Лоис Макмастър Бюджолд
Джентълмен Джоул и Червената кралица (7)

7.

На следващата сутрин Джоул се събуди рано в старото легло до сгушената Корделия, така отпуснат, че сякаш нямаше кости. Тя дишаше бавно и спокойно, въздухът излизаше през носа й с тихо похъркване. Той вдиша топлата миризма на косата й, на влажната й кожа, запазили се по възглавницата до лицето му. Екстаз, това изпитваше в момента, реши той, силно вълнение, примесено с доза страх. Радваше се, че вече не е тийнейджър, разбира се, в безброй отношения това беше добре, но в същото време се радваше, че някъде под пластовете години и натрупан опит едновремешното диво момче все още надига глава, погребано, но живо.

Без младежката несигурност обаче. Радваше се, че се е разделил с тази част на подрастването. Случилото се вчера беше добро. Много по-добро от първоначалните му непрактични и вятърничави ветроходски фантазии. Реалността толкова често разочарова въображението, но този път — не. Всичко щеше да е наред. Или поне… засега. Събуди я с целувка и се зае да докаже и на двамата, че случилото се вчера не е било случайност. Корделия го прие с готовност, още сънена като доволна котка, но не и без солена шегичка от време на време, типично в неин стил.

Доста по-късно тя се търкулна от него и измърмори:

— Гладна съм.

Джоул не би имал нищо против да остане в Колиба №1 още, ами, до края на годината, да речем. Само че хладилната им чанта беше заредена с храна само за един ден и още вчера я бяха опразнили. Също като войска в Периода на изолацията двамата се видяха принудени да потърсят провизии от близкото цивилно население. Оказа се, че Ма Пени се е подготвила за подобен набег, и скоро те седяха на предната веранда на голямата къща и похапваха варени яйца, филии с масло, сушени плодове, домашни кексчета и силно кафе със сметана.

Утрото беше топло и безветрено, повърхността на езерото лъщеше като стъкло и отразяваше отвъдния бряг и безоблачното небе. За едно последно плаване с платноходка преди да тръгнат и дума не можеше да става в такова безветрие. Вместо да увеси нос, Корделия енергично се зае да организира разходка с чудатото прозрачно кану, което й бе направило толкова силно впечатление предния ден. Риков и Пени им помогнаха да го свалят от дървените магарета — кануто се оказа неочаквано леко — и да го пренесат до водата. Докато Риков му подаваше греблото, Джоул се опита да отгатне какво мисли гвардеецът за този обрат в живота на своята вдовстваща васална господарка, но по лицето му не се четеше нищо, както можеше да се очаква. От друга страна, не беше изключено безизразната му физиономия да означава нещо сама по себе си — ако наистина одобряваше, сигурно би се усмихнал. Не би било нещо невиждано да се усмихне. Говореше се, че го правел от време на време. Ако пък сериозно не одобряваше, несъмнено би измислил някакъв претекст да ги прекъсне или да се намеси. Риков… е, Риков беше подчинен на Корделия, а не негов. Тя щеше да знае как да подходи.

Корделия се настани при кърмата, място, което й осигуряваше най-добрата гледка през прозрачния корпус и й позволяваше да избира маршрута им с кормилния лост на кануто. Насочи го наляво покрай брега към тихите води в тази част на езерото. Джоул зяпаше бавно изнизващия се бряг, вдигнал лице към целувката на слънцето. Самотно шестокрако с червена козина беше слязло на водопой; усети ги, вдигна безвратата си глава и ги зяпна с четирите си немигащи очи. Тракна няколко пъти с триъгълната си човка и хукна към храстите. В плиткия край на езерото чудато оцветените водни растения се извиваха със съскане покрай корпуса на кануто. Малките радиали бяха излезли, носеха се над повърхността в облаци от дъгоцветни мехури като конфети на рожден ден.

— О, трябва да видиш всичко това — каза Корделия след проточилото се мълчание. — Обърни се и погледни.

Джоул прибра греблото, хвана се за бордовете на кануто и се обърна с цялата предпазливост на облечен човек, който не иска разходката с лодка да се превърне в предобедно къпане. Но кануто беше с широка основа и доста стабилно. Той погледна през дъното, после се смъкна на колене, за да види по-отблизо. А после буквално залепи лице за прозрачната пластмаса.

Чувстваше се като птица, която гледа през листака на непозната гора. Преброи три… не, шест, даже осем различни малки създания, които се движеха в сянката на растителността. Имаше и други форми, не само кръглите шестокраки модели, които обитаваха сушата, а цветовете им… бяха забележителни — нюанси на червеното и синьото, на сребристото и оранжевото, на райета, на точки, на триъгълници. Един сравнително голям овоид се плъзна покрай кануто, свърна рязко към… закуската си?… която избяга сред златен проблясък и облаче бронзов дим. Джоул се разсмя, колкото от изненада, толкова и от чиста радост.

— Какви са всички тези неща? Как се казват? — И защо ги виждаше за пръв път, макар да бе плавал по това езеро редовно?

— Не знам. Възможно е повечето още да си нямат имена. Не разполагаме с достатъчно хора, които да се занимават с класификацията на местните видове. Минаха повече от четиридесет години, а тази планета все още пази тайните си от нас. Малкото ни биолози се занимават с екологична оценка на бъдещите заселнически терени. С оценка на биологичните рискове и опасности. И понякога ги намират. Макар че първите заселници най-често провеждат собствено проучване, по бързата процедура. — Корделия въздъхна по вицекралски.

Джоул се ухили, все така загледан през прозрачното дъно.

— Все едно гледам през някакво вълшебно огледало от детска книжка. Сякаш долу има един различен, таен Сергияр! За който никой не подозира!

— Мда. — Гласът й прозвуча топло; радваше се на неговата радост.

След малко, все така вперил поглед в подводния свят, Джоул размаха ръка.

— Завърти малко. Да видим още.

— Слушам, адмирале.

Корделия загреба бавно със своето гребло и още дивни гледки се появиха пред погледа му. Един скатагатор — малък, не по-дълъг от ръката му — притича точно под него, толкова близо, че Джоул би могъл да го докосне, ако освен прозрачен корпусът беше и нематериален. Създанието ръчна любопитно дъното на кануто, после си тръгна. Озоваха се над каменисто легло съвсем близо до брега, където формите и цветовете на обитателите се смениха отново, после навътре над подводната гора и накрая над едно по-дълбоко място, където светлината потъваше в загадки.

Джоул се надигна и седна, мигаше като след транс и разсеяно се чудеше кога тилът му се е сдобил с онова специфично боцкащо усещане, което несъмнено щеше да придобие жизнерадостно червения цвят на слънчево изгаряне втора степен. Корделия се усмихваше със същата почуда и възхищение, които бяха изпълнили Джоул при вида на неочаквания подводен Сергияр, само че тя гледаше него.

— Какво? — каза той.

— Хареса ти.

— Ами… да. — Той разкърши рамене. — Само се чудя как не съм го видял преди, а не е като да не съм идвал на езерото.

— Идвал си само при вятър, когато водата е неспокойна и непрозрачна. И си избирал дълбоките места.

— Така е.

Тя погледна към напичащото слънце, после и към комуникатора на китката си.

— Май е време да се връщаме. Искаш ли да седнеш на кърмата?

— О, да.

Той легна по гръб и се плъзна напред, като внимаваше да е в точния център на дъното. Корделия се хвана за бордовете и мина предпазливо над него, като се наведе да го целуне пътьом.

— Няма как да стане в кану, предполагам — промърмори със съжаление.

— За тази цел и двамата трябва да сме доста по-млади — отвърна той.

— Ха. — Усмихна се на милиметри от устните му. Усмивката й имаше вкус на… имаше страхотен вкус.

Когато и двамата се настаниха на местата си, Джоул загреба в копринената вода и насочи кануто назад към Хижата на Пени.

— Дали не мога и аз да си купя такова стъклено кану?

Корделия погледна през рамо и също загреба. Стегнатите й мускули се движеха гладко под все още свежата кожа.

— Трябва да питаш Пени. Или доведения му син. Нови Хасадар, нали така каза?

— А, да.

— Сигурно би могъл да си поръчаш платноходка с прозрачен корпус и така ще имаш и от двата вида лодки едновременно.

— Хм. Защо не. Макар че понякога многофункционалните неща не стават за нищо. Зависи каква е основната ти цел.

— И откога основната ти цел в близост до езеро не е свързана с ветроходството?

„Отпреди половин час?“ Тази мисъл беше… твърде нова, за да я анализира обстойно, иначе току-виж се спукала като сапунените мехури, на които приличаха, но не бяха, радиалите.

— Няма значение всъщност, докато не намеря повече време.

— Това, уви, е вярно.

„Време, да.“ А те бяха разтеглили своето до лимита, вероятно и отвъд. „Вдигай гащите, Пепеляшке, балът свърши… засега.“ Синхронизираха загребванията си и поеха по пряк път през средата на езерото към далечния кей.

 

 

Джоул много бързо си уреди сметките с Пени, като добави щедър бонус за удължения престой и — негласно — за дискретността, при което бившият сержант поклати глава с широка усмивка и го покани да дойде пак с гостите си. Джоул и Корделия се настаниха в задното отделение на въздушната кола и лепнаха лица за купола да хвърлят един последен поглед на езерото Серена, което бързо изчезна зад тях.

Джоул се премести по-близо до Корделия, преметна ръка през раменете й и тя се сгуши в него. Слънцето беше поопърлило и нея, страните и носът й розовееха. И двамата бяха с дрехите си от вчера, омачкани и мърляви след два дни разнообразни летовнически занимания и без друга възможност да се измият, освен с каната и легена в импровизираната външна баня на Пени, но миризмата беше приятна, миризма на пикник и чист въздух.

— Кога пак ще се срещнем ние двамцата? — попита закачливо Джоул.

Корделия примигна.

— Мисля, че в графика ми за тази седмица има две заседания на комисии, но ти едва ли имаш предвид тях.

— Ние двамцата, а не ние десетимата, да.

Корделия се усмихна.

— Няма да е скоро, освен ако не решим да спретнем представление за хората.

— Което би било лоша идея, да — кимна Джоул, после усмивката му изчезна, прогонена от друга мисъл. — Как ще, хм… по-добре да се уточним отсега. Как искаш да го изиграем това нещо, публично имам предвид?

— Това ново нещо? Ново старо нещо?

— Ново нещо. — Макар че за нищо на света не би зачеркнал старото. Мислите му се хлъзнаха настрани по своя воля. — Ти… още ли пазиш онази стара колекция от бетански сексиграчки? — Е, не всичките бяха бетански, но етикетът се беше лепнал — за краткост, а и някак прехвърляше топката в нейното поле.

— Не. В пристъп на… знам ли, на депресия или нещо такова, преди две години се отървах от тях. — Погледна го изпод мигли. — А ти пазиш ли своята?

— Не — призна той. — По същата причина.

— Хм — изхъмка тя през усмивка. — Може някоя нощ да се поровим в каталозите заедно.

— Гениална идея. — Той целуна къдриците й, които го гъделичкаха по носа. — Кога?

— Графикът ми за тази седмица е пълен.

— Нарочно? — тихо попита той.

— Мда.

Джоул кимна.

— И при мен е така. — Макар че покрай проекта за базата в Гридград, който набираше скорост, скоро не му се беше налагало да си търси допълнителни задачи, с които да ангажира времето и мислите си. Е, сега нещата бяха различни. В миналото спонтанността рядко беше възможна, затова пък неизменно водеше до паметни преживявания. — Човек да си помисли, че е по-лесно да планира няколко часа насаме, когато трябва да се съобразява с графиците на двама души, а не на трима.

Тя се намръщи, но не на него, а някъде в празното пространство.

— Аз пък не виждам защо трябва задължително да е „насаме“. Какво толкова искаш да правим?

— Аз… такова…

— Ако думата, която не намираш, е „срещи“, Оливър, то срещите не са нито незаконни, нито неморални, нито се дебелее от тях. Е, освен ако не прекалим с обедите и вечерите.

— Ходенето по срещи ми се вижда… някак пубертетско.

— Да се виждаме?

— Твърде неясно. Дава храна за… неограничено тълкуване.

— Ухажване?

— Все едно сме в Периода на изолацията, не.

— Чукане?

— Как смееш!

— Добре де, сношаване, ако държиш да сме по-учтиви. А и не планирах да съчинявам изявление за пресата все пак.

— Отдъхнах си.

Тя го сръчка в ребрата, къде на шега, къде сериозно.

— Просто се опитвам да намеря думи, с които да опиша случващото се — възрази той. Тоест думи извън частните определения като „прекрасно“ и „удивително“, които касаеха само тях двамата.

— Пак падаш в капана на любимите си категории? Повечето категории са спорни, макар да е вярно, че хората ги харесват, защото категориите им вдъхват увереност.

— Една категория не можем да избегнем, Корделия. Категорията ниво на секретност и произхождащите от този въпрос усложнения, както политически, така и свързани с личната охрана, ако щеш.

— О. — Тя се измъкна от прегръдката му и се намръщи, вперила празен поглед в тила на пилотиращия Риков, изкривен от двата звукоизолирани купола.

— Смятам да сложа край на това — каза тя след миг. — Преди беше оправдано, признавам. Вече не е. Отдадох четиридесет и три години на Бараяр и не искам компенсация, но следващите четиридесет и три години са си мои. За годините след тях може и да се споразумеем.

— Ти винаги ще бъдеш обществена фигура, Корделия, искаш или не.

Тя размаха решително юмрук.

— Не, ще избягам. Скоро ще ме забравят. — Отпусна се отново назад. — Но ако настояваш да го направим по бараярски, може да кажем на хората, че съм ти любовница.

Той изсумтя.

— Да ме обесят ли искаш? Ще прощаваш, че цитирам племенника ти Иван, но това просто не е редно.

Тя вирна замислено брадичка.

— Няма да сме първите. Помисли си за Алис и Саймън. Години наред просто работеха заедно, а после Саймън се премести при Алис и двамата се държаха така, сякаш цял живот са били любовници. Преходът беше удивително гладък.

Лейди Алис Ворпатрил, отколешна приятелка на Корделия и дипломатическа домакиня на императора в продължение на почти три десетилетия, и Саймън Илян, шеф на Имперска сигурност за голяма част от същия период, се бяха събрали малко след пенсионирането на Илян по медицински причини.

— А дали пък не са били любовници и преди това? Интересен въпрос. — Или въпрос на тълкуване, макар и не чак „неограничено“. Джоул познаваше отлично и двамата, както във връзка с работата си за Арал във Ворбар Султана, така и от по-късно, когато двойката им гостува няколко пъти на Сергияр, а дори той не беше сигурен. Тази несигурност не беше реципрочна обаче — Саймън извън всяко съмнение бе знаел всичко за Джоул. „Преди.“ Оттогава всички бяха извървели дълъг път.

— Хм, да кажем, че са се ценели изключително високо за много дълъг период. Само че, уви, отношенията им преминаха на ниво достойно за пикантни клюки чак след като отпадна необходимостта Алис да се състезава за вниманието на Саймън с чипа в главата му и сигурността на трипланетна империя. Ако питаш мен, пропилели са сърцераздирателно количество потенциал за щастие, но… никой не ме пита. Поне сега изглеждат щастливи. — Усмихна се искрено, радваше се за старите си приятели. Техните стари приятели всъщност.

След малко добави:

— Защо не искаш да разгласим връзката си? Какво те притеснява? Въпрос на навик?

— На безопасност.

— Тоест на навик. Ако вместо това анализираш ситуацията от гледната точка на здравия разум — за разнообразие, — ще видиш, че връзката между двете неща е правопропорционална — колкото си по-открит, толкова по-малък е рискът. Никой не може да те изнудва или да превърне в скандал нещо, което не се пази в тайна.

Според него Корделия подценяваше изобретателността на хората, които са решени да ти навредят. Както и степента, до която самата тя може да се превърне в мишена. Но пък когато си прекарал десетилетия от живота си рамо до рамо с Арал, неизбежно губиш реална представа за собствената си неуязвимост.

Веждите й се смъкнаха.

— Освен ако това не е твоят заобиколен начин да намекнеш, че случилото се не бива да има продължение? Какво, уплаши ли се?

— Не! — възкликна той, обзет от внезапна паника.

— Е, и аз така си помислих, но все пак… — усмихна му се тя. Джоул се сви смутен. — Та на първоначалния ти въпрос… Хайде и двамата да си отваряме очите за някаква обща възможност през следващата седмица, а аз обещавам да не се катеря по покрива на двореца и да крещя на цял Карийнбург, че адмирал Джоул е страхотен в леглото.

— Благодаря — каза хладно той. — Така де…

— А междувременно поемам ангажимента да бъда отегчително дискретна, докато не решим какво ще правим по въпроса.

— Не казвам, че не си права — възрази той сърдито. — Просто…

— Ти трябва време да свикнеш с мисълта. Знам, любими — въздъхна тя. — Знам.

Карийнбург вече се виждаше на хоризонта, твърде скоро, уви. По-късно през седмицата може и да си откраднеха някоя минутка за разговор, но не и за целувки. Той я придърпа към себе си и докато предградията се нижеха под тях, двамата оползотвориха изтичащото време.

Въздушната кола на вицекралицата го остави пред административната сграда в базата. Джоул се постара да измине разстоянието до входа с деловата крачка на човек, който току-що се връща от ползотворна и неотложна среща по работа със своята шефка. Все едно няма търпение да включи комтаблото си и да се посвети на поредната порция служебни задължения, сляп за въздушната кола, която излиташе, отнасяйки със себе си най-смелите му мечти.

 

 

Първият приоритет на Корделия, след като кацна в двореца, беше да вземе душ, но след това натрупалата се работа ангажира вниманието й до вечерта. Само тя ли на цялата планета си беше взела почивка за уикенда? Задачите й нямаха край, затова нареди да й донесат сандвичи в кабинета. Донесе ги не Фрида, а Рик. Сервира чиниите и чая с обичайната си военна прецизност, после отстъпи назад и се изкашля по онзи исторически изпитан начин, който означаваше само едно: „Каня се да ви кажа нещо, което няма да ви хареса.“

— Да, Рик? — подкани го Корделия и отхапа решително от първия сандвич.

— Моля да ми простите, милейди, но сметнах, че е редно да ви уведомя. Лейтенантът на охранителния ви екип от ИмпСи е подал официално оплакване до своя шеф, в което се казва, че уменията на адмирал Джоул в осигуряването на лична охрана са недостатъчни и остарели и той не би могъл да замести екипа му в осигуряването на безопасен периметър.

— Малката гнида! — избълва Корделия заедно с няколко трохи хляб. Събра ги и ги върна в чинията, докато сдъвче казаното. Малкият екип на дворцовата охрана, изпратен от ИмпСи и пристигнал с вълнуващата мисъл, че ще охранява вицекралицата на Сергияр, с разочарование откриваше, че задълженията му не включват нищо вълнуващо и спокойно биха могли да бъдат поети от всяка частна охранителна фирма, само че по-евтино. Старшите офицери от сергиярската ИмпСи бяха заети със съседите — Сетаганда, Ескобар и транзитно преминаващите чужди кораби, — с орбиталната станция и сигурността на точката за скок, все неща, които ги препращаха към Оливър. Който, понеже беше продукт на Саймън Илян и неговата стара школа, ръководеше всичко това с обичайната си безстрастна ефективност и рядко безпокоеше Корделия с каквото и да било извън лаконичните си доклади.

— Категорично не съм съгласна — каза накрая тя, след като прокара хапката с глътка чай. — И съм много ядосана. Оливър и неговите умения го превърнаха в последната защита на Арал още когато онова хлапе е ходело право под масата! — Издаде напред долната си устна. — А и ти също беше с нас, значи попадаш под същия знаменател. И ти ли си включен в онова писмено… твърдение?

— Не, милейди. Лейтенантът вероятно не се е сетил. Аз, разбира се, не изтъкнах пропуска му.

— И добре си направил.

Той вдигна рамене.

— Стори ми се разумно.

Прав беше. През целия период, в който Арал беше под светлината на общественото внимание и който съвпадаше почти изцяло с времето на съвместния им живот с Корделия, неговите лични гвардейци, положили клетва пред него в качеството му на граф Воркосиган, по принуда бяха работили заедно със службата за Имперска сигурност, която охраняваше Арал във връзка с другите му политически задължения. Арал съумяваше да овладее в някаква степен търканията между двете групи, като често подбираше гвардейците си измежду родени в планините Дендарии ветерани от ИмпСи — Рик също беше такъв, пенсионирал се бе след двайсетгодишна служба и бе постъпил в личната гвардия на своя граф веднага след това, преди почти две десетилетия. И все пак гвардейците и представителите на ИмпСи си оставаха две отделни командни вериги с цялото напрежение и секретни комуникационни протоколи, които произтичаха от този факт.

Официално — а и лично — Риков беше верен на вдовстващата графиня Воркосиган, а не на сергиярската вицекралица. Е, технически клетвата му го обвързваше най-вече с граф Майлс, само че Рик беше пристигнал с тях на Сергияр в самото начало, още когато Арал бе назначен за императорски представител на планетата, рядко бе работил за Майлс и почти не го познаваше. Риков бе довел тук и семейството си — съпруга и четири малки по онова време деца, които отраснаха на Сергияр, адаптираха се бързо към новия си дом и вече пораснали, създадоха свои семейства и живот тук. По тази причина Рик и Ма Рик бяха подали молба да се върнат на Сергияр заедно с овдовялата Корделия, молба, която Майлс беше одобрил веднага по съвет на майка си.

Рик се бе появил за пръв път в Дом Воркосиган, столичната резиденция на семейството, по средата на Араловия мандат като министър-председател, по време, когато Оливър вече бе заел своето място в живота на графа. Тогавашният командир на домашните гвардейци го беше инструктирал дискретно за специалната охранителна схема, наложена от тристранния брак на господарите — дори по онова време Корделия гледаше на Оливър като на свой съсъпруг във всичко освен по име, макар че нито тя, нито Арал използваха този бетански термин. Какъвто и старобараярски шок да бе изпитал Риков при това разкритие, скрил го беше отлично, пред нея поне, и бързо успя да се впише в домакинството. По онова време всички те имаха много по-сериозни тревоги.

— Колкото до миналия уикенд — подхвана отново Риков, после замълча, — мога ли да говоря свободно, милейди?

— Ще се изненадам, ако се окаже, че си говорил по друг начин през тези двайсет години, Рик — каза тя, но все пак кимна утвърдително.

— На пръв поглед не е моя работа, само дето е. Поне що се отнася до външния облик на ситуацията.

Тя си пое дълбоко дъх и призова търпението си.

— Разбирам.

— Събитието еднократно ли е, или се очаква продължение? Подновяване на предишното… ъъ, на предишната система?

Не беше съвсем същият въпрос, който й беше поставил Оливър, но обезпокоително приличаше на него. „Бараярци.“

— Не е еднократно, струва ми се. Колкото до онова за предишната система… Едва ли може да се нарече система, когато цялата конспирация се свежда до един-единствен гвардеец. Това улеснява ли те, или те затруднява?

— Не знам какво да мисля, милейди. Казвате, че не е еднократно, че се очаква продължение, но накъде? И каква е крайната дестинация?

— На този въпрос не мога да ти отговоря, засега поне. — След кратък размисъл добави: — Няма да е още една женитба в бараярски стил обаче. Просто не мога да… което няма нищо общо с Оливър, държа да отбележа… просто… не.

Той кимна отсечено, в знак че разбира.

— Виж, не е като Оливър да е… знам ли. Не е като да се закачам с градинарчето или, или със сетагандански шпионин или нещо такова. Оливър е лоялен бараярски офицер с много висок чин, мой близък и верен приятел вече двайсет и три години. Дори старите матрони от Периода на изолацията биха го нарекли „приемлива връзка“.

— Джентълмен Джоул, така го наричат войниците.

Корделия се засмя.

— Сериозно? Е, и аз съм го чувала да казва неща от сорта на: „Никога не започвай война на коктейлно парти случайно.“ Лейди Алис несъмнено би се съгласила.

— Макар че е от пролетарски произход.

— Същото важи и за мен.

Риков килна глава в жест, който казваше: „Не мога да отхвърля с лека ръка фактите, но…“

— Вие сте бетанка, а това е… не е същото.

— И ти си от пролетарски произход, като сме тръгнали да си говорим.

Гвардеецът сякаш се смути.

— Не това исках да кажа, милейди. Не е важно какво мисля аз, а какво ще си помислят другите. Веднага щом… тоест, ако изобщо се стигне дотам… но разбере ли се, че нещо става, винаги ще се намерят хора, които да се запитат откога става.

— Като при бедните Саймън и Алис? Е, моето „ставане“ става от този уикенд. — „Прекрасен уикенд.“ — Точка по въпроса.

Беше негов ред да си поеме дълбоко дъх и да призове търпението си.

— Милорд често ставаше небрежен. Сигурно се досещате какво означаваше това за нас, гвардейците. Поредната извънредна криза.

Корделия поклати глава.

— В списъка с всички смъртоносни бараярски тайни, които сме споделяли през годините, тази незначителна… лична тайна не се класира дори в първите пет. — Смръщи вежди, взряна в миналото. — Десет. — После, след още миг: — Петнайсет.

Веждите му потрепнаха.

— Плащам вашите петнайсет и вдигам на двайсет?

Тя сви рамене и се усмихна.

— Май ще трябва да се съглася с тази оценка. — Въздъхна. — Добре, Рик. Ако някой от тези твои „хора“ попита, преминаваме на обичайния режим. Не знаеш нищо, нито потвърждаваш, нито отричаш слуховете, за пръв път чуваш такова нещо. Безсмислено е да правим друго, защото хората така или иначе вярват в каквото си поискат, мамка му!

Рик подскочи, или най-малкото трепна.

— Това не е криза, нито реална, нито измислена — продължи да се пеняви Корделия. — Всеки вдовец или вдовица има право да излиза по срещи или каквото там реши след приличен интервал от време. И в общия случай приятелите им се радват за тях.

— Не всички са ви приятели, милейди.

Тя вдигна ръце, наполовина отбранително, наполовина в знак, че приема аргумента му.

— Да мислят каквото щат, нямат право на глас по въпроса. — Постави внимателно ръце на бюрото пред себе си. — Всичко това е хипотетично, поне на този етап. Затова просто си отваряй ушите както обикновено и ако чуеш нещо, което би трябвало да знам, уведоми ме. И гледай да сме някъде на закрито и насаме, в случай че се наложи да крещя.

Той кимна отривисто.

Корделия се замисли над друг въпрос. Осезаемото притеснение на Риков само професионално ли беше, или имаше и личен характер?

— Знаеш, че смятам след година да се оттегля от вицекралския пост, нали? Сега, когато и шестте ембриона се оказаха жизнеспособни. — Гвардеец Риков беше в течение на плановете й още откакто Корделия бе взела хладилната чанта на Бараяр. Е, не му беше споменавала за участието на Оливър в проекта, не го бе сметнала за необходимо. Бъдещето щеше да покаже дали тази страна на въпроса ще засегне по някакъв начин задълженията на васалния й гвардеец.

Който кимна за пореден път.

— Тогава ще трябва да направиш избор дали да се пенсионираш тук, на Сергияр, или да ме придружиш в новия ми дом. Макар че новото ми домакинство ще е значително по-малко и скучно от настоящия цирк. — „Да се надяваме.“ — Винаги ще има място за теб в дома ми, ако решиш. — Както и за Ма Рик, макар че съпругата на гвардееца се бе посветила на учителска кариера в едно начално училище тук, в Карийнбург. Е, начални училища имаше навсякъде, добави мислено Корделия. Веднага можеше да назове десетина училища в провинцията, които биха убили за квалифициран персонал и постоянно я затрупваха с молби в този смисъл.

Рик трепна, видимо засегнат задето тя таи съмнения, че той таи съмнения.

— Никога не съм се притеснявал за това, милейди.

— Ами, добре.

С това разговорът им приключи, без да е решил почти нищо, и Риков се оттегли. Корделия отхапа от сандвича си и се наежи отново срещу комтаблото, свъсила вежди в опит да си спомни какво беше правила преди да се появи Риков. Ако приключеше с работата си — да бе, сякаш това беше възможно… работата й никога не свършваше, само биваше зарязвана или прехвърляна другиму, — би могла да си открадне един почивен ден преди следващия уикенд. При спомена за Оливър в стъкленото кану, залепил лице за дъното и зяпнал с момчешки ентусиазъм новооткрития подводен Сергияр, устните й се извиха по своя воля. „О, този смел нов свят и неговите смели нови хора!…“

 

 

— Благодаря ти, лейтенант Воринис — каза Джоул, настани се зад бюрото и прие първото си кафеено приношение за сутринта. — Как прекара уикенда?

— Ами, не знам какво да мисля, сър. — Кая набръчка нос. — Вслушах се в съвета ви, но май не мина както очаквах.

— Съветът ми? — Какъв ли пък съвет й беше дал?…

— Да изляза на чист въздух.

— А, да. — „Е, при мен даде страхотен резултат…“

— Поканих лорд гем Сорен на стрелбището. Той прие с ентусиазъм, макар да твърдеше, че не бил голям експерт. Обаче доста бързо му хвана цаката — призна тя.

— Стрелбището! — Джоул вдигна вежди. — Не бих се сетил за това.

— В Академията бях отличничка по стрелба с малокалибрено оръжие — обясни Кая. — А и мама все ми повтаряше да не побеждавам момчетата в игри и такива неща, защото нямало да ме канят по срещи. Та затова го заведох на стрелбището и го размазах. Него, както и още двама, които заварихме там. Само дето той пак ме покани да излезем, намерил бил някакво място край Карийнбург, където давали коне под наем.

Джоул потърка уста да прикрие усмивката си.

— Хм… С други думи, срещата е дала неочакван откат.

— Нещо такова.

— А той прояви ли някакъв специален интерес към базата? В каквото и да било отношение?

— Не мисля, сър. — Стори му се дълбоко разочарована от този свой провал в контраразузнаването.

Джоул стигна до извода, че лорд гем Сорен би се сторил далеч по-интригуващ на лейтенант Воринис, ако се бе държал като шпионин, вместо като кавалер. Не че това непременно означаваше нещо. Добрите агенти не се издаваха на втора среща.

Воринис добави с известна неохота:

— Трябва да отбележа, че без лицевата си боя изглежда много по-добре.

Явно някой най-после бе посъветвал младежа да се придържа към местната мода. Или пък сам бе стигнал до това заключение.

— Гемите — и висшите — са по правило красиви хора, с правилни черти.

— А вашият уикенд как беше, сър? — попита учтиво тя.

— Добре. Имах, ъъ, дълга среща с вицекралицата. Отскочихме на инспекция до езерото Серена.

Воринис поклати удивено глава.

— Почивате ли изобщо някога? — каза тя и пое обратно към укреплението си в приемната.

Джоул прикри още една усмивка и включи комтаблото си да сортира първите жалби за седмицата. Над видплочата се появиха няколко теснолъчеви съобщения от Комарското командване.

След малко избълва, повишил несъзнателно глас:

— Какво, по дяволите? Трябва да има някаква грешка!

Воринис се появи на прага.

— Сър? Сбъркала ли съм нещо? — Стойката й показваше, че ако е така, няма търпение да поправи пропуска си.

— Не, не… не точно. Макар че е можело да го маркираш като… — „Спешно?“ Не. — Като особено интересно, да речем — довърши смутено той. — Свалят от въоръжение „Принц Серж“.

— А, да, видях го, сър — каза момичето. — Но мислех, че „нафталинените“ протоколи се смятат за рутинни…

Бараярските бойни кораби не просто минаваха на нафталин след пенсионирането си, а биваха кътани като тайно съкровище. Най-възрастните членове на Генералния щаб се отнасяха към бойното снаряжение така, както оцелял след гладна смърт се отнася към храната — трупа я в запас. И вероятно по сходни причини. Кораби, които повечето бойни флотилии във Възлената връзка биха изпратили за старо желязо, прекарваха още няколко десетилетия на док като мухлясваща храна в дъното на хладилника, преди Генералният щаб — често след подмладяване на състава си — най-сетне да се откаже от тях. Такова едно гробище за слонове попадаше във владенията на Джоул, скрито далече от погледа на два скока в слепия възлен проход, който не водеше никъде. Някой ден Империята сигурно щеше да вдигне ръце и да го обяви за музей.

Думите сякаш сами се откъснаха от устата му:

— Да, но този кораб… той беше флагманът на флотилията ни при Центъра Хеген. Когато Арал нареди да го изведат от космическия док на Комар, на борда му още имаше цивилни монтажни бригади. Опитахме се да оставим част от цивилните на Пол, но не остана време. Монтажниците още инсталираха и кърпеха дори след като битката приключи. — Спомените го заливаха като вълна. — Имаше най-далекобойното гравитационно копие за времето си.

— Според днешните стандарти обхватът му е по-скоро къс, ако не греша — предпазливо каза Воринис.

— Знам, така е. Сетаганданците решиха, че се опитваме да ги ударим корпус в корпус. За времето си „Принц Серж“ беше истински технологичен пробив и ги свари по бели гащи. — Джоул кимна. Още помнеше ясно екзалтираните триумфални викове в тактическата зала под командването на адмирал Воркосиган, възстановен на този пост по силата на обстоятелствата. И последната бойна мисия под негово командване, както се оказа. Той би сметнал това за най-хубавата част от победата.

— Да, но „Серж“ е на повече от двайсет години! — възрази кротко Воринис.

„За мен той беше най-новият кораб.“ По онова време Джоул беше лейтенант, няколко години по-голям от Воринис. „Всички бяхме влюбени в него.“ А сега, макар и за кратко, „Серж“ щеше да премине под негово командване.

Повечето му оръжия и допълнителни системи вероятно бяха демонтирани, запечатани или изключени още на комарския док. Каквито и церемонии да бе имало в чест на пенсионирането му, също бяха проведени там. Малоброен екипаж щеше да докара опоскания кораб до космическото пространство на Сергияр. За адмирала на сергиярския флот нямаше да е останало нищо.

— Хм. И все пак… впиши в графика ми орбитална инспекция на стария звяр. Ей така, между другото, в движение. Така че нито той да се забави излишно по пътя си към гробището, нито аз да изгубя твърде много време.

— Да, сър. — Воринис се оттегли, озадачена, но без повече въпроси.