Брад Тор
Необявена война (56)

55.

Бостън, Масачузетс

Четирима от петимата галеници се бяха справили добре. Бяха приложили отлично уменията си и не бяха довели „опашки“ в Чайнатаун. Петата принцеса обаче се оказа отвратителна. Бяха я проследили и на всичкото отгоре носеше мобилния си телефон.

Чън би й простил за „опашката“; дори най-добрите оперативни агенти допускат грешки. Телефонът обаче бе непростима простъпка. От момента, когато я улови на видеокамерите, тя или говореше, или пишеше съобщения. Не забелязваше какво става около нея. Чън се вбеси, защото, ако бе пренебрегнала тази част от протокола, най-вероятно беше пренебрегнала всичко научено. Каква арогантност! Това не е игра, помисли си кипнал от гняв.

Ресторантът беше шумен, претъпкан, пълен с гръмогласни американокитайци. Имаше грамаден аквариум с мътна вода. Миришеше на морски раци.

Чън проследи с поглед дали безпардонният сервитьор предава бележката на когото трябва и се вмъкна в тоалетната за инвалиди.

Когато младата жена почука, той отключи вратата и се отдръпна назад. Тя носеше ботуши до коляното, минипола и фрапантна блуза. Провря се в тясното помещение, затръшна вратата с крак и го изгледа смръщено.

— Заключи я — каза той.

Тя откъсна студения си поглед от него колкото да изпълни инструкцията. Когато се обърна, той се пресегна и я стисна за врата.

— Дай ми го — заповяда на китайски.

Гневните искри в очите й изчезнаха. Сега го гледаше ококорена от страх. Не й харесваше да я стискат така за тила.

— Какво да ти дам?

Чън беше приключил с игричките. Прокара свободната си ръка по тялото й и намери телефона. Оказа се скрит в сутиена и той перна грубо едната й гърда, когато го изваждаше.

— Хей! — възкликна тя.

— Млъквай.

— Дядо ще…

Чън сключи пръсти около врата й, принуждавайки я да го погледне в лицето.

— Чуй ме, принцесо. Не сме в Пекин. Не ми пука кой е дядо ти. Аз отговарям. Разбираш ли?

Младата жена не отговори. Чън я стисна още по-силно. Тя кимна и той я пусна.

— Знаеш ли, че те следи агент на ФБР?

Тя разтърка тила си с надеждата да не й останат синини.

— Не видях никого, къде е той?

— Млъкни и слушай — сряза я Чън.

Извади един от новите телефони с предплатена карта, които Уей Ин беше купил в Бостън по негово нареждане, и й го подаде.

— Вземи го. Искам да се върнеш в ресторанта, да седнеш и да си поръчаш вечеря. Когато този телефон звънне, ще го вдигнеш и ще направиш точно каквото ти кажа. Ясно?

Младата жена сви рамене.

Чън понечи пак да я сграбчи за врата.

— Това не е игра, Дайю. Положението е много сериозно. Разбираш ли?

— Предполагам — отвърна тя. — Върни ми айфона.

— Не — отсече той и отключи вратата. — Тръгвай.

Когато го заобиколи, гневните искри в очите й припламнаха отново.

— Навечеряй се. Скоро ще ти звънна.

Проследи я с поглед как се отдалечава по коридора и влиза в ресторанта. Не беше необходимо да търси човека от ФБР. Той несъмнено беше някъде наблизо.

Чън излезе от ресторанта, изключи айфона и го хвърли в канавката. Глупаво, арогантно момиче!

Върна се в обезопасената къща да нагледа другите си четирима питомци. Те се бяха нахранили и гледаха китайска телевизия. Не искаше да ги оставя сами, но нямаше избор. Отбеляза мислено обаче, че са се държали прилично. Дори пушачите го бяха послушали и бяха пушили в банята, открехвайки леко прозореца. Нямаше желание да привлича излишно внимание към къщата и галениците. Смяташе да доведе Дайю, да поспят и да тръгнат.

Агентът от ФБР обаче му създаваше проблеми и имаше само два начина да се справи с него. Да го разсее, за да помогне на Дайю да се измъкне незабелязано, или да избере подходящо място и да му пусне куршум в главата. Куршумът в главата беше по-лесният вариант, но пораждаше нови неприятности, включително полицейска блокада, ако открият тялото, преди китайците да успеят да избягат.

Не биваше да рискува. Налагаше се да измисли как да й помогне да се отърве от опашката, без агентът да се досети, че са го забелязали. Най-добра работата щеше да му свърши място с множество входове и изходи.

Чън се преоблече, излезе от обезопасената къща и от малък магазин купи панталони, суичър и бейзболна шапка за Дайю. Промяната на външния вид щеше да я улесни да изчезне.

После отиде пешком до Лафайет Авеню, за да проучи хотел „Хаят Риджънси“ — внушителна оживена сграда с ресторант, кафене и най-важното — множество входове и изходи. Имаше дори лоби бар, откъдето да наблюдава всичко, когато тя влезе. Отлично.

Щом реши как ще се развие операцията, Чън извади стерилния си мобилен телефон и й се обади в ресторанта.

— Знаеш ли къде се намира хотел „Хаят Риджънси“? — попита я.

— Да. Знам.

— Поискай сметката. Плати и тръгни към хотела. Не прави нищо друго. Забрави, че те следят. Не се оглеждай, прави се, че си в пълно неведение. Ясно?

— Да — потвърди тя.

Чън реши, че ще е по-добре да й говори по пътя, за да й помогне да запази спокойствие и да й попречи да направи нещо глупаво.

Не след дълго тя обяви, че вижда хотела, появи се на тротоара пред сградата и влезе вътре. Чън я инструктира да тръгне право към главните асансьори, да се качи до етажа, където се намира лоби барът, и с асансьора за гости да продължи до петия етаж. Каза й, че ще се срещнат пред южното стълбище.

От лоби бара проследи как Дайю пристига и изпълнява точно указанията му. Зачака агента от ФБР, за да види какво ще предприеме. Предположи, че мъжът ще седне на фотьойл във фоайето и ще я изчака да слезе. Сгреши.

След няколко секунди агентът се появи с още двама колеги. Лошо. Чън трябваше да действа бързо.

Нямаше време да чака асансьора. Всъщност колкото по-бързо се измъкнеше от фоайето, толкова по-добре. Свел глава, той тръгна към стълбището, отвори вратата и заизкачва стълбите първо по две, после по три стъпала наведнъж.

Намери Дайю, сграбчи я за ръката и просъска:

— Мърдай! Бързо!

На седмия етаж я поведе по дългия покрит с килим коридор. Вкара я в килер зад машина за лед, извади дрехите, които беше купил, и нареди:

— Облечи ги. Пъргаво!

Дайю му даде знак да се обърне. Мнимата й скромност не го заблуди — вече знаеше как се облича и как се държи.

— Не се бави — процеди през зъби той и се обърна.

След като облече панталоните и суичъра, Чън я накара да си прибере косата под бейзболната шапка и я огледа. Горе-долу добре.

Натъпка другите й дрехи зад машината за лед и надникна в коридора да се увери, че е безопасно да излязат.

Хвана Дайю за китката и тръгна бързо към стълбището в другия край на коридора. Отвори вратата и прекрачи на площадката, но сърцето му се сви. Към тях се движеха гласове и тежки стъпки.

— Какво има? — попита Дайю, когато Чън се отдръпна от стълбището и затвори вратата.

— Проблем.

Тръгнаха още по-бързо обратно към стълбището, откъдето бяха дошли. Чън открехна вратата, ослуша се и не чу нищо. Изглеждаше безопасно, докато не чу прощракване на радио. Оставаше му само едно.

Отстъпи от стълбището и повлече Дайю след себе си, оглеждайки стената. Намери пожарната аларма и натисна бутона.

Тутакси запремигваха лампички и оглушителният вой на алармата процепи въздуха. След секунди гостите започнаха да надничат от стаите, несигурни какво да предприемат. Къде е пожарът? Грешка ли е станала?

Чън се обърна към Дайю.

— Стой до мен. Не говори и не пускай ръката ми.

Младата жена кимна и той я поведе обратно към стълбището. Преди да отвори вратата, я предупреди отново да не издава нито звук. Тя кимна. Чън отвори вратата и се ослуша да се увери, че човекът с радиото още не е стигнал до техния етаж.

Убеден, че е безопасно, стига да се движат нагоре, той я дръпна към стълбите. Заизкачваха се. Докато стигнат до десетия етаж, гостите на хотела вече прииждаха от горните етажи и се спускаха надолу по халати, пижами и работни дрехи. Точно както искаше Чън. Агентите на ФБР нямаше как да проследят човешкото море, втурнало се към фоайето и улицата.

Чън влезе в коридора на десетия етаж, намери сервизния асансьор и дръпна Дайю във вестибюла. Натисна бутона за повикване, извади пистолета си, монтира заглушителя и макар да знаеше, че оръжието е заредено, за всеки случай го провери.

Младата жена го погледна ужасена.

— Какво е това?

— Оризоварка — отвърна Чън, пъхвайки пистолета зад найлоновата торбичка от панталоните й.

Безочието му я възмути.

— Не ти разрешавам да стреляш.

Забележката го накара да се усмихне.

— Не ми е нужно разрешението ти. Аз командвам сега.

— Но дядо… — подхвана тя.

Погледът му я смълча, преди да довърши.

— Казах ти. Не си в Пекин и не ме е грижа кой е дядо ти.

— Ще ти стане грижа — сопна се тя.

— Вероятно. Дотогава обаче ще си държиш устата затворена и ще правиш каквото ти казвам. Иначе няма да доживееш да видиш дядо си.

Младата жена скръсти ръце, без да го поглежда. Арогантно упорство. Не му пречеше, стига да си мълчи. И да изпълнява нарежданията му.

Асансьорът дойде, влязоха и Чън натисна бутона за сутерена. Хотелът имаше подземен паркинг и той смяташе да излязат на Чонси Стрийт от страничния му вход.

Наблюдаваше как етажите се изнизват един след друг, готов за най-лошото, ако вратите се отворят и изникне заплаха. Нищо не се случи. Дори гостите на хотела използваха само стълбището.

На най-ниското ниво излязоха от асансьора и се озоваха в дълъг сервизен коридор, осветен от ярки лампи по тавана.

— Насам — посочи Чън.

По безлюдния коридор стигнаха до врата с надпис „Изход към гараж“.

На фона на оглушителния вой на алармата Чън натисна лоста на вратата и я отвори с хълбок. Гаражът изглеждаше пуст. Бяха на крачка от спасението.

— Ще се изкачим по рампата и ще излезем на улицата — каза Чън. — Гледай надолу и не се отдалечавай от мен.

Докато прекосяваха гаража, той се озърташе зорко. Вече обмисляше какво ще предприемат, след като излязат навън. Ще свърнат наляво по Чонси, ще тръгнат към Самър Стрийт и ще се върнат предпазливо към китайския квартал и обезопасената къща.

В горния край на рампата Чън проточи врат, огледа се наляво и надясно и изведе Дайю на тротоара. В далечината ехтяха полицейски и пожарни сирени.

По улицата се редяха паркирани коли. Беше дълга пресечка с множество охранителни камери и магазин „Мейсис“ в края. Не я прекосяваха никакви по-тесни улички и алеи.

След двайсетина крачки мъжки глас подвикна:

— Бао Дън! ФБР! Спри на място!

Федералният агент не извика името на Дайю. Обърна се към Чън, при това с псевдонима му. Незнайно как, американците го бяха разкрили. Нямаше избор. Блъсна Дайю на земята, извърна се, вдигна оръжието и стреля.

Пистолетът на агента на ФБР подскочи два пъти в дланта му и избълва два оглушителни гърмежа. После замлъкна и мъжът се строполи мъртъв на тротоара.

Агентът беше сам, но несъмнено щяха да дойдат други. Чън дръпна Дайю да се изправи.

— Мърдай! — изкрещя й.

Тя погледна дясното му рамо и ахна.

— Тече ти кръв.

— Казах ти да тръгваш.

Повлече я към Самър Стрийт и без да обръща внимание на болката в рамото си, обмисли как да действа по-нататък. В Бостън вече не бяха в безопасност, за сън не можеше да става и дума. Всъщност вече не бяха в безопасност в САЩ. Трябваше да потеглят и да се доберат до Медуза възможно най-бързо.