М. Д. Лаклън
Фенрир (73)

73.
Съдбата на Хелги

Много трудно прокопаха и укрепиха шахтата, вече им бе струвала живота на трима роби от изтока, защото се срути веднъж. Но сега беше готова, с гладки стени, дълбока три човешки ръста и стигаше до някогашния гроб на Гилингр.

Водеха Елис натам с опрян в гърба й връх на копие. Камъчето беше като непосилен товар на шията й и тя се препъваше в мъглата. Нямаше нужда да я връзват. Не би могла да побегне. Руните мълчаха в нея. Застана до отвора на шахтата и се огледа. Мъглата бе изцедила всички цветове от околността, черни камъни лежаха на сивия склон.

Събра се рехава тълпа от любопитни жени и деца, които с радост излязоха от града под защитата на дружинници, след като толкова отдавна се свираха в домовете си заради мъглата. И търговецът дойде, яхнал мулето си. Този път заряза вързопа с мечовете в голямата зала. Чу как ще постъпят с Елис и не му беше до печалби.

Смъкна се от животното и се довлече до Хелги. Изглеждаше, че умолява владетеля за нещо, но тя не разбираше думите. Загуби способността си да разбира езика на северняците. Но още знаеше, че е живяла и преди, помнеше случилото се тогава не като свързана история, а в откъслечни образи — изпречили й се лица, мярнали се кораби, подпалено село, скъп за нея човек, заклан на постелята си.

— Какво ще стане с мен, търговецо? — попита на романското наречие.

Лицето му беше бледо.

— Трябва да слезете по стълбата. Съжалявам, госпожо. Отведох ви от вашия дом за своя изгода. Мислех, че ще бъдете негова съпруга. Не очаквах да ви отредят такава участ.

Елис се озърташе, накрая погледна Хелги.

— Това ли е островът?

Хелги й отговори на норвежки, тя не го разбра. Той разгада недоумяващия й поглед и опита на нейния език, макар че се затрудняваше.

— Какъв остров?

— Островът, където ме погребахте преди.

— Говориш безсмислици. Да не си забравила норвежкия език?

Хелги беше по-уверен отвсякога, че е взел правилното решение.

— Тогава той дойде да ме погуби. Ще дойде отново.

— Какво казва тя? — обърна се князът към Леший.

— Каза, че той е идвал да я убие преди и пак ще дойде.

— Кой?

— Вълкът.

— Ти, госпожо, си единствената вълчица тук.

— Няма да ме убиеш.

Хелги избълва нещо, което търговецът преведе бавно.

— Той няма намерение да ви убие. Иска да живеете.

— Там долу?

— Там долу. За да си защитена — натърти Хелги.

— В мрака?

— В мрака. Но ще имаш…

Князът не се сети за думата и посочи кошниците с одеяла, храна, огниво и свещи.

— Колко дълго ще остана там?

— Докато всичко се подреди добре.

— Завинаги ли?

Хелги пак каза нещо на Леший, който преведе:

— Знаеш ли коя си?

— Счупена дреболия — промълви Елис.

— Трима искат да станат един — опита отново князът на развалено романско наречие. — Не може да се случи. Един победител, един господар. Один трябва да чака.

— Ако има такава магия в мен, как се надяваш да ме възпреш?

Леший преведе думите й и Хелги опря пръст в камъчето на шията й.

— Локи, Один. Голям вълк. Няма магия.

Елис бе видяла какво причини талисманът на Жеан и разбра казаното от княза. А какво се бе случило с изповедника, откакто остана без талисмана? Мъртъв ли беше, или по-лошо — преобразен, окървавил челюстите си? Чувстваше се по-обвързана с боговете, чиито имена Хелги спомена, отколкото с вярата, в която я възпитаха. За нея онази вяра си бе останала задължение, а не страст — скучаеше всяка неделя в църквата и искаше да слуша последните клюки, а не за делата на Исус. Хелги говореше за Один и вълка, а тя чувстваше и с костите си колко са правдиви думите му. „Вгледай се в света наоколо — нима можеш да твърдиш, че е сътворен от благ бог?“

— Стълбата! — напомни Хелги.

Елис хвана връвта на шията си, за да я махне, но за пореден път се убеди, че не може да го направи. Пръстите й ставаха непослушни.

— Добро доказателство — кимна князът. — Време е, госпожо. Слез в мината.

Елис се взираше в този северен варварин, в нелепия му кафтан, в торбестия панталон. Тя беше потомка на Робер Силния и превъзхождаше несравнимо Хелги по потекло. Нямаше да се боричка, нямаше да плаче. Само му се усмихна.

— Когато подхващаш война с боговете, варварино, първо се погрижи гробът ти да бъде изкопан. Мисля си, че хората, трудили се да изкопаят тази дупка, скоро ще хванат лопатите да изкопаят още една за тебе. — Тя го заплю и изрече думи, които си спомни внезапно: — И даг дейр ту.

— Това е денят на смъртта ми, тъй ли? Може би, а може би не. Ще ме убие кон. Предречено е. Нямам коне, затова не съм застрашен.

— Боговете не обичат такива приказки — отвърна Елис. — Може да си помислят, че ги предизвикваш.

Хелги схвана достатъчно добре смисъла на думите й и сви устни.

— Ти си великолепна жена. Жалко, че трябва да постъпя така. Но няма друг начин.

Елис му обърна гръб, за да покаже, че не заслужава вниманието й. Хвана горния край на стълбата и слезе по нея. Издърпаха стълбата и спуснаха кошниците. Елис вдигна глава към квадрата от сивкава светлина. Хелги я гледаше отгоре.

— Надолу в тунелите е топло — каза той. — Ще живееш, обещавам. Тук си, за да живееш, не да умреш.

Откъм реката се разнесе вълчи вой.

— А ти ще умреш съвсем скоро — увери го Елис. — И аз ти го обещавам.

Хелги се обърна към воините си.

— Кой съм аз?

— Хелги Пророка! — изкрещяха те задружно.

— Каква съдба е отредена на Хелги?

— Да бъде убит от своя кон!

— Колко коне притежава Хелги?

— Нито един!

— Тогава кой може да ми се опълчи?

— Няма такъв мъж!

Нещо изтрещя страховито при реката, отекнаха викове. Леший погледна натам. Бойците на Хелги бяха намерили неговите приятели.

— Кой може да му се опълчи? — изкрещя Хелги, размахал меча над главата си.

— Няма такъв мъж!

Дружинниците надаваха бодри викове и удряха с юмруци по щитовете си.

Леший се промъкна зад хагана. Извади от пояса си ножа, с който бе отрязал косата на Елис, и го заби с все сила в гърба на Хелги.

— Аз съм твоето муле, хагане, така ме наричаха хората. Всъщност съм обикновен човечец, невзрачен в очите на крале и герои.

Ръката на княза се изви зад гърба, напипа дръжката на ножа, но не можа да го извади.

— Свава… — изхърка Хелги.

Опита се да каже още нещо, но не успя. Направи крачка, залитна и падна в шахтата.

Дружинниците съсякоха Леший.