изцяло беше достъпно за мен.

Но и тук не всичко беше толкова лесно. Социалният статут сам по себе си е умозрителна абстракция, радостта от съзерцанието на която е позната само на медитаторите неоплатоници, а аз не бях от тяхната секта. Обаче статутът даваше много материални облаги. Точно тях започнах да използвам, взимайки пример от своите нови приятели.

Опитах разходки в морето с огромна галера, задвижвана от двеста двадесет и двама гребци големи. Съживяваше ги боцман равин, целият татуиран със сини древноеврейски заклинания (тези надписи заедно с междуредовите пространства много приличаха на раирана моряшка фланелка, здраво прилепнала по потния му торс).

Но така и не успях да поприказвам с нещастния човек, той през цялото време тичаше насам-натам в трюма с купа течна глина в едната ръка и печат в другата: толкова много гребци изискваха постоянни грижи.

В трюма беше мрачно; разбира се, горе, на палубата, галерата изглеждаше по-добре. Но големите в трюма консумираха много повече благодат, отколкото обикновен двигател с перка — това намирисваше на прахосничество и ни караше да плаваме само покрай брега, където имаше мощни ветрогенератори.

Дори след като прекарах много дни в открито море, така и не намерих удоволствие в това, че седя в шикозно обзаведена всекидневна, заобиколена от всички страни с вода. Скъпите предмети на модерното изкуство и компанията от почернели неискрени хора не добавяха червени точки към преживяното.

Същото важеше и за друг символ на статута — личния монголфиер: в този случай гостната беше по-малка, предметите на изкуството се филтрираха по размери, обаче всичко това заедно можеше задълго да си виси в небето.

Всъщност имаше нещо екзистенциално ужасяващо в това, че тези многометрови многотонни плавателни и летателни средства не бяха в състояние да придадат дори символичен смисъл на озарения с помощта им живот — защото те самите не притежават такъв: те служеха само за придвижване по море или по въздух от точка „А“ до точка „Б“.

Необходимостта от подобно преместване собственикът на монголфиер или яхта трябваше да аргументира сам — и подозирах, че подобни сериозни проблеми имах не само аз, понеже ако разполагате със собствена яхта с двеста голема, то със сигурност нямате никаква причина да се возите с нея.

Корабните и въздухоплавателните агитатори можеха само да повтарят думите на древния питагореец, че движението е по-важно от целта (виждал съм този цитат минимум в две лъскави брошури с котва на корицата).

Изследвал съм и другите достъпни за високопоставения човек излишества — но в тях също нямаше нито радост, нито смисъл. Те се появяваха най-вече след продължително и задушевно общуване (понякога дори и задочно) с група хора, споделяща един и същ подход към живота.

Трябваше постепенно да навляза в техния кръг, да позволя техните мнения да стигнат до душата ми, да участвам в задкулисната им борба. Тогава, действително, излишните десет метра палуба или трите метра от аерокабината се запълваха с жив емоционален смисъл.

Но нещо ме отблъскваше от удоволствията, чиито семена би следвало да засаждам в главата си по начина, по който епидемиолог си инжектира заразна болест. Излизаше същото като с наркотиците — само че тук за временна невменяемост трябваше да плащам не с физическото, а с душевното си здраве.

Не се чувствах щастлив и започнах сериозно да копнея за монашеското си детство.

Вселената на всеки монах медитатор беше доста по-обширна: там съществуваха безкрайни равнини на спокойствието, пространства на сладката забрава, светове на неподвижен възторг… На другия полюс на опита, както обясняваше моят наставник, търсещият е посрещан от бързото трептене на съзнанието, създаващо света: може да се оттеглиш там и да гледаш без да спираш, как Вселената изчезва и се появява многократно за секунда. А по-нататък, казваше той, вече няма нито пространство, нито време — но те вече и не са необходими.

Не разбирах напълно тези думи. Но гледайки от кея на „Червената къща“ към разноцветните монголфиери и яхти, горчиво съжалявах, че детските ми тренировки по концентрация бяха спрени на дванадесет години, когато ме направиха шива на „Жълтия флаг“ и ме откъснаха от блаженото пространство на абсорбции със спуснатата раирана държавна бариера.

Споделих своите преживяванията с Галилео.

— Искаш да кажеш — отговори той, усуквайки брадата си (когато правеше това, имах чувството, че той се самонавива със скрит в нея ключ), — че светът вече не е в състояние да те заблуди. Ти не си първият, който се изказва така. На тази тема са посветени безчет лоши монашески стихове. Но не трябва да се гордееш с това, Алекс. Не се доверявай прекалено много на монасите, особено на тези от „Желязната бездна“. Оцеляват в нашия свят тъкмо тези, които му позволяват да ги заблуди. Искаш ли пример?

Аз кимнах.

— Петстотинте архати от първия будистки събор разбраха абсолютно всичко. Светът вече не беше в състояние да измами най-добрите ученици на Буда дори и насън. Но те бяха бездетни. За разлика от индуските брамини, които нямаше как да се конкурират с архатите в постигането на истината, обаче се размножаваха като зайци. От тук, Алекс, и идва упадъкът на будизма в средновековна Индия. Постоянната деградация на човешкия свят е неизбежна, тъй като най-добрите същества, родени в него, мечтаят само за едно — да го напуснат завинаги. Играчът, който е стигнал до извода, че казиното винаги мами, става от игралната маса. Рано или късно в човешкия свят остават само тъпи заблудени индивиди, податливи дори на най-слаба хипноза. И не само податливи, а с радост готови да предават тази хипноза по-нататък, превръщайки се в нейни… как го казват монасите от „Желязната бездна“, хотспотове.

Не разбрах какви са тези „горещи точки“, но реших и да не питам.

— Не се гордей, че не си като другите — продължи Галилео. — Ти си изкуствено създадено същество и си възпитан по един много специален начин, за особена мисия. Такива като теб са малцина. И те са нужни, за да запазим точно този ред на нещата, който ти презираш.

— Как? — попитах аз.

— Като му дойде времето, ще разбереш — усмихна се Галилео. — Засега твоята основна задача е да се радваш на живота.

Ако не друго, това е твой дълг. Надявам се, че искаш да бъдеш щастлив?

Кимнах.

— Тогава ще ти дам още един съвет. Не търси щастието, което се гради на построенията на ума, тъй като мислите ни са несигурни, променливи. „Щастието“ е само химическа награда за амебата за това, че тя се дели. Върви към наградата направо. Следвай естеството на своето тяло. Имаш ли приятелка?

— Сериозна? — притесних се. — Не. Така, понякога…

— Защо да не помислиш върху това? Не бързай да хвърляш света на илюзиите на боклука.

Лесно е да се отгатне, че тези думи на Галилео, който полагаше усилия да ми внуши малко здрав цинизъм, бяха разбрани от мен абсолютно противоположно. Втурнах се точно към това, за което той ме предупреждаваше.

Започнах да търся Жената с голяма буква. Да е не само млада и красива, но и умна и възвишена. Така да се каже идеалната.

Причината беше не само в романтизма, монашеското възпитание и житейската наивност. В реда на моите мисли имаше логика. Ако се замислим, нали точно такива жени възпява цялата — или почти цялата — изливаща се върху нас мелодраматична помия на изкуството?

Ако никъде във Вселената няма подобни жени, то защо човешката култура векове наред насажда този образ с настървена настойчивост?

Бях толкова вдъхновен от тези мисли, че взех анонимно участие в конкурса за есе за наградата „Окам“[4], който ежегодно се организира под патронажа на „Жълтия флаг“ („сто хиляди глюка за този, който намери поне една истинска същност на този свят“). Оттеглих се на яхтата и, докато големите със своя татуиран господар караха яхтата напред-назад покрай брега, изписах цели сто страници с размисли за това, че Любовта е точно такава същност.

Струваше ми се, че мислите ми са убедителни, аргументите неоспорими, а стилът — безупречен. Но моята работа не стигна дори до фазата на публичното обсъждане, където се излагат особено упоритите идиоти: получих утешителната награда от един глюк и бележката на шикалкавещия рецензент, където беше казано, че любовта не може да бъде истинска същност, защото не съществува независимо от съзнанието, което я поражда, а всички феномени на съзнанието… и така нататък, опознатите цитати от класици.

Споменаваше се дори някакъв втори бръснач на Окам, „неспособен“, както беше казано, „да дойде на помощ на автора, въпреки остроумното премълчаване за него — и привидното сходство на формулировките“.

Бюрократите, разбира се, знаят по-добре.

Скоро след това ми попадна под ръка книгата на маркиз Де Ломонозо „Математиката и любовта“ (подозирам, че я подхвърли Галилео). Това беше по-скоро художествено съчинение, отколкото научен трактат. Маркизът имал същия проблем — търсил идеалната спътница.

Той стигнал до заключението, че в тесния смисъл проблемът няма решение — но се случват, както той се изразява, „страстни сближавания“. Неговата склонност към математиката му подсказала оригинален подход към решаването на задачата.

Той представил идеалната жена чрез ред на Фурие (математик от древността, известен с големия брой любовници — според един исторически анекдот те дори са чакали на опашка пред вратата му, откъдето се и появил този израз).

Като резултат маркиз Де Ломонозо си намерил три приятелки.

Първата — невероятно умна, проницателна, зла и с остър език, превъзходен събеседник — но грозна.

Втората била много добър човек. Пишела прекрасни писма — кратки, забавни и трогателни, всяко от които стопля душата. Тя също била некрасива и в допълнение неособено умна.

А третата девойка работила в кухнята на неговата вила и била безкрайно хубаво младо създание. Тя не само не знаела да пише — по принцип тя не можела дори да говори, защото се изразявала на южния диалект и едва я разбирали само големите и прислужничките. В нейния случай за ума и добротата няма какво да се каже — съизмерими са, може би, с тези на гущера или водното конче. Но тя била безумно красива и млада.

Де Ломонозо организирал живота си по следния начин: всеки ден пиел чай с първата девойка, в минути на самота разменял бележки с втората, а през нощта прегръщал третата.

Обаче в ума си ги обединявал в едно-единствено съвършено същество, което притежавало ума на първата, добротата на втората и красотата на третата. Разговаряйки с първата, той притварял очи и си представял, че е с третата, а прегръщайки през нощта третата, се сещал за трогателното писмо от втората и така нататък.

Ето няколко цитата от Де Ломонозо, които запомних:

Лекото усилие на въображението, което изисква този метод на Фурие, се компенсира от факта, че ставаш любовник на практически съвършено същество. Може би такива жени съществуват реално някъде, но те са безценни — и отплатата за такава любов трябва наистина да трае цял живот. Освен това заплащането трябва да е авансово и без никаква гаранция. Любовта по метода на Фурие дава практически същия резултат, но без сериозни рискове и с огромна отстъпка…

На тези, които се съмняват в моите разчети, предлагам внимателно да разгледат последователността на събитията, от които се състои „любовта“. В моменти на страст ние не разговаряме с нашите любими хора на умни теми — ние просто ги обичаме, и мястото на думите заемат страстните въздишки. Когато водим с тях сериозен и труден разговор, вече не ги възприемаме като обект на желание. А ако имаме потребност от малко човешка топлина, то ние се стремим към нея — и забравяме за известно време и умните разговори, и страстите. Използваме всички тези елементи един по един и никога едновременно. Любовта по Фурие просто синтезира същия завършен експеримент със съставки, идващи в къщата поотделно…

 

 

„Разликата е като между оригинала на картината и нейния добър фалшификат“ — каза ми един приятел, чието мнение ценя. Отговорих му по следния начин: „Дори и да е фалшификат, той виси на същото място и изглежда по същия начин. Следователно оказва върху сетивата точно същото въздействие. Да признаем това ни пречи само желанието непременно «да притежаваме оригинала». Искаш ли да бъдеш щастлив, суетни човече, усмири гордостта си…“

Логиката на Де Ломонозо подкупваше със своя научен подход. Но аз не исках да прегръщам редовете на Фурие. Не исках, както би се изразил Галилео, обикновено животинско щастие. За мен беше абсолютно необходимо да го умножа по образа, изграден от възторжения и опиянения ми ум.

Аз исках Любовта — оценена на един символичен глюк от моя собствен орден.

Бележки

[1] Камзол — част от мъжкото облекло в някои европейски страни през XVII-XVIII в., с дължина до коленете, с или без ръкави.

[2] Цвят на революцията (фр.).

[3] Знаков за класическата китайска литература роман на писателя Цао Сюецин (ок. 1715-ок. 1763); първият том на българското издание (което ще бъде в четири тома) е издаден през 2015 г. от изд. „Изток-Запад“.

[4] Уилям от Окам (ок. 1288–1347) е английски францискански монах и философ схоластик, родом от малкото селце Окам. Известен е най-вече с принципа за простотата в науката — „Бръснача на Окам“.