Розамунде Пилхер
Бурен ден (4)

4.

Имах нужда от защита. Имах нужда да си изградя увереност и самоуважение, тъй като не ми харесваше ролята на спасявана бездомница, в която така внезапно се бях озовала. Горещата баня и смяната на дрехите доста ми помогнаха да възстановя присъствието на духа си. Оправих си косата, гримирах си очите, напръсках се с последния остатък от шишенцето със скъп парфюм и почти се овладях. Бях извадила една рокля от вездесъщата си раница и я бях окачила с надеждата гънките да се изправят. Сега я облякох, тъмна памучна дреха с дълги ръкави, обух си тъмни, много фини чорапи и обувки с токчета със старомодни катарами, които бях намерила отдавна на една сергия на Портобело Роуд. Започнах да си слагам перлените обици и в този момент чух как през бученето и трополенето на поривистия вятър се понесе звукът от гумите на пикапа на Джос Гарднър, които барабаняха по калдъръма, докато се придвижваше нагоре по улицата. Чу се скърцане и той спря пред вратата, а в следващия момент долових и гласа му долу — извика първо госпожа Кърнау, а после и мен.

Продължих бавно да си слагам втората обица. Взех си чантата, а после и кожуха. Бях го разпънала пред електрическата печка с надеждата да изсъхне, но не се получи. Горещината просто бе подсилила миризмата на кокер шпаньол, пристигащ от дъждовна разходка, и все още тежеше като олово. Метнах го на лакътя си и слязох надолу по стълбите.

— Здрасти. — Застанал в салона, Джос вдигна поглед към мен. — О, каква трансформация! По-добре ли се чувстваш?

— Да.

— Дай ми палтото си…

Той го взе с намерението да ми помогне и веднага се престори на комичен щангист, огъвайки коленете си под огромната му тежест.

— Не можеш да носиш това, то ще те повали на земята. И така или иначе, все още е мокро.

— Нямам друго.

Все още натоварен с кожуха ми, той започна да се смее. Самоуважението ми започна да се изцежда и вероятно нещичко от това се бе прокраднало на лицето ми, защото той веднага спря да се кикоти и повика госпожа Кърнау. Когато тя се появи, с лице изразяващо едновременно раздразнение и любов, той метна кожуха ми в ръцете й, каза й да ми го изсуши, после разкопча и съблече своята черна мушама и я сложи с елегантен жест на раменете ми.

Отдолу носеше сив пуловер и памучен плетен шал на врата.

— Е — каза той — сега сме готови да тръгваме. — И отвори вратата към завесата на дъжда.

— Но ти ще се намокриш — възразих аз.

Но той каза само:

— Бегом!

И аз побягнах, той също побягна и в следващия миг ние бяхме отново в пикапа, почти без да се намокрим, а вратите бяха затръшнати и плътно затворени, чудесна защита срещу бурята, макар малките локвички от дъжда на моята седалка и в краката ми да предизвикаха подозрения, че това вярно, непромокаемо и здраво возило вече не е толкова водоустойчиво както някога. Но той запали шумния двигател и ние тръгнахме, и с плискането на водата отвън и в колата пътуването ни наподобяваше малко на бърза езда в пробита моторна лодка.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— В „Котвата“. Ей тук е, зад ъгъла. Не е много изискано. Имаш ли нещо против?

— Защо да имам нещо против?

— Би могла да имаш. Би могла да искаш да те отведа в „Замъкът“.

— Имаш предвид да танцуваме фокстрот на музиката на камерното трио?

— Не мога да танцувам фокстрот — каза той и се захили. — Никой никога не ме е учил.

Профучахме по „Фиш Лейн“, покрай няколко ъгъла, под каменна арка и се озовахме на малък площад. Едната му страна беше оформена от нисък, крив силует на стар хан. Зад малките прозорци сияеше топла светлина и се разливаше от извития вход, а табелата над вратата висеше и проскърцваше на вятъра. Отпред вече имаше паркирани четири-пет коли и Джос вкара пикапа си плътно в тясното пространство между две от тях, изключи двигателя и каза:

— Едно, две, три, бегом!

И двамата излязохме и отново спринтирахме през късото разстояние между колата и подслона на антрето.

Там Джос се разтърси леко, изчетка дъжда от меката повърхност на пуловера си, взе мушамата от раменете ми и ми отвори вратата, за да мина пред него.

Таванът на помещението беше нисък, вътре беше топло и миришеше така, както винаги миришат старите кръчми. На бира и дим на лула и на плесенясало дърво. Имаше бар с високи столове, а по краищата на помещението бяха подредени маси. Двама възрастни мъже играеха дартс в ъгъла.

Барманът вдигна поглед и извика:

— Здрасти, Джос!

Джос остави мушамата на закачалката и ме поведе през залата, за да ме представи.

— Томи, това е Ребека. Ребека, това е Томи Уилямс. Прекарал е тук целия си живот. Можеш да дойдеш и да питаш Томи за всичко, което искаш да знаеш за Порткерис или за хората, които живеят тук.

Двамата си казахме „Приятно ми е“. Томи имаше сива коса и много бръчки. Изглеждаше така, сякаш в свободното си време работи като рибар. Настанихме се на два стола и Джос поръча скоч и сода за мен и скоч и вода за себе си и докато Томи изпълняваше поръчката, двамата започнаха да си говорят, потъвайки удобно в разговор, типичен за мъжете по кръчмите.

— Как са нещата при теб? — попита го Томи.

— Не е зле.

— Кога отваряш?

— На Великден, може би, с малко късмет.

— Магазинът завършен ли е вече?

— Почти.

— Кой прави дърводелската работа?

— Аз сам си я правя.

— Това ще ти спести малко разходи.

Вниманието ми се отклони и залъкатуши. Запалих цигара и се огледах и ми хареса това, което видях. Двамата старци, които играеха дартс, млада двойка в джинси, дългокоси, приведени над масата и над двойка халби с битер, обсъждащи нещо с ненаситна и интензивна концентрация. Екзистенциализма? Някоя картина? Как да си платят наема? Нещо такова. Но каквото и да беше, явно означаваше много и за двамата.

По-нататък имаше групичка от четирима по-възрастни посетители. Скъпо облечени, мъжете преднамерено небрежни, жените непреднамерено официални. Отгатнах, че са отседнали в „Замъкът“ и от скука, заради времето вероятно, са слезли долу, за да видят как я карат бедняците. Личеше си, че им е некомфортно, явно си знаеха, че не се вписват в обстановката, и едвам чакаха да се върнат в тапицирания кадифен комфорт на големия хотел на хълма.

Очите ми шареха наоколо и попаднаха на едно куче. Беше хубаво куче, голям червен сетер, с красива блестяща козина, с опашка като копринен пискюл от медни косми, просната на сивите плочи на пода. Седеше съвсем неподвижно, близо до господаря си и от време на време опашката му леко се помръдваше в одобрително потупване.

Заинтригувана, аз се вгледах в мъжа, който явно притежаваше това завидно създание, и установих, че е почти толкова интересен, колкото и кучето му. Седнал с лакти на масата, опрял брадичка на юмрука си той бе обърнал към мен ясен и чист профил, сякаш нарочно ми го бе предоставил, за да го изследвам. Главата му беше хубаво оформена, косата му имаше онзи вид на гъста козина на сребърна лисица, на човек, който е започнал да побелява твърде рано. Единственото око на профила му, което виждах, беше дълбоко поставено и засенчено, носът бе дълъг и орлов, устата приятна, брадичката твърдо оформена, характерна. И от дължината на китката му, показваща се от маншета на ризата и ръкава на сивото му вълнено сако, и от начина, по който бе опънал краката си под малката маса, предположих, че е висок вероятно около метър и осемдесет.

Докато го наблюдавах, той изведнъж се разсмя на нещо, което каза събеседникът му. Това привлече вниманието ми към другия мъж и аз се изненадах, защото те никак не си подхождаха. Докато единият беше строен и елегантен, другият бе нисък, дебел, червендалест и облечен в плътно опънат морскосин блейзър и риза с висока яка, която изглеждаше така, сякаш щеше да го удуши. В кръчмата не беше много топло, но по зачервеното му чело блестяха капки пот и забелязах, че тъмната му коса е подстригана с особена сръчност и изобретателност — един дълъг зализан с брилянтин кичур бе сресан нагоре и леко настрани, за да скрие това, което иначе щеше да бъде напълно плешива глава.

Мъжът с кучето не пушеше, но дебелакът изведнъж смачка цигарата си в преливащия пепелник на масата, сякаш за да подчертае мисълта, която бе изказал или да наложи тезата си, и почти веднага посегна към джоба си, извади от него сребърна табакера и взе нова цигара.

Но мъжът с кучето бе решил, че е време да си върви. Той махна ръка от брадичката си, отметна маншета на ризата си, за да погледне часовника си, и довърши питието си. Дебелакът очевидно много искаше да е в крак с приготовленията на другия, затова бързо запали цигарата си и гаврътна на един дъх уискито си. Те се надигнаха и бутнаха столовете си назад с ужасяващ скърцащ звук. Кучето стана и опашката му се завъртя в радостни кръгове.

Изправени така, единият толкова нисък и дебел, а другият толкова тънък и строен, още повече си личеше, че двамата изобщо не си пасват. Слабият взе един дъждобран, който бе преметнат на облегалката на стола му, после се обърна към нас, насочвайки се към вратата. За миг се разочаровах, защото лицето му не съответстваше на обещанието, което даваше този интригуващ профил. А после забравих, че съм разочарована, защото той видя Джос. А Джос, вероятно усещайки присъствието му, спря да говори с Томи Уилямс и се обърна, за да види кой стои зад него. За миг двамата изглеждаха смутени, после слабият мъж се усмихна и усмивката изряза тънки линии по загорелите му бузи и дребни бръчици покрай очите му и беше невъзможно да устоиш на такъв чар.

— Джос — каза той. — Отдавна не сме се виждали. — Гласът му беше приятен и дружески.

— Здрасти — каза Джос, без да става от стола си.

— Мислех, че си в Лондон.

— Не. Върнах се.

Скърцащото полюляване на вратата привлече вниманието ми. Другият мъж, дебелият, тихичко си бе тръгнал. Реших, че има някаква важна уговорка и забравих за него.

— Ще кажа на стареца, че съм те видял.

— Добре, кажи му.

Дълбоко поставените очи се насочиха към мен и после отново се отклониха. Очаквах да бъда представена, но нищо не се случи. Незнайно защо, но тази липса на възпитание от страна на Джос ми се стори като шамар в лицето.

— Е, ще се виждаме — каза накрая високият мъж и си тръгна.

— Със сигурност — отговори Джос.

— Лека нощ, Томи — извика той на бармана и бутна вратата, за да пусне кучето пред себе си.

— Лека нощ, господин Бейлис.

Почувствах, че главата ми се раздруса, сякаш някой беше дръпнал някакъв шарнир в нея. Той вече бе изчезнал, оставяйки вратата да се люлее зад него. Без да се замислям, аз се смъкнах от стола, за да го последвам, но една ръка хвана рамото ми и ме спря. Обърнах се и видях, че Джос ме държи. В един изненадващ миг очите ни се сблъскаха, после се освободих от ръката ум. Чух запалване на двигател на кола отвън. Беше вече твърде късно.

— Кой е той? — попитах аз.

— Елиът Бейлис.

Елиът. Момчето на Роджър. Детето на Моли. Внукът на Гренвил Бейлис. Моят братовчед. Моето семейство.

— Той е мой братовчед.

— Не знаех това.

— Но ти вече знаеш името ми. Защо не му го каза? Защо ми попречи да тръгна след него?

— Ще го срещнеш съвсем скоро. Тази нощ е твърде късно, твърде мокро и твърде тъмно за събиране на семейството.

— А Гренвил Бейлис е мой дядо!

— Помислих си, че може би има някаква връзка — хладно каза Джос. — Вземи си още едно питие.

Но сега аз вече бях наистина ядосана.

— Не искам друго питие.

— В такъв случай да сядаме и да хапнем.

— Не искам и да ям.

Мислех, че наистина не искам. Не желаех да прекарам и един миг повече с този груб, арогантен и властен млад мъж. Наблюдавах го как довърши питието си, стана от стола си и за миг си помислих, че ще вземе думите ми на сериозно, ще ме откара до „Фиш Лейн“ и ще ме стовари там ненахранена. Но за късмет той не се върза на блъфа ми, просто плати питиетата и без да каже дума, ме поведе през вратата в дъното на бара, която отвеждаше към стълбище и малък ресторант. Последвах го, защото явно нямаше какво друго да направя. Освен това бях гладна.

Повечето маси вече бяха заети, но сервитьорката видя Джос, позна го и дойде да каже добър вечер, а после ни отведе до една маса, която очевидно бе най-добрата в целия ресторант, поставена в тясна ниша до еркерен прозорец, зад който се виждаше прозрачната тъма на пристанището, блещукаща от отраженията на уличните лампи по кея и подскачащите светлини на рибарските лодки.

Седяхме лице в лице. Аз все още бях много ядосана и не исках да го погледна. Стоях си там, рисувах линии с пръст по покривката и слушах как поръчва това, което аз щях да ям. Очевидно нямах дори правото да си избера нещо по мой вкус. Чух как сервитьорката каза:

— И за младата дама същото ли?

Дори и тя беше изненадана от пренебрежителното му поведение, но Джос отвърна: „Да, и за младата дама същото“, след което сервитьорката се отдалечи и ни остави сами.

След малко вдигнах очи към него. Немигащият му тъмен поглед срещна моя. Тишината натежа и аз получих нелепото чувство, че очаква да му се извиня. Чух се да казвам:

— Ако не искаш да ме оставиш да говоря с Елиът Бейлис, може би ти ще говориш за него.

— Какво искаш да знаеш?

— Женен ли е? — Това беше първият въпрос, който ми дойде в главата.

— Не.

— Привлекателен е. — Джос кимна утвърдително. — Сам ли живее?

— Не, с майка си. Имат къща в Хай Крос, на шест мили оттук, но преди около една година се преместиха в Боскарва, за да бъдат със стареца.

— Дядо ми болен ли е?

— Май не знаеш много за семейството си, а?

— Не. — Опитвах се да звуча предизвикателно.

— Преди десет години Гренвил Бейлис получи инфаркт. Тогава спря да рисува. Но винаги е имал физика на вол и се възстанови по чудо. Той не искаше да напусне Боскарва и си имаше едно семейство, което се грижеше за него.

— Петифър?

Джос се намръщи.

— Откъде знаеш за Петифър?

— Мама ми каза. — Помислих си за някогашните чаени сбирки до кухненския огън. — Изобщо не съм си представяла, че са още тук.

— Госпожа Петифър умря миналата година и дядо ти и господин Петифър останаха самички. Гренвил Бейлис вече е на осемдесет години, а и Петифър не е кой знае колко по-млад от него. Моли Бейлис искаше той да се премести в Хай Крос и да продаде Боскарва, но старецът излезе непреклонен и накрая тя и Елиът се преместиха при него. Без особен ентусиазъм, бих добавил. — Той се облегна назад на стола си, опрял дългите си ръце на ръба на масата. — Майка ти… тя Лиса ли се казва?

Аз кимнах.

— Знам, че Гренвил е имал дъщеря, която е имала дъщеря, но фактът, че ти се нарече Бейлис, леко ме изненада.

— Баща ми е напуснал майка ми, преди да се родя. Тя никога не е използвала неговото име.

— Къде е майка ти сега?

— Тя почина само преди няколко дни. В Ибиса. — И повторих, защото изведнъж ми се стори, че е било преди векове: — Само преди няколко дни.

— Съжалявам. — Аз направих някакъв неясен жест, защото не можех да намеря подходящи думи. — Дядо ти знае ли?

— Не знам.

— Дошла си да му го кажеш ли?

— Предполагам, че може би ще се наложи.

Идеята, че ще трябва да го направя, бе плашеща.

— Той знае ли, че си тук? В Порткерис? — попита Джос.

Поклатих глава.

— Той дори не ме познава. Ние никога не сме се срещали. Аз никога не съм била тук преди. — Накрая направих и окончателното си признание. — Дори не знам как да намеря къщата му.

— Така или иначе — каза Джос — ще му причиниш шок.

Разтревожих се.

— Много ли е крехък?

— Не, не е крехък. Фантастично здрав е. Но е остарял.

— Мама ми каза, че някога е бил много внушителен и суров, чак да ти стане страшно. Все още ли е такъв страховит?

Джос направи тъжна физиономия, с което никак не ме успокои.

— И още как! — каза той.

Сервитьорката ни донесе супата. Беше от волска опашка, тлъста, гъста, кафява и много гореща. Бях толкова гладна, че я изядох веднага до дъно, без да кажа и дума. Най-сетне оставих лъжицата си. Погледнах нагоре и видях, че Джос ми се смее.

— За момиче, което не искаше да яде, не се справи толкова зле.

Но този път не възразих. Отместих празната купа и облегнах лакти на масата.

— Откъде знаеш толкова много за семейство Бейлис? — попитах го.

Джос не бе изгълтал супата си така както аз. Сега не бързаше, мажеше си с масло едно хлебче и го правеше влудяващо бавно.

— Много просто — каза той. — Върша по някоя и друга работа в Боскарва.

— Каква работа?

— Ами реставрирам антикварни мебели. И не зяпай по този отблъскващ начин. Какво те учудва?

— Реставрираш антикварни мебели? Сигурно се шегуваш.

— Не се шегувам. А Гренвил Бейлис има пълна къща със стари и много ценни предмети. Навремето си е печелил много пари и по-голямата част е инвестирал в антики. Е, сега всички те са в окаяно състояние, не само че не са били поне малко полирани през годините, но навремето ги е оставил на централно отопление, а то скапва старата мебел. Шкафовете се изкривяват, политурата се набръчква и напуква, а краката падат от столовете. И случайно — добави той, отклонявайки се в спомените си — аз бях този, който поправи твоя черешов стол.

— Но от колко време се занимаваш с това?

— Да видим… напуснах училище, когато бях на седемнайсет, сега съм на двайсет и четири, значи това прави около седем години.

— Но ти е трябвало да учиш.

— Разбира се, в началото вършех само дърводелска работа и четири години прекарах в занаятчийско училище в Лондон, а после, когато взех свидетелството си, чиракувах още две години при майстор мебелист в Съсекс. Живях с него и съпругата му, вършех цялата мръсна работа в работилницата и научих всичко, което знам сега.

Направих малко изчисления.

— Това са само шест години. Ти каза седем.

Той се разсмя.

— Взех си една година почивка по средата, за да пътувам. Родителите ми казаха, че съм започнал да ставам тесногръд, задръстен провинциалист. Баща ми имаше братовчед, който управляваше ранчо в Рокис, югозападно Колорадо. Работих като каубой там девет месеца и нещо. — Той се намръщи. — На какво се хилиш?

Казах му.

— Първият път, когато те видях, в магазина… ти изглеждаше точно като каубой… изглеждаше като истински каубой. И някак си ме ядоса, че всъщност не си.

Той се усмихна.

— А знаеш ли ти как изглеждаше?

Изстинах.

— Не.

— Като председателка на класа в образцово сиропиталище. А това пък ядоса мен.

Малко кръстосване на шпагите и още веднъж бяхме от противоположните страни на барикадата.

Аз го гледах с неприязън, докато си довършваше супата. Сервитьорката дойде да отнесе празните купи и да донесе гарафа с червено вино. Не бях чула Джос да поръчва вино, но сега го гледах как налива две пълни чаши и видях дългите му пръсти с продълговати крайчета. Харесваше ми да си представям как работят с дървото и със старинните красиви предмети, как ги обръщат, мерят, лакират и им връщат формата. Вдигнах чашата си с вино и то засия червено като рубин на светлината.

— Това ли е всичко, което правиш в Порткерис? Реставрираш мебелите на Гренвил Бейлис?

— Разбира се, че не. Отварям магазин тук. Успях да наема едни помещения долу в пристанището преди шест месеца и нещо. И оттогава ту съм тук, ту ме няма. Сега се опитвам да го вкарам в ред преди Великден, или Петдесетница, или когато летният бизнес наистина стартира.

— Антикварен магазин ли е?

— Не, модерен, мебели, стъклария, текстил. Но реставрирането на антики ще си остане, макар и на заден план. Имам работилница. И малка квартира на горния етаж, там живея сега и заради това ти можа да наемеш моята стая при госпожа Кърнау. Един ден, когато решиш, че съм достатъчно надежден, можеш да изкачиш разнебитените стълби и ще ти го покажа.

Игнорирах тази дръзка малка духовитост.

— Ако работиш тук, тогава какво правеше в онзи магазин в Лондон?

— При Тристрам? Казах ти, той ми е приятел. Отбивам се да го видя винаги когато ходя в града.

Намръщих се. Имаше толкова много съвпадения. Нашите животи изглежда бяха свързани в тях, като добре опакован с въженца колет. Гледах го как довършва чашата си с вино и още веднъж бях навестена от същото смущение, което бях изпитала по-рано вечерта. Знаех, че трябва да му задам хиляди въпроси, но преди да мога да се сетя и за един, сервитьорката пристигна на нашата маса още веднъж, носейки стекове, зеленчуци, пържени картофки и чинии със салата. Пийнах малко вино и продължих да наблюдавам Джос, и когато сервитьорката се отдалечи, казах:

— С какво се занимава Елиът Бейлис?

— Елиът? Държи един гараж в градчето Хай Крос, специализиран в супер мощни коли втора ръка, мерцедеси, алфа ромео. Ако имаш правилния вид чекова книжка, той може да те снабди практически с всичко.

— Ти не го харесваш, нали?

— Изобщо не съм казвал, че не го харесвам.

— Но не го харесваш.

— Вероятно ще бъде по-близо до истината да кажеш, че той не ме харесва.

— Защо?

Той ме погледна, в очите му танцуваха весели искрици.

— Нямам идея. И защо не си изядеш стека, преди да е изстинал?

Джос ме откара до госпожа Кърнау. Все още валеше, а аз изведнъж се почувствах смъртно уморена. Той спря колата пред вратата на сградата, но остави двигателя включен. Благодарих му, пожелах му лека нощ и понечих да си отворя вратата, но преди да успея, той се протегна и ме спря. Обърнах се да го погледна.

— За утре — каза той. — Ще отидеш ли в Боскарва?

— Да.

— Аз ще те откарам.

— Мога да отида сама.

— Ти дори не знаеш къде е къщата, а пътят нагоре по хълма е много дълъг. Ще те взема с колата. Около единайсет?

Да се спори с него беше все едно като да спориш с парен валяк. А бях и твърде изтощена.

— Добре — казах му аз.

Той ми отвори вратата и я бутна.

— Лека нощ, Ребека.

— Лека нощ.

— Ще се видим утре сутринта.