Джон Лескроарт
Фатална жена (9)

8

Когато Рик Джесъп се появи в офиса след десет часа сутринта в понеделник, завари напрегната атмосфера.

Имаше махмурлук, а това не помагаше особено.

Петък вечер започна толкова обещаващо, но се превърна в ужасен уикенд. Британи Магуайър си тръгна и не си вдигаше телефона, докато накрая се отказа да звъни. После започна да пие.

След като махмурлукът му минеше, щеше да отиде до кафенето „При Пит“ и да се опита да продължат откъдето бяха стигнали, иди да започнат наново. Нещо такова.

Знаеше, че ще си я върне. Бяха прекарали заедно само една нощ и една сутрин, но без никакво съмнение тя беше най-добрата жена, с която е бил — имаше най-красивото лице, най-хубавото тяло и беше най-добра в секса. След като я беше имал веднъж, нямаше да я остави да си тръгне. Това нямаше как да стане, освен ако решението не беше негово.

Не можеше да се каже, че той е просто никой. Няма как да станеш шеф на екипа на градски съветник на тази възраст, ако не си няколко класи над останалите. Освен това следващата му позиция щеше да бъде шеф на екипа на кмета, когато Гудмън заемеше поста. Накрая щеше и сам да влезе в политиката, но всъщност вече го беше постигнал.

И можеше да направи така, че Британи да го види. Тя просто не разбираше. Не беше показал достатъчно ясно кой е и какво може да направи. Колко е важен. Нямаше да остави някакво момиче от кафене да го отхвърля.

Точно сега обаче главата го болеше жестоко. Хората от екипа седяха, мотаеха се или се свиваха в малката конферентна зала, никой не се шегуваше, но и никой не работеше.

Обикновено приветливата Даяна го посрещна с каменно лице и изправена стойка, като вдигна пръст, което означаваше да подмине вратата на кабинета си и да продължи напред към приемната. Той още не беше стигнал до бюрото й, когато тя го изгледа предупредително и каза:

— Иска да те види веднага щом дойдеш.

— Какво е станало?

— Той ще ти каже.

Рик си пое дъх, взе разстоянието до вратата на шефа си с две крачки, почука, завъртя дръжката и влезе. Гудмън седеше с лакти на бюрото, а опънатите му пръсти опираха в устните.

— Мисля, че работното време в този офис е от девет до пет.

— Да, сър. Не можах да изляза навреме. Кухненската мелачка за отпадъци се развали и стана пълна бъркотия. Трябваше да се обадя.

— Да, като стана дума за обаждане, през уикенда се опитах няколко пъти да се свържа с теб. Не получи ли някое от съобщенията?

— Не, сър. Бях в Сан Хосе на гости на сестра ми и забравих да си взема телефона. Върнах се едва снощи.

Джесъп се опита да пусне глуповата усмивка. Обвинителният тон на шефа му беше необичаен и го притесняваше. Двамата имаха много общи тайни, някои тях доста деликатни, и винаги бяха работили повече като партньори или като съзаклятници, отколкото като началник и подчинен. Рик нямаше да покаже и намек за страх, въпреки че стомахът му се сви.

— Опасявам се, че уикендът не беше от най-продуктивните ми — додаде той с по-нисък тон. — Какво става?

Гудмън се облегна в стола си.

— Джон Ло се отби тук в петък вечерта. Питах всички останали и ми казаха, че не са били те.

— Какво не са били?

Когато Гудмън му разказа, Рик помълча, за да се увери, че напълно контролира емоциите си. Ако бъдеше разобличен или дори попаднеше под силно подозрение, че е бил онзи безпътен стажант, с кариерата му беше свършено. Трябваше да запази спокойствие и да се държи сякаш наистина беше партньор на Лайъм и двамата работеха заедно по проблема.

— Откъде да знаем, че е бил някой от екипа ни?

— Няма как да сме сигурни. Но е доста странно да измислиш подобна подробност, не смяташ ли?

— Щеше да бъде още по-странно, ако някой от офиса си признаеше, нали? „Здрасти. Дойдох да нарушавам закона и да отправям заплахи, но може да ме намерите на този адрес“. Не е сериозно.

— Може би си прав. Погледнато от този ъгъл…

— Според мен е по-вероятно това да е някой, който се опитва да навреди на отношенията ви с Ло. Тези хора отделят много пари за дарения, а ти получаваш значителна част от тях. Ако те извадят от играта, ще има повече парчета от баницата.

— Прав си. Така си е.

— Звучи ми доста вероятно.

— Добре — каза Гудмън. — Предполагам, че няма да ми се налага да пратя снимки на всички от екипа, за да видя дали някой няма да бъде разпознат.

Рик владееше емоциите си напълно и схвана скритото подозрение и предупреждение. Гудмън му стягаше юздите, но беше изключено да покаже, че го е усетил.

— Не виждам как това би могло да помогне — каза той. — Има голяма вероятност разпознаването да не е точно. Само ще налееш вода в мелницата на Ло.

Гудмън обмисли думите му внимателно. Накрая се усмихна пестеливо.

— Прав си, Рик. Ло е пуснал слуха. Да се надяваме, че това ще го пресече. И, слушай, извинявай, че ти се нахвърлих, когато влезе. Знам, че работиш повече от достатъчно часове. Просто не очаквах точно ти да закъснееш.

— Разбрах, сър. Няма проблеми. Трябваше да се обадя, когато стана ясно, че ще закъснея. Нещо друго? — изпъна се той.

 

 

Рик седеше на бюрото в затворения си кабинет и намусено мислеше, че Джон Ло се превръща в истински проблем. Не можеше да повярва, че Ло се е обърнат към Гудмън заради някакви неприятност с курвите му. Окей, може би самоувереността на Рик му беше изиграла лоша шега, като беше притиснал момичетата, защото знаеше, че може да си го позволи.

И какво от това? Гудмън щеше да го защити. Само че явно не беше така.

Рик беше подценил Джон Ло, понеже беше убеден, че Лайъм ще застане зад гърба му в спор с корейския гангстер. Никога не беше и помислял, че Ло или момичетата му ще се осмелят да протестират. Но Ло се беше оплакал, а още по-лошо беше, че Лайъм беше на негова страна.

Което повдигаше въпроса кой от кого има нужда?

Не чак толкова отдавна Рик и Лайъм си тръгваха по-рано от работа и отиваха да прекарат вечерта в някой бар. Ходеха заедно на мачове на „Джайънтс“ и „Фортинайнърс“, правеха си барбекю при единия или другия и бяха сключвали доходоносни сделки с не чак дотам чисти и праведни елементи. Двамата не бяха реални партньори, но Рик беше запознат с тайните на Лайъм, кроеше планове, разработваше стратегии и развиваше бизнеса с марката „Гудмън“.

Сега обаче голяма част от това беше заплашена. Акцията с употребата на алкохол под допустимата възраст изстрелваше Лайъм в траектория, над която Рик имаше малко или направо никакъв контрол. Буквално виждаше как Ло препоръчва някой от своите хора да се грижи за всекидневната работа на екипа на Гудмън. И какво тогава щеше да стане с Рик?

Трябваше да напомни на шефа си, че двамата са свързани като сиамски близнаци, най-вече с едно от по-ранните им начинания, което бяха нарекли „Армейския бизнес“. То се беше превърнало в основен източник на доходи за Гудмън и за четири години му беше донесло почти два милиона долара. При това осчетоводени.

Бяха съставили схемата един ден след като Рик спомена за една своя позната, служеща в армията в поделението в „Кемп парк“ на другия бряг на залива. Тя се беше върнала наскоро от Афганистан, бременна, и терминът й наближаваше. Армейската политика не предвиждаше изпращане на бременни жени в зони на военен конфликт и тя се надяваше да забременее отново скоро след като роди, за да се отърве от връщане към активна служба. Имаше шест месеца на разположение.

Единственият й проблем беше, че съпругът й не желаеше да имат второ дете.

Оказа се, че Лайъм познава богата двойка, която има проблем със зачеването. Те търсеха сурогатна майка, която да износи бебето. Щяха да платят сто хиляди долара, ако намереха точния човек, но бяха подозрителни за типа жена, която би се съгласила на подобно нещо. Искаха да са сигурни, че цената е справедлива и че след сключването й сделката ще протече по план. Общо взето, смятаха, че ще се чувстват по-добре, ако имат и адвокат, който да се грижи за цялата процедура.

В рамките на месец Гудмън беше установил контакт с всички страни и беше сключил първата си сделка като посредник. Прибра четири пети от сумата без трите хиляди долара премия за Рик, който беше открил жената. Останалите двадесет хиляди даде на сурогатната майка, която беше повече от доволна да получи малкия процент, тъй като не го правеше заради парите, а за да може бременността да я остави на безопасно място у дома.

Беше чудесна сделка откъдето и да я погледнеш. Единственият й недостатък беше, че можеше да бъде тълкувана като заговор за измама на правителството на САЩ, тъй като армията не само плащаше заплата на жената войник на действителна служба, но и покриваше всичките й медицински разходи по бременността.

През следващите две години Лайъм и Рик откриха и осигуриха тридесет и две сурогатни майки за богати бездетни двойки, като слухът за услугите им се разпространяваше само от уста на уста сред най-престижните квартали на града. Всички жени бяха от армията. По-късно пазарът пресъхна с изтеглянето на войските от Ирак и Афганистан, но по това време бизнесът и приятелите на Джон Ло вече се бяха намесили с дарения за кампанията и Гудмън беше стартирал политическата си кариера.

Махмурлукът на Рик беше преминал. Проблемите от сутринта и усещането му, че сигурността на работата му е застрашена, също щяха да отшумят, когато откриеше удобна възможност да напомни на Лайъм за някои от тези не чак толкова лицеприятни аспекти на ранната му кариера и възхода в политиката.

Нямаше да бъде изнудване. Напомнянето на Рик нямаше да бъде заплашително. Посланието щеше да бъде ясно и просто — тайните на Лайъм бяха в безопасност, докато Рик запазеше работата си. Доволен, че е открил елегантно разрешение, Рик излезе в приемната, зави наляво и почука на вратата на Лайъм.

 

 

Дъждът започна да се лее точно след обяд.

Британи сама беше помолила да застане на задния щанд на кафенето на Пит. По принцип предпочиташе щанда за обслужване в предната част, тъй като там денят минаваше по-бързо. Но днес искаше да може да се шмугне в задната стаичка, ако Рик влезеше.

Не смяташе, че той ще дойде. Вероятно щеше да излезе точен и ще я остави на мира. Беше дала ясно да се разбере, че повече не иска да има нищо общо с него. Но обажданията му през уикенда я накараха да се зачуди — може би щеше да излезе достатъчно голям глупак, за да дойде.

Щом обедната навалица отмина, Британи реши, че той е схванал посланието, затова не беше подготвена, когато го видя, че стои на щанда й. Изглеждаше пълен с надежда и някак жалък с мократа си коса, а от дъждобрана му се стичаше вода.

— Ей. Просто исках лично да ти кажа, че съжалявам — започна той без никакво предисловие. — Нямах предвид това, което ти разбра. Просто се получи грешно.

— Да, така е. Искаш ли малко кафе? Защото иначе си имам работа.

— Искам да разбера дали можем да опитаме отново.

— Няма да обсъждам това тук. На работа съм.

— Ясно. Мога ли да ти се обадя по-късно?

— Бих предпочела да не го правиш.

— Така не е честно.

— На мен ми изглежда честно. Наистина не мога да говоря в момента. Бих искала да си тръгнеш.

— Просто не знам къде сгреших.

— Беше очевидно.

— Но искам да ти обясня.

— Няма за какво да говорим. Наистина. Няма за какво. Сега трябва да си вървиш или ще се обадя на мениджъра ми.

Рик опря длани на щанда между тях. Лицето му беше сиво, а от косата му капеше дъждовна вода.

— Слушай, умолявам те. Това не е правилно. Просто ми дай шанс.

— Дадох ти шанс.

Тя отвърна поглед от него, обърна се към предния щанд и повиши глас:

— Мич!

Каза на мениджъра си какво я притеснява, едрият чернокож мъж се дръпна от машините за еспресо, застана до нея и се вторачи в лицето на Рик.

— Някакъв проблем ли има?

— Трябва ми просто минутка. Само минутка, това е. Трябва… да говоря… с тази жена — задъха се той.

Мич го изгледа безизразно.

— Тя не се интересува. Интересуваш ли се, Британи?

— Не.

— Виждаш ли. Кристално ясно е.

— Слушай, аз… — започна Рик и се наклони напред.

— Ти слушай, приятелче — сряза го Мич. — Ще бъде най-добре, ако си тръгнеш веднага. Британи, иди в задната стая и си почини малко.

Тя изчезна и двамата мъже се загледаха един друг.

Рик обърса лицето си е длан.

— Нещата не са приключили — каза той. — Мога да ви затворя, осъзнаваш ли?

— А, ти си една от важните клечки, така ли? В кметството ли работиш?

Мич извади телефона си.

— Нека се обадя на 911 и да видим дали ченгетата, които ще дойдат, знаят кой си. Искаш ли да видим? Идват тук всеки ден, така че знаят аз кой съм.

Рик дръпна ръцете си от бара, обърна гръб на Мич и тръгна към вратата.

— Приятен ден — каза Мич зад него.

* * *

— Можеше просто да платя да го пречукат.

Беше седем часа вечерта в този проливен понеделник. Тони Солая стоеше зад бара в „Малката детелина“ и се усмихваше в бездънните очи на Британи Магуайър.

— Ако отидеш в точната част на града, тарифата е около сто долара. Бакшишите за една добра вечер. А някой наркоман ще го направи и за цената на билетче за автобуса.

— Знаеш колко струва да пречукаш някого? Това е малко притеснително.

— Барманите знаят всичко — каза той.

— Баща ми все това разправя.

— Той би знаел, нали?

Солая посочи чашата й за вино.

— Искаш ли още? — попита той. — Защото се заемам с поръчките.

— Не, добре съм.

Тя го загледа как се движи зад бара, бъбри с клиентите, налива питиета и се смее. Мъж в привичната си среда. Британи знаеше колко строг началник може да бъде баща й, особено в любимия си „Малката детелина“. Моузис не търпеше нито лениви, нито нехайни бармани. Изискваше перфектност първо в приготвянето на питиетата, а след това и в цените, в температурата на водата за изплакване в мивката, в блясъка на чашите и в избора на точна чаша за всяко питие. Да пази господ, ако чашата на някой клиент се окажеше празна, преди барманът или сервитьорката по коктейлите за вечерта да предложи да я напълни отново.

Тя се зачуди как Тони се беше появил за пръв път миналия петък, а вече беше зад бара и работеше. Това беше нещо невиждано. Беше представен от чичо й Диз, което също улесни нещата.

Той се върна към дъното, където седеше тя.

— Сериозно, този тип притеснява ли те?

— Не. Не наистина.

— Кое от двете? Не наистина или не?

— Не, предполагам. По-скоро беше жалък. Просто не беше разбрал, че не искам да го виждам повече.

— Ясно ми е, че това може да разстрои човек.

— Ами… благодаря ти. Както и да е, мисля, че днес схвана намека. Не смятам, че ще се върне. Няма да се налага да го пречукваме.

— Да платим да го пречукат — поправи я Тони. — Не виждаш някому сметката сам, макар че би могъл. По принцип плащаш да ги пречукат. Така е по-чисто.