Джина Шоуолтър
Прокълната целувка (19)

Осемнадесета глава

Парис се взираше в тапицираната бяла стена със замъглен поглед и блуждаещ ум. Знаеше, че е би съблечен и завързан за друга маса. Знаеше, че не е правил секс от дни. Но вече дори нямаше сила да повдигне главата си. Беше мушкан и дупчен, и Ловците дори бяха довели блондинка, която да го възбуди, за да могат да наблюдават как действа демонът, но той не беше успял да се възбуди от нея.

Това се беше случило веднъж преди.

Много отдавна, непосредствено след като беше обладан, той беше достигнал до такава точка на отчаяние. Беше стигнал до такава точка на слабост. Твърде груб за която й да е смъртна жена, той беше принуден да приеме първият, склонен да го чука.

Беше се заклел никога повече да не допусне това да се случи.

Не искаше мъж Ловец да му дава сила. Можеше да мисли единствено за брюнетката с луничките. Сиена. Най-накрая си беше спомнил името й и то сега беше запечатано в мозъка му. Ако не можеше да я има, просто искаше да умре. По някакъв начин и по причини, които той не разбираше (или може би не искаше да разбере), тя беше омаяла демона.

Друга нямаше да свърши работа.

Защо? Малката Сиена го беше излъгала и предала, беше го упоила и заключила, а той все още искаше да я чука. Искаше я влажна за него и само за него. Искаше устните й да крещят името му и насладата да озари лицето й.

След това той искаше демонът да я пороби, да я подлуди от желание по него до такава степен, че тя да прави всичко, което Парис поиска. Да го следва, където и да отиде. Дори да го моли за още едно докосване. Той щеше да й откаже, разбира се, неспособен да я обладае отново. И така тя щеше да страда от желанието си, а той щеше да се смее.

Можеше дори да чука друга жена пред нея.

Самата мисъл го накара да се усмихне. Парис искаше тя да страда така, както той страдаше сега. Никога не беше желал или мразил жена повече, а двете чувства само растяха с всеки миг, който той прекарваше в тази тапицирана стая.

За да изпълни тази мечта, той трябваше само да убеди Ловците да му я пратят. Как обаче? Отговорът изглежда не беше по силите му.

— Какво да правим с него сега? — попита някой.

Парис затвори очи. Клепачите му бяха толкова натежали, че вече не можеше да ги държи отворени. В стаята имаше парад от лекари, но на него вече не му пукаше кой влиза и излиза.

— С тази скорост ще е мъртъв след няколко дни. Тогава няма да ни е от полза, а демонът ще избяга от него, за да тероризира света. Тази грешка вече беше правена веднъж. Не можем да позволим да се повтори. Не се знае какви бедствия би причинил Безразборност. Изнасилвания, край на всеки брак по света, вълна от полово предавани болести и забременявания сред тийнейджърките.

— Ако не друго, трябва да го опазим жив, докато не разберем как да удържим демона.

Пауза. После въздишка.

— Сиена е единствената, с която е говорил, и единствената, на която откликва по някакъв начин.

Образът на Сиена се появи в ума му. Миша коса, обикновени черти. Бледа кожа с лунички. Тяло, толкова слабо, че едва имаше гърди. Членът му обаче потрепна и показа първи признаци на живот от дни насам. Нежни ръце… меки устни… по цялото му тяло…

— Видя ли това? — отбеляза един от мъжете. — Сиена.

Членът му отново помръдна.

— Доведи я! Веднага!

— Сигурен ли си? Тя е…

— Доведи я!

Внезапно отекнаха стъпки. Плъзна се врата.

Щяха ли да му доведат Сиена? Ще я накарат да го поеме с уста или да бъде обладана от него? Все едно. Той почти се усмихна. Не трябваше да казва нищо. Те просто му даваха това, което иска, опаковано като подарък с панделка отгоре. Вероятно беше използвал своя дар да проектира мислите си, за да докосне умовете им, но не беше разбрал. Вероятно желанието му за нея беше прекалено силно.

Тя наистина ли щеше да го направи, или щеше да откаже?

Не, нямаше да откаже, помисли той и силно вълнение премина през изтощеното му тяло. Нямаше да й позволи. Каквото и да трябваше да направи или каже, тя щеше да бъде негова.

След това щеше да избяга. И щеше да я вземе със себе си. До този момент никога не си беше падал по отмъщението. Той обичаше жените. Те бяха кръвта на живота му. Но за Сиена щеше да направи изключение. Щеше. Мрак покри ума му и прекъсна мислите му.

Сигурно беше заспал, защото следващото, което осъзна, беше, че топли пръсти се движат по гърдите му, разпръсвайки в тялото му електрически тръпки.

— Здравей, Парис! — чу той и самите думи предложиха повече удоволствие и повече сила, отколкото беше усещал от дни.

Той не знаеше колко време е минало. Знаеше само, че когато отвори очи, Сиена се беше надвесила над него и пъстрите й очи го гледаха несигурно. Беше свалила очилата си. Стаята беше слабо осветена, не ярка, както обикновено и обгръщаше Сиена в сенки.

Но той виждаше, че тя е облечена точно като преди — торбести, сиви дрехи и косата й беше опъната назад в стегнат кок. Когато дръпна ръката си от него, тя излъчваше уязвимост, която той искаше да използва.

Тя стисна пръсти в очевиден признак на нервност.

— Дошла си да ме задоволиш, така ли? — подигра й се той, преди да може да се спре.

Бузите й порозовяха и тя погледна настрани.

— Ако предпочиташ някоя друга, мога да си тръгна.

— Ще свършиш работа — каза той и дъхът й спря. Надяваше се думите му да я засегнат. Надяваше се да я боли много, много време. — Осъзнаваш ли, че това те прави тяхна курва? Да се чукаш с някой заради приятелите си, за кауза, за пари дори, след като съм сигурен, че си на заплата при тях.

„Млъкни! Не я отблъсквай!“

Устните й изтъняха, когато тя отново го погледна и каквото и да беше видяла на лицето му, накара вече бледата й кожа да стане още по-бяла. Тя отново сведе поглед. Но този път започна да се отдръпва назад.

— Нямаше да дойда, ако не бях привлечена от теб.

— Ловец, привлечен от Повелител. Колко тъжно за теб!

Настъпи тежка пауза.

„Просто млъкни, по дяволите! Преди да я накараш да си тръгне. Нуждаеш се от тялото й, не от гнева й. Още не.“

— Съжалявам — насили се той да каже, — Сиена.

Устните й се разтвориха от шок и тя ахна. Вдигна поглед към него и остана.

— Знаеш името ми?

— Разбира се. Също като теб и аз съм привлечен. — Въпреки всичко — тъжно, но това не беше лъжа. Глупав демон.

Тя трепереше, но се доближи до него. В пъстрите й очи имаше истинско желание точно като първия път, когато я беше видял. Парис усещаше как членът му се втвърдява и се надига за нея. Все още малко отмъстителен, той се опита да го спре. Ситуацията беше опасна, но той искаше да накара Сиена да се понапрегне.

Сиена стигна до леглото му, спря и облиза устните си.

— Развържи ме! — каза той с дрезгав глас.

— Казаха ми да не го правя — отвърна тя тихо.

— Гледат ли?

Тя поклати глава.

— Помолих ги да изключат камерите и те се съгласиха.

Тя беше толкова наивна, отново помисли той. Едва не извъртя очи. Нямаше начин Ловците доброволно да се откажат от възможността да наблюдават такъв като него в действие. Те гледаха. Не му харесваше мисълта да видят как Сиена го задоволява, но щеше да се примири.

— Тогава ме развържи. Те няма да разберат.

— Аз… не мога.

Е, струваше си да опита.

— И какво чакаш, Сиена? Да довършим това, което започнахме в кафенето!

 

 

Рейес не се нуждаеше от местоположението на Аерон. Труповете оставяха диря. Смърт и разрушение придружаваха Ярост, където и да пътуваше. Това натъжаваше Рейес, защото знаеше, че ако Аерон беше с ума си, щеше да е отвратен от себе си.

„Както съм аз от себе си.“

С години Рейес чувстваше морален срив — мразеше се за нещата, които се налагаше да прави, за да усмири демона си. Убийство на невинни, мъчения, унищожаване на цели градове. Но това беше най-лошото — да преследва приятел, когото обичаше като брат. Мъж, който някога му беше помогнал да контролира чудовището в себе си. Защото… Рейес преглътна насъбралата се жлъч. Защото беше решил да убие обсебения воин.

„Аз съм повече демон, отколкото мъж, щом мога да планирам такова деяние“ — помисли той мрачно, но не промени намерението си. Той знаеше, че ще стигне до това да избира между Аерон и Даника. Винаги беше смятал, че ще избере приятеля си. Сега, когато беше дошло време да вземе решение, знаеше, че това е лъжа.

Не можеше да понесе мисълта Даника да пострада. Тя беше единственото нещо на света, което му носеше удоволствие, въпреки че никога не я беше докосвал. Той не я заслужаваше. Тя вероятно и без това не би го искала, но той щеше да я спаси.

„Побързай! Намери я, стигни до нея!“

„Как?“ — едва не извика той. Рейес беше в САЩ, в Ню Йорк по-точно, а сигналът на Аерон пиукаше от телефона му, сякаш воинът летеше пред него. Но Рейес не го виждаше, нито чуваше. Нямаше пляскане на крила, нито животински рев.

През целия ден новинарските станции пускаха печални истории за необясними и жестоки убийства, за тела, обезобразени от нокти и зъби, които не принадлежаха на човек. Сега Рейес стоеше на многолюдната улица, зад него свиреха клаксони и хората се тълпяха на тротоара до него.

Дали Аерон я беше намерил вече? Дали най-после не спеше отпуснат и успокоен, след месец постоянна жажда за кръв?

Рейес едва устоя на порива да сграбчи някой смъртен, да го разтърси, да настоява и да реве.

Внезапно от нощното небе падна тяло и се размаза на земята пред него. Мъж. Човек. Окървавен. Мъртъв. Няколко души ахнаха. Някои изкрещяха. Напрегнат, Рейес вдигна поглед към небето. Най-после зърна Аерон, който се хилеше надолу към него присмехулно, а крилата му пляскаха ожесточено към точно определена сграда.

Рейес закова поглед върху приятеля си — върху мишената си — и се задвижи.

 

 

„Притежавам ли нужното, за да убия?“

Даника Форд се взираше в нащърбеното огледало в банята. Някога се смяташе за артистка, за художничка на (предимно) красиви неща. Всичко, което погледнеше, беше подходящо за изкуството й. Хора — жест с ръка, елегантната извивка на гръб. Животни — гъвкавост и грация. Цветя — нежни венчелистчета и чувствени цветове.

Сега смяташе себе си за боец. За човек, който оцелява.

И (тя преглътна) за убиец.

Трябваше да бъде.

Само преди малко повече от месец беше отвлечена, докато беше на почивка в Будапеща и беше държана като заложник от шестима гиганти, които искаха да я убият. Те обаче не я бяха убили. Дори не я бяха наранили, но тя никога не се беше чувствала толкова безпомощна, толкова лишена от контрол и толкова отчаяна. И нямаше да позволи повече да се чувства така.

Никога.

Гигантите отново бяха тръгнали след нея, тя го знаеше. Ето защо сменяше мястото си на всеки няколко дни. Независимо къде беше обаче, тя намираше някой да я обучава на самоотбрана. Също така тренираше с ножове, с пистолети и с всичко, до което можеше да се добере.

Днес най-новият й инструктор я беше повалил по задник и й беше казал, че й липсва инстинктът на убиец, необходим, за да оцелее в ситуация на живот и смърт.

Сега по бузите й се търкаляха горещи сълзи и тя заби юмрук в стъклото. То потрепери, но не се счупи. „Толкова ли съм хилава?“ Може би инструкторът й беше прав. А той не знаеше дори половината. Един от похитителите й — Рейес — все още тормозеше сънищата й. Тя не желаеше да го рани. Той беше мургав и чувствен мъж и тя искаше да го целуне, искаше най-после да го прегърне, да усети силните му ръце около себе си.

Сънуваше го всяка нощ.

— Аз съм болна жена.

Отиде до малката си стая под наем, падна на матрака и взе предплатения си мобилен телефон. Някога живееше в хубав, нормален за средната класа апартамент, беше доволна и се чувстваше удобно. Сега се местеше от бараки в мотели, в кашони и в коли, бедна и ужасена, постоянно озъртаща се.

Нуждаеше се от някакво уверение, от някакво спокойствие, от нещо, затова набра номера на майка си. Цялото й семейство се криеше (четирите жени се бяха разделили, за да затруднят търсенето на мъжете), но оставяха новите си номера на приятели и се стараеха да говорят всеки ден.

Майка й вдигна на третото позвъняване с хлипане, което моментално надигна жлъч в гърлото на Даника.

— Какво има? — изстреля тя.

— Баба ти… тя е… тя е… О, Господи, бебче.

Беше мъртва. Баба й беше мъртва.

— Убита? — успя да попита.

— Не знам. Не мога да я намеря. Не съм я чувала. Изглежда е изчезнала завинаги. Толкова се тревожех за теб. — Майка й плачеше и хълцаше.

Даника щеше да се срине, ако беше права. Обзе я гняв, дори пред очите й причерня. Гняв и някакво странно изтръпване, сякаш се намираше в някакъв сън и трябваше само да се събуди, за да разбере, че всичко е наред.

— Трябва да се скриеш, бебче. Не мога да загубя и теб.

В съседната стая се пръсна стъкло.

Даника ахна, внезапно изтръгната от този вкочаняващ гняв и сърцето й пропусна удар болезнено.

— Какво става? — попита майка й.

— Мисля, че ме намериха — прошепна тя разтреперана. — Крий се, мамо! Където и да си, бягай и се скрий! Обичам те. — Борейки се с причинената от страха парализа, тя пусна телефона и се изправи на вкочанените си крака. О, Боже! Баба й най-вероятно беше мъртва, а сега бяха открили и нея. Без оръжия. „Знаеше, че не трябваше да ги оставяш. Мисли, мисли!“ С разтреперани крака и разбунтуван стомах тя се върна бързо в банята и грабна бръснача, който държеше на мивката.

През отворената врата видя висок мускулест мъж да крачи по коридора, а крилата му дращеха по стените като нокти по черна дъска. Даника едва не припадна. Аерон. Аерон я беше намерил. Тя го помнеше добре. Свирепите му татуировки, пронизващия поглед. Ако Рейес витаеше в сънищата й, то Аерон въплътяваше кошмарите й. Той не беше човек, можеше да лети като дракон от митовете и беше свиреп и смъртоносен като всеки воин от легендите.

Той спря пред вратата на банята и подуши въздуха. Кръв беше опръскала лицето и ръцете му. Кръвта на баба й?

„Направи нещо!“ Даника шокира себе си като скочи към него с насочен към гърлото му бръснач. „Нямам инстинкт на убиец ли?“ Тя замахна към югуларната му вена. Ако не успееше да го убие, той щеше да е свободен да нападне майка й и сестра й, а това беше нещо, което тя нямаше да позволи. Контакт. От раната моментално бликна свежа кръв.

Той не падна. Той не падна, мамка му!

Обърна се към нея, стисна врата си и изръмжа. Очите му блестяха с червен огън, а зъбите му бяха издължени и щракаха към нея.

Тя вдигна бръснача, от който сега капеше кръв.

— Искаш ли още? Копеле! — изкрещя тя. — Ела и си вземи!

— Убий! — изрева той. Сграбчи косата й и я дръпна напред.

Носът й се заби в гърдите му. В гърлото й набъбна писък, но тя бързо го потуши. „Първо правило в битката — остани спокойна!“

Тя позволи на краката си да се отпуснат и той изгуби захват върху косата й, отскубвайки няколко кичура. Даника се извъртя и падна по гръб, сви тялото си и заби крака в корема му. Той се препъна назад със съскане и се заби в масичката за кафе. Дървото и стъклото се пръснаха. Той падна.

Винаги търси гърлото! — чу тя инструктора в ума си. — Най-добрият начин да оставиш противника безпомощен.

С присвити очи Даника изпълзя на колене, съкрати разстоянието между двама им и удари Аерон в гърлото точно там, където го беше срязала, като по този начин отвори раната още.

Гневът в нея нарасна до отчаяние и тя отново удари Аерон.

Той изръмжа към нея и оголи блестящите си остри зъби.

— Убий! Убий, убий, убий!

— Майната ти! — удар. Мили Боже! Тя виждаше очертанията на нещо под лицето му. Нещо… опасно, зло. Скелет, демон. То й се озъби като маска на омраза и мрак.

— Убий!

Тя се опита отново да го удари, но той сграбчи ръката й и я стисна. Това беше просто леко стискане, но тя усети как някои от костите й изпукаха. Вик на болка се откъсна от нея.

И тогава с периферното си зрение видя как Рейес нахлува през вратата и се втурва в стаята. Той беше мъгла от тъмна коса, тъмна кожа и тъмни, яростни очи. Камите му бяха вдигнати. Той дишаше тежко и се потеше.

— Рейес! — извика тя, когато Аерон се изправи и я обърна по гръб, като продължаваше да стиска ръката й. От една страна искаше да се отпусне с облекчение, а от друга — искаше да избяга и от него.

Той я видя и замръзна.

— Даника — той произнесе името й с такова благоговение, че тя едва не се срина.

„Мисли за майка си! За сестра си!“ Тя се изви и изрита Аерон в челюстта. Най-после той пусна ръката й. Боже, каква болка! Пръстите й бяха безжизнени и тя не можеше да ги движи, а ставите й вече бяха подути, сякаш беше натъпкала топки за голф под кожата.

Аерон я удари с опакото на ръката си и тя полетя настрани. Цялото й тяло завибрира от болка. Зъбите й изтракаха и умът й се замъгли. Рейес изрева и нападна. Двамата мъже се счепкаха и преплетоха тела в купчина на пода до нея. Аерон посичаше със зъби и нокти, а Рейес с камите си. Те ревяха, ругаеха и ръмжаха.

Даника примигна, за да се ориентира и се изправи на крака. Олюля се и едва не повърна.

— Бягай! — изкрещя й Рейес.

Тя се препъна напред, успявайки да набере скорост, когато стигна външния коридор. Не знаеше защо Рейес й помага. Щеше ли той да умре там?

Сълзи опариха очите й, докато тичаше.

 

 

Деветнадесета глава

 

Частите от кожата на Лушън, които не бяха овъглени, бяха обагрени в синьо и червено. И въпреки че беше изгорен като барбекю, той трепереше от студ.

Загрижена, Аня заповяда в камината да загори огън. Пламъците мигновено плъзнаха по цепениците и запращяха. Вълни от жега се понесоха из просторната стая, но треперенето на Лушън изглежда само се усили. „Не се паникьосвай! Запази спокойствие!“

Никога не се беше чувствала толкова безпомощна. Нито в затвора, нито с решителния Аяс върху себе си.

Тя бързо се съблече, махна ботушите с клиновете и се покатери върху разраненото тяло на Лушън, прокарвайки ръце по него, за да го стопли. Когато стигна до раната от куршума, гърлото й се сви. Знаеше, че е там, но просто се беше надявала да е зараснала досега. Но заради Кронос и заради нея, тя не беше.

Аня скочи, грабна тениската си, скъса я на две, върна се обратно на леглото и превърза Лушън.

— Хайде, Цветенце! Стопли се заради мен!

Той не отговори.

Беше като блок почернял лед. Само близостта й до него караше зърната й да се втвърдят като камък, а кожата й да настръхне. И този път това не бяха симптоми на възбуда. Тя дръпна завивките върху тях, за да задържи топлината и през следващия един час просто му говореше в опит да разсее и успокои и двама им.

— Трябва да се оправиш. Животът ще стане напълно скучен без теб. А, бебче, случват се лоши неща, когато ми е скучно. Разказвала ли съм ти за времето, когато се обличах като тийнейджърка и посещавах гимназия няколко месеца? От десетилетия бях отегчена до полуда и когато идеята ме осени, просто реших да я изпълня. Бой с храна, момичешки боеве, включих пръскачките на бала.

Тя спря, надявайки се на отговор. Нищо.

— Но не бях лоша през цялото време — продължи тя. — Щеше да се гордееш с мен. Един тъп спортист наду корема на една сладка малка зубърка, която боготвореше земята под него, а после я нарече повлекана, курва и мърла. Всички имена, с които склонните към безразборност мъже обичат да наричат жените. Все едно. Някога се бях заклела да не проклинам никого. Проклятията са гадни, както и двамата с теб знаем. Но него проклех с яростно надървяне, просто не можах да се спра. Нищо, което той правеше, не можа да го облекчи.

Тялото на Лушън най-после започна да се отпуска, треперенето отслабна и той… се усмихна?

Успокоена, тя продължи.

— Веднъж посетих маскен бал и се облякох като дявол. Не изглежда като нещо бог знае какво, но годината беше хиляда осемстотин и деветнадесета и създадох голяма сензация, да ти кажа честно. Когато поисках от барон някой си да ми продаде душата си, той се опита да ме наръга с нож за масло.

Лушън изстена.

— Аня.

О, слава на боговете!

— Всичко ще се оправи, бебче. Аз съм тук, тук съм. — Тя целуна студеното му и влажно слепоочие.

Очите му се отвориха.

— Аня?

— Точно тук, любов моя. — Тя целуна брадичката му и продължи да го гали. Но сега главната й цел не беше да го стопли. Тя искаше да събуди желанието му, защото се нуждаеше от съдействието му за това, което възнамеряваше да направи.

— Къде сме? — Той огледа стаята с изцъклен поглед.

Тя не искаше той да мисли. Нито за обкръжението им, нито за станалото в пещерата, нито за бъдещето. Той беше твърде почтен и ако умът му беше твърде бистър, можеше да я отблъсне. Щеше да предпочете тя да запази свободата си, вместо да я обвърже към себе си, въпреки че това би му дало силите, от които се нуждаеше.

— Обичам те — прошепна тя в ухото му и топлият й дъх го погали. — Толкова те обичам. И това, че едва не те изгубих… не мога да го понеса.

— Богове, Аня! Никога не съм мислил, че ще чуя да казваш тези думи. — Прегърна я и я придърпа по-близо до себе си. Когато главата й се отри в наранената му кожа, той изсъска.

— Съжалявам. — Тя се отпусна настрана. — Толкова съжалявам.

— Кажи го отново!

Тя знаеше какво иска той.

— Обичам те, Лушън. И искам да бъда с теб. По всеки възможен начин. — Тя се вдигна на лакът и се загледа в Лушън. — Разбираш ли какво ти казвам?

Колкото и да беше слаб, членът му се надигна и опря бедрото й — дълъг, дебел и горд. Той разбираше.

— Аня…

Тя притисна устни към неговите, без да му даде време да протестира. Езикът й погали неговия.

— Ммм — изстена тя. Обви члена му със силните си пръсти и погали и него.

Лушън изпъшка.

— Боли ли?

— О, толкова е хубаво. — Той сграбчи задника й и я дръпна отново върху себе си. Част от енергията й вече се просмукваше в него. Възхитителният аромат на рози обгръщаше стаята. После внезапно Лушън спря. Пръстите му бяха като менгеме върху бедрата й. — Не, Аня. Не можем да направим това.

— Можем. Ще го направим. — Тя прокара пръсти по главата на пениса му и Лушън се разтърси от усещането. — По един или друг начин ще те имам вътре в себе си. Тази нощ.

Той оголи зъби и се изви под докосването й.

— Не можем. Лошо е за теб.

— Аз ще реша какво е добро и какво е лошо за мен. — Тя захапа меката част на ухото му и дръпна. — Не ме карай да те моля! Не ме карай да те моля, за да усетя как се плъзгаш в мен дълбоко и силно. Моля те, недей…

— Аня! — изрева той. Ръката му се вплете в косата й и той я дръпна надолу за още една изгаряща целувка. — Не моли! Не спирай!

Езиците им се вплетоха и тя се притисна в Лушън. За първи път в живота си Аня беше напълно спокойна при мисълта, че мъж може да я обладае. Тя го искаше. Отчаяно.

Изгарящото желание пулсираше в нея. Потребността от този мъж и от никой друг. Това беше като глад — плътски и див.

— Искам да бъда с теб завинаги.

— Да, да. Да! — Той хапеше свирепо устните й между думите. — Няма да стигаме до края.

Той се опита да седне, но тя го избута.

— Да, ще стигнем до края. Сега ме остави да свърша цялата работа, любовнико! Ти просто се концентрирай да възстановиш силите си.

Очите му блеснаха към нея.

— Мога да мисля единствено за теб. Искам да усетя зърното ти в устата ми.

— И ще го имаш. — Тя се надигна и му предложи това, което той искаше. Той засмука зърното и прокара език по твърдия връх. Тя усети тръпка между краката си, усети влагата там като течен огън.

— Нека те вкуся! — пръстите му се плъзнаха между краката й и тя потрепери. — Ето тук.

Клиторът й пулсираше, когато тя се покатери и притисна главата на Лушън. Езикът му я облиза и тя се изви към лицето му. Всяко нервно окончание в тялото й ликуваше. Всяка капка кръв във вените й пееше.

— Наведи се напред, скъпа! Искам да използвам и пръст, но аз няма. Аз…

— Ще го направиш.

Той спря и я стисна здраво.

— Кажи ми отново, че си сигурна! Няма връщане назад след това.

— Сигурна съм — каза тя, докато изпълняваше молбата му. Тя искаше същото като него. Задникът й беше вирнат, лактите подпрени на таблата на леглото и Лушън плъзна пръст в нея. Тя изобщо не усети проклятието, но едва не свърши. Извика. Това той да е част от нея дори и по толкова различен начин, докато устата му смучеше клитора й, беше най-еротичното усещане, което беше изпитвала някога.

— Богове!

— Харесва ли ти това, което правя?

— Обожавам това, което правиш!

— Още?

— Моля те!

Още един пръст се присъедини към първия. Езикът му не спираше да се върти около клитора й. Усещането беше… великолепно… Бедрата й се движеха по собствена воля. Тя не можеше да ги спре дори под смъртна заплаха. Лушън я беше задоволявал и преди, но това… о, това…

— Лушън, Лушън — повтаряше тя. Отметна глава назад и косата галеше гърба й. Обичам те. Много.

— Можеш ли да ме поемеш? Целия?

— Да. Моля те! — Тя ахна от блаженство. През нея преминаха мълнии.

— Трябва да бъда в теб — гласът му беше груб и дрезгав. — До край. — Той се дръпна от нея и я изтегли надолу.

Тя скърбеше за загубата на палавите му пръсти, докато върхът на възбудения му член откри отвора на женствеността й. Той я сграбчи и я задържа неподвижна. Тя се взря в него, а косата й беше като бяла завеса около тях.

— Ти си моя — каза той, като вдигна очи към нея, а погледите им се срещнаха. Той погали бузата й.

— Винаги.

— Обичам те.

— Толкова те обичам. — Той й изглеждаше толкова красив. Все още разранен и в синини от битката, все още малко слаб, но изпълнен с желание. За нея.

— Сигурна ли си, че го искаш?

— Повече от всичко. — И наистина го искаше. Тя принадлежеше на този мъж сега и завинаги.

— Моя — каза той отново и я изпълни до края.

Между тях изригна бяла светлина — мощна и почти заслепяваща със силата си. Аня извика, когато усети как се освобождава проклятието й, звук, който се смеси с рева на Лушън. Тя имаше чувството, че част от душата й беше изтръгната някъде дълбоко от нея и заменена с… част от душата на Лушън?

Да, да. Лушън. Мрачен и див. Чудесен и възхитителен. Мъркащ в ума й. Между краката си усети и остра болка, която изчезна толкова бързо, колкото се беше появила, а после той беше дълбоко, толкова дълбоко в нея и тя го яздеше. В началото бавно, наслаждавайки се на всяко ново усещане. После по-бързо… по-бързо…

— Добре ли е? — успя той да каже дрезгаво.

— Не спирай! Не спирай!

— Никога.

Тя преплете ръце с неговите и ги прикова над главата му, наведе се и пое дъха му, а той се сля с нея и изпълни всяка нейна клетка. Сексът беше много повече, отколкото тя си беше представяла (а, богове, тя си беше представяла), защото беше с Лушън.

„Радвам се, че чаках. Толкова се радвам.“

— Струваше си чакането — каза му тя, после притисна устните му. Езиците им танцуваха в ритъма на телата им. Удоволствието се натрупваше в нея наситено и възпламенимо. Той беше толкова голям, толкова твърд. Толкова неин.

„Почти там…“ Толкова хубаво, толкова хубаво! Част от рая на земята, за който винаги беше копняла. Изцяло изпълнена, вече не празна, тя беше част от нещо много по-велико от самата нея, докато двамата се сливаха.

— Лушън! — извика тя, внезапно достигнала върха.

Всичко в нея се взриви и тя беше разтърсена от най-мощния оргазъм в живота си. Аня потрепери и мускулите й се свиха около пениса му. И докато вътрешните й стени се стягаха, той избликна в нея горещо.

— Аня! — извика той. — Моята Аня! — Повдигна бедра и се заби толкова дълбоко, колкото можеше.

Нов оргазъм мигновено пламна и се развилня в нея, оставяйки я без дъх за секунди, за цяла вечност, потапяйки я в задоволство, в триумф и в радост. Лушън беше неин, истински неин и тя беше негова.

Двамата бяха свързани и тя беше щастлива.

Когато спазмите й отшумяха, тя се срина върху него и една-единствена мисъл се отбеляза в ума й — кожата му вече не беше черна и синя, а загоряла и здрава.

Тя се усмихваше, докато заспиваше.

 

 

Лушън задремваше и се пробуждаше няколко часа. Спящата Аня не се отделяше от него, дори когато Смърт го призоваваше в духовния свят, Лушън я взимаше със себе си, сгушена в ръцете му. Не се беше будила, но успяваше да остане на краката си с него като котва. Лушън мислеше, че може би за първи път от хиляди години тя е истински отпусната, след като вече не се тревожеше да не бъде нападната, пленена или изнасилена и най-после наваксваше със съня.

Точно сега бяха отново в леглото и едната му ръка обгръщаше гърдата й, а другата почиваше върху корема й. За първи път в живота си той беше напълно доволен и спокоен. Искаше да остане тук завинаги. Да я държи вечно. Да я защитава. Но не можеше да направи и това.

Планираше да се свърже с другите воини, да им каже за Аня и да ги инструктира да се грижат за нея, ако той се провали да намери Клетката на принудата навреме. Как мразеше тази дума. Провал. Провалът щеше да означава, че Кронос все още има власт над него, че ще умре. Нещо, което беше подготвен и склонен да направи, въпреки че не искаше Аня да страда вечно за него.

— Трябва да се върнем в планината — каза той и думите отекнаха из стаята.

Гърдите на Лушън се свиха, когато Аня изстена и клепачите й бавно се отвориха.

— Още не — оплака се тя с натежал от съня, секси глас.

— Трябва. Не се знае какво прави Уилям там. Ти си откраднала книгата му. Той може да търси начин да те нарани.

Разчорлена и замаяна, тя се надигна, а копринената й коса се разстла по голите й рамене. Богове, той я обичаше. За нейно добро трябваше да я отблъсне. Не трябваше да прониква в тази стегната, гореща сърцевина. Но не съжаляваше. Тя му се беше отдала доброволно и истински.

— Прав си. Не се знае какво прави той. — Аня се протегна като доволна котка. Както бяха под завивките, кожите им бяха хлъзгави от пот и Аня се притисна до него. — Как се чувстваш? — попита тя дрезгаво.

— По-добре. Куршумът изскочи и дупката се затвори. — Той погали бузата й. — Благодаря ти за даровете на твоята любов и на твоето тяло.

— О, винаги.

— Съжаляваш ли? — Ами ако се беше обвързала и с демона? Богове! Мисълта го ужаси.

— По дяволите, не! — Тя се претърколи по корем, сгъна ръце и подпря буза на ръката си. Взря се в него с повече любов, отколкото някога беше виждал в сините дълбини на очите й. — Аз съм изключително щастлива. Това беше абсолютно, напълно, невероятно удивително. Но знам какво мислиш и искам да престанеш. Твоят демон не може да ми се насити, а аз си падам по лоши момчета. Сигурен ли си, че нямаме време за още един рунд? Можем да направим тройка. Аз, ти и демонът.

Какво беше направил, за да я заслужи?

— Сигурен съм.

Тя се нацупи и се смъкна от леглото, за да се облече.

— В бъдеще трябва да го правим поне два пъти на ден.

— Не. С това няма да се съглася. Трябва да го правим четири пъти на ден.

Тя го дари с още една топла усмивка.

Той седна очарован.

— Някога виждала ли си Клетката на принудата?

Докато нахлузваше панталоните (със сигурност беше престъпление да покрива толкова красиви крака), тя каза:

— Не, но ако помня уроците по история точно, Кронос е накарал Хефест ковача да му я направи, защото чул слухове за предстоящ бунт и се надявал да изтръгне бойни планове и истини от съществата, които е затварял вътре.

Лушън се намръщи, докато обмисляше думите й.

— Такова нещо едва ли е вероятно да помогне в търсенето на кутията на Пандора.

— Е, който е затворен вътре, е длъжен да се подчини на заповедта на собственика на клетката. Мога единствено да допусна, че трябва да заловим някого вътре и да му наредим да ни каже нещо. Може би самата Хидра.

Той помисли върху това за малко и се намръщи още повече.

— Ако ти си заключена вътре и собственикът ти нареди да убиеш себе си…

— Първо, никой не може да ме заключи вътре, заради моя… — Тя пребледня и вина изпълни очите й.

Той не искаше тя да се чувства виновна, че е задържала ключа.

— Аня!

— Да — добави тя с много по-малко ентусиазъм. — Без ключа, да, ще бъда принудена да се самоубия, неспособна да спра деянието.

Лушън сви юмруци върху завивките. Не му харесваше тази клетка. Още по-малко му харесваше идеята Кронос да си я върне. Но какво друго би могъл да използва, за да се спазари за живота на Аня?

Аня му се усмихна малко тъжно, сякаш усещаше тревогата му. Да, тя можеше да я усети, осъзна той миг по-късно, защото той внезапно можеше да усети нейния страх, че той не изглеждаше толкова здрав, колкото предишната нощ.

Връзката сигурно им позволяваше да усещат емоциите си. Той дори мислеше, че ако опита, би могъл да прочете мислите й.

— Ставай и се приготвяй, секси! — каза тя с фалшива веселост, преди да се пренесе някъде.

Лушън се напрегна.

— Аня? — Къде беше отишла? И защо беше изчезнала? — Аня!

Но докато се подготвяше да я проследи, тя се появи отново. Държеше купчина дрехи, които му хвърли.

— Знам къде Уилям държи оръжията си. Искаш ли няколко?

Лушън се отпусна и кимна.

Тя примигна срещу него от изненада.

— Наистина ли? Ние ще крадем.

Усмивка огря лицето му.

— Открих, че не възразявам срещу това прекалено много.

— Да се заемаме, Цветенце! — тя отново се усмихна без следа от тъгата и той отново се почувства така, сякаш е покорил света. — Трябва да кажа, че обучението ти върви много добре.

— Защото учителката ми е силна и смела жена и аз ще направя всичко, за да я зарадвам. — Той бързо се облече и застана до нея. Мразеше и най-малкото разстояние между тях. — Тя е всичко за мен и нейното щастие е и мое.

Изражението на Аня внезапно стана сериозно. Тя се повдигна на пръсти и го целуна нежно по устните.

— Не се тревожи, любовнико! Всичко наистина ще се оправи.

Такова уверение го плашеше, защото той знаеше какво означава — че тя планира нещо. Нещо, което гарантираше неговото спасение. Нещо глупаво и безразсъдно, като да даде Всеотварящия ключ. Тя щеше да отслабне като него. Щеше да изгуби силите си, да стане уязвима и да бъде пленена. Почти си позволи да се опита да прочете мислите й, но се спря. Тя доброволно се беше обвързала с него и той нямаше да я предаде за това. Нямаше да се опитва да я контролира, въпреки че това беше целта на проклятието.

— Аня — каза той, хвана раменете й и я разтърси. — Ти ми обеща никога…

— Да вървим за оръжията! — прекъсна го тя с още една от онези твърде широки усмивки. И изчезна миг по-късно, оставяйки го с празни ръце.