Лора Джо Роуланд
Айджин (3)

Пролог

Сняг се сипеше над Едо от нощното небе. Вятърът виеше, разкъсваше снежните завеси с шибащите си тласъци и трупаше преспи покрай сградите, спуснали капаци на прозорците си. Снежинките блестяха в бели ореоли покрай лампите до портите на всяка пресечка. Времето беше застинало, градът — замръзнал в съня на зимата.

Група от четиридесет и седем самураи стремително вървеше през пустите улици на изток от река Сумида. Самураите носеха подплатени плащове и шалвари, лицата им бяха засенчени от ракитови шапки и увити в шалове. Ботушите им скриптяха в снега; те се привеждаха в поривите на вятъра. Всеки носеше по два меча на кръста си. Някои имаха лъкове и колчани със стрели на рамо; други стискаха копия в скритите си в ръкавици ръце. Мъжете в края на процесията се огъваха под тежестта на стълби, навити въжета и огромни дървени чукове. Не разговаряха.

Нямаше нужда от обсъждания. Планът им беше готов и ясен на всички. Времето за съмнения, страхове и връщане назад беше отминало. Вървяха плътно един след друг. Вятърът свирепо мяташе жилещи снежинки в очите им.

Спряха до високи кирпичени стени, които пазеха именията отвъд тях. Погледнаха към сградата, където ги очакваше съдбата им. Двуетажна, оградена от казармени помещения, тя имаше извити керемидени покриви, които бяха разперени като заснежени криле. Всичко беше тъмно и спокойно, спящите обитатели нямаха представа за надвисналата опасност.

Водачът на четиридесет и седемте самураи беше слаб, пъргав мъж със свирепи очи и дебели, коси вежди, надничащи над шала, който прикриваше долната част на лицето му. Той кимна на другарите си. Двадесет и трима от мъжете се промъкнаха край ъгъла. Водачът остана с другите. Когато приближиха до предната порта, кучето пазач изскочи изпод навеса си. То успя да излае само веднъж, преди двама самураи да му вържат краката и да му запушат муцуната. Кучето заскимтя и се загърчи безпомощно. Други самураи опряха една стълба на стената. Прекачиха се през нея. Някои се спуснаха вътре с въжета. Лъконосците скочиха върху покривите. Водачът и останалите му хора се струпаха при портата и зачакаха. Три силни, глухи удара по бойния тъпан им подсказаха, че техните другари са на позиция зад сградата. Двама самураи взеха дървените чукове и заудряха портата. Дъските се разтрошиха.

Стражите дремеха вътре в казармите на сградата. Думкането ги разбуди. Те скочиха от леглата си с крясъци: „Нападат ни!“

Грабнаха мечовете си и изтичаха навън, на виелицата, боси и полуоблечени. През разбитата порта се спуснаха нападателите, с обнажени мечове, с насочени копия. Стражите опитаха да се отбраняват, но нападателите ги подложиха на неистова сеч. Мечове режеха гърла и кореми; копия пронизваха оголени гърди. Кръв заля снега. Стражите се разпръснаха, обърнаха се и побягнаха към имението, крещейки за помощ.

От казармите наизскачаха още стражи. Лъконосците на покривите ги обсипаха с дъжд от стрели. Самураите, които бяха разбили задната порта, дотичаха, за да се присъединят към отряда си. Пресрещнаха опитващите се да избягат стражи. Битката се разрази с шумотевица от звънтящи остриета, блъскащи се бойци, падащи тела и снежен вихър. Скоро повечето от стражите лежаха мъртви или ранени.

Придружен от няколко души, водачът на четиридесет и седмината се втурна в къщата. Те размахаха застрашително мечове в антрето, но никой не ги спря. Водачът свали окачения на стената фенер. Вдигна го в ръка и продължи напред по тъмните коридори с хората си. Докато проникваха по-навътре в къщата, всичко беше притихнало. Изведнъж в тишината се дочу хлипане. Фенерът освети стая, пълна с жени и деца, притискащи се едни в други в страха си.

— Къде е той? — попита водачът.

Жените закриха лица и заплакаха. Самураите продължиха претърсването. Стигнаха до спално помещение, чиито размери и елегантна мебелировка подхождаха за господаря на имението. На пода имаше постлан дюшек, а завивката беше отметната. Водачът опипа леглото.

— Още е топло — каза той.

Погледът му падна на голяма щора, висяща на стената. Отметна я със замах встрани. Зад нея имаше врата и той я отвори. Студен въздух и снежинки нахлуха откъм вътрешния двор. Следи от боси крака в снега водеха до един сайвант. ронините се втурнаха към него и бързо отвориха вратата. Водачът внесе фенера вътре и освети помещението.

На пода, сред дърва и въглища, седеше стар мъж. Коленете му бяха притиснати до брадичката, ръцете му — обвити около гръдния му кош. Беше облечен в памучна нощна роба и шапка. Трепереше, зъбите му чаткаха, дъхът му образуваше пара в студения въздух. Мършавото му лице беше пребледняло; в очите му гореше ужас.

— Кой си ти? — попита единият от самураите, най-младият — яко, енергично момче.

Старецът замахна с кама, която до този момент беше крил. Момчето стисна китката му и я измъкна от ръката му. Той извика в слаб, болезнен опит за протест. Водачът дръпна шапката от главата му и доближи фенера до лицето му. По плешивото му теме проблясна бял белег.

— Той е — каза водачът. — Изнесете го навън.

Ронините извлякоха стареца по гръб в снега. Притиснаха надолу раменете и краката му, докато той пищеше. Водачът се изправи над заловения. Махна шала, който криеше лицето му, после вдигна фенера така, че старецът да може да го види. Носът под свирепите му очи беше дълъг, с широки ноздри, които сякаш изпускаха пламъци, а плътните му устни бяха твърдо стиснати. Не беше млад и чертите на лицето му носеха печата на страданието.

— Знаеш кои сме. Знаеш защо сме тук — той напяваше думите така, сякаш ги беше репетирал. — Сега ще платиш за злината, която стори.

Старецът се опита да извие глава встрани, но момчето я стисна и я задържа неподвижно. Той застена и започна неистово да върти очи, търсейки помощ, която не идваше. Опита се да се отскубне и да избяга, но напразно. Водачът изтегли меча си, хвана го с двете си ръце и го вдигна високо над главата си. Устните на стареца се задвижиха в мълчалив протест или молитва.

Острието стремително, безпощадно се спусна надолу. То разсече гърлото на стареца. Всички ронини отскочиха назад, за да се предпазят от кръвта, шурнала от разреза, който бе отделил главата от тялото му. Неволна конвулсия разтресе крайниците му. Лицето му застина с празен поглед и отворена от ужаса уста.

Момчето доближи свирка до устните си и я наду. Острият, пронизителен звук даде сигнал, че старецът е мъртъв и че четиридесет и седемте самураи са изпълнили своята мисия.

Скоро щеше да настъпи тяхната разплата със съдбата.