Т. Колев
Едисонъ (6) (Биография)

I

На петь годишна възрасть малкиятъ Алва имаше за приятелка дебелата, важна и добра гѫска. Тя му позволяваше да я храни отъ рѫка, радостно крѣкаше и подхвъркваше съ бѣлитѣ си криле, когато съглеждаше Алва съ синитѣ панталони.

Веднажъ, поглеждайки въ курника, Алва видѣ чудна за него картина: майка му намѣстваше гѫската върху полога съ яйца. „Майко, — извика той, хващайки я за полата, — какво правишъ, тя ще ги смачка“. Майката грижливо го отстрани и намѣсти гѫската върху яйцата. „Ехъ, колко си упорита — избърбори Алва, клатейки глава, както това правѣше баща му, — не можа ли да измислишъ нѣкоя друга игра!“ — Майката се усмихна и, водейки го за рѫка, го изведе изъ курника. — „Отсега нататъкъ нѣма да я закачашъ, Алва, чувашъ ли! Тя ще ни измѫти гѫсенца“. Алва иронично погледна майка си и избърбори: „Може би тя ще измѫти локомотивъ; това би било хубаво нѣщо“. — Следъ една седмица Алва доближи до полога и протегна рѫката си, за да помилва гѫската, както е правилъ до тогава. Гѫската неочаквано бързо изтегли дългата си шия и, тракайки съ човката си, заканително засъска. Алва отскочи назадъ уплашенъ и я погледна очуденъ. Следъ тая случка той много рѣдко идваше да навижда нѣкогашната си приятелка. И когато единъ день дойде да я види, тя го посрещна съ такова грозно съскане, че той безъ да иска отскочи назадъ. Следъ него на вратата се показа гѫската и Алва много се уплаши. Отстрани и отзаде й се клатѣха малки сиви гѫсенца. Заобиколена отъ тѣхъ, гѫската, навеждайки глава до земя, гордо мина презъ вратата и изведе гѫсенцата навънъ. Следъ като дойде на себе си, Алва се втурна въ курника, и то право къмъ полога. На полога, вмѣсто яйца, той намѣри разхвърлени черупки. Сѫщиятъ день Алва изчезна отъ кѫщи. Търсиха го навсѣкѫде: по съседи, край рѣката, но никѫде не можаха да го намѣрятъ. Убита отъ мѫка, майка му се завърна у дома си и случайно надникна въ курника.

— Не се доближавай — развълнувано изкрещя Алва, — азъ мѫтя гѫсенца!

* * *

Бащата на Алва, Самуелъ Едисонъ, погълнатъ въ своитѣ търговски работи, малко се грижелъ за развитието на сина си. Веднажъ той попиталъ жена си: „Азъ не виждамъ нашия Алва да играе съ децата; съ какво се занимава той?“ Жена му го отвежда на рѣката. Отдалече тѣ видѣли фигурата на сина си, че усърдно забива нѣщо въ земята. „Какво правишъ?“ — го попиталъ баща му, когато доближилъ до него. „Нали виждашъ!“ — отговорилъ седемгодишния хлапакъ, — „това е воденица; отъ нея води шосето, а тукъ азъ строя чифликъ“. И той винаги, вмѣсто да играе съ децата, предпочиталъ нѣщо да строи. Той, обаче, никакъ не билъ затворено момче. Жителитѣ на малкото американско градче Милано, гдето живѣело семейството на Едисонъ, обичали червендалестия Алва за веселия му характеръ и звънливитѣ пѣсни.

 

 

Много рано Алва се научи да чете. И тогава новата страсть къмъ четене го съвършено завладѣ. Той четѣше отначало всичко. Майка му, умна и образована жена, бивша учителка, имаше доста много книги. Понеже не му позволяваха да чете всичко, той вземаше скришомъ книги отъ дома си, намѣстваше се въ нѣкое забутано мѣсто и тамъ се отдаваше на четене. Десетгодишенъ, той бѣше прочелъ много книги, нѣкои отъ които не всѣки възрастенъ би разбралъ; повечето отъ тѣзи книги бѣха технически и по естественитѣ науки. Станалъ дванадесетгодишенъ, Алва отиваше въ градската библиотека. Когато стѫпи за пръвъ пѫть въ библиотеката, очитѣ му се разиграха при толкова много книги, наредени по рафтоветѣ предъ него. — „Всички ще прочета“ — реши той, и помоли да му се даде най-крайната на долния рафтъ. — „Коя именно искате?“ — попита библиотекарьтъ, — „кажете й заглавието“. — „Азъ още самъ не зная какъ се казва тя; ето онази!“ — посочи Алва съ пръстъ. Библиотекарьтъ сви рамене и даде исканата книга. На другия день, връщайки прочетената книга, Алва поиска следващата подиръ нея, втората отъ края. Следъ това прочете третата, четвъртата и т.н. По такъвъ начинъ той прочете внимателно толкова книги, колкото имаше на рафта, дълъгъ 5 метра. Книгитѣ бѣха най-разнообразни. Между тѣхъ имаше дори и нѣкои отъ съчиненията на Нютона. Следъ като прочете тия 5 метра книги, Алва разбра, че ако продължава да чете сѐ тъй безразборно, нѣма да има голѣма полза. Затова продължи да чете, но сега почна да ги избира, като предпочиташе книги изъ техниката и художествената литература.

II

Работитѣ на бащата не отиваха добре. Единъ день той каза на сина си: „Хайде, друже, самъ изкарвай хлѣба си!“ И го нареди вестникопродавецъ въ влака. Алва не изгуби куражъ. Получилъ отъ баща си малко пари на първо време, младежътъ закупи ябълки, кифли и всѣкакви сладкиши, и смѣло преметна презъ рамене чантата.

— „Прѣсни новини! Вестници и списания!“ — почна да се разнася изъ вагонитѣ неговиятъ звънливъ гласъ. — „Бонбони не искате ли, господине?“

Алва така добре подхвана новата си работа, че следъ нѣколко време почувствува нужда отъ четирима помощници. Съ единъ отъ тѣхъ Алва особено се сприятели. Единъ день, седейки съ него на стѫпалото на вагона и замислено гледайки бѣгащитѣ срещу имъ дървета, Алва потупа приятеля си по рамото. — „Искашъ ли, Джемъ, да продаваме два пѫти повече вестници?“ — „Не е възможно повече“, убедено възрази тоя, знаейки, че Алва бѣше използувалъ всички срѣдства за разпродаване на тѣхната стока. — „Хайде на басъ!“ — „Добре“. — Сѫщата нощь се заловиха на работа. Сутриньта по всички гари по пѫтя на влака бѣха залепени голѣми афиши, съ едро напечатани известия за военнитѣ действия, които ставаха тогава между северна и южна Америка. Алва телеграфираше тѣзи известия, получавайки ги отъ редакциитѣ на вестницитѣ. Афишитѣ изведнажъ привлѣкоха вниманието на пѫтницитѣ. Около тѣхъ почна да се трупа народъ. Но и това не бѣше достатъчно за Алва. Той вече се убеди, че всѣко дѣло може непрекѫснато да се подобрява. Въ продължение на нѣколко месеци той даваше въ кѫщи само половината отъ печалбитѣ си, а останалата часть отиваше за никому непознати цели. Когато се движеше влака, Алва почна да изчезва, да се губи нѣкѫде, безъ да знае това и най-близкиятъ му другарь Джемсъ. Последниятъ веднажъ случайно вижда Алва да влиза въ единъ товаренъ вагонъ, прикаченъ къмъ влака и предназначенъ да служи за пушалня на пѫтницитѣ, обаче въ него никой не влизаше. Пѫтницитѣ предпочитаха да пушатъ на платформата, а не въ този специаленъ вагонъ. Въ този вагонъ Джемсъ видѣ, че Алва се труди върху нѣщо и го запита, какво прави тамъ? Алва бързо го изблъска презъ платформата въ съседния вагонъ. Следъ нѣколко дена, раздавайки на другаритѣ си новъ купъ вестници, Алва имъ каза подигравателно: „Ето за тоя викайте по-силно!“ — „Новия ли?“ — попита несрѫчниятъ Бобъ и, разгръщайки малкия печатанъ листъ, прочете заглавието му — Вестникъ на желѣзопѫтния клонъ. — „Ами кѫде е редакторътъ му?“ — „Прочети отдолу“ — весело отвърна Алва, не можейки да задържи радостната си тържествуваща усмивка. Тамъ бѣше напечатано, много четливо, — „Влакъ №5. Редакторъ и издатель — Томасъ Алва Едисонъ“. Следъ това Алва показа на очуденитѣ си приятели една добре обзаведена печатница въ полутъмния товаренъ вагонъ. Вестникътъ се харчеше въ нѣколко стотинъ броя. Въ него се изнасяше мѣстния животъ, назначенията на желѣзопѫтнитѣ служащи, произшествия и важни известия за войната. Това бѣ първиятъ вестникъ, който се издаваше въ движещъ се влакъ. Сега самиятъ Алва не продаваше вестници. Подъ звука на колелата той работѣше въ своята печатница и четѣше книги, които закупи въ голѣмо количество. Особено го заинтересува въ това време химията. Въ сѫщия вагонъ той устрои нѣщо като лаборатория и почна да прави опити, споредъ прочетеното въ книгитѣ. Опититѣ излизаха много сполучливи и той се увличаше сѐ повече и повече въ тѣхъ. Но тукъ стана и едно нещастие. Когато се движеше влакътъ, вагонътъ, въ който бѣше лабораторията на Алва, силно се тласна и падналото на пода шише съ фосфоръ се счупи. Фосфорътъ се запали и огъньтъ почна бързо да се разпространява. Кондукторътъ пристигна на време и угаси пожара, като сѫщевременно изхвърли скъпоценното имущество на Алва изъ вагона, а самия него наби тъй жестоко, че го направи да оглушее за цѣлъ животъ.

На най-близката гара Алва излѣзе заедно съ Джемсъ и почна да събира разхвърленитѣ край линията части отъ печатницата, книгитѣ и химическитѣ апарати. Но отъ тази случка Алва не се обезсърдчи. Той си уреди нова печатница, сега вече въ зимника на бащината си кѫща и пакъ почна да издава вестникъ. И този вестникъ тръгна добре. Но и тука го очакваше несполука. Въ единъ отъ броеветѣ той изруга единъ мошеникъ. Този го срещна веднажъ край рѣката, хвана го, и безъ много приказки, го блъсна въ рѣката. Тогава той бѣше 15 годишенъ момъкъ и знаеше да плава; това му помогна да стигне благополучно на отсрещния брѣгъ. За негово щастие, цѣлата история се свърши съ това, че той глътна малко вода. Следъ тая неочаквана баня, Едисонъ се убеди, че да си играешъ съ вестникъ е толкова опасно, колкото и да играешъ съ фосфоръ. Химическитѣ опити го изложиха на единъ пожаръ, а вестникарскитѣ опити завършиха съ неочаквана баня. И той реши да си избере по-сериозно занятие, което да не го излага на толкова опастности.

III

Въ града Портъ-Гуронъ, кѫдето се премѣсти семейството на Едисонъ отъ Милано, Алва разви извънредно голѣма, за неговата възрасть, дейность. Издавайки своя новъ вестникъ, той нареди въ зимника доста обширна лаборатория, тамъ построи първия си моделъ на парна машина и непрекѫснато четѣше сериозни научни книги; особено много, обаче, го интересуваше телеграфа. За последния той мислѣше, че е върха на човѣшкия гений. Като искаше да изучи добре неговото устройство, той си купи всички книги, които описваха устройството и действието му и ги четѣше съ такова увлѣчение, както други четѣха нѣкои увлѣкателни романи. Отъ телъ за печка и праздни шишета той направи домашенъ телеграфъ и съедини лабораторията си (въ зимника) съ дома въ който живѣеше неговиятъ другарь Джемсъ. Съ така построения телеграфъ, двамата другари започнаха да се разбиратъ чрезъ „телеграми“. Този телеграфъ, обаче, не задоволи Алва. Неговата единственна мечта бѣ, да се научи да работи на истински телеграфъ. Въ сѫщото време той продължаваше да търгува съ продаване на вестници въ влаковетѣ, като избираше такова време, когато срѣдъ персонала нѣмаше сърдитиятъ кондукторъ.

Презъ единъ хубавъ лѣтенъ день Алва слѣзе отъ влака на една малка гара, за да изпълни една дадена му порѫчка за книги. Свършилъ работата си, той се върна на гарата, за да чака обратния влакъ. — „Ало, Джо“, — весело извика младия Алва, забелязвайки познатия телеграфистъ. — „Кога ще има влакъ за Портъ-Гуронъ?“ — „Ето, почакай малко, бързиятъ скоро ще мине“. Алва винаги гледаше да си има приятели между телеграфиститѣ. Той седна на пейката до Джонъ, като продължаваха да си приказватъ. Не следъ много се дочу шумътъ отъ пристигането на влака. Последниятъ бързо се приближаваше. „Ето и влакътъ“, — каза Джонъ, поглеждайки къмъ желѣзопѫтната линия. Но веднага лицето му стана като на мъртвецъ. Той скочи и ужасенъ дигна рѫцетѣ си. — „Ахъ“, — изохка той. Очудениятъ Алва погледна въ сѫщата посока и мигновенно, като че нѣкоя пружина го изхвърли напредъ, така бързо той се затече къмъ тази посока. Отъ този моментъ минаха само нѣколко секунди, презъ които Алва не чуваше нито виковетѣ, които се разнасяха по гарата, нито ужасното свирене на локомотивната свирка, нито гърма и скърцането на желѣзното чудовище, което сѣкашъ поглъщаше релситѣ. У него остана само зрението. Той виждаше само сияещитѣ на слънцето релси и между тѣхъ ярко червената рокличка на заиграло се детенце. — Само да го достигне бѣ неговия устремъ. И ето вече Алва е до него. Детенцето изплашено дигна рѫчичкитѣ си. Алва го сграбчва съ последни сили и, притискайки го къмъ гърдитѣ си, се напъна да прескочи релситѣ. Въ това време нѣщо силно го удари по краката и, изгубвайки равновесие, той падна съ лицето къмъ земята, безъ да изтърве детето отъ рѫцетѣ си. Около главата му профуча влака, раздрусващъ земята. Въ това време се чу ужасенъ викъ. — „Кажете, какво съмъ длъженъ да направя за васъ?“ — викаше разплаканъ началника на гарата, бащата на спасеното дете, държайки Алва за раменетѣ. — „Искате ли презъ цѣлия си животъ да Ви давамъ 20% отъ заплатата си?… 30% ще Ви давамъ!“ — „Мистеръ Макензи“, — плахо продума Алва, — „не искамъ нищо друго, само ме научете на телеграфния занаятъ“. — Подиръ 5 месеци Алва, следъ сполучливо издържанъ изпитъ, получи назначение за телеграфистъ въ Портъ-Гуронъ. Сега той се считаше за най-щастливиятъ човѣкъ на свѣта. Още преди да издържи изпита си, той съ собственитѣ си сили построи телеграфъ между града и най-близкото село и отвори въ една бакалница своя кантора. Прочее, въ този си опитъ той не сполучи и кантората му се закри. Въ това време Алва Едисонъ бѣше вече на 16 години. Неговиятъ учитель на телеграфното изкуство и не подозираше, че той въведе бѫдещия гениаленъ изобретатель въ истинския му пѫть.

* * *

Като телеграфистъ, Алва Едисонъ се оказва не твърде добъръ, затова и презъ 4-тѣхъ години на своята служба той промѣня много мѣста въ разни градове. По-право казано — него го изгонватъ отъ всѣкѫде. И какъ да го не изгонватъ? — Началникътъ на една телеграфна централа, желаейки да контролира да не спятъ неговитѣ чиновници презъ време на нощното дежурство, наредилъ, щото всѣки половинъ часъ да му телеграфиратъ уговорената отъ по-рано цифра „шесть“. На Едисонъ, който сѫщо трѣбвало да изпълнява тази наредба, омръзнало това, а най-главното, това го откѫсвало вечерно време отъ любимитѣ му занятия — да чете и прави нови апарати. За да се спаси отъ тази неприятна работа, а сѫщевременно да задоволи и началството си, той съединилъ телеграфния апаратъ съ часовника, посрѣдствомъ едно колелце, което да се върти заедно съ часовниковата стрелка, а на самия апаратъ добавилъ особено приспособление, което да предава думата „шесть“. Сега Едисонъ можелъ спокойно да се занимава съ своитѣ работи, а всѣки половинъ часъ до строгия началникъ пристигала редовно, точно на опредѣленото време, телеграма — „шесть, шесть, шесть“. Това е било първото изобретение на Едисона въ телеграфа. Следъ време това откритие се използува въ телеграфа и електрическото звънче, но на времето си то му причини зло. Фокусътъ билъ откритъ (и то поради голѣмата точность и правилность на предаванитѣ знакове) и на младия изобретатель предложили да си търси друго мѣсто.

Второто изобретение на Едисона е било единъ апаратъ, който давалъ възможность отъ две различни станции, по една и сѫща жица, едновременно да се изпращатъ различни телеграми. По-късно този апаратъ билъ приетъ съ възторгъ. Сега, обаче, Едисонъ е подиграванъ и пакъ му било предложено да си търси друго мѣсто и тамъ да се занимава съ подобни дреболии.

Отъ всичко до тукъ Едисонъ не се отчайва, а потърсва работа въ друго телеграфно бюро. Но тамъ, занимавайки се съ химически опити, той счупва едно голѣмо стъкло съ сѣрна киселина, отъ което много скѫпи нѣща и покѫщнина се повреждатъ. Едисонъ билъ принуденъ да си търси ново мѣсто, като чиновникъ. Като скитникъ е ходилъ отъ едно мѣсто на друго, безъ да може да се задържи повече време на едно мѣсто. Така, на една служба много го дразнѣли „хлѣбаркитѣ“, които слизали до неговата маса по стената. За да се успокои, Едисонъ приложилъ къмъ тѣхъ „най-голѣмото наказание“. За тази цель той прикрепилъ до стената, предъ себе си, две медни жици и ги съединилъ така, че когато хлѣбарката се докосне до тѣхъ, веригата се затваряла и животното изгаряло веднага, като отъ него оставало само една тънка струя отъ димъ. Но и това изобретение не се харесало на неговото началство и му причинило нападки.

Веднажъ между дветѣ станции — Сорни и Портъ-Гуронъ, които се раздѣлятъ отъ широка рѣка, се скѫсва телеграфната жица. Тази повреда можела да се поправи едва на следния день и телеграмитѣ, които трѣбвало да се изпратятъ отъ Америка били толкова много, че образували две голѣми купчини. И тукъ Едисонъ предложилъ своята помощь. Неговата помощь, както обикновено, била посрещната подигравателно, но въпрѣки това, за да се повеселятъ, решили да го оставятъ да прави, каквото ще. Новината за нѣкоя нова измислица на Едисона, когото познаваха като веселякъ, бързо се разнесла изъ града и любители на смѣха почнали да се стичатъ на брѣга, кѫдето хладнокръвниятъ Едисонъ вече билъ докаралъ единъ обикновенъ локомотивъ. Този локомотивъ изпълнявалъ временно ролята на предавателенъ апаратъ, придружаващъ се, разбира се, съ шегитѣ и смѣха на събралата се тълпа. Локомотивната свирка започнала да издава звукове, дърпана отъ Едисонъ, и то такива, които отговаряли на телеграфнитѣ знакове: ту, ту, ту-у ту-у, ту-у… На другия брѣгъ на рѣката, чувайки необикновениятъ ревъ на локомотива и забелязвайки край него тълпа, сѫщо почнала да се стича тълпа отъ хора. Като че хората отъ двата брѣга били полудѣли, толкова недоумявали отъ това, що се вършело около тѣхъ.

Локомотивътъ, обаче, изпѣвайки куплетъ следъ куплетъ, замълчавалъ отъ време на време и после наново започвалъ да повтаря сѫщитѣ кѫси и дълги звукови сигнали съ едни и сѫщи паузи помежду тѣхъ. И така, като повтарялъ едни и сѫщи сигнали, той искалъ да втълпи на своитѣ неразбрани слушатели мелодията на нѣкаква си особена пѣсенчица. Телеграфистътъ отъ другия брѣгъ разбралъ и съ всичката си сила се ударилъ по челото. — „Ахъ, какво съмъ магаре! Ахъ, какъвъ съмъ глупакъ“ — викалъ той.

— „Какво е това, какво стана?“ — го запитвала тълпата около него.

— „Да, дяволъ го взелъ, той приказва съ насъ по Морзовата азбука“.

Локомотивътъ пакъ захваналъ своя звуковъ куплетъ.

— „Хайде, сега, чувате ли? — Ей, вие въ Сорни! Разбирате ли ме?“

Локомотивътъ замълчалъ, но веднага пакъ започналъ съ ожесточение.

— „Ха, ха, ха!“ — се изсмѣлъ телеграфистътъ отъ отсрещния брѣгъ, като се изкривилъ отъ смѣхъ. — „Чувайте, чувайте, какво той прибави. — Ей, вие сополанитѣ — въ Сорни. Разбирате ли ме?“

Възторженъ смѣхъ се разнесълъ по брѣга. Следъ нѣколко минути локомотивнитѣ свирки се изругали една друга и веднага се почнали служебнитѣ разговори.

Скоро следъ това дветѣ станции предали телеграмитѣ, които се били набрали и купчинитѣ отъ тѣхъ се разчистили. За тази остроумна измислица, Едисонъ билъ похваленъ отъ много, но понеже той билъ безъ работа, нищо не му заплатили за това.

А точно по това време той можелъ да си обръща джобоветѣ безъ нѣкаква опасность, че отъ тѣхъ може да изпадне нѣщо; още повече, че отъ две седмици билъ останалъ безъ работа. Въ такива моменти, каквито той често преживявалъ, Едисонъ нѣмалъ пари и за хлѣбъ; тогава той отивалъ пешъ въ нѣкой съседенъ градъ; тамъ се настанявалъ въ нова телеграфна кантора, за да се раздѣли следъ непродължително време съ нейния стопанинъ (въ Америка телеграфътъ се експлоатира отъ частни лица), който при раздѣлата съ него му отправялъ следнитѣ напѫтствени думи:

— „Никога отъ васъ, друже, нѣма да стане добъръ телеграфистъ. Винаги вмѣсто работа, се занимавате съ нѣкоя дреболия“.

Следъ шестгодишнитѣ телеграфни митарства, когато Едисонъ навършвалъ 22 години, щастието се усмихнало за него. Най-сетне се намѣрилъ умния човѣкъ, който веднага оценилъ способноститѣ на Едисонъ и го възнаградилъ съ пари, колкото се следва. Това трѣбвало да стане, и то, действително, станало. Ето какъ станало това:

Въ едно отъ най-оживѣнитѣ телеграфни дружества на Ню-Йоркъ, въ разгара на работния сезонъ, се развалилъ апарата до такава степень, че никой не можелъ да го поправи. Директорътъ си скубелъ коситѣ, дружеството всѣка минута търпѣло грамадни загуби. Ето, че въ този моментъ се явилъ Едисонъ въ сѫщата кантора, за да търси служба. Следъ обичайния отказъ отъ страна на управлението, нему на излизане било предложено да се опита да поправи разваления апаратъ. Едисонъ се върналъ, разгледалъ апарата и следъ половинъ часъ апарата билъ поправенъ и започналъ да работи. Нѣщо повече, той още сѫщия моментъ го и усъвършенствувалъ.

 

 

Оттукъ се започва славата на Едисонъ. Едва стѫпващъ на краката си, той незабавно изнамира автоматическия печатащъ телеграфенъ апаратъ. Това е истинска революция въ телеграфната техника. Стариятъ до тогава телеграфъ бързо отстѫпва мѣстото си на новия телеграфъ, изнамѣренъ отъ Едисонъ, толкова приличащъ на своя предшественикъ, колкото единъ юноша въ разцвѣта на силитѣ си прилича на грохналия старецъ. Скоро цѣлиятъ свѣтъ узнава, че не Едисонъ е лошъ телеграфистъ, а лошъ е презъ това време самия телеграфъ, който очаква своя Едисонъ.

По-рано телеграмитѣ се изпращали само по една жица и то въ една посока, а срещнитѣ телеграми трѣбвало да се изпращатъ по друга жица, или да чакатъ когато първата жица се освободи, което или скѫпо струвало (при двойни жици), или бавно ставало предаването.

Споредъ усъвършенствуването, което въвежда Едисонъ въ телеграфа, по една и сѫща жица, едновременно, може да се предаватъ две различни телеграми въ противоположни посоки. По-рано, за да се запише получената телеграма, телеграфистътъ бил длъженъ отначало да я дешифрира, а сега телеграмата направо се появява на книга, написана съ обикновени печатни букви. Отъ това усъвършенствуване броятъ на предаваемитѣ думи стига до 3 хиляди на минута.

* * *

Отъ този моментъ започва, новъ, блестящъ периодъ отъ живота на Едисонъ. Той вече е прекрачилъ, тъй да се каже, невидимия прагъ на човѣшката глупость. Ако по-рано хората, заради неговитѣ изобретения, го гонѣли отвсѣкѫде и го лишавали отъ залъка хлѣбъ, то сега чакали съ жадность нѣкое негово ново изобретение, което откупвали предварително.

Веднажъ, въ началото на изобретателната му дейность, директорътъ на една голѣма фирма запиталъ Едисона, колко иска за едно негово изобретение по телеграфа. Едисонъ помислилъ: „Хубаво би било да получа 5 хиляди долара, но и отъ 3 хиляди не бихъ се отказалъ“, но като не се решилъ да заяви искането си, нерешително казалъ: „Азъ се затруднявамъ да кажа… сами вие посочете цената“… Директорътъ намръщилъ вежди и заявилъ: „Ще Ви задоволятъ ли 40 хиляди долара?“…

 

 

Сега вече Едисонъ свободно можелъ да се отдаде на своитѣ любими занятия. Той като че натисналъ нѣкакъвъ си тайнственъ бутонъ въ своя удивителенъ мозъкъ и оттогава започва да се излива потокъ отъ все нови и нови изобретения. — „Чуйте, млади човѣче, подъ вашитѣ крака не успѣва да истине пѫтя къмъ насъ“ — казвалъ му очуденъ шефа на учреждението, кѫдето Едисонъ зарегистриралъ своитѣ изобретения. Описанието на Едисоновитѣ изобретения, които той е зарегистриралъ до сега, съставлява голѣмо съчинение, което се състои отъ нѣколко тома. Достатъчно е да се каже, че само въ отдѣла на електрическото освѣтление се наброяватъ у него повече отъ хиляда изобретения.

 

 

Съ получената сума Едисонъ построява една четириетажна лаборатория въ Newark, при New-Jersey. Лабораторията бързо се разраства и числото на лаборантитѣ въ нея скоро достига 50, а въ 1873 год. това число бързо нараства до 300. Поради многото работа, презъ сѫщата тази година, той се принуждава да разшири лабораторията си, като сѫщевременно я премѣства въ Menlo-Park, въ New-Jersey, на линията за Филаделфия, 34 клм. отъ Ню-Йоркъ. Тукъ се зараждатъ, усъвършенствуватъ и даватъ гениални изобретения на свѣта. Отъ часть на тѣзи изобретения, въ течение на 3 години, отъ вложенитѣ 40,000 долари, той сполучва да добие една печалба отъ 400,000 долари. Само за опити, презъ този периодъ време, е изразходвано 100,000 долари.

* * *

Въ 1878 г. въ редакцията на единъ известенъ Ню-Йоркски вестникъ се явилъ единъ младъ човѣкъ съ избръснато лице и тъмна коса, спущаща се на високото му чело. — „Ехъ, че нахалникъ, влиза и дори не поздравлява“, — раздразнено си помислилъ редакторътъ.

Младиятъ човѣкъ се държалъ странно. Не говорейки нито дума, той сложилъ на масата една малка машинка и завъртѣлъ нѣколко пѫти нейната дръжка. Редакторътъ посегналъ къмъ звънеца, за да заповѣда да изведатъ този, по всѣка вѣроятность, ненормаленъ човѣкъ; но въ този моментъ той чулъ машинката ясно да изговаря отъ масата: „Здравѣйте! Какъ сте? — Познавате ли се съ фонографа. Това съмъ азъ“! — Зашемедениятъ редакторъ падналъ на облѣгалото на стола, гледайки изплашенъ въ проницателнитѣ очи на Алва Едисонъ, по устнитѣ на когото се долавяла приятна усмивка.

Фонографътъ, това е сѫщото като сегашния грамофонъ. Неговото действие се основава на това, че всѣки звукъ представлява отъ себе си раздвижване на въздуха, и то такова раздвижване, което ние наричаме трептение (или колебание). Тия, именно, трептения Едисонъ съумѣлъ не само да улови съ своя апаратъ, но и отново да ги превърне въ звукове. За тази цель той взелъ една трѫба, имаща видъ на фуния и къмъ по-тѣсния й край прикрепилъ тънка пъргава мембрана, въ срѣдата на която прикрепилъ остра игличка. Трѫбата съ игличката поставилъ срещу въртящъ се валякъ, намазанъ съ особенъ съставъ. Следъ това той произнесълъ нѣколко думи срещу широкия отворъ. Мембраната затрептѣла и игличката оставила върху валячето следи отъ произнесенитѣ звукове. Понеже отъ единъ опредѣленъ звукъ се получаватъ напълно опредѣлени колебания на въздуха, то достатъчно било на Едисона да накара игличката да премине отново по ония сѫщитѣ следи на валячето, за да накара мембраната да затрепти така, както и по-рано. По такъвъ начинъ, Едисонъ сполучилъ да запише и после възпроизведе изговоренитѣ отъ него звукове.

Редакторътъ се оказалъ уменъ човѣкъ и приелъ великото изобретение съ възторгъ; съвсемъ не така, както малко по-късно къмъ него се отнесълъ единъ мѫдъръ парижки академикъ. Случаятъ е билъ следния. Когато въ заседанията на парижката академия на наукитѣ представительтъ на Едисонъ направилъ подробенъ докладъ и заставилъ да говори фонографа, този мѫдъръ академикъ скочилъ отъ креслото и нахвърляйки се къмъ докладчика, го хваналъ за шията: „Той ни мами, считайки ни за будали — викалъ побѣснѣлиятъ академикъ; това е обикновенъ фокусникъ“. Него едва съ мѫка можали да успокоятъ. Представительтъ на Едисонъ направилъ своитѣ демонстрации и миналъ въ другата стая. Но и тогава мѫдрецътъ на науката упорито заявявалъ: „Азъ сѐ пакъ не мога да повѣрвамъ, щото единъ простъ металъ да може да замѣни едно благородно човѣшко гърло. Все пакъ, това е нѣкаква звукова измама“.

Самъ Едисонъ е билъ извънредно много влюбенъ въ това свое изобретение. Веднажъ, обяснявайки устройството на фонографа на свои приятели, той прекратилъ обясненията си неочаквано и замислено, гледайки на страни, сякашъ приказвайки съ себе си, казалъ: „Вие знаете, че азъ изнамѣрихъ много машини, но тая“ — поглеждайки фонографа, — „е най-любимото ми дете.“ — Други пѫть, когато е ставало дума за фонографа, Едисонъ признавалъ, че винаги е усѣщалъ чувство на страхъ, при изпитването на нѣкое ново изобретение. Но сѫщия признава, че никога презъ живота си не билъ така потресенъ, както въ момента, когато фонографътъ за пръвъ пѫть повторилъ неговия гласъ. Нека, при това, не се забравя, че Едисонъ е билъ глухъ. Тази глухота му била причинена отъ ударитѣ на кондуктора, следъ създадения отъ него пожаръ въ товарния вагонъ, кѫдето е правилъ своитѣ опити. И при все това, Едисонъ прекрасно чувалъ, за което му помогнало развитата въ него способность на „вѫтрешенъ слухъ“. За тази цель той допиралъ главата си до фонографа, и така той чувалъ даже и по-хубаво, отколкото други съ нормаленъ слухъ. — „Какъ фалшиво звучи тукъ флейтата“, — ядосано забелязвалъ той, изслушвайки по свой начинъ нѣкои концертни пиеси, изпълнявани на фонографа му. Когато пъкъ не му се е удавало да долови нѣкои особено слаби звукове, тогава той захапвалъ съ зѫби дървенитѣ части на фонографа. — „Не се безпокойте, съ помощьта на зѫбитѣ и черепа, азъ чувамъ по-добре отъ васъ“, — казалъ той, усмихвайки се на своитѣ приятели, — „тъй като така на менъ съвсемъ не пречи страничния шумъ“.

Вестьта, че Едисонъ изнамѣрилъ говоряща машина, мигновено се разнесла изъ цѣлия Ню-Йоркъ и въ работилницитѣ на изобретателя, намиращи се на нѣколко километри отъ града, се запѫтили толкова много посетители, че е станало нужда презъ тия дни да се пускатъ специални влакове. За това свое изобретение Едисонъ получилъ 100,000 долари и 20% отъ печалбитѣ.

Минала една година, въ сѫщия вестникъ се появило съобщение, което на всички се видѣло като нѣщо невѣроятно, за което редакторътъ безъ малко щѣлъ да уволни сътрудника, който го напечаталъ. И имало защо! — Въ една бележка на вестника се съобщавало, че ужъ Едисонъ билъ изнамѣрилъ свѣтлина, която се предавала по жици и ослѣпително свѣтѣла въ малки обли фенерчета отъ стъкло. Сътрудникътъ обаче не само останалъ на служба, но администрацията на желѣзницитѣ била принудена отново да пуща специални влакове, за пренасяне до работилницитѣ на гениалния изобретатель всички желаещи да видятъ току-що инсталиранитѣ електрически лампички. Само за единъ день Едисонъ билъ посетенъ отъ 3000 души. — За опититѣ си, при усъвършенствуването на електрическата лампа, за жички отъ платина и вѫгленъ, сѫ били изразходвани около 40,000 долари.

Голѣмиятъ успѣхъ на електрическитѣ крушки веднага повишава акциитѣ на дружеството „Едисонъ“ отъ 100 на 3000. За пръвъ пѫть сѫ били инсталирани 700 лампи за демонстрация въ Menlo-Park и 120 — въ парахода Колумбия.

Този пѫть той не продава изобретението си, а построява своя фабрика за електрически крушки. Последната получава толкова много порѫчки, колкото никоя фабрика до днесъ не е получавала. Парижкото изложение, въ 1881 год. е било освѣтлено съ такива лампи.

Следващото велико изобретение на Едисонъ е телефона. Вѣрно е, че преди него нѣкои (Bell и Reis) били вече открили нѣщо изъ тази область, но то почти нѣмало никакво практическо приложение. Този телефонъ, отъ който се ползуваме сега, дължи своето сѫществуване на Едисона.

Както при фонографа, Едисонъ използува сѫщото свойство на всѣки звукъ, — да произвежда трептения на въздуха, или както се казва още — да произвежда звукови вълни. Само че сега той поставилъ мембраната на трѫбата до своитѣ устни и прекаралъ отъ нея жица до другата мембрана, която се долепя до ухото. Така инсталиранъ апарата, като се изговори срещу едната мембрана — „Ало“, звуковитѣ вълни се пренасятъ по жицата, достигатъ до мембраната, поставена до ухото и тамъ ясно се чуватъ изговоренитѣ звукове, макаръ че апаратитѣ сѫ отдалечени единъ отъ други на разстояние до 1 километъръ. Разбира се, че обикновена жица не би могла да предаде звуковитѣ вълни на такова разстояние. Едисонъ можалъ да постигне това съ помощьта на електрическия токъ. Сега по телефона може да се говори на разстояние отъ нѣколко стотици километри.

За това изобретение Едисонъ получилъ отъ Union Telegraph Company 100,000 долари, по 6,000 долари годишно въ продължение на 16 години и по 12,000 долари годишно за по-нататъшни усъвършенствувания. За използуването на сѫщитѣ изобретения въ Англия, той получилъ 30,000 фунта стерлинги, платени отъ Colonel Gournand.

Въ 1888 г. Едисонъ усъвършенствувалъ динамо-машината и построилъ такава, съ тежесть отъ 27 тона, за гр. Парижъ. Следъ това той замѣнилъ тежкия оловенъ акумулаторъ съ новъ, нареченъ Едисоновъ. Последниятъ се състои отъ никелъ, желѣзо и калиева основа.

Отъ негово време започнали за пръвъ пѫть да се строятъ трамвайни линии и електрически мрежи.

Благодарение на него, сега имаме въведени норми въ свѣтовната индустрия за контакти, предпазители, обхватки и витла на лампи, въ кинематографичнитѣ апарати — размѣритѣ на филмитѣ, като навсѣкѫде се използуватъ дадения отъ него Едисоновъ форматъ.

Едисонъ е турилъ началото и на друго едно велико откритие на човѣшкия гений, — то е киното. Той пръвъ, въ 1891 г. приготвя апаратъ, съ помощьта на който да може бързо да се смѣняватъ последователнитѣ измѣнения, които ставатъ съ явленията около насъ, снети на фотографична лента.

Твърде много Едисонъ е работилъ въ областьта на електричеството. Отъ него е поставено началото на съвременния начинъ за освѣтление чрезъ електрическа свѣтлина.

Едисонъ не е останалъ чуждъ и къмъ звездитѣ. Той изнамира апаратъ, чрезъ който да може да се опредѣли температурата и на най-отдалеченитѣ звезди. Този апаратъ той нарича „тазиметъръ“.

Въ 1912 год. Едисонъ осѫществява една друга своя мечта, а именно — да съедини фонографа съ кинематографа, т.е., тури началото на говорящия филмъ, при който на екрана хората не само се движатъ, но и говорятъ.

Томасъ Алва Едисонъ е вече много старъ. Периодътъ на неговата бурна изобретателска дейность е преминалъ, но човѣчеството все още чака нѣщо ново отъ него… Не може човѣкъ да се помири лесно съ мисъльта, че тази гениална глава, която до сега е дала толкова много и ценни изобретения, ще остане бездейна!…

* * *

Построениятъ отъ Едисона заводъ за изобретения, намиращъ се близо до Ню-Йоркъ, въ политѣ на Оранжевитѣ планини, е най-удивителното нѣщо, което може да се срещне. Сякашъ тукъ самиятъ човѣшки мозъкъ е раздѣленъ на части и заключенъ въ безчисленно количество най-тънки и най-точни прибори, машини и апарати. Всѣка часть на този гигантски мозъкъ носи опредѣлено задължение, да изработи въ детайли всичко, което й е порѫчано. Още преди 30 години е можело да се види, какъ срѣдъ тази непроходима гора отъ машини, тича човѣкъ съ зацапана работническа куртка, невчесанъ, съ мръсни рѫце и будни блѣстящи очи.

Това е Едисонъ, който довелъ мисъльта си до края, сега вика времето на помощь, за да доизкара и тури въ действие новия, още отъ никого невиденъ уредъ. Ето и последната бурмичка готова, апаратътъ е сглобенъ и проникващиятъ лѫчъ на човѣшкия гений блесва въ свѣта, и отъ лабораторията на мозъка се създава нѣщо невидено до този моментъ. Случвало се понѣкога и така, че сутриньта у Едисона се заражда нѣкоя мисъль, и до вечерьта той я вече превръща въ действителностъ, чрезъ завършения моделъ.

Веднажъ Едисонъ ималъ нужда отъ нѣкакъвъ си особенъ химически съставъ, за да получи най-подходящъ материалъ за направата на цилиндритѣ на фонографа си. За тази цель той си доставилъ цѣла химическа библиотека отъ Лондонъ, Парижъ, Ню-Йоркъ. И следъ като я доставилъ, цѣли шесть седмици се затворилъ въ своята лаборатория за да ги проучва. Тамъ той ядѣлъ и спѣлъ, безъ да се отдѣли отъ креслото си. Презъ това време той прочелъ всички книги, направилъ отъ тѣхъ извадки, събралъ ги въ единъ голѣмъ томъ и направилъ 2000 опити. Въ резултатъ, търсениятъ съставъ билъ намѣренъ.

Други пѫть той цѣли 60 часа подредъ се мѫчилъ съ едно изобретение и го оставилъ само следъ като моделътъ почналъ редовно да работи.

* * *

Ето самъ Едисонъ какво ни разказва за единъ опитъ, — надъ своя фонографъ:

„Седемь месеци азъ работихъ по 18–20 часа дневно, върху чистото произнасяне отъ фонографа ми на думата «специа». Много, много пѫти азъ повтаряхъ предъ фонографа думитѣ; «Специа, специа»; той, обаче, упорито отговаряше: «Пециа, пециа». Можеше, наистина, да се полудѣе!“ — Въ края на краищата, Едисонъ накаралъ своя непослушникъ да произнесе четливо и този едва доловимъ звукъ „с“. По него време Едисонъ работѣлъ извънредно много. Той лѣгалъ да спи върху масата на своята лаборатория, като слагалъ подъ главата си книги. Презъ цѣлото време на бурната си работа, гениятъ на Едисонъ се развивалъ не само на дълбочина, но и на ширина, като обхващалъ всички страни на човѣшката дейность. И сега мѫчно може да се посочи такава область, въ която той да не е оставилъ следи. Дори и восъчната хартия, която има толкова голѣмо разпространение въ медицината, е въведена за пръвъ пѫть отъ Едисона. Сѫщо и думата „Ало“, съ която въ цѣлия свѣтъ започватъ телефоннитѣ разговори, е употрѣбена за пръвъ пѫть отъ него. Хиляди други дребни изобретения сѫ забравени отъ него, или преостѫпени и носятъ други имена, като напримѣръ, пишещата машина „Ремингтонъ“, която се нарича така, защото братя Ремингтонъ я купили отъ Едисона.

* * *

Ето какво ни разказва самъ Едисонъ за своята електрическа лампа (по случай 50-годишнината отъ изнамирането й, чествувано миналата година):

Мнозина преди мене, които сѫ разполагали съ повече знания, сѫ се опитвали да изобретятъ електрическа лампа, но въпрѣки своето огромно знание, не сѫ успѣли. Защо? — Защото не сѫ били постоянни и търпеливи и не сѫ искали да се жертвуватъ за науката и човѣчеството.

Ако азъ и моя щастливъ помощникъ Бечелоръ не бѣхме търпеливи и не се морѣхме съ години, може би електрическата лампа нѣмаше да бѫде изнамѣрена и до днесъ.

Какъ сме работѣли? — Търсѣхме едно такова растение, чиито влакна да могатъ винаги да предаватъ безъ никаква промѣна електрическия токъ. Ние овѫглявахме извънредно много влакна отъ растения, но все не можѣхме да получимъ оная трайность, която ни бѣше необходима. Най-после азъ овѫглихъ едно японско растение, което получихъ отъ една дама и видѣхъ, че съмъ намѣрилъ търсената материя. Отъ всичко това вие виждате, че при едно откритие сѫ много по-важни постоянството и търпението, отколкото гениалностьта и остроумието.

* * *

И сега още Едисонъ, макаръ и на много напреднала възрасть (84 год.), много работи. По настоящемъ той е заетъ отъ много важния за мировата техника въпросъ, а именно — да се намѣри начинъ за приготовление на изкуственъ каучукъ, който съ такъвъ трудъ се добива за нуждитѣ на гумената индустрия.

И до сега той е запазилъ присѫщото му шегаджийство и способностьта къмъ тънка ирония. Попитали го веднажъ за съветъ, трѣбва ли на църквитѣ да се поставя гръмоотводъ? — „Разбира се“, — сериозно отговорилъ Едисонъ. — „И Господь понѣкога може да бѫде много разсѣянъ“.

Въпрѣки това, че името на Едисонъ е известно на всички въ Америка, а сѫщо и въ цѣлия свѣтъ, той е извънредно скроменъ човѣкъ. Той упорито се отказва отъ всѣкакво чествуване. — „Даже и за 100 хиляди долари не бихъ се съгласилъ да седя два часа, за да изслушвамъ хваления“, — казалъ той.

Веднажъ въ неговата лаборатория единъ практикантъ, отъ едно богато буржоазно семейство, се отказалъ да измие единъ омърсенъ апаратъ. — „Азъ не съмъ слуга, за да мия сѫдове“, — заявилъ той…

— „Ахъ, извинете“, — му отговорилъ Едисонъ. — „Азъ не предполагахъ, че такава работа може да Ви унижи. Човѣкъ отъ такъвъ произходъ и съ такива способности“, — съ тънка ирония продължилъ Едисонъ, — „разбира се, не трѣбва да си цапа рѫцетѣ. Дайте, азъ ще направя това. Азъ съмъ свикналъ на такава работа“. И, засуквайки рѫкавитѣ си, той взелъ парцалъ и измилъ апарата.

* * *

Едисонъ обикновено не приема никакво посещение и не прави изявления. Носи обикновенъ стоманенъ часовникъ, който, като се повреди, не го дава на поправка, а си купува новъ.

Неговата библиотека съдържа около 60,000 тома книги.

Обича семейния животъ.

Цени своитѣ стари машинарии на известнитѣ си изобретения.

Обича музиката, особено IX-та симфония на Бетховена.

Отъ писателитѣ най-вече обича Балзакъ и Дюма.

Привърженикъ е на умѣреностьта въ всѣко отношение.

Той никога въ живота си не е пилъ алкохолъ. Обича само чаша кафе съ една пура.

Редовно всѣка седмица по веднажъ посещава кинематографа.

За тонфилма има отлично мнение и му предрича блѣскаво бѫдеще.

Презъ време на последната война, той е работилъ за отбрана срещу подводницитѣ.

Една отъ последнитѣ му мечти е да може да получи изкуственъ каучукъ, тъй нуженъ за Америка.

* * *

Единъ день Едисонъ, като претърсвалъ купъ стари книги, захвърлени въ единъ ѫгълъ, намѣрилъ една книга, която предизвикала въ него силно вълнение. Тая книга била онова „Рѫководство по химия“, което нѣкога възбудило въ него силно любопитство и което прочелъ съ голѣмо увлѣчение, макаръ да не разбралъ всичко въ нея.

Чрезъ тази книга било поставено първото стѫпало къмъ най-високия върхъ, до който може да се издигне човѣкъ. Срѣдствата за това издигане сѫ тѣзи, които ни ги съобщава самиятъ Едисонъ. Когато го запитали — „Що значи да бѫде човѣкъ гениаленъ?“ — той отговорилъ:

„Едно на сто вдъхновение и 99 на сто потене“.

И действително, тамъ гдето владѣе безгрижно настояще, не може да се очаква никакво свѣтло бѫдеще; защото грижитѣ въ настоящето сѫ най-добрия материалъ, отъ който се изгражда и оформява свѣтлото бѫдеще — нуждно както на отдѣлната личность, така и на цѣлъ народъ.

* * *

Прочутиятъ Фордъ, по случай юбилея на Едисона (преди 4 години) уредилъ следната изненада за приятеля си и гоститѣ му:

Въ селцето, гдето бѣ прекаралъ детинството си Едисонъ, Фордъ купилъ една вила съ необходимата около нея земя. Въ тази вила е билъ поканенъ Едисонъ и гоститѣ му за банкета.

Отъ станцията къмъ вилата гоститѣ били пренесени съ единъ влакъ, композиранъ отъ такива вагони и локомотивъ, каквито е имало презъ 1862 г. Когато влакътъ наближилъ къмъ вилата, пасажеритѣ виждатъ възпроизведена отдавна изчезналата гара Гринфилдъ. Около гарата били съградени точно такива кѫщи, каквито сѫ били въ детинскитѣ години на Едисона. Около стоели само файтони, пощенски кола и коли съ волове, всичко, както е било въ срѣдата на миналия вѣкъ. — Улицитѣ на селцето били тъмни, само тукъ-таме (по кръстопѫтищата) горѣли слаби газови лампи.

Когато Едисонъ влѣзналъ въ кѫщата, завъртѣлъ единъ бутонъ и цѣлото село внезапно се освѣтило съ блѣсъка на голѣмо количество електрически лампи. Почнало да се чува радиото и президентътъ Хувъръ, г-жа Кюри (най-учената жена, пристигнала тогава отъ Европа) и други гости, започнали да чуватъ гласа на Вьорда, който имъ съобщавалъ, какво става на Южния полюсъ.

Така било представено миналото и настоящето на този забележителенъ юбилей.