Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Метро (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Метро 2035, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и начална корекция
Фея Моргана (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Глуховски

Заглавие: Метро 2035

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: април 2016

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Живко Петров

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-2055-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3564

История

  1. — Добавяне

Глава 23
Своите

— Ето ги! Ето!

През решетката на перилата му се привидя, че от горе надолу слизат черни бутонки, не, не му се беше привидяло.

— Бягай!

— Отваряй вратата! Отваряй, ти казвам!

— Ти какво, откачил ли си? Ти си без противохимическа…

— Аз съм нормален! Хайде?! Ще умрем тук заради теб, идиот! Хайде!!!

— Къде е той?! Къде са те?!

— Дай ръка! Не ме пускай!

— Аз съм с вас. Аз съм с вас. Не искам тук.

— Майната ти… Къде ти там? Какво ти трябва горе?

Понесоха се към обратния край на станцията, като преобръщаха масите, прескачаха пейките, събаряха кудкудякащите брамини. Орденарите се изсипаха от прехода, разпръснаха се из платформата като оловни сачми.

Долетяха до херметичната врата, пъхнаха дуло в мутрата на охраната, завъртяха винтове, резета, еднотоновият метал тръгна по релсите; придвижи се с нежелание, прибра се в процепа, те излетяха нагоре по стъпалата.

Откъде у Артьом бяха останали сили? Откъде — живот?

Гонеха ги. Тропаха по гранита. Вървяха по петите им. Стреляха в движение, но не можеха да улучат. Разбитият кокошарник гълчеше. Крилото на вратата замря. Тесният й процеп остана назад. През него излизаха бойци в черно, а брамините отстъпваха по-надалеч, за да не получат чуждата доза.

Изскочиха във вестибюла: Артьом, Аня, Тимур и Иля. За спечелените секунди успяха да разбият външната врата и се изсипаха в студената московска нощ.

— Какво има тук?!

— Тук… Тук оставихме… Почакай… Ето я! Дай ръка. Тук!

Приведени, тичаха покрай безмълвната Библиотека, където някога Артьом беше оставил страха си; под незрящите й прозорци, под гигантските й колони, по откъртилите се от стените мраморни плочи. Черните отзад излетяха подире им от вестибюла на Боровицка, наподобяващ вход на гробница. Колебаеха се — навън без защита.

— Ще се нагълтаме сега! Тук знаеш ли какъв фон има…

— Ето. Тук. Тя ли е? Тя е!

Докараната на буксир японска кола на Савелий. Изоставена, когато Летягата ги беше докарал от заглушителите. Кога? Преди сто години; Савелий го няма — него хората го бяха отнесли и стъпкали на Комсомолска; в първия ден на службата си в Ордена беше загинал и пропаднал без вест. А колата му — ето я. Стои и чака собственика си.

Артьом завъртя ръчката в кръг, вмъкна се през забравения багажник. Под килимчето на пода — резервен ключ. Савелий му беше казал за него на Комсомолска. Един вид му го беше завещал. Мушна го, завъртя го. Колата оживя.

Черните фигури все пак се бяха решили да се отдалечат от Боровицка.

— Хайде вътре!

— Вие къде?

— На ВДНХ! При своите. Вкъщи. Да им разкажа!

— А аз — не. Аз оставам. Какво ще правя там? Ще се разберем с тях.

— Влизай в колата, идиот!

— Та това са нашите! Ще се договоря. Почакай… Забравих. Ето. Твой ли е? Дадоха ми го.

Извади го — черно-сив, матов; наганът.

— Мой е.

Подаде го на Артьом през отворения прозорец.

— Благодаря, бля.

— Това е. Тръгвай!

Тимур вдигна ръце, обърна се и закрачи срещу бягащите насреща му черни бесове. Артьом мислено го прекръсти. Натисна газта.

От Охотний ряд, от Тверска вятърът донесе концентриран звук: ръмженето на двигател.

Откъснаха се от мястото си. Завиха със свистене, гумата запуши. Аня — отляво, на предната седалка; Иля Степанович, непришитата опашка, се люшка отзад. Затвориха прозорците.

В огледалото за задно виждане безмълвно, сякаш е парцален, се стовари на земята Тимурчик, падна напред с вдигнати ръце. И на същото място, в неговата черна рамка, след още секунда влетя бронираният офроудър.

Намали при тялото. Загаси фенерите. Смали се. Разтвори се.

Носеха се по „Воздвиженка“, по всички места, през които Артьом стотици пъти беше минавал; а сега ги минаваше за последно. Откъм банкета гледаха празно след носещата се кола нечии изкълвани черепи, проядените сгради, изсъхналите дървета.

И оглозганата луна леко осветяваше пустото небе. Беше пълно със звезди като онази нощ, когато Артьом излезе с Женка нагоре, когато с хитрост накара него и Виталик да отворят херметичната врата на Ботаническата градина.

— Помниш ли, Жен?

— Достатъчно, Артьом.

— Прости ми. Няма повече. Наистина.

Примигна и отмина Министерството на отбраната от костенобяла вар, промъкна се край павилиончето на станция Арбатска. Отдясно имаше плътно наредени високи блокове на по двайсет и няколко етажа, наподобяващи бойци, забравени на парад по случай някаква победа. Отляво се редяха глупавите и величествени наперени сгради на Калинински с най-големите някога рекламни екрани в Европа, сега изгорели до черно. Часовоите отдаваха на Артьом чест. Екраните му показваха неговото минало и бъдеще.

— Как се диша? — попита той Аня.

— Различно.

Спомни си как беше тук за първи път — преди две години. Как всичко тук беше различно. Тогава тук имаше живот — чужд, непривичен, но в изобилие. А сега…

Артьом погледна в огледалото. Стори му се, че някъде далеч ги преследва облаче от мрак; привидяло ли му се беше?

Зави рязко, със свистене, към Садовое, и по него тръгна в изгризан коловоз покрай изпепеленото посолство на Съединените щати, покрай небостъргачите на Краснопресненска — построени за мъртвите, с колове на покрива, покрай масивните гранитни сгради, наречени „сталинки“ в чест на онова чучело, покрай площадите кратери, покрай пресечките окопи.

Гледаше и си мислеше: мъртвите при мъртвите.

— У дома? — попита Аня.

— У дома — отговори й Артьом.

Японската кола с десен волан изскочи на Проспекта на мира; пресече маркировката, свърна на изток. Плъзнаха се под естакадата — пресечката с Третото околовръстно; понесоха се по моста над железопътната линия, разположена някъде в самото дъно на тъмнината. Още малко — и над дърветата се издигна застиналата в небето ракета, музеят на глупавата космонавтика, сигнал за близостта на ВДНХ.

Отново му се привидя движение отзад. Дори се обърна за миг и за малко не влетя в обърнат напреки фургон, едва успя да се отклони.

Шмугна се между ръждивите консерви, по позната алея стигна до родния павилион — до родната станция; зави с колата зад павилиона за обмяна на валута — железен куб. Скри я.

— Бързо стигнахме. Дозата може и да не е много голяма — каза Артьом на Ана.

— Добре — отвърна тя.

Излязоха, вслушаха се. Някъде далеч нещо ревеше.

— Бегом.

Промъкнаха се във вестибюла — Артьом хвърли последен поглед назад — преследват ли ги? Застигнали ли са ги?

Като че ли не. Дори и да ги бяха преследвали, бяха изостанали.

Горната херметична врата беше отворена; трябваше да се спуснат надолу по ескалатора, на петдесет метра дълбочина. Надолу беше тъмно като в рог, но Артьом за една година беше научил тези стъпала наизуст. Иля се спъна, за малко да полети с глава към стъпалата и по-нататък, да си троши гръбнака, но успяха да го хванат.

Най-накрая стъпалата свършиха. Зад късата площадка започваше стоманена стена — херметичната врата. Артьом на сляпо пристъпи наляво, точно където трябва, в движение напипа върху стената телефонната слушалка с метален маркуч, първата от двете.

— Отваряй! Това съм аз, Артьом!

Слушалката беше глуха, сякаш кабелът е срязан. Сякаш той звънеше до една от тези пусти сгради отвън, а не до своята жива станция.

— Чувате ли? Тук е Артьом. Чорни.

Ехото от гласа му звънтеше във въглищната прах, в тунелните металически пластини. В слушалката нямаше друг звук.

Артьом напипа пръстите на Аня. Стисна ги.

— Всичко е наред. Просто спят.

— Да.

— Когато ти тръгваше, нали всичко…

— Всичко беше наред, Артьом.

Иля Степанович дишаше шумно, с усилие.

— Не бива толкова дълбоко — посъветва го Артьом. — Все пак фонът…

Окачи слушалката. Отново я взе. Допря ухо до студения пластмасов кръг.

— Ало! Артьом е! Отворете!

Никой не възнамеряваше да им отваря. Сякаш нямаше никого.

Той се приближи до стената, удари с юмрук по желязото. Получи се неудачно, тихо. Тогава си спомни за револвера. Хвана го за дулото, за да удари с дръжката по стената. Помисли си: а ако току-виж е зареден? Изкара барабана. Опипа. Кой знае защо, в него бяха вкарани два патрона. Измъкна ги, пусна ги в джоба си.

Започна да удря с нагана по желязната завеса като по камбана. Бум! Бум! Бум!

Ставайте, хора! Събуждайте се! Оживявайте! Хайде?!

Притисна ухо към стената. Има ли някой?

Отново: бум! Бум! Бум!

— Артьом…

— Трябва да са там!

Отново свали слушалката, окачи я, пак я свали.

— Ало, ало! Тук е Артьом! Сухи! Отваряйте!

Оттам неохотно нещо се завъртя.

— Чувате ли ме?!

Изкашляха се.

— Отвори вратата!

Най-накрая казаха:

— Какво има, мамка му? Нощ е!

— Никицка?! Отваряй, Никицка! Артьом е! Отваряй!

— Отваряй, Никицка, нагълтай се с фона. Така ли? Какво си забравил пак там?

— Отваряй! Ние сме без защита тук!

— Понеже на мен много ми дреме!

— Само като кажа на Сухия… Гадина си ти…

Оттам се изсекнаха.

— Добре…

Желязната стена лениво, равнодушно се плъзна нагоре. Стана светло. Влязоха в буферния отсек: кран на стената, маркучът виси. А също и слушалката.

— Отвори буфера!

— Измийте се първо! Всякакви гадости носите…

— Как? Ние сме голи тук!

— Мий се, ти казват!

Наложи се да облее и себе си, и Иля Степанович, и Аня със студена хлорирана вода. Влязоха на станцията мокри и замръзнали. Веднага ги лъхна мирис на тор, на свине.

— Всички спят. Сухия спи. Ама че униформа имаш.

— А ние къде?

— Палатката ви е свободна — Никицка ги погледна, треперещи като попчета, и се смекчи. — Чакаха ви. Стой, ще ви дам парцали да се избършете. И ходете да лягате. Утре сутринта ще се изяснявате.

Артьом понечи да спори, но Аня го хвана за ръката, потегли го след себе си.

Наистина, реши той. Нахълта посред нощ без противохимическа защита отвън, оставаше и цялата станция да разбуди. Определено ще го вземат за малоумен. Нищо, няма закъде да се бърза особено. Докато допълзят от Полиса дотук…

— Само кажи на патрулните да не пускат чужди на станцията. И отгоре. — Той си спомни за облачето. — Отгоре също никой друг. Става ли?

— Довери ми се — озъби се Никицка. — Няма да се събудя още веднъж за такова нещо!

— Ами това е. А, ето и този другар трябва да се настани някъде — Артьом си спомни за Иля Степанович. — Ще обясня на Сухия всичко сутринта.

Иля Степанович остана с Никицка, приличащ на изритано кутре. Но това не беше проблем на Артьом — не той беше дресирал този човек и не той го беше изоставил.

Палатката им наистина беше свободна. Никой ли не се беше полакомил за нея? Сигурно я бяха поискали, но Сухия я бе отстоял. Полезно е да си рода с началството, пък макар и приемен син.

Запалиха фенерче, сложиха лампата на пода, за да не будят съседите. Преоблякоха се в сухи дрехи, каквито имаха. Не се поглеждаха, докато бяха голи. Беше им срамежливо и неловко. Седнаха по турски върху дюшека.

— Остана ли пиене? — попита Артьом шепнешком. — Ти имаше.

— Остана. Купих допълнително — отговори шепнешком Аня.

— Ще дадеш ли?

Пиха подред, допирайки до устата си нащърбеното гърло. Домашната водка беше противна, зловонна, с утайка на дъното — но нормална. Отпускаше притиснатата между раменете глава, намаляваше обичайното вече треперене на гърба, на ръцете, на душата.

— Вече разбрах, че не мога без теб — каза тя.

— Ала тук.

— Вярно е. Пробвах.

Артьом отпи голяма глътка — не влезе в гърлото, изгори гръкляна му, той се закашля.

— След нашия разговор… в Полиса. Татко ти ме изпрати на Комсомолска. Да подаря патрони на червените. За да… бунта. Там гладуващите… бяха въстанали. И… аз тогава случайно попаднах при тях. При червените. Ние всичките. Хиляди, не знам колко народ. И тях — с картечниците. На мен там… някаква жена. Помоли ме да подържа сина й. Пет-шест годишен. Нея я убиха. И аз тогава си помислих: на нас с теб ще ни се наложи да осиновим това дете. И след минута — и него също.

Аня взе от него бутилката. Очите й блестяха.

— Ръцете ти са студени.

— Устните ти са студени.

Отпиха мълчаливо, един след друг.

— Сега тук ли ще живеем?

— Трябва да им разкажа на всички. На Сухия. На всички. Нашите. Утре. Спокойно. Пръв, докато другите не са им разказали всичко по техния начин.

— Мислиш ли, че ще ти повярват? Те никъде няма да тръгнат, Артьом.

— Ще видим.

— Прости ми.

— Не. Не бива. Аз съм, който… Аз.

— Дори езикът ти е студен.

— Затова пък сърцето ми е горещо. А ти цялата трепериш.

— Дай ми тук сърцето си. Искам да се сгрея.

* * *

Събудиха се късно — и едновременно.

Най-накрая Артьом се облече в нормалните си дрехи: пуловер и протрити дънки, вместо дотегналия му сервитьорски костюм. Пъхна крака в галошите си. Изчака и Аня да се облече.

Измъкнаха се от палатката, усмихвайки се. Съседските лелки ги гледаха с осъждане и завист. Мъжете предлагаха да почерпят с цигара. Артьом благодари, взе си.

— А къде е Сухия? — попита той случилата се наблизо Дашка Шубата.

— Готви ти изненада. Ти какво, оплешивял ли си? Нали ти говореха!

— Къде е?

— В свинарника.

Отидоха заедно при втория му баща.

Кочината се намираше в глухия тунел. Стигнаха до края на станцията, като се поздравяваха с всички. Гледаха го като привидение. А Аня — като герой.

— Там е той, твоят! Реже прасета! — махна към далечния край на свинарника Айгул.

Дъхът им спря.

Тръгнаха покрай протегнатите между прътовете мокри розови петачета. Покрай коритата се блъскаха дребосъци. Ревяха шопари. Грухтяха огромни майки, напъплени от десетки пищящи прасенца.

Сухия, с гумени високи ботуши, ходеше в свинарника между едногодишните шопарчета. До него стоеше бригадирът на свинарника, Пьотър Илич, и поясняваше:

— Този не го взимай, Алексанлексеич. Този е боледувал, ще бъде горчив. Ето онзи, пъргавия, те съветвам. Прошка. Ела тук, Прошка. Ти да беше казал по-рано, Алексанлексеич. Те не трябва да се хранят едно денонощие.

— Е… И за мен беше неочаквано… — говореше Сухия, без да вижда Артьом. — Върна се синът ми. А аз все се боях, че край. Отникъде нито дума. А той е жив. И е с жена си. Помирили са се, изглежда. Радост. Добре, давай твоя Прошка.

— Прошка… Прошенка. Ела тук. Как сега ще го излъжеш този хулиган? Ако беше погладувал малко, сам щеше да дойде за храна. А сега… Не, не го дърпай. Свинята не обича насилието. Дай, има начин.

Артьом застана, без да се приближава. Гледаше Сухия. На очите му лютеше. От смрадта?

Сухия отстъпи, остави на специалиста. Бригадирът свали от куката празна тенекиена кофа и я надяна на главата на Прошка. Прасето първо се вцепени, загрухтя въпросително, после започна да отстъпва назад. Тогава Пьотър Илич го хвана за опашката и побутвайки го, започна да го насочва отзад напред към изхода от свинарника.

— Дръж другите, най-важното.

— А, никой не напира.

Прошка, гледайки в кофата, стана послушен. Управлявайки го през опашката, го изкараха от свинарника за нула време. Свалиха кофата. Пьотър Илич почеса прасето зад ушите, а после ловко пъхна в неговата отворила се от удоволствие уста свитото в примка въже, изтегли го назад към зъбите и го завърза отгоре на дългата зурла. Привърза въжето към стълба, служещ за опора на оградата на свинарника. Артьом не гледаше това: беше го виждал сто пъти и сам го беше правил. Гледаше към Сухия.

Той най-накрая се обърна.

— О! Събудихте се!

Дойде, прегърнаха се.

— Анечка. Добре дошла.

— Ти как си, чичо Саш?

— Справяме се лека-полека — усмихна се Сухия. — Домъчня ми.

— Здрасти, пътешественик! — протегна му лявата си ръка Пьотър Илич; в дясната му ръка вече беше дългият тесен нож за колене, приличащ повече на наточен бръснач. — Така, Санлексеич, подръж го за минутка.

— Исках да те зарадвам с пресничко — усмихна се Сухия. — Развали ми изненадата.

Прошка опъна въжето колкото можа, но то беше късо. Задните крака се отдалечиха от стълба колкото можаха, но зурлата, захваната от въжето, така или иначе нямаше къде да се дене от него. Ала Прошка не врещеше, не очакваше смъртта. А освен това Сухия го погали и шопарчето притихна, замисли се.

Пьотър Илич приклекна до него, почеса го отстрани, пръстите се заслушаха в пулса му. Намери през кожата и ребрата сърцето. Нагласи с лявата ръка на нужното място ножа, без още дори да одрасква кожата. Другите свине протегнаха с любопитство петачетата си по-наблизо, за да видят какво става.

— Е, прощавай.

Замахна с дясната длан и удари дръжката. Ножът хлътна като гвоздей. Прошка потрепна, но устоя. Още нищо не беше успял да разбере. Пьотър Илич измъкна острието от раната и грижливо затисна дупката с парцал.

— Това е.

Прошка постоя още малко, после го понесе. Задните му крака се подкосиха, той седна на задника си, но веднага се изправи. И отново падна. Заквича, осъзнавайки предателството. Опита се да стане, но вече не можеше.

Някои от свинете го гледаха безучастно с копчетата на очите си, някои продължаваха да ядат от коритото. Кой знае защо тревогата на Прошка не се предаде на никой от тях. Той се търколи настрани, започна да рита с крака. Поквича. Изсипа куп кафяви топчета. Затихна. Всичко това не засягаше останалите. Те, изглежда, изобщо не бяха забелязали настъпилата съвсем наблизо смърт.

— Готовичко! — каза Пьотър Илич. — Аз ще го разфасовам и ще го доставя в кухнята. Какво да им кажа? Да го изпекат? Да задушат ролцето?

— Печено или задушено, Тьом? — попита Сухия. — След като така или иначе не се получи изненада.

— По-добре печено.

Сухия кимна.

— Ти как си?

— Как? Не знам даже с какво да започна.

— Да вървим. Какво стоим тук. Къде пропадна?

— Къде? — Артьом погледна Аня. — Бях в Полиса. Тук никой не е идвал от Полиса? От Мелник? Или изобщо чужди? Някой питал ли е за мен?

— Не. Всичко е спокойно. А трябваше ли?

— А наши връщаха ли се през нощта от центъра? От Ханза? Никакви слухове ли не са донесли?

Сухия го погледна внимателно.

— Какво се е случило? Случило се е нещо, нали?

Излязоха от свинарника на станцията. Заради червената аварийна светлина изглеждаше, че Александър Алексеевич е колил свинята. Или Артьом.

— Да идем да похапнем.

Сухия не одобряваше пушенето на Артьом. Но сега не взе да мърмори. Извади от табакерата свита цигара, подаде му я. Аня също се почерпи. Отидоха по-надалеч от жилищата. Задимиха сладко.

— Намерих оцелели — каза Артьом простичко. — Други оцелели.

— Ти? Къде? — Сухия погледна под око Аня.

Артьом отвори устни, за да продължи, и изведнъж се замисли. ВДНХ е независима станция. И Сухия е нейният началник. Но има ли тук независими?

— Той казва истината — потвърди Аня.

— Ти не знаеш ли?

— Аз? Не знам — изрече внимателно Сухия, за да не обиди отслабналия още повече и обръснат Артьом.

— Средно звено — определи Артьом. — Добре.

— Какво?

— Чичо Саш. Всичко е дълго за разказване. Нека карам по същество. Ние не сме единствените оцелели. Целият свят е оцелял. Разни градове в Русия. Западът.

— Това също е истина — потвърди Аня.

— Западът? А войната? — намръщи се Сухия. — Тя какво, продължава ли? А ефирът защо е пуст? Защо никой тук не е видял тези оцелели?

— Заглушават ефира. Като в съветско време — опита се да обясни Артьом. — Защото войната уж продължава.

Това Сухия го разбра.

— Познато.

Артьом присви очи недоверчиво.

— Познато?

— Преминавали сме през това. А кой? Червените?

— Ти познаваш ли Бессолов? — попита Артьом.

— Бессолов? — повтори Сухия. — Това този от Ханза?

— Няма никаква Ханза, чичо Саш. И Червена линия няма. И съвсем скоро няма да има. Скоро ще обединят всичко, за да се противопоставят заедно на общия враг. За да не излезем никога никъде от метрото. Такъв е сценарият.

Сухият като че ли повярва, но уточни за всеки случай с Аня:

— Това знае ли го още някой? Че в другите градове са оцелели?

— Вчера в Полиса го обявиха на всеослушание — отговори тя. — Истина е, Александър Алексеевич.

— Целият свят е оцелял? И как живеят? По-добре от нас?

— Не знам. Не казват — обясни Артьом. — Ако беше по-лошо, със сигурност щяха да кажат.

Сухия запали от едната си цигара, твърде бързо отишла, друга.

— Мамка му!

Погледа малко в червената лампа.

— Ти на този Бессолов длъжен ли си му нещо? — попита Артьом.

— Не. От къде на къде? Аз съм го виждал само веднъж, в Ханза.

— Това е добре. Чичо Саш… Трябва да затворим станцията. Да я затворим, за да не дойде никой при нас оттам. И да подготвим хората. Трябва да им разкажеш всичко. Те ще ти повярват.

— За какво да ги подготвим?

— Те трябва да се изведат оттук. Да се изведат от метрото. Докато това все още е възможно. Поне нашите.

— Къде да се изведат.

— Горе.

— Къде именно? На станцията има двеста души. Жени, деца. Къде искаш да ги отведеш?

— Ще изпратим разузнавачи. Ще намерим място, където фонът е нисък. Бяха дошли хора от Муром. Там си живеят право на повърхността.

Сухия запали трета цигара.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо ни е да ходим в Муром? За какво ни е да извеждаме всички тези хора от метрото и да ходим някъде? Те живеят тук, Артьом. Тук е домът им. Те няма да тръгнат след теб.

— Затова, защото са се родили горе! На въздух! Под небето! На свобода!

Александър Алексеевич кимна на Артьом: без подигравка, със съчувствие, като детски лекар.

— Те вече не помнят това, Тьомочка. Те се свикнали тук.

— Но те тук са като морлоци! Като къртици!

— Затова пък животът им е в коловози. Затова пък всичко им е ясно. Те няма да поискат да променят нищо.

— Да, те като седнат край огъня, само това и знаят, да си спомнят миналото — при кого как е било, кой как е живял!

— Това, за което тъгуват, ти няма да им го върнеш. А те не искат да се върнат в него, а да си спомнят. Ти още си млад, някога по-нататък ще го разбереш.

— Не разбирам!

— Ами това е.

— Просто те моля: затвори станцията. Ако не искаш да им кажеш — аз ще им кажа. Иначе и тук ще се промъкне тази зараза… Ще им промият мозъците като навсякъде… Вече видях какво е…

— Не мога да закрия станцията, Артьом. Ние имаме търговия с Ханза. От тях получаваме фураж за свинете. И трябва да караме торта на Рижска.

— Какъв фураж? А гъбите!

— С гъбите нещата са зле. Почти цялата реколта загина.

— Виждаш ли? — Артьом се усмихна накриво на Аня. — А ти се тревожеше за гъбите. Оказва се, че може и без тях. А без проклетия фураж, оказва се, не може.

— Ти недей да съдиш. Аз съм началник-станция, Артьом — поклати глава Сухия. — Двеста души ме гледат в устата. Аз трябва да ги храня.

— Дай поне самият аз да им го кажа! Те така или иначе ще узнаят!

— Мислиш ли, че си струва? — въздъхна Сухия. — Да го научат от теб?

— Струва си!

* * *

Договориха се: хората да се съберат след вечеря, когато свършва смяната във фермите. А дотогава Артьом да мълчи. И той мълчеше, като се върна към стария си живот на ВДНХ. Велосипедите. Патрулирането в тунела. Палатката. Животът му беше умалял и повече не му ставаше.

След него постоянно се мъкнеше като опашка изгубения Иля Степанович. Договориха се със Сухия да го остави на станцията. И Артьом му показваше как са устроени нещата тук.

Макар и учителят да беше невзрачен, той веднага се хареса на Дашка Шубата. Напоиха го с чай — от последните гъби. Разпитаха го за биографията му. Той си мълчеше, а Артьом не го издаваше.

Затова пък слушаше добре. И докато му разказваше за станцията, Артьом — ту тук, ту там — вмяташе и за себе си. Получаваше се от само себе си. Бродеха между палатките и му идваше отвътре. Ето тук, значи, живееше Женка. Приятел от детството. Заедно с него отворихме вратата на Ботаническата градина. Той после умря: някой от патрула откачи, когато черните идваха на ВДНХ, и го уби. А тук за пръв път видях Хънтър и веднага ме срази. Ходехме си из пустата нощна зала и той взе съдбата ми в ръцете си и за миг я завърза във възел като арматурно желязо. И така нататък. За черните. Сега вече беше смешно да премълчава за тях. Трагедията на живота му, след нея не беше останало нищо. Иля Степанович леко кимаше, сякаш това го вълнуваше. А за какво там си мислеше — кой знае.

Така изтърпя до вечерта.

Такава царска вечеря, естествено, беше предназначена не само за своите. Повикаха желаещи. Сложиха масите в „клуба“, на възвишението, където започваше отсеченият коридор, над коловозите — към новия изход.

Дневните смени свършиха, хората дойдоха от душовете, чисти и колкото могат по-спретнати.

С мезетата беше зле, но Прошка всичко компенсира. Бяха го приготвили чудесно. Поднасяха печено, главата отделно. Главата мижеше, ушите бяха станали пергаментени от мазнина. Месото беше нежно, тук-там леко изпъстрено със сланина: навреме го бяха колнали. Разтапяше се в устата. Наливаха гъбен хмел още от старите запаси. Хората вдигаха тостове все по-искрено.

— Добре дошъл!

— За твое здраве, Артьом!

— Анечка! И за теб!

— И да си имате дечица най-после!

— И да не го сметнете за подмазване, за родителите! Тоест за теб, Сансеич!

Надигна се сред останалите и разгорещилият се Пьотър Илич с венеца от рижи коси около малиновата му плешивина.

— И в такъв случай и за нашата ВДНХ, островче на мир и стабилност в бушуващия океан на метрото! Благодарение на старанията сами знаете на кого!

Артьом си мислеше, че в гърлото му няма да влезе и хапка, но така се беше нагладувал за последния ден, че излапа две порции. Хубаво беше шопарчето. Настина. Макар че не можеше да не си спомня, че сутринта все още грухтеше. Но те всички са грухтели някога, какво сега, да не ги ядат ли?

Само да пие, не му се получаваше. А Сухия не пропускаше. Всеки се готвеше за разговора с хората по свой начин.

— Все исках да го обсъдя с теб, чаках да се появиш. Ти, разбира се, си свободен да общуваш с хората. Аз от своето не се отказвам. Но просто за да разбереш, че не е задължително това, знаеш, гъби, свине… Можеш да се занимаваш и с друго. Разузнаване например…

— Благодаря, чичо Саш.

Прокрадна се малкият Кирюха, кашлюкайки. „У!“ — подплаши той Артьом, настани се на коленете му. Беше избягал от майка си: беше му дошло времето за сън. После и тя, Наталия, сама се появи. Накара се на сина си, но се съгласи да поостане — имаше още от шопара.

— Ааан! Дай парченце!

— Ела при нас. Ще ти дам повече, защото трябва да пораснеш.

Дадоха на Кирюха отделна чиния, той седна между Артьом и Аня, започна да дъвче с всичка сила месото.

Преди третото допълнително при началник-станцията дойде патрулният, грузинецът Убивала, и нещо му прошепна. Сухия изтри омазнените си устни и без да поглежда към Артьом, стана иззад масата. Артьом го проследи през рамо — викаха го в южния тунел. Този, който водеше към Алексеевска и по-нататък в метрото. Какво ставаше там?

Не се виждаше. Отиде зад колоните, на коловоза.

Не се върна десет минути.

— Ти намери ли Полярни зори? — промуча Кирюха.

— Какво? — попита разсеяно Артьом.

— Полярни зори! Ти каза, че си ги хванал! Намери ли ги? Ти нали при тях ходи?

— При тях. Намерих ги.

— Мамо, чуваш ли? Артьом е намерил Полярни зори.

Наталия сви устни.

— Това не е вярно, Кирюшенка.

— Артьом, нали е истина?

— Стига вече! — нареди Наталия на Артьом.

— А как е там, Тьом? Какво има в Полярни зори? Микробите как са там?

— Ей сега — каза Артьом. — Почакай, приятелче.

На южния край на платформата Сухия стоеше с мъжете, озъртайки се към масите; лицето му примигваше в червено под аварийната светлина. Артьом искаше да отиде при него; започна да се измъква, остави Кирюха, но вторият му баща го забеляза и му махна: сядай, идвам вече.

— Какво става? — попита Аня.

— Ама кажи й, че това е истина!

— Така! Ти сега отиваш с мен да спиш!

Сухия се върна на трапезата. Седна при Артьом, усмихна се така, сякаш устните му се бяха напукали и го болеше да ги разтяга.

Кирил от обида към майка си човъркаше с вилицата замижалото око на Прошка. Дашка сипваше на Иля Степанович от тлъстия джолан. Артьом хвана Сухия за лакътя.

— Какво има там, чичо Саш?

— За теб бяха дошли. Но ние, естествено, ги върнахме.

— От Ордена? От Мелник?

Аня държеше ножа в ръката си така, сякаш смяташе да удари с него. Артьом сложи пръсти върху джоба си. Наганът беше там, на мястото си.

— Не. От Ханза.

— Много ли са? Спецчасти ли са пратили?

— Двама души. Цивилни.

— Само двама? И какво? Какво казват?

— Казват, че ни дават време за размисъл до утре. Разбират, че си ми син, и така нататък. — Сухия гледаше в чинията. — Че не искат да стигат до крайности.

Артьом не взе да спори относно сина.

— И утре какво?

— Ще направят пълна блокада на станцията. Повече нищо няма да купуват от нас и нищо няма да ни продават. Фураж и така нататък. Плюс забрана за придвижване. Казват, че с Алексеевска вече са се договорили.

Стана Андрей, старшият на разузнавачите. Вдигна чашата си.

— Тост! Ние с татко ти вече обсъдихме това, Артьомка. С мен, другари, се случи извънредно произшествие. Влюбих се. И моята любов живее на станция Краснопресненска. Разбрах: време е. На трийсет и осем съм. Така че напускам родната и любима станция ВДНХ и се премествам в Ханза. Накратко: защо го казвам? За това, че всеки от нас, Артьом, е намерил своето място. А моето място сега е свободно — за теб!

Артьом кимна, стана, чукна се, седна. Прошепна на Сухия:

— А ние колко ще издържим?

— Не знам. Гъбите — виждаш… За свинете не стигат. А ние трябва да ги храним с нещо. Целият им фураж идва от Ханза…

— И откога изобщо Ханза търгува с фураж? Откъде имат? Тях какво, не ги ли е засегнала болестта по гъбите?

— Техният фураж е комбиниран, не е от гъби, смесено е нещо там. Но прасетата го ядат, не си въртят зурлите, добре наддават на тегло.

— А свинарите какво, не се ли интересуват изобщо с какво там ги хранят? Откъде го вземат? Може би ние сами ще успеем да си го…

— Не знам. Ние и не питаме. Като че ли Ханза ги взима от червените. Според слуховете. Опитахме — прасетата го ядат и какво ще се заяждаме ние…

— А у червените откъде? Та червените…

— Пьотър Илич! Откъде карат фуража, не помниш ли?

— От Комсомолска според мен. Помня, че така говореха до мен. Пресен. Макар че не беше чак толкова пресен последните пъти.

— От Комсомолска?! От червените?!

— От Ханза…

— Каква разлика.

— А какво не е наред с тях?

— Не задаваш излишни въпроси, а? Блокада, бля?

— Аз трябва да храня хората, Артьом. Двеста души. Има — и хубаво. Когато станеш началник на станция, ще разбереш…

Артьом се изправи.

— Може ли?

— О, виновникът за тържеството! Давай тост, Артьом!

И той се изпъна в стойка мирно, сякаш наистина възнамеряваше да им каже тост. Само че пръстите стискаха въздуха вместо чаша.

— Там за мен са дошли хора. Уж от Ханза. Искат да ме вземат и да ме отведат, за да не успея да ви разкажа всичко това. Разправят, че ако не ме предадете, ще има блокада.

Хората около масата зашъткаха; песента, която вече бяха подкарали — за подмосковските вечери — замря. Някой тихичко продължаваше да дъвче.

— Москва не е единственият град, където хората са оцелели. Вчера на Полиса обявиха пред всички, че има и други. Скоро ще ви го съобщят и на вас. Смятайте, че аз съм пръв. Целият свят е жив! Питер, Екатеринбург, Владивосток, Америка. А не сме ги чували, защото са заглушавали радиото.

Беше настанала гробна тишина. Хората слушаха, вцепенени.

— Ние не бива да живеем повече тук. Можем да си съберем нещата и да си отидем. Във всеки момент. Сега. Когато си поискаме. В Муром, на триста километра от Москва, фонът вече е нормален. Хората живеят на повърхността. Москва е тази, която е мъртва, заразена, защото над нея са сваляли бойни глави. Не бива да сме тук. Аз ви предлагам, аз ви моля: нека да си отидем.

— Защо? — попитаха го.

— Да се мъчим триста километра — и там какво?

— Какво го слушате, той още от идването — пак с тази тема!

— Защо? Защото мястото на човека не е под земята. Защото вие живеете в тунелите, вас ви държат в тунелите! Като червеи! Вие поне помните ли го това? Тези идиотски войни, воюваме сами със себе си… Ние тук нямаме утрешен ден. Това е гробище, метрото. Ние тук никога няма да станем никакви. Тук няма да бъдем хора. Няма да направим нищо ново. Няма да израснем. Тук боледуваме. Израждаме се. Няма въздух. Тук няма място. Тук е тясно.

— На нас ни е достатъчно.

— А Душанбе оцелял ли е? — плахо се поинтересува някой.

— Не знам.

— Ти нас с червеи ли ни сравняваш?

— А ако Америка още е цяла и войната продължава? — заразсъждаваха около масата.

— В град Муром има манастир. Оцветен в бяло. Със сини куполи. С цвета на небето. На брега на река е. И наоколо е гора. Да отидем там? Първо разузнавачи, докато се приготвят всички. Ще намерим някакъв транспорт, ще го оправим. Жените и децата — с коли.

— А там какво ще ядем?

— А тук какво ядете?! Вие тук… Дяволите да ви вземат. Явно е, че тук не може по никакъв начин! В това е бедата! На това място! Това не е убежище! Това е гробница! Оттук трябва да се бяга!

— Ами бягай тогава — казаха му мрачно и тихо. — Какво, не ти се ли се бяга сам? Какво си повлякъл хората? Мойсей, пфу!

— А защо Ханза иска да го предадем? Убил ли е някого? — полюбопитства някаква жена.

Артьом погледна към Сухия. Той обхождаше с очи масата, сякаш търсейки подкрепа за Артьом. Но не се намесваше.

Артьом потри челото си.

— Хубаво. Добре. Аз събирам експедиция. Засега — разузнавателна. Да отидем да изследваме на изток. Да видим къде там е годно за обитаване. И когато намерим, ще се върнем за останалите. Кой е с мен?

Никой не отговори. Дъвчеха, зяпаха, пиеха. Не отговори нито един.

Аня сложи ножа настрана. Изправи се.

— Аз. Аз съм с теб.

Постояха двамата. После се чу шумолене.

— Аз също! Аз ще дойда с вас! Извън метрото! В Полярни зори!

Както си седеше, така и стана — между Аня и Артьом. Те се спогледаха.

Наталия, майка му, отскочи от масата, полетяха чаши и се разбиха в пода.

— Бързо тук! Край, отиваме да спим!

— Но мамо! Но в Полярни зори!

— Никъде няма да ходим! Ние тук сме си вкъщи!

— Но поне ме пусни да отида…

— Не!

— Та това е на повърхността, Наталия… — рече Артьом. — Та там има въздух. Друг. Свеж! Та туберкулозата…

— Няма туберкулоза, има друго! Някаква чума! Там, навън, хората разправят — американците! На американците ли ще ни предадеш?!

— Ти щом не искаш — пусни поне него. Той тук… Ти сама каза. Колко му остава?

— Ти от мен? — тя се задъхваше. — Ти сина ми от мен?! Ах ти, гад… Няма да ти го дам! Няма да разреша! Кирюшка! Чухте ли? Иска да ми вземе сина! На американците! Като играчка! И самият той… и нас!

— Глупачка — каза й Артьом. — Кучка.

— Качвай се сам на своята повърхност! С червеи ще ни сравнява! Няма да го пусна! Да не си посмял! Тръгнали да ми го отнемат!

— Не му давай детето! Той още с идването, всички го знаят! Къде ще го мъкне?!

— Няма да го дадем! Това е вече прекалено!

— Аз искам с вас! — заплака Кирюха. — Искам да видя повърхността!

— Да го предадем на тази Ханза — и готово — каза някой. — Нека те да се оправят.

— Ами тръгвай! Щом тук с нас ти е тежко! Тръгвай, предател!

Започнаха да се отдръпват от масата, да отскачат.

— Ами стойте си! Яжте! Продължавайте да се ядете един друг! Нека ви разиграват тук! Като овни! Като искате сами да умрете — умирайте! Да газите в лайната — газете! Да ровите в проклетото си минало — моля! Но децата за какво са ви виновни?! Децата защо ги погребвате живи?!

— Ти самият си овен! Ти самият си се продал! Никой няма да тръгне никъде с теб! Какво, в капан ли искаш да ни вкараш?! Колко ти платиха?! Да го предадем! Да не си разваляме отношенията с Ханза заради това лайно!

— Така, достатъчно! — извика Сухия, изправяйки се.

— А ти да беше държал своя под око! Гледай го, продал се е там! Малко ли ни е тровил нервите! Ние сигурно нямаше и да боледуваме, ако през цялото време не ни беше нарушавал херметичността! Ти не се бъркай в нашето! Ние сами, ясно?! Това е нашият дом!

— Тьооом, а с теб, аз с вас, мооооля!

— Махай се! Изчезвай! Докато не сме те дали на тях! И да страдаме заради него на всичкото отгоре!

Ръката на Кирюха напипа показалеца на Артьом, обгърна го и се вкопчи в него, но Наталия го дръпна — и го откъсна.

На Артьом му потекоха сълзи.

— Татко… — той се обърна към Сухия. — Татко. А ти какво?

— Аз не мога, Артьом — изшумоля Сухия с мъртъв глас. — Не мога с теб. Как ще изоставя хората?

Артьом примигна.

Виеше му се свят. В одраното му гърло имаше буца.

— О, майната ви на всичките в това ваше метро! Аз за вас бях готов да умра, а тук дори няма за кого да умреш!

Помете с грохот и дрънчене от масата чиниите с човешкото свинско, обърна пейката.

След него крачеше Аня; и кой знае защо — се тътреше Иля Степанович.

— Ти какво, нагоре ли се каниш? — попита го Артьом.

— Не. Аз не. Аз тук. Аз за вас… Артьом… Аз за всичко това… Ще ми разрешите ли да напиша? Ще ми разрешите ли книга? Аз в нея всичко както си е… Честна дума!

— Пиши, бля. Нищо няма да напишеш. И никой няма да го чете това. Прав е Омир, старото куче. На вас са ви нужни приказки!

* * *

На запад беше алено залезно небе, а на изток — кристално, чисто и звънливо като измита бутилка. От него бяха измели всички облаци и сега ги забиваха един по един в зенитната синева като сребърни гвоздеи.

Нахвърляха в багажника храна, патрони, оръжия, филтри. От тубите с гориво бяха останали цели три. Достатъчно да се прекоси половината Земя.

Широкото Ярославско шосе водеше от ВДНХ право към другия край на континента. То беше задръстено с недопристигнали, но между заседналите в миналото се виждаше тънка алея, по която можеше да се отиде там някъде. Домовете на мъртвите се златееха по контурите и в прощалния миг Москва се струваше на Артьом топла и истинска.

Беше му омръзнала гумата върху кожата, бяха му омръзнали и приготовленията. Сега му се искаше без нея. Искаше му се вече по-скоро да се носи със свалени стъкла, да лови насрещния въздух с отворена длан, да го диша, топъл и свеж. Нищо, след три или четири часа щяха изобщо да свалят тези противогази и да ги захвърлят през прозореца някъде по-надалеч.

Все пак се прегърнаха.

— Вие накъде сега? — попита Сухия.

— Където и да е. Ние къде, Ан?

— Във Владивосток. Искам на океана.

— Значи, във Владивосток.

Артьом постла бялата Савелиева кожа на Аня — трябваше да се пази, тепърва ще ражда деца. Прибра нагана в жабката. Запали двигателя. Хлопна вратите.

Сухия се наведе към него. Помоли го да спусне стъклото. Избоботи в хобота:

— Артьом, не съди хората. Хората не са виновни.

Артьом му прати въздушна целувка.

— Прощавай, чичо Саш. Чао-бау.

Сухия кимна, отдръпна се. Иля Степанович, настръхнал, помаха с ръка. Други изпращачи нямаше.

Артьом положи ръка върху коляното на Аня. Тя покри ръкавицата му с двете си ръце.

Японската кола кихна в синьо, запя походна песен и се откъсна от мястото си — и веднага нататък, към вълшебния и невероятен град Владивосток, разположен на топлия палав океан — през огромната и прекрасна неведома страна, населена с истински живи хора.

В гърба им биеше слънчев вятър.