Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
mitashki_mitko (2021)
Допълнителна корекция и редакция
Karel (2021)

Издание:

Автор: Р. Словцовъ; Ив. Бунинъ

Заглавие: Харунъ Алъ Рашидъ; Мопасанъ; Гаспаръ Хаузеръ

Преводач: Крумъ Йордановъ

Издател: Книгоиздателство и печатница „Древна България“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1937 (не е указана)

Тип: Сборник

Печатница: Книгоиздателство и печатница „Древна България“

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16273

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

Мопасанъ е починалъ въ Парижъ, въ лѣчебницата на д-ръ Бланшъ, 1893 година.

Литературнитѣ крѫгове и обществото презъ това време били извънредно развълнувани отъ тая смърть и отъ всичко, което я предхождало.

Вълнували се най-много за обстоятелствата, при които е заболѣлъ знаменитиятъ писатель, пазени до тогава въ пълна тайна.

Разказвали се хиляди небивалици, обявявали Мопасанъ за лудъ отпреди години, дори му изпращали изрѣзки отъ вестницитѣ, гдето се пишело, че той вече е поставенъ въ лудницата, макаръ че прекарвалъ на Ривиерата, по съветитѣ на лѣкаритѣ; пускали се слухове, че „тоя кумиръ на женитѣ и пѣвецъ на радоститѣ въ живота“ лиже стенитѣ на своята камера, намира се въ състояние на пъленъ идиотизъмъ. После съ всички способи се опитвали да проникнатъ при него въ лѣчебницата.

Какво е ставало всѫщность? Какъ е прекаралъ последната година отъ своя животъ тоя „въплътенъ идеалъ на своята епоха“, както го наричали мнозина? Какво е било това тайнствено безумие? Откѫде се е взело то въ тоя силенъ, жизнерадостенъ човѣкъ, неутолимъ спортистъ и любовникъ?

Жоржъ Норманди пръвъ открива тайната за последнитѣ дни на Мопасанъ въ своята книга за него.

Майката на Мопасанъ, Лора де Мопасанъ, за която Норманди говори, че е достойна да раздѣли славата на своя синъ, тъй като тя първа е развила и възпитала въ него любовь къмъ литературата, презъ цѣлия си животъ страдала отъ една тайнствена болесть, малко позната тогава, която се нарича сега Базедова болесть. Признацитѣ на тая болесть се изразявали въ увеличението на сърдцето, очитѣ, шията. Тя „прави погледа блестящъ и неподвиженъ, а изражението на лицето трагическо“.

Тази болесть прави нервната система необикновено чувствителна, парализира мускулитѣ на лицето и очитѣ, прави болния раздразнителенъ, неспособенъ за дълго да остане на едно мѣсто, става причина за силно главоболие, поврежда всички по-важни центрове на организма.

За бащата, Густавъ де Мопасанъ, сѫ известни твърде малко факти. Той починалъ доста старъ отъ параличъ, въ Сантъ Максимъ. Братътъ на Мопасанъ, Ерве, въ разцвѣта на силитѣ и младостьта си внезапно заболѣлъ (отъ слънчевъ ударъ, по увѣрението на родителитѣ) и следъ нѣколко месеци умрѣлъ въ лудницата. Тая смърть произвежда силно впечатление на Мопасанъ — въ лѣчебницата на д-ръ Бланшъ, въ съня си, той постоянно се възвръща къмъ покойния си братъ, къмъ неговия гробъ.

Остава братътъ на майката, Алфредъ льо Пуатевенъ, чието необикновено сходство съ Мопасанъ обръща вниманието на всички.

Това сходство било толкова голѣмо, че Флоберъ пише на своята другарка отъ детинство, Мопасановата майка: „Въпрѣки разликата въ годинитѣ, азъ виждамъ въ твоя синъ «другарь». При това, той така много ми напомня моя беденъ Алфредъ! Понѣкога ме покъртва това сходство, особено когато той отпуска глава, четейки своитѣ стихове“. (Мопасанъ е започналъ най-напредъ да пише стихове).

Норманди прибавя:

„Има нѣкаква ужасна сѫдба въ това, че малко известниятъ животъ на Алфредъ льо Пуатевенъ е каточели точенъ ескизъ на славния животъ на Мопасанъ, който и физически прилича на своя вуйчо“. Животътъ на Алфредъ е билъ въ голѣма степень мѫчителенъ поради неговата нервность, постоянна самокритика, раздвоение, невѣроятна чувствителность, разкѫсвана отъ самолюбие и неизмѣрима гордость: „тия великолепни, своеобразни недостатъци“ се отличавали съ непорядъчность, неумѣреность, „екцеси отъ всѣкакъвъ родъ“, безпѫтство и оргии.

Такава е наследственостьта у Мопасанъ.

Билъ ли е той боленъ отъ болестьта на майка си?

Този въпросъ се е поставялъ неведнъжъ, но точенъ отговоръ лѣкаритѣ не даватъ.

А между това известно е, че въпрѣки неговата великолепно-здрава външность, необикновената му издържливость въ труда и спорта и ненаситеность въ любовьта, той още на младини страда отъ непонятно главоболие, безсъници, и че въ 1880 г. у него се явява странна болесть въ очитѣ, „неволно заставяща го да си спомни за ония времена, когато неговата майка била принудена отъ лѣкаритѣ да живѣе въ тъмнота, тъй като и най-малката свѣтлина я карала да вика отъ болки“. Въ 1885 г. дѣсното око на Мопасанъ не може вече да понася и най-малкото напрежение, храносмилането е съпроводено съ извънредно силни болки въ кръста, нервно сърдцебиене, приливи на кръвьта въ главата; презъ време на пристѫпа на главоболието повърхностьта на рѫцетѣ, така, както и гърбътъ, изгубватъ чувствителностьта си; и всичко това твърде много схожда съ болестьта на Лора Мопасанъ. И ето, този блестящъ и щастливъ нагледъ, но въ сѫщность мѫчителенъ животъ идва къмъ своя край.

Мопасанъ е на Ривиерата въ Канъ, гдето сѫ го изпратили неговитѣ лѣкари. Силитѣ му го напущатъ. Той напразно се опитва да продължи романа „Angelus“, който не може да продължи повече отъ петдесета страница. Той вече чувствува, че „мисъльта помалко избѣгва изъ неговия мозъкъ, изтича като вода изъ решето“.

Съ него ставатъ странни работи: като излиза на разходка, той срѣща по пѫтя въ Грасъ до гробищата видение, следъ обѣдъ му се струва, че рибата, която токущо е изялъ, „е влѣзла въ дробоветѣ му, и че той може да умре отъ това“… Той се бори съ мъглитѣ, все по-често замайващи неговото съзнание, опитва се да успокои майка си, която живѣе въ Ница, мълчаливо търпи предизвикателствата на приятелитѣ и враговетѣ си, които на всѣка стѫпка, печатно и устно, го провъзгласяватъ за лудъ, пише завещание…

На 31 декемврий 1891 год. слънцето залѣзва задъ Естрелъ съ особено великолепие.

— Азъ никога не съмъ виждалъ подобна феерия въ небето! — замислено говори Мопасанъ на своя слуга Франсуа, любувайки се на залѣза. — Това е истинска кръвь…

На другия день той става въ седемь часа, като се готви да тръгне съ сутрешния влакъ при майка си въ Ница. Но презъ време на бръсненето той изпитва странно неразположение — струва му се, че нѣщо закрива очитѣ му. Той е готовъ да се откаже отъ пѫтуването, говори за това на Франсуа, но последниятъ го успокоява, донася му обикновената закуска — чай и две яйца.

Следъ закуската му става по-добре, той поглежда множеството получени писма и мърмори:

— Пожелания, все пожелания!

Поздравленията на матроситѣ отъ „Белъ-Ами“ (собствената му яхта) го трогватъ извънредно много. Той отива при тѣхъ, дълго и приятелски разговаря. Въ десеть часа той е решенъ да тръгне.

— Иначе майка ми ще помисли, че съмъ боленъ…

Тръгватъ съ Франсуа. По пѫтя той не вдига очи отъ зелено-гълѫбовото блестящо море и говори: великолепно време за разходка съ яхта!

На закуската у майка си той, по думитѣ на Франсуа, е спокоенъ, яде съ голѣмъ апетитъ. Г-жа Мопасанъ, напротивъ, намира, че нейниятъ синъ е твърде възбуденъ. Той извънредно силно я прегърналъ при срещата имъ, благодарение на него настроението на масата е малко повишено. А по твърдението на постоянния лѣкарь на г-жа Мопасанъ, той бълнува презъ време на закуската, говори за нѣкакво събитие, за което билъ предупреденъ чрезъ едно „хапче“… Като забелязва общото удивление, той постихва малко и седи до края на закуската опечаленъ.

Франсуа разказва, че той и неговиятъ господарь мирно и тихо си заминали въ 4 часа за Канъ и като се почувствувалъ Мопасанъ свободенъ, облѣкълъ си копринената пижама и се нахранилъ отлично. Г-жа Мопасанъ, напротивъ, казала, че синътъ й обѣдвалъ у нея, и че презъ време на обѣда тя съ ужасъ забелязала, че той бълнува. Тя се опитала да го склони да остане да преспи, но той отговорилъ, че трѣбва непремѣнно да бѫде въ Канъ. Най-после, като забравила собствената си болезненость, потресена отъ неговия безуменъ изгледъ, тя го хванала за краката и започнала да го моли, да пощади старостьта й, да не излиза въ такова състояние, да остане… Безъ да слуша, можеби, несъзнавайки кой говори съ него, той я отблъсналъ, и бърборейки, люшкайки се, едва крепенъ на краката си, излѣзълъ навънъ и се изгубилъ въ нощната тъмнина.

Както и да е, най-после той е у дома си. Франсуа му дава презъ нощьта една чашка ромъ. Той се оплаква отъ силни болки въ гърба. Франсуа му поставя вендузи и той се успокоява. Въ дванадесеть и половина той е въ леглото. Като забелязва, че е затворилъ очи, Франсуа на пръсти, тихо си излиза. Но скоро следъ това се звъни: нѣкаква тайнствена телеграма. Франсуа не се решава да безпокои своя спящъ господарь.

Въ два безъ четвърть той скача, разбуденъ отъ страшенъ шумъ, идещъ отъ стаята на Мопасанъ. Той се хвърля бързо къмъ нея. Мопасанъ се обръща къмъ него, бледенъ, съ разтреперани рѫце, съ окървавено гърло:

— Погледнете, Франсуа, какво направихъ! Азъ си прерѣзахъ гърлото… Това е вече истинско безумие…

Следъ самонараняването на Мопасанъ, Франсуа съ помощьта на матроситѣ го свръзва, — за което се употрѣбяватъ голѣми усилия — и повиква лѣкарь… Нѣколко деня следъ това тълпата се събира на перона на Канската гара и съ сладострастно любопитство и ужасъ гледа знаменития писатель, който едва се държи на краката си, подържанъ отъ едната страна отъ Франсуа, отъ другата отъ изпратения отъ Парижъ болниченъ служитель, и съ шъпотъ си предава единъ на другъ, че подъ палтото му има усмирителна риза, че го отвеждатъ въ лудницата…

И ето Мопасанъ е въ лѣчебницата на д-ръ Бланшъ, въ Паси, недалече отъ улица Ренуаръ, въ дома, който нѣкога е принадлежалъ на знаменитата Ламбалъ, убита презъ време на революцията отъ парижката тълпа.

Като влиза въ тоя домъ за умопобъркани, отъ който винаги се плашелъ и къмъ който го тласкалъ неумолимо животътъ, той вече не съзнавалъ кѫде го завеждатъ. Той говори съ голѣма мѫка, узнава нѣкои отъ присѫтствуващитѣ, но се намира въ състояние на дълбоко безразличие и притѣснение. Превързватъ му раната на шията и го свързватъ за леглото. Той покорно се подчинява, но се отказва отъ всѣкаква храна и се оплаква отъ нетърпими болки, пие само малко вода…

Цѣлата първа седмица минава въ дълбоко безразличие. Той все мълчи, само се оплаква, че сѫ му откраднали половината рѫкописи отъ неговия последенъ романъ; следъ вземането на даденитѣ му отъ лѣкаря хапчета, той казва, че едно хапче му е влѣзло въ бѣлитѣ дробове. Но постепенно той се оживява. Обвинява д-ръ Г. въ кражба на вино отъ неговия куфаръ. Иска да държатъ отворена вратата на неговата стая — „за да излѣзе дяволътъ изъ нея“… Струва му се, че живѣе въ кѫща, пълна съ сифилистици, отъ които се е заразилъ. Презъ цѣлото време се вслушва въ нѣкакви непознати гласове…

Като става за пръвъ пѫть отъ леглото, той стои около единъ часъ правъ, слушайки тия гласове.

По-късно той се оплаква, че д-ръ Г., къмъ когото той отъ самото начало изпитва една непонятна ненависть, искалъ да го убие отъ ревность къмъ нѣкакви две дами, като го заставялъ да се измие съ медъ.

На 11 януарий, следъ лошо прекарана нощь, презъ която често ставалъ и челъ молитви, той отново говори, че въ неговата стая е влѣзълъ дяволътъ. После, презъ деня си измива цѣлото тѣло съ минерална вода и се отказва отъ всѣкаква храна, освенъ бульона, оплаква се, че „сольта се просмуквала отъ мозъка и тѣлото му“…

Настѫпва временно подобрение. Раната на шията зараства. Той се поправя до тамъ, че една сутринь преглежда своитѣ писма, вестници. Но скоро следъ това започва да разказва за своята способность да вижда на необикновено далечно разстояние, описва прекрасни пейзажи въ Русия и Африка. Презъ нощьта говори продължително съ нѣкого — обърнатъ къмъ стената.

На другия день д-ръ Мерио излиза съ него на разходка въ коридора на болницата. Той често се спира и беседва съ нѣкакъвъ въображаемъ спѫтникъ. После започва настойчиво да разглежда паркета: оказва се, че по паркета „пълзятъ насѣкоми, които изпускатъ морфий на далечно разстояние“… Вечерьта съобщава, че е осѫдилъ на шесть месеца затворъ нѣкакъвъ човѣкъ, за изнасилена отъ него млада девойка, и че се сношава съ мъртвитѣ.

— Понеже мъртви нѣма…

Презъ нощьта му се струва, че слуша виковетѣ на парижката тълпа подъ прозорцитѣ си, — известно ли му е било кървавото минало на тоя домъ? — прави опитъ да се хвърли презъ прозореца, иска револверитѣ си. Заспива едва сутриньта, къмъ два часа. Презъ цѣлото време на другия день говори за мъртвитѣ, беседва съ Флоберъ, съ брата си Ерве:

— Тѣхнитѣ гласове сѫ доста слаби, и каточели идватъ доста отдалече…

После говори, че е написалъ на папа Левъ XIII писмо, въ което го съветва да се правятъ такива гробове, дето студена и топла вода постепенно да измива тѣлата на мъртвитѣ, а малкото прозорче върху мавзолея да позволява да се съобщаваме съ покойницитѣ.

Презъ цѣлото останало време той постоянно се възвръща къмъ мислитѣ си за Бога, за смъртьта и мъртвитѣ, за своето величие.

Той говори, че Богъ „вчера, следъ закуската го е обявилъ отъ Айфеловата кула за свой синъ и Исусъ Христосъ“; отново се отказва отъ всѣкаква храна, като мисли, че се намира въ агония, иска причастие, готви се за дуелъ съ Казанякъ и генералъ Феврие и въ края на краищата се обръща къмъ стената, и отново води дълга беседа съ своя умрѣлъ братъ.

И така се продължава презъ цѣлата нощь. Той високо увѣрява нѣкого, че не е написалъ нѣкаква статия въ „Фигаро“. Най-после той вика:

— Ако тая статия е подписана съ моето име — това е лъжа! Азъ нѣмамъ никакви връзки съ „Фигаро“. Азъ не съмъ писалъ въ „Фигаро“. Това бѣше на улицата, на пладне! Облаци закриваха Айфеловата кула.

После съобщава, че сѫ му откраднали 600 хиляди франка.

Следъ добрия обѣдъ той за пръвъ пѫть се опитва да седне да пише, да седне на работа, оставена отъ „вчера“, но не може да пише, и отправя само телеграма до майка си:

— Ти ще получишъ утре. Ние намѣрихме въ кѫщи 600,000 фр. Искаха да ги скриятъ вкѫщи. Парижанитѣ сѫ яростни къмъ мене, понеже мириша на соль. Причиниха ми ужасни болки, разпориха ми стомаха. Скоро ще има голѣмо откритие.

И все бълнува, бълнува:

— Моятъ братъ, погребанъ преди две години, се върна тая сутринь и се удави въ Сена… Тая сутринь азъ взехъ лѣкарство, което ме съвсемъ замая: азъ вече нѣмамъ нито сърдце, нито черенъ дробъ. Въ стаята пробиха дупка и той влѣзе тая сутринь въ леглото ми, за да ме убие…

— Моята кѫща въ Парижъ я разграбиха…

— Генералъ Негрие изпрати лѣкарь да ме прегледа, и всичко това е заради моитѣ демонически планове…

— Събра се цѣлата тълпа да ме убие, понеже азъ разрушихъ своя домъ…

— Вие ме слушате, императоре? Въ тая минута сѫ извършени хиляди престѫпления…

Неговото въображение все повече се разпалва.

— Азъ имамъ изкуственъ стомахъ, и затова не може да понася месо…

Струва му се, че „сольта е направила три отвърстия въ неговия черепъ, и мозъкътъ му изтича оттамъ“.

Казва, че го държатъ въ тая болница по заповѣдь на Военното министерство, че Ерве моли — да разширятъ неговия гробъ, че Франсуа го е ограбилъ, задигналъ му 70 хиляди франка, че той умира и иска да се изповѣда, иначе го очакватъ мѫкитѣ на ада, че Франсуа е изпратилъ писмо до Бога, въ което го обвинява въ скотоложество…

И въ неговия мозъкъ безкрайно се редятъ все едни и сѫщи представи. Всички минали негови изпитания, мисли, тревоги, всички предишни опити да узнае отъ медицинскитѣ книги нѣщо за своята ужасна болесть — всички се възвръщатъ къмъ него, но въ какъвъ видъ!

Въ бълнуванията си той вижда все едно и сѫщо: убийства, преследвания, Богъ, смърть, пари… Така се изразяватъ у него предишнитѣ сложни мѫчителни мисли — толкова пѫти съ такава точность, съ такава хубость и изящество изказани отъ него.

И колкото по-нататъкъ отиваме, толкова повече безредието въ неговия мозъкъ се увеличава. Той говори понѣкога по цѣли дни и нощи, крещи, жестикулира…

Посещенията на познатитѣ му го довеждатъ до мрачно и тежко състояние. Той почти не говори съ тѣхъ, отговаря съ недоволенъ видъ, мърмори нѣщо. Можеби подсъзнателно, спомняйки си, че е боленъ отъ Базедова болесть и че не трѣбва да бѫде слабъ, той изведнажъ започва да яде много.

На пролѣтьта отъ него е останала само сѣнката отъ предишния човѣкъ. Онѣзи, които сѫ го виждали немного преди смъртьта, казватъ, че лицето му приличало на пръсть, плещитѣ били прегърбени, устата разтворена. Когато седѣлъ въ градината подъ пролѣтнитѣ гълѫбови облаци, той безсъзнателно си поглаждалъ брадата…

Край