Розамунде Пилхер
Бурен ден (11)

11.

Изведнъж ми стана ужасно студено. Вече беше тъмно и въздухът в ателието стана леден, но аз почувствах и как кръвта се оттече от лицето ми като вода от мивка, чувах тежкото думкане на сърцето си и започнах силно да треперя. Първата ми инстинктивна мисъл бе да пъхна портрета там, откъдето го бях извадила, да натрупам няколко други платна над него и да го потуля, като престъпник, опитващ се да скрие труп или нещо още по-лошо.

Но накрая дръпнах един стол и го натъкмих така, че да крепи портрета на София като триножник, после отстъпих назад на треперещите си крака и внимателно се настаних на хлътналия престарял диван.

София и Джос.

Очарователната София и загадъчният Джос, за когото най-накрая бях научила, че не трябва да му се вярва.

Ами, върна се в Лондон, ожени се и роди бебе. Така ми бе казал Петифър. После през 1942 г. е била убита в Блиц. Но той не беше споменал Джос. И все пак, Джос и София бяха очевидно неразривно свързани.

И аз си помислих за бюрото си, за бюрото на майка ми, което тя искаше да ми остави, скрито в задната част на работилницата на Джос. И гласът на Моли.

Не знам защо Гренвил е толкова обсебен от Джос. Плашещо е. Сякаш Джос е успял да му направи някакво заклинание.

София и Джос.

 

 

Вече беше съвсем тъмно. Нямах часовник и бях загубила представа за времето. Вятърът заглушаваше всички други звуци, затова не чух кога Елиът е слязъл през градината от къщата и е минал през тъмното, защото аз бях взела фенера. Не чух нищо, докато вратата не се отвори с трясък, сякаш от порива на вятъра, и светлината отново започна да примигва и да играе налудничаво, и толкова ме изплаши, че почти обезумях. В следващия миг Руфъс скочи вътре, хвърли се на дивана до мен и аз осъзнах, че имам компания.

Братовчед ми Елиът стоеше на отворената врата в тъмнината. Носеше велурено сако и бледосин поло пуловер, на раменете си бе наметнал дъждобран като плащ. Мъждивата светлина бе изцедила цвета от тънкото му лице и бе превърнала дълбоко поставените му очи в две черни дупки.

— Мама ми каза, че си тук. И дойдох да…

Той спря и аз разбрах, че беше видял портрета. Не можех да помръдна, бях вцепенена от студа, но така или иначе вече беше твърде късно да се направи нещо.

Той влезе в ателието и затвори вратата. Скачащите сенки още веднъж застинаха бавно.

Никой от нас не каза нищо. Аз хванах главата на Руфъс, инстинктивно търсейки успокоение в неговата мека, топла козина и наблюдавах как Елиът смъкна дъждобрана си, пусна го на стола, дойде бавно и седна до мен. Очите му не се откъсваха от портрета. Накрая проговори.

— Мили боже!

Аз не казах нищо.

— Къде го намери?

— В ъгъла… — Гласът ми излезе като крякане. Прочистих гърлото си и опитах отново. — В ъгъла, зад една купчина други платна.

— Това е София — каза Елиът.

— Да.

— Това е Джос Гарднър.

Не можеше да се отрече.

— Да — казах аз.

— Внук е на София, вероятно?

— Да, мисля, че е така.

— О, по дяволите!

Той се облегна назад, кръстоса дългите си елегантни крака, и изведнъж се отпусна, като много сведущ художествен критик на частна изложба. Очевидното му удовлетворение ме озадачи и аз не желаех той да си мисли, че го споделям.

— Не търсех нея — казах аз. — Исках да знам как е изглеждала София, но нямах представа, че портретът й ще бъде тук. Просто дойдох да си потърся картина, защото Гренвил каза, че мога да си взема една в Лондон.

— Знам, мама ми каза.

— Елиът, ние не трябва да казваме нищичко.

Той игнорира настояването ми.

— Знаеш ли, винаги е имало нещо странно около Джос, нещо необяснимо. Как така се появи изневиделица в Порткерис, сякаш от нищото. Как така Гренвил разбра, че той е тук и му даде работа, дори му предостави абсолютно свободен достъп до Боскарва. Никога не съм вярвал на Джос. И изчезването на бюрото — бюрото, което би трябвало да дойде при теб. Това мирише, та не се трае. Много е подозрително.

Знаех, трябваше да кажа на Елиът, че бях открила бюрото. Отворих уста с намерението да го направя, но веднага я затворих, защото някак си не можех да изрека думите. Освен това Елиът все още говореше и не забеляза моя опит да го прекъсна.

— Майка ми смята, че той е направил някакво заклинание над Гренвил.

— От твоите уста звучи така, като че ли го шантажира?

— Може би, в омекотена форма, е точно така. Знаеш, ето, аз съм внукът на София, какво ще направиш за мен? А и Петифър сигурно е знаел. Петифър и Гренвил нямат тайни един от друг.

— Елиът, не трябва да казваме, че сме намерили картината.

Той обърна глава да ме погледне.

— Звучиш притеснена, Ребека. Заради Джос Гарднър?

— Не. Заради Гренвил.

— Но ти харесваш Джос.

— Не.

Той се престори на изненадан.

— Но всички харесват Джос. Всички изглежда попадат под омаята на неговия момчешки чар. Гренвил и Петифър. Андреа е луда по него, тя не го оставя на мира, но аз мисля, че има и нещо физическо в това привличане. И си помислих, че и ти ще се присъединиш към клуба… — Той се намръщи. — Ти харесваше Джос!

— Вече не, Елиът.

Той се заинтригува. Промени леко позата си, за да се обърне с лице към мен, и преметна ръка зад рамото ми.

— Какво се случи? — попита той.

Какво се бе случило? Нищо. Но аз винаги се бях чувствала малко неловко с Джос, както и от всички съвпадения, които сякаш свързваха нашите два живота ведно. А той бе откраднал бюрото на майка ми. И сега, в този момент, продължаваше своята тайна афера с тази противна Андреа! При самата идея за това въображението ми се отвръщаше и се опитваше да избяга някъде и да се скрие.

Елиът чакаше отговора ми. Но аз само свих рамене и поклатих глава безнадеждно, после казах:

— Промених си мнението.

— Може ли вчерашният ден да е изиграл някаква роля за това?

— Вчера?

Помислих си как седяхме с Елиът на окъпаната от слънце тераса, спомних си за двете момчета в тяхната малка лодка по сините води на залива, и накрая и за ръцете на Елиът, които ме обгърнаха и притиснаха, за усещането от целувката му, чувството за загуба на контрол, за плъзгане по стръмна скала.

Потреперих отново. Ръцете ми, студени и мръсни, лежаха на скута ми. Елиът постави своите ръце върху моите.

— Ти си премръзнала — възкликна той изненадано.

— Знам. С часове съм тук.

— Мама ми каза, че искаш да се върнеш в Лондон.

Явно бяхме приключили с темата за Джос и аз бях много благодарна за това.

— Да, трябва да си тръгвам.

— Кога?

— Утре вечер.

— Защо не ми каза?

— Не го бях решила до тази сутрин.

— Явно можеш да си променяш мнението и да вземеш много решения в един-единствен ден.

— Не бях осъзнала как е литнало времето. Отсъствах от работа цели две седмици.

— Вчера те помолих да останеш.

— Трябва да си вървя.

— Какво може да те накара да останеш?

— Нищо. Имам предвид… аз… не мога… — Заеквах като глупачка, но ми беше прекалено студено, а и бях твърде мръсна и твърде уморена за подобни разговори. Може би по-късно щях да успея да се справя.

— Ще останеш ли, ако те помоля да се омъжиш за мен?

Вдигнах рязко глава сякаш ме удари ток. И може би на лицето ми се бе появило нещо подобно на ужас, защото той отметна глава и се разсмя весело.

— Не гледай толкова уплашено. Няма нищо страшно в това да се ожени човек.

— Но ние сме първи братовчеди.

— Това няма значение.

— Но ние не… Имам предвид… Ти не ме обичаш.

Беше много грубо от моя страна да кажа такова нещо, но Елиът го прие с лекота.

— Ребека, ти заекваш и запъваш като срамежлива ученичка. Ами ако те обичам? Може би съм те обикнал по-отдавна, още преди да те помоля да се омъжиш за мен, но ти ускори тази ситуация с внезапното обявяване, че се връщаш в Лондон. Затова, ако ще го казвам изобщо, по-добре да го кажа сега. Аз искам да се оженя за теб. Мисля, че ще се получи много добре.

Макар и да не исках, бях трогната. Никой никога не ме беше молил да се омъжа за него и аз установих, че съм поласкана. Но дори докато слушах Елиът с едната част на ума си, другата се въртеше в кръг като катеричка в клетка.

Защото все пак съществуваше и Боскарва, и земята, която Елиът се надяваше да продаде на Ърнест Педлоу.

Ти не си единственият ми внук.

— … Изглежда нелепо да кажеш сбогом и да излезеш от живота ми, когато току-що сме се срещнали и пред нас има толкова хубави неща.

— Като Боскарва? — казах тихо.

Усмивката му леко замръзна в краищата. Той вдигна вежди.

— Боскарва?

— Нека бъдем честни и искрени, Елиът. По някаква причина ти се нуждаеш от Боскарва. И мислиш, че Гренвил ще я остави на мен.

Той пое дълбоко дъх, сякаш за да го отрече, поколеба се, после го изпусна в дълга въздишка. Усмивката му беше унила. Прокара ръка по темето си.

— Колко си студена. Изведнъж се превърна в ледена принцеса.

— Ти се нуждаеш от Боскарва, за да можеш да продадеш фермата на Ърнест Педлоу за новия му комплекс.

— Да — внимателно каза той. Аз чаках. — Нуждаех се от пари, за да създам гаража. Гренвил не прояви интерес, затова се обърнах към Педлоу. Той се съгласи да ми ги даде и гаранцията беше фермата на Боскарва. Джентълменско споразумение.

— Но тя не е била твоя.

— Беше сигурно, че ще бъде моя. Нямаше причина да не е. А и Гренвил е стар и болен. Краят му все щеше да дойде някой ден. — Той разпери ръце. — Кой можеше да си представи, че три години по-късно още ще е с нас?

— Звучи така, сякаш ти искаш той да умре.

— Старостта е ужасно нещо. Самота и тъга. Той е имал хубав живот. В какво толкова има да се вкопчва?

Знаех, че не мога да се съглася с Елиът. Старостта, в случая с Гренвил, означаваше достойнство и воля. Тъкмо бях започнала да го опознавам, но вече го обичах и той беше част от мен; не можех да понеса мисълта, че ще умре. Опитах се да мисля практично.

— Няма ли някакъв друг начин да се изплатиш на господин Педлоу?

— Мога да продам гаража. Така както вървят нещата, може би ще трябва да го направя така или иначе.

— Мислех, че се справяш добре?

— Точно така трябва да си мислят всички.

— Но ако продадеш гаража, тогава какво ще правиш?

— Ти какво предлагаш да правя?

В гласа му се долавяше веселост, по-точно лек присмех, сякаш аз бях капризно дете, към което трябва да се проявява снизходителност.

— Ами господин Кембак и автомобилният музей в Бирмингам?

— Колко неудобно добра памет имаш!

— Толкова ли ще е лошо да работиш за господин Кембак?

— И да напусна Корнуол?

— Мисля, че това е, което трябва да направиш. Да започнеш отначало. Да напуснеш Боскарва и… — Спрях и после си помислих щом си започнала, карай докрай, и довърших бързо фразата си: — И майка си.

— Майка ми? — Пак този присмех, сякаш бях някаква глупачка.

— Знаеш какво имам предвид, Елиът.

Последва дълга пауза.

— Аз мисля — каза после Елиът — че ти си разговаряла с Гренвил.

— Извинявай.

— Едно нещо е сигурно, или Джос ще се махне оттук, или аз ще трябва да си замина. Както казват в уестърните: „Този град не е достатъчно голям за двама ни“. Но по-добре ще е Джос да се разкара.

— Джос не е важен. Не си струва да се разправяте заради него.

— Ако продам гаража и замина да работя в Бирмингам, ще дойдеш ли с мен?

— О, Елиът.

Извърнах се от него и още веднъж се озовах лице в лице с портрета на София. Очите й срещнаха моите и все едно че Джос седеше там, слушаше всяка наша дума и ни се смееше. После Елиът хвана брадичката ми и извърна главата ми, и аз още веднъж бях принудена да срещна погледа му.

— Слушай ме какво ще ти кажа!

— Слушам.

— Не е нужно да сме влюбени. Знаеш го, нали?

— Винаги съм си представяла, че това е важно.

— Не се случва на всеки. Вероятно никога няма да се случи и на теб.

Това беше ужасна перспектива.

— Може би не.

— В такъв случай толкова лошо нещо ли е компромисът? — Гласът му беше много нежен и благоразумен. — Няма ли компромисът да е за предпочитане пред работа от девет до пет през остатъка от твоя живот, който ще прекараш в празния си апартамент в Лондон?

Бръкна ми в раната. Бях самотна твърде дълго и перспективата да остана сама през остатъка от живота си беше плашеща. Гренвил бе казал: Ти си създадена за мъж, за дом и за деца. И ето сега всичко това беше тук и ме очакваше. Трябваше само да протегна ръка и да приема предложението на Елиът.

Изрекох името му, той ме обгърна с ръце и ме притисна, целуна очите ми, бузите ми, устата ми. София ни гледаше, но мен не ме интересуваше. Казах си, че тя е мъртва и че Джос вече е вън от живота ми. Защо трябваше да ме е грижа какво си мислят те двамата за мен?

— Налага се да тръгваме — каза Елиът и ме пусна. — Ти трябва да си вземеш гореща вана и да измиеш всички тези мръсни петна от лицето си, а аз трябва да извадя лед от хладилника и да бъда готов да сипя питие на Гренвил и майка ми.

— Да. — Аз се откъснах от него и отметнах кичур коса от лицето си. Чувствах се ужасно изморена. — Колко е часът?

Той погледна часовника си. Каишката, която аз му бях подарила, блестеше.

— Почти седем и половина. Бихме могли да останем тук цяла нощ, но за нещастие животът трябва продължи.

Изправих се уморено на краката си. Без да погледна към портрета, го взех и го пъхнах в един прашен скрит ъгъл заедно с паяжините и паяците, с лице към стената. После вдигнах другите картини и ги натрупах наоколо по стените. Всичко, казах си, беше както си е било преди. Разчистихме набързо и покрихме платната с падналите прашни чаршафи. Елиът изключи лампиона, а аз взех фенера. Излязохме от ателието, затворихме и заключихме вратата. Елиът взе фенера от мен и следвайки подскачащия кръг светлина минахме през градината, препъвайки се по скритите бабуни и туфи трева, и изкачихме лъскавите мокри стъпала на терасата. Пред нас се извисяваше къщата, осветените стаи блестяха зад спуснатите завеси, а край нас бушуваше вятърът и се поклащаха силуетите на безлистните, изтерзани дървета.

— Никога досега бурята не е продължавала толкова дълго — каза Елиът, докато отваряше страничната врата и влизахме вътре. В салона беше топло и сигурно и се усещаше приятното ухание на пиле в гювеч, което се готвеше за вечеря.

Разделихме се, Елиът се насочи към кухнята, а аз се качих горе, за да сваля мръсните си дрехи. Влязох във ваната и се потопих в топлата ароматна пара. Най-сетне се отпуснах и не мислех за нищо. Бях прекалено уморена, за да мисля. Може би щях да заспя и да се удавя. Но тази идея някак си не ме разтревожи особено.

Но не заспах, защото, докато лежах там, чух през воя на вятъра звук на приближаваща кола. Банята гледаше към алеята и входната порта. Не си бях дала труд да дръпна завесата и фаровете на колата проблеснаха за миг по тъмното стъкло. Захлопна се врата, чуха се гласове. Разтревожих се и излязох от ваната, подсуших се и тръгнах по коридора към стаята си, но спрях на място, когато чух да се надигат гласове по стълбата от салона.

— … Намерих я на половината път, нагоре по хълма — говореше мъжки глас, непознат.

А после Моли:

— … но скъпо дете… — Думите й бяха прекъснати от някакви дивашки кресливи ридания.

Чух Елиът да казва:

— За бога, момиче!

После отново гласът на Моли:

— Ела тук, край огъня, хайде, нали сега си добре. Сега си в безопасност.

Отидох в стаята си и само за няколко минути се облякох, закопчах кафявия си кафтан, изчетках и сплетох косите си. Сложих си само червило — нямаше време за повече — напъхах босите си крака в сандали и изтичах долу по стълбите, нанизвайки пътьом обиците си.

Когато стигнах в подножието на стълбището, Петифър се появи от кухненската врата с лице като гръмовен облак, носещ в ръце чаша бренди. Много показателен за сериозността на ситуацията бе фактът, че е пропуснал да я сложи на сребърен поднос.

— Петифър, какво се е случило?

— Не знам точно какво се е случило, но сякаш това момиче има пристъп на истерия.

— Чух да идва кола. Кой я докара вкъщи?

— Морис Таткомб. Каза, че се е прибирал у тях от Порткерис, когато я е намерил на пътя.

Ужасих се.

— Имаш предвид, че е лежала на пътя? Била е ударена от кола или нещо такова?

— Не знам. Вероятно просто е паднала.

Вратата на хола в дъното на салона се отвори с трясък и Моли излезе срещу нас, почти на бегом.

— О, Петифър, недей да стоиш там и да си приказваш, ами побързай с това бренди. — Тя видя, че съм зяпнала от недоумение. — О, скъпа Ребека, какво ужасно, ужасно нещо! Ще се обадя на доктора. — Отиде до телефона, взе указателя, но не можеше да види номера, защото си бе забравила очилата. — Погледни моля ти се, ето тук. Името е доктор Триваскис… трябва да е написано тук някъде долу, но аз не мога да го намеря…

Петифър бе изчезнал. Аз взех указателя и започнах да търся номера.

— Какво се е случило с Андреа? — попитах я.

— Ужасна история. Не мога да повярвам, че е истина. Каква благословия, че Морис я е намерил. Тя би могла да остане там цялата нощ. Би могла да умре…

— Ето го. Лайънъл Триваскис, Порткерис, 873

Тя постави ръка на бузата си.

— Разбира се, аз трябва да го знам наизуст. — Вдигна слушалката и набра. Докато чакаше, ми каза бързо: — Иди и седни до нея, мъжете са толкова безполезни в такива ситуации, те никога не знаят какво трябва да се направи.

Озадачена, но със странна неохота да науча детайли за нещастното изживяване на Андреа, аз все пак направих това, за което тя ме помоли. Заварих хола в пълна бъркотия. Гренвил, очевидно смаян, стоеше пред камината с ръце зад гърба и не казваше нищо. Останалите се бяха събрали около дивана; Елиът бе дал на Морис питие и те с похвално търпение гледаха, докато Петифър се опитваше да налее малко бренди в гърлото на Андреа.

А Андреа — тя изглеждаше така, че аз се стреснах и дори се уплаших. Спретнатият пуловер и изгладените джинси, в които бе излязла толкова весело за срещата, бяха прогизнали от вода и оцапани с кал. През скъсания им плат се виждаше коляното й, порязано и кървящо, като на малко, уязвимо дете. Явно си беше загубила обувката. Косата й беше залепнала за черепа като водорасли, лицето й бе станало на петна, подпухнало от сълзите и когато изрекох името й, тя обърна глава и ме погледна покъртително с разплаканите си очи. Видях с ужас голяма синина на слепоочието й, очевидно от някакъв силен удар. Келтският кръст с кожената каишка липсваше, откъснат, вероятно в някаква немислима борба.

— Андреа?

Тя нададе силен вопъл, надигна се, за да притисне лице в облегалката на дивана и разля брендито, събаряйки чашата от ръката на Петифър.

— Не искам да говоря за това. Не искам да говоря за това!

— Но трябва.

Петифър, вбесен, вдигна чашата и излезе от стаята. Аз заех мястото му до нея, седнах на края на дивана и се опитах да обърна раменете й към себе си.

— Ударил ли те е някой?

Андреа се извърна рязко към мен, тялото й се сгърчи в конвулсии.

— Да! — изпищя тя в лицето ми, сякаш бях глуха. — Джос! — И още веднъж избухна в буря от ридания.

Погледнах към Гренвил и срещнах смразяващия му, немигащ взор. Чертите му сякаш бяха изваяни от дърво. Реших, че няма полза да очаквам помощ от него. Обърнах се към Морис Таткомб.

— Къде я намерихте?

Той се местеше от крак на крак. Видях, че е облечен като за излизане в града. Кожено сако, украсено с множество бродирани емблеми, обсипано с капки от дъжда, прилепнали джинси и ботуши с високи токове. Дори и с високите токове върхът на главата му едва достигаше до раменете на Елиът и дългата му коса висеше влажна, отпусната и рядка.

Той я отметна, с жест едновременно агресивен и стеснителен.

— По средата на пътя по хълма на Порткерис. Знаете, където пътят се стеснява и не е павиран. Беше наполовина на банкета, наполовина в канавката. Късмет, че я видях. Помислих, че е била ударена от кола, но не е било това. Изглежда, че е имала стълкновение с Джос Гарднър.

— Той я покани да отиде на кино с нея — казах аз.

— Не знам как е започнало всичко — каза Морис.

— Но — каза мрачно Елиът — е явно как е завършило.

— Но…

Трябваше да има някакво друго обяснение. Тъкмо щях да им го кажа, когато Андреа нададе още един писък, като някаква дърта оплаквачка на ирландско погребение, и аз си изпуснах нервите.

— О, за бога, момиче, млъкни!

Хванах я за раменете, разтърсих я леко и главата й подскочи на копринената възглавница като на лошо натъпкана парцалена кукла.

— Спри да надаваш влудяващи звуци и ни обясни какво се случи.

Думите започнаха да се изливат от устата й, изкривявани от риданията й. (Помислих си за миг, че поне не си е загубила някой зъб, и се намразих за коравото си сърце.)

— Аз… ние… отидохме на кино… и… и когато излязохме навън, отидохме в едно заведение, и…

— Кое заведение?

— Не знам.

— Трябва да знаеш кое заведение!

Гласът ми нетърпеливо се повиши. Зад мен Моли, която не бях чула да влиза, каза:

— О, не й викай. Не бъди толкова груба.

Направих усилия и опитах отново, по-мило.

— Не можеш ли да си спомниш къде отидохте?

— Не. Беше т… тъмно и аз… не можех да видя… А после… после…

Хванах я здраво, опитвайки се да я успокоя.

— Да, и после?

— Джос пи много уиски. И не искаше да ме докара вкъщи. Искаше да отидем… да отидем в неговия апартамент… и…

Устата й се изкриви, чертите й се разляха в неконтролиран плач. Пуснах я и се изправих, отстъпвайки от нея. Моли веднага зае мястото ми.

— Хайде — каза тя. — Хайде, хайде. — Тя беше по-мила от мен, гласът й звучеше успокояващо, почти като майчински. — Сега вече няма за какво да се тревожиш. Докторът е на път, а Петифър ти е сложил хубава топла бутилка в леглото. Не трябва да ни казваш нищо повече. Не е нужно да говориш за това.

Но вероятно успокоена от поведението на Моли, Андреа изглежда нямаше търпение да разкаже всичко и през безконечни хлипания и въздишки ние трябваше да изслушаме остатъка от историята.

— А аз не исках да отида. Аз… аз исках да се прибера вкъщи. И аз… го оставих. А той дойде след мен. И… аз се опитах да избягам и се препънах на п… паважа, обувката ми… се изхлузи… А после той ме… ме хвана, и за… започна да ми крещи… и аз изпищях и той ме удари.

Огледах се по лицата край себе си, и видях едни и същи ужас и тревога, отразени по тях в различни степени. Само Гренвил изглеждаше хладнокръвен и дълбоко гневен, но все още не помръдваше и не бе казал нито дума.

— Всичко е наред — отново каза Моли, с леко треперещ глас. — Хайде, всичко е наред. Ела, ела нагоре по стълбите.

Андреа, накуцваща и окаляна, с мъка се бе надигнала от дивана, но краката не я удържаха и тя започна да се свлича. Морис, който стоеше най-близо до нея, пристъпи, прихвана я, преди да падне и я вдигна с хилавите си ръце с изненадваща сила.

— Хайде — каза Моли. — Морис ще те занесе горе. Всичко ще е наред… — Тя тръгна към вратата. — Оттук, Морис.

— Добре — каза Морис, който явно нямаше много възможности за избор.

Наблюдавах лицето на Андреа. Докато Морис вървеше, очите й се отвориха и погледнаха право в моите, погледите ни се сблъскаха и вкопчиха. И аз разбрах, че тя лъже. И тя разбра, че аз съм разбрала, че лъже.

Облегнала глава на гърдите на Морис, тя отново започна да плаче. И бързо бе изнесена от стаята.

Ние слушахме как натежалите стъпки на Морис минават през хола и тръгват нагоре по стълбите.

— Мръсна история — каза Елиът с добре отработена сдържаност и погледна към Гренвил. — Сега ли да позвъня в полицията или по-късно?

Гренвил най-сетне проговори.

— Кой е казал нещо за звънене на полицията?

— Ти със сигурност няма да го оставиш да се измъкне от това?

— Тя излъга — намесих се аз.

И двамата ме изгледаха с изненада. Очите на Гренвил се присвиха, той беше в най-страховитата си фаза. Елиът се намръщи.

— Какво каза?

— Нещо в историята й може и да е вярно. Вероятно по-голямата част. Но все пак тя излъга.

— Как така е излъгала?

— Защото, както ти самият каза, Андреа е луда по Джос и никога не го оставя на мира. Самата тя ми каза, че често е била в апартамента му и сигурно е била, защото ми го описа, и всеки детайл е верен. Не знам какво се е случило тази вечер. Но знам, че ако Джос е поискал да отиде с него у тях, тя щеше да хукне натам светкавично. Без никакви възражения.

— Тогава — попита Елиът с равен глас — как ще обясниш синината на лицето й.

— Не знам, казах, че не знам нищо за остатъка от историята й. Но тази част, с Джос, със сигурност е измислена.

Гренвил се размърда. Той бе стоял неподвижно дълго време. Сега бавно отиде до стола си и внимателно се отпусна в него.

— Можем да разберем какво всъщност се е случило наистина — каза той накрая.

— Как? — Въпросът на Елиът дойде като изстрел от пушка. Гренвил поклати глава и впери поглед в Елиът.

— Можем да попитаме Джос.

Елиът издаде някакъв звук, който в старомодните романи биха написали като „Пфу“.

— Ние ще го попитаме. И ще ни бъде казана истината.

— Той не знае какво означава истина.

— Нямаш никакви основания за това изявление.

Елиът си изпусна нервите.

— О, по дяволите, трябва ли истината да ти се хвърли в лицето, преди да я разпознаеш?

— Не ми повишавай тон!

Елиът замлъкна, взирайки се с неверие и отвращение в стареца. Когато накрая отново заговори, го направи почти шепнешком.

— Писна ми от Джос Гарднър. Никога не съм му вярвал и никога не съм го харесвал. Убеден съм, че е мошеник, крадец и лъжец, и знам, че съм прав. Един ден и ти също ще разбереш, че аз съм прав. Това е твоят дом. Приемам го. Но това, което не мога да приема, е неговото право да го превзема, и нас заедно с него, просто защо случайно е бил…

Трябваше да го спра.

— Елиът! — Той се обърна към мен. Сякаш бе забравил, че съм там. — Елиът моля те. Не казвай нищо повече.

Той погледна в чашата си и довърши питието си на една глътка.

— Добре — каза най-накрая. — За момента няма да казвам нищо повече.

И отиде да си сипе още едно уиски. Докато го правеше, Гренвил и аз го гледахме мълчаливо, а през това време Морис Таткомб се върна в стаята.

— Ще тръгвам — каза той в тила на Елиът и той се обърна да го погледне.

— Тя добре ли е?

— Добре е, горе е. Майка ти е с нея.

— Пийни още едно, преди да тръгнеш.

— Не, по-добре да вървя.

— Наистина не знам как ще ти се отблагодарим достатъчно. Какво ли би могло да се случи, ако не я бе видял…

Той спря, незавършеното изречение предизвика видение на изоставената Андреа, умираща от изтощение и загуба на кръв.

— Просто късмет, че я намерих.

Той отстъпи назад, очевидно нямайки търпение да излезе навън, но не беше сигурен как да го направи. Елиът сложи капачката на гарафата, остави напълнената си чаша на масичката и му се притече на помощ.

— Ще те изпратя до вратата.

Морис кимна с глава по посока на Гренвил и към мен.

— Лека, на всички.

Гренвил се изправи на крака с достойнство.

— Вие се справихте с нещата много практично, господин Таткомб. Ние сме ви много признателни. И ще ви бъдем признателни, ако запазите за себе си версията на момичето за това какво се е случило. Поне докато се докаже автентичността й.

Морис погледна скептично.

— Тези неща се разчуват.

— Но сигурен съм, че няма да е чрез вас.

Морис сви рамене.

— Това е ваша работа.

— Точно така. Наша работа. Лека нощ, господин Таткомб.

Елиът го изведе.

Гренвил внимателно се настани още веднъж в стола си. Прекара ръка през очите си и ми се стори, че всичко това не му се е отразило добре.

— Добре ли си?

— Да. Добре съм.

Искаше ми се да му се доверя, да му кажа, че съм разбрала за София и ми е ясно, че Джос е неин внук. Но знаех, че ако има нещо за казване, то трябва да го направи той.

— Искаш ли питие?

— Не.

Аз го оставих сам и се заех да подреждам възглавниците по разхвърляния от Андреа диван.

Мина известно време, преди Елиът да се появи отново, но когато влезе, изглеждаше отново весел, внезапната кавга, която бе пламнала между него и Гренвил сякаш бе забравена. Той отиде и си взе питието.

— Наздраве! — каза и вдигна чашата към дядо си.

— Мисля, че сме в дълг към този млад мъж — каза Гренвил. — И се надявам един ден да успеем да му се отплатим.

— Не бих се тревожил толкова много за Морис — отговори нехайно Елиът. — Мисля, че той е съвсем способен да се оправя сам. А Петифър ме помоли да кажа и на двама ви, че вечерята е готова.

Ядохме сами тримата. Моли остана с Андреа и посред вечерята пристигна докторът, който веднага бе отведен горе от Петифър. По-късно го чухме да говори с Моли в коридора, а после тя го изпрати навън и влезе в трапезарията, за да ни обясни какво й е казал той.

— Шок, разбира се. Даде й успокоително и ще трябва да остане в леглото за ден-два.

Елиът отиде да й донесе стол и тя се свлече в него. Изглеждаше много изтощена и разстроена.

— Представи си само, да се случи такова нещо! Как ще кажа на майка й, не мога да си представя.

— Не мисли за това до утре — каза й Елиът.

— Но това е такава отвратителна история. Тя е още дете. Само на седемнайсет е. Какво си е мислил Джос? Сигурно е откачил.

— Вероятно е бил пиян — каза Елиът.

— Да, вероятно. Пиян и жесток.

Нито аз, нито Гренвил казахме нещо. Сякаш бяхме влезли в някаква безмълвна конспирация, но това не означаваше, че аз бях простила на Джос, нито оправдавах това, което бе направил. По-късно може би, когато бъдеше разпитан от Гренвил, цялата истина щеше да излезе наяве. Но тогава пък аз вероятно вече щях да съм в Лондон.

А ако все още бях тук… Бавно похапвах грозде от малка чепка. Това можеше да е последната ми вечеря в Боскарва, но аз наистина не знаех дали искам да е такава или не. Бях стигнала на кръстопът и нямах представа по кой път да поема. Но скоро трябваше да реша.

Компромис, каза Елиът, и това бе прозвучало хладно, безчувствено. Но след ужасния спектакъл от тази вечер думите му бяха придобили солидно звучене, благоразумни, реалистични, земни.

Ти си създадена за мъж, за дом и деца.

Взех винената си чаша и видях, че Елиът ме наблюдава през масата. Усмихна ми се сякаш бяхме заговорници. Изражението на лицето му беше едновременно уверено и триумфално. Може би, докато аз мислех, че има някаква вероятност да се омъжа за него, той вече знаеше, че ще го направя.

Върнахме се в хола, седнахме около огъня и довършвахме кафето си, когато телефонът започна да звъни. Помислих, че Елиът ще отиде да го вдигне, но той бе потънал дълбоко в стола си с вестник и питие и успя да се замотае толкова дълго, че накрая Петифър отговори. Чухме как кухненската врата се отваря, как старите му нозе се влачат бавно през салона.

Звъненето спря. Без да знам защо, погледнах часовника над камината. Беше почти десет без четвърт.

Чакахме. Скоро вратата се отвори и Петифър подаде глава на ръба й. Очилата блеснаха на светлината на лампата.

— Кой е, Петифър? — попита Моли.

— За Ребека е — каза Петифър.

Изненадах се.

— За мен?

— Кой може да ти звъни в този час на денонощието? — каза Елиът.

— Нямам понятие.

Станах и излязох от стаята. Може би беше Меги и искаше да ми каже нещо за апартамента. Може би беше Стивън Форбс, чудейки се дали възнамерявам да се връщам на работа. Чувствах се виновна, защото трябваше да поддържам връзка с него, да го уведомя какво правя и кога планирам да се прибера в Лондон.

Седнах на скрина в салона и взех слушалката.

— Ало!

Чу се тъничък глас, като на мишле, и звучеше така, като че ли идва от много далеч.

— О, госпожице Бейлис, ние минавахме, и той лежеше там… моят съпруг каза… затова го качихме по стълбите, горе, в неговия апартамент… не знам какво се е случило. Целият е в кръв и едва може да говори. Искахме да извикаме доктор… но той не ни позволи… страшно е да го оставим така, съвсем сам… трябва да има някой при него… каза, че ще се оправи, но…

Може и да не съм била кой знае колко съобразителна и бърза, но не ми отне много време да осъзная, че това е госпожа Кърнау и ми се обажда от телефонна кабина в края на „Фиш Лейн“, за да ми каже, че нещо се е случило с Джос.