М. Д. Лаклън
Фенрир (12)

12.
Въпрос на воля

Когато Елис излезе, берсерките спяха в краката на мулетата, излегнати върху дисагите.

Леший им бе платил да охраняват стоката му. Търговецът се зарече да си върне парите все някак, особено откакто се убеди, че услугите им са излишни след краткото сбиване в началото. Когато обитателите на бивака се убедиха, че виното е свършило, а в дисагите няма храна, бързо загубиха интерес. Коприната не засища и не утолява жаждата. Щом Леший показа на тълпата парче жълта коприна, всички се върнаха към привичните си занятия — да гладуват, да се оплакват и да поддържат оръжията си годни за битка.

Въпреки умората Леший не се унасяше. Чувстваше се стар и премръзнал в сутрешната мъгла. Видя съществото на излизане от къщата и лесно се досети какво представлява — шаман, магьосник и най-вероятно безумец. Потръпна при вида на тази странна фигура. Рече си, че няма значение, защото е виждал и по-страшни хора, макар да не си спомняше къде и кога.

И кралят излезе от къщата. Търговецът се поклони доземи, чудеше се какво ще обяснява, след като кралят не го познае. На владетеля също му личеше, че е недоспал.

— На крак, воини! — провикна се той.

Берсерките се размърдаха мудно, изтръскаха росата от косите си и май им се прииска да не го бяха правили, защото веднага ги налегна махмурлукът.

— Заведете монаха горе, в бивака на Гарвана.

— Господарю, предпочитам да не отивам там — заинати се Фастар.

— А аз предпочитам да отидеш.

Елис доближи търговеца, който се прозяваше, а очите му бяха зачервени.

— Трябваше да пазя стоката цяла нощ — каза той. — Това е твое задължение.

Елис го стрелна с красноречив поглед — макар тя да се преструваше на роб, търговецът не биваше да прекалява. Леший се подсмихна. Да, тя не беше роб, а скъпоценна стока.

Офети изнесе на рамо монаха. Леший виждаше болката на сакатия и усилията му да я прикрие.

— Търговецо — обърна се към него Офети, — няма да го нося толкова надалече. Дай ни едно муле назаем.

— Онова, което носеше виното, вече няма никакъв товар — отвърна Леший. — Сложи монаха на него. Аз ще заведа другите животни на сигурно място в гората.

— Не — спря го кралят. — Ти ще ми послужиш, търговецо. Ще придружиш тези хора.

Леший се усмихна насила.

— Готов съм да ви служа както винаги, господарю.

— Не се отделяй от монаха през този ден. Ще повториш пред мен какво е говорил.

— Винаги на вашите услуги, повелителю.

Зигфрид изгледа косо Леший, който очакваше въпрос дали изобщо се познават, но кралят само добави:

— Можеш да оставиш тук мулетата и товара, те не са ти нужни сега.

— Господарю, ще ми се да бдя над тях.

— Не ти предлагам, а ти заповядвам. Нищо няма да бъде откраднато от дисагите, нито мулетата ще бъдат изядени. Имаш думата ми. Ще си ги върнеш, ако съм доволен от разказа ти.

Леший пак се усмихна, макар все повече да се уверяваше, че ще си намери белята по тези земи. Нямаше с кого да търгува, нямаше с какво да се забавлява, нямаше и храна. В най-добрия случай можеше да си тръгне оттук болен от скорбут. В най-лошия… нямаше да си тръгне. Той обаче беше практичен човек и знаеше, че северняците спазват обещанията си. При краля дисагите щяха да са на по-сигурно място. Поне с едно се утешаваше — викингите не споменаха, че уж познавал краля още от детството му.

Тръгнаха между тлеещите огньове в бивака, през стелещите се ивици мъгла и нагоре по дългия склон. Когато се изкачиха по-нависоко, Леший се озърна. Мъглата запълваше плитката долина като чорба в паница. Вариво, забъркано от заразна болест, схватки, недоверие и смърт. Стигнаха до началото на гората, където неколцина мъже вече режеха дърва, и продължиха под короните на дърветата. Имаше тясна пътека, просто ивица малко по-утъпкана трева. Влажната гора беше прекрасна — роса искреше под бледото слънце, зюмбюли проблясваха като скъпоценни камъни в рехавата мъгла. Леший обаче не можеше да се порадва на утрото. Той беше пленник. Погледна Елис. Ами тя каква беше? Пленница на пленник. Голямо сгромолясване в една-единствена нощ за благородната дама.

Едва ли бе изминал и час, когато излязоха на поляна, обградена от огромни дъбове, които вече се разлистваха.

— Тук е — каза Фастар.

Леший не виждаше никакви следи от бивак.

— Храфн! — кресна Фастар. — Храфн!

Някъде по високите клони гарван се размърда в гнездото си.

— Не си този, който търсим — подхвърли Офети.

Никой не се засмя.

Птицата се настани на клон над тях и ги зяпна.

— Странни твари са те — отбеляза Офети. — Не гнездят заедно, но щом някой от тях надуши храна, скъсват се от грачене, за да повикат и другите на пиршеството.

— Дано няма още някой като Храфн наблизо — намръщи се Фастар.

— Защо не ме оставиш да изкормя този трупояд? — наежи се Офети.

Фастар се усмихна.

— Ако се натъкнем на него там, където не е под закрилата на Зигфрид, ще се надпреварвам с тебе кой пръв да му клъцне гръкляна.

— Не бива да говорите така — намеси се Сван. — Той е жрец на Один. Лекува хората, а в бой струва колкото десетима, видях го с очите си.

Фастар изсумтя, но не пожела да продължи спора.

— Храфн!

Нещо се размърда в шубраците.

— Ох, кълна се в дебелия грездей на Фрейр, че е тя — промърмори Офети.

— Щом е тъй, да оставим пленниците и да приключваме — предложи Фастар. — Не искам да се бавя тук, за да гледам какво става.

— Фастар, толкова ли си се размекнал? — подхвърли насмешливо Серда.

Леший изви глава към коравия дребосък, който бе тормозил Елис с такова удоволствие.

— Убил съм поне двайсетина мъже — отвърна Фастар, — но смъртта им беше честна, с меч, брадва или копие. А от това се гнуся.

— Не ти ли харесва да гледаш как страдат твоите врагове? — упорстваше Серда.

— Харесва ми да умират бързо — сопна се Фастар, — за да се връщам по-скоро при пивото и жените.

— Всекиму своето — вдигна рамене дребосъкът. — Ако искаш, аз мога да остана с тях.

— Постъпи както желаеш…

Гласът на Фастар секна, а Леший се ококори, неволно отворил уста. Елис направо изпищя, но никой не я погледна — всички бяха прекалено заети да се сдържат да не повърнат. Веднъж Леший срещна прокажен по дългите пътища и побърза да се махне надалече. Но такава уродливост не би могъл и да си представи.

В края на поляната излезе жена с разрошена черна коса. Носеше мръсно бяла дълга риза, окървавена отпред от две незараснали рани на шията. Олюляваше се, като че не й стигаха силите да се задържи права. Но вниманието на търговеца се прикова в очите й. Нямаше ги. Лицето й беше осеяно с белези, но повече и по-страшни, отколкото имаше нейният брат, а главата й изглеждаше подута почти като чудовищна гъба на дънера на дъб. Наглед нямаше нос, устата беше разръфан процеп, а вместо очи зееха кухини, чиято форма трудно можеше да се определи. „Какво й е причинило това?!“ — питаше се смаяният Леший. Не познаваше подобна болест, макар че черно-червеното й лице беше очевидно възпалено, по-издуто от едната страна и някак хлътнало от другата. Но най-смразяващи бяха празните очници.

Жената се клатушкаше по поляната, накрая се спъна и падна, запълзя слепешком на колене и длани, душеше шумно въздуха и напипваше пътя си към тях.

— Какво да правим? — промърмори Фастар.

— Не гледай мен — сопна се Офети.

— Това е техният бивак. Тя иска монаха, дай й го — намеси се Серда.

— Как, в името на ледените цици на Норните, позна какво иска това нещо? — озъби му се Офети. — И ти ли започна да четеш мисли?

Жената чу гласовете им и наклони глава. Леший я гледаше как се изправя и застава с лице към тях на двайсетина крачки, отпуснала ръце покрай тялото си. Всичко ставаше прекалено смахнато. Търговецът пресметна, че половин ден бързо ходене стига, за да напусне земите, завладени от северняците. Ако можеше, би тръгнал с дамата направо към Ладога. Вярно, би се наложило да зареже коприната и мулетата, но князът щеше да му се отплати щедро, ако получи момичето. За пръв път, откакто тръгна от източните земи, Леший съжали, че човекът вълк не е до него. Той би им дал поне някакъв шанс да избягат.

— От нас се иска да оставим монаха тук — обади се друг берсерк. — Хайде да го оставим и да си вървим.

Фастар завъртя глава.

— Трябва да научим къде е онова момиче. Ако Храфн иска да научи тъкмо това, трябва да го изпреварим и да отидем първи при нея. Нека чуем прорицанието и да я открием, преди той да е забил ноктите си в нея.

— Добре де, да сваля ли монаха на земята, или не? — попита Офети.

— Свали го.

Леший се огледа. Дългурестата фигура на Хугин се появи откъм другия край на поляната. Носеше три торби и бе облякъл оръфан панталон и съдран елек от мръсно сива вълна, която изглеждаше мазна, сякаш не е била накисната във вряща пикня, за да се изчисти. На хълбока му висеше ножницата със зловещо извития меч. Разбира се, Леший отдавна знаеше за тези оръжия, легендарни сред маврите и синкавочерните хора в Африка. Но дори когато преброди пътищата на керваните чак до Серк, тъй и не видя нито едно. Питаше се кой ли ковач има уменията да изработи такъв меч.

— Сложете монаха ето тук, под надвисналия клон на този дъб — каза Гарвана.

Леший гледаше как свалят монаха от мулето и чак се нажали. Умуваше каква огромна цена би трябвало да има един светец. Дори костите му можеха да направят богат онзи, който ги продаде на подходящ манастир. Търговецът си рече, че току-виж му падне сгоден случай да открадне трупа — в какъвто несъмнено щеше да се превърне монахът, щом Хугин си свърши работата с него.

Изповедникът не издаде звук, докато го оставяха на земята. Гарвана коленичи до него и опря длани в челото и гърдите му. Леший би се заблудил, че шаманът иска да се погрижи за монаха, ако не виждаше примката със сложния възел.

Гарвана преметна въжето през клона и нахлузи примката на врата на монаха. Затегна я и издърпа изповедника да седне, Леший забеляза, че въжето не задушаваше монаха, макар и да му пречеше да диша. А от него се искаше да стои тук, за да предаде после на краля какво е казал изповедникът. Но щом му беше трудно да диша, как щеше да изрече прорицание?

— Така ще можеш ли да научиш къде се е дянало момичето? — усъмни се Офети.

— Може би — отговори Хугин.

Монахът изпъшка и притихна. Леший му се възхити. Отсега си знаеше, че този човек няма да отстъпи пред болка, увещания или молби. Такива като него ставаха мъченици. Леший никога не забравяше за изгодата си и му хрумна, че може да изкрънка по някоя гореща гозба в манастирите, докато разказва на монасите как е умрял техният събрат.

Хугин отвори първата торба. В нея имаше бял прах. Извади цяла шепа и намаза лицето и ръцете на изповедника. Леший забеляза, че магьосникът не пипа грубо. Всъщност внимаваше много, заглаждаше праха с палец досущ като майка, махаща мръсотията от лицето на сина си, преди да са дошли гостите. Хугин отвори втората торба и извади твърде странен предмет, изваян от дърво. Приличаше на двойна лъжица с кожени връзки във всеки край. Опря го в лицето на монаха и Леший се досети, че това е някакъв предпазител за очи като металните наочници, които северняците слагаха на погребалните шлемове. В битка бяха безполезни, защото металът можеше да насочи върха на меч или копие както встрани от очите, така и към тях. Но този не беше прикрепен към шлем и в него нямаше прорези. С тази измишльотина на лицето си човек не би виждал нищо. Храфн обаче не го върза на главата на монаха, а май размисли и го остави настрана. Отвори и третата торба, извади човешка ръка с пръст, вързан за примка. Нагласи я на шията на монаха.

Леший се озърна към берсерките, които си мърмореха един на друг. Търговецът долавяше колко ги смущава ритуалът, който предстоеше.

Хугин отиде при съсипаната си сестра, застанала насред поляната. Хвана я нежно за ръка, поведе я към монаха и я настани до него. Тя обви с ръце изповедника и запя.

Имаше прекрасен глас. Думите не бяха на език, който Леший знаеше, но сякаш звъняха. Песента му размъти главата. Усети как се разсейва, все едно вършеше досадна работа и зяпаше слънчевия ден навън. По някое време забеляза, че притъмнява. В първия миг му се стори, че има облаци, но бързо разбра, че се здрачава. Долавяше миризмата на дим откъм долината, слънцето просветваше ниско между дърветата. Берсерките бяха налягали по тревата и изглеждаха като заспали. А безликото ужасно подобие на жена още се гушеше в монаха и пееше, Гарвана още бе коленичил наблизо и зяпаше нанякъде. Имаше и шум, който Леший не разпозна. Заблуди се, че е шумолене от вятър, ту по-силно, ту по-тихо, но не беше същото. Повече приличаше на диханието на тълпа, на далечна гълчава.

Песента продължаваше. Леший се загледа в дърветата. Навсякъде около поляната в гаснещата светлина чернееха гарвани като парцалчета, спускащи се върху клоните.

Един изпърха подобно на черно листо и кацна върху рамото на жената, въртеше глава любопитно. Тя протегна пръст и птицата го клъвна, изскочи капка кръв. Жената като че не забеляза, а пъхна пръста под ноктите на гарвана, който се вкопчи в плътта й. Със свободната си ръка тя напипа рамото на монаха. После духна лекичко върху птицата, която прескочи върху изповедника. Леший гледаше как монахът усети тежестта и опита да извие глава встрани, но примката не му позволяваше. Здрав човек би могъл да се размърда, да подплаши гарвана, но не и изповедникът. Птицата започна да кълве, но не неговото тяло. Откъсна мъничко парченце от ръката, увиснала на шията му, и изграчи силно. И други гарвани се спуснаха от дърветата с доволна врява, започнаха да разкъсват ръката.

Чу се и друг звук като дълбока въздишка или охкане, но не от болка, а от отчаяние. Леший забеляза, че от бузата на монаха потече кръв, после от челото, накрая от шията, ушите и устните му.

Хугин се върна при изповедника и приклекна да шепне на ухото му.

Один, господарю, с това приношение на болка,

Один, господарю, твоите слуги те умоляват,

Один, господарю, който в мъката заслужи обич,

Один, господарю, насочи ни към твоя враг.

Мънкаше тези думи отново и отново.

Берсерките се надигнаха, някои тръскаха глави, други се обръщаха на другата страна с престорено безразличие, но един гледаше в захлас. На Серда зрелището явно му допадаше. А Елис не можеше да отмести поглед и се мъчеше да говори, но само фъфлеше втрещена. След миг-два щеше да се издаде. Леший обгърна раменете й с ръка и за да я подкрепи, и за да я възпре. Знаеше колко странно изглежда да се държи така с роб, но никой не се озърна към него — останалите виждаха само страданието на изповедника. Червеното слънце хвърляше дълги сенки в гората като ръце, протегнати да приветстват нощта. Леший осъзна, че стоят тук от много часове.

Монахът не можеше да шавне, но гласът му беше силен, дори развълнуван.

— Аз се върнах при нея. Тя е близо до мен.

Търговецът дръпна Елис.

— Да се махаме!

— Тя е тук! — нададе вой монахът. — Тя е тук…

— Къде? Къде е тя? — питаше Гарвана тихо като баща, приспиващ неспокойното си дете.

— Тук, тя е тук.

— Можеш ли да я намериш? Къде е тя?

— Наблизо е, тя винаги е била близо до мен. Господи Исусе, дай ми сили да устоя. Няма да я предам…

Една птица подскочи към лицето на монаха и клъвна колебливо окото му. Хугин стисна ръката му и пак заговори напевно:

— Один, господарю, вземи тази мъка заради своите мъки, деветте нощи и дни на брулено от стихии дърво. Один, господарю, който даде око за знание, поведи ни към твоите врагове.

— Елис! Елис! — закрещя монахът. — Ела при мен, ела при мен. Толкова дълго те търсих. Елис… Адисла, не си отивай — това ще ме погуби!

— Адисла ли? Коя е пък тази? — сепна се Елис. Името като че беше северняшко, но й прозвуча странно познато. Поддаваше се на желанието да помогне на изповедника. Понечи да пристъпи към него, обаче Леший я спря. Увереността му, че тази магия няма да постигне нищо, бе изместена от още по-силната вяра, че магията ще успее. Очакваше само след миг монахът да каже точно къде е дамата.

Птиците вече падаха от клоните като в черна есен, струпваха се върху тялото на изповедника, вряскаха и грачеха.

Леший забрави колебанията си. Не го интересуваха нито мулетата, нито коприната. Трябваше да мисли само за собствения си живот и за наградата, която можеше да получи за тази жена.

— Хайде, тръгваме — подкани той Елис.

Не успя да я помръдне. Тя беше като вкоренена на мястото си, разтреперана и вторачена в изповедника.

А Хугин пак накара ужасната си сестра да запее.

И тогава от монаха се изтръгна нечовешки писък, пронизителен звук на терзание, акорд от музиката на ада. Настана шумна бъркотия. Гарвана се изправи със скок и разпъди птиците от тялото на изповедника. Замахна с нож към въжето и монахът се свлече като чувал пясък. Елис не можеше да се сдържа повече и хукна към Жеан, провря се между берсерките и профуча край Хугин, който се бе обърнал и стискаше главата си с длани.

Леший се хвърли подире й и се наведе, за да укроти някак плачещото момиче.

— Помни — зашепна й, — че си няма. Няма! Не казвай нищо, иначе ще споделиш мъките на този човек.

Опитваше се да не гледа монаха, но докато дърпаше Елис, го зърна за миг. Езикът на изповедника висеше от устата му. Приличаше на парче от черен дроб, лъскаво от кръвта и разръфано в края. Търговецът се изуми от постъпката на монаха. Жеан не допусна да чуят прорицанието, както и да го омагьосваха и изтезаваха. Направи единственото нещо по силите си, за да не издаде Елис. Той бе отворил уста, за да изкълват птиците езика му.