Джейн Фийдър
Съпернички (16)

15

Зад сцената актьорите брояха постъпленията от вечерта. Както обикновено, Бърбидж ръмжеше срещу вратаря, който събираше монетите за вход в кожена кесия.

— Пет фалшиви монети. Проклети да са!

Като видя Кит и придружителите му да влизат, директорът на театъра се оживи.

— Е, мистър Марлоу, имате ли някакви оплаквания от стиховете тази вечер?

Кит остана спокоен. Разбираше, че Бърбидж е измъчван от грижи, и не се сърдеше на скандалджийския му тон.

— Оставете това, Бърбидж — отговори безгрижно той. — Вижте, довел съм компания. Познавате Уил Крейтън, но се съмнявам, че сте виждали някога младия Пип. — Сложи ръка върху гърба на Розамунд и я бутна напред.

— Откъде сте намерили това сочно сладкишче, Марлоу? — попита иронично Нед, докато сваляше перуката си. — Мислех си, че вкъщи имате достатъчно забавления и не ви се налага да ловите хубави млади момчета по улиците.

— В случая грехът не е мой — отговори весело Кит и се настани на едно столче. — Приятелят ми Уил има предимство.

Уил понечи да протестира, защото мъжете в гардеробната се обърнаха да огледат Розамунд, но тя реши да изиграе ролята си, както подобава. Подръпна жакета си, намести широкополата шапка на главата си, опря едната си ръка на хълбока и гордо изправи гръб.

Разнесе се многогласен смях. Мъжете веднага разпознаха в този нахален младеж иначе сдържаната сестра на Томас Уолсингъм.

Уил се отпусна. Нямаше смисъл да протестира. Щом Розамунд е решила да играе тази игра, той също ще участва. Поклони се и размаха украсената с перо шапка с величествен жест.

— Ако вие, джентълмени, разрешите на двама млади кавалери да ви правят компания тази вечер, ние ще се радваме да уважим празника с кана бургундско.

— Браво, Уил! — Кит го удари по рамото. — Хайде, господа, да вървим в „Бялото конче“. Надявам се Пип да нарисува всички интересни сцени от вечерта. Аз имам някои предложения как да подобрите сцената със срещата на влюбените, но ще ви го демонстрирам по-добре, ако разполагам със скица.

Розамунд не запомни почти нищо от вечерта. По едно време забеляза, че Уил и Бърбидж разговарят оживено и сърцето й се изпълни с надежда, че обсъждат пиесата на Уил и Бърбидж го окуражава. Във всеки случай Крейтън не изглеждаше сломен, но тя нямаше възможност да поговори с него, за да разбере какво става. Най-сетне пияната компания си тръгна от кръчмата „Бялото конче“. Всички бяха в най-добро настроение и си подмятаха стихове, докато Кит подскачаше като пони по улицата, размахваше шапка и пееше с пълно гърло неприлична песен.

Стигнаха до ъгъла и Уил бутна Розамунд наляво, докато останалите се запътиха надясно. Кит последва актьорите.

— Да минем оттук, Розамунд. Трябва да взема коня си от наемния обор.

Говореше малко завалено и Розамунд се закиска весело.

— Май пихте твърде много, Уил.

— Сигурно, но и вие, скъпи Пип, си пийнахте порядъчно.

Розамунд залитна към една стена и Уил я хвана за рамото.

— Крайно време е да се връщаме в двореца.

Розамунд разбра, че той има право, и се вкопчи в ръката му. Двамата се заклатушкаха по улицата, докато Уил се опитваше да си спомни къде точно е оставил коня си.

— Май трябва да минем оттук… Не, по-добре по тази улица… Мили боже, помогни ми, Розамунд! — Той се облегна на стената и затвори очи. — Вече не знам къде е оборът…

Розамунд присви очи и се опита да се съсредоточи. Вече беше много тъмно и дори звездите на небето не светеха достатъчно силно. Въпреки състоянието си тя знаеше, че улиците на нощен Лондон не са добро място за двама окъснели пияници.

— Натам! — Розамунд посочи надясно. В края на улицата се издигаха двете кули на театър „Завесата“. — Оборът се намира близо до театъра.

Уил улови ръката й и двамата тръгнаха с бързи крачки по улицата. Само след минута чуха зад себе си стъпки. Уил сложи ръка върху дръжката на меча и пошепна на Розамунд да бърза. Двамата се затичаха, но когато към стъпките зад тях се присъединиха и други, ги обзе див страх. Внезапно Уил се отклони настрана и повлече Розамунд в катранено черния мрак. Отвори тежка дървена врата, бутна Розамунд да влезе, затръшна вратата и се облегна на нея с цялото си тяло. Стъпките спряха и някой се опита да отвори.

Уил изруга, напрегна всичките си сили и успя да спусне тежкото желязно резе. Вратата издържа на напъна. Розамунд застана до Уил и натисна вратата с всички сили, макар да знаеше, че нейната тежест не е голяма помощ. И двамата изтрезняха отведнъж. Трепереха от страх, но бяха твърдо решени да не допуснат вратата да се отвори, фактът, че са заедно, им вдъхваше сили.

Най-сетне нощните разбойници се отказаха да натискат вратата и шумът от отдалечаващи се стъпки прозвуча като музика в ушите на Розамунд. Тя въздъхна дълбоко и попита шепнешком:

— Къде сме, Уил?

— Надявам се да сме в обора — отговори той, отблъсна се от вратата и се опита да различи нещо в мрака. Постепенно очите им свикнаха с тъмнината и двамата едновременно разпознаха очертанията на сграда в дъното на малкия павиран двор. — Да, наистина сме в обора.

Уил се запъти към сградата. Розамунд го следваше по петите. Скоро усети миризма на тор, кожа, коне. Уил изсвири тихо и зад вратата изцвили кон.

— Ето го и Сам! — извика зарадвано той, вдигна резето и отвори вратата. Вътре беше топло, миришеше силно на коне и слама. Уил се запъти пипнешком към мястото, откъдето дойде цвиленето, и Розамунд го последва. Намери коня си горе-долу в средата на боксовете. Конят изцвили тихо и побутна с глава ръката на Уил, който се подпря на разделящата стена.

— Най-добре да останем тук, докато се зазори. — Уил протегна ръка и напипа рамото на Розамунд в непрогледния мрак. В обора не влизаше нито лъч светлина. — Ще се опитаме да си направим легло в сламата. Сигурно ще намерим някой празен бокс.

Розамунд кимна и започна да търси. В края на редицата наистина имаше празен бокс, чисто изметен, а в ъгъла бе опряна стълба, която сигурно водеше към плевнята. Тя се изкачи сръчно по дървените стъпала, зарадвана, че не носи тежки поли и кринолин. Горе миришеше приятно на суха трева, а през малкия кръгъл прозорец влизаше светлина.

— Елате, Уил… намерих плевнята — повика тихо тя.

Уил се отзова на повика й. Розамунд намери вила и започна да събира сено под прозореца, за да направи мека постеля.

— Ще сложим отгоре наметките и сеното няма да боде.

Тя свали своята и я разпростря върху сеното. Падна върху купчината и въздъхна доволно.

— Не мога да се помръдна, Уил, и главата ми се върти.

Уил свали наметката си и я зави. Поколеба се за миг, погледна я и рече:

— Аз ще си направя легло в другия ъгъл… Дано само не ви е студено…

Розамунд отвори широко очи.

— Студено ми е, затова ще легнете до мен. Купчината е достатъчно голяма за двама ни.

Уил се поколеба само секунда. В следващата легна до нея и зави и двамата с наметката си. Сладкият аромат на сеното, тесният сърп на луната в прозорчето, шумовете, които идваха от животните долу, бяха напълно нов свят. Уил се обърна към Розамунд и я привлече в обятията си. Очите му светнаха в мрака, устните му завладяха нейните. След дълга целувка той прошепна задъхано:

— Господи, Розамунд, толкова те желая…

Тя се притисна до него и вдъхна дълбоко аромата му. Той миришеше на вино и пот, на лавандула и съвсем слабо на кожа и кон. Наболата му брада се отъркваше о бузите й и причиняваше сладостни усещания. Тя се устреми към него с цялото си тяло и зашепна неразбираеми думички, които отразяваха хаоса в сърцето й.

— Искам те… чувствам, че… о, Уил, не мога да намеря думи… Никога не съм се чувствала така…

Тя легна върху него, раздвижи се и усети движенията на тялото му под нейното. Натискът на слабините му се засилваше с всяка секунда. Собственото й тяло се усещаше много по-лесно достъпно и по-отворено в мъжките дрехи и това й вдъхна допълнителна смелост.

Уил обхвана лицето й с две ръце и я зацелува жадно. След малко се претърколи настрана и я притегли със себе си, така че тя се озова под него. Той се надигна и сините му очи пламнаха.

— Сигурно е заради дрехите — прошепна той. — Господи, Розамунд…

— Не би било зле да ги нося по-често — прошепна тя и се раздвижи под него.

Двамата бяха попаднали в друг свят, имаха си свое малко местенце във вселената. Тук не съществуваше нищо освен усещането за телата им, миризмата на сено и надигащото се желание, за което нямаше думи. Розамунд закопня да се слее с Уил, да го притежава като част от себе си, да го има изцяло.

Той започна да милва гърдите й. Жакетът му пречеше, затова го разкопча и го разтвори. Ужасният корсет не я стягаше и гърдите й бяха топли и меки под ленената риза, а твърдите зърна опъваха плътната материя. Уил зашепна нежни думи в ухото й и тялото й веднага реагира. Тя се притисна към него, смаяна от бурната си реакция. Той развърза панталона си с треперещи пръсти, тя също се освободи от своите и въздъхна от задоволство, когато най-после усети голата му кожа.

Телата им се съединиха и станаха едно. Крайниците им се преплетоха. След кратка, режеща болка Розамунд заплува върху вълна от невероятни усещания, които бяха отчасти действителност, отчасти сън. Усети как той се отдръпна и извика недоволно, но в следващия миг се сгуши в него, помоли го да я държи здраво и заспа дълбоко, сложила глава на рамото му.

Розамунд се събуди с първия лъч на зората. Мъчеше я страшно главоболие, нямаше представа къде се намира. Простена, обърна глава и погледна неразбиращо Уил, който спеше до нея. Голата му ръка почиваше върху гърдите й. Тя се опря на лакът и огледа плевнята. Обувките, чорапите и панталоните им лежаха смачкани в ъгъла. Тогава Розамунд си спомни и изпита дълбока радост въпреки главоболието.

Тя легна отново и започна да опипва тялото си. На много места усети чувствителност, а между бедрата си напипа влага. Вдигна ръка и погледна окървавените си пръсти. Вече не беше девица. Сигурно щеше да гори в ада заедно с другите грешници, но беше благодарна за преживяното през нощта неземно удоволствие. Не съжаляваше, че е видяла и усетила мъжкото тяло върху себе си и в себе си. Спомни си аромата на кожата му, вкуса на езика му, невероятния миг, когато се озова на прага на нещо много особено, усещането, че пропада в дълбока пропаст… Много скоро в главата й остана само една мисъл: как да повтори тези прекрасни моменти.

Розамунд се претърколи настрана и съвсем леко и нежно докосна клепачите на Уил с връхчето на езика си.

Той се събуди веднага и я погледна объркано. В следващия миг разбра и пребледня.

— Розамунд? — Седна върху наметката й и се огледа. Видя разхвърляните дрехи и пребледня още повече.

Тя го гледаше с несигурна усмивка. Защо беше толкова уплашен? Докосна ръката му и го погледна открито в очите.

— Какво не е наред?

Уил разтърси глава и потрепери от болката в слепоочията.

— Всичко е наред, любов моя, не се притеснявай… О, по дяволите… Аз ти отнех девствеността. Постъпката ми е непростима.

— Ти не си ми я отнел, аз ти я дадох — поправи го меко тя. — Отдадох ти се доброволно, Уил, и не съжалявам. Ти съжаляваш ли?

Той я слушаше и не вярваше на ушите си. Лицето й беше сериозно, обрамчено от разрешени къдрици, огромните зелени очи изразяваха несигурност.

— За бога, как можах! — изохка той, привлече я към себе си и целуна очите й. — Розамунд, ти си прекрасна, но аз имам адско главоболие и сутрин след пиянство всичко изглежда мрачно.

Той се опитваше да се шегува, но си личеше, че се разкайва за постъпката си. Розамунд се усмихна колебливо.

— Никога не ми е било толкова зле. Ужасно е.

— Да, скъпа, знам, и друг път ми се е случвало. Не биваше да го допускам. — Той посегна към дрехите си. — Мили боже, сигурно мириша на бъчва!

— И аз. — Розамунд дъхна в ръцете си и направи гримаса. — Бързо да се връщаме в двореца. Така ме боли глава… все едно бог Тор удря с чука си зад очите ми.

Уил завърза панталона си.

— Слава богу, наоколо още няма хора. С малко повече късмет ще изведем Сам от обора и ще се измъкнем, преди да се е появил първият коняр.

Уил се уви в наметката си, без да изтърси сламките по нея. Розамунд последва примера му и се облече бързо. Двамата слязоха безшумно по дървената стълба.

— Как ще платиш за коня? — попита тихо тя, докато той оседлаваше жребеца си.

— Ще оставя монета в бокса. — Уил бръкна в кесията си и се намръщи. След вчерашните приключения бе останал почти без пари. Вече не помнеше колко кани вино бяха изпили. Все пак намери подходяща монета и я сложи до вратата.

Изведе коня в двора, примигна срещу изгряващото слънце и изохка от болката в главата. След като Уил възседна жребеца си, Розамунд отиде да отвори вратата и го изчака на улицата. Уил протегна ръка и я изтегли на гърба на коня.

На дневна светлина улицата вече не криеше опасности. По това време беше почти пусто. Тук и там се отваряха врати и жени изхвърляха нощните отпадъци в канала. Някой извика предупредително от горния етаж и Уил бързо насочи Сам настрана от мръсната вода. Забави се само със секунда, но съдържанието на нощното гърне, изпразнено от прозореца, пръсна от канала.

— Дано черните им души изгният в ада — изруга той и се намръщи от вонята. Розамунд, скрила лице в мекото кадифе на наметката му, не издаде звук. Мечтаеше си за баня, но не знаеше как би могла да осъществи мечтата си сред стените на Уайтхол. Но поне щеше да се наспи хубаво следобеда, и то сама в леглото, защото Джоан щеше да се върне едва вечерта.

Много скоро в края на пътя изникнаха очертанията на двореца. От реката се вдигаше лека мъгла и смекчаваше очертанията, навлажняваше сочните зелени морави. Уил избра тясна пътека отстрани на двореца и влезе в парка през рядко използвана порта.

Щом стигнаха пред конюшнята, той скочи от коня и помогна на Розамунд да слезе. Задържа я за миг в прегръдката си и тя запомни завинаги усещането на топлите му ръце на талията си. Лицето му издаваше загриженост.

— Ще успееш ли да влезеш незабелязано, скъпа?

— Ще мина през страничната врата — отговори уверено тя. — Няма причини за безпокойство, Уил.

— Сигурно — промърмори той, но явно не беше убеден и това я обърка.

— Ще се справя — повтори тя.

Уил кимна, но тревогата в очите му остана.

— Знам, че си много сръчна — пошепна той, огледа се, за да е сигурен, че никой не ги наблюдава, сведе глава и бързо я целуна по устата. — Побързай. Желая ти дълъг и дълбок сън.

— Ще заспя веднага — засмя се тя, вдигна ръка и проследи извивката на устните му. — До по-късно, Уил.

— Да, до после.

Той я проследи с поглед, докато тя тичаше по пътеката към един от страничните входове на двореца. Имаше чувството, че е започнал нещо, което не е в състояние нито да контролира, нито да продължи, но го приписваше на потиснатото си настроение след снощното пиянство. Е, решението ще си дойде само. Сега е най-добре да се прибере в квартирата си и да се наспи.

 

 

Като се стараеше да минава по малко използвани коридори, Розамунд стигна до спалнята на почетните дами. За щастие по пътя си не срещна никой, който би се учудил на забързания млад паж.

Тя влезе в тихото, пусто помещение напълно убедена, че не е привлякла нежелано внимание, и въздъхна доволно. В следващия миг обаче видя на раклата чиния с хляб и сирене и чаша мляко. Значи някой е идвал да се осведоми за състоянието й? Сега сигурно се питат къде е изчезнала болната. Ами ако непознатата личност е идвала повече от един път и е намирала стаята празна?

Сърцето й заби лудо. Представи си какво я очакваше, ако я разкрият, и се разтрепери с цялото си тяло. Ала скоро се овладя, съблече се и се изми колкото можеше по-добре със студената вода в каната. Това я освежи и главата й се проясни. Нямаше смисъл да си блъска главата върху проблеми, които може би изобщо нямаше да настъпят. Облече ризата си, събра мъжките дрехи във вързоп и ги скри на дъното на своя пътнически сандък. Кой знае, може пък да има и други възможности да ги облече. Розамунд си легна, зави се презглава и затвори очи. Ще се наспи и дано след като се събуди, главоболието да е изчезнало. Тогава ще измисли убедителна причина за отсъствието си — ако някой започне да я разпитва.

 

 

Същата вечер дълбокият сън на Розамунд бе прекъснат от шумни женски гласове. Придворните дами се бяха завърнали от излета в Гринич.

— Още ли сте в леглото, Розамунд? — Джоан приседна на края и продължи с въпросите: — Още ли ви е зле? Съветвам ви да станете, иначе лейди Шрузбъри ще нареди да ви сложат пиявици. До утре трябва да сте на крака.

— О, чувствам се по-добре, много ви благодаря. — Розамунд се надигна на лакти. Стаята беше пълна с дами, които се събличаха, окачваха роклите си в гардероба и разговаряха оживено. — Хубаво ли беше в Гринич?

— Великолепно! Плавахме с кораб по реката, а снощи танцувахме до късно. — Джоан скочи на крака и се завъртя. — Колко жалко, че пропуснахте забавлението, Розамунд!

— Нашата скъпа Джоан си намери обожател. Младежът изглежда болен от любов — съобщи Летисия Ашъртън и се закиска злобно. — Джоан, внимавайте само кралицата да не чуе за приключенията ви. Тя не обича, когато дамите й сами си намират обожатели, нищо, че толерира флиртовете.

— Самата тя флиртува непрекъснато — промърмори под нос Франсис Дарси. — Лорд Есекс е още толкова млад, може да й бъде син, а тя се гизди и се гримира заради него, сякаш е на двайсет години.

— Внимавайте какво говорите, Франсис — предупреди я веднага Летисия. — Това мирише на държавна измяна.

— Но е истина и всички го знаят. — Франсис се нацупи, свали тежките си диамантени обици и ги окачи на малкото сребърно дръвче, поставено върху скрина.

Летисия се ядоса още повече. След третия брак на баща си Франсис се бе сродила със семейство Хауърдс, от което произлизаше херцог Норфолк. Всички в двора знаеха, че ще я омъжат много изгодно, макар да беше безлична и дори грозна, с лоши зъби, някои от които безнадеждно почернели, и видими белези от едра шарка. Лошите зъби разваляха усмивката й и й причиняваха болки, което я правеше раздразнителна и често непоносима.

Семейството сериозно се беше заело да й избере съпруг, и то такъв, който да им осигури още повече власт и богатство. Много скоро щяха да я омъжат и тя не беше в състояние да влияе върху съдбата си. Франсис притежаваше достатъчно бижута и пари, и щом поискаше нова рокля, веднага й я доставяха. Положението и привилегиите й я предпазваха от завистта и злобата на другите придворни дами. Никоя не смееше да клюкарства за нея.

Розамунд стана от леглото и усети колко е гладна. Не беше хапвала нищичко от вечерта в „Бялото конче“. Донесеният за болната хляб беше изсъхнал, но нямаше нищо друго и тя задъвка с отсъстващ вид. Млякото беше вкиснато, но въпреки това го изпи. Кой ли й е донесъл храна? Отново я обзе страх. Стомахът й се разбунтува. Дали ще съобщят за отсъствието й? Ако открие кой е идвал в спалнята, може да го убеди да си мълчи. Или да го подкупи.

Тази вечер обаче не можеше да стори нищо. Нахрани се, доколкото можа, и пак си легна.

На сутринта се събуди с добре познатото теглене и спазми в корема. Предстоеше месечното й неразположение и това я зарадва. Това щеше да потвърди версията й за болки в корема. Джоан я видя да изважда от раклата дебелите ленени парцали и й кимна съчувствено.

— Още ли ви боли?

Розамунд кимна, но побърза да обясни:

— Слава богу, не е така страшно като вчера. — Тя си припомни с копнеж за лечебното средство, което й носеха у дома: горещ бульон с много подправки и вино. — Дали тук дават вино с подправки? Досега винаги ми е помагало.

— О, няма проблем. На закуска ще помолите някоя прислужница и ще ви приготвят. Затегнете ме, ако обичате.

Розамунд й помогна, после Джоан направи същото за нея. Двете слязоха заедно на закуска. Лейди Шрузбъри, заела мястото си начело на масата, хвърли остър поглед към девойката.

— Надявам се, че вече сте по-добре, Розамунд. Изглеждате бледа.

— Вече съм по-добре, много благодаря, мадам. — Розамунд направи реверанс и зае мястото си. — Ще позволите ли да помоля да ми сгреят вино с подправки?

Графинята разбра и кимна. Всички дами в двора се лекуваха с това средство.

— Очевидно това е причината за неразположението ви. — Тя махна заповеднически към една от прислужничките. — Момиче, донеси вино с подправки на мистрес Розамунд!

Утрото се проточи. Розамунд се стараеше да пренебрегва болките в корема и се опитваше да се развлича с рисуване. Надяваше се кралицата да я повика в частните си покои и да преписва писма, за да има по-смислено занимание, но това не се случи. Оставаше й само често-често да поглежда часовника и да очаква мига, когато на придворните дами ще бъде разрешено да се присъединят към другите придворни в градините и галериите. С нетърпение очакваше да види отново Уил. Той за нищо на света не би пропуснал възможността за нова среща. Сбогуването им беше кратко и тя копнееше да си поговорят за всичко, което се бе случило между тях. Да разменят отново онези малки жестове и погледи, които правеха срещите на публично място толкова вълнуващи и в които сега щяха да вложат много по-голямо значение.

Най-сетне лейди Шрузбъри даде сигнал, че кралицата повече не се нуждае от услугите на дамите и те са свободни да разполагат с времето си. Дамите се изсипаха от кралските покои като пъстра, бълбукаща река. Розамунд следваше групата, като много се стараеше да не прави впечатление. Щом стигнаха до горната площадка на стълбището, водещо към главната зала на палата, тя спря и претърси с поглед разпръснатите в голямото помещение придворни, за да открие Уил. В горната галерия свиреха музиканти, но мелодията не успяваше да заглуши шумните разговори между стотиците мъже и жени. След малко осъзна, че другите са вече долу, а тя е останала съвсем сама горе, видима за всички, затова слезе бързо по стълбата и отново се сля с рояка придворни дами.

Отначало се разочарова. Уил май не бе дошъл. Скоро обаче чу гласовете на млади мъже на голямата тераса, чиито врати бяха широко отворени, и се запъти натам.

— Къде отива Розамунд Уолсингъм? — попита изненадано Летисия Ашъртън.

— Май нашата компания не е достатъчно изискана за дамата, откакто кралицата я удостои с вниманието си — отвърна раздразнено Франсис Дарси.

— Тя е само една Уолсингъм — възрази друга дама. — Да, братовчед й е държавен секретар и семейството е свързано с рода Болейн, но това не е причина да се мисли за по-добра от нас.

— Тя не го прави. Никога не е споменавала връзката си с Болейн — намеси се плахо Джоан, но веднага си пожела да не го беше казвала. Другите дами я огледаха с видимо пренебрежение, обърнаха й гръб и я изключиха от разговора си.

Джоан беше готова да се разплаче. След появата на Розамунд в двора нещата вървяха по-добре за нея и тя беше започнала да вярва, че придворните дами ще я приемат в своя кръг. Днес обаче направи поредната глупост. Не биваше да възразява точно на водачката на групата и да се застъпва за една новачка. За да се чувства сигурна в двора, всяка придворна дама се стремеше да бъде приета от мнозинството и от висшата аристокрация. Без това приемане беззащитните дами много лесно ставаха жертва на злобни клюки. Тя постоя малко отстрана на групата, после въздъхна нещастно и последва Розамунд към обляната от слънце тераса.

Розамунд бе зърнала Уил. Приятелят й разговаряше с млад мъж. Преди два дни се бе запознала с него и знаеше, че се казва Антъни Бабингтън. Тя прекоси терасата с намерението да накара Уил да се обърне и да я поздрави, но Антъни Бабингтън я забеляза пръв, размаха шапка и се поклони дълбоко.

— Мистрес Уолсингъм! Желая ви добър ден!

Розамунд направи реверанс. Мистър Бабингтън очевидно бе забравил острите й изказвания по адрес на католическата религия, или бе решил да ги пренебрегне.

— Желая същото и на вас, сър… мастър Крейтън…

Тя се усмихна на Уил, който се поклони със сериозно изражение, но в същото време очите му светнаха дяволито и ъглите на устата му се изкривиха в усмивка.

— Прекрасен ден, мистрес Уолсингъм.

— Прав сте. Мисля да сляза към реката, за да се поразходя. — Розамунд посочи моравата и алеите, водещи към сребърно бляскащата вода. — Много съжалявам, че пропуснах възможността да отида в Гринич с двора.

— Тогава позволете да ви придружа, мистрес Уолсингъм — поклони се отново Антъни и й предложи ръката си.

Не си го представях точно така, помисли си недоволно Розамунд, но съзна, че няма как да откаже, и се усмихна сияещо.

— А вие ще ни придружите ли, мастър Крейтън?

— С най-голямо удоволствие, мадам. — Уил мина от другата й страна и тримата заслизаха по широкото стълбище към моравата. — Чух, че сте неразположена. Надявам се, че вече сте по-добре?

— О, да, много по-добре съм, благодаря ви, сър. Един ден в леглото може да има много лечебно въздействие.

— Напълно съм съгласен с вас — промърмори Уил и на устните му отново заигра усмивка. Подаде й ръка, за да слязат на моравата, и Розамунд за малко да изгуби самообладание — толкова много скрити значения съдържаха думите му. Тя хвърли бърз поглед към Бабингтън, но младежът очевидно не бе забелязал нищо и продължаваше да се усмихва, потънал в мислите си.

Джоан стоеше на терасата и наблюдаваше как тримата се отдалечават към реката. Розамунд трябваше да се сети, че съм тръгнала след нея, и да ме изчака, повтаряше си недоволно тя. Но младата дама явно се стремеше да спечели двамата джентълмени само за себе си и не се интересуваше от единствената си приятелка в двора. Тя се държи нечестно, заключи ядосано Джоан, особено след като аз си направих труда да я запозная с млади мъже от двора, които не служат пряко на кралицата. Тя остана до парапета и проследи с поглед малката група, която вървеше към реката. Розамунд и Уил се смееха и Джоан си пожела с цялото си сърце никога да не ги бе запознавала. Уил проявяваше много повече интерес към Розамунд, отколкото към нея, а тя още преди седмици бе решила, че той ще й принадлежи — просто още не му го беше казала.

За голямо облекчение на Розамунд само след няколко минути Антъни се извини.

— Имам уговорка с приятели. Ще ходим на лов и ако закъснея, ще ми се разсърдят. Моля за прошка, мистрес Уолсингъм. — Думите му бяха цветисти като пъстрите бродерии по небесносиния му жакет.

Розамунд си каза, че не е редно да се присмива на мастър Бабингтън. Уил я бе посъветвал да избягва компанията му, но това очевидно не важеше за самия него. Освен това пламенният блясък в тъмните очи на Бабингтън я правеше несигурна. Понякога й се струваше, че младежът ей сега ще избухне, но думите, които излизаха от устата му, бяха съвсем прилични.

Антъни се отдалечи и Розамунд най-сетне остана сама с Уил.

— Липсваше ми — прошепна страстно Уил и стисна ръката й. — Да отидем зад завоя на реката. Оттук всички ни виждат.

Двамата тръгнаха бавно по алеята покрай брега. Скоро хората на терасата ги изгубиха от поглед.

— И ти ми липсваше — отвърна тихо Розамунд. — Имам чувството, че съм сънувала, Уил… прекрасен, невероятен сън… Много ми се иска да го повторим… Кога ще го направим?

— Не бива да говориш така — отговори строго той, но очите му казваха друго. — Това беше лудост, скъпа моя. Не трябва да се случва отново.

— Какво означава това? — изохка ужасено тя. — Но аз съм чувала, че дамите в двора постоянно си вземат любовници. Казват, че даже кралицата се забавлява с лорд Есекс и…

— Шшт! — изсъска сърдито Уил. — Ако не си затваряш устата, ще се озовеш в Тауър.

— Но ако сме дискретни, не ни заплашва…

Уил сложи пръст на устните й и Розамунд замълча.

— За някои това е лесно, за други не — обясни той със спокоен, но решителен глас. — Онези от нас, които се мъчат да си извоюват място в обществото — а това важи и за теб, и за мен, Розамунд, — не бива да се поддават на изкушения. Онова, което е приемливо за богатите и за аристократите, е недопустимо за нас. Ние с теб тепърва трябва да се докажем.

— Нали ти беше този, който ме обвини в липса на смелост? — попита тихо тя, объркана от този неочакван обрат.

— Имах предвид само едно кратко приключение, малка лудория, нещо безобидно. Онова, което направихме, не е безобидно. Ти загуби девствеността си… Какво ще правиш, ако си заченала?

— Това е невъзможно. Аз съм в месечно неразположение.

Уил подсвирна тихо.

— Май ще се отървем леко този път… — Той се огледа и като не видя никого, сложи ръце на раменете й и я погледна дълбоко в очите. — Розамунд, сърце мое, много искам отново да се любя с теб, повярвай. Но това е невъзможно, разбираш ли, невъзможно!

В гласа му звучеше искрено отчаяние и тя разбра, че той е много загрижен за нея и за доброто й име, че иска да убеди колкото нея, толкова и себе си.

— Ако ни открият, с нас е свършено. Ще ни изгонят от двора и край. — Уил сведе глава и призна съкрушено: — Аз нямам нищо, Розамунд. Не притежавам богатство, само името си. Семейството ми разчита на мен. Дадоха ми всичко, за да си пробвам късмета в двора. Трябва да направя кариера и съм твърдо решен да го сторя.

— Това означава да се ожениш за дама с положение в двора и с много пари…

Изведнъж й стана студено. По гърба й полазиха ледени тръпки. Тя се разтрепери и изведнъж си спомни какво й бе казала Джоан за Уил само преди няколко дни: той обича да флиртува, но щом се доближи повече до някоя дама, я захвърля като горещ картоф и започва да търси друга, без да се запита дали тя не проявява сериозен интерес към него. Не, това беше невъзможно. Не и след случилото се между тях.

Уил притисна раменете й още по-силно.

— Толкова ли е трудно да разбереш?

Гласът му звучеше умолително, в очите му светеше болка и тя почувства с цялото си същество, че случилото се между двама им не е било само игра.

Розамунд блъсна ръцете му и нетърпеливо разтърси глава.

— Не. Разбирам те, знам, че такава е реалността, но не разбирам защо не можем дискретно да се наслаждаваме на близостта си, докато ти намериш жената, която ще ти осигури добро положение в двора. Вече сме имали една нощ, прекарана заедно, и не виждам причина да не я повторим.

Уил простена задавено.

— Розамунд, скъпа, помисли малко! Толкова ли не разбираш какво рискуваме? Ако се забъркаш в скандал, ще изгубиш всичко. Най-важното за жената е доброто й име. Мъжът почти винаги излиза от скандала чист, но жената… жената е опозорена завинаги.

— Това не означава ли, че аз следва да реша? Какво, ако аз искам да рискувам?

Уил поклати глава. Вече беше съвсем отчаян.

— Ти не знаеш какво означава да изгубиш доброто си име. Не разсъждаваш трезво. Послушай ме, скъпа. Можем да играем играта, която играят всички в двора, да флиртуваме, да се радваме на компанията си, но нищо повече. Другото е забранено. Повярвай ми, сърце мое, знам какво говоря.

Розамунд го погледна мълчаливо. Говореха само за физическа страст, за невъзможността да удовлетворят плътските си желания, толкова силни и у двамата. Но нима между тях нямаше нещо повече от това? Тя искаше да е близо до него, двамата да си говорят и да се смеят, да общуват непринудено… Прекрасно беше да споделят кратки мигове на тайно разбирателство — дали това беше също толкова скандално и опасно като тайната им любов?

— Добре, щом така искаш — прошепна след малко тя. — Хайде, върни се в двореца, аз ще остана още малко тук. Явно не е хубаво да ни виждат заедно.

Розамунд искаше той да отхвърли предложението й, да го обяви за смешно, но дълбоко в себе си знаеше, че това няма да се случи. Уил я целуна бързо по устата и се запъти обратно към двореца.

Тя постоя още малко, загледана към реката, където ято гъски крякаха възбудено, после се обърна и също тръгна обратно.

Когато наближи, видя Джоан на терасата и й махна. Джоан се направи, че не я е забелязала, врътна се и влезе в залата.