Лора Джо Роуланд
Айджин (15)

12. глава

Готова ли си да тръгваме? — попита Масахиро майка си, докато тя седеше на тоалетната си масичка.

— Не съвсем — Рейко закрепи косата си с гребени. — Трябва да вземем малко храна за Окару.

Чийо влезе в стаята с купчина кутии за храна, които издаваха апетитен аромат на мисо, пържени кнедли и печена риба.

— Ето я тук.

— Добре — каза Масахиро. — Може ли да тръгваме вече?

Той изгаряше от нетърпение да види отново Окару. Откакто я бе видял вчерашния ден, тя не му излизаше от ума, и беше толкова развълнуван от предстоящото второ посещение, че цяла нощ почти не мигна.

Най-накрая той, Рейко и Чийо излязоха навън в студения, ясен ден. Жените се качиха в паланкина с кутиите с храната. Масахиро яхна коня си. Телохранителите се събраха. Носачите вдигнаха гредите на раменете си. Масахиро яздеше начело на процесията, толкова потънал в мислите си, че дори не забеляза градските забележителности, които обикновено му доставяха удоволствие.

Никога не се беше интересувал от момичета. Те се кикотеха прекалено много. Говореха за досадни неща, например за дрехи, и се караха за разни глупости. Той беше твърде зает с важни неща, за да им обръща внимание. Но Окару беше различна. Тя беше най-красивото момиче, което някога бе виждал. И събуди в него непознати, вълнуващи чувства. Когато каза на майка си защо иска тя да помогне на Окару, не беше съвсем искрен. Да, Окару беше бедна и безпомощна и той изпитваше съжаление към нея; и да, той искаше да й предаде добротата, която беше показвана към него; но имаше и нещо много повече от това. Той обаче не знаеше точно какво.

Когато заедно със спътниците му наближиха хана, отпред се беше сбрала тълпа. Хората се трупаха и напираха към вратата, надничайки над раменете на стоящите пред тях. Докато жените излизаха от паланкина, а Масахиро слизаше от коня си, той чу, че тълпата крещи: „Пуснете ни! Искаме да видим любовницата на ронина“.

— Окару ли имат предвид? — попита Масахиро.

— Така изглежда — каза Рейко. — Но как са разбрали, че тя е тук?

В портата се отвори едно прозорче и лицето на съдържателя надникна отвътре.

— Това е частна собственост — изкрещя той. Тълпата го освирка.

— Ние сме приятели на Окару — извика му Рейко.

— Вчера я посетихме. Не ни ли помните? — тя се повдигна на пръсти и замаха с ръце над тълпата. — Тя ще иска да ни види.

— Да, помня — каза съдържателят, — но не мога да отворя вратата за вас. Защото тогава и всички останали ще нахлуят вътре.

Масахиро започна да разблъсква хората встрани от портата. Телохранителите на Рейко сдържаха тълпата, докато съдържателят водеше Масахиро.

Рейко и Чийо с кутиите с храна навътре, към стаите за гости. Рейко почука на вратата на Окару.

— Кой е? — попита тя.

Звукът на гласа й събуди трепетно очакване в Масахиро. След като Рейко се представи, Окару бързо отвори вратата.

— О, господарке Рейко! Благодаря на боговете, че се върнахте! — тя носеше тъмнорозово кимоно; косите й бяха прибрани и закрепени със златни гребени във форма на пеперуди. Изглеждаше дори още по-красива от предишния ден. Усмихна се на Масахиро и му каза: „Здрасти“.

Прекалено сконфузен, за да отговори, Масахиро можеше само да се кокори.

— Окару! — чуха се силни гласове. — Окару!

Ненадейно над оградата изникнаха лица, тъй като някои мъже от тълпата бяха успели да се покачат по нея. Те сочеха и викаха: „Ето я там!“

Окару се сви като сърне, притиснато от ловец. Рейко бързо вкара нея, Чийо и Масахиро в стаята и захлопна вратата. Окару се свлече на колене.

— Тези хора цяла сутрин не ми дават мира. Толкова ме е страх.

— Защо си сама? — попита я Рейко. — Къде е прислужницата ти?

— Излезе да вземе нещо за ядене. Не можем да си позволим ястията в хана.

— Ние носим храна — каза Рейко. Двете с Чийо разопаковаха кутиите.

— О, чудесно! — Окару се нахвърли върху храната.

— Толкова сте мили!

Пръстите й въртяха пръчиците толкова бързо и все пак толкова грациозно! Съвършените й зъби искряха при всяко отхапване от кнедлите, туршията и оризовия сладкиш. Меките й устни блестяха. Тя ги облиза с нежния си розов език. Масахиро беше запленен.

— Как тези хора са разбрали, че вие сте… годеница на Оиши? — попита Чийо.

— Вчера казах на слугините, които чистят стаята ми. Те доведоха един техен приятел — такъв, дето пише​ новини за вестниците. Говорих с него. Тази сутрин ми казаха, че историята ми се продава из целия град — обясни Окару и разочаровано добави: — Бях поласкана, докато не дойдоха всички тези хора и не започнаха да настояват да ме видят, сякаш съм някакво чудовище в улично зрелище.

— Трябвало е да проявиш повече мъдрост и да пазиш тайната си — каза й Чийо.

Масахиро почувства, че Чийо не харесва Окару.

Окару увеси нос.

— Сега осъзнавам това, но те бяха толкова заинтересувани и толкова мили. Бях глупава, съжалявам.

— В бъдеще не бъди толкова откровена с непознати — каза й Рейко.

Масахиро беше съгласен, че Окару трябва да си мълчи, но майка му и Чийо не трябваше така да я обвиняват; тя беше прекалено невинна, за да знае, че не на всеки може да се има доверие.

Окару кимна смирено.

— Благодаря ви за съвета — тя привърши с храненето и каза: — Толкова се тревожа за Оиши. Имате ли някакви новини за него?

— Съпругът ми го е поставил под домашен арест — каза Рейко и й обясни за Висшия съд.

Окару облекчено притисна ръце към гърдите си, останала без дъх от новината.

— Поне все още е жив.

Остра болка прониза сърцето на Масахиро, сякаш някой го прободе с нож. Някак си беше болезнено да види колко много обича тя Оиши. Масахиро започваше да го мрази, макар че вчера му се възхищаваше като на пример за самурайска доблест. Тогава всичко изглеждаше толкова просто! Светът се бе превърнал в странно, объркващо място само за една нощ.

— Има ли шанс Оиши да бъде помилван? — пламенно попита Окару.

— Може би, съвсем малък — каза Рейко. — Много важни хора са на мнение, че четиридесет и седемте ронини трябва да бъдат осъдени на смърт. Съпругът ми разследва случая. Всичко зависи от това, което той ще научи. Предадох му думите ти за това, което ти е казал Оиши за вендетата. Той обеща, че ще го има предвид. Но то може да помогне само ако си спомниш всичко останало, което ти е казал Оиши.

Окару тъжно поклати глава.

— Опитвам и опитвам, но наистина не помня.

Вратата се плъзна така рязко, сякаш някой я тресна в рамката й. Една жена влезе, препъвайки се, вътре в стаята. Тя дишаше тежко и с нея в помещението нахлу спарена, вкисната миризма. Тя беше висока и много слаба, облечена в провиснало палто, с дълга и посивяла коса, небрежно навита на кок. Лицето й беше правоъгълно, с изпити, но фини черти.

— Коя от вас е Окару? — очите й, зачервени и сълзящи от студа, горяха от ярост.

Всички я гледаха с недоумение.

— Коя сте вие? — попита я Рейко.

Погледът на новодошлата спря върху Окару. Тя пристъпи към момичето, което уплашено се дръпна назад. Жената не погледна към никой друг. Масахиро си помисли, че тя изглежда едновременно ядосана, удовлетворена и тъжна.

— Името ми е Укихаши. Аз съм съпругата на Оиши.

Окару зяпна от изненада.

— Какво… как…?

Докато Укихаши се взираше в Окару, изражението й се трансформира в отвращение.

— Милостиви богове, ти си на по-малко от половината му години — гневът в очите й се разгоря още по-силно. — Ти открадна съпруга ми!

— Не — каза Окару с немощен гласец. — Не съм го…

— Не се преструвай на невинна — изкрещя Укихаши. — Ти си го съблазнила. Но той е виновен колкото теб — стиснала юмруци, тя плюеше думите си в лицето на Окару. — Заради него аз изпаднах толкова. Някога бях хубавичка като теб, но я ме погледни сега! — тя разпери ръце. Носеше прокъсани ръкавици, от които се подаваха пръстите й. Кожата на лицето й беше суха и се лющеше. Устните й бяха напукани и кървяха. Ватираното й палто беше избеляло, лекьосано, прокъсано и от него стърчаха перушинки.

— Съжалявам — Окару изглеждаше толкова засрамена, че Масахиро се почувства зле заради нея. — Но разберете, Оиши вече се беше развел с вас по времето, в което се…

Укихаши зашлеви Окару по лицето.

— Ти, гадна малка курво!

Окару изскимтя от болка. Укихаши сграбчи реверите на кимоното й започна да я влачи и да я разтърсва, сипейки проклятия и ругатни.

— Помощ! — извика Окару.

Масахиро се хвърли върху Укихаши и се опита да я издърпа от Окару. Но Укихаши беше по-силна, отколкото изглеждаше. Докато дърпаше Окару през стаята, тя повлече и Масахиро.

— Стоп! — нареди Рейко.

Укихаши довлече Окару извън вратата и започна да я удря.

— Крадла! Не можеш да си намериш собствен мъж, затова взе моя!

Тя блъсна Окару. Момичето изпищя, падна на верандата и се свлече в снега. Укихаши се изтръгна от Масахиро, хвърли се върху Окару и заби нокти в очите й. Окару се бореше и викаше: „Остави ме на мира, луда жено!“

Мъжете, които надничаха над оградата, задюдюкаха. Другите гости на хана наизлязоха от стаите си, за да видят какво се случва. Съдържателят дотича и каза:

— Тя прескочи оградата. Не можах да я спра — той кършеше ръце, докато двете жени се боричкаха. — Няма ли кой да спре това?

Масахиро нагази в снега. Укихаши беше затиснала Окару под коленете си. Той задърпа Укихаши, докато тя триеше сняг в лицето на Окару. Момичето запищя. Укихаши се обърна към Масахиро и изврещя:

— Стой настрани от това!

И в този миг го удари с юмрук в лицето. Той извика, когато ударът избухна в носа му и го отхвърли назад. Приземи се в снега на дупето си. Гореща, сладко-солена кръв се процеди в гърлото му и потече от ноздрите му. Чу, че майка му вика телохранителите си. Те дотичаха и откъснаха Укихаши от Окару. Бяха необходими трима мъже, за да удържат Укихаши, докато тя се боричкаше и пищеше, а зрителите ръкопляскаха и дюдюкаха. Окару седна, кашляйки и плюейки сняг. Рейко и Чийо се спуснаха към Масахиро.

— Ранен ли си? — разтревожено попита Рейко. — О, носът ти кърви! — Чийо подаде кърпичката си. Рейко я притисна към носа му. — Наведи си главата назад. Влез вътре!

Докато влизаше, той видя как Окару извърна глава към него. Лицето му се сгорещи от притеснение. Така да се изложи! Да допусне една стара жена да му разкървави носа, докато се опитваше да я спаси! А сега на всичкото отгоре го третираха като бебе.

— Остави ме на мира — каза той рязко. — Добре съм.

Чийо помогна на Окару да се изправи на крака и да влезе в стаята. Масахиро се опита да се отскубне от майка си, но тя продължаваше да се суети над него. Рейко махна кърпичката за достатъчно дълго, за да види, че носът му все още кърви.

— Стой неподвижно. Не бъди толкова нетърпелив. Масахиро не можеше да понесе да гледа към Окару. Не можеше и да се сдържи да не я гледа. Тя му се усмихна, докато бършеше лицето си и косата си с кърпа. Притеснението се превърна в унижение.

Лейтенант Танума се появи на вратата.

— Господарке Рейко, какво искате да направим с тази жена? Да я пуснем ли да си върви?

— Не — каза Рейко. — Искам да говоря с нея — тя се обърна към Масахиро. — Дръж си главата назад и продължавай да притискаш носа си с кърпичката.

— Аз с теб ли да дойда, или да остана с Масахиро? — попита Чийо.

— Можете да отидете — каза Окару. — Аз ще бъда тук.

Когато майка му и Чийо излязоха, Масахиро се паникьоса. Беше влизал в битки, беше срещал смъртта като истински мъж, но се ужасяваше от перспективата да остане насаме с Окару. Какво би могъл да й каже?

Притисна отново кърпичката към носа си и се взря отчаяно в тавана, сякаш можеше да намери отговора написан там.

Окару коленичи до него. Той погледна встрани от нея. Тя се усмихна отново. Масахиро си даде сметка, че сигурно изглежда много глупаво. Наведе глава надолу и предпазливо подсмъркна.

— Спря ли кървенето? — попита Окару.

— Мисля, че да.

— Това е добре.

Срамежливостта връзваше езика на Масахиро. Това беше първият му разговор с Окару и той не можеше да измисли как да го поддържа. Махна кърпичката от носа си.

— Имаш кръв по лицето. — Окару отиде до един леген с вода, потопи вътре парче плат и го изстиска.

— Ето, дай на мен.

Масахиро застина, страхувайки се да не помръдне, докато тя триеше бузите и устните му. Окару беше толкова близо до него, че той можеше да чуе лекото й дишане и да помирише сладкия й, свеж аромат. Страхуваше се да я зяпа невъзпитано в лицето, затова отклони поглед надолу. Видя леко разтворената пазва на кимоното й и вдлъбнатината между гърдите й. Силен трепет премина през него. Почувства прилив на удоволствие и странна, настойчива нужда. Сърцето му започна да думка толкова гръмко, че той се уплаши Окару да не го чуе. Копнееше да я докосне, но се ужасяваше от това какво ще си помисли тя, ако го направи.

— Готово — Окару седна на пети и го огледа. — Носът ти е подут. Боли ли? — тя нежно докосна носа му.

— Да — каза Масахиро. — Искам да кажа, не — пръстите й бяха толкова меки и прохладни, като цветни листенца, но сякаш изгаряха кожата му.

— Благодаря ти, че ме спаси — каза Окару.

Той се намръщи, чудейки се дали тя не се шегува, но изражението й беше сериозно.

— Не те спасих аз — беше принуден да признае той.

— Спасиха те телохранителите на майка ми.

— Ако не беше ти, тази жена можеше да ме убие, преди те да дойдат — Окару се усмихна. — Ти си моят герой.

Всичко, което Масахиро успя да направи, бе да погледне в пода и да се изчерви толкова силно, че се почувства така, сякаш е паднал в разпален огън.