Светослав Славчев
Двубой с Касандра (6)

Ураганът

От илюминатора на танкетката те го виждаха, но се стараеха да не спират погледа си на него. Защото чувствуваха, че ако по-дълго го гледат, ще се поддадат на ужаса и той ще ги парализира.

Ферн беше почти свикнал с небето на Касандра — черно с всички оттенъци: сярножълти от дима на вулканите, мътночервени и пурпурни — до изгарящите лилави сияния на светкавиците.

Сега виждаше всичко това. Но имаше и още нещо. На запад, от самия хоризонт, се беше извисила стена с цвят, какъвто той никога не бе помислял, че може да съществува. С абсолютна, поглъщаща чернота. Тя се издигаше право нагоре, рязко отделена от съседните облаци. Не беше засенчвана дори от светкавиците — те само пълзяха и се свличаха по краищата й.

Стената изглеждаше неподвижна. Но тя идваше — те го чувствуваха по внезапните тласъци, които на пристъпи разтърсваха танкетката.

Долу под тях беше химиостанцията с металните си пръстени, огрени от заревото на вулканите. Тя бързо извиваше и плаваше над зъберите — бягаше от урагана. А те я следваха и дебнеха момента.

Ферн знаеше добре какво му предстои. С двете си бронирани ръце танкетката трябваше да се залови за неговата контролна станция, той самият щеше да излезе и, вкопчен в ескалатора, да отвори аварийния люк. След това да се вмъкне вътре, за да спре взрива.

В мисълта си настойчиво повтаряше всяко движение, което трябваше да направи — от мига, в който щеше да излезе, до онзи миг, когато, изправен пред аварийното табло долу, щеше да разбере дали щяха да оживеят. Всичко щеше да трае само няколко минути. Той повтаряше това като заклинание и съзнателно отбягваше мисълта за случайностите, които го чакаха през тези минути. Вече нямаше нищо друго — или щеше да успее, или това беше краят.

От време на време се улавяше, че мисли за предсказанията на кълбото и, колкото и да беше странно, те му вдъхваха някаква увереност. Защото бяха в определен ред, а този ред не беше изпълнен досега. Не се бе повторила сцената с неговия тревожен бяг. Значи можеха да се отнасят за друго време, сега опасността да ги отмине.

Танкетката ловко се сниши, металните пръстени израснаха в илюминатора, а на екрана пред тях се появи лицето на Холмар.

— Мисля, че е добре! — каза той като присвиваше очи и поглеждаше в пулта пред себе си. — Ще удържим. Ферн може да се приготви!

Ферн беше готов. Към лекия скафандър, който беше облякъл, той трябваше само да наложи шлема.

— Слизаме! — каза в отговор Иниго.

Той беше поставил вече задачата на биоавтомата, но и сам много внимателно оглеждаше разстоянието до станцията. Пръстите му, от които сякаш изтичаше напрежение, лежаха върху аварийния пулт.

Едно слабо разтърсване — и на екрана се изправиха ръцете на танкетката, разтворени в очакване. Те се издължиха, металните им стави се извиха.

— Сега!

Второ разтърсване — бяха сграбчили контролната станция.

Ферн стоеше прав и налагаше шлема. Иниго едва тогава се обърна.

— Чувате ли ме? — запита той. Гласът му прокънтя в аудиофона на шлема.

— Отлично — каза Ферн.

Искаше му се да каже още нещо, но не намираше думите. А просто може би и нямаше нужда, всичко беше убийствено ясно. Дали щяха да живеят щеше да се реши сега, в следващите няколко минути. Там — по люка, в ескалатора, в станцията, готова да се взриви.

Тръгна. Нито едно излишно движение — той като че се наблюдаваше отстрани. Вътрешната врата на люка се плъзна. Наведе се, застана в камерата. Вратата се прибра, сега трябваше да се разкрие външната врата. Беше сам. Само едно тяло, подчинено на пределно изостреното съзнание.

Вратата се разкри, но едновременно той почувствува — подът отново се разтърси — този път на едри, неравни тласъци. Нямаше вече никакво време.

Точно под него се източи ескалаторът — гъвкава метална тръба с прешлени като гигантска гъсеница. На всеки прешлен имаше по едно стъпало — всичко десет стъпала.

С две привични движения Ферн закрепи въжетата, които хващаха скафандъра за ескалатора и се вмъкна в него. Нямаше нищо необикновено, слизаше. На последното стъпало се залови, опита с тежестта си сигурността на въжетата и се надвеси над люка. Той ясно се очертаваше върху бронята, ограничен с яркочервена окръжност.

Ферн си беше наложил да извърши всичко, без да мисли за опасността — като автомат, чиито движения са точно пресметнати. И точно така, като автомат, слезе. Но когато застана на последното стъпало и се надвеси над люка, съзнанието надделя и той погледна към хоризонта.

Беше грешка — веднага го разбра. Защото страхът, потискан досега, изведнъж се изплъзна от желязната длан на волята и изпълни гърдите му. Сякаш точно над него, над станцията и танкетката, висеше и се спускаше черната стена. Непрекъснатият теменужен блясък на светкавиците рязко я отделяше от двете й страни, заслепяваше очите.

Страхът изведнъж преля в едно особено примирение. Съзнанието крещеше, че трябва да се обърне, да не гледа смъртта, но мускулите просто не се подчиняваха. По-добре беше да се свърши сега, да стои така, да не мисли и да не чувствува нищо.

Едно неочаквано разтърсване го извади от вцепенението му. Ескалаторът се огъваше, бронираните му прешлени се свиваха и разпускаха като в спазми, а яркочервената окръжност на люка се местеше встрани. Той не знаеше колко е стоял така — секунди или часове, но инстинктът за живот отново бе събуден.

Ръката му се протегна към двата клавиша до окръжността и ги почувствува през ръкавицата. Сега!

Люкът помръдна. И не се разкри. Само в левия му край се отвори една тънка сърповидна цепнатина. После тя бавно започна да се стеснява, докато изчезна.

Той беше пресмятал — „да“ или „не“. И беше премислил всичко именно така. Но сега едно „полу да“ му подействува отрезвяващо като удар. Значи спасението беше тук, само на няколко крачки, а този проклет люк не желаеше да се отвори!

Пръстите му трескаво започнаха да натискат двата клавиша. Знаеше, че губи секунди и минути, но това беше единственото, което му оставаше и го вършеше с неподозирано ожесточение.

След всеки натиск люкът помръдваше, раздвижваше се и цепнатината между него и бронята ставаше все по-широка.

А ескалаторът започна да се люлее застрашително. Металните му прешлени се извиваха под напора на приближаващия ураган, въжетата, с които бе хванат Ферн, се обтягаха и ръцете му не улучваха клавишите. Отворът беше все още малък.

Ферн чувствуваше с цялото си тяло през скафандъра гърчовете на ескалатора, който като жив се опитваше да се доближи до люка. Но с всеки миг това ставаше все по-трудно. Той виждаше ясно как отворът се отдалечава. Отдалечаваше се и животът. И изостави последната предпазливост, спотаена някъде из съзнанието. Просто откачи въжетата, прецени разстоянието и скочи. Ако беше размислял, нямаше да успее. Инстинктът свърши всичко. Той избра точната част от секундата. Прецени напора на стихията и напрегна мускулите. Единият му крак и ръката попаднаха в отвора, а с другата, дясната ръка, той продължаваше да натиска клавишите. Тялото му, придобило гъвкавостта на гущер, започна да се промъква през люка.

Той едва тогава осъзна, че чува в аудиофона гласа на Иниго, който сякаш много от далеч повтаряше една и съща дума:

— … отделям… отделям…

Гласът му се губеше в ужасен трясък — светкавиците слизаха все по-ниско. После изведнъж гръмна оглушително:

— Отделям се! Пази се, Ферн!

С последната дума въжетата, които свързваха Ферн с танкетката, изчезнаха. Изчезна и ескалаторът. Ако Ферн можеше да погледне навън, щеше да види как огромната тръба на ескалатора се изви, завъртя се, и всмукана като в невиждан въртоп, се понесе надолу.

След нея, разперила крайници като неловко насекомо, се понесе и танкетката. Тя се превърташе и отскачаше, опитваше се напразно да се задържи и все повече се смаляваше.

Но той не видя това. Рамената му се провряха през отвора и свит на кълбо, се стовари на пода. Прониза го болка, която спря дъха му.

„Жив съм!“ — беше първата мисъл.

Заобикаляше го мрак, непрекъснато разсичан от заслепяващ блясък. Подът под него се люлееше и го подхвърляше безмилостно. И с всеки тласък го удряше и тласъкът на болката.

Тя беше камшикът, който го вдигна. Като се опираше на лакти, той запълзя към аварийното табло. Ударите ставаха все по-силни, отхвърляха го към креслото или стената, но той пълзеше. Печелеше крачка, губеше я и пак пълзеше с упоритостта на побъркан. По смяната на отблясъците в полуоткрития люк и по тласъците Ферн разбра — химиостанцията летеше. След като беше влязъл тук, тя се опитваше да се отскубне от урагана. И навярно щеше да успее.

Нямаше да успее, чакаше я взривът. С тялото си той долавяше задавеното клокочене в горивната камера, трептенето, което от време на време проникваше през пода. И знаеше прекалено добре какво означава това всепроникващо трептене.

Нямаше да успее, каквото и да направеше. В интервалите между разкъсващата болка съзнанието му още се бореше. Появяваха се образи и думи, чувства и спомени за чувства. Те вече никому не бяха потребни, но се появяваха. Там беше Селена и очите й меняха цвета си, идваше Териан и го докосваше по смазаното рамо, Ниланд от „Халей“ се шегуваше и разказваше как се е измъкнал от Базата. Но Ниланд беше мъртъв. Или не беше?

В един миг в спомените му изплава виолетовото кълбо — той го беше забравил. Но сега то се появи с поразяваща яснота.

И Ферн се видя бягащ по коридора на хелиостанцията след Иниго. Тогава, когато люкът не беше се открил. Даже се беше спрял и понечил да се върне. Точно така! Значи предсказанието все пак се беше изпълнило! Касандра и този път го беше измамила!

Със сладникавия и противен вкус на кръв в устата дойде яростта. Виденията го бяха излъгали! В странното смесване на времената първата сцена не беше от бъдещето, а от миналото. Тя се бе вече случила, но той, глупакът, не беше се досетил! И напразно я чакаше и се успокояваше!

А къде беше Иниго? Изпълнило ли се беше второто предсказание? Последните думи, които беше чул, не бяха страх или съжаление, а предупреждение — до него! До нещастника, който погубваше всички. И себе си.

Един ужасен тласък го претърколи по пода. Но заедно с болката, която отново го зашемети, Ферн видя или по-скоро почувствува, че този тласък го е запратил към аварийното табло. В помътеното му съзнание то се изпречи пред него, той за миг събра всички сили, всичко, което му беше останало като жив, замахна със здравата си ръка и улучи клавишите.

Биоавтоматите бяха мъртви, но механичните стави на станцията се раздвижиха — той долови това. В следващите секунди на таблото затрептя мигащата и неравна аварийна светлина.

И все пак, беше безсмислено. Рискът, на който се беше изложил, бе ненужен, защото нищо вече не можеше да се промени. В самото аварийно табло, ниско долу, едновременно със светлината, се беше появила и една ярка оранжева цифра върху лента, пресичана от искри.

12.

Цифрата се залюля, като че се колебаеше, и се смени: 11. После — стори му се почти веднага: 10.

Само десет меридианни минути до взрива. И това беше краят. Ослепителният взрив, който щеше да разкъса хелиостанцията — Марти, Лейта и него самия. После вече нямаше да има нищо.

9.

Ставите му бяха сякаш налени с олово, в съзнанието му нямаше и една мисъл. Нямаше ли?

8.

Като че беше заобиколил някаква възможност. Но каква?

7.

Това беше, последното! Можеше да откачи станцията и сам да иде по дяволите! Той можеше да умре, а не другите! Никой не му беше виновен, че се беше домъкнал тук и беше донесъл гибелта им!

6.

Проклетото чувство за самосъхранение! Атавистичният егоизъм. Ако умирам, поне да не съм сам! А защо?

5.

Никой не му беше виновен за смазаното рамо. За самомнението, за глупавата авария. И за всичко, което беше извършил. Никой.

Затова трябваше да умре сам. Трябваше да се откачи.

4.

Той протегна здравата си ръка и натисна един след друг три клавиша. Чу как се разтвориха металните скоби, които държаха станцията за люка. В същия миг зареваха двигателите и той се вкопчи като удавник за креслото. Станцията подскочи лудо, започна да се превърта и вече нямаше горе и долу, всичко се сля. Остана само цифрата на екрана, която се задържа, прекалено дълго се задържа, докато се смени.

3.

Станцията се преобръщаше, двигателите се раздираха от рев, но той се беше впил в креслото и вече нямаше сила, която да го откъсне оттам. Искаше му се да затвори очи, за да не види края.

Сам. Поне беше отървал другите от себе си.

Тройката бясно играеше пред очите му, но не се сменяваше. Това продължи цяла вечност…

После изведнъж изчезна. Нямаше я. Остана само искрящата лента. А воят на двигателите едва доловимо намаля.

Този беше мигът, който реши всичко. Ферн закрещя от болка, отпусна се и се плъзна напред. Там, където бяха клавишите на аварийното табло. Двата вляво — за да прекрати въртенето. Двата горни — за да отмести блендата на илюминатора и да види къде е.

Беше долу и встрани от хелиостанцията, която бързо се отдалечаваше. А той самият сякаш висеше над димящите планини, прорязани от малиновочервени каньони.

Двигателите виеха, но взрив нямаше.

Някъде далеч, едва видима, хелиостанцията като че спря. Може би наистина спря, като леко поклащаше пръстените си.

Чакаше го.

А Ферн натискаше клавишите по аварийното табло и крещеше диво, като първобитен човек, проклятия на болка и тържество.

Защото Касандра беше загубила двубоя.

 

 

Предсказанията на Касандра са изучени и за тях вече съществува теория, дадена от Валдхоф и Яглицки. Според Валдхоф, има места във вселената, където съществуват светове един в друг, паралелни светове. Проникващи се взаимно и въпреки това недосегаеми, защото са в различно време. Валдхоф твърди, че събитията в тези светове са еднакви, защото причините и следствията са същите. Животът се поражда едновременно, разумът — също. И никое от разумните същества в единия свят не предполага, че наред с него, но в друго измерение на времето, живее напълно подобно същество!

Допълнителните изследвания показаха, че това явление е изключително рядко и се среща само при планети с неутронни ядра. Досега в Базата не са познати други такива планети, освен Касандра.

А Яглицки, който допълни теорията на Валдхоф, предположи, че има условия, при които някой от тези паралелни светове може да избърза, или да се забави. И че може да се осъществи допир между тях. Така се появяват виденията — предсказания. Явление от избързалия свят минава в забавения.

Но към този ефект има още едно допълнение. То се отнася до привидната неизбежност на събитията в предполагаемите паралелни светове. Допълнение, доказано от Ферн.

Че неизбежност няма. Няма предопределение. И че човек е властен да променя събитията.

Впрочем, астронавигаторът втори клас Ейлус Ферн продължава и сега да лети по контролното трасе на Вега-Орион. Само че никой не може да го накара да слезе на Касандра.