Виктор Пелевин
Орденът на жълтия флаг (12)

X

Намирах се в голяма кръгла стая с висок сферичен таван, покрит с правоъгълни вдлъбнатини кесони, наподобяващи не толкова римски Пантеон, откъдето бяха изкопирани, колкото вафлена торта. Това сладкарско усещане се дължеше основно на претенциозната златна украса, която сякаш съобщаваше на недоверчивия свят: „Ние сме империя не от вчера, а поне от завчера.“

Покрай стените имаше позлатени дивани и кресла, тапицирани в цвят на праскова. Над тях висяха портрети от времето на Павел — пепелявите коси на румени прозерпини^[1], перуките и кръстчетата на отдавна забравени асмодеи^[2]…

Според мен ротондата бе прекалено висока — подобно разхищение на пространството изглеждаше ирационално. Но такива са били вкусовете в края на XVIII в., вече стремящи се, както изящно се бе изразил един манастирски изкуствовед, „към строгата имперска линия, прозираща през голия абсолютизъм на демаскирания барок“. Сигурно той е искал да каже: „Достатъчно беше да пристигне императорът с големите батальони, за да видят всички, че кралят е гол.“

„Между другото, кой пръв беше подметнал това за голия крал? Дали не беше мадам дьо Монтеспан^[3]? Глупачка, та той затова е гол, че ей сега ще те съдере от…“

Засмях се от сърце — на брат Луи шегата определено щеше да му се хареса. Но смехът ми прозвуча странно и тревожно под старинните сводове.

Забелязах, че в стаята нямаше нито един прозорец. Не само това, дори вратата липсваше. Виждах мястото, където би трябвало да бъде, но там плавно се огъваше стената — твърде дебела, равнодушна и стара, за да могат поне малко да я засегнат дори и най-отчаяните удари на главата ми.

„Има да чакате“, помислих си аз.

В центъра на стаята се извисяваше кръгла малахитова стойка. Би трябвало върху нея да стои някоя огромна скъпоценна ваза — от онези, които покорните уралски джуджета са изрязвали в подземията си за възхвалата на дебелата немска узурпаторка. Но вместо ваза върху стойката имаше лека златна подставка поднос, а върху нея се бе сгушила потъмняла от времето флейта — флажолет.

Някога, в далечното си детство, вземах уроци по флейта, подобна на тази. За кратко. Но нещичко помнех.

Взех флейтата и се опитах да изпълня откъс от известен концерт на Бах. Свирих доста дълго, но в края на краищата се засрамих от неточностите си. Впрочем никога не ми се беше получавало кой знае колко добре. Учудващо беше, че изобщо съм запазил тези навици след толкова много години.

Оставяйки флейтата на мястото й, се приближих до един от висящите на стената женски портрети. Усмихваше ми се непознато мило лице — ведро и вероятно младо; да се твърди със сигурност бе трудно заради ружа и пудрата, честно пресъздадени от художника. Помадите, както тогава са се изразявали дамите. Топираната коса, роклята с перли, старинния напукан седеф… Граматиката на любовта…

Девойката донякъде приличаше на Юка — особено очите. Когато Юка ме гледаше от възглавницата си, леко примижавайки от светещото в стаята слънце, очите й се превръщаха в две слънчеви пътеки по утринното море. Същите две слънчеви пътеки сега ме гледаха от миналото — запечатани в боята като древни водни кончета в кехлибар.

Изглежда картината бе ценна — покрита бе със стъкло. А в стъклото видях себе си — с черната триъгълна шапка и в униформата с двете големи звезди. Това бе дотолкова неочаквано и дори зловещо, че потръпнах.

Но къде-къде по-страшни ми се сториха контурите на друг човек зад мен.

Предварително знаех, че мога да се уплаша в тази стая — и се уплаших. Но все пак „безкраен ужас“ не прилягаше на ставащото. Още повече, че фигурата не се приближаваше към мен: тя крачеше напред-назад на почтително разстояние, сякаш очаквайки да й обърна внимание.

Внимателно се обърнах. Странната фигура сега се виждаше по-добре.

Това не беше човек.

Беше призрак — сякаш облак мъгла, приел човешки очертания. Взирайки се в смътния му силует, можеше да се различат някои детайли: брадата и нескопосания кафтан с яка, приличаща на отгърнато горнище на ботуш.

Призракът обаче изглеждаше миролюбив.

Като че ли ме забеляза — или усети присъствието ми — и се спря.

— Добър вечер, Ваше величество! — каза той с поклон. — Отдавна не съм имал щастието да ви видя. Казвам се Алексей Николаевич, ако сте забравили, или просто Алексей. Не си правете труда да ми отговаряте, така или иначе сега няма да ви чуя. Да идем, както обикновено, в моето стайче. Там ще можем да си поговорим на спокойствие…

Покланяйки се още веднъж, той се приближи към стената — сега забелязах между двата дивана невзрачна тясна врата, боядисана с блажна боя. Бих могъл да се закълна, че само преди минута не беше там. Освен това стената около вратата също се бе променила, стана някак си спаружена — цветът й вече не беше бежов, а мръсножълт, — все едно отначало е била боядисана с лоша боя, а след това е опушвана векове наред.

Отваряйки вратата, призракът с почтителен жест ме покани да го последвам и изчезна.

Той спомена „както обикновено“. „Какво ли значеше това? Със сигурност никога не съм влизал с него в «стайчето» му. Дали не е имал предвид предишни посетители? Може би другите Пазители? Няма ли да бъде признак на страхливост и безчестие да му откажа, ако преди те са приемали поканата му? Или това е капан?“

Престраших се и влязох след него.

Зад вратата се озовах в оскъдно осветен коридор със стени, облицовани с нещо като лъскав фурнир. Овехтелият паркет заскърца под краката на моя водач.

Ние сякаш се преместихме от Михайловския замък в мътна просешка канцелария. Във въздуха се усещаше неописуем застоял и спарен дъх — дори не във въздуха, а в самото пространство: то сякаш беше изцяло просмукано с отпечатъците на множество загубени души, отдавна отправили се към по-лошия свят. Все едно че тук век след век са готвели и яли кисело зеле, мислейки за всякакви мръсотии — после по някое време някой е сложил отрова в тенджерата и всички са издъхнали, но тъмните им помисли така и са останали да витаят във въздуха.

Главното обаче беше не в този вековен спарен дъх, а в неизразимото усещане за разпадане, далеч по-фундаментално от материалното. Чувал бях, че подобно чувство се предизвиква от докосването до тайните на Старата земя. Може би съм на Старата земя? И ужасът е точно в това?

Притесних се, че ще ми се случи нещо лошо. Сякаш почувствал мисълта ми, водачът ми се обърна и каза:

— Толкова съжалявам, Ваше Величество — забравих да ви напомня, че тази разходка е напълно безопасна за вас. Все едно спите и сънувате. Ще бъдете в компанията ми толкова дълго, колкото сметнете за нужно — можете да се върнете в ротондата във всеки един момент. Не се притеснявайте.

Изглежда, че страхът е бил познат и на предишните Пазители.

В коридора, по който вървяхме, имаше много врати, тапицирани с черно зебло. Отваряйки една от тях, спътникът ми се гмурна вътре, подканяйки ме да го последвам.

Влизайки от сумрака на светло, разбрах, че сега го виждам съвсем ясно. Той беше мъж на възраст шейсет-седемдесет години, с побеляла брада, в тъмна куртка с висока яка, наистина напомняща отгърнато горнище на ботуш. Освен това носеше удобен сив панталон и черни обувки с малки катарами.

Изобщо не приличаше на призрак — по-скоро на застаряващ селски учител или оттеглил се на заслужена почивка дребен чиновник… От друга страна, никога преди не бях виждал призраци — може би точно така изглеждат?

Стаята му, малка и неудобна, бе изцяло изпълнена с еманацията на отдавна започнало разпадане. Почти половината от нея заемаше бюро с множество папки върху него и обемен изчислител с клавиатура със спираловиден кабел: при нас благодатта у тези модели се изчерпа преди десетина години (веднага се убедих в техническото превъзходство на Идилиум над Стария свят).

Сядайки зад бюрото, Алексей Николаевич ми предложи удобно, макар и много старо и износено, кресло срещу себе си, а сам отвори малка желязна кутийка и извади от нея спринцовка.

— Моля за извинение, Ваше Величество — каза той, криейки очите си, — знам че сте тук, но все още не ви виждам. С ваше позволение ще си инжектирам препарат за разширяване на съзнанието — така ще мога да ви възприемам по-добре… Не чак толкова ясно, колкото вие мен, но все пак…

Той бързо си нави ръкава и си сложи инжекция. След това в продължение на няколко минути се поклащаше на място със затворени очи. Постепенно лицето му поруменя, бръчките се поизгладиха и аз физически усетих, че му е станало по-леко — чувството беше сякаш въздушното течение постепенно издухва от стаята запълващата я тъга.

Алексей Николаевич широко отвори очи, след това ги затвори и така повтори няколко пъти, гледайки към мен.

— Ето — каза той. — Добре. Тази година не различавам лицето ви, но виждам силуета. Впрочем това не е важно. Аз ви чувствам, Ваше Величество. Също толкова безпогрешно и несъмнено, както и преди. Това сте вие и аз съм щастлив, че решихте да ме посетите след толкова дълго прекъсване. Тъй като имате навика да забравяте за нашите срещи, ще ви напомня как обикновено протича нашето общуване…

Той избута папките с документи направо на пода, наведе се и внимателно постави на бюрото странно приспособление, което преди това беше до стената.

Устройството приличаше на таблица за проверка на зрението: това беше голям правоъгълник с буквите на азбуката — направен от твърд картон или от шперплат. Под всяка буква имаше кръгче фолио, внимателно разполовено, между сребристите половинки имаше тънък процеп.

От кръгчетата фолио тръгваха тънки нишки, гмуркаха се в снопче други нишки и се спускаха надолу. По краищата на таблицата като изпъкнали уши стърчаха две кръгли издатини. Там имаше подобни кръгчета фолио с думите „да“ и „не“, само че по-големи. От тях също тръгваха жици.

Такова произведение на изкуството напълно би могъл да създаде някой прогресивен художник — протестиращ например срещу „развращаване на невинни души в харема на езика“ (видях нещо подобно на една изложба на картини под патронажа на „Желязната бездна“). Но Алексей Николаевич очевидно не беше художник.

Долната част на картонената му инсталация изглеждаше съвсем странно: проводници, намотки с медна нишка, малки шарени кубчета, разноцветни цилиндри и — не знам защо особено силно привлеклите вниманието ми — стъклени мъниста с цветни точки, приличащи заради пронизващата ги жичка, на коремчетата на изтезавани водни кончета. Всичко това бе покрито със слой прах, приличащ на мазен пух от топола.

Очаквах обяснения, но Алексей Николаевич, забравил за мен за няколко минути, започна да настройва това тайнствено устройство. Отначало го присъедини към своя изчислител с черен маркуч, а след това, поглеждайки към екрана, започна да шляпа с пръсти по клавиатурата и тихичко да псува (при което напълно ме напуснаха всички страхове и дори почувствах някакво подобие на спокойствие).

Най-накрая погледна към мен (сега вече знаех, че не си крие очите, а просто не вижда моите) и каза:

— Ваше Величество, всичко е готово. Обичайно общуваме по следния начин — аз задавам въпрос или твърдя нещо, а вие докосвате с ръка думите „да“ или „не“. Ако пожелаете, можете да отговорите и по друг начин, докосвайки последователно буквите на азбуката. Нека да проверим как работи връзката.

Той забоде поглед в екрана на своя изчислител.

— Моля, докоснете думата „да“.

Картончето с буквите беше съвсем близо — дори не трябваше да ставам. Вдигнах ръка и… видях как пръстите ми преминаха през сребристото кръгче с думата „да“.

Изстинах от ужас — но си спомних веднага, че Алексей Николаевич нарече случващото се с мен сън. Съдейки по всичко, аз се намирах на Старата земя — вероятно там можеш да се озовеш само по този начин. „Дори ако това не е сън в обичайния смисъл, то е нещо подобно… Но как тогава мога да ходя? Да седя в креслото? Впрочем, нали сънищата си имат собствена логика.“

— Сега думата „не“.

Изпълних молбата му.

— Сега моля, буквите „А“ и „Я“.

Направих и това.

— Всичко работи. — Алексей Николаевич удовлетворен се извърна от своя изчислител. — Вече ви обяснявах, Ваше Величество, принципа на действие на това устройство, но вие сигурно сте забравили. Да ви припомня ли?

„Да“ — отговорих аз.

— Ектоплазмата, от която се състоите, едва забележимо променя електропроводимостта на въздуха над буквата и това се фиксира от моя уред. Той е много чувствителен, затова мога да общувам с вас само нощем, когато електромагнитните полета наоколо донякъде затихват. Собственият ми компютър не пречи, той е екраниран. Точно затова той е толкова старичък — по-евтино би било да се купи нов, отколкото да се закърпва този, та да работи. Но новите през цялото време тропат… в смисъл, че на някого нещо докладват, съобщават на десет различни разузнавания и затова постоянно нещо излъчват. Да се оправям с това вече не мога — не ми достигат знания. Но всичко това е без значение, прощавайте.

Той замлъкна за секунда, събирайки мислите си.

— И тъй, вие ще управлявате хода на нашата беседа, казвайки ми „да“ или „не“. Ако пожелаете да спрете потока на моето красноречие, докосвате клавишите „да“ и „не“ едновременно. Това означава „стоп“. Ако желаете нещо да кажете или да попитате, разполагате с клавиатурата — достатъчно е да започнете да набирате нужната дума и аз ще я позная…

Казвайки това, Алексей Николаевич потриваше ръце, поглеждаше към тавана и като цяло се държеше така, сякаш събираше сили, преди да ми съобщи нещо крайно неприятно. Най-после, изглежда, се престраши.

— От опита на предишните ни контакти, Ваше Величество, знам — вие отхвърляте или забравяте онова, което аз всеки път ви разказвам. Налага ми се да повтарям всичко отново и вие, по правило, много се… разстройвате. Разстройвате се и отново забравяте. И все пак се съгласявате да ме изслушате отново. Искате ли да знаете какво ви казвах при предишните ни срещи?

Помислих малко и отговорих:

„Да.“

— В такъв случай ще повторя своя обичаен разказ. Ще се опитам, доколкото е възможно, да бъда кратък. И така…

Алексей Николаевич се намръщи, като че ли се канеше да скочи в ледена вода, още веднъж потри ръце и започна разказа си:

— Сградата, в която сме сега, се нарича Михайловски дворец или както са го наричали по-рано — Инженерен замък. Построен е в Санкт Петербург в края на XVIII в. по заповед на император Павел. Строили са го шест хиляди човека, почти като египетска пирамида, и бил издигнат само за четири години. Този замък е създаден до голяма степен по скици на самия император — мистик до дъното на душата си и член на множество окултни ложи още от времето на пребиваването му в Европа…

Разбира се, знаех, че Михайловският замък в Идилиум е бил издигнат по скиците на Павел с оглед на първообраза, останал в Петербург. Но никога не съм предполагал, че ще отида на екскурзия в тъкмо това първоначално здание.

Алексей Николаевич сякаш почувства натиска на моите мисли.

— Интересно ли ви е? Да продължавам ли?

„Да“ — откликнах аз.

— Още на етапа на архитектурния замисъл замъкът бил буквално натъпкан с окултни символи, натрупани един върху друг. По план зданието е осмоъгълник, вписан в квадрат. Тези фигури съответстват на осмия аркан „Сила“ и четвъртия аркан „Император“. Както сами разбирате, Павел бил добре запознат с картите таро… Но с арканите, разбира се, не свършва всичко. Осемте ъгъла — това са също и осемте отвора на човешката глава, включвайки и малката дупчица на тила, която се появява след висши мистически практики. В символичен смисъл замъкът бил за Павел нещо като главата на Великия магистър, поставена в розата на ветровете — и в тази глава ехтял гласът на архангел Михаил…

Спомних си главата здание на пътя на Пазителите, каменния череп на Николо III и всичките трансформации, които се случиха по време на разходката ми. Алексей Николаевич определено нямаше как да знае за това.

— Църковните имена на вратите — продължи той, — особеностите на дворцовия храм, всичко сочи към това, че Павел виждал в това здание не просто поредния петербургски дворец, а жилище за висш духовен йерарх, глава на мистически орден, владика първосвещеник, наречете го както искате. Едно от ясните указания за това бил например надписът върху фронтона, който е леко променена фраза от псалм: „На Твоя Дом подобава Светиня Господня през дълги дни.“ По стария правопис надписът съдържа точно четирийсет и седем букви — от което мнозина си направили извода, че императорът е знаел колко години са му отпуснати…

Алексей Николаевич можеше да знае изначалния смисъл на този надпис. Тъкмо да го попитам за това — но реших, че ще ми се наложи твърде дълго да мушкам с пръст по кръгчетата фолио.

Събеседникът ми виновно въздъхна — сякаш преминавайки към деликатен и неприятен въпрос — и погледна изпод вежди някъде към главата ми.

В нощта на десети срещу единайсети март хиляда осемстотин и първа година, четирийсет дни след преместването си в новия дом, император Павел I бил умъртвен в спалнята си от заговорници. Както разкриха наскоро нашите историци, свалянето на Павел от власт станало по типична за руснаците революционна схема: английският посланик напоил неколцина офицери и им наредил да убият императора — което те, както подобава на руски европейци, веднага изпълнили. Между другото ще отбележа, че с това убийство, строго погледнато, бил прекъснат европейският вектор на развитие на Русия — нашата страна отново започнала да се свлича към еврозавистливата азиатщина. И не само това, изцяло се променил ходът на историята. Ако не беше това отвратително злодеяние, нямаше да има никаква война с Наполеон и Русия щеше да се устреми към друго бъдеще, а и Европа също. При това дори победата над Наполеон е била възможна единствено благодарение на военната реформа на Павел. Ако не беше той, Кутузов просто нямаше да има съвременна артилерия… Впрочем много се отклоних. Според едни сведения императорът бил задушен с копринен шал. Според други — бил ударен със златна табакера в слепоочието. Но това не е важно. Ще попитате, кое е важно?

Алексей Николаевич определено очакваше отговор на своя риторичен въпрос и аз докоснах кръгчето с думата „да“.

— Важното е това, че императорът, съвсем наскоро преместил се в замъка на мечтите си, отказал да си отиде просто ей така в небитието. Отначало за това почти никой не е знаел. След убийството Романови напуснали резиденцията и по-нататък я използвали като рудник и каменна кариера, където добивали мрамор и сребро. А след двайсетина години Михайловският замък бил предоставен на Инженерното училище… С мен ли сте?

„Да“ — отвърнах аз.

— Скоро кадетите и преподавателите започнали да забелязват странни… прояви, така да се каже. В празна стая започвал да скърца паркетът. Прозорци се отваряли или се затваряли, въпреки пълната липса на вятър. Или — което особено плашело мнозина — някъде наблизо се чувало свирене на флажолет… Минувачи наблюдавали отвън светещ силует през тъмните прозорци. Случвали се много подобни събития, но отначало се опитвали да не ги забелязват. Какво искате — XIX век. На мода били артилерийското изкуство, стихотворните романи, венерическите болести и борбата за народното щастие. Е, и — разбира се — естествените науки… Суеверията се смятали за привилегия на низшите съсловия. В резултат на това разговорите за призрака на Инженерния замък не се радвали на голяма популярност в столицата — макар че слуховете за него, разбира се, продължавали. Затова пък в Инженерното училище се създала цяла митология — кадетите, а след тях и юнкерите се страхували донякъде от живущата в съседство с тях сянка… Още ли сте с мен?

„Да“ — отговорих аз.

— Но, за голямо щастие, светът се състои не само от прогресивни тенденции. Още през XIX в. се намерили дръзновени души, които са се опитвали да осъществят контакт с Павел, използвайки арсенала на тогавашните спиритисти. Един от онези хора бил моят прапрадядо. Аз съм, ако ви е угодно, потомствен духовидец. Спиритист… Но не обичам тази дума — прилича ми на разтворител за блажна боя. Между другото съм длъжен да ви кажа, че въпреки че оттогава техническият арсенал на спиритистите много да се е разширил, някои от методите — като например парафиновата вана — изобщо не са се променили. Сега ще ви покажа…

Алексей Николаевич стана, отиде при шкафчето до стената и извади от него някаква малка метална тенджера с кабел. Когато я постави на масата, видях, че тенджерата е напълнена с нещо като застинал восък за свещи.

— Ето — каза той, — практически същата като тогава — само дето преди век са я подгрявали на спиртник. А сега всичко е електрическо. Аз ще я включа, нека да се грее. И водичка трябва да си приготвим.

До тенджерата се появи кювета, която Алексей Николаевич напълни почти до ръба с вода от огромна прозрачна бутилка. Всички тези предмети като по магия изникваха в ръцете му — сякаш бях попаднал на гости при фокусник, зажаднял за зрителска аудитория. Или в лапите на шарлатанин, който лекува оплешивяване, баейки на вода.

— И така — продължи Алексей Николаевич, — преминавам към най-интересното. Моят прародител, Фьодор Степанович, се уредил на служба в Инженерното училище — нещо като нощен пазител, и се захванал с опити. Те се провеждали нощем в най-строга тайна и скоро той успял да встъпи в контакт с духа на императора. Намерили начин за вербална комуникация в духа на технологиите от онова време: духът отклонявал перо, падащо в колба с изсмукан от нея въздух, по посока на една от трите думи: „да“, „не“ и „друго“. Имало и други трикове, които днес изглеждат смешни — но и те работели… И Павел разказал на прародителя ми много интересни неща…

Алексей Николаевич погледна към тенджерата с парафин и я опипа отстрани. Изплаших се, че може да излее този парафин върху мен — струваше ми се, че спиритистите ползват такива похвати.

— Оказало се — продължаваше Алексей Николаевич, поглеждайки към мен, — че духът на Павел изобщо не смята себе си за привидение, разхождащо се по Михайловския замък. Той съумял да изгради във въображението си цял свят — подробно обмислен, строен и завършен, в който според прапрадядо ми нямало никакви вътрешни противоречия. За да обясни възникването на своя свят отникъде, Павел измислил онази невероятна история с експериментите на Месмер, които уж създали нова Вселена… Своята мечта да стане император-папа или, ако предпочитате, върховен магистър на всичко тайнствено и възвишено, той въплътил в извънредно странния ритуал Saint Rapport. В записките на моите образовани предшественици този ритуал се нарича „царска теургия“^[4]. Не ми е известно много за същността му — но вие нали знаете за какво става дума?

„Да.“

— В действителност този нов свят отначало бил типичната за Павел вятърничаво-романтична фантазия, състояща се от странни откъси от жизнените му впечатления: масонските спорове за идеалния свят, парижките сеанси на магнетизъм, наблюдавания пак там дуел, в който участвал един от най-добрите фехтовачи на епохата — и всичко това в съпровод на отегчителните звуци на стъклената хармоника, изобретена от Бенджамин Франклин. Той, между другото, наистина е живял в Париж по едно и също време с Месмер и Павел. Възможно е дори да са се срещали… През онази епоха всеки монарх бленувал за неземно величие. На Павел историята му го е отказала — но той го придобил насън, където станал Павел Велики.

Ужасно ме подразни толкова нагло изказване за Павел Алхимик, но премълчах. Все пак ненапразно Павел е напуснал Старата земя.

— Фантазията на Павел — продължаваше Алексей Николаевич — не само се е основавала на реалността, но е била обмислена и уточнена до последния детайл с целия свойствен на покойния император педантизъм. Но най-учудващото било това, че Павел наистина по някакъв начин живеел в тази фантазия. По-скоро той бил сигурен, че живее. Всички опити на моя прародител да убеди Павел в това, че той е просто халюциниращ призрак, завършили с неуспех. Павел, напротив, почти успял да докара Фьодор Степанович до лудост, доказвайки му, че той живеел в инфрасвят, или по-просто казано — в ада, където самият Павел се спускал като „съновидеща“ сянка, като един вид Данте…

Алексей Николаевич направи пауза, сякаш давайки ми възможност да се изкажа. Но аз мълчах. Тогава той продължи:

— Всичко при Павел, трябва да се признае, се получавало доста убедително. Фьодор Степанович починал с голямо душевно объркване, но записките му останали и неговият син, моят прадядо, Николай Фьодорович, се уредил на служба в Инженерния замък на същата длъжност. С мълчаливото съгласие на началството, сред което също имало спиритисти, опитите продължили… Любопитното е, че всички срещи са ставали в същата тази стаичка. Вярно, тогава тя била по-голяма — по съветско време я разделили с прегради на три с цел да вкарат тук колкото може повече Шарикови^[5]… С мен ли сте?

„Да“ — след леко колебание отговорих аз.

— По това време в Инженерния замък вече имало няколко сериозни библиотеки с най-разнообразна литература на различни езици — образованието в онези години било енциклопедично. Вероятно Павел някак си се научил да чете тези книги, научавайки много нови за него неща. Обаче той не помнел източника на своите знания — правел всичко като че ли в безсъзнателен транс. При същата безсъзнателност се случвали и проявите на неговия дух в Инженерния замък — когато кадети чували скърцане на паркет или усещали присъствието на сянка. А в будно състояние Павел не влизал в контакт с никого и изцяло се оттеглял в своя измислен свят…

Алексей Николаевич изведнъж стана, отиде до вратата, рязко я отвори и надникна в коридора. Там нямаше никой. Той се върна на мястото си и продължи:

— Този свят с годините ставал все по-чудат. Павел научавал за религията на френските утописти, за учението на мъдреца Сидхарта Гаутама, за силата на електричеството, за телеграфа и телефона и по някакъв хитър начин ги възпроизвеждал, макар и с променени форми, в своя мираж… Долитали дотам и други нови неща — идеи, настроения, дори нови модерни думички: сякаш той с удоволствие си играел на всичко това… Та той дори с ентусиазъм цитирал новата култура с всичките й неологизми, клишета, суеверия и митове, хвърляйки в миш-маша на своя свят цитати от харесали му се книги и вицове, а по-късно и филми. Той правел това изключително хитро, така че всичко изглеждало естествено. Тъй като неговата вселена играчка била обмислена до последния детайл, никой не би могъл да го убеди, че това е илюзия. Имало и друга причина… Следите ли мисълта?

„Да.“

Алексей Николаевич със съмнение погледна в моята посока. Няколко секунди по различен начин присвиваше очи, а накрая каза:

— При нас светва все „да“ и „да“… Аз не съм сигурен, че контактът между нас се е запазил. Опитайте се да докоснете буквите „А“ и „Я“.

Изпълних молбата му и от лицето му изчезна притеснителното изражение.

— Всичко е наред — каза той. — Та сега, Ваше Величество, преминавам към главното. Работата е там, че Павел… изобщо не смятал себе си за Павел. Това бил, ако мога така да се изразя, невъобразим случай на амнезия, развила се у същество не от този свят. Павел намерил начин като че ли да се преражда вътре в собствения си мираж, променяйки и доизграждайки себе си и своя странен субективен свят. Може би по-правилно би било да се каже, че през няколко десетки години той е губил паметта си и се сдобивал с нова такава, както змията си сменя кожата. Вместо двестагодишен старец той се чувствал млад и пълен със сили човек, изцяло съхранил способността си да обича и да се възхищава на заобикалящия го свят. Нещо повече — в бездната на смъртта той епикурействал, наслаждавайки се на радостите от живота…

Алексей Николаевич отпи малко вода от чашата, която беше на масата и продължи:

— За тази цел Павел изобретил в задгробната си фантазия нещо като линия за наследяване на престола, само че модифицирана в граждански дух. Все пак Френската революция му направила впечатление, да… Той нарекъл себе си „Пазител“ — точно като моя прапрадядо Фьодор Степанович. Такава била официалната му длъжност — затова сигурно са си допаднали, хе-хе… При всяко прераждане Павел трансформирал своя предишен свят в съответствие с новопридобитите си знания, шлифовайки неговата история и устройство, така че резултатът скоро станал изключително убедителен. Обичайно новият му живот започвал с това, че той вижда Ангела, а краят и сам не помни, изпадайки в забрава мирно и тихо. Между тези два полюса се побират много неща — но се забелязват повтарящи се цикли, косвено свързани с миналото му. Любов, идване на власт — често в резултат на династично убийство, — после сложно иницииране подобно на масонското, вникване в тайните на Вселената… А после — Saint Rapport. Може би ще попитате, кой го е научил на това?

„Да.“

— Аз имам едно предположение. Павел, както и всички мистици на XVIII в., имал определена склонност към учението за прераждането на душите. Която само се затвърдила, когато той вече в своето задгробно битие се запознал с индуизма, будизма, спиритическите сеанси, антропософията и други теории, проповядващи това направление на мисълта — добре че с всяка следваща година имал достъп до все повече разнообразни източници, — и неговите знания все повече се задълбочавали. Но как би могъл да се прероди? Той не би могъл да умре отново, защото вече бил придобил доста устойчиво задгробно битие. Задънена улица, нали?

„Да.“

Алексей Николаевич отрицателно поклати пръста си.

— Не. Само така изглежда. Та къде се преражда умът? Нима той отива на едно или на друго място? Не, умът изпълва цялото пространство и време по простата причина, че сам ги създава, тъй като това са просто категории, с които той измерва своя опит — така ни учат не само великите мистици, но и днешните учени. Та за какво му е на Павел да отива някъде? Всеки път той отново възпроизвежда своя изумителен свят с неговата усложняваща се история и материална култура — вътре в самия себе си, в дълбините на съзнанието си, блуждаещо из тъмните коридори на Михайловския замък… Разбирате ли?

„Да.“

— Не се и съмнявам. С годините тази мистерия ставала за духа все по-лесна: помагало и това, че по съветско време в Инженерния замък били разположени множество различни кантори и безплътният му пазител нямал недостиг на информация от всякакъв вид. Павел и сега с духа си присъства в замъка и понякога влиза в контакт със „Стария свят“ — така го нарича той… През останалото време той изцяло се потапя в своя измислен „Идилиум“, изграден около приказния Михайловски замък. Материалът, използван от Павел за създаването на миража, по нищо не се различава от неговата тънка посмъртна телесност — това е ектоплазмата, субстанцията, с която взаимодействат спиритистите. Самият Павел, доколкото разбирам, я нарича Флуид — въпреки че миналия път той се опитваше да ми обясни някаква засукана разлика между тях. Както и да е, той е постигнал твърде високо майсторство в управлението на тази енергия.

Алексей Николаевич погледна към тенджерата с парафин.

— Аз мога да ви демонстрирам как ектоплазмата, или Флуидът, влиза в контакт с грубата материя на нашия свят. Но вие ще трябва да ми помогнете. Както сте забелязали, вашата телесност практически не взаимодейства с предметите в тази стая. Но вие можете, ако поискате, да установите необходимия контакт с усилие на волята, както в случая с буквите от фолио, или с вашето умение да седите върху материалното кресло. Ще ви демонстрирам един опит. Поставял съм го и с предишни Пазители — можете да сте сигурен, той е напълно безопасен… Готов ли сте?

„Да“ — отговорих аз.

— Нужна ми е дясната ви ръка. Съберете пръстите си в това положение…

Алексей Николаевич събра пръстите на ръцете ми в шепа.

— Задръжте ги точно така, а не по друг начин. Това е важно.

Направих това, за което ме помоли.

— Сега — каза той, — съсредоточете в дланта си целия Флуид, който ви е достъпен, и потопете ръката си първо в парафина, а после във водата.

Аз не разбрах докрай какво имаше предвид с думите „целия Флуид, който ви е достъпен“ и затова направих единственото, което ми изглеждаше смислено. Отначало се съсредоточих, за да усетя биенето на кръвта в дланта и пръстите. Когато това чувство стана ясно и безспорно, бързо пъхнах ръката си първо в парафина (усетих сякаш лека топлина), а после във водата.

Върху масата паднаха няколко капки парафин. Аз вдигнах ръката си — на нея не беше останала никаква следа. А после видях в кювета да плува много тънка полупрозрачна ръкавица.

— Отлично! — възкликна Алексей Николаевич и внимателно измъкна ръкавицата от кювета. — Сега би трябвало да налеем в нея гипс, но някои първоначални изводи може да се направят веднага… Да, да… Няма никакви съмнения. Познавам тази ръка. Ето я издатинката… Хълмчето… И, разбира се, този пръстен…

На моята ръка нямаше никакъв пръстен — но на отпечатъка, който Алексей Николаевич внимателно извади върху салфетка, наистина се забелязваше удебеляването на показалеца.

— Смущава ли ви нещо? — попита той. — Вие нямате такъв пръстен или имате халки на други пръсти? Или ръката ви е с друга форма? Това вече се е случвало. Вие можете да виждате ръката си каквато си искате по простата причина, че живеете в илюзия, която сте си внушили. Но в парафина следата я оставя призракът на Павел. Изобщо не се е променил оттогава. И този призрак сте вие.

Аз отдавна се досещах какво цели с това и все пак това прозвуча неочаквано… и ужасно. Наклоних се към неговия картонен лист и започнах да докосвам буквите:

„Д-о-к-а…“

Алексей Николаевич хвърли поглед към екрана на своя изчислител и попита:

— Вие искате да докажа своето твърдение?

„Да.“

— Както обичате — каза той и отвори едно чекмедже. — Ето.

Алексей Николаевич постави на масата издължена дървена кутия със стъклен капак. Под стъклото имаше няколко отделения, във всяко от които имаше гипсова отливка на ръка — пръстите бяха събрани в шепа, точно както той ми бе показал преди опита. До всяка от тях имаше бележка с дата: 1799, 1823, 1847, 1889, 1901, 1936.

— Има и други — каза Алексей Николаевич. — Тук просто има голяма времева разпръснатост. Удобно е за сравнение. Вижте, ето тази отливка е направена от ръката на Павел приживе, затова се опитваме да повторим формата й. Останалите са ектоплазма. Пръстенът, както забелязвате, е един и същ навсякъде. Между другото аз дълго се опитвах да си обясня: как така призракът има пръстен? Но това, по всяка вероятност, не е самият пръстен, а да го кажа така, споменът за пръстена, оформящ ектоплазмата по този начин. Обърнете внимание, въпреки че положението на пръстите във всяка отливка е донякъде различно, има детайли, които се повтарят навсякъде. Ето тази издатинка на малкия пръст — там бил счупен пръстът на Павел, когато бил младеж. Ето тази двойна гънка на кожата… Това хълмче… Погледнете — навсякъде е едно и също.

Той се обърна към салфетката, където беше пресният отпечатък.

— Сега да видим тук. Окончателно ще може да се каже, когато направим гипсова отливка. Но много от нещата се виждат отсега. Първо, пръстенът. Второ, двойната гънка на кожата до палеца, ето тук. Погледнете добре, тя и така се вижда… Няма никакво съмнение: това е една и съща ръка.

Алексей Николаевич се облегна на стола си.

— И така — каза той, — здравейте, Павел Петрович. Както се казва, и пак здравейте…

Аз мълчах. Чувствах се зле физически — макар че след всичко видяно и чуто вече не разбирах какво означава думата „физически“ по отношение към мен.

— Другите свидетелства — продължаваше Алексей Николаевич — не са толкова убедителни и са свързани с особеностите на вашия свят, които са ми известни по думите на предишни Пазители. Изброявам. Както вече казах, Павел си въобразявал, че е нещо като магистър-първосвещеник, един такъв сражаващ се Папа. Негова крепост трябвало да стане Михайловският замък. Доколкото мога да преценя, „Пазителят“ във вашия „Идилиум“ е нещо много, много близко. Една от неговите титли е „Далай Папа“. Преди сто години, когато Павел още не е знаел за Далай Лама, титлата била „Княз Папа“. Е, не е ли забележително?

Той сви един пръст, а след това веднага и втори.

— Второ, въпреки че не знам със сигурност, но от опита на срещите си с други Пазители предполагам, че личният ви свят е компактен. Много компактен. Хайде да се опитам да гадая по утайка от кафе, хе-хе. Вие се срещате с малко хора. Около вас са все едни и същи лица. Вас това не ви учудва, защото за ранга ви този начин на живот е нормален. Тълпата, пред която рядко се появявате, винаги виждате отдалече — тя е като че ли едно ревящо общо цяло… Нали така?

Аз си помислих, че засега не ми се е случвало да се появявам пред ревяща тълпа, но все пак отговорих:

„Да.“

Алексей Николаевич кимна доволен.

— Почти не се съмнявах. Подозирам, че причината е в определена ограниченост на вашата съзидателна — или може би самохипнотизираща — сила. Не достига Флуид, както се изразяваха предишни Пазители. Да, способен сте да създавате цял един свят — но този свят е илюзорен. Той е достатъчно убедителен и подробен само когато сте насаме. Дървета, цветя, насекоми, сгради, произведения на изкуството — всичко това се появява без усилия и радва очите ви. Когато до вас има някой друг — например вашата прекрасна любима, както и да се казва в този век, — всичко останало отива на заден план. Вашата енергия се превключва на това да създава предимно нея.

Изстинах, когато чух това — за Юка със сигурност нищо не би могъл да знае. Или това бе просто риторично съвпадение?

— Както се изразяват у нас днес — продължи Алексей Николаевич, — вие сте способен да създавате или един събеседник с всички подробности, или няколко, но вече не толкова отчетливо, или цял един свят — но оскъден откъм детайли. Но това не ви пречи да вярвате в реалността на вашата халюцинация, защото вашата творческа сила винаги е там, където е и вашето внимание и затова следите от подмяната не се забелязват… Мястото, по което се плъзга погледът ви, е винаги безупречно изрисувано. Вие не забелязвате — и не можете по никакъв начин да забележите, — че всичко останало в този миг просто се разсипва. Защото веднага щом преместите вниманието си върху нещо друго, самото движение на вашето внимание ще създаде това, към което гледате — със същата безупречност на детайлите… В това е магията за устойчивост на вашия мираж.

Той почука с пръст по кутията на своя изчислител.

— Не съм добре запознат с компютърните науки, но според мен точно така се изчислява виртуалната реалност в съвременните триизмерни игри. Светът там възниква не целият наведнъж. Съществува само онази му част, която е на екрана. Подозирам, че механизмът на вашия многовековен сън е същият.

Изведнъж ми се стори, че Алексей Николаевич казва истината. Във всеки случай, поне в онази част, която бе свързана със съня. Понякога — много рядко — имах сънища, които поне частично можех да управлявам, и забелязвах нещо подобно: реалността сякаш сама се сгъстяваше около моя поглед с треперене и трясък… Възможно ли е да е прав и в останалото?

Но веднага си спомних: „Такъв е похватът на всички демагози още от сътворението на света — да закачиш към влак с лъжи вагонче истина и тя, така да се каже, ще бъде предявена на митницата с документите за цялата композиция.“

— Аз на драго сърце признавам своята некомпетентност по този въпрос — сякаш чул мисълта ми, каза Алексей Николаевич и на шега вдигна ръце, показвайки, че не държи нито шал, нито табакера. — Не съм специалист в областта на триизмерните игри и симулации. Това са само предположения.

Аз мълчах.

— Ако на Ваше Величество му стане интересно, със сигурност ще намерите начин да си изясните всичко. Не се съмнявам, че вие, по някакъв необясним за мен начин, също ще направите виртуалността такава част от вашия причудлив свят, каквато направихте практическия солипсизъм^[6]… или открилите се за вас източни доктрини. Във всеки случай преди винаги е ставало така. Но мен ме интересуват не тези моменти на интерпретация. За мен е важно друго. Искам да засегна една тема, която вашите предшественици никога преди не са повдигали в тази стаичка. Ще ми позволите ли?

Вече не беше възможно да бъда наплашен по-силно и кимнах. А после се сетих, че събеседникът ми надали ще види това и докоснах кръгчето „да“.

— Тогава ще направя още едно предположение, вече доста рисковано. Ако случайно докосна оголен нерв или премина границата на онова, което искате да чуете, незабавно ме спрете, моля ви… Споразумяхме ли се?

„Да.“

Алексей Николаевич известно време втренчено гледаше към тавана, сякаш там бе залепен пищов с текст.

— Защо изобщо умрелият става призрак след смъртта си? — най-после попита той. — В онези времена, когато водачите на човечеството още не са забранявали на хората духовния живот — имам предвид прекия контакт със света на духовете, а не някакво си там бродене по музеи и библиотеки, — на този въпрос са се опитвали да отговорят мнозина от великите умове. Дълго изучавах съществуващите различни мнения — от Светите отци на Църквата до Сведенборг^[7] и тибетските лами — и постепенно стигнах до свои собствени изводи. За мен ще бъде изключително важно да чуя вашето височайше мнение по този въпрос. Кажете, вярвате ли в прераждането?

Замислих се замалко и започнах да докосвам буквите: „а“ — „г“ — „н“…

— Придържате се към агностицизма по този въпрос? — позасмя се Алексей Николаевич, поглеждайки към свой екран. — Значи не казвате нито „да“, нито „не“? Доста мъдро е във вашия случай… Аз пък, ще ми се смеете, отговарям точно обратното — казвам едновременно „не“ и „да“. Учуден ли сте?

„Не“ — честно отговорих аз.

— Сега ще обясня. Представете си облачно небе. Постоянно покрито с ниски тъмни облаци. Мрачно и никога непроменящо се. Между другото, разправят, че на Венера е точно така. Ние виждаме само равномерна мъждива светлина, пробиваща си път през облаците, и предполагаме, че тя си има източник, но къде е той? В облаците, както казват едни? В нас самите, както твърдят други? Или далеч отвъд облаците? Не знаем със сигурност. А сега си представете, че въжето, удържащо ни на планетата, се къса. Ние се издигаме към висините, пробиваме облаците и съвсем скоро най-очевидното нещо на света става нажеженото слънчево кълбо, висящо в ледената пустош… Представихте ли си?

„Да.“

— Много от мистиците — та дори и апостолът, вашият адаш, когото толкова не обичаше дядо Ницше — смятали, че от ослепителната ясност на духовния свят ни защитават само „кожените дрехи“ на телесността. Достатъчно е да ги захвърлим и всичко ще се яви пред нас с пълната си очевидност. И на първо място ще стане ясно и несъмнено присъствието на централният елемент на Вселената — Творецът. Както е казал за това другият Павел, апостолът: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.“^[8] Та за своя цел такива мистици смятали личното си падение върху слънцето на Абсолюта. Те били сигурни, че ще успеят все някак да прекосят разстоянието дотам и няма да изгорят при срещата си с него — понеже усещаният от тях плам е любов… Мнозина от духовидците казвали, че за праведния Абсолютът изглежда като искрящо и благо слънце, докато за грешника — като черна бездна, където някаква безмерна тежест го завлича. Следите ли мисълта?

„Да.“

— От тази гледна точка завръщането към изворите си е естественият път на всичко съществуващо. Но си представете ум от друг вид, който и след смъртта запазва привързаността си към света на земните форми. След разпадането на „кожените дрехи“ той посреща зората на Абсолюта — но някак си укрива появата й от себе си. Не го влече към висините, защото провокира страх. Но още по-страшна изглежда бездната долу, която си представя като една черна дупка, безкрайна яма. Или може би умът му не изпитва страх, но по силата на културни наслоения и двата пътя — и нагоре, и надолу — му се струват неправилни. Такава душа, избягнала срещата с Началото и Края, ще продължи да се движи наоколо по причудлива орбита. Ако тя се сдобие с ново тяло, това ще бъде прераждане — след което тя отново ще загуби от поглед Абсолюта, закривайки се от него с „кожените дрехи“. Ако пък в резултат на някакви практики приживе — няма да навлизаме в подробности — душата е съумяла да закали тънката си обвивка, тя ще продължи съществуването си без тяло, сама по себе си. Тя няма да бъде завлечена нито в горната бездна, нито в долната, което както знаете е едно и също в различни астрални проекции. Какво ще се получи в този случай?

Алексей Николаевич няколко секунди гледаше към моето кресло, сякаш очаквайки отговор. Но аз мълчах.

— В този случай ще се получи призрак като вас — твърдо произнесе той. — Светът, в който той живее, е много странен — той е обитаван не от други призраци, както подсказва лъжливата интуиция, а само с отражения на същия този призрак, преструващ се пред себе си, че е цяла една вселена. При това заблуждаващ се толкова майсторски, че да му обясниш истината е невъзможно… И все пак, ако моята логика е вярна, Богът все едно трябва да се възприема пряко и непосредствено. Той трябва да е нещо много ясно и безспорно, непредизвикващо никакви съмнения… Ще ви задам един въпрос, какъвто, ако вярвам на записките, които имам, никой досега в тази стая не ви е задавал. Кажете, Ваше Величество, във вашия свят има ли Бог?

— „Ф“ — „р“ — „а“…

— Знам за тоя смешен апотеоз на Франц-Антон Месмер — махна с ръка Алексей Николаевич. — Павел Петрович просто видял в задгробния си сън обърнатото отражение на съвременния за него държавен култ със Свещения Синод в облаците — и сменил главната фигура на иконостаса със своя отдавнашен парижки приятел, поразил някога въображението му със своите сеанси. Тук действа обичайната логика на сънищата. Не говоря за това. Виждате ли вие истинския Бог? Също така ясно и отчетливо, както слънцето?

Мълчах известно време, обмисляйки отговора. Ако това се беше случило в училище на изпит по теология, то в стремежа си да избегна боя с пръчки щях да кажа, че всичко, което е видимо от нас, всъщност е божественото естество на Господ Франц-Антон, неговата въплътена светозарна мисъл, станала за нас нов прекрасен свят — и затова Бог е навсякъде и във всичко. Изпитващият щеше да се съгласи — и също щеше да избегне боят с пръчки. Но Алексей Николаевич не ме заплашваше с пръчки. Той имаше предвид друго: дали аз виждам самия Франц-Антон? Пряко и непосредствено? Не съм го виждал, вярно е… Но аз току-що видях Ангелите.

— „А“ — „н“ — „г“ — започнах да телеграфирам отговора — и, както и предния път, Алексей Николаевич ме прекъсна на средата на думата.

— Ангелите?

„Да.“

— За това също съм чувал — с досада каза той. — Нещо като представители на духовната йерархия, подкрепящи Пазителя. Напълно е в духа на Павел. Един такъв небесен плац, духовна субординация, казарма в облаците… А знаете ли, че отначало това са били Ангелите на четирите посоки на света? И дори на четирите бои? На картите, ако не сте разбрали. От колодата таро. А след като Павел се запознал с Изтока, те се превърнали в Ангелите на четирите елемента. Между другото, не чак толкова отдавна…

Бих могъл да възразя, че боите на таро, посоките на света и Четирите велики елемента са били различна символична репрезентация на една и съща велика тетрада, а и е било прието Ангелите да ги наричат по различен начин в различни исторически епохи, което никак не променя тяхната същност. Но щеше да се наложи прекалено дълго да мушкам с пръст по фолиото.

— Ангелите не са Бог — продължаваше Алексей Николаевич. — Небесните помощници и адските врагове, обкръжаващи Пазителя, са прояви на психическите усилия на Павел, подводните течения на подсъзнанието му, което той е взел със себе си в чудния нов свят. Бог — това е нещо друго. Това, за което говоря, трябва да е най-главният елемент на света. То трябва да е толкова очебийно, колкото слънцето в небето. Вие бихте знаели… Макар че е възможно цялата тази хитра подмяна да е необходима точно с цел да се укриеш от сиянието на Твореца, понеже то изглежда непоносимо. Сведенборг споменава за такава възможност. Може би вие виждате, но не схващате. Или разбирате, но само за миг, а после отново изпадате в несвяст…

Алексей Николаевич пак замлъкна… Мълчанието му продължи толкова дълго, че реших да му задам въпрос.

„З“ — „а“…

— Защо? — досети се той.

„В“ — „и“…

— Ви е?

„И“ — „н“ — „т“…

— Интересно?

„Да.“

— Ами как защо… Как мислите, какво кара хора като мен да търсят контакт с духовете? Живото религиозно чувство, неудовлетворено от сурогатите на днешните организирани вероучения. Съгласете се, Ваше Величество, та нали за замислящото се за собствената си природа същество това е най-централният от всички въпроси. Страшно ли е нашето Начало? Има ли в него любов? Безлична сила ли е то? Вие, същество на духовната природа, ако поискате можете да погледнете натам и да видите отговора също толкова ясно, както виждате мен. Но не искате. Имам основания да смятам, че от време на време се доближавате много близо до такава възможност — но всеки път избирате нов сладък сън като Пазител… Може би точно затова толкова векове се запазвате в своя лимб^[9].

Той говореше за мен като за призрак с такава зловеща убеденост, че тя се прехвърляше и към мен. Вече се съмнявах, че някога ще се събудя от този кошмар. Но от отчаянието все пак ме спаси една проста мисъл: мястото, където се намирах, се наричаше „Стаята на Безкрайния ужас“. Ето това значи беше той. Само безкраен ужас. Вече знаех какъв е той. И ако се съди по името на стаята, знаеха го и другите Пазители.

— Може би някой ден ще отговорите на въпросите ми — каза Алексей Николаевич, — разбира се, ако поискате да продължите общуването ни. Между другото, вие нали разговаряте и с други заклинатели на вашия дух? Носят се разни слухове. Вярно ли е, че вие сте подхвърлили на малкия Набоков идеята за неговия Solus 8Rex^[10]?

„Не.“

Аз се ужасих, щом се усетих, че току-що отговорих вместо призрак.

— Ами другите спиритисти? Та аз не съм единственият в Инженерния замък. Какво искат те от вас, ако не е тайна?

„З“ — „а“ — „к“ — „а“ — „к“…

— За какво говоря? Ами ние тук си имаме цял музей на Малтийския орден. Събрали са се там, между нас казано, някакви много съмнителни лица — те дори за собствения си орден нищичко не знаят. Опитвах се да поговоря с двама-трима — ама изобщо не са малтийски рицари. Официално те са тук като музей в музея, но подозирам, че това е само прикритие, а в действителност те са спиритисти като мен. Почти съм сигурен. Заключват се там и си устройват сеанси. Не чак толкова често, но се случва… Да, ето, почакайте…

Той бръкна в едно чекмедже, после в друго, трето и измъкна оттам измачкана правоъгълна бяла хартийка и я сложи върху кутията с гипсови отливки.

— Ето.

Това беше визитна картичка с план на зданието в разрез, по-точно с фрагмент на такъв план — за да бъде по-лесно да се намери пътят. Две от стаите бяха заградени с червена линия.

— Прощавайте — каза Алексей Николаевич и обърна картичката. Видях Павловския кръст и прочетох:

Museo di ordine militare di Malta

Leonardo Galli

direttore

— Хич не им беше лесно да се регистрират тук — каза Алексей Николаевич. — Такива рушвети според мен даже „Ексон Мобил“^[11] не е плащал. Отделиха им след реставрация две стаи — само затова, че вие някога сте били при тях гросмайстор. Те нали ви привикват?

„Не.“

Разбрах, че пак отговорих вместо призрак — без никаква умисъл, също като преди.

— Хм, странно… Че кого тогава? Впрочем може би те ви привикват, а вие не чувате?

„Н“ „е“ „з“…

— Е, и не му мислете, — Алексей Николаевич махна с ръка. — А сега трябва да вървите, скоро тук ще дойдат хора. Надявам се да ви видя отново. Всяка вечер сега ще чакам да чуя вашата флейта.

Той стана.

— Ще ви изпратя, да вървим… Междувременно искам да ви предупредя за типичната реакция на моя разказ, възникваща у призрака след поредното му превъплъщение. Даже ако той отначало не ми вярва, в него се събужда един вид инстинкт за разрушение. Той инициира различни промени и трансформации в своя свят. И после сам се оплаква от тях като от удари на съдбата. Така че се опитайте да се държите по-сдържано. Ако това, разбира се, зависи от вашата воля… И заповядайте по всяко време, заповядайте, Ваше Величество. Винаги ще ви очаквам.

Когато излязохме в ротондата, видях, че се е появила изходна врата — висока, двойна, със златна украса. Точно там, където трябваше да си бъде от самото начало.

— Радвам се на подновяването на нашето познанство — продължи Алексей Николаевич. — Ако без да искам съм ви уплашил, не го вземайте присърце. Вие сте много хитроумен и дори след окончателното доказателство — имам предвид моята кутия с отливки — ще съумеете да убедите сам себе си, че всичко изобщо не е така… Знам… Помня.

Той жлъчно се засмя.

— Сигурен съм, Ваше Величество — вие ще се измъкнете и този път…