Том Робинс
Бърни Кълвача (6) (Нещо като любовна история)

46

След благоприличен период от време Кралица Тили се сдоби с друго чихуахуа. Макс настояваше. Той не можеше да понася нейния сподавен плач по време на рекламите за кучешки храни, а от малката урна с прахта го полазваха тръпки. Един ден той просто духна черните свещи и я завлече в магазин за домашни животни.

Когато любимият ти е човек извън закона, той не се замества лесно.

Лей-Чери отказа да се среща с А’бен Физел. Тя отказа да се среща с репортерите, които всеки ден звъняха по телефона. Репортерите не искаха да я питат за Кълвача — нейните взаимоотношения с него все още бяха тайна за обществото — репортерите искаха да си поговорят за монархията на Му. Два дни след арестуването на Бърнард списание „Пийпъл“ направи страшен удар по будките със статията за нея. Явно пресата смяташе, че Му е добра идея. Няколко монарси в оставка, които бяха интервюирани, смятаха, че е добра идея. Дори Крал Макс, който не проявяваше ни най-малък интерес към околната среда извън къпините, които барабаняха с милионите си заплашителни нокти по стените, сметна, че е добра идея. Макс я насърчи да продължава все така. Той я насърчи да се среща с репортери. Той я насърчи да се вижда с А’бен Физел. Но Лей-Чери не искаше да вижда никого. Единственото й желание беше да види Бърнард, а засега затворът на окръга Кинг, където го държаха в очакване на процеса, отказваше да му позволи свиждане.

Също така нямаше право да излезе под гаранция. Ако можеше, Лей-Чери щеше да заложи последните кралски бижута на Тили, за да я плати, и правилата на Фьорстенберг-Баркалона можеха да си ебат майката.

— Най-важна е любовта — каза Лей-Чери — Сега вече го знам. Няма смисъл да спасяваш Земята, ако това означава да загубиш Луната.

Лей-Чери изпрати това съобщение на Бърнард чрез неговия адвокат. Съобщението продължаваше. „Още нямам двайсет години, но, благодарение на теб, разбрах нещо, което много жени днес въобще не разбират: Омагьосаният Принц наистина е жаба. А Красивата Принцеса има лош дъх. Изводът е, че: а) никой човек не е съвършен, но любовта може да бъде, б) тя е единственият начин да се променят посредствените и низките хора, в) действието прави всичко. Любенето прави любовта. Любенето прави себе си. Пилеем време в търсене на идеалния любовник, вместо да създадем идеалната любов. Дали това не е начинът да задържим любовта?“

На следващия ден адвокатът на Бърнард й донесе неговия отговор:

Любовта е абсолютно извън закона. Тя по никакъв начин не се подчинява на някакви си правила. Най-многото, което можем да направим, е да се запишем за нейни съучастници. Вместо да даваме обет за чест и подчинение, може би трябва да се закълнем в подбудителство. Това ще означава, че и дума не може да става за безопасност. Думата „задържам“ е неподходяща. Любовта ми към теб е без юзди. Обичам те свободно.

Лей-Чери излезе сред къпините и плака.

— Ще го следвам по всички краища на Земята — изхлипа тя.

Да, скъпа. Но Земята няма краища. Колумб го установи със сигурност.

47

Къпини.

Нищо, нито гъбите, нито папратите, нито мъхът, нито меланхолията, нищо не растеше така буйно, така необуздано сред дъждовете на Пъджит Саунд, както къпините. Фермерите бяха принудени да ги изтикват с булдозери от своите поля. Притежателите на къщи копаеха и сечаха, но те все прииждаха. Парковите отговорници ги задържаха до портите с огнехвъргачки. Оставени без надзор дори в центъра, те за един сезон избуяваха. В дъждовните месеци къпините се разпространяваха толкова яростно, толкова бързо, че понякога кучета и малки деца завинаги биваха поглъщани. В разгара на сезона дори възрастни хора не смееха да берат къпини без военен ескорт. Къпиновите храсти преминаваха през железобетон, нахлуваха с взлом в обществото на добрите обноски, обгръщаха краката на девиците и се опитваха да образуват арки над преминаващите облаци. За Макс и Тили агресивността, скоростта, внезапността и неспокойното извисяване на къпините бяха олицетворение на всичко онова, което те не харесваха в Америка, а именно, най-вече нейните граници.

Бърнард Мики Ренгл избра подхода „йъм“.

По време на чая Бърнард беше издигнал пред Краля тезата, че къпини трябва да се засадят на всеки покрив в Сиатъл. Те не биха изисквали грижи, освен тези — точно както е при залесяването — да бъдат насочвани да кръстосват улиците от покрив на покрив; да се извисяват като арки и по този начин да образуват балдахини, естествени колонади. Съвсем скоро хората вече ще могат да ходят из града в най-суровата зима, без тя ни най-малко да ги засяга. Всеки тръгнал на покупки, всеки тръгнал на театър, всяко ченге на служба, всеки подсмърчащ мухльо ще бъде на сухо и уютно. Бледозеленото осветление, което ще пропуска куполът от храсти, би могло да вдъхнови цяла нова художествена школа: след векове изкуствоведите биха могли да говорят както за светлосянка, така и за „къпинова светлина“. На кълвачите може да им е все едно, но много птици ще се чувстват по-добре. Птиците ще пеят. Птица, изпълнена с къпинова каша е като италианец, изпълнен с патос. Сред арките ще припкат малки животни. „Виж, Били, там горе, над Сградата на Зъболекарите. Борсук!“ А плода, не бива да забравяме плода. Той ще изхранва гладните, ще изправя на крака бедните. По-предприемчивите пиянки биха могли сами да си дестилират вина. Сиатъл може да стане Световната Столица на Къпиновото Бренди. Годишно туристите ще харчат милиони долари за сиатълски къпинов пай, всяка прозорлива филия в страната ще желае да бъде намазана със сиатълски къпинов мармалад. Главните готвачи във френските ресторанти ще приготвят патица в лилави сосове, ще пълнят носовете, върху които някога е падал дъждът, с печените ухания на gâteau mûre de rohce. Курвите гальовно ще бъдат наричани къпинови шафрантии. Хората, които обичат да ръководят, ще организират берачите на къпини. А в края на лятото, когато храстите лудо се разрастват, когато скоростта на техния растеж е по-голяма от скоростта на човешкото око, тяхната енергия може да бъде свързана с генератори, които, задвижвани от къпинова сила, ще могат да осигуряват електричество за целия град. Това ще бъде една растителна утопия. Сиатъл, Къпиновият Град — опакован, самозадоволяващ се, процъфтяващ под живото покривало; с цветове в косите, сок по страните, къпиново бъдеще. Помислете си каква безопасност е това. Кои са тези вражески парашутисти, които ще могат да проникнат през бодлите?

Сърцето на Краля се бе разтропало като вериги в представление на ужасите. Разтреперан, той беше сменил темата на баскетбол.

— О-о, спагети-о — промърмори Тили под носа си.

Ако мастилото си бе останало спокойно в бутилката, ако невинността на килима бе запазена, пак беше съмнително дали Бърнард отново щеше да бъде поканен в двореца.

Сега, след чихуахуа-касапницата и отразения в пресата арест, за Лей-Чери беше безсмислено да очаква някакво съчувствие от страна на родителите си, да не говорим за помощ. Тя ридаеше върху наподобяващите тухли Жулиетини гърди. А когато в крайна сметка резервоарът със сълзи се изпразни и жабите, с които да се консултира се свършиха, тя се гримира, облече се и хвана автобус за града. Щеше да се яви на уговорената среща с адвоката на Бърнард. Беше прегърнала къпината като своя емблема, свой символ, свой образец, своя муза. С други думи, тя щеше да настоява с най-дивата своя настоятелност. Като къпинов храст, тя щеше да си пробие пътя до своя мъж.

47

От покрайнините автобусът я остави на Първо Авеню, на улица, стара колкото самия град, макар и далеч по-млада от евтината търговия, за която самото име на улицата напомняше на много сиатълци. Валеше стабилен, строен дъжд. Неоновите отражения върху мокрия паваж караха Първо Авеню да прилича на подводно гробище за моркови. Колкото по̀ на юг вървеше Лей-Чери, толкова по-бандитска ставаше атмосферата на авенюто. От витрините на заложните къщи я зяпаха гърла на саксофони и пистолети. Книжарници „за възрастни“ и порнокина обещаваха още зяпаници. Миризми на спарени хотдогове и подгизнали вълнени наметала се носеха наоколо върху зефири от изгорели газове. Ако във всяка кръчма, покрай която мина за тези няколко пресечки, изпиваше само по една бира, вече щеше да е изпила цяла каса, но, макар че бирата в своята пенеста неутралност може би беше идеалната напитка през последната четвърт на двадесети век, Лей-Чери не пиеше бира, а дори и да пиеше, не би го направила в кръчмата „Роден, за да губиш“, „Счупена челюст“ или „На моряците им е по-весело“.

Край един салон за татуировки тя се спря да позяпа русалките, крещящите соколи и зловещите посвещения на Маминка. През дъждовните капки, които се спускаха по гладкото стъкло, отново зърна тази фраза — „Роден, за да губиш“ — този път върху рекламното табло на художника на татуировки: „Роден, за да губиш“ — толкова изразителни думи, толкова дълбоко верни, че непрекъснато разни мъже си ги ецват по кожите; сети се за собствените си отпуснати бицепси и си ги представи украсени с тези думи. Почуди се дали човек губи кралските си привилегии, ако надраска кралския си епидермис. Но пък със сигурност знаеше, че, веднъж татуиран, човек не може да очаква да лежи цяла вечност в ортодоксално еврейско гробище. Те отказваха да погребват даже жени с продупчени уши. Странно отношение към осакатяването за хора, измислили отрязването на кожата на пишката.

Принцесата продължи нататък.

Тя срещна клечащи моряци. Тя срещна псуващи дървари. Тя срещна оригиналния актьорски състав на операта „Фууд Стемп“, който се опита да я подмами в евтините си хотелски стаи, където крушките умираха, а тапетите вече бяха мъртви. Тя срещна много пияндета. В най-различни стадии на винено развитие. Но явно всички до един бяха сключили мир с дъжда, сякаш посланикът на пияниците бе подписал договор с властелините на дъжда — спогодба, известна като Токайското Споразумение. Пияндетата-индианци като че ли бяха най-малко притеснени от времето и тя си спомни какво беше казал Бърнард: „Белите следят часовниците, но часовниците следят индианците.“

Принцесата беше облечена в жълт винилен шлифер и подходяща шапка. На червената й коса това вървеше страхотно. Тя продължи.

Първо Авеню лежеше под наклон. По-стръмно беше на север. Тя се спускаше на юг. Като дъждовната вода. Като двадесети век. В края на Първо, там, където се пресичаше с Уеслър Уей, се намираше малък павиран площад, наглеждан от няколкото дървени очи на един тотемен стълб. На площад „Пайъниър“ атмосферата рязко се сменяше. Някога първичен и съмнителен като горната част на Първо Авеню, площад „Пайъниър“ беше застигнат от обновлението. Художествени галерии, бутици и дискотеки заместваха църквите с магазини пред тях, а déclassé закусвални даваха път на ресторанти, в които можеха да се намерят вносни минерални води и зад всяка папрат сервитьори-педали.

На площад „Пайъниър“, където помиярското се сблъскваше с шикозното, се намираше адвокатската кантора на Нина Яблонски. Поради радикалната си природа, Нина Яблонски беше предложила да поеме защитата на Бърнард Мики Ренгл срещу Съединените американски щати, макар госпожа Яблонски да не споделяше виждането на своя клиент, че мачът между него и Съединените американски щати е честен мач. Всъщност Кълвача гледаше на двубоя някак едностранчиво, в своя полза, и желаеше да се захване също така с Япония, Източна Германия и арабските страни.

Нина Яблонски имаше червена коса. Не толкова червена, колкото на Бърнард или Лей-Чери, но определено червена, и Принцесата беше сигурна, че заради косата на Яблонски и може би заради факта, че беше бременна в седмия месец, (у него все още се таяха остатъци от съжаление за унищожаването на неосъщественото мъжко хапче) Бърнард й беше позволил да го защитава. Лей-Чери трябваше да си признае, че кичурите на госпожа Яблонски по необясним начин успокояваха и нея. — Сродна душа? жертва на захарта и похотта? Още един съюзник срещу Слънцето и Аргон? — но закръгленият корем на адвокатката й напомняше единствено това, че, откакто напусна Мауи, не беше имала период — този пропуск я правеше нервна като луксозното кученце на Кралицата.

О, но имаше и добри новини! Яблонски, чиито черти бяха толкова ярки, че и милион лунички не можеха да им натежат, беше успяла с иска да бъде върнато на Бърнард правото на посещения. Лей-Чери можеше да го посети през първата възможна неделя — три дни по-късно.

— Но има и условия — каза Яблонски, докато подаваше на Принцесата кърпичка, с която да попие щастливите си сълзи. — Условията са поставени не от съда, а от мен и г-н Ренгл.

— Какви са те? — попита Лей-Чери.

— Скъпа, трябва да сте наясно, че вашият разговор ще бъде подслушван. Неизвестно защо, г-н Ренгл е заподозрян, че е замесен в международен заговор, целящ възстановяването на баща ви като монарх. Всичко, което бихте казали по отношение на вашето семейство, а също така относно личните ви взаимоотношения с г-н Ренгл, може да бъде изтълкувано по начин, който да задълбочи тези подозрения, което ще е във вреда на шансовете ни да получим минимална присъда. Исках да дам някаква безопасна насоченост на вашия разговор. Г-н Ренгл отиде крачка напред. Той смята, че от емоционална гледна точка не би било полезно и за двама ви въобще да разговаряте. Той чувства, че такъв един измъчен диалог само ще направи раздялата ви още по-трудна. И определено не вярва, че ЦРУ ще се отнесе поверително към личната нежност, която споделяте. Той наистина много иска да ви види. И копнее да чуе вашия глас. Но желае помежду ви да не се развие нищо, което да наподобява личен разговор.

— Но… тогава какво ще правя? Не мога просто да седя там и да разправям за дъжда, който залива шибаните къпини. Какво ще кажа? (Моля, сълзите на радост, напускате сцената от дясно. Сълзи на объркване, влизате на сцената от ляво; придвижване към светлините на рампата.)

— Г-н Ренгл предлага да му разкажете приказка.

— Какво? Приказка?

— Да, някаква приказка. Той иска да ви гледа. Той иска да ви слуша как говорите. Ще имате десет минути. Просто му разкажете една приказка. Сигурна съм, че ще измислите нещо.

Лей-Чери заби поглед в антиядрените плакати върху стената на кантората. Ядрената енергия беше една от най-мерзките измами, предлагани някога на американския народ, но в момента злините й не означаваха за нея почти нищо.

Г-жа Яблонски махна своите големи модни очила и се изправи.

— Попитах г-н Ренгл как изглеждате. Той каза, че вие сте мед от стършел и пъпки от роза в опаковка от месо на газела. Бих казала, че той се изразява доста ярко.

Лей-Чери навлече мократа си мушама и тръгна. Докато се връщаше с такси нагоре по Първо Авеню — вече не беше в онова настроение „Роден, за да губиш“ — тя си помисли: „Приказка ли? Наистина, знам една приказка. Знам една приказка. Сигурно ще е подходяща.“

Нещата се стекоха така, че в следващия неделен следобед, който, като всички неделни следобеди, беше изваден от варена ряпа, Принцеса Лей-Чери седеше в строгата стая за посещения на затвора в окръга Кинг, разделена посредством една плоскост от дебело прозрачно стъкло от Бърнард Мики Ренгл и чрез пряка телефонна връзка му разказваше приказка, приказката, която Жулиета почти всяка вечер от нейния живот й бе разказвала преди лягане.

Те се взираха един в друг със застинали, напрегнати усмивки; пулсовете им пърхаха, а древният хормонален бульон бушуваше в жлезите им, но въпреки това Бърнард мълчеше, а Лей-Чери с изненадващо равен тон се придържаше към приказката. Още със сядането си срещу него, докато устните й се гърчеха в желание да си пробият път през стъклото, тя вдигна слушалката и започна: „Имало едно време…“. Той забеляза, че тя е наддала един-два килограма, а тя забеляза, че някои от луничките му не изглеждат много добре, но и двамата не издадоха своите наблюдения. Той се заслуша напрегнато, а тя започна да разказва.

„Имало едно време…“ Точно както би започнала Жулиета, въпреки че на нейния език „Имало едно време“ звучеше така, както когато някое животно се задави с гумена ябълка.

„Имало едно време, то било доста отдавна — когато все още имало смисъл да си пожелаваш това, което искаш — един крал, чиито дъщери били много красиви, но най-младата била толкова прекрасна, че самото Слънце, което било видяло толкова много и забравило толкова малко, се прехласвало всеки път, когато огрявало нейното лице.

Тази дъщеря си имала любима играчка — една златна топка, която много обичала. В горещите дни тя отивала в тъмната гора до замъка и прекарвала часове, подхвърляйки и хващайки своята златна топка в сянката на едно разлистено дърво. В гората имало и едно изворче и принцесата обикновено си играела близо до него, за да може, когато ожаднява от играта, да си пийва студена вода.

Но един ден, вместо да падне обратно в девичите ръце, златната топка тупнала на земята и скочила в изворчето. Погледът на принцесата проследил потъващата топка, но изворчето било много дълбоко и скоро тя се изгубила. Дъното на изворчето не се виждало. Тя започнала да плаче и ридаела все по-силно и по-силно, като че ли малкото й сърчице било разбито.

Както си плачела, чула да я вика дрезгав глас:

— Ей, кралска щерко, какво става? Никога не съм чувал човек да плаче толкова силно.

Огледала се да види откъде идва гласът, но съзряла само един жабок, който подавал дебелата си грозна глава от водата.

— Ах, ти ли си това, стари кресльо? Щом искаш да знаеш, плача, защото чудесната ми златна топка падна в изворчето и потъна толкова надълбоко, че никога няма да мога да я извадя.

— Спокойно, не плачи. Мисля, че мога с нещо да помогна. Какво ще ми дадеш, ако ти върна играчката?

— О, всичко, всичко. Каквото си пожелаеш, мили жабчо. Моите скъпи дрехи, моите перли, каляската, дори диамантената корона, която нося.

— Не ми трябват твоите дрехи и перлите ти, нито короната — отговорил жабокът — чуй какво искам. Ако обещаеш да се грижиш за мен, ако бъда твой приятел в игрите и твой придружител, ако седя до теб на твоята малка маса, ям от твоята малка чиния, пия от твоята малка чаша и спя до теб, в твоето малко легло, ако ми обещаеш това, аз ще се гмурна чак до дъното и ще ти извадя златната топка.

Принцесата веднага спряла да хлипа.

— Разбира се — казала тя. — Разбира се. Ще ти обещая каквото си поискаш, само ми извади златната топка.

Но си рекла на ум: «Какви глупости дрънка това тъпо създание. Сякаш може да върши нещо друго, освен да плува и да кряка заедно с другите жаби; че може ли той да бъде придружител на когото и да било.»

Но жабокът, веднага щом чул обещанието, потопил зелената си глава под водата и потънал към невидимото дъно на изворчето. Сякаш минало доста време, преди да изскочи с плясък — в широката му уста била златната топка. Той пуснал топката на тревата.

Едва ли е нужно да се обяснява, че кралската дъщеря била прещастлива, че топката й отново била при нея. Тя я грабнала и, подхвърляйки я, хукнала към двореца.

— Спри, спри! — викал жабокът. — Вземи ме и мен. Не мога да тичам толкова бързо.

Ала молбите му останали безплодни, защото, колкото и да крякал, тя не му обърнала внимание. Бързо се прибрала у дома и не след дълго напълно забравила за бедния жабок, който като че ли останал да си живее в изворчето.

На следващия ден, докато принцесата седяла на масата с краля и цялата свита и вечеряла вкусна храна, по мраморните стъпала се чуло шляп-шляп, почукало се на вратата и един глас извикал:

— Най-млада щерке на краля, пусни ме да вляза!

Естествено, принцесата отишла до вратата да види кой е това, но, когато видяла пред себе си задъхания жабок, тръшнала вратата в лицето му и се върнала на масата, като се почувствала доста неловко.

Забелязвайки, че се държи малко странно, а сърцето й бие силно, кралят казал:

— Дете мое, от какво се страхуваш? Да не би на вратата да стои великан, който иска да те отнесе?

— Не — отговорила тя. — Не беше великан, просто някакъв отвратителен жабок.

— Така ли? И какво иска този жабок? — попитал царят.

От очите на най-младата дъщеря се посипали сълзи. Тя се разплакала и разказала на своя баща за всичко, което се било случило предния ден при изворчето. Завършвайки, тя добавила:

— И сега той е тук, пред вратата, и иска да влезе при мен.

Тогава всички чули как жабокът потропал отново и извикал:

— Най-млада щерке на краля,

Отвори ми порталя!

Край тъмна изворна вода,

Какво тогаз ми обеща?

— Винаги трябва с чест да изпълняваш това, що си обещала — сурово казал кралят. — Мигом иди да го пуснеш.

И така, тя отишла и отворила вратата. Жабокът скокнал вътре и я последвал по петите чак до нейния стол. Тогава вдигнал поглед към нея и казал:

— Вдигни ме да седна до теб.

Тя се колебаела дали да го вдигне, но кралят й наредил да го стори. Още щом се озовал на стола, жабокът пожелал да се качи на масата, където седнал и лакомо се огледал.

— Бутни си чинията малко по-наблизо, за да можем да ядем заедно — казал той.

Тя с неохота изпълнила молбата му. Жабокът се наял до насита, а на нея всеки залък и присядал.

— Преядох — казал най-сетне жабокът. — И съм уморен. Трябва да ме занесеш в стаята си и да оправиш коприненото си легло, за да мога да поспя.

Принцесата започнала да се терзае, да се вайка, да плаче и да се оплаква. Тя не искала онзи студен, лигав жабок да спи в нейното хубаво, чисто легло. Това разярило краля.

— В момент на нужда ти си обещала нещо — казал той. — Сега, колкото и да ти е неприятно, трябва да го изпълниш.

С израз на погнуса тя вдигнала жабока и го отнесла в покоите си, където го сложила в ъгъла върху някакъв мръсен парцал. После се мушнала в леглото. Но преди да успее да заспи, жабокът, скок-подскок, дошъл до леглото й.

— Пусни ме при теб или ще кажа на баща ти — рекъл той.

С това чашата на търпението преляла. Тя побесняла и сграбчила жабока.

— Разкарай се от живота ми, слузеста жабо! — извикала тя. И с всичка сила го запратила в стената.

Когато паднал на земята, той вече не бил жабок. Бил се превърнал в принц с мили очи и красива усмивка. Принцът-жабок взел ръката й и й разказал как отмъстителна вещица го била омагьосала и как само принцесата, със своята невинна красота можела да го освободи от магията. После той я помолил да се омъжи за него, което тя направила със съгласието на баща си. И те заминали за родината на принца, където станали крал и кралица и заживели щастливо.“

Когато приказката свърши така, както дори онзи нещастник, Сартр, знае, че трябва да свършват приказките, към Бърнард се приближи един пазач и го потупа по рамото, в знак, че вече е време да се завръща в килията си. Бърнард изглеждаше унесен в мисли. Той продължи да се взира в Лей-Чери, като усмивката му не слизаше от лицето, и не обърна внимание на пазача. Пазачът го сграбчи за яката — която не беше черна — и го изправи на крака. Лей-Чери не издържа. С крясък тя скочи и залепи тялото си за стъклото, сякаш желаейки да стане толкова тънка, че да се прецеди през разредените силиконови молекули, така, както майонезата се процежда през дупките на швейцарското сирене. Бърнард удари един лакът в челюстта на пазача и хвана слушалката. Той щеше да й говори!

Тя моментално вдигна слушалката от нейната страна на стъклото и я залепи до ухото си. На помощ на изсвирилата полицейска свирка прииждаха нови пазачи и тя разбра, че той няма да може да каже повече от една-две думи.

— Кажи, скъпи, кажи!

— Какво станало със златната топка?

Ето какво каза той.

— Какво станало със златната топка? Аргххх…

И те го извлякоха от стаята.

50

Открай време у самата Лей-Чери бяха възникнали някои въпроси по приказката. Тя се чудеше най-вече от къде на къде красивият принц ще иска да се ожени за някаква малка лъжкиня, която се гнуси от земноводни и не държи на думата си. До тогава Лей-Чери смяташе, че жабите стават на принцове посредством трансформиращата магия на целувката. Защо този принц се бе освободил от жабешката магия, чак когато се бе размазал в стената? Да не би да е бил мазохист? И в такъв случай не бе чудно, че е бил привлечен от такова отвратително същество и те вероятно наистина са заживели щастливо, може би с помощта на кожени аксесоари.

Всъщност на Лей-Чери тази приказка никога не й бе звучала много смислено и тя се чувстваше обидена от братя Грим за това, че са обрисували една принцеса в такава неласкателна светлина. Достатъчно неприятно бе да си стръв за дракони. Но въпреки всичките си уговорки по приказката, тя никога не се беше сещала да погадае над съдбата на златната топка. И наистина, в началото приказката прави голям въпрос от тая топка, а по-нататък не я споменава, но, в крайна сметка, важни са героите, топката е просто пособие, играчка, предмет.

Може би принцесата беше прибрала златната топка до времето, когато собствените й деца ще могат да си играят с нея, или, може би, след като се е сдобила с принц, с когото да си играе, тя просто е изоставила любимата си играчка (тя със сигурност е способна на такова нещо), която е била прибрана на тавана, изхвърлена на боклука, открадната от прислужница или дарена на предприятието „Добра Воля“. Във всеки случай Лей-Чери никога не бе любопитствала по този въпрос, а психиатрите и митолозите, които бяха анализирали приказката — те твърдяха, че изворчето („толкова дълбоко, че дъното му не се виждало“) символизирало подсъзнанието; жабокът, разбира се (тук става дума за типизация), символизирал пениса, грозен и отвратителен в очите на едно малко момиченце, но за една узряваща жена бил нещо, което носи определена красота и може да спомогне за личното й щастие и себереализиране — тези аналитици бяха убедени, че златната топка представлява Луната, но те също не бяха питали никога какво е станало с нея.

Този въпрос беше повдигнат от Бърнард и в пустите дни, които последваха тяхната среща в затвора, Лей-Чери се чудеше защо това му се е сторило толкова важно. ЦРУ също се чудеше. ЦРУ подозираше, че приказката е кодирано съобщение, бъкащо от информация за революционната дейност в бившето кралство на Макс и Тили. ЦРУ предостави своя запис на приказката, заедно с очевидно изненадващата реакция на Бърнард, на своите експерти в централата. Адвокатката Нина Яблонски оплакваше факта, че от всичките приказки, които Лей-Чери можеше да разкаже, тя бе избрала точно такава за кралско семейство, в която кралят и кралицата заживяват щастливо. Поради страх от камерите на ЦРУ, Яблонски отказа да пита Бърнард защо се интересува от съдбата на златната топка, макар че Лей-Чери я помоли да го направи.

— Край с топката! — бяха категоричните думи на Яблонски.

Заради сбиването с пазачите, Бърнард бе лишен от право на посещения. Освен това, на пресата бяха подхвърлени рапорти за инцидента. След като бяха любезно заинтересувани от една красива млада принцеса, която иска да включи безработните монарси в служба на околната среда, средствата за масова информация бяха зверски заинтригувани от една красива млада принцеса, която поддържа връзки — политически, романтични или и двете — с известен бомбаджия извън закона. Ако предната седмица монограмираният телефон на Фьорстенберг-Баркалона честичко беше позвънвал, то сега той се скапваше в чудовищен маратон от дрънчене, което понякога не се чуваше, заради чуканията на вратата. Ако не бяха къпините, репортерите щяха да бивакуват в двора.

Макс беше в паника заради постоянните прекъсвания на спортните му предавания по телевизията, а Тили и нейното чихуахуа развиха диария на нервна почва. Чък беше на път да откачи в опитите си да прихване всички телефонни обаждания и да заснеме с миниатюрен фотоапарат най-вече непознатите новинари, които тропаха на вратата. Ако се вземе предвид всичко това, Жулиета поддържаше къщата в сравнително нормално състояние, но беше започнала така обилно да се тъпче с кокаин, че често централната й нервна система бръмчеше в такт с телефона. Колкото и да е странно, Лей-Чери беше най-спокойният член на домакинството. В известна степен това можеше да се отдаде на любовта, която я обгръщаше като копринена треска, но това също така се дължеше на факта, че в сряда, с две седмици закъснение, задъхан, притеснен, но без да се извинява, нервиран, но без да дава обяснения, пристигна нейният мензис. Той нито се обади предварително, нито почука, а направо прекрачи прага й, лепкав, смъртоносен, косата му червена като нейната, остана за пет дни, после отново изчезна, като остави след себе си изложба от радостно оцветени тампони и изтърпени поредици от въздишки на облекчение, които биха могли да развеят флаговете в който и да било открит магазин за продажба на употребявани автомобили в Лос Анджелис.

За да отпразнува доказаната ефективност на Ши-линк Лей-Чери се обади да й донесат китайска храна. Чък изщрака цяло филмче за ориенталското момче, което я достави. „Някой ден, когато условията са подходящи, аз ще родя бебе от Бърнард“, мислеше си Лей-Чери, докато предъвкваше пълна уста с пържен ориз, „и то ще може да си има златна топка, с която да си играе, пък и всичко друго, което му даде татенцето, освен динамит. Но засега…“

Засега нейната енергия отиваше да вади душата на Нина Яблонски за планове как отново да види Бърнард преди процеса. Яблонски не намираше сили да й каже, че процес няма да има.

51

На рождения ден на Лей-Чери Жулиета направи шоколадова торта и заби двадесет свещички в глазурата. Макар че бяха прекалено сърдити на дъщеря си, та да организират празненство, Макс и Тили все пак се появиха на голямата дъбова маса в трапезарията, колкото да изпеят традиционната песен. Те поостанаха, докато Принцесата с отчаян белодробен тласък, издуха свещите.

— Целиа свят снае какфо беши нейното зелание — оплака се Тили на своето куче.

Двадесет свещи върху тортата. Двадесет цигари в пакета „Кемъл“. Двадесет века зад гърба ни, а накъде вървим?

Що се отнася до Лей-Чери, тя отиде в центъра на града и посети Нина Яблонски.

— Имаш шоколад по лицето си — каза адвокатката.

— Днес е рожденият ми ден — каза Лей-Чери.

— Тогава нека те почерпя едно питие.

Те отидоха в един папратов бар и си поръчаха коктейли с шампанско.

— За правосъдието — каза Яблонски.

— За любовта — каза Лей-Чери.

— На погрешен път си, сестро.

— Не, това е правият път.

Принцесата пресуши коктейла си и поръча текила „Мокингбърд“.

— Кажи ми, Нина, ти си била омъжена в продължение на няколко години…

— Два пъти. Два пъти в продължение на няколко години.

— А мислиш ли, че е възможно да задържиш любовта?

— Разбира се. Съвсем не е нещо необикновено любовта да остане за цял живот. Това, което не се задържа, е страстта. Аз все още обичам първия си съпруг. Но не го желая. Любовта остава. Това, което се нахвърля върху нас в мига, в който се разсеем, е похотта, това, което винаги напуска града, е похотта… а любов без страст просто не е достатъчно.

— Всеки може да се чука с всеки, Нина. Но колко са хората, които могат да играят заедно в полетата на истинската любов?

— Божичко. Така, както го казваш, любовта звучи като елитарен пикник. Това е коварно неразбиране. Сред всички емоции точно любовта е демократична.

Лей-Чери възприе тази мисъл като укор от страна на Яблонски за монархическия й произход. Не й пукаше.

— О — каза тя — съвсем не съм убедена. Аз смятам, че любовта е далеч по-претенциозна, отколкото ни внушават популярните песни. А похотта, похотта си е демократична. Похотта се отдава на всеки тъпанар, способен да събере достатъчно енергия, за да отдели хормон. Но, както казваш, тя не се задържа дълго. Може би след известно време на похотта й омръзва от демокрацията, може би похотта просто се отегчава от начина, по който я изразходват посредствените хора. Може би похотта и любовта изискват нещо повече от това, на което са способни повечето от нас. Напоследък хората са загрижени повече да удължават кариерата си, отколкото да удължават любовта.

— Казваш, че днес ставаш на двайсет?

Принцесата схвана намека на адвокатката за нейната незрялост, макар че не бе запозната с неотенията и затова не й пукаше.

— Да, аз съм на двайсет и, ако щеш вярвай, нямам никаква представа на колко години е Бърнард. Той има поне дузина шофьорски книжки, всяка една под различно име и различна възраст.

С екологична точност тя отклони към гърлото си количество текила, което в противен случай щеше да бъде оставено да изветрее или хвърлено в канализацията, с което да отрови рибите.

— Не си ли се питала някога какви са шофьорските книжки на планетата Аргон?

— Дай по-добре да ти извикам такси.

Яблонски дари Лей-Чери с онзи неловък поглед, изразяващ едновременно веселост и сърдитост, с който хората винаги те даряват, когато остават трезви, а ти вече връзваш кънките.

Всъщност Яблонски все по-често започваше да гледа и Бърнард по този начин, макар че по-скоро кучето на някой равин можеше да намери свински котлети на улицата в Тел Авив, отколкото Бърнард да получи текила в затвора на окръг Кинг. С течение на времето Яблонски беше решила, че Бърнард просто е прекалил с веселието. Едно е да си бомбаджия, съвсем друго е това да ти прави кеф. „Борбата със системата е сериозна работа“, беше напомнила адвокатката на своя клиент. „Точно сериозната работа създава системата“, беше отговорил Бърнард. Той явно гледаше на надвисналия процес като на парти, организирано от правителството за негово удоволствие, което той трябва да очаква както притеснен актьор-аматьор очаква годишната пиеска в Клуба на Лосовете. Впоследствие Яблонски реши, че най-добре за нейния клиент, както и за радикализма в Америка, ще е, ако бъде избегнат процесът (поради промените в обществения климат от времето на предишната присъда на Бърнард, органите на правораздаването му бяха предложили нов процес). Тя попита Бърнард дали има нещо против да пледира за виновен. Той беше очарован. „Ако обществото се смята за невинно, то всеки, който не е виновен, не води смислен живот“, каза той. „Освен това, човекът извън закона е по правило виновен.“ Тя използва признанието му за вина в пледоарен пазарлък, при който го замени срещу намалена присъда. Всичко това беше уредено на среща с прокурора в личния кабинет на съдията.

— Нина — каза Лей-Чери, докато празничната й кръв кипеше от скакалците на почерпката — ти трябва да ме свържеш с него преди процеса. И ние ще го извадим от там, дори ако трябва да приготвя взривните материали.

— Шшт! — Яблонски обходи с бърз поглед бара — въобще не споменавай за взривове, дори и под формата на шега. Слушай, сестро, имам някои добри вести. Няма да има открит процес срещу Бърнард. Ще го местят на остров Макнийл. Утре сутрин. Ще започне да излежава десетгодишна присъда. Това означава, че само след двадесет месеца той ще подлежи на освобождаване под гаранция.

Двадесет свещи върху тортата. Двадесет цигари в пакета „Кемъл“. Двадесет месеца във федералния затвор. Двадесет малки текили в гърлото на младото момиче. Двадесет века от последния пратеник на Нашия Господ и след всичкото това време ние все още не знаем къде отива страстта, когато си отива.

52

Движението на кълвача около ствола на дървото представлява идеална спирала. Ако направим връзка между скокливата спирала на кълвача и макрокосмическата спирала на нашата звездна система, микроскопичната спирала на ДНК или стотиците природни спирали между тях — раковини, коронки, маргаритки и слънчогледи, пръстови отпечатъци, циклони и т.н. — то геометрията може да добие повече смисъл, отколкото е способен да понесе човешкият вид. Достатъчно е да споменем, че кълвачът е първо от едната страна на дървото, после от другата; изчезва и пак се появява в точка, съвсем малко по-високо по ствола.

Бърнард Мики Ренгл беше изчезнал отново, този път в свръхизолираното крило на Федералния затвор на остров Макнийл, но никой, вероятно само с изключение на Лей-Чери, не очакваше той да се появи в близко бъдеще. Разбира се, ако се държеше добре, след двадесет месеца той можеше да бъде пуснат под гаранция, но кой би разчитал на добро държание от страна на Бърнард? Всеки друг, но не и властите на Макнийл. Те го изолираха в единична килия. Единственият човек, който можеше да го вижда, беше Нина Яблонски, но и тя го видя само веднъж, защото той я уволни веднага, щом разбра, че е затворен, без да изпита удоволствието от процеса. Яблонски му обясни, че, ако бяха опитали, той щеше да бъде принуден да излежава остатъка от предишната си трийсетгодишна присъда плюс времето за това, че е избягал, или щеше да бъде постановена нова присъда, която щеше да бъде почти толкова неприятна, особено ако беше обърнал съдебната зала в някакво незаконно празненство на извънзаконието, което бе намеквал, че ще направи. „Имаш късмет“, каза Яблонски, „щеше да излезеш от Макнийл по-скоро подобен на плешив орел, отколкото на кълвач. А така ще мога да те пусна отново в обращение, докато косата ти е още червена.“

Бърнард й благодари за нейната загриженост, но, въпреки всичко, се почувства предаден и я освободи от адвокатски задължения. „Ето, това е проблемът с политическите хора, че крайният резултат оправдава средствата.“

С тези думи той завърши поредния кръг от спиралата и се изпари.

В деня на прехвърлянето му на Макнийл сиатълският „Поуст Интелидженсър“ публикува негова снимка с големина една колона — както обикновено усмихнат, сякаш изговаря пухкаво печатно „йъм“, кривите зъби и луничките му почти не се виждат, но очите му горят, дори в сивото мастило, от особените копнежи на човек, който живее на периоди. Лей-Чери откъсна снимката от вестника и я сложи под махмурлийската си възглавница. Това едва ли облекчи нейното главоболие — слепоочията й дрънчаха като клапата на баща й — но през нощта тя се събуди от безпогрешния шум на катерицата, живееща в центъра на Земята, и той звучеше необикновено близо до ухото й.

53

Тази година пролетта дойде в Пъджит Саунд така, както често го прави — като булка, която се катери по хлъзгав стълб. След плавно и плахо надигане сред феерия от бижута, цветя и телесна топлина, когато изглежда, че пролетта сякаш най-после е пристигнала, внезапно отново се плъзва в калта и оставя мокрото знаме на зимата да се вее твърдо и непоколебимо на сезонния пилон. Но отново, изпъчила момичешката си гръд, пролетта бавно запълзява нагоре по стълбата.

Когато Лей-Чери си легна със своя махмурлук, пролетта се справяше добре. Два дни по-късно се преобрази в необикновен мраз. Той летаргично бе приспал насекоми и животни. Той бе хвърлил във февруарски страх военни поделения и птици. Омагьосаният Принц беше толкова безжизнен, че Лей-Чери реши, че се е споминал, но, когато първият слънчев лъч успя да пробие през скрежа на прозореца и накара бутчето му да помръдне, тя постави терариума пред отворената фурна и загледа неговото стоическо съживяване. Беше средата на април. Освен онези, които непрекъснато тръбят за завръщането на Ледниковия Период, никой в тихоокеанския северозапад не бе подготвен за такъв студ.

На площад „Пайъниър“, където Принцесата се спусна с автобуса за една последна среща с Нина Яблонски, замръзналите павета придаваха на пространството вид на плантация от бяла ружа. Храстите и лозниците изглеждаха объркани в утринната светлина. Дори ниското „до“ на фериботната сирена, което се издигаше откъм брега, беше замръзнало по ръбовете. Що се отнася до люковете, те изглеждаха така, сякаш бяха смъркали кокаин. Лей-Чери забеляза огромната прилика между люковете и ноздрите на Жулиета напоследък. Лей-Чери все дебнеше да хване Жулиета, когато не е друсана, за да я попита знае ли какво е станало със златната топка, но такава възможност още не й се беше предоставила.

Лей-Чери беше облечена топло — с дебел зимен пуловер и дънки — но въпреки това беше необяснимо засегната от хладината на отговора на Яблонски, когато представи на адвокатката новите си планове. Яблонски нарече Принцесата егоистична, фриволна, нарцистична, податлива и незряла.

— Монархията на Му беше недоносена идея — каза Яблонски. — Никога нямаше да се осъществи, защото детронираните крале и безработните дукеси притежават дялове в големите корпорации, чиито огромни печалби биха били засегнати от чистата и здравословна природна среда. Никога нямаше да се осъществи, но поне бе ход във вярна посока, поне бе почтен порив, опит да се занимаваш с нещо по-важно от собствените си чувства. Но това…

— Ти не смяташ, че любовта е толкова важна, колкото и екологията?

— Мисля, че екологията е любовта.

В Университета Извън Закона професорите по съществени лудости биха характеризирали конфликтиращите разбирания на Нина Яблонски и Лей-Чери като показателни за генералния сблъсък между обществения идеализъм и романтизма. Както би обяснил всеки ерудиран професор, подкрепен от солидно количество текила — независимо от това, колко пламенно един романтик поддържа някакво движение, тя или той впоследствие трябва да се оттегли от активно участие в движението, защото груповата етика — върховенството на организацията над индивида — е насилие над интимността. Интимността е основен източник на захарта, с която си подслаждаме живота. Тя е абсолютно жизненоважна за съществените лудости. Без съществените (интимните) лудости хуморът става безобиден и се превръща в бълвоч, поезията става общодостъпна и се превръща в проза, еротиката става механична и се превръща в порнография, поведението става предсказуемо и лесно за контрол. Що се отнася до магията, тя въобще изчезва, защото целта на всеки обществен активист е власт над другите, докато магьосникът търси власт само над себе си: силата на по-висшето съзнание, макар че то е вселенско, дори всеобщо, се крие в интимността. На пръв поглед изглежда, че едно човешко същество е способно едновременно на интимност и обществена активност, но, за съжаление, всяка кауза, независимо колко е ценна, неизбежно става жертва на тиранията на сивия мозък. В една организация, както в пчелния кошер и мравуняка, няма място за индивидуализъм, да не говорим за непокорство.

Но романтикът осъзнава, че движението, организацията, институцията, революцията, ако се стигне до нея, е просто фон на нейната или неговата лична драма и да разсъждаваш по друг начин, означава да предадеш свободата и волята си на тоталитарни импулси, означава да замениш психологическата реалност с обществена илюзия, но тази истина никога не пробива защитната обвивка от праведна убеденост, която обгражда обществения идеалист, когато той или тя се отъждествява с бедните и експлоатираните. Тъй като на обществено-икономическо ниво има безброй кривди, които трябва да бъдат изправени, хората от този вид считат за главен проблем това, как да подпомогнат нещастните, да хванат подкупните за гушите, да запазят биосферата и как сполучливо да организират обществено-икономическите промени, без начинанието да бъде превзето от тъпанари, хора, които по ирония на съдбата са най-добре пригодени за служба на организирани каузи, тъй като рядко имат нещо по-интересно да правят, а и да имаха, едва ли щяха да го правят, ограничавани от капаците на очите си.

Тъпанарите могат да прецакат и най-великото нравствено начинание, като го използват за заместител на духовно и сексуално разгръщане. И в крайна сметка, точно тъпанарщината, а не злото, ражда тоталитаризма, а някои от Университета Извън Закона отиват и още по-далеч, като твърдят, че тъпанарщината е злото. Разбира се, дали нещо е тъпо, може да бъде въпрос на вкус (това, което за един е скука, за друг е съвършенство) и на човек му се налага да се занимава с много привидно отегчителни дреболии, но когато се опиташ да изтъкнеш това пред някой преподавател в Университета Извън Закона, ще откриеш, че копелето току-що се е оттеглило, за да завърти бизнес в Тихуана, прекалено е дрогиран, за да говори, арестуван е по някакви сложни обвинения или е затънал до ушите в любовна авантюра и не желае да бъде обезпокояван. Но не ни е нужна помощ от онези момчета, за да видим, че Лей-Чери, някога грееща от обществен идеализъм, беше паднала от високата скала на мечтите, беше се хвърлила в мрачна яма или беше отхапала от забранения плод, защото заявлението на Нина Яблонски, че влюбеният е човек, който преди всичко обича земята, въобще не я трогна. Единственото, което тя искаше от адвокатката, беше подробно описание на килията на Бърнард.

— Малка е, но достатъчно голяма, за да може да си опъне краката, та да не го извеждат на гимнастика. Вътре няма нищо друго, освен стоманено легло с парче гума върху него. Това е. Два пъти на ден пазачите внасят цокало. След десет минути, мисля, че са десет минути, те го изнасят. Веднъж седмично го водят в малко заграждение до килията му, където може да вземе душ.

— А прозорци?

— Един мъничък, с решетки високо над килията. Той пропуска малко светлина, но не можеш да гледаш през него навън.

— Електрическо осветление?

— Една-единствена крушка в килията. Не може да се стига, прекалено е високо.

— Колко вата?

— Откъде, по дяволите, да знам? Предполагам четирийсет.

Принцесата се усмихна загадъчно. Тя си спомни как Бърнард й беше казал, че светлината на пълната Луна се равнява на четиридесетватова крушка на височина четири метра.

— Нещо друго?

— Нищо. Никакви книги, никакви списания, нищо. Освен пакет цигари.

Лей-Чери отново се усмихна.

— Да, той пуши „Кемъл“, когато е в затвора. Той каза, че, когато си затворен, да пушиш цигара е като да си имаш приятел.

— Е, в такъв случай това е доста самотно приятелство, защото той не пуши. Той пожела цигари, това е право на всеки затворник, но не му позволиха да пуши. Пакетът дори не е отворен.

— Защо не му дават да пуши?

— Защото се страхуват, че ако ръцете му се докопат до огън, ще направи бомба.

— Че от какво? От легло? Гума? Дрехи? От пакета цигари?

— Чуй, сестро, твоят любим е известен. Казват, че може да направи бомба от каквото си пожелае.

На връщане по Първо Авеню, където булката се бореше със студения стълб, Лей-Чери отскочи до кръчмата „Роден, за да губиш“ и купи пакет „Кемъл“.

54

ЛЮБИМИТЕ ДОМАШНИ РЕЦЕПТИ ЗА БОМБИ НА БЪРНАРД МИКИ РЕНГЛ

БОМБА „КУПИ И КАРИ“:

Вземете тесте обикновени карти за игра от старите, хартиените, изрежете червените знаци и ги накиснете през нощта като фасул. Алкохолът е най-добрият разтвор за накисването, но и чешмяна вода ще свърши работа. Запушете единия край на къса тръбичка. Натъпчете подгизналите кари и купи в тръбичката. Червените знаци при пред-пластичните карти са печатани с диазотни мастила — химически материал, който притежава нестабилна, високоенергийна връзка с азота. Така че имаме нещо като нитро- и сега ни трябва глицерин. Кремът за ръце е подходящ за целта. Капнете малко крем в тръбичката. За да активирате квази-нитроглицерина, ще ви е нужен калиев перманганат. Можете да го намерите в секцията за ухапвания от змии на всеки добър комплект за първа медицинска помощ. Прибавете мъничко от калиевия перманганат и запушете другия край на тръбичката. Пряк огън би бил най-добър, но ако просто оставите тръбичката върху горещ радиатор, номерът пак ще се получи. Залегнете! Кълвача използва бомбата „Купи и кари“, за да избяга от остров Макнийл при първото му затваряне там.

МОРЯШКА БОМБА „ДРЕЙНО“:

Намерете бутилка „Дрейно“ или някакъв друг подобен препарат за чистене, който е с висока концентрация на луга. Увийте го в парче алуминиево фолио така, както моряк навива корабно платно. Ако наистина искате експлозия, ще трябва да потопите „моряшката“ във вода. В затвора идеалното място за потапяне е тоалетната чиния. Когато мократа луга реагира с алуминия, освобождава се водород под формата на газ. Една искра е достатъчна да го възпламени. При този вид експлозив вземането на прикритие е трудна работа. Гледайте да не си изгубите главата.

БУТИЛКОВА БОМБА:

За нея ще ви трябва бензин, но само няколко капки. Когато Бърнард беше изпратен да мие шерифската кола, за пет секунди той изсмука през една сламка достатъчно, за да изчезне завинаги от Коди, Уайоминг. Капнете бензиновите капки в чиста стъклена бутилка като тия, в които се продава ябълково вино. Затворете я и я търкаляйте, докато вътрешната стена се покрие с тънък слой бензин. Оставете бензина да се изпари. И отново ще ви трябва аптечка против змийски ухапвания, заради калиевия перманганат (на този свят змиите приемат много форми и ако не си способен да ги омайваш, трябва да си готов за противодействие на отровата им). Прибавете щипка калиев перманганат и бързо запушете отново бутилката. Търкулнете я през стаята достатъчно силно, за да се разбие, щом се удари в отсрещната стена. Сбогом, стена. Това е голям експлозив.

БОМБА „СУШЕНИ ПЛОДОВЕ И ЛАЙНО ОТ ПРИЛЕП“:

Специалитетът на Кълвача. Захарта е нестабилно химическо вещество, което обича да се оксидира също толкова страстно, колкото и сярата, и дори по подобен начин. При приготовлението на това ястие мислете за захарта като за сяра. Съставките на барута са сяра, въглерод и селитра. Сушените плодове, както и всяка подобна закуска, съдържат доста захар и въглерод. (Бърнард обожава сушени плодове, когато става дума за бомби. За сутрешната си трапеза той предпочита овесени ядки. С бира. Що се отнася до селитрата (калиев нитрат), фъшкията от прилеп е идеален източник. Ако не разполагате с прилепова, става и с такава на птиче. Колкото по-стара е, толкова по-добре. От естетически, а и прагматични съображения, прясното мокро говно не се препоръчва. Стрийте сушените плодове. Разбъркайте ги добре с фъшкията на прилепа. Когато смесвате тези две неща, не се изненадвайте, ако цветът ви се стори привлекателен. Всъщност така можете да получите по-ясна представа за изкуството и неговия произход. Поради тази причина, бомбата се препоръчва на историци и критици. Сложете сместа в контейнер и я възпламенете. Барутът, противно на вашите очаквания, не е голяма пукотевица. Тази бомба не може да изравни сгради със земята, но произвежда чудесно количество дим. Със сигурност прави повече дим от пакет „Кемъл“. Всъщност прави повече дим от пакет „Кемъл“ само при положение… само при положение, че изчезналата раса на червенокосите аргонци не е успяла да предаде своето послание.

55

Лей-Чери се качи на тавана с кофа черна боя. Тя боядиса стъклата на прозорците, освен едно малко квадратче на изток. Във фасунгата на тавана тя завинти четиридесетватова крушка. Разчисти кралските бутафорни одежди, коледните украси за елхата и сандъците с монограмирани боклуци. Внесе цокало и легло. Леглото беше с гумен матрак, цокалото щеше да се изпразва от Жулиета два пъти на ден. Също два пъти на ден Жулиета щеше да внася чиния с храна.

— Груба храна — нареди Лей-Чери. — Искам да се храня като него.

Кралят и Кралицата напразно се опитваха да я вразумят.

— Не е чудно, че в този живот на хората им липсва любов — каза Принцесата. — Любовта принадлежи на тези, които са готови да отидат докрай заради нея. Сбогом.

Тили и Макс чуха как вратата на тавана се тръшна. За Макс шумът от вратата прозвуча като удар на бухалка, когато противникът е стигнал базата и е победил „Морските“ в края на деветия. Сърцето му, което никога нямаше да спечели игра отново, тропна със собствената си малка бухалка.

— О-о, спагети-о — каза Тили. И не навлезе в подробности.

В първия момент те решиха да потърсят професионална помощ за Принцесата, но Крал Макс беше от тези, които смятаха, че на този етап психологията е в стадий на развитие, в който е била хирургията, когато е била практикувана от бръснари, така че идеята беше изоставена. Макс прегърна жена си наполовина — дотолкова му стигна ръката — и те излязоха на верандата, откъдето впериха погледи в къпините. Къпините настъпваха, както малко други неща в последната четвърт на двадесети век, освен пчелите-убийци и арабите.

Тук може би си струва да споменем, че Бърнард Мики Ренгл, макар че беше съгласен с кралското мнение за професията психология, си беше изработил свой собствен психологически тест. Той беше кратък, прост и, според своя създател, безпогрешен. За да приложите теста, просто помолете обекта да назове неговия или нейния любим Бийтъл. Ако въобще сте запознати със самостоятелните образи, които всеки един от четиримата „Бийтълс“ си е изградил пред обществото, ще признаете, че избраният — Джон, Пол, Джордж или Ринго — разкрива за личността на обекта толкова, колкото повечето от нас не могат и да се надяват да разберат някога.

56

Лей-Чери крачеше из стаята. Тя седна на леглото. Тя дари гумата с първия в историята отпечатък на кралски задник. Тя отиде при прозорците и погледна в черното. Тя сефтоса цокалото, макар че всъщност нямаше какво да вложи. Тя легна на леглото. Килия килия килия. Тя се обърна. Под под под. Тя стана и преброди още малко стаята като прахосмукачка, страдаща от безсъние. Тя прави такива неща в продължение на три дни. Сякаш започваше да се разбира с пространството, макар че добре знаеше, че пространството е просто устройство, което пречи на всички неща да се съберат на едно място.

На четвъртия ден тя реши да мисли организирано за проблема на любовта. „Когато сме незавършени, винаги търсим някого, който да ни завърши. Когато след години или месеци на връзка открием, че все още сме неизпълнени, ние хвърляме вината върху своите партньори и започваме отначало с някой по-обещаващ. Това може да продължи все така — поредици от полигамия — докато не приемем, че, макар и партньорът да придава сладки измерения на нашия живот, ние, всеки един от нас, сме отговорни за собственото си осъществяване. Никой друг вместо нас не може да ни го осигури и да вярваш в противното, означава опасно да се заблуждаваш и да обричаш на провал всяка нова връзка. Това звучи доста добре. Ако имах молив и хартия, щях да го запиша.“ Уви, тя нямаше молив, а на рулото хартия, което стоеше до цокалото, му беше съдено да свърши по друг начин.

После тя си помисли: „Когато двама души се срещнат и се влюбят, появява се внезапен поток от магия. В този момент магията присъства естествено. Ние се храним с тази безплатна магия, без да желаем да произвеждаме друга. Един ден се събуждаме и откриваме, че магията си е отишла. Ние се блъскаме, за да я върнем, но вече е прекалено късно, изхабили сме я докрай. Трябва от самото начало зверски да работим, за да произведем допълнителна магия. Работата е трудна, особено когато изглежда, че магията е в изобилно и предостатъчно количество, но, ако не забравяме да я правим, ние значително подобряваме шансовете си да задържим любовта.“ Тя не беше сигурна каква бе тази идея — дълбокомислена или банална. Единствено беше сигурна, че е вярна.

После си помисли: „Мистиците казват, че в момента, в който я предадеш, ти можеш да я получиш. Това може да е вярно, но ако ти не я искаш, кой ще я иска.“

Лей-Чери се опита да измисли още мисли за любовта. Съзнанието й блуждаеше. Към зазоряване на петия ден тя мастурбира.

Не беше умишлено. Тя само искаше да се провери за симптоми на безчувственост, атрофия, смаляване, обезводняване. Когато влажната генитална искра блесна между пръстите й, малката ръка се отдръпна от изненада. Внимателно се върна. Не срещна съпротива. Плъзна се между гънките солено месо и праскова. Тя натисна спусъка на морския бурен.

След това беше потисната. Чувстваше, че е нарушила чистотата на своето отшелничество. Колкото и да опитваше, не можа да си представи Бърнард да мастурбира в своята килия. На Бърнард не му трябваше рекламна агенция, за да види разликата между второразредна стока и първо качество. Бърнард не би приел някакъв долен заместител. Херувимите, които кръжат в синьо сияние над покоите на истинските влюбени, тези ангели, не летят за мастурбаторите. В бъдеще тя щеше да опита да канализира сексуалната си енергия в нещо по-извисяващо от оргазъм „направи си сам“.

Но какво?

Тя опита да назове петдесетте щата и техните столици, но така и не можа да отиде по-далеч от Южна Дакота. Опита да назове деветте планети от Слънчевата система, но объркана откри, че може да назове десет, като броим и Аргон. Тя опита да си спомни защо Джордж Харисън беше любимият й Бийтъл — сигурно беше заради неговата искреност, неговата дълбока духовност, неговото състрадание към страдащото човечество — но само разбра, че, неясно защо, сега предпочиташе бунтовния изследовател Джон Ленън. Тя си измисли игра, в която имаше властта да прокара някакъв закон, който да бъде спазван от всички хора по Земята. Какъв закон да предложи? Какъв беше този закон, който ще промени света? Не можеш да принудиш хората да обичат своите съседи така, както обичат себе си. Вече съществуваха закони срещу убийствата и, въпреки това, те продължаваха. Ако двигателят с вътрешно горене се обяви за незаконен, това със сигурност би подобрило нещата в огромна степен, но колко време ще мине, преди индустрията да вкара кола с ядрена енергия във всеки радиоактивен гараж? Ами ако вземе, че обяви всичко за незаконно. Тогава всички ще бъдат извън закона. Дали това ще удовлетвори Бърнард, или ще го ужаси? В следващата игра тя раздаваше наградите „Оскар“ на своите любими филми — произведенията, които наистина заслужаваха. Кандидатите бързо се свършиха и тя започна да си измисля филм. Само че знаеше само един сюжет и нещо не се справяше добре със сцената, в която жабокът бива захвърлен в стената. Пък и какво е станало със златната топка?

Нейните фантазии отстъпиха място на сънищата. Или може би беше обратното? И в двата случая тя лежеше на леглото в продължение на дни и не отваряше очите си. Жулиета я разтърси.

— Омирате ли? — попита старата жена.

— Крализата иска да знай — каза Жулиета, като имитираше Тили — дали омирате.

— О, не — отговори сънено Лей-Чери. — Кажи на мама, че живея. Живея за любовта.

Тя веднага се върна към разговора си с личния тотем — нещо средно между жаба и кълвач, а понякога и катерица, която, вместо да ражда катеричета, изнемогва в центъра на Земята.

Времето минаваше. Може би беше седмица. Може и по-дълго. И една вечер тя се събуди, ободрена и с бистра глава. Стана и се протегна. Няколко пъти с подтичване обиколи таванчето. Наведе се и докосна пръстите на краката си. Със страхотен апетит погълна соевия сандвич и картофеното пюре от таблата за вечеря. Вкара цокалото в употреба. Седна на леглото.

— Да, аз съм жива — каза тя. — Жива съм, заради любовта.

Тя се почувства добре, макар че трябваше да си признае, че все още усещаше върху тила си хладния дъх на скуката.

В този момент погледът й улови нещо. Нещо издраска ръбовете на зрителното й поле и го дръпна като дете. Един лунен лъч беше проникнал през единствения чист квадрат на прозореца и осветяваше един предмет. Тя се приближи и вдигна предмета. За първи път осъзна присъствието на пакета „Кемъл“.

57

Храмовете, минаретата, оазисът, пирамидите, дори самата камила, проникнаха през зрението й, без да бъдат видени. Орбитите на очите й, сякаш програмирани от годините грамотност, се спряха на съобщението, което федералният закон препоръчва на производителя да отпечатва върху лявата страна на пакета.

Предупреждение: Министерството на Здравеопазването е установило, че тютюнопушенето е опасно за вашето здраве.

… основна рисунка, синьо мастило, фон, бял като очите й около сините ириси, бял, какъвто някога беше килимът в библиотеката.

В съзнанието й цъфнаха туморни храсти; бледорозови дробове заприличаха на овъглени дърва в камина; гротескни тумори, пускащи кръв и гной, израстваха като гъби върху нищо неподозиращи ливади; артерии се гърчеха като филизи на изсъхнали орхидеи; кръвни съсиреци, приличащи на гнили домати или на мозъци на умрели маймуни, задръстваха организма, а всеки съсирек изпускаше тънки кичури дим от някакво горене, което нямаше да спре, докато не умре организмът.

Лей-Чери изсумтя от погнуса.

— Йък — каза тя на глас, за да упражни другата мантра. — Бърнард твърди, че, когато си затворен, цигарата ти е приятел. С такива приятели за какво му е на човек да има врагове?

За Принцесата беше загадка защо човек пуши и все пак отговорът изглежда прост, когато се поставим в пресечната точка между природа и култура, образуваща се, когато хората вземат нещо от околния свят и го включват в своето тяло.

Три от четирите елемента са достъпни за всички създания, но огънят е дар само за човека. Пушенето на цигара е възможно най-интимният акт с огъня, без физическа болка. Всеки пушач е въплъщение на Прометей, който краде огън от боговете и го носи у дома. Ние пушим, за да уловим мощта на Слънцето, за да умиротворим Ада, за да се идентифицираме с първичната искра, за да изядем ядката на вулкана. Не тютюнът, а огънят е това, което ни привлича. Когато пушим, ние представяме вариант на танца около огъня, ритуал, древен като светкавицата.

Това значи ли, че тези, които пушат цигара от цигара, са религиозни фанатици? Трябва да признаете, че има известно сходство.

Дробовете на пушача са гола девственица, хвърлена в жертва на бога-огън.

58

Тъй като нямаше нищо друго за четене, Лей-Чери постепенно изчете целия пакет: Кемъл; Цигари от турски и роден тютюн; Избор; Качество; Произведено от Р. Д. Рейнолдс Тъбако Ко., Уинстън-Салем Н.К. 27102, САЩ; 20 цигари първо качество; прочутият надпис, който украсява задната част на пакета още от създаването му през 1913-та година (и в който се твърди, че е прието последното аргонско послание към червенокосите земляни): Не търсете премии или купони, защото цената на тютюна, използван в цигарите „Кемъл“, не позволява използването на такива.

Тя опита да преброи е-тата в това изречение, което я вкара в същото затруднение, в което са изпадали много други читатели на пакета: почти никой не успява да ги преброи точно от първия път. Докато зяпаше камилата, тя откри в тялото й вписани жена и лъв. Застанала на пръсти, тя сложи пакета пред единствената прозрачна част от прозореца и видя, че отражението на думата ИЗБОР е същото на огледалното изображение, както върху пакета, и не се обръща от огледалото. Това можеше да й подскаже, че пакетът „Кемъл“ пресича границите на пространството, линията между материя и антиматерия, но в първия момент тя не можа да улови неговата значимост. Това беше просто игра на производителя. Също както, когато потърси допълнителни цигари в пакета. (Има две зад пирамидата).

Лей-Чери се запита дали и Бърнард чете своя пакет „Кемъл“. Тя реши, че вероятно го чете, и се почувства по-близо до него, така както всекидневните четения на Библията запазвали връзката между рицарите и дамите, разделени по време на Кръстоносните походи.

Когато ставаше сутрин и преди да си легне вечер, Принцесата четеше пакета „Кемъл“. Понякога го четеше през деня. Думите я утешаваха. Те бяха прости и недвусмислени. Те не караха главата ти да бучи, какъвто бе ефектът от литературата върху някои други пакети. Например „Чиъриоз“.

Върху дясната страна на многословната и някак тавтологична кутия „Чиъриоз“ пише:

Ако не сте доволни от качеството и/или действието на съдържанието на тази кутия, то изпратете своето име, адрес и причини за неудовлетворението, заедно с ЦЕЛИЯ капак на кутията и цената, която сте платили, на адрес: Дженерал Милз, Инк., Кутия 200-А, Минеаполис, Мин. 55460. Парите за покупката ще ви бъдат върнати.

Сякаш не са достатъчни отбранителният тон в тези думи, сянката на съмнение и обезсърчаващият свредел на въпроса за парите, а на всичкото отгоре оставят читателя да си блъска главата какво точно са имали предвид под „действие“ на „Чиъриоз“.

Възможно ли е да им е паднал гласът? Може би не се справят добре на завоите? Дали не се изхвърлят прекалено бързо? Дали възрастта е повлияла на техния синхрон или те просто са в депресия, поради разгара на сезона? Измъчвани от нервно изтощение или с разбити сърца, дали пък „Чиъриоз“ не се усмихват смело и не настояват, че представлението трябва да продължи?

За този надпис може да се каже едно — той събужда у теб желание да се втурнеш към килера, да сграбчиш кутия „Чиъриоз“, бързо да я отвориш (като внимаваш да не я скъсаш, тъй като ще дойде момент, в който ще трябва да изпратиш капака, а той трябва да бъде ЦЯЛ), с две ръце да разкъсаш вътрешния плик от восъчна хартия, да запратиш малка, но важна част от чиъриозкото население надолу с главата в една паница, незабавно да ги залееш с мляко (предполага се, че те не действат, когато са сухи), да поръсиш върху тях малко захар, а после да наведеш глава до самата паница и да наблюдаваш, да преценяваш, докато мъничките, мургави овесени ядки — лека категория, различни по големина, цвят и текстура, започнат да подгизват от млякото, в което са се разтопили захарните перли, стават все по-меки и наквасени, някак се уголемяват с поемането на течността; и през цялото време можеш да си мислиш за концентричната форма, формата на циклона, на вихъра, на водовъртежа, формата на нещо, създадено от самото себе си и, въпреки това, странно отдалечено от себе си; да мислиш за пръстени, ореоли, хора зад борда, непрекъснатия цикъл на живота, пустотата като ядро или, най-добре, за телесните отвори; да мислиш за всичко, на което може да те наведе групичката кръгли дребосъци, които се отпускат и се слягат в паницата, а дупките им се пълнят със захаросано мляко; но да преценяваш, дори докато съзнанието ти витае, да преценяваш, да проверяваш, да гледаш критично и непрекъснато да се питаш: могат ли „Чиъриоз“ да се сравнят с „Уийтийз“, с бира, реагират ли добре с говно от прилеп в труден за теб момент, би ли ги наел Ед Съливан за своето шоу, би ли ги вербувал Нут Рокни, доколко добре действат тези малки копеленца?

Във времена като тези изведнъж разбираш какво е имал предвид онзи човек, когато е казал, че би извървял и миля за един „Кемъл“.

59

Лей-Чери започна да пресмята времето по Жулиета. Когато Жулиета носеше обяда, беше пладне. Когато Жулиета носеше вечерята, беше шест вечерта. Когато Жулиета изпразваше цокалото, беше или осем сутринта или осем вечерта, ако въобще имаше някакво значение. Когато Жулиета я водеше в банята на третия етаж (рядко използвана от Макс и Тили) за изтъркване, Принцесата разбираше, че е събота и още една седмица е отминала. След деветдесет бани, деветдесет насапунисвания на прасковата-риба, нейният любим щеше да получи право на освобождаване под гаранция. Жулиета беше неин часовник и календар. Времето беше кльощава стара жена с разширени зеници.

Що се отнася до пространството, то се определяше по-скоро от пакета „Кемъл“, отколкото от стените на помещението. Пакетът „Кемъл“ беше правоъгълен предмет с размери 88×23×54 мм. Представете си как очите на Лей-Чери пълзят по всяка гънка на целофана. Представете си как Лей-Чери се е втренчила в очакване, очите й — подобни на две златни рибки, в чийто аквариум водата не достига.

Като защитник на природата тя можеше да обърне повече внимание на цокалото. То не само имаше услужлива и екологически чиста функция, но и кръглата му форма — биоморфична като гръд, диня или луна — напомняше за света на природата. И, въпреки това, я привличаше точно пакетът „Кемъл“, целият в прави ъгли и паралелни линии (формалния еквивалент на рационалното мислене); точно пакетът „Кемъл“, роден на чертожна дъска, далеч от езерен камъш; точно пакетът „Кемъл“ с форма, изобретена да ни предпазва от нестабилното или, иначе казано, необяснимото; точно логично-синтетично-геометричният пакет „Кемъл“ раздвижваше въздуха в нейната килия.

Сутрин, в около Жулиета-изпразва-цокалото без петнайсет Лей-Чери се събуждаше и виждаше пакета „Кемъл“ до леглото си. Той лежеше в позата на животно. Имаше утрини, в които той лежеше на гумата до отпуснатата й върху несъществуваща възглавница глава като украшение, което някакъв сън е изтикал от ухото й. Веднъж, или може би два пъти, както си лежеше сутрин, тя дяволито слагаше пакета в гнездото на своя пубис. Коя ли птица е снесла това яйце?

Тя прекарваше голяма част от времето си, като подхвърляше пакета „Кемъл“ във въздуха и го хващаше. Дотолкова усвои това, че можеше да го лови зад гърба си, през рамо, със зъби или със затворени очи. Важно крачеше с пакета в ръце и го включваше в разни стари упражнения от групата на мажоретките. Но най-често тя просто седеше и го държеше в ръцете си, взираше се в екзотичните му пространства, изпълваше пейзажа с хора, колонизираше го, учеше се как да оживява там.

Докато пресичаше пустинята, тя се научи да се увива в платове, както правят местните. Червенокосите изгарят лесно. Научи от кои камъни човек може да изстиска вода. Научи се да цени особената реалност на миража.

Един ден й се стори, че е чула тракането на кълвач, но така и не успя да открие дупки от клюн по стволовете на палмите.

Независимо дали се движеше пеша или върху камила, погледът на Лей-Чери непрекъснато беше сведен надолу. Лей-Чери търсеше кибритени клечки. Тя търсеше отпечатъци от черни обувки в пясъка.

60

Редуваха се бани. Отминаваха обеди и вечери. В цокалото се правеха депозити, които впоследствие се изтегляха. Пролетта бавно се превърна в лято. Към края на юни в задушното таванче вече беше трудно да се диша, но в оазиса винаги вееше хладен бриз.

Лей-Чери седеше на сянка край изворчето и си играеше на подхвърляния с пакета „Кемъл“. С часове тя хвърляше и хващаше, хвърляше и хващаше, а през това време от водите на изворчето големите стари зелени земноводни я наблюдаваха с онази воайорска изцъкленост, която умее да пленява красотата и да слага веднъж завинаги точка на нещата. Това й напомни за А’бен Физел, за погледа, с който я гледаше, докато я ухажваше.

При изворчето периодично пристигаха номади. И мъже, и жени носеха ръчно изработени сребърни бижута, които звънтяха като каси в представите за рая на някой съдържател на магазин. Техните старинни пушки бяха дълги като въдици, а глинените съдове, в които пълнеха вода, бяха изработени по времето, когато и Исус е бил само отблясък в Голямото Негово Око. Идваха бербери и бедуини, водеха своите едногърби камили на водопой. Идваха шейхове, шейхове без петролни кладенци и синове в Оксфорд, но, въпреки това, облечени в роби, които биха накарали всяка копринена буба да си навири носа, и чезнеха сред облаци от парфюми, които бяха толкова тежки, че караха Принцесата да кашля.

Тя неизменно разпитваше тези търговци, нашественици, танцьори на кючеци, али баби и началници на кервани дали някъде по пътя не са срещали червенокоси хора извън закона, а те, в отговор, й искаха цигари.

— Но аз не бива да отварям пакета — опитваше се да обясни тя. — Ако го направя, всичко това ще изчезне. Съществуването на външната реалност зависи от това, вътрешният ни свят да остане непокътнат.

Те й хвърляха ядосан поглед, какъвто всеки интелигентен човек би трябвало да хвърля, когато има нужда от цигара, хапка, чаша кафе, задник или набързо претупана приказка, а вместо това получава единствено философия.

61

Беше през юли — някъде по времето, когато Крал Макс загуби четиридесет долара на Мача на Звездите, а Жулиета свърши кокаина — когато Лей-Чери осъзна, че тялото й е сключило личен договор с Луната. С минимално усилие тя бе започнала да се движи заедно с лунното колело.

Нощем, когато лампата бе загасена, таванчето обикновено беше черно като дъно на кладенец с угаснали светулки. Но в тази част на света пълната Луна винаги изгряваше на изток и в нощите, когато тя бе най-голяма и най-ярка, нейната светлина като стрела пронизваше единствения чист квадрат от прозореца и се забиваше в спящото й тяло. През май тя вече редовно менструираше при новолуние, също както някогашните хора, а през юли забеляза, че овулацията й вече идва при пълнолуние, както би станало при всяка здрава жена, чиито нощи не са замърсени от изкуствена светлина. Тя винаги знаеше кога й предстои овулация, защото вагиналната слуз ставаше по-мокра и по-обилна от обикновено, а също така, по-гладка и по-хлъзгава. Жлезите й, така да се каже, смазваха релсите за СпермЕкспрес. Разбира се, проверката за овулация може да бъде опасна, защото една настръхнала вагина в ентусиазма си може да сметне изследователския пръст за услужлив фалос и да опита да го привлече. Но нейната съпротива, макар и не съвсем героична, беше достойна за възхищение и тестовете доказаха, че тя непреднамерено, но успешно беше започнала да практикува лунацепция.

Като радетел на лунацепцията, Бърнард щеше да се гордее с нея. Бърнард щеше да се гордее, независимо, че в цялата работа имаше известна ирония: сега, когато периодите й бяха предсказуеми и овулацията й точно установена, сега, когато тя имаше способността да зачене или да не зачене по собствено желание, сега, когато най-после беше разрешила проблема с контрола над раждаемостта, всичко това си оставаше чиста наука. СпермЕкспрес не минаваше през таванчето в Пъджит Саунд.

И все пак тя се чувстваше удовлетворена от това, че е доказала теорията на Бърнард, а освен това, извличаше усещане за сила и здраве от чувството, че е във връзка със своите биологични цикли, а те от своя страна са в хармония с пулсациите на Космоса. Тя се чудеше как е възможно Луната, намираща се на двеста трийсет и девет хиляди мили над нейния покрив, да й влияе толкова силно. След като бе четири пъти по-голяма от Луната, Земята сякаш доминираше. Уловена в гравитационната паяжина на Земята, Луната се движеше около нея и не можеше да се измъкне. Но, както добре знае всеки полуосъзнат материалист, това, което държиш, държи теб. Земята също не можеше да избяга от Луната. Луната дирижира нашия оркестър от води, тя е пазач на кошера на кръвта. В едно магнетично поле всеки предмет упражнява влияние върху всеки друг предмет. В крайна сметка, Луната е предмет. Като златна топка. Като пакет цигари.

Структурата, дори тази на предметите, които изглеждат плътни, всъщност представлява хлабава плетка от частици и вълни. Разликите във взаимодействията между предметите имат своите корени в интерференцията от взаимодействащи честоти на вибрации. От това излиза, че Лей-Чери упражняваше натиск върху пакета „Кемъл“. И той върху нея. Разбира се, този натиск имаше връзка с физическата природа на пакета — неговите размери, тежест, форма, химически състав и най-вече близост — а не с художественото съдържание на това, което го украсяваше. Да, но художествените символи притежават собствена тежест и гравитация, както най-ярко демонстрира историята на религията и, макар че Лей-Чери се оказа във взаимовръзка с пакета „Кемъл“ като предмет, също както беше във връзка с Луната като предмет (също както ти, читателю, си в тясна връзка с тази книга като предмет, независимо от това дали би изтърпял и един ред още от съдържанието й), то от символиката на дизайна на пакета „Кемъл“ тя дешифрираше нещо, което приличаше на отдавна изгубено послание от червенокосите от Аргон.

Това можеше да се окаже най-важното откритие на последната четвърт на двадесети век. От друга страна, то можеше да се окаже косъм от плъх в консерва с риба тон, който впоследствие да се изправи срещу човека, който прекалено много внимава, който прекалено усърдно търси. Платон твърдял, че неизследваният живот не си струва да се живее. Едип Цар не бил толкова убеден.

62

Щяха да изминат седмици, седмици, очертани от сурова храна и съботни бани, преди Принцесата да открие нещо аргонско в предмета, с който споделяше разцвета на младостта си. Междувременно лятото си вършеше неотложните задачи. Къпините се размножаваха. Кучетата, порода чихуахуа, се задъхваха. Веслата на вентилаторите лудо се въртяха. Таванчето се нажежаваше. Както и въстанието в родината на Макс и Тили. Кралят и Кралицата проявяваха далеч по-голяма загриженост, или поне така изглеждаше на всички, освен на Чък (Чък, освен всичко друго, беше убеден и в това, че Лей-Чери обслужва секретен радиопредавател от таванчето), към един бунт, който се случваше в самия миниатюрен замък в Пъджит Саунд.

Жулиета искаше повишение на заплатата. По-точно, Жулиета искаше да бъде на заплата, защото за седемдесет и няколко години, в които бе служила на дома Фьорстенберг-Баркалона, тя беше получила само стая и бюро и никога не бе получавала и стотинка. От време на време старата жена получаваше малки суми от чужбина, но тези пари, макар и да й даваха възможност някой път да си купи нови бикини, чифт летни кънки, порно кино в неделя или возене на влакчето на ужасите, всъщност съвсем не бяха достатъчни да й осигуряват кокаин.

Перуанската дрога, с която беше пълна пластмасовата жаба — наркотикът беше подарен на Бърнард от приятел извън закона, чийто живот той някога бе спасил — щеше да струва някъде към десет хиляди долара на черния пазар, а Жулиета беше изкарала с него четири месеца. И сега, останала без нея, с разбити нерви, в треска, тя искаше седмична заплата от петдесет долара. Като се започне някъде от началото на века.

— Фал! — крещеше Макс. Дългото му конско лице се тресеше от челото до брадичката.

— Извън очертанията! — крещеше той.

— Раздаване от края на тестето!

Сърдечната му клапа издаваше шум, сякаш две механични мишки се любеха в чекмедже, пълно с лъжици.

Туловището на Кралица Тили пребледня.

— О-о, спагети-о — пелтечеше тя. Реши да не развива идеята по-разбираемо.

— Веднага забрави тази глупава мисъл! — посъветва я Макс.

— В свинско око ще я забравя! — отговори Жулиета. Всъщност отговорът й беше загубил нещо при превода. — Вие ми дължите!

— Оу-оу, спагети-оу — каза Тили. Следващите й думи се удавиха в тракането на сърцето на Макс.

— Не пари, не работа — каза Жулиета.

— Ти блъфираш — каза Макс.

— Аз стачкувам — каза Жулиета.

„О-о, спагети-о“, се готвеше да обяви Тили в заключение. Но видя, че другите са отгатнали мисълта й.

63

Мина известно време, преди новината за стачката да достигне таванчето. На долните етажи на двореца цареше бъркотия, беше дори по-лошо от онзи път, когато Жулиета отиде на Мауи: трупаха се мръсни чинии, кълбета от прах спокойно се търкаляха наоколо, прането ферментираше в своя кош, а качеството на храната спадна до 1,8 по скалата на чревоугодника. На всичкото отгоре, Жулиета стачкуваше, обикаляйки пред къщата напред-назад абсолютно гола, ако не се броят двете ръкохватки за фурна. Благодарение на арките къпини, беше невъзможно да я видят от улицата и нямаше опасност табелката й, съчинена на език, пред който сърбохърватският изглеждаше прост като езика на олигофрените, да бъде видяна от обикновен минувач, но протестният й парад върху миниатюрната част от ливадата, неузурпирана от храсти, предизвикваше у Макс и Тили крайно безпокойство.

— След всичките тези години — мърмореше Макс — Америка в крайна сметка успя да я корумпира.

Едва ли има нужда да се повтаря неизменната реплика на Тили.

Но горе на таванчето имаше само няколко последствия. Жулиета продължи да служи на младата си господарка, с която нямаше спорове. Всъщност, тъй като имаше на разположение много свободно време, Жулиета от скука започна да прави неочаквани посещения на таванчето, с което напълно скапа часовника на Принцесата. Веднъж стачкуващата слугиня донесе на затворника на любовта няколко списания, между които един брой на „Аризонски Детектив“, по два броя от „Автомобил и Шофьор“, „Плод и Тарантула“ и „Свинско и Трихиноза“, един от последните броеве на „Джентълменски Анус“ и оръфан екземпляр на списанието „Пийпъл“, в което на цяла страница беше представена снимка на Принцесата в една по-спокойна страна, излегната под подобните на устни листа на едно дърво коа, с необикновено закръглени гърди, даряващи памучната фланелка „Спасете китовете“ с топографско величие, с големи сини очи, замъглени от мечти за съвременен Му. След петнайсетрундов боксов мач с литературното изкушение, в крайна сметка Лей-Чери, решена да чете само пакета „Кемъл“, нареди на списанията и техния приносител да напуснат.

Друг път Жулиета качи Омагьосания Принц заедно с терариума, настоявайки, че е нездравословно човек да живее съвсем без никаква жива компания. Този път Лей-Чери се съгласи. От една страна, тя подозираше, че когато става дума за жаби, най-добре бе да се вслушва в древната информация на старата жена. От друга, Лей-Чери разсъждаваше, че сигурно има нещо живо — муха, бълха, мишка, хлебарка, мравка — нещо, което диша от въздуха на бърнардовата килия и, следователно, ако пуснеше Омагьосания Принц, тя нямаше да наруши своя обет да споделя живота на любимия. Тя само настоя Жулиета да се грижи за всекидневните нужди на жабока така, както, в ролята си на надзирател, тя се грижеше за Лей-Чери.

Ако Лей-Чери не забелязваше, че последните посещения на Жулиета в таванчето бяха au naturel, това вероятно беше, защото самата тя не бе обличала нищичко, откакто през юни времето се затопли. Когато, в крайна сметка, Принцесата разбра за стачката, това я развесели. Тя знаеше за мнението на татко си, че всеки човек от простолюдието в САЩ, може би с изключение на Джак Сикма от отбора на сиатълските Свръхзвукови, получава повече пари, отколкото заслужава, а тя смяташе, че за кралското сърце би било добре, ако от време на време получава шут в слабините. Въпреки това, я жегна споменът за отрицателното отношение на Бърнард към синдикатите. Не че Бърнард имаше нещо против стачките — той одобряваше абсолютно всичко, което разбърква помията — но той беше на мнение, че отдавна е отминало времето, когато синдикатите ефективно са контролирали пороците на големия бизнес, че вероятно са задминали големия бизнес по относителния показател „воня от подкупни практики и зверски измами“. Отново се проявява синдромът на хавайската мангуста. Кой ще контролира тези, които контролират тези, които контролират?

Докато козият крак на хаоса танцуваше върху линолеума на кухнята долу, Лей-Чери се занимаваше с най-различни мисли за труда и управлението. Но тези мисли бързо се стопиха. Въпреки стачкуващата корона и Омагьосания Принц, централното й внимание бе насочено към пакета „Кемъл“. А пакетът „Кемъл“ я водеше към загадъчната страна на пирамидите.

64

Лей-Чери поставяше цигарите на перваза на таванския прозорец, който вече беше прашен колкото самата Сахара. След това тя заставаше на колене, така че пакетът да бъде на нивото на очите й, пирамидите — на хоризонта. Величествени, независими от времето, загадъчно могъщи, пирамидите я притегляха и в момент на полутранс тя хукваше през откритите пясъци, пеейки имената на пирамидите: Тиауанако и Гиза; Сенеферу и Хеопс; Тети, Пепи и Ла Хуака де ла Луна; Зосер, Хаба и Аменем; Нефериркаре и Уксмал, и Чикън Ица; и Шефрен, и Унас, и Донер, и Блицен; ха танцьор, ха кънкьор, ха Сесострис II.

Отдалеч пирамидите създаваха впечатлението, че са гладки и добре запазени, но погледнати отблизо, също както Жулиета, те бяха опустошени от векове и грабители. От върховете им липсваха повече от дузина реда камъни, а цялата облицовка от турански варовик, с изключение на някои части близо до основата, се беше свлякла от триъгълните фасади. Стените на тунелите бяха пробити от търсачи на съкровища, а предприемчиви строители бяха отмъкнали всякакви камъни за укрепване на мостове и жилища. Погледнати съвсем отблизо, пирамидите приличаха на торти, наръфани от гризачи. Лей-Чери се натъжаваше при мисълта, че на Земята няма нито една ненаръфана пирамида.

— Когато видя пирамида, се чувствам като Пери Мейсън — заяви Лей-Чери, с което искаше да каже, че, както при повечето хора, така и при самата нея, гледката на тези огромни конструкции я караше да задава въпрос след въпрос, сякаш беше прокурор, който живее на диетични хапчета и бира.

Как са били построени? Защо са били построени? Кой ги е построил? С какво те привличат човешката душа?

Специалистите смятаха, че египетските пирамиди са гробници. Смяташе се, че пирамидите в Перу, Мексико и Централна Америка са били храмове. Археолозите не желаеха да правят предположения относно пирамидите в Китай, Камбоджа и Колинзвил, Илинойс. А за четирите пирамидални конструкции, фотографирани от Маринър-9 при прелитането му край Марс, повечето учени предпочитаха да забравят. Пирамидолозите смятаха, че, освен функциите си на гробници и/или храмове, пирамидите също така служели за слънчеви и лунни обсерватории. С нарастващите доказателства за „пирамидната сила“, силата, която очевидно се акумулира в пирамидната кухина, сила, която при подходящи условия е доказала способността си да регенерира както органична, така и неорганична материя, се появи модерно течение, което разглеждаше пирамидите като колектори или усилватели на енергия.

— Струва ми се — каза Лей-Чери — че, независимо дали една пирамида е построена за десетилетия от стотици хиляди работници, използващи примитивна строителна техника като дървени лостове, рампи, чукове и други подобни, или за няколко месеца от космонавти с помощта на лазерни лъчи, и в двата случая те едва ли биха се занимавали да направят съоръжение, тежащо шест милиона тона, което не може нищо друго, освен да наостря бръсначи и да запазва плодове.

По-нататък на втренчената в пирамидите Принцеса й се струваше, че, след като уменията и знанията, използвани от строителите на пирамидите, както и готовите строежи, били практически идентични, то вероятно мотивът за тяхното построяване е бил един и същ. Освен това, тя си помисли, че, след като строителството изискваше висши математически и астрономически изчисления, някои от които са били очевидно отвъд ученията на тези древни цивилизации, и след като цивилизациите били разделени от хиляди мили и стотици години и след като не са останали документи, които да разяснят методите и целите на строителството, то зад тях вероятно са стояли неизвестни чужденци.

Възможно ли е тези чужденци да са били легендарните Червени Бради? И възможно ли е Червените Бради да са дошли от Аргон? Дали наистина съществуваше такава планета или Аргон беше някаква стая зад книжарница за окултна литература в Лос Анджелис?

Може би в древния свят е имало няколко аргонски колонии, във всяка от които била издигната пирамида. Какво би накарало Аргон да дари хората с пирамидите, научните знания и почти невъзможното строително майсторство, което се изисквало за техния градеж? Имало ли е някакъв цялостен план? Дали той още действаше?

В каква степен червената коса имаше нещо общо с това?

И защо, по дяволите, никой не знае какво търси пирамида върху американската доларова банкнота?

Освен това, какво правят пирамидите върху пакет съвременни цигари, произведени от американски и турски тютюн?

Всеки път, когато стигаше дотук с въпросите си, Лей-Чери се отказваше.

— Бърнард сигурно има някои идеи — каза тя веднъж. — Може би просто съм тъпа.

В този момент тя се сети, че шапките на тъпаците в училище имат формата на…! Но предпочете да се върне към пирамидите си.

65

По мозъка си имаше пирамиди като тумори. След като прекалено много сутрини тя се събуждаше с мисли за каменни монументи вместо за плът извън закона, тя изпрати Жулиета в клон „Ричмънд Бийч“ на обществената библиотека „Кинг Каунти“, за да вземе книги за историята на дизайна върху пакети. Книга на таванчето — това не беше съвсем гот, но какво беше гот в последната четвърт на двадесети век? Самият Кълвач я бе учил, че законите са като копчета, които трябва да се разкопчават, когато назрее моментът, а, ако не можеш да нарушиш собствените си правила, чии ще можеш да нарушиш?

Макар че хвърли някаква дрешка върху себе си, за да отиде в библиотеката, Жулиета продължи да носи лозунга си; не че някой можеше да го разчете. Чък, който за времето на стачката беше мобилизиран да върши някаква работа в домакинството, захвърли парцала и я проследи. Тя вероятно разбра, че той е зад гърба й, защото на всяка крачка поглеждаше през рамо и крещеше „Стачкоизменник!“ на своя груб език. Чък не можеше да разбере защо Жулиета носи на уединилата се Принцеса книги за пакетен дизайн, но негов дълг бе да докладва за това на ЦРУ.

Докато Чък следеше Жулиета между библиотечните рафтове, един камион без опознавателни знаци хвърчеше нагоре по оградената с храсти алея към двореца, а от двата му прозореца висеше предстояща интрига. Показаха се двама мъже, които приличаха на чужденци. Бяха с шапки и дълги, тъмни шлифери, въпреки че беше слънчев ден в средата на септември. Мъжете влязоха, без да почукат. Като настъпваха парцали, кофи и метли, размазваха кълбета прах, отпадъци от чихуахуа и чипове за покер, те се насочиха право към Тили и Макс.

66

По-късно същия ден, когато на таванската врата се почука, Лей-Чери отвори без колебание. Тя очакваше Жулиета. Вместо това, пред нея стоеше баща й; шумното му сърце чукаше на врата от друго естество.

Кралят беше изключително разтревожен. В първия момент Лей-Чери отдаде объркването му на факта, че е нахлул в свещеното й място, след като не я беше виждал пет месеца. После тя осъзна, че е гола. Поради голямата жега в таванчето, зърната й бяха обсипани с опали от пот, а окосмението й беше влажно и полегнало в посока обратна на нейната лабия, която блестеше, сякаш неотдавна е била забавлявана. Мидата-праскова едва ли би могла да бъде по-открита, без да е бръсната.

— Извинявай — каза тя. Облече си фланелка и панталони.

— О, вече свиквам. Първо Жулиета, сега и ти. Дано Кралицата да не е следващата.

— О-о спагети-о! — възкликна Принцесата. Двамата се засмяха.

— Знаеш, че не допускам посетители.

— Съжалявам, миличка. Жулиета се готвеше да ти донесе тази книга. Реших аз да я донеса вместо нея — той подаде на дъщеря си една книга. — „Опаковане — изкуството на пакетирането“. Любопитен въпрос, бих казал.

— Мога да измисля и по-любопитни. Например — кралско семейство в изгнание в Америка. Да продължавам ли?

Макс понечи да поклати глава, но главата му беше толкова заета, че само се полюшна. Заедно с нея се полюшнаха и чаплиновите му мустачки.

— Ще говоря без заобикалки, Лей-Чери. От известно време насам се чудя дали умственото ти здраве може да бъде определено като добро.

— От кого?

— Заинтересуваните кръгове.

— Зависи от техните критерии.

— Отговорност и…

— Отговорност към какво?

— … водачество и…

— Че откога водачеството е критерий за здрав разум? Или може би е обратното? Хитлер е бил надарен водач, дори и Никсън. Ако още от млад разкриеш качества на водач, веднага те пращат в юридически институт за трансплантация на ануса. Ако е успешна, влизаш в правителството. Така казва Бърнард. Той казва, че в политиката влизат толкова много лайнари, просто защото натам ги влече инстинктът. Ако не друго, то поне чувам, че няколко романтици вече вървят по моите стъпки. Това ме прави в известен смисъл водач.

— По последни изчисления седемнайсет млади жени и един мъж са се заключили в стаите си в ревностно подражание на твоето болнаво самозадоволяване. Маймуните винаги следват движенията на слабоумните. Не бих се гордял с това. Но това не е моя работа. Искам само да се уверя, че играеш с пълно тесте.

— Може да е пълно, може и да не е пълно, но поне си е моето тесте.

Кралят огледа таванчето. Стаята беше прашна, мрачна и гола. Беше задушно и миришеше на гимнастически салон за хамали. Съвсем наскоро тук можеше да е тренирал отборът по борба на пияниците. Кралят си представи как неговата красива дъщеря живее гола в това мръсно помещение. Той се зачуди дали не й влизат трески под кожата.

— Лей-Чери — каза той. Това беше почти плач. — Лей-Чери. Ти си съсипваш живота.

— Животът ми никога не е бил по-пълнен, татко. И рядко е бил по-щастлив. Можеш да кажеш на твоите „кръгове“, че единственият разумен живот е този, изживян за любовта. Освен това, тук съм заета и с други въпроси.

Макс отново прегледа стаята. Цокало, кутия за жабата, легло без дюшек, върху перваза на боядисания прозорец стоеше нещо, което приличаше на пакет цигари. Друго? Той потрепери. Целуна влажната й буза. Излезе, без да й каже, че е бил посетен от агенти на революцията и че те са я искали за кралица, когато отново завоюват своята нация.

67

На тръгване Крал Макс я попита:

— Кога смяташ да излезеш от тук?

— Когато освободят Бърнард.

— И какво ще правиш тогава?

— Ще бъда с него.

— И какво ще правите? Ще отворите семейна фирма за срутване на сгради?

Последва дълга пауза.

— Не знам какви са неговите планове, татко. Чао.

Наистина, Лей-Чери нямаше представа какво ще прави Бърнард, когато излезе от затвора. Той не я беше уведомил за своите планове, дали имаше такива и дали те включваха нея. След като баща й си тръгна, тя опита да си представи какво може да прави Бърнард, но беше сигурна само за няколко неща. Нямаше на Земята сандвич, толкова гаден, че той да не го изяде. Нямаше текила, толкова коварна, че той да не я изпие. Нямаше кола, толкова покрита с птичи лайна и ръжда, че той да не се вози с нея из града (и ако колата беше кабриолет, той щеше да я кара винаги със свален гюрук, дори в дъжд, дори в сняг). Нямаше знаме, което той не би осквернил, вярващи, на които не би се присмял, песен, която да не изпее фалшиво, уговорка със зъболекаря, която да не наруши, дете, на което да не прави фокуси, възрастен човек, когото да не приюти в къщата си, луна, под която да не легне, и — тя се поколеба преди да си го признае — клечка, която той да не запали. Но какво би направил? Може би ще се опита да разбере какво е станало със златната топка, помисли си тя някак тъжно. Бог е свидетел, че той ще разбърка помията.

68

Да го наречеш интуиция, божествена повеля или най-обикновен тъп късмет, както и да го разрежеш, си беше Еврика. Еврика? Лей-Чери със сигурност не бе очаквала да разреши космически загадки, като се консултира с книга за пакетен дизайн. Тя просто… подозираше… че такава книга може да я просветли относно причините за появата на пирамиди върху пакета „Кемъл“. Както се оказа, информацията бе оскъдна, но достатъчно конкретна, за да я накара да изкрещи: „Еврика!“.

Цигарите „Кемъл“ са нахлули в националния пазар през 1914-та (годината, в която, според интерпретации върху Книгата на Откровенията на Свидетелите На Йехова и други, Исус Христос окончателно бил коронясан за крал на Рая; между другото, същата година, когато Тарзан, един друг крал, и също като Исус непушач, се появи на сцената). Точно тези цигари, новаторски сорт, кръстоска между вирджински и каролински, с вносни турски листа, прибавяни за вкус и аромат, и с щедро количество подсладител, били създадени предната година лично от Р. Д. (Ричард Джошуа) Рейнолдс и Уинстън-Салем, Н. К. Идеята на г-н Рейнолдс била да нарече цигарите си „Кемъл“, за да им придаде екзотична мистика, подобаваща на турската съставка, а младият секретар на Рейнолдс, Рай К. Хейбъркърн, уговорил Барнъм и Бейли да му позволят да фотографира Стария Джо, заядливата циркова камила, за главната роля върху пакета. Не е ясно, обаче, кой е поставил пирамидите във фона. Надписът на „Кемъл“ бил изготвен за Рейнолдс от една ричмъндска литографска фирма. Смята се, че един литограф, често сменящ работното си място, който бил новак в състава на фирмата, малко преди да напусне работа нанесъл завършващите детайли, включително пирамидите. Никой не си спомнял името му, но си спомняли, че бил изкусен чертожник и имал огненочервена коса.

Вероятно и Рейнолдс, и неговите хора са се досетили, че пирамидите са непознати в Турция, но нито в главната квартира, нито където и да било другаде били издигнати възражения срещу неуместните постройки. Вместо това, дизайнът „Кемъл“ просъществувал и станал най-любимият в историята на опаковането. Когато през 1958-ма производителят се опитал да промени надписа („Само няколко незначителни промени в познатата камила и пирамидите, за да се модернизира четиридесет и пет годишният дизайн.“), пушачите се развонели по-остро от снощен пепелник. Р. Д. Рейнолдс младши, синът на починалия основател, толкова се ядосал, че продал част от акциите на своята компания, а обществената реакция била толкова негативна, че директорите бързо се върнали към оригиналния дизайн.

След като прочете историята на надписа „Кемъл“ три-четири пъти, Лей-Чери затвори книгата и я сложи върху цокалото, където Жулиета щеше да я види и да я отнесе обратно в библиотеката. Лей-Чери беше свършила с книгата. Лей-Чери нямаше желание да разбърка кристалната пирамида на своите мисли с информацията, че шоколадчето „Бейби Рут“ е кръстено на дъщерята на президента, а не на бейзболния играч Гроувър Кливланд, или че дъвката „Дабъл Бабъл“ преди това се е наричала „Блибър Блабър“. Нейното устройство за Еврика тракаше и присветваше. Докато подхвърляше пакета „Кемъл“ високо във вкиснатия тавански въздух и го хващаше под брадичката си, тя беше на път да формулира една теория.

Щеше да бъде малко чудата и на човек може би щяха да са му нужни няколко месеца самота в празен таван в съзерцание на пакет цигари, за да може въобще да я приеме. Независимо от това, нейната теория щеше да има доста силен резонанс. И щеше да преобрази живота на една принцеса, заменила света за Луната, отчаяно копнееща да задържи любовта.

69

Теорията не дойде нито напълно оформена като сираче пред вратата, нито остро осъзната като пирон в обувката, тя не се появи като фотографски отпечатък, при който от отсенъчната супа постепенно излизат ясно очертани образи. Тя по-скоро се разви като тюрбан, като опаковка на мумия; започна с внезапно откопчаване на катарама, скарабейска закопчалка, а после се разнищи в странни спирали от край до край. Развиването отне няколко седмици. Когато, в крайна сметка, беше разпъната, тя изглеждаше така:

Пирамидите, макар че навсякъде са в лошо състояние, не са руини в обичайния смисъл на тази дума. Те не са просто останки от цивилизации, които са отпаднали от бизнеса, занимаващи единствено археолози, историци и такива, които прекарват настоящето в разнищване на миналото. Пирамидите са построени, за да останат вечно, създадени са, за да въстанат срещу времето и човечеството. Техните камъни, слепени без хоросан, били фиксирани толкова плътно един към друг, че между тях не може да мине банкнота, че и кредитна карта. Ориентирани с необичайна прецизност, така че всеки ъгъл да сочи към една от четирите посоки, от пирамидите можем да заключим, че за хиляди години разположението на земната ос не е претърпяло значително изместване — пирамидите са огромни глобални ориентири без аналог в техниката или природата. Но те са нещо повече от това. Дали са били използвани за гробници, храмове или астрономически лаборатории или и трите едновременно, това едва ли има особено значение в сравнение с откритието, че пирамидите, очевидно благодарение на качества, присъщи на особената им форма, могат да генерират и усилват енергийна честотност, която действа възстановително на това, което учените наричат биоплазма, философите наричат жизнена сила, а китайците винаги са наричали ч’и. Пирамидната сила подсилва дори неорганичния живот. Пирамидите са гигантски предмети, които оказват влияние върху други предмети, органични и неорганични, по начини, които са отвъд обичайните качества на гравитацията и електромагнетизма.

Каквато и да е била търсената функция на пирамидите, те не са излезли от употреба. По някакъв начин те остават значими. В последната четвърт на двадесети век, когато съвременната цивилизация с несигурни крачки се спуска слепешката по релса, покрита с бананови кори, решението на загадките на пирамидната сила може да ни даде отговор на вездесъщия въпрос: „Накъде вървим?“.

Явно е, че някой е искал да впише пирамидите в съзнанието ни, защото този символ е сложен на видно място върху предмети, с които редовно боравим или наблюдаваме. Всеки ден в обращение са над два милиарда банкноти от един долар. През по-голямата част от века половината от изпушените цигари в Съединените Щати са били „Кемъл“ — някъде от порядъка на трийсет милиарда на година. Няма голяма вероятност пирамидите случайно да украсяват два от най-популярните и обикновени предмета на съвременността. Някой е знаел, че доларите и цигарите ще бъдат в широко обращение, и се е погрижил пирамидите да пътуват с тях, за да напомнят непрекъснато на една култура, която, поради разстоянията и времето се е откъснала от оригиналните конструкции, да напомнят, че пирамидите притежават нещо ценно, което биха ни дали, ако се научим как да го получаваме.

Кой точно е отговорен за непрекъснатата, очебийна демонстрация на пирамидите? Комисията, създала доларовата банкнота през 1862-ра, е действала по традиционалистични и сантиментални съображения. Тя е решила да включи рисунка на пирамида, защото такава присъствала върху последната книжна емисия в Америка — някакви дялови банкноти, използвани за финансирането на спешни начинания като войната от 1812-та. Тези стари банкноти били създадени от гения на гениите, единствения просветен мъж, който някога е заемал висок политически пост в Съединените Щати — Томас Джеферсън. Ръката, която сложила пирамидата върху пакета „Кемъл“ през 1913-та — почти точно век по-късно — излизала от изцапания с мастило ръкав на приходящ литограф, който скоро след това напуснал, вероятно за да се присъедини към военните сили, набирани за Първата световна война.

Ако потърсим някаква връзка, откриваме, че и двата дизайна са били изпълнени в щата Вирджиния, на по-малко от сто мили от Вашингтон — най-могъщата и влиятелна световна столица на своето време. Доколкото знаем, единственото друго сходство между Джеферсън и безименния литограф е фактът, че и двамата имали червена коса. Това можеше да бъде отдадено на незначително съвпадение, ако не беше обстоятелството, че някаква раса червенокоси кавказци се споменават като вдъхновители и надзиратели при създаването на пирамидите в митовете, легендите, йероглифите и устните предания на шавени, мохикани, тиахуанаки, инки, маи, олмеки, сапотеки, толтеки, ацтеки и други строители от Новия Свят. Ако във връзка с египетските пирамиди не са споменавали червенокоси, то е, може би защото в Египет не е оцеляла нито една легенда или историческа справка, засягаща пирамидите. Двеста години след като и последната пирамида била издигната в собствената им страна, египтяните не по-малко от всеки друг били шашнати от огромните постройки.

Добре. Време е да изкараме таралежа на улицата. На най-различни места в древния свят се е появила раса от полубогове с червени като моркови коси, познати навсякъде като Червените Бради, които променили местните хора, подтикнали ги да развият високонапреднали цивилизации за много кратко време, оставили след себе си огромни пирамиди и друга слънчева/лунна архитектура, след което внезапно и необяснимо изчезнали. Това е факт. Друг исторически факт е, че народите на Шавен, Мохика, Олмек и Толтек изчезнали също така внезапно и необяснимо. Явно Червените Бради имали мощни врагове, способни да прехвърлят цели цивилизации в други измерения. Ако Червените Бради са били извънземна, лунна раса, дошла на Земята от Аргон независимо по какви причини, то техният враг вероятно е била слънчева общност, русокоса, аргонска управляваща класа. Да ги наречем Жълтите Бради. Когато Жълтите Бради разбрали какви ги вършат Червените Бради на Земята, те незабавно телепортирали хората, с които те се били сдушили. Пуф! Така си заминали шавените, после мохиканите, след това олмеките и така нататък, народ след народ, изселени от Вселената в Антивселената, без да оставят следващия си адрес. Приятелството с Червените Бради си имало някои минуси. Накрая и самите Червени Бради били телепортирани. Това се случило малко преди пристигането на конкистадорите в Новия Свят. Когато испанските свещеници чули разкази за Червените Бради, те естествено им сложили етикета „дяволи“. Не е съвпадение, че Сатаната обикновено бива обрисуван червен като варен рак.

Макар и в плен на Антивселената, Червените Бради не се предали. Те имали вяра във възможностите на земляните. Може би те чувствали, че във Вселената единствено ние, тук на Земята (може би поради близкото съседство и специалната ни връзка с нашата Луна), притежаваме хумора, игривостта, романтичната сантименталност, цялостната топлота и достойната умопобърканост да противодействаме на безкомпромисната слънчева действеност на Жълтите Бради. Червените Бради едва ли са можели да приемат, че са построили пирамидите на вятъра. И така, те решили да възстановят връзката със Земята. Общуването неизбежно щяло да бъде телепатично. И щяло да се разчита главно на простата зрителна символика. Тъй като така наречената Антивселена е огледален образ на така наречената Вселена, то думите щели да се обръщат при преминаването си от едно измерение в друго, а езикът, дори когато преводите звучат правилно, щял да бъде без всякакъв смисъл.

И така, Червените Бради изстреляли телепатичните си вектори в земните измерения. Само няколко човешки същества откликнали, и то главно червенокоси — може би някаква расова памет, древен остатък от аргонското ДНК останал в гените им — и отговорът бил далеч от желания. Извънизмерните съобщения били приемани с объркване и печал. Например, Винсент ван Гог, най-известният червенокос, неспоменат в списъка на Дванайсетимата Най-Известни Червенокоси, започнал да рисува вази, столове, звезди и т.н., сякаш те били въплъщения на силата на живота, каквито вероятно са; сякаш около тях имало вибрационни полета, аури, каквито вероятно има, но всички сметнали, че горкичкият Винсент е откачил, и така го докарали до самоубийство. След няколко века на подобни провали, Червените Бради усъвършенствали технологията си. Те започнали да се концентрират върху определен червенокос индивид. Така те успели да окажат влияние върху Томас Джеферсън — идеален приемник, поради широката си чувствителност да сложи пирамида върху първите американски хартиени пари, издавани още от колониално време. Когато, век по-късно, видели, че тази игра не е направила кой знае какво, те изстреляли едно по-амбициозно съобщение към главата на червенокос литограф.

Червените Бради били установили пътека за телепатични предавания, канал, който минал директно и умишлено през Вашингтон — най-важната сред световните столици. Съвсем случайно развитието на цигарите „Кемъл“ съвпаднало с мястото, където преминал главният лъч на този канал. През 1913-та повечето пушачи сами си свивали цигарите. Фабричните цигари бързо напредвали и, докато „Фатима“ в Бостън и Филаделфия и „Пикайуун“ в Ню Орлеанс започвали да се харесват, то „Кемъл“ щял да бъде първата цигара, осъществила национална (впоследствие интернационална) продажба. Още повече, че рецептата на Р. Д. Рейнолдс за цигарите „Кемъл“ изисквала значително количество подсладител. Захарта, също както похотта, подчертава червения пигмент на косата и луничките на лунно-ориентираните хора, особено когато са изложени на директна слънчева светлина. Лей-Чери беше научила това от истински аргонци.

И така. След подготовката вече можем да облечем този алигатор в златно ламе. В новата цигара имало и нещо друго, което правело пакета й идеален медиум за послание на Червените Бради. Той вече бил свързан със силна символика.

Камилата има голяма, грозна, глупава гърбица. Но в пустинята, където по-хубавите, изящни зверове бързо умират от жажда, камилата живее без проблеми. Според легендата камилата сама си носи водата, складирана в глупавата гърбица. Ако индивидите, също както камилите, си създават вътрешни източници, ако вкараме силата вътре в нас, ние ще можем да прекосяваме всяко мъртвило в относителен комфорт и да оживяваме в жестоки условия, без да разчитаме на околната среда. Още повече, че често точно нашата „гърбица“ — този аспект от нашето битие, който обществото намира за ексцентричен, смешен или неприятен — пази нашите сладки води, тя е нашият таен кладенец на щастието и ключ към нашето самообладание във враждебна атмосфера. Камилата символизирала една лунна идея, опредметявала един урок на Червените Бради, отнасящ се до оцеляването в пустинята, която, бидейки слънчева територия, всяка нейна местност е тормозена от Слънцето.

Като предавали към приемателната антена върху червения покрив на безименния литограф, Червените Бради се погрижили върху пакета да бъдат включени и палмови дървета, тъй като финиковата палма, от особена важност за хората, които живеят в пустинята, подчертавала символизма на самата камила. Всяка пустиня има своите оазиси и, ако човек знае къде да търси, може да намери храна и сянка и в най-голямата пустош. Осъзнали, че през последната четвърт на двадесети век ни очакват трудни времена, времена на недоимък, замърсяване, политически предателства, сексуални недоразумения и духовен глад, Червените Бради, чрез един пакет цигари, хвърляли лунен лъч през нашите саждени пердета, лъч на подкрепа и надежда.

Задоволени от появата на камилата и палмовите дървета, Червените Бради обърнали своето внимание към главната си грижа — пирамидата. Те смятали пирамидата за жизненоважна за продължаващата еволюция на земляните и искали да сблъскват хората с пирамиди колкото се може по-често. Те така успешно подработили литографа, че върху пакета „Кемъл“ се появила не една, а две пирамиди.

Тъй като момчето все още било добре настроено и откликвало чудесно, благодаря ви, Червените Бради го накарали да впише в дизайна и гола жена, представляваща Лунната Богиня, Великата Майка, женският изпълнител на Сътворението, растежа, промяната и обновлението. Лунната Богиня, според оцелели записки, е най-старото и най-разпространено божество и било подходящо огромната й плодовитост да се усеща в пустинята върху пакета. Вероятно точно Лунната Майка стои зад възстановителната сила на пирамидите. Тя естествено символизира тази сила. За да не се разваля композицията, тя била втъкана върху пакета съвсем фино, скрита в жълто-кафявото оцветяване на предния ляв крак на едногърбата камила. Това, между другото, било, защото тази Кралица на любовта, тази дарителка на фантазии и мечти, тази Овчарка на Звездите, тази лечителка и хранителка на живота винаги се е представяла по нежни и загадъчни начини. Като предупреждение, че Лунната Кралица е вечно под заплахите на Слънчевия Крал (всеки месец ние ставаме свидетели на тази космическа драма, когато чезнещата Луна бива погълната от светлината на Слънцето), в тялото на камилата, вдясно над жената бил скрит и един лъв с жълта грива, най-разпространения древен символ на Слънцето.

Това би трябвало да бъде достатъчно, това би трябвало да направи от пакета „Кемъл“ кораб на символичната истина без прецедент в последната четвърт на двадесети век, една истинска лунна Библия — компактна, достъпна и стегната, подобаваща на ерата на транзисторите. Но Червените Бради, вече вдъхновени, били хванали един шедьовър за опашката и не искали да го изпуснат. Те решили да направят още една дръзка крачка. Те решили да опитат да изпратят дума от тяхното измерение в нашето.

Колко внимателно била избрана тази дума!

Думата, която позволява „да“-то, думата, която прави възможно „не“-то.

Думата, която дава свобода на свободните и отнема задължението от любовта.

Думата, която ти отваря прозореца, след като и последната врата се е затръшнала пред теб.

Думата, от която зависят цялото приключение, цялото веселие, цялото значение и цялата чест.

Думата, която запалва глинения двигател на еволюцията.

Думата, която пашкулът шепне на гъсеницата.

Думата, която декламират молекулите, преди да се свържат.

Думата, която отделя това, което е мъртво, от това, което живее.

Думата, която никое огледало не може да обърне. В началото бе словото и то бе

ИЗБОР

70

На долния етаж, навън, навсякъде, светът лъкатушеше и ромолеше през Космоса като джубокс в кану и въобще не подозираше за нейните теории. Там, навън, се говореше за петрол и ядрени ракети, за цени и заплати, за голове и знаменитости, за кариери и болести и, по хиляди тромави и заобиколни начини, за това, как да задържим любовта. Един милионер беше умрял в леглото на секретарката си. Градинарите обявиха създаването на квадратна диня. В Бевърли Хилс някой отвори дискотека за кучета.

На бреговете на Пъджит Саунд октомври беше дошъл като агнешки котлет, паниран и изпържен в пръски синьо олио. Някои неправилно го характеризираха като сиромашко лято, а, формално погледнато, сиромашко лято настъпва след някакво застудяване, но от времето на онзи ненормален клинч през април не бе имало и следа от застудяване. Това по-скоро бе продължение на лятото, лятото се беше размотало и излегнало като змиите, които, още не чули зимния зов, се печаха в къпиновия храсталак; змии като колани, а без панталони, обезпокоявани в удълженото си мързелуване единствено от случайно паднала къпина, станала дебела колкото яйце на гугутка и черна колкото псувня в това най-дълго сред летата лято.

Сладникавата миризма на гниещи къпини, носена от бризовете, се издигна до таванските прозорци в Саунд — една смесица от мирис на захар и мирис на сол, която може да предизвика renifleur и в най-превзетата ноздра. Но таванчето беше здраво затворено и в него не влизаха нито мирисът на къпини, нито динозавърските крясъци на дивите патици, които тази есен не бързаха да отлитат на юг. Отсъстваше също така и единственият шум, който обикновено проникваше в таванчето — сподавеният вой и рев на спортния свят, който се прецеждаше нагоре през две стаи и два етажа от телевизора на Макс. Ако липсата на дъжд през октомври беше странна, то липсата на футболни крясъци беше още по-странна, толкова странна, че Лей-Чери откъсна поглед от пакета „Кемъл“ и на няколко пъти попита Жулиета, но старата жена хранеше Омагьосания Принц с мухи и не можеше или не искаше да отговори.

Истината беше, че Крал Макс все така прекарваше времето си за разходка пред своя „Магнавокс“. Но той просто забравяше да го включва.

В родината му роялистките революционери напредваха като валяк. След месец, най-много след шест седмици, хунтата щеше да рухне. В продължение на трийсет години, тайно и без почти никаква надежда, той беше мечтал за възстановяването на монархията. Сега тази хърбава и плаха мечта беше на път да се осъществи. Само че не искаха той да им бъде крал. Срещу него имаше архаични оплаквания, роптанията от предишното му управление оставаха като това квазилято. На всичкото отгоре по-младите революционни водачи смятаха, че той е правил компромиси с ЦРУ. Връзките на неговата Кралица с Ватикана бяха съмнителни и презрени. В родината му планираха социалистическа монархия, нещо като в Швеция и Дания, малко по-вляво от Англия и значително по-вляво от Макс. Макс щеше да бъде добре дошъл у дома. Щяха да му подарят летния дворец и прилежащите земи край езерото. Щеше да му бъде предоставена значително по-луксозна осигуровка от тази, давана му от американците. Тили отново щеше да председателства в операта, а през уикендите неговите стари приятели щяха да се събират за карти и лов на птици. Но той нямаше да бъде държавен глава.

Обясниха му, че моментът изисквал някой различен, някой свеж. Те възнамеряваха да разбъркат тестето. Никой от безполезните му синове не беше взет предвид. При тях имаше прекалено много скандали, прекалено много мошеничества с имоти, борсови измами, кавги в казина и нескрити демонстрации на алчност. От рода Фьорстенберг-Баркалона те се бяха спрели на Лей-Чери. Млада, умна, красива и със силноразвита обществена съвест, Лей-Чери щеше да бъде идеалната фигура начело на новия режим. От друга страна се носеха разни гнусни истории за нея. В Европа, в казана на битките, те бяха чули, че тя си е загубила главата по най-обикновен престъпник от простолюдието. Че се е заключила в празно таванче и не иска да излиза дори да пикае. По клюкарските страници те четяха, че тя е „трагична“. Те се чудеха дали „изкукала“ не е по-точната дума.

Макс силно желаеше да ги убеди в противното. (Но все пак, нали трябваше да бъде искрен?) Той се беше качил на онова таванче. Беше я видял гола, мръсна и сама, но, въпреки всичко, грейнала от задоволство, говореща за „интереси“, когато такива не се виждаха.

Затова Макс седеше пред притихналия „Магнавокс“, а дългата му конска глава кимаше към замръзналия екран.

Може би за стария крал екранът не беше празен. Може би в него той виждаше разточителната величественост на предишния си живот в цветове по-ярки от тези, които може да възпроизведе един монитор. Може би виждаше себе си на кон и пладнешко слънце да се отразява в медалите, обсипали гърдите му. Виждаше се със сребърна сабя, сочеща небето, как оглежда войската си. Виждаше димящите комини на своя малък, но жилав морски флот. Виждаше фазана в лавандулата, големите свински бутове, пъстървите в сос, кристалните бокали, очакващи виното. Херцози той виждаше, и графове; барони и министър-председатели, президенти, принцове и владетели; посланици — върховете на мустаците им блестят от екзотични гелове, върховете на езиците им — хлъзгави от познати лъжи. Виждаше белите зъби на дамите, техните цигарета от слонова кост и оникс, техните чантички, обсипани с мъниста, криещи мънички бутилки френски парфюми по поръчка, и само един крал може да си представи какви точно дантели и атлази носеха те под своите рокли, над напарфюмираните слабини. Величествени паради трополяха по величествени булеварди (той видя това на студения телевизор), лични железопътни коли хвърчаха през слънчеви акри от жита, оперите бяха обсипани със светлини за Коледа, расови кучета преследваха лисица. В готически държавни къщи стилната глъчка на законодателите караше полилеите да звънтят. А късно вечер, в стаи без прозорци, с подове, покрити с прескъпи персийски килими, над отлежало бренди и хавански пури, се събираха истинските управници. Силни мъже с високо образование и полирана духовитост се срещаха, за да поклюкарстват, да се спречкат и заговорничат. Те говореха за скъпоценни метали, за железопътни линии, за валути, за стада и зърно; те разполагаха с войски на тази или онази граница, качваха и сваляха тарифи, уреждаха могъщи бракосъчетания, вземаха решения, които оказваха влияние върху продавачките в Будапеща и ездачите на камили в Кабул. Когато някой замисляше интриги срещу тях, гласовете им бяха ниски и тежки, а когато скалъпваха интриги един срещу другия, гласовете им бяха още по-ниски и някак си музикални. Без съмнение, те действаха за умножаване на своите богатства, но в интерес на народите, зависещи от тях, и, все пак, независимо дали темата беше търговия или война, договори, почести или тайни извращения на техните перове, те, до последния човек, бяха погълнати от великата, огромната, изгарящата любов към цялата тази драма, една неумолима страст към тайния театър на Планетата.

Тези дни си бяха отишли. Сега световните решения се вземаха от по-малки хора; от сиви, безлични бюрократи, без фантазия и разум; комитетски хора, които говореха комитетски език и измисляха комитетски мисли, хора, които знаеха повече за догмата, отколкото за съдбата, хора, които разбираха производството, но бяха невежи за удоволствието, хора, по-удобни от папка, пълна с документи, от шепа, пълна с диаманти; неусмихнати хора, безманиерни хора, немечтателни хора, хора, които смятаха, че могат да водят човечеството, когато нито могат да прелъстят една контеса, нито могат да яздят кон. Ами че онзи бандит в черно, когото дъщеря му довлече в неговия дом беше по-подходящ да управлява от който и да било от тях. Комунисти, фашисти, християндемократи — всичките бяха безвкусни като бобени зърна в отровена шушулка.

По-добре, че нямаше да му върнат короната. Не беше време за крале. Нито за кралици. Нека Принцеса Лей-Чери спи с престъпници, нека Луната влезе в таванчето, ако това й донася радост. Гонгът на сърцето му вече звучеше меко. Той няма да отговаря на въпросите на своите сънародници. Не им искаше почетните титли и вилата край езерото. Жулиета единствена оставаше негов поданик и той щеше да се погрижи тя да получи парите, които заслужава. Макс, някогашен монарх, но никога отново крал, щеше да прекара златните октомврийски дни точно там, където си седеше. В очакване на дъждовете. В очакване на къпините, които, рано или късно, като анонимни варвари от последната четвърт на двадесети век, щяха да се промъкнат през стените.

В неделя „Морските соколи“ от Сиатъл щяха да играят с „Каубоите“ от Далас. Ако се сетеше да завърти копчето.

71

На човешката глава има деветдесет косъма на квадратен инч. Това е средната величина. В случая с Лей-Чери те бяха деветдесет и три или деветдесет и четири, всеки един от тях по-червен от предишния, а над тях, като НЛО над Халеакала, като тиган с бекон над огън, летеше корона. Ако знаеха за надвисналата диадема, те може би щяха да блеснат още по-червени в своите фоликули, но нито един косъм не усещаше диамантеното изделие, което възнамеряваше да кацне върху тях и затова те събираха прах от съботна баня до съботна баня и проблясваха, без много да се назорват. Точно под тях, във вътрешността на черепа, цареше голяма активност. Те дори се уплашиха, че отраженията от такива очевидно нелепи теории могат да ги накарат да полудеят като косите на Айнщайн.

Очевидно нелепи? О, коси, колко сте милостиви. Та какво бяха нейните теории, освен подробна, чудновата и невероятна разработка на убежденията на Бърнард Мики Ренгл? Философията на ИЗБОРА беше философия на хората извън закона, ако въобще хората извън закона имат философии (те са по-склонни да имат махмурлуци, херпеси и неприятни положения с кредитите). Детерминистите, които разглеждат Вселената като разбиване на билярдни топки, отскачащи една от друга според предопределени закони, винаги са били заплашени от хората извън закона, които настояват да играят играта със собствени щеки. Законите представляват принуда. Целта им е да контролират, не да създават. Вселената спазва закони само когато еволюцията е замряла, поема си дъх, така да се каже. Когато нещата отново започнат да се променят, когато природата се завръща към своя триножник, своето пиано, своята пишеща машина (не някоя Ремингтън SL-3, повярвайте ми), както винаги е ставало, тогава законите дават път на избора. Тъпанарите спазват законите, защото са избрали да не избират. Хората извън закона, които по-малко се боят от объркващото разнообразие на действието, които са всъщност малко луди по ситуации нови и крайни, ще търсят начин да избират, дори когато изборът не им се предоставя. По стечение на обстоятелствата Лей-Чери беше достатъчно запозната с хората извън закона, за да разбере, че те са живи пътепоказатели, които сочат към другаде, че те са апостоли на другостта и агенти на ИЗБОРА. Така че, какво друго е нейната теория, освен песента на Кълвача, рикоширала повечко пъти в голите стени на таванчето? В крайна сметка, точно Кълвача я запозна с Червените Бради и предположи, макар и на шега, че е възможно да имат връзка с Аргон.

Затворена на тавана, получила лунни уроци от пакет цигари и Луната, тя явно беше объркала хитрите идеи на своя любим с някакви стари индиански приказки и с личната си среща с двама самозвани извънземни, които миришеха като кедровите сандъци, в които пенсионирани стари моми захвърлят рокличките, за които вече са прекалено стари и дебели. В своята изолация и объркване тя бе решила, че е разгадала кодирано съобщение от друго измерение. Но нали косите й щяха да разберат, ако тя наистина приемаше сигнали от другата страна на огледалото?

Във всеки случай, макар че беше прекалено обладана от заключенията на своята теория, та да я отдаде на трохите от глупостите на един човек извън закона, тя почувства повече от всякога нужда от Бърнард. Мислеше си, че, след като тя бе успяла да разгадае кода върху пакета „Кемъл“ в своята килия за размисли, вероятно и Бърнард бе постигнал поне още толкова. Може би Бърнард беше видял неща, които тя не бе забелязала. Но дори и да не бе така, тя изгаряше от нетърпение да сподели своята информация с него, да потърси неговото мнение и съвет. Тя се чувстваше така, сякаш нелегално е записала на касетка Вибриращия Небесен Хор на Златната Вечност — групата, която пее парчетата в лоши филми, основани на Библията — и искаше бързо да я пусне на касетофона на Бърнард, за да види дали в нея още звънти истината, а звънът на истината е най-хубавият звук на света, макар че има шумове, създавани в леглото от някои жени, които определено му съперничат. Следите на нейните сълзи стигаха по-далеч от края на носа й и тя едва ли щеше да издържи още четиринайсет месеца, докато сподели откритието си с онзи мъж, чието червенокосие превъзхождаше нейното.

Затова Лей-Чери направи избор. Тя щеше да отиде при него.

Нина Яблонски, червенокосата адвокатка, беше родила бебе. Всеки момент щеше да напусне фирмата си. Лей-Чери щеше да вземе назаем нейните документи. Щеше да отиде на остров Макнийл и да се представи за нея. Щеше да си сложи големи очила, да си нарисува още лунички, щеше да вдигне косата си на кок. Просто като фасул. Макар че формално Яблонски вече не се занимаваше със случая, пазачите нямаше да знаят. Бърнард щеше да бъде любопитен да научи причината за внезапната поява на „Яблонски“ шест месеца по-късно и щеше да се съгласи да я види. И Лей-Чери щеше да се окаже в неговата килия.

Как не се бе сетила по-рано? Тя можеше да го посещава всяка седмица, маскирана като неговата адвокатка. Лей-Чери направо се побърка като си представи как се люби с Бърнард всеки четвъртък в неговата килийка.

Колкото и да беше възбудена, все пак не бе лесно след толкова дълго време, ей така, да стане и да напусне таванчето. Тя реши, че ще е по-добре да излезе бавно като гмуркач, който се изкачва от териториите на дънните риби и внимава да не получи спазми.

Няколко сутрини по-късно, като подготовка за своето връщане към външния свят, тя отиде до прозореца, чиито пирони беше отковала предната вечер и бавно го отвори. Но не достатъчно бавно, та да не бутне Чък от петнайсетметровата стълба, от чието най-горно стъпало той тъкмо надничаше през единствения прозрачен квадрат, търсеше радиопредавателя… и енергично мастурбираше. Чък се стовари в къпиновите трънаци и се изгуби от поглед, а твърдият му член грубо и нееднократно разбра, че „чеп“ има повече от едно значение.

Стъписана, Лей-Чери слушаше стоновете на Чък в продължение на няколко минути, а после се показа на прозореца и започна да вика за помощ. Виковете й привлякоха вниманието на възрастен мъж със странен костюм и аматьорска прическа, който точно в този момент се влачеше нагоре по алеята към двореца и носеше ужасни новини от затвора.

72

Чък беше хоспитализиран за почти месец, за което време ЦРУ назначи професионалнист със стаж, за да шпионира семейство Фьорстенберг-Баркалалона. Оперативният работник непрекъснато се появяваше маскиран по различен начин — първо като противопожарен инспектор, после като продавач на енциклопедии, след това като общинска медицинска сестра, която иска да чуе клапата на Макс, докато Кралица Тили, която през цялото време галеше своето чихуахуа, най-накрая се изправи срещу човека и каза:

— Засто просто не фсемете малката камера и дер тетрадката унд отидете да слусате горе както Чък? Сте полуцис глафоболие от напрезение като все си сменяс вънсноста.

Това обаче си беше чисто академична работа. Освен директна въоръжена намеса, Съединените Щати вече нямаха какво да сторят, за да запазят дясната тирания в родината на Тили и Макс. А Макс, заподозрял, че дясната тирания просто ще бъде заменена с лява тирания, както обикновено става, си беше измил кралските ръце от цялата тази история. Що се отнася до Лей-Чери, която, както бяха научили в ЦРУ, беше неосъзнат кандидат за управляващ монарх след края на Революцията, Лей-Чери, която далеч не се готвеше да управлява нация, Лей-Чери беше в състоянието, в което се намира пакет „Кемъл“, след като е бил хвърлен в двора, а след това изяден и повърнат от козел.

С разпространението на новината за нейното самоизолиране чрез страниците на такива вестници като „Нешънъл Инкуайърър“, „Парейд“ и „Космополитън“ Принцесата беше започнала да привлича все повече и повече подражатели. Жени, чиито мъже бяха в затвора, във войската или в Аляска на работа по газопровода, започнаха да се залостват в стаите си като открито заявление на самотна отдаденост. Няколко мъже направиха същото. Впоследствие объркани романтици поеха към голи будоари, мансарди, мазета, бараки, кучешки къщурки и изоставени заслони, докато техните любими никъде не бяха отишли и можеха да бъдат в обятията им всяка нощ, ако те не бяха избрали да се уединят като доказателство за подчинение пред силата на Любовта. Една съпруга в Юниънвил, Индиана, жена, която някога беше харчила по трийсет долара на седмица за подозрителни картички „Холмарк“, се отправи към неосветено мазенце, гъмжащо от паяци „черната вдовица“, за да демонстрира дълбината на чувствата, които изпитва към своя съпруг и три гладни деца. Някои хора, които се самоизолираха, дори нямаха любими. До есента вече почти сто „принцеси-затворници“ из цялата страна зяпаха тапети в импровизирани „таванчета на Любовта“ и се очертаваше някакво съревнование, тъй като радиостанции предлагаха награди в брой при рекорди за издръжливост. Лей-Чери беше подочула за тези неща, но акълът й беше в пирамиди и космически загадки и тя не се беше замислила много. В крайна сметка, новината пропътува чак до един самотник на остров Макнийл, където очевидно не се настани много добре.

Всъщност Бърнард, който се бе държал относително спокойно с надеждата за ранно освобождаване, бе толкова обезпокоен от новините, че се възползва от незаконната, но разпространена затворническа нелегална поща и рискува досието си, за да прекара писмо за Лей-Чери. Посланието с почерка на подкупения надзирател, на който беше продиктувано, беше доставено от Пърди Бърдфийдър — на злодейна средна възраст, от Такома, освободен току-що след излежаването на петнайсет години за кражби на портфейли. Бърдфийдър, който, за период от много години, беше откраднал стотици портфейли, преди да се разсее и свие чантата на микробиоложката със стъкленици, пълни със секрети — дори и в този случай можеше да избяга, ако не бе останал да брои придобитото — помогна с измъкването на кървящия Чък от къпините, като при това сериозно изподра дарения му от правителството костюм и после предаде писмото на Жулиета. Бърдфийдър можеше да благодари на щастливите си звезди за това, че кралският обичай да се екзекутират вестоносците, които носят лоши новини, вече не се спазваше.

„Йък!“. Така започваше бележката.

Йък! Ако си мислиш, че Черната Дупка е нещо лошо, то трябва да опиташ с малки порчета, които висят, захванати със зъби за тестикулите ти. Точно така се почувствах, когато разбрах, че личната ни връзка се е превърнала в популярен сапунен сериал, евтино интервю с Барбара Стрейзънд и спорт от рода на „стоене върху пилон“ и „колко души могат да влязат в телефонната будка“. Мила, струва ми се, че ти и аз вече не смучем от един и същ портокал. Любовта не е вагон с музика, в който да скачат изгубени души, които нямат на какво друго да се возят. Мислех, че вече си разбрала, че „романтично движение“ е противоречие в понятията и че обществото само чака знак, за да превърне най-дълбоките, най-истинските човешки преживявания в някаква плитка модичка. Ти даде знак. Явно, човек може да изкара момичето от движението, но не може да изкара движението от момичето. Дори в пълна самота, ти не можа да обуздаеш гадните си инстинкти. Нека наивен спасител на света като теб да разглежда нашата любов като Свещена кауза, но тя всъщност си беше само някакво лаене към Луната.

73

Ако сълзите на Принцесата се бяха наредили една до друга, те щяха да обиколят Сиатъл като крепостен ров.

Ако сълзите на Принцесата бяха укротени с бент, това щеше да осигури убежище за застрашения кит и пристан за „Летящия Холандец“.

Сред берберите съществувало поверие, че, тъй като в гроба няма памет, то земя от погребалната могила може да помогне на човек да забрави своите мъки, особено разбитото сърце от нещастна любов. Но Бърнард не беше приложил към писмото си гробовна пръст, а дори и да го беше направил, сълзите на Принцесата щяха да я превърнат в кал.

След като съвсем накваси гумения матрак с горчивите си сълзи, тя го захвърли през прозореца в къпините долу. (Чък имаше лошия късмет, че матракът не беше там, когато той падна). После тя запрати цокалото в стената. Малко по-късно, докато крачеше обезумяла, тя си наряза стъпалата върху остатъците от него.

Сграбчи пакета „Кемъл“ и го смачка в малкия си юмрук, като срути пирамидите и спука гърбицата на камилата. От пирамидите в паника се разбягаха мумии, които влачеха опаковките след себе си. От разбитата гърбица на камилата плисна вода като фонтан от сълзи.

В продължение на часове тя плачеше тихо, почти нечуто, и търкаше очи с кокалчетата на ръцете си. После скачаше на крака и крещеше. Безпомощни, Крал Макс и Кралица Тили (и агентът на ЦРУ, предрешен в този момент като представител на фирмата „Рото-Руутър“) правеха бдение пред вратата й, докато вътре Жулиета стоеше мълчаливо и криеше Омагьосания Принц в шепите си, вероятно за да го предпази от червенокосата ярост, а може би в опит да събуди магията в жабока.

След като изкара три дни в това състояние, Лей-Чери се успокои. В края на краищата, тя беше в близка хармония с циклите на Луната, а това, което се смалява, трябва да се уголеми. Луната издържа най-много три дни тъмнина, преди да извика „Стига!“ и да започне отново бавно да отваря древния хладилник, от чиято ледена утроба ще заблести метаморфозната светлина на света.

Навън бяха дошли дъждовете, дъждовете, които като виелици от малки рибки щяха да връхлитат старата паянтова къща чак до пролетта. Никой плач не може да се съревновава със северозападните дъждове.

Затова Принцеса Лей-Чери си издуха носа. Положи голите си бутчета върху пружината на леглото, като внимаваше да не се натъкне на нещо. Известно време тя седя в размисъл. Изглади смачкания пакет „Кемъл“. Тогава се усмихна. Обърна се към Жулиета. Гласът й беше решителен и дързък.

— Доведете ми А’бен Физел — каза тя.