Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (13)

Глава XII

Така плаваше „Корабът на глупците“ — Майкъл играеше със Скрепс, уважаваше Коки, докато Коки ту му се караше, ту го ласкаеше, пееше със стюарда и го боготвореше; Доутри пиеше шестте си кварта бира всеки ден, прибираше си заплатата на първо число всеки месец и се възхищаваше от Чарлс Стоу Гринлиф, когото смяташе за най-ценния човек на борда; Куейк прислужваше на господаря си и го обичаше, а проникващата все по-навътре проказа браздеше челото му и удебеляваше кожата по него и я правеше все по-тъмна; А Мой избягваше черния папуас като чума, миеше се постоянно и всяка седмица попарваше одеялата си; капитан Доун се занимаваше с управлението на кораба и се тревожеше за своя жилищен дом в Сан Франциско, Гримшо облягаше подобните си на бутове ръце върху своите огромни колена и язвително подканяше лихваря да даде толкова пари за тяхната авантюра, колкото сам той даваше от житните си ферми; Симон Нишиканта бършеше врата си с омазнена копринена кърпа и рисуваше акварели до втръсване; помощник-капитанът търпеливо крадеше с помощта на шперца си данните за местонахождението на кораба; а Стария моряк се утешаваше с уиски и сода, пушеше ароматичните хавански пури, които струваха три за долар и минаваха за сметка на експедицията, и непрекъснато бълнуваше за ужасите на голямата лодка, за безименните обратни координати и съкровището, заровено на шест фута под пясъка.

Стигнаха до една част на океана, която за Доутри не се различаваше по нищо от другите му части. Никаква земя не нарушаваше очертанията на морето. Корабът в средата и хоризонтът като неизменна и вечна граница на света. Магнитната стрелка на компаса беше единствената точка, около която се въртеше „Мери Търнър“. Слънцето без никакво съмнение изгряваше на изток и също така без съмнение залязваше на запад, нещо, което, разбира се, се доказваше от деклинацията, изменението и отклонението на стрелката; а нощем по небето преминаваха звездите и съзвездията.

Но в тази част на океана от ранно утро до здрач наблюдателите седяха непрекъснато горе на мачтите, докато „Мери Търнър“ не легнеше на дрейф, за да запази курса си и през нощта. С течение на времето миризмата на дирята се засили, както казваше Стария моряк, и тримата вложители започнаха да се изкачват горе. Гримшо се задоволяваше да стои до главната рея на средната мачта, капитан Доун се качваше още по-високо и сядаше на върха на предната мачта, с крака върху най-горната рея. А Симон Нишиканта спря да рисува своите морски и небесни цветни петна, които приличаха на акварелите, рисувани от пансионерски девици, и двама ухилени стройни моряци дигаха огромното му тяло по въжените стълби на задната мачта, завързваха го здраво на кръстовката с реята и го оставяха да се взира с очи, жадни за злато, в окъпаното от слънце море през най-хубавия, неописуем бинокъл, който някога е бивал откупен от заложните му къщи.

— Чудно — мърмореше Стария моряк, — чудно, много чудно! Това е самото място. Грешка не може да има. Доверявах се за всичко на онзи млад трети помощник. Беше само на седемнадесет години, но знаеше навигацията по-добре и от капитана. Нали намери атола след осемнадесет дни в голямата лодка? Без никакъв компас, а знаете какъв изглежда хоризонтът от лодка, когато за секстант ви служи само морето. Той умря, но преди да умре, ми каза какъв курс да държа, тъй че аз стигнах атола на следващия ден, след като бях хвърлил тялото му зад борда.

Капитан Доун свиваше рамене и предизвикателно посрещаше подозрителния поглед на евреина.

— Не може да е потънал — тактично нарушаваше мълчанието Стария моряк. — Това не бе обикновен атол или риф! Лъвската глава беше висок три хиляди осемстотин и тридесет и пет фута! Видях, когато капитанът и третият помощник му правеха триангулачно^[1] измерване.

— Претърсих цялото море! — избухваше тогава капитан Доун. — Разчесах го като с гребен, а зъбите на гребена ми не са толкова редки, че да пропуснат един връх, висок близо четири хиляди фута!

— Чудно! Чудно! — веднага замърморваше Стария моряк с тих глас, отправен отчасти към собствената му замислена душа, отчасти към останалите иманяри. След това с внезапно просветление прибавяше:

— Но разбира се! Отклонението сега е различно, капитан Доун! Имате ли предвид, че отклонението е взето преди половин век! Може да се получи голяма разлика. Какво пък, макар че не съм навигатор, доколкото разбирам, отклонението не е било толкова точно и добре познато през ония дни, както е сега.

— Ширината си е била ширина и дължината си е била дължина — беше отговорът на капитана. — Отклонението се употребява само когато се определят курсове с много голяма точност.

Всичко това беше съвсем непонятно за Симон Нишиканта, който бързо вземаше страната на Стария моряк.

Но Стария моряк беше обективен. Той балансираше преимуществата, които даваше в даден момент на евреина, с предимствата, които в следващия миг признаваше на капитана.

— Жалко, че имате само един хронометър — подхвърляше той. — Може би цялата грешка е в хронометъра. Защо отплавахте с един хронометър?

— Но аз бях за два — защищаваше се евреинът. — Помните, че беше така, нали, Гримшо?

Производителят на пшеница неохотно кимаше, а капитанът викаше:

— Да, но не и за три хронометъра!

— Но щом два не вършат по-добра работа от един, както вие сам казвахте и както Гримшо ще потвърди, то тогава и три няма да вършат по-добра работа от двата. Само разноските са повече!

— Но ако имате само два хронометъра, как ще можете да кажете кой от двата е неточен? — питаше капитан Доун.

— Защо питате мене? — беше отговорът на лихваря, придружен от недоверчиво повдигане на рамене. — Ако не можете да познаете кой от два хронометъра е неточен, не е ли още по-трудно да се познае между двайсет? Щом са два, вероятността единият да е точен е петдесет на сто!

— Не можете ли да разберете…

— Разбирам, че всичко това, цялата тази надута теория за навигацията е голяма глупост. В моите кантори работят четиринайсетгодишни момчета и те биха се присмели и на вас, и на вашата навигация. Попитайте ги, щом два хронометъра не са по-добри от един, как може две хиляди да са по-добри от един? И те бързо и кратко ще ви кажат, че ако два долара не са по-добри от един, тогава и две хиляди долара не са по-добри от един долар. Това се нарича здрав разум.

— И все пак вие грешите по принцип — намесваше се Гримшо. — Още тогава аз казвах, че вземаме капитан Доун в тази работа само защото ни трябва мореплавател и защото вие и аз не разбираме нищо от навигация. Вие казахте „да, разбира се“; но веднага след това решихте, че знаете повече от него, и не ни позволихте да му купим три хронометъра. Вас ви боли за всеки разход. Това е то! Тук се касае за нещо, което е толкова голямо, че не може да се побере във вашия мозък. Тръгнали сте да копаете десет милиона долара с лопата, която купувате на старо за шейсет и осем цента.

Даг Доутри не можеше да не подслушва някои от тези разговори, които приличаха по-скоро на караници, отколкото на съвещания. Те редовно завършваха с това, че както казваха моряците, дяволите хващаха Симон Нишиканта. След такива разговори сърдитият евреин с часове не говореше с никого, нито пък обръщаше внимание, когато другите му говореха. Опитваше се напразно да рисува, докато избухнеше в бясна ярост, скъсваше рисувателния си лист, стъпкваше го на палубата, после вадеше едрокалибрената си автоматична пушка и се опитваше да стреля по блуждаещите делфини и тонове. Изглежда, че изпитваше голямо облекчение да прати куршума в тялото на някоя стрелнала се чудесно оцветена риба, да спре завинаги великолепното й светкавично движение, да я обърне настрана и да я прати в дълбините на смъртта и морето.

Понякога, когато се появяваше стадо кашалоти, внушителни по размер, Нишиканта се опияняваше — такова удоволствие му доставяше да причинява болка. Той улучваше около дузина гиганти от стадото, куршумите му плющяха по тях като камшични удари и ги караха да подскачат във въздуха като малки жребчета, изненадани от камшика, или с удар на опашката да се гмуркат под повърхността, да се втурват лудо през океана и да се губят от погледа, оставяйки след себе си бягаща следа от пяна.

Стария моряк тъжно клатеше глава, а Доутри му съчувствуваше, защото и на него му беше мъчно, че е причинена болка на невинните животни, и го успокояваше, като, без да чака специална поръчка, му носеше още една от скъпите пури. Гримшо свиваше презрително устни и казваше: „Евтин мерзавец. Подлец! Никой мъж, който поне малко е мъж, няма да вземе да си изкарва яда на безобидните животни. Той е от тоя род хора, дето ако не му харесваш или ако му кажеш, че говори или смята неправилно, за да си го върне, ще ритне кучето ти… или даже ще го отрови. През добрите стари времена, горе в Колуза, такива като него просто ги бесехме, за да поддържаме въздуха чист и здравословен.“

Но веднъж самият капитан Доун направо запротестира:

— Вижте какво, Нишиканта — каза той с пребледняло лице и трепереща от гняв уста, — това е жестоко и за него бихте могли жестоко да платите. Знам какво говоря. Нямате право да излагате на опасност живота на всички ни. Пилотският кораб „Ани Майн“ бе потопен от кит, и то в залива на Сан Франциско, пред Златната врата! Аз бях още съвсем млад, работех като втори помощник на брига „Бърнкасъл“ в Хакодате и веднъж трябваше да помпим на две смени, за да задържим кораба над водата, само защото един кит ни беше ударил. А тримачтовият китоловен кораб „Есекс“ потъна към западния бряг на Южна Америка и лодките гребаха хиляда и двеста мили до най-близката суша, понеже един голям женски кит го беше направил на трески…

Но Симон Нишиканта, хванат от дяволите, не благоволяваше да отговаря. Той стреляше, докато и последният кит избягваше зад линията, до която достигаше погледът.

— Спомням си за китоловния кораб „Есекс“ — каза Стария моряк на Доутри. — Един женски кит с малко китче го потопил. Складовете му били две трети пълни. Потънал за по-малко от час. Една лодка не могла да се спаси.

— А дали някоя от другите не е стигнала до Хавай, сър! — запита Доутри с цялото необходимо почитание. — Когато бях в Хонолулу преди трийсет години, срещнах някакъв старик, който твърдеше, че бил харпунджия на китоловен кораб и корабът бил потопен от кит някъде към бреговете на Южна Америка. Тогава за пръв и последен път чух за такова нещо, а ето че сега и вие говорите за същото, сър. Трябва да е бил същият кораб, сър, как мислите?

— Освен ако два различни кораба са били потопени от китове около западния бряг — отговори Стария моряк. — Но за единия кораб, за „Есекс“, не може да има съмнение. Това е истински случай. Изглежда, стюард, че човекът, за когото споменавате, е бил от „Есекс“.