Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (23)

За това как се пукна надутият овчи мехур

Събитията в аула Шубурум се сториха, изглежда, толкова значителни и зашеметяващи, че от тях се заинтересуваха най-различни хора от най-различни места, близки и далечни. И днес тук се струпа толкова народ, колкото побратими не са се събирали за всичките години: поклонници на светия гроб на Адам, любопитни туристи, дочули за чудния аул във висините, цял отряд учени и специалисти по снежните хора — добре организирана и богато екипирана експедиция; тук се намираха и ревизори, пристигнали да изяснят какви щети е причинил на колхозния склад снежният човек; дойдоха и представители от охраната на обществения ред, които впрочем се готвеха да ловят не снежния човек, а избягалия от затвора убиец… Никога досега не е имало в Шубурум такова оживление. Децата просто капнаха от умора: трябва навсякъде да стигнат, всичко да видят, да надникнат през прозореца на селсъвета и колхозното управление, да огледат дрехите, очилата, автомобилите на учените, да издрънчат от тях значка или марка за колекция, да постоят при светия гроб, да позяпат туристите с фотоапарати и бинокли…

Изглеждаше, пристигналите в аула са повече от местните жители: още снощи мнозина напуснаха Шубурум. Сега нямаше недостиг от свободни помещения и Мухтар и Чамсулла радушно посрещаха пристигналите, без да ги питат кой и за какво е дошъл, а просто ги отвеждаха в празните сакли с думите: „Добре дошли, разполагайте се и живейте, колкото ви е угодно; ние отдавна ви чакаме, при нас рядко идват такива почтени хора!“ Какво да се прави: такъв е обичаят на планинското гостоприемство. А на тези, които бяха пристигнали да ловят снежния човек, Чамсулла и Мухтар казваха: „Надяваме се, че ще имате успех и ще хванете този снежен шейтан; заповядайте, той е на вашите услуги, той е в нашите планини — сами го видяхме и чухме вика му. Избавете ни от него: именно заради каптаря хората преждевременно напуснаха саклите… Впрочем все някога това трябваше да се случи, пред вятъра на времето миналото не може да устои… Колкото и да ни е мъчно, но трябва да се разделим с планините!“

Чамсулла и Мухтар стояха с почтените гости край селсъвета, когато всички обърнаха внимание на една странна процесия: връщаха се, мъкнеха се, едва движейки крака, напетите смелчаци, първите мераклии да хванат каптаря. Али-Хужа вървеше напред с превързана глава и куцаше с единия крак; той изглеждаше най-напет от всички и даже носеше на рамо две ловджийски пушки, но още никога досега шубурумци не бяха виждали стареца толкова мрачен… Зад него се мъкнеха изморени, измъчени, изпокъсани и контузени, гладни и премръзнали Кара-Хартум и Касум и носеха на саморъчна носилка Хамзат с окървавено лице. „Охо! — помисли Мухтар. — Добре ги е наредил каптарят!“

А между впрочем каптарят тук нямаше нищо общо…

Същата нощ, когато срещнаха и раниха Хажи-Бекир, те усетиха в саклята на Шейтан-проход нещо нередно: някой не един път се приближаваше до вратата и като че ли душеше. Ловците изскочиха навън — по снега ясно личаха следи от звяр! Втурнаха се по следите, обиколиха саклята, мислеха, че ще видят каптаря, а видяха пламтящите зли очи на черна вълчица, готова да се хвърли върху всякаква жертва: зимата тази година беше гладна за зверовете и коремът на вълчицата беше залепнал за гръбнака й. И тогава… Казват, във всяка страна има една верста лош път, а у всеки храбрец — минута на страх! И тогава безстрашният неуморим ловец Кара-Хартум изведнъж писна със заешки глас и търти да бяга. Вълчицата се спусна след него, приятелите побързаха да се притекат на помощ, в смута и суматохата на борбата Али-Хужа се търкулна по стръмнината, удари главата си, изкълчи си крака… Все пак Касум удари вълчицата с ножа на Мухтар. Одраха кожата, като изтърсиха всичко останало. Но сега почнаха спор за кожата. „Кожата е моя! — яростно викаше Кара-Хартум. — Аз добре познавам тази вълчица. Аз три месеца я следя!“ — „Тогава защо офейка!“ — възмути се Али-Хужа. „А вие помислихте, че съм се уплашил?! Ха-ха-ха! Аз просто исках да отведа вълчицата встрани. Та не може да се стреля, когато всички сте накуп около нея!“ — „Стига! — викна Али-Хужа. — Кожата е моя: аз пострадах най-много на този проклет лов.“

Докато Али-Хужа и ловецът дърпаха един другиму из ръцете си кожата, Хамзат и Касум поспориха на други теми: за Айшат и за любовта. И така любовно, в разгара на спора, започнаха да се налагат един друг с юмруци, като гледаха да улучат единственото незакрито от полушубката място — лицето, че се търкулнаха по същата тази стръмнина, по която падна и Али-Хужа. Впрочем, поради младостта си пострадаха малко… Но Хамзат заяви, че не може да ходи, и на Касум и Кара-Хартум се наложи да го мъкнат на набързо скалъпена носилка; кой знае, може би Хамзат отмъщаваше на Касум за поражението си, което го принуди да го носи? Ревността и отмъщението са изобретателни, а особено на шубурумските височини!

Когато те влязоха в аула, от всички страни се стекоха хора, които мислеха, че носят завързан каптар. Но видяха разбитото лице на ветеринарния лекар и се обърнаха разочаровани, сякаш Хамзат не струваше колкото малкия пръст на каптаря! Ето до какво доживяха шубурумци: сега тях ги ценяха по-малко от снежния човек!

Слухът за несполучливия лов на каптаря се разпръсна по аула и още няколко семейства започнаха да събират вещите си, за да слязат от прокълнатите височини в благословената долина, където няма снежни хора, а има много плодородна земя. Този път Мухтар и Чамсулла не пречеха на желаещите да напуснат вече напуснатия от мнозина аул: след дълги преговори и молби на шубурумци разрешиха да се преселят на платото в планините Чика-Сизул-Меер, където се строи най-голямата хидростанция от Сулакската каскада — Чиркейската — и вече израсна селище с дву и триетажни градски къщи.

Единствено Хева живееше в саклята на Адам без тревоги и вълнения и никъде не мислеше да се преселва. А и защо да се вълнува? Тя се бе запасила за зимата: сушено месо и брашно в чували, и дърва, подредени на двора, и картофи в землянката под сламата; като се свърши това — ще донесат отново. А в замяна трябва само да разказва на хората за светостта на втория си мъж, нейния любим, скъп, обожаем, както тя сега казва, Адам, който така преждевременно я напусна: явно на аллаха е бил по-нужен! И тя нямаше време да скучае: винаги хора, разкази, новини… Днес тя разчистваше стаите, готвеше се да приеме нови поклонници на светия гроб. Хажи-Бекир сега тя съвсем за нищо не смяташе. „В сравнение с Адам той беше същински дявол! — казваше тя. — Да бъде проклет, че вдигна ръка на Адам! Нима може да се обиди такъв ангел?“

Тя разтребваше гостната, когато пред нея застана Адам.

Отначало Хева даже не му обърна внимание и само както обикновено каза:

— Влезте, влезте, скъпи гости. Аллах да ви чуе!

— Аз не съм гост, аз съм мъжът ти, Хева! Не ме ли познаваш? — отговори Адам, като се стараеше да говори по-тихо, за да не я изплаши.

Хева го погледна и примря. Искаше да извика — нямаше глас, закри с ръце лицето си, зашепна нещо като „астахпируллах, астахпируллах“^[1] — явно поклонниците бяха успели да я научат едно-друго от корана. Махна ръце, отново погледна с ужас и недоумение усмихващия се Адам.

— Какъв гост съм аз? Аз съм стопанинът ти, жено!

— Кой си ти?!

— Аз съм Адам, куцият, гърбав, писклив Адам, твоят мъж!

— Не, това не е твоят глас!

— Да, права си, гласът ми се измени.

— Защо, защо…

— Какво?

— Защо се върна оттам? Кой те е викал?

— Твоите молитви и молитвите на поклонниците, Хева.

— Та ти умря! Погребаха те…

— Ех, Хева! Сега все едно, ти няма да разбереш… Направи по-добре хинкал и избери по-тлъсто месо от гърдите — каза Адам и спокойно се разположи на софата: подложи по-удобно възглавниците и се изтегна, както косач по сенокос в обедния час. — Ех, че е хубаво в къщи! — промълви той блажено и веднага захърка така, че се чуваше в цялата къща: сякаш хипопотам си правеше гаргара.

На Хева й се струваше, че се е побъркала. Бледна, тя ту замираше на място, ту се мяташе по стаята, като хващаше и веднага пускаше вещите. Мислеше: дали не спи? Но се опитваше да се събуди и не можеше! Изскочи на верандата, погледа наоколо: не, нищо не се е изменило в света: планини, покрити със сняг, скали, земя, слънцето грее. Ощипа се — и охна от болка. Върна се в стаята: не, привидението не е изчезнало, лежеше на софата и хъркаше така, че леко подрънкваха съдовете. Тихо се приближи до софата, наведе се, взря се: няма съмнение, Адам! Предпазливо се докосна: топъл, от плът, телесен, а не безтелесен… Отново излезе и отново се върна. Той не беше изчезнал: лежеше в топлата стая на софата в своята сакля! „Може би след хинкала от гърди ще изчезне?“ — вече съвсем странно си мислеше Хева: не, тя и в мислите си не можеше да допусне, че Адам се е върнал от онзи свят завинаги… „Трябва по-скоро да му приготвя хинкал, той помоли!“ — помисли Хева и избра най-тлъстото месо от гърдите: на нея за първи път й се случваше да гощава светец.

… Връщайки се от небитието при хората, Адам и Хажи-Бекир вървяха един до друг и другарски приказваха, сякаш между тях никога не беше преминавала нито черна, нито сива котка. Към Шубурум те се изкачиха от изток и тук, в покрайнината, до самото разклонение на пътя, Адам видя квадратна постройка от дялан камък с купол-луковичка, увенчан с кълбо; край него много хора или се молеха на килимчета, или седяха, като прехвърляха броеници, въпреки студа и снега.

— Какво, появил се е нов шейх? — учуди се Адам.

— Да — засмя се Хажи-Бекир. — Можеш да се радваш.

— На какво?!

— Та нали този светец си ти!

— Как така аз?!

— Тук е твоят гроб.

— Моят гроб? И сигурно ти, разбира се, си побързал да ми изкопаеш гроба?

— В Шубурум няма друг гробар…

Адам изведнаж се ухили:

— А ако обявим на поклонниците, че аз съм жив, а?

— Няма да повярват.

— Вярно, ти си прав… Те така са увлечени в своята работа, че навярно им е все едно кой е погребан тук: дали шейх, дали Шахназар, дали костите на коня му и мойта папаха… А все пак приятно е…

— Какво ти е приятно?

— Ами ето така да постоя пред своя гроб и да погледам хората, които възторжено почитат паметта ми. Уверен съм, че когато умра наистина, такава почит няма да има…

— Не, не, в името на аллах, не умирай! И въобще на човек му се полага да умре един път, два пъти да умираш — това е вече смешно!

— Хм, да. Прав си.

— И на мен ти ми трябваш жив, а не мъртъв. Да вървим! Не пречи на хората да се молят.

— Все пак трябва да им кажем!

— Не, не! Това ще бъде светотатство, оскверняване на гроба на светеца Адам.

— Ама аз още не съм покойник!

— А ако искаш да знаеш, от техните юмруци може и да станеш покойник, ако ги разсърдиш.

— Нима ме предпочитат мъртъв, а не жив?!

— Такава е нашата вяра: приживе човек не струва повече от мравка… Хайде да вървим, да вървим, поклонниците вече поглеждат накриво, мислят, че им се надсмиваме.

— А как да не се смееш?! Мене, селския бръснар, хората ме смятаха за каптар, а ето — те са цяло стадо каптари!

Адам не искаше да си отива, готвеше се още да разсъждава, но Хажи-Бекир насила отдръпна бръснаря от гроба му и го повлече към аула. Но когато се изравниха с вратата на неговата сакля, Адам се запъна и решително се отказа да върви по-нататък. Хажи-Бекир го умоляваше най-напред да се яви в селсъвета; бръснарят беше неумолим.

— На когото трябвам, да дойде при мене — гордо заяви той и си отиде.

Адам канеше у дома Хажи-Бекир, но той само поклати глава; не искаше да се среща с Хева; в края на краищата тя именно едва не го предаде на саморазправата на разярената тълпа…

И Хажи-Бекир тръгна сам направо към селсъвета.

На площада се тълпеше народ. Айшат още се суетеше: превързваше раните на смелите ловци на каптаря. Хамзат едва не скочи от носилката, като видя как грижливо и даже нежно превързваше Айшат лицето на Касум. Може би той все пак щеше да се повдигне, за да удари кореспондента, но тогава се появи Хажи-Бекир. Гробарят веднага бе обкръжен от пазителите на обществения ред, които казаха, че той е арестуван в името на закона.

— За какво? — гръмко попита гробарят.

— За убийството на бръснаря Адам! — каза приближилият се Мухтар.

— А ако не съм го убил? — засмя се Хажи-Бекир.

— С бягството си от затвора ти сам доказа своята вина. Водете го!

— Не, не, чакайте! Ха-ха-ха… Адам е жив! — викна тържествуващ Хажи-Бекир.

— Как така — жив?! — зашумяха наоколо. — Ние сами го погребахме! Какво ни баламосва той?! Просто се е побъркал!

Като се смееше от време на време, Хажи-Бекир разказа всичко: че току-що е изпратил Адам цял и невредим в неговата сакля, че каптар няма и не е имало, а всичко е било отмъщение на Адам над присмехулниците и нахалниците, че слуховете за снежния човек са просто празна измислица на дърдорковците и сплетниците… Слушаха го със зяпнала уста.

— А викът? — попита някой. — Адам имаше тъничък, писклив гласец…

— Виж, гласът му наистина се е изменил — отговори гробарят.

— Да, всичко е възможно — дълбокомислено забеляза Али-Хужа. — Аз сам, със собствените си очи видях как без квачка люпят пилета!

Не, все пак никой не искаше да вярва.

— Но какво ще слушаме приказките му! Да идем при Адам! И дръжте по-здраво този лъжец, да не избяга пак!

— А-а, сега няма да избягам, да имате да вземате! — засмя се Хажи-Бекир.

На шума от саклята излезе изплашената Хева и каза:

— Той спи, по-тихо, моля!

От детство тя беше свикнала да благоговее пред светците.

— Разбуди го! Незабавно! — зарева тълпата.

И ето на верандата излезе, като се мръщеше недоволно, сънливият Адам.

— Вах, вах, вах! — завикаха в тълпата. — Той е жив! Действително е жив! Това е Адам. Да, да, нашият Адам!

— Какво става? — попита бръснарят, като се спря до перилата и постави ръце отзад; той все още тържествуваше победата си над аула. — Какво, подушили сте миризмата на хинкала, който приготви моята Хева? Добре дошли, заповядайте на хинкал! Само не забравяйте да донесете вино…

Вцепенени, шашардисани, смаяни, вдървени от учудване стояха шубурумците пред саклята на Адам: никога не бяха чували те Адам да говори така ясно, мъжествено, членоразделно.

— А викът? — спомни си някой. — Викът на каптаря! Нека да извика!

Да извика, Адам не искаше: това му се стори насмешка — значи, отново се подиграват! Искат да имитира каптар за тяхно развлечение… Но Хажи-Бекир падна на колене, молейки:

— Не ме злепоставяй, бъди приятел! Та те не ми вярват, мислят, че ги лъжа! Нали аз не искам да кажеш онези проклети думи, начало на всичките ми беди…

Най-после Адам склони; запуши с длани ушите си, отметна глава, разтвори уста — и гръмотевичен рев премина по Шубурум. Отвърнаха скалите, планинското ехо започна да се лута и да се обажда отдалече; децата завряха глави в майчините поли и заплакаха; жените от страх се притиснаха към мъжете, търсейки защита.

Така всички се убедиха, че митът за снежния човек се е пукнал като без мяра надут овчи мехур.

И всъщност най-жестокото разочарование се падна на ветеринарния лекар Хамзат: няма кого да хваща в околните планини, понеже няма никакъв каптар, а, значи, няма и надежда да получи ръката на красавицата Айшат… И няма да има никаква дисертация! И статията, която напечата във вестника: „За изкопаемото животно, неправилно наречено снежен човек“, сега предизвиква само насмешка и подигравки…

Пазителите на обществения ред вместо Хажи-Бекир откараха от Шубурум едноокия Раджаб, на когото поради пълното отсъствие на каптар сега се наложи да признае в трезво състояние, че сам е запалил документите в склада…

Казваха, че от вика на Адам даже от неговата собствена сакля пред погледа на всички паднали няколко камъка — и това беше началото на разрушението на Шубурум, аула във висините, който е по-близо до аллах, отколкото до земята, прекрасната, плодородна, цветуща, благоуханна земя на родния Дагестан.