Брад Тор
Необявена война (26)

25.

Международно летище Лос Анджелис

Когато пътуваше до САЩ, Тай Чън предпочиташе американските авиолинии. Екипажите им не бяха педантични професионалисти както в азиатските и европейските превозвачи; бяха твърде фамилиарни и общителни. А и по време на полетите в първа класа той винаги завързваше полезни контакти с мъже и жени с широки приятелски кръгове. Това бе предимство за китайски разузнавателен агент, винаги търсещ начини да разширява човешката си мрежа. А и средата, говореща американски английски, му помагаше да настрои съзнанието си и да се включи в играта.

Влизаше в страната както обикновено — в качеството си на китайски предприемач на име Бао Дън — с легална зелена карта, издадена от американското правителство. Тя беше златният му билет. Нито веднъж не го бяха задържали, забавяли или поглеждали подозрително.

Американската зелена карта му излезе — по-точно не на него, а на Втори отдел — само пет хиляди долара. Представяйки се за богат китайски бизнесмен, той инвестира в завод за обработка на пилешко месо в провинциална Небраска. Друго не бе необходимо. В отплата за инвестицията — плюс адвокатски такси и попълване на документи — второто му аз, Бао Дън, получи зелена карта и статут на постоянно пребиваващ.

Американците се интересуваха единствено от пари. Бяха готови да продадат ключовете за дома си на най-върлия си враг, стига да им предложи достатъчно. Винаги се удивяваше колко е лесно да надхитриш националния им апарат за сигурност.

След като премина с лекота през митницата и имиграционната служба, той излезе от международния терминал „Том Брадли“ и тръгна към терминал 4 за вътрешните полети на Американските авиолинии. Толкова пъти бе прекосявал надлъж и шир лосанджелиското летище, че го познаваше като петте си пръста.

Мина през службата за проверка на документи на терминал 4 и влачейки малкия си куфар на колелца, тръгна през фоайето към „Адмиралския клуб“ на Американските авиолинии. Понеже свръзката му щеше да дойде след час, Чън си позволи да вземе горещ душ, да се избръсне и да се нахрани. Колкото и да презираше Америка и декадентската й култура, признаваше постиженията на американците в някои отношения. Те обаче се заплащаха и бяха недостъпни за обикновените мъже и жени.

Барманът попита Чън дали иска коктейл или чаша вино с яденето. Агентът отказа. Не пиеше, когато работи. Рядко пиеше и у дома. Алкохолът притъпява сетивата, вкарва те в клопки и изцежда съпротивителните ти сили. Чън бе направил само едно неотдавнашно изключение — когато разбра, че съпругата му изневерява.

Трябваше да го предвиди. Ми бе красива, но слабохарактерна жена — изгряваща китайска актриса. След изявите й на модния подиум започнала да получава второстепенни роли в нискобюджетни филми. После се увеличили и бюджетите, и ролите. Вече не играела ролята на привлекателна приятелка на гангстери и главорези, а се въплъщавала в образите на чувствителни и интелигентни героини с дълбока душевност. Със славата обаче дошли и изкушенията. В нейния случай — наркотиците, които се оказали път към падението.

Чън я откри, когато вече бе стигала два пъти до дъното и се опитваше да се изправи на крака. Чън бе красив мъж, десет години по-голям от нея. Беше гледал всичките й филми и се бе влюбил от пръв поглед.

Тя се бе върнала при семейството си в Нанкин. Той бе в града по работа. Пътищата им се пресякоха в ресторанта на баща й. Чън я проследи до дома й и на другия ден инсценира „случайна“ среща.

Ухажва я цяла година и при всяка възможност я посещаваше в Нанкин. Познаваше влиятелни личности в града и издействаше услуги на семейството й. Дребна престъпна група рекетираше баща й. Чън разбра и веднага се разправи с бандитите. Семейството го обикна. Нямаха представа с какво точно се издържа. Знаеха само, че е бизнесмен, който често пътува и им носи красиви подаръци. Дори да таеше подозрения, Ми никога не ги изрече гласно.

По пътя към звездната слава и през последвалото спускане по наклонената плоскост неведнъж бяха разбивали сърцето й. Отново и отново го бяха изтръгвали от гърдите й. Накрая се бе научила, че е по-безопасно да се преструва на влюбена, отколкото да се поддава на чувства.

Ми искаше да обикне Чън, но не успяваше. Сякаш способността й да обича вече не съществуваше. Обичаше обаче семейството си. Тази привързаност не бе изчезнала безвъзвратно. А те обичаха Чън или поне това, което прави за тях. По свой начин тя също му бе благодарна. Да обичаш делата обаче и да обичаш човека, са две различни неща.

У него долавяше нещо непонятно. Не смееше да го нарече злина, но не знаеше каква друга дума да използва. Усещаше тъмнина и студ и те я плашеха.

Понякога се упрекваше, че изпитва такива чувства. Не беше виждала Чън да причинява зло някому, но под повърхността му тлееше нещо, което бе сигурна, че не е добро.

Със студеното си, мъртво сърце, което не служеше за друго, освен да помпа кръв из тялото й, тя се престори на влюбена. Направи го заради семейството си. И заради себе си. Все още бе привлекателна и Чън я желаеше. Беше добър любовник, щеше да й осигури охолен живот и да закриля семейството й. Излизаха често на срещи и накрая тя прие да се омъжи за него с радостни възгласи и с най-страстната любовна сцена, каквато някога бе изигравала.

Бе спала с толкова много второразредни продуценти, режисьори и филмови агенти по пътя към върха на стълбата, че дори не помнеше всички. Помнеше обаче последващите посещения в лекарските кабинети — студени неугледни помещения, където изстъргваха от утробата й последствията от жаждата й за слава. Помнеше ясно лекарите, особено вмирисания на джин, който я обрече на безплодие. Никога нямаше да го забрави.

Лека-полека започна да го възприема като благословия. Чън не искаше да има деца и с известна тъга тя го разтълкува като знак, че съдбата е отредила да са заедно. Навярно се бяха срещнали, за да започнат начисто и да си помогнат да продължат напред.

Чън живееше в Пекин — в квартал Чаоян близо до хотел „Сейнт Реджис“. Обичаше да е в разгара на действието, така казваше, за да развлича клиентите си, когато идват в града.

Случеше ли се да е в Пекин през почивните дни, той я водеше в Небесния храм и на пазара за перли, на езерото Хоу Хай и в Летния дворец. Когато пътуваше, я насърчаваше да се връща при семейството си или да ги кани в Пекин. Беше изключително щедър и понякога тя се разкайваше, че е неспособна да го заобича. Майка й разчиташе на помощта му и се нахвърляше върху Ми дори да е напълняла само с петдесет грама между гостуванията. Всички очакваха да е привлекателна за съпруга си. Нямаше съмнение каква роля изпълнява за семейството си. Съпругът й беше храната, а тя — купонът.

Макар и трудно, Ми установи донякъде предсказуем ритъм с него. Когато Чън се връщаше в града, двамата се задържаха вкъщи колкото да правят любов, да се наспят, да се преоблекат и да излязат отново навън. Чън бе фанатичен привърженик на спортуването. Не я включваше в деловите си ангажименти, но настояваше да тича и да вдига тежести с него и да продължава да се упражнява, когато той отсъства.

Със или без клиенти, те се хранеха в най-добрите ресторанти и танцуваха в най-добрите нощни клубове. Това бе любимата й част. Хората я познаваха и Чън парадираше с нея. Тя се радваше да види какво получава той от връзката им. Не я възприемаше просто като сексуален обект — би могъл да я прелъсти и без да се жени за нея — а като символ на обществено положение. В модерния забързан Пекин тя го допълваше, отразяваше цената му. Само влиятелен, преуспял мъж би съумял да спечели жена като нея.

Внезапно миналото й избледня. Постепенно започна да мисли за бъдещето. Чън спомена, че иска да купи къща край езеро в околностите на Нанкин, където да прекарват летата. Говореше колко се преуморява баща й, как трябва да възлага повече работа на брат й, та с майка й да се наслаждават на топлите месеци с тях. Звучеше като вълшебна приказка и в тази вълшебна приказка черният лед, стегнал сърцето й, лека-полека се топеше.

Заслепена, тя, естествено, не разбираше какво се случва. Чън я познаваше по-добре, отколкото тя се познаваше. Знаеше, че не го обича истински, и търсеше как да я спечели. Тайно разпита родителите й, братята и сестрите й и всички, познавали Ми като личност, а не като актриса. Говори с две лели и дори с един учител. Какво движи Ми? Какви са страховете й и за какво мечтае? Опитваше се да говори и с нея, но тя винаги му казваше, че е щастлива и е получила желаното.

Летният дом край Нанкин се оказа гениална идея. Дори когато го обсъждаха, съпругата му се променяше забележимо. Той обаче бе убеден, че има още нещо, с което ще успее да стопи останалия лед и да завоюва сърцето й веднъж завинаги.

Чудно, но най-доброто предложение дойде от негов колега от Втори отдел. Чън го дочу да споделя как отношенията с жена му охладнели. Стараел се, доколкото му е по силите, да я изслушва и да се сближи отново с нея. Искал да си я върне с голям жест, да я впечатли задълго. Успял. Направо я зашеметил.

Заинтригувани, колегите му се събраха около него да разберат как го е постигнал.

— Лесно — отговори той. — Спрях да се отнасям с нея като към съпруга и започнах да я възприемам като мишена.

Смущаваща и същевременно брилянтна идея. Чън се укори, задето не му е хрумнала по-рано. Той обръщаше повече внимание и знаеше повече за информаторите си, отколкото за съпругата си. Не че не полагаше достатъчно усилия. Някак обаче все не съумяваше да намери път към сърцето й. Реши да промени коренно тактиката си и да подходи към нея като към разузнавателна мисия. Зарече се да научи всичко за нея — къде ходи, какво прави, с кого се вижда, дори какво мисли. Успееше ли, щеше да разполага с достатъчно информация да спечели сърцето й.

В стремежа да опознае съпругата си Чън забрави една от най-популярните китайски поговорки, известна на всяко дете — внимавай какво си пожелаваш. И забравяйки я, се обрече на пълен крах.

Китайската забавна индустрия гъмжеше от простъпки на млади актьори и актриси. Някои жадуваха толкова отчаяно да пожънат слава, че бяха готови на почти всичко. Прибавете дрога и кариера в застой или пред провал, и „почти всичко“ се превръщаше във „всичко“.

Достигнала фазата „всичко“, Ми спеше с кого ли не, за да задоволява пристрастеността си. Бяха я снимали и дори тайно я бяха записали. Видеото се бе озовало в ръцете на висш функционер на Комунистическата партия, който избра най-лошия момент да излезе на сцената.

Тя тъкмо се изправяше на крака, опитваше се да се научи да обича съпруга си и отчаяно искаше бракът й да потръгне. Най-после щастието й се усмихваше. Тогава в имейла й се появи видеозапис. Не било необходимо съпругът й да разбира. „Една среща“ и мъжът щял да унищожи записа. Тя не виждаше друг изход. Не искаше да изгуби съпруга си. Колкото и глупаво, погрешно и измамно да беше, Ми се съгласи да се срещне с партийния функционер.

Покани я в хотел, когато съпругът й отпътува извън града. Мислеше, че ще е веднъж. Един път и край. Оказа се, че е само началото. След седмица изнудвачът отново й се обади.

В желанието си да опознае съпругата си Чън бе нарушил доверието, върху което се крепи бракът. Шпионираше я — следеше я, подслушваше телефона й, четеше имейла й. Така разбра за аферата. И се разяри.

Изпрати Ми при родителите й в Нанкин. Без обяснение. Тя се ужаси. Разбрал ли е? Приключил ли е бракът им? Какво ще стане с нея? Какво ще стане със семейството й? Бяха й дали втори шанс в живота и тя го бе проиграла. Само в краен случай съпруг би отпратил жена си без предупреждение и обяснение. Ми знаеше защо е изпратена в изгнание.

След като тя напусна дома им в Пекин, Чън започна да пие. Без мяра. Колкото и умело да сеят насилие и смърт, разузнавателните агенти са общителни по природа. Бизнесът им включва пистолети, ножове и всякакви черни изкуства, но в сърцевината му са хората. Няма начин да вербуваш и да контролираш другите, ако не ги разбираш. Чън разбираше съпругата си.

Шпионирайки я, бе осъзнал по-ясно болката й. Съжаляваше единствено, че не го е направил по-рано. Винеше себе си. Извади я от забвението в Нанкин, излъска я и в целия й блясък я изложи на показ в Пекин. Неволно бе предизвикал случилото се. Държеше се надменно и самонадеяно. Използваше очарованието на съпругата си, за да подхранва мъжкото си самочувствие. Как да не я забележат другите мъже? Чън всъщност бе получил желаното.

Чувстваше се отговорен за случилото се, но не изцяло. Най-тежка вина носеше партийният функционер, шантажирал съпругата му. Чън не можеше да си представи по-голяма подлост от това да поставиш клопка на жена, особено на нечия съпруга.

Нямаше значение, че негодникът е партиен кадър. На Чън му беше все едно, дори да е член на Постоянния комитет на Политбюро. Простъпката му бе непростима. Имаше само един начин да я изкупи — с живота си.

Преди да умре обаче, Чън искаше мъжът да се разкая за стореното. Би могъл да го пребие до смърт, но искаше да изглежда като инцидент. Колкото по-малко подозрения събудеше, толкова по-бързо щяха да претупат разследването. Мъжът беше дебел, пиеше и пушеше. Сърдечен удар не би изненадал никого, но щеше да предизвика съчувствие. Чън искаше хората да клатят глави, когато размишляват над нелепата му смърт.

Изчака семейството на функционера да замине за Шанхай през уикенда и той да остане сам. Когато се прибра у дома след обилно полята с алкохол вечеря, Чън го посрещна с пистолет в ръка. Отначало мъжът реагира войнствено. Нямаше представа какво се случва. Помисли, че е грабеж. После Чън му обясни кой е и защо е дошъл. Кръвта се оттече от лицето на партийния функционер. Той се уплаши напълно основателно.

Чън му нареди да му даде видеозаписа със съпругата му. После го принуди да отвори имейла, от който я бе изнудвал. Накрая го поведе към тясната дамска тоалетна до кухнята. Върху мивката стояха чаша и бутилка скоч. Чън му заповяда да напълни чашата и да я изпие. Мъжът се затрудни. Вече беше пиян и на няколко пъти се задави. Все пак успя. Чън му нареди да изпие втора и трета чаша.

Докато мъжът преглъщаше с мъка тъмното питие, което прогаряше гърлото и стомаха му, Чън му обясняваше каква цена ще платят наследниците му.

Китайската култура тачеше мъжкото си потомство. Партийният функционер имаше един син. Чън му обеща момчето да изкупва греховете на баща си до края на дните си. Дрога и огнестрелно оръжие вече бяха подхвърлени в апартамента му, където полицията ще ги открие. Чън се бе погрижил момчето да няма алиби. Щеше да им съсипе живота, а с него и семейната репутация. Всичко, за което партийният функционер се бе трудил, щеше да рухне.

Разярен, мъжът се хвърли срещу него, но Чън го очакваше. Парира ловко тромавата атака и го блъсна обратно в банята. Мъжът залитна, падна и си удари главата в тоалетната. Просна се неподвижен на пода. Чън потърси пулса му. Беше жив, но в безсъзнание.

Надянал ръкавици, Чън взе чашата и бутилката скоч и ги остави върху кухненския плот. Извади хладилната чанта, скрита в килера, хавлия за баня и ролка бояджийско тиксо.

Качи се върху табуретка и облепи вентилатора в банята с тиксото. Изсипа блокчето сух лед от хладилната чанта в мивката и завъртя кранчето. Снима с телефона си как е легнал мъжът на пода и отмести краката му от вратата.

Изнесе табуретката от банята, излезе и затвори плътно вратата. Натъпка хавлията в пролуката под вратата и я запечата отстрани и отгоре с бояджийското тиксо. Оставаше само сухият лед да довърши започнатото.

Докато чакаше, Чън изтри всички писма на съпругата си от компютъра на партийния функционер. Преценил, че е минало достатъчно време, разпечата тясната тоалетна и погледна вътре. Въглеродният двуокис от сухия лед си беше свършил работата. Мъжът беше мъртъв.

Сверявайки положението му със снимката, Чън намести тялото, както бе паднало отначало. Отлепи бояджийското тиксо от вентилатора, натъпка го заедно с хавлията в хладилната чанта и я остави до входната врата.

За да изглежда правдоподобно задушаването, Чън се върна в кухнята, претършува хладилника, шкафовете и фризера и избра мазни, нездравословни храни — по вкуса на гуляйджия след пиянска вечер — и ги сложи върху кухненския плот. Включи печката и два газови котлона, духна пламъците и остави вратата на фурната отворена.

Изчака да се увери, че в кухнята се е събрал достатъчно газ. После излезе от дома на партийния функционер, върна се в своя живот и зачака новини за смъртта на мъжа.

Когато слухът най-сетне стигна до Втори отдел, надеждите на Чън се оправдаха. Сметнаха го за инцидент — смърт от глупост, както го наричаха мнозина. Пиян до козирката, не съобразил, че газта е включена. Зашеметен от въглеродния окис, паднал, ударил си главата и умрял.

Предвид репутацията на мъжа, никой не се изненада. Той се превърна в поучителна история какво лежи в края на пътя на разточителството. Заговореха ли за него, хората клатеха глави. Никой не помнеше постиженията му — ако изобщо ги имаше — ала всички запомниха позорната му смърт.

Заслужен свършек. Чън реши да не наказва сина. Не заслужаваше да плаща греховете на подлия си баща. Битката на Чън с партийния функционер бе приключила, ала битката му със себе си тепърва започваше.

Заживя в пиянска мъгла. Отблъскваше опитите на Ми да се свърже с него. Пренебрегваше приятелите си и — най-непростимото — не приемаше обажданията от Втори отдел. Полковник Шъ дойде да го навести лично. Чън приличаше на развалина. Не пожела да отговаря на въпросите му, но Шъ продължи упорито да дълбае.

Започна от съпругата му и лека-полека свърза точките. На Чън му беше все едно. Полковникът го попита дали има пръст в смъртта на партийния кадър. Чън замълча. На Шъ не му трябваше друго потвърждение. Заповяда му да се стегне.

Оттогава не бе чувал нито дума от полковника и от когото и да било, докато Шъ не го информира, че заминава за Америка да изпълни една операция, а вероятно и две. Не беше молба, а поредната заповед. Когато му обясни каква задача му възлагат, Чън размисли дали да не поиска веднага да напусне службата. Съзнаваше обаче, че номерът няма да мине. Щяха да го изправят пред ясен избор — да се подчини или да го осъдят по бързата процедура и да получи куршум в тила.

Имаше толкова неясноти в мисията, че Чън не знаеше откъде да започне. Прибързването бе опасно. Да действаш правилно изисква време. За жалост Китай не разполагаше с време. Генералният секретар, Постоянната комисия на Политбюро, полковник Шъ и генерал У очакваха възможно най-светкавична реакция. Съгласиха се обаче на една отстъпка. Понеже познаваше най-добре САЩ, Чън щеше да се погрижи за подробностите по своя преценка. Нямаше да го командват на всяка крачка от Пекин. Важен бе крайният резултат.

Сега, седнал в „Адмиралския клуб“ на Американските авиолинии, Чън вдигна поглед от „Уолстрийт Джърнъл“ и видя млад мъж с китайска кръв да приближава до него. Посочи мястото от другата страна на контакта.

— Айфонът ми не е зареден. Седи ли някой тук?

Чън поклати глава и махна на младежа да седне. Той носеше малък поднос с моркови и керевиз.

— Откъде взехте зеленчуците? — попита Чън.

Младият мъж кимна към бара. Тъкмо ги бяха извадили — близо до плота за кафе.

Чън сгъна вестника, сложи го върху ръкохватката на стола и стана.

— Ще наглеждате ли багажа ми за малко? Ще си взема нещо.

— Разбира се.

Чън отиде до бара, избра си зеленчуци и се върна с пълен поднос. Младият мъж бе включил айфона си в контакта за зареждане, слушалките му бяха пъхнати в ушите и явно слушаше музика. Чън прибра вестника в куфара си и се залови със зеленчуците.

Двайсет минути по-късно младият мъж извади зарядното на айфона си от контакта и излезе от салона.

След петнайсет минути Чън го последва. От отсрещния край на залата за пътници проследи с поглед как младият мъж се качва на самолета за Омаха. Щом вратата се затвори и самолетът се плъзна по пистата, Чън извади бордната карта, която младият мъж бе пъхнал във вестника му.

Провери името и кога излита самолетът. Тръгна към терминала за новия си полет до Нашвил.