Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (28)

Глава XXVII

— Работата е там, Джони, че с обич не можеш накара кучетата да играят като професионални артисти и това е разликата между кучетата и жените! — казваше Колинс на помощника си. — Знаеш какво става обикновено с кучетата. Учиш го с обич да ляга, да се претъркаля, да се прави на умряло и други глупави номера. Един ден го показваш на приятелите си, но условията са променени, кучето е възбудено, става глупаво и не може да направи нищо. Децата са същите. Пред хората губят и ума и дума, забравят наученото и те поставят в неловко положение. На сцената кучетата трябва да изпълняват истински номера, номера, които не им харесват, номера, които мразят. А може да се случи да не се чувствуват добре, да са настинали, да имат краста или просто да не са разположени. Какво ще направиш в такъв случай? Ще се извиниш на публиката ли? Още повече че на сцената програмата продължава с точността на часовник. Трябва да започнеш представлението в точно определената секунда, да повтаряш номера от един до седем пъти дневно в зависимост от ангажимента. Важното е, че кучетата трябва да се вдигнат веднага и да изпълнят представлението. Не да ги галиш, не да ги молиш, не да чакаш благоволението им. Има само един начин. Трябва да им бъде ясно, че когато се започва, трябва да се започва!

— Кучетата не са глупави — изказа мнението си Джони. — Те знаят кога искате нещо сериозно и кога не!

— Разбира се — кимна одобрително Колинс. — Щом ги отпуснеш, и те се отпускат в работата си. — Стани по-мек и ще видиш колко бързо започват да правят грешки в номерата си. Трябва да им вселиш страх божи! Не го ли направиш, и те няма да направят нищо и тогава те чакат само най-долнопробни ангажименти и просия!

Половин час по-късно Майкъл, въпреки че не разбра нито дума, чу как майсторът-треньор излага друго златно правило пред друг свой помощник.

— Ние имаме нужда от мелези и улични кучета, Чарлс. Нито едно от десет чистокръвни кучета не може да стане добро, освен ако има сърце на страхливец, а всъщност точно това го отличава от мелезите и уличните кучета. Чистокръвните са темпераментни като конете за надбягване. Чувствителни са и са горди. Гордостта е най-лошото. Слушай мене. Роден съм в тази професия и през целия си живот съм я учил. Успял съм. Има само една причина за моя успех. ЗНАНИЕТО. Разбери го: ЗНАНИЕТО. Друго преимущество е, че мелезите и уличните кучета са евтини. Няма нужда да се плашиш, че ще ги загубиш или похабиш. Винаги ще намериш други, и то евтини. И не ти създават затруднения при дресировката. Можеш да им вселиш страх божи. А с чистокръвните това е лошото — не можеш им взе страха. Набий здравата някое улично куче и какво ще направи? Ще ти целува ръката, ще те слуша, по корем ще лази, за да изпълни каквото го накараш. Уличните кучета са кучета-роби. Липсва им кураж, а за кучетата-артисти кураж не е нужен. Страх им е нужен на тях. Набий здравата едно породисто куче и ела гледай какво става. Понякога умират. Знам и такива случаи. А ако не умрат, какво правят? Стават упорити или зли, или пък и двете заедно. Понякога започват да хапят с пяна на устата. Можеш да ги убиеш, но няма да ги накараш да не хапят. Други пък стават упорити. Те са най-лошите. Те са привърженици на пасивната съпротива — така ги наричам аз. Не се нахвърлят срещу теб. Можеш да го биеш до смърт, но нищо няма да постигнеш. Приличат на ония християни, дето са ги горили на клада или сварявали в масло. Имат си собствено мнение и с нищо не можеш да го промениш. По-скоро ще умре. И така правят. Имал съм такива. Изтощават те. Вбесяват те, а ти никога не можеш да ги вбесиш. Учих се… и се научих да оставям породистото куче на мира. Губиш време, губиш търпение и струват много скъпо. Да вземем този териер тука! — кимна Колинс към Майкъл, който стоеше на няколко крачки зад него и мрачно гледаше разнообразната дейност на арената. — Той е от онези, които са и двете заедно — и упорит, и зъл. Затова за нищо не го бива. Никога не съм го бил истински и никога няма да го бия. Би било загуба на време. Притиснеш ли го повече, ще се нахвърли върху тебе. И ще умре в боя. Но само ако го притиснеш здраво, иначе е твърде умен, за да се бие. Ако пък не го притиснеш здраво, просто ще си седи като сега и ще отказва да научи каквото и да било. Бих го изхвърлил веднага, само че Хари Дел Мар не би могъл да греши. Бедният Хари е знаел, че кучето си има някакъв специалитет, и то първокласен, а моята работа е да го открия!

— Дали пък не е свикнал да работи с лъвове? — предположи Чарлс.

— Вярно, че не би се уплашил от лъвове — съгласи се Колинс. — Но какъв специален номер би могъл да изпълнява с лъвове? Да пъха глава в устата им? Никога не съм чувал куче да го прави, а идеята не е лоша. Но можем да опитаме. Опитвали сме го почти във всичко друго.

— Имаме стария Анибал — каза Чарлс. — В трупата на Сейл Синкър една жена пъхаше глава в устата му.

— Но старият Анибал започва да изкуфява — възрази Колинс. — Наблюдавам го отдавна и се мъча да се отърва от него. Всяко животно, особено пък дивите, може да пощурее всеки момент. А когато пощурее, тогава — сбогом! Губиш си парите, а ако не знаеш занаята — и живота си!

Ако не се беше намесил добрият бог на случайността, Майкъл би могъл като нищо да опита и този номер и да загуби главата си в огромната уста на животното. В следващия миг Колинс вече слушаше бързия доклад на пазача, който се занимаваше с лъвовете и тигрите. Човекът, който му докладваше, беше на четиридесет години, но изглеждаше двойно по-стар. Лицето му беше сухо и сбръчкано, а чертите дълбоко вдълбани, сякаш някое животно ги бе издрало.

— Старият Анибал започва да подлудява — беше основната мисъл на това, което той съобщи.

— Глупости! — каза Харис Колинс. — Май ти започваш да остаряваш. Взел ти е страха, това е то. Сега ще ти докажа. Елате всички! Ще прекъснем работата за петнадесет минути и ще ви покажа нещо, което никой не е виждал на сцената. То би донесло десет хиляди на седмица… само че не може да трае дълго! Старият Анибал би пукнал от наранена гордост! Елате всички! Всички работници! Петнадесет минути почивка!

И Майкъл последва по петите сегашния си господар, най-страшния от всички, като двамата водеха групата помощници и професионални дресьори, които в момента бяха на посещение. Беше добре известно, че когато Харис Колинс даваше представление, той го даваше само пред елита, пред върхушката на професията.

Пазачът на лъвове и тигри, който сякаш бе издрал собственото си лице с животинските нокти на характера си, взе да мърмори, когато видя, че работодателят му се приготвя да влезе в клетката на Анибал и че приготовленията му се състояха само в едно — да се снабди с една дълга дръжка от метла.

Анибал беше стар, но се ползуваше със славата на най-големия лъв, хванат от хората, а и още не беше загубил зъбите си. Когато неочакваната публика се струпа пред клетката, той се разхождаше нагоре-надолу по дължината й, като стъпваше тежко и се поклащаше с походката на пленените животни. Той не й обърна внимание и продължи да се разхожда, като клатеше глава и ловко се обръщаше в краищата на клетката, сякаш бе зает с определена цел.

— От два дни ходи така! — изскимтя пазачът. — А когато се приближиш — посяга. Вижте какво ми направи! — Човекът вдигна дясната си ръка. Ръкавите на ризата и фланелата бяха разкъсани на парцали и там, където ноктите бяха раздрали кожата, се виждаха успоредни резки, покрити със засъхнала кръв. — Хем не съм бил вътре! Направи го през решетките, само с един замах, когато почвах да чистя клетката. Да беше поне изревал или направил нещо друго. Но той изобщо не издава звук, само се разхожда насам-натам, без да спира.

— Къде е ключът? — попита Колинс. — Добре. Сега ме пусни вътре. След това заключи и вземи ключа. Загуби го, забрави го, хвърли го! Ще имам колкото щеш време, ще те почакам да го намериш и да ме пуснеш навън!

И пред критично настроената публика от помощници и посетители-професионалисти Харис Колинс, мушичката-човек, по-лек от „лека категория“, който живееше в смъртен страх да не би някой обед майката на неговите деца да му излее чиния с гореща супа върху главата, влезе в клетката, въоръжен единствено с дръжка на метла. Нещо повече, вратата биде заключена след него и в момента, когато беше вече вътре, без да изпуска от поглед разхождащия се Анибал, той дори повтори заповедта си да се заключи вратата и да се махне ключът.

Лъвът премина пет-шест пъти надолу-нагоре, без да обръща никакво внимание на неканения посетител. След това, докато отиваше към другия край на клетката и беше с гръб към него, Колинс пристъпи и застана неподвижно точно на пътеката, по която трябваше да се върне. Когато се върна и откри, че пътят му е препречен, Анибал не изрева. Той замахна към пречката на пътя си и движенията на мускулите му се преляха едно в друго под копринената бежова козина. Но Колинс знаеше предварително какво ще направи лъвът, замахна пръв с дръжката на метлата и удари животното по чувствителния нос. Анибал се отдръпна, изръмжа и втори път замахна с мощната си лапа. Отново беше изпреварен и ударът по носа го отпрати назад.

— Трябва да го накараш да държи главата си наведена; в това се крие безопасността! — каза майсторът-дресьор с нисък, напрегнат глас. — А, искаш още? На ти тогава!

Разгневеният Анибал бе приклекнал за скок и вдигнал глава. Следващият удар по носа го застави да наведе глава до земята и царят на животните, с нос, опрян в земята, се отдръпна назад, ръмжейки с уста и гърло.

— Следвайте го! — рече Колинс, като сам вървеше след него, удряше го отново по носа и ускоряваше отстъплението на лъва. — Човекът е господар, защото неговата глава мисли — преподаваше урока си Колинс. — Той трябва просто да накара тялото си да се подчинява на главата — това е то. Да може да мисли винаги преди животното и да действува преди него. Вижте как ще му взема страха! Съвсем не е толкова страшен, колкото се мъчи сам да си вярва! И тази негова идея трябва да бъде избита от главата му. Метлата ще свърши тази работа. Гледайте!

И той принуди животното да се отдръпне до края на клетката, като го удряше постоянно по носа и не му позволяваше да го вдигне от земята.

— Сега ще го завра в ъгъла!

Анибал се зъбеше, ръмжеше, плюеше, въртеше главата си настрана, с къси удари на лапата се мъчеше да избегне настоятелната пръчка и накрая се завря послушно в ъгъла, седна на задницата си и подтикван от болката, се опита да свие тялото си, за да го направи по-малко. През цялото време той държеше носа си надолу, така че беше безопасен. Точно в разгара на тази сцена той вдигна глава и се прозя. И не получи удар по носа, защото движението беше бавно и защото Колинс преди Анибал бе премислил какво ще стане и четеше неговите мисли.

— Предаде се — обяви Колинс и за първи път заговори с пълен глас, в който нямаше вече трепета на напрежението. — Щом един лъв се прозява в разгара на борбата, това не е защото обезумява — не, той е просто разсъдлив. Заставили са го да бъде разсъдлив. Иначе вместо да се прозява, ще скача или ще се бие с опашката. А сега той знае, че е победен и с тази прозявка просто иска да каже: „Предавам се! За бога, оставете ме на мира! Носът ме боли страшно. Много ми се ще да ви пипна с лапите си, но не мога. Ще правя всичко, каквото искате, и ще бъда ужасно послушен, само не удряйте бедния ми наранен нос.“ Но човек е господарят^[1] и не може да си позволи да не бъде взискателен. Накарайте го да запомни добре, че вие сте господарят. Втълпете му го! Не спирайте, когато се предаде. Накарайте го да глътне горчивото лекарство и да оближе лъжичката. Накарайте го да целуне крака ви, който притиска шията му в праха. Накарайте го да целува пръчката, която го е била. Гледайте!

И Анибал, най-едрият лъв в клетката, запазил всичките си зъби, хванат в джунглата в зряла възраст, истински цар на животните, отстъпи още повече и се сви в ъгъла пред заплашителната дръжка в ръката на човечето. Гърбът му бе приведен и положението на мускулите не бе за скок. Той свеждаше глава все по-надолу и унизено я завря под гърдите си, като се подпря на двете си колена и закри нещастния си нос с огромни лапи — лапи, които с един-единствен удар биха изтръгнали живота на Колинс от малкото му тяло.

— Може и да се преструва — съобщи Колинс, — но въпреки това трябва да целуне крака ми и пръчката. Гледайте!

Той вдигна левия си крак и го поднесе напред, но не нерешително, а бързо и твърдо, и го постави върху врата на лъва. Пръчката беше готова за удар, готова да изпревари с едно действие следващото възможно действие на лъва, тъй както и мисълта на Колинс беше една мисъл по-напред от следващата мисъл на лъва.

И Анибал направи това, което беше предвидено и предрешено. Вдигна глава бързо, огромните му челюсти се разтвориха, кучешките му зъби блеснаха и той се опита да ги забие в тънкия, обут в коприна глезен, подаващ се от кафявата обувка. Но не можа. Зъбите едва бяха минали една пета от разстоянието, когато готовата за удар пръчка чукна носа му и отново го накара да го завре под гърдите си и да го покрие с лапи.

— Не е обезумял — каза Колинс. — Колкото и малко да разбира, той вижда, че аз знам повече от него и че съм го победил окончателно. Ако беше обезумял, нямаше да го разбере, аз нямаше да знам какво става в главата му, нямаше да мога да го предварвам и тогава щеше да ме спипа и да оплиска клетката с кръвта ми!

Той започна да боде Анибал с края на пръчката, като след всяко бодване я изтегляше, готова за нов удар. Големият лъв лежеше, ръмжеше безпомощно, при всяко убождане показваше все повече муцуната си и я вдигаше по-високо, докато накрая червеният му език изскочи между зъбите и облиза обувката, която тежко лежеше на врата му, а след това облиза и пръчката, която му бе причинила цялата болка.

— Ще бъдеш ли добър лъв сега? — попита Колинс и грубо затърка врата на Анибал с обувката си.

Анибал не можа да се въздържи и изръмжа от омраза.

— Ще бъдеш ли добър лъв? — повтори Колинс, като търкаше врата му още по-грубо.

И Анибал показа носа си и с червения си език облиза отново кафявата обувка и тънкия, обут с кафява коприна глезен, който можеше да строши с едно стисване на зъбите.