Джон Лескроарт
Фатална жена (32)

31

Уайът Хънт, детективът на Харди, стоеше във внушителното фоайе в офиса на Джон Ло на петнадесетия етаж в североизточния ъгъл на офис небостъргача „Ембаркадеро Едно“. Оттук се виждаха четири от мостовете, които прехвърляха залива на Сан Франциско — „Голдън Гейт“, „Ричмънд“, „Бей“ и „Сан Матео“. Рибарският кей и сградата на пристанището гъмжаха от туристи. Малко по-далеч вдясно Хънт можеше да различи сградата „Одифред“, където беше ресторант „Булевард“, а на втория й етаж беше и неговият собствен офис. Трафикът из залива свидетелстваше, че морската икономика най-после започва да показва признаци на живот — между мостовете „Голдън Гейт“ и „Бей“ се виждаха три контейнеровоза, фериботът към Сосалито цепеше вълните край Алкатраз, а трийсетина-четирийсетина частни платноходки се въртяха по и срещу вечния лек бриз под лъчите на слънцето. Тази сутрин Хънт също беше излизал в залива, но да кара уиндсърф под „Голдън Гейт“.

Сега не беше с неопреновия си костюм, а с изгладени светли панталони в цвят каки, светлосиня риза и тъмносиньо спортно сако. Детективът беше малко над среден ръст, мускулест и широкоплещест, но се движеше с грациозна лекота. Секретарката на Джон Ло, красива азиатка, едва стигаше до рамото му. Тя застана зад него и каза:

— Господин Хънт, господин Ло ще ви приеме веднага.

Тя го отведе до вратата и я отвори. Ло седеше зад огромно бюро от тиково дърво, върху което имаше само един „АйМак“. Другото обзавеждане също беше оскъдно — две шкафчета, масичка с факс и принтер, вграден плот с мивка под полупразните рафтове и три метални стола. По стените бяха окачени няколко общи азиатски пейзажа в обикновени рамки. Хънт си помисли, че с каквото и да се занимаваше Ло, то явно не изискваше много работа с документи.

Ло излезе иззад бюрото си, поздрави Хънт сърдечно, предложи му да седне и се върна на стола си.

— Значи вие разследвате някои от нещата около убийството на Рик Джесъп — каза той. — Ще се радвам да ви помогна с каквото мога, но още отсега искам да ви предупредя, че го познавах съвсем бегло.

След като Харди му възложи работата. Хънт беше проучил акцията срещу салона за масажи „Златна мечта“ и последвалите събития. Харди го беше пратил на лов, а това беше единствената следа, която можеше да го изведе до някакъв дивеч.

— Можем да започнем именно от това как точно сте се запознали с него.

Ло сякаш се позамисли.

— Ами, той беше шеф на екипа на моя приятел Лайъм Гудмън. Не си спомням къде точно сме се срещнали за пръв път, но той участваше активно в по-голямата част от работата на Лайъм, особено в набирането на средства, така че сме били на няколко събития заедно. И с това отношенията ни, общо взето, се изчерпват.

— А персоналът ви?

Ло се усмихна вежливо.

— Вече видяхте моята секретарка Ли Су. Не мисля, че тя някога се е срещала с господин Джесъп.

— Имам предвид персонала на някои от салоните ви за масаж. Разбрах, че в някои от тях имате охрана, която да защитава момичетата.

Усмивката на Ло стана по-хладна.

— Съжалявам, господин Хънт, но се опасявам, че не разбирам защо ми задавате такива въпроси. Вече е ясно кой е убил господин Джесъп, не е ли така?

— Всъщност има някои неясни неща. Работя за защитата по делото.

— Да приема ли, че се опитвате да откриете друг заподозрян?

— Да, това ще е голям удар. Проучваме малко по-подробно личния живот на господин Джесъп и се надяваме да открием някакви конфликти, които може би са му създали врагове.

— Сред моя персонал? Как би могъл да се познава с някого от тях?

— По-скоро вашият персонал да се познава с персонала на господин Гудмън.

Ло се изсмя сухо.

— Те не са контактували. Аз самият едва познавах господин Джесъп и се съмнявам, че някой от моите служители въобще го е виждал. Освен това, доколкото си спомням, вашият обвиняем е имал доста основателна причина, нали?

— Вярно е, Джесъп е изнасилил дъщеря му.

— Ако това е така, кой би могъл да вини човека? Но се опасявам, че все още не разбирам защо сте решили, че трябва да говорите с мен.

На Хънт му хрумна, че беше употребил почти същите думи, когато каза на Харди, че това е смехотворна задача, и поклати разочаровано глава.

— Аз самият не мога да ви дам достатъчно основателна причина. Помислих, че може би сте чули нещо, някакъв слух…

— Ако бях дочул нещо такова, със сигурност щях да отида в полицията.

— Да, разбира се — съгласи се Хънт и стана. — Съжалявам, че отнех от времето ви.

— Не, моля ви, не сте отнели много. Оставете визитката си, ще ви се обадя, ако се сетя за нещо.

Хънт слизаше с асансьора към фоайето на сградата и се чувстваше като идиот. Щеше да се обади на Харди и отново да се опита да го убеди, че този ход е безполезен. Беше решил да не иска пари за времето до момента, тъй като не беше постигнал нищо смислено. Мразеше да поема работа, от която нищо не излизаше. Няколко такива ангажимента — и телефонът спираше да звъни. Трябваше да се довери на инстинкта си и веднага да откаже. Нямаше да открие каквото и да било, понеже Магуайър беше убил Джесъп, а и причината беше отлична.

Хънт излезе на улицата и звънна до офиса си. Оттам му казаха, че градският съветник Лайъм Гудмън се беше опитал да се свърже с него, докато го е нямало, но е казал, че ще може да го види, ако успее да отиде в кабинета му до обед. Хънт затвори, наруга се, че е глупак, бори се със съвестта си около минута, но накрая махна на едно такси.

 

 

Хънт разбираше, че понякога просто трябва да не спираш, а да продължиш. Не беше задължително да следваш план, просто трябваше да останеш в играта.

Когато стигна до офиса на Гудмън, се оказа, че съветникът е бил повикан на внезапна среща с кмета и ще се върне след половин час. Беше специално наредил на Даян, че трябва да покани господин Хънт да почака, ако ставало дума за Рик, искал да направи всичко възможно, за да помогне.

Така че Хънт седна срещу бюрото на секретарката, докато тя работеше на компютъра и отговаряше на редките телефонни обаждания. След може би около десет минути тя спря да пише и го попита дали да му предложи нещо. Той отвърна, че не би имал нищо против чаша кафе. Даян му я донесе и наля и на себе си.

— Заради Рик ли сте тук? — попита го тя, докато му подаваше кафето.

— Това е идеята — каза той. — Човекът е бил малка загадка, най-меко казано, и се опитваме да разберем повече за него.

— Защо ви е, след като вече е мъртъв?

— Може да ни помогнем да разберем защо е умрял.

Тя отпи от чашата си.

— Значи вие сте от екипа на защитата?

— Идвам направо от залата, така да се каже усмихна се извинително Хънт.

— Но не е ли ясно защо е умрял? Изнасилил е онова момиче, а баща й…

— Това все още е под въпрос.

— Кое? Изнасилването?

— Убийството, изнасилването, цялата история.

— Сериозно ли?

Хънт я погледна в очите.

— Това изненадва ли ви?

— Не съм знаела, че изнасилването е под въпрос. Мислех, че се знае със сигурност, поне така пишеше навсякъде.

Нещо в тона й привлече вниманието на Хънт и той се приведе напред.

— Даян, вие бяхте Даян, нали?

— Да.

— Кое смятате, че се знае със сигурност?

Въпросът я сепна.

— Ами, нали се сещате, изнасилването, мотивът, всичко.

— И не останахте изненадана, когато сте чули, че шефът на екипа ви е изнасилил някого? Смятали сте, че той е способен на това?

Тя се облегна в ергономичния си стол, като явно си беше дала сметка, че нещо се беше променило. Изгледа Хънт едва ли не лукаво, остави си чашата и се обърна да погледне към кабинетите встрани и зад нея.

— Той беше много арогантен — каза му тя с приглушен глас. — Два месеца преди това беше излизал с нея, нали знаете?

— Да, това го знаем.

— Не беше добър човек. Не е хубаво да се говори лошо за мъртвите, но така си беше. В офиса сега е много по-приятно. Или поне атмосферата не е отровна, което вероятно е най-доброто, за което можеш да се надяваш при повечето политици.

— Той ли я е тровил? Как го е правил?

— Не сте ли чули? Никой ли не ви е казал що за човек беше?

Хънт поклати глава.

— Той е жертвата, Даян. Мъртъв е. Много хора дори не вярват, че е изнасилил момичето. Както и сама казахте, хората няма да кажат лоша дума. А и какъв би бил смисълът? Той вече е достатъчно наказан, нали? И действителното изнасилване не е от значение, поне в правния смисъл. Нас ни интересува дали нашият клиент е смятал, че то се е случило. Вниманието никога не е било концентрирано върху Джесъп, защото е без значение кой е бил и какъв е бил.

— Тук определено беше от значение — изсумтя тя тихо.

Хънт се наведе още по-напред.

— Даян, току-що ме попитахте дали не съм чул. Нещо конкретно ли тровеше атмосферата в офиса?

Тя отново се огледа, очевидно изнервена.

— Знаете ли кой е Джон Ло?

— Слабо — отвърна Хънт с безизразна физиономия. — Мисля, че е един от големите ви спонсори.

— Така е. Той, освен това… — започна да разказва тя. Обясни му как Ло е дошъл при Гудмън, а след това съветникът подложил на жесток разпит всички стажанти мъже. Хората били убедени, че виновникът е Джесъп, но така или иначе нямало никакви доказателства. Проблемът бил, че Джесъп поставил под заплаха работата на всеки мъж в офиса. Всички го мразели, а той на свой ред се чувствал застрашен от всички. Винаги бил арогантен, но след това станал капризен и лесно се ядосвал. Дори Гудмън сякаш бил стигнал до извода, че точно Джесъп е заплашвал и удрял момичетата на Ло, във всеки случай започнал да се оглежда за хора, които да интервюира за мястото на Джесъп. Даян лично беше записала първата от уговорените срещи.

— И как така никой не е споменал нищо за това? — учуди се Хънт.

— А защо да споменаваме — сякаш се обиди Даян. — Както сам казахте, щеше ли да има някакво значение? Рик е мъртъв. Всички бяхме доволни, че вече го няма. Нямате и представа колко.

Вратата към коридора се отвори, Даян млъкна, а секунди по-късно Хънт вече стискаше ръката на Лайъм Гудмън.

— Виждам, че Даян се е погрижила добре за вас. Тя е истински бисер. Съжалявам, че ви накарах да чакате, но когато се обади кметът…

 

 

Разговорът с Гудмън започна както с Ло, но с решителното предимство, че Гудмън познаваше Джесъп от много отдавна. Затова беше логично да се предположи, че съветникът има много повече информация за личния живот на шефа на екипа си. Гудмън не мина зад бюрото, за да го постави като бариера между двамата, а седна диагонално срещу Хънт, спокоен, но и мрачен заради болката, която му причиняваше загубата на дясната му ръка в службата.

Хънт изслуша първите очаквани реплики колко добър, лоялен и способен човек бил Джесъп, но след това реши да стане по-настъпателен.

— Значи е бил страхотен. Предполагам това означава, че вие не смятате, че той е изнасилил момичето. Мислите, че тя го е обвинила, но нищо такова не се е случило.

Въпросът буквално стъписа Гудмън, точно както се надяваше и Хънт. Раменете на съветника се разтресоха.

— Това беше ужасно обвинение — успя да каже той. — Заради него и умря.

— Но не смятате, че го е направил.

— Не мисля, че някога ще узнаем. Как бихме могли?

— Можем да потърсим някакъв прецедент в поведението му — подметна Хънт.

Гудмън впи очи в детектива.

— Не знам какъв би бил този прецедент. Той нямаше никакви криминални прояви. Нищо, което да предположи изнасилване.

Хънт се облегна, сложи глезен върху коляното си и започна откровено с почти извинителен тон.

— Преди да дойда тази сутрин при вас, сър, отидох до офиса на Джон Ло и си поговорих с него.

Гудмън помълча секунда-две, раменете му се успокоиха и той погледна Хънт в очите.

— Не знам какво му стана — каза той и потри устата си в израз на мъка. — Направих го шеф на екипа, след като спечелихме изборите, и сигурно тогава някаква муха му е влязла в главата. Когато няколко от ходовете ни излязоха успешни, изглеждаше, че имаме шансове да продължим още по-напред и вероятно тогава се е помислил за недосегаем. Без значение какво ще направи. И е започнал да се възползва от позицията си.

— Защо не го уволнихте?

— Отначало нямах доказателства. Освен това го познавах отдавна и си мислех, че ще се осъзнае. Харесвах го като човек, поне в началото, и се надявах, че отново ще стане какъвто беше.

— Накрая сдобихте ли се е доказателство?

Гудмън кимна.

— Джон взе снимка на Гудмън, показа я на момичетата и шест от тях го разпознаха.

— Шест?

— За шест знаем — отпусна рамене Гудмън. — Може да са били двайсет, двайсет и пет или повече. Няма как да разберем. Явно е бил извън контрол.

— И вие въпреки това не го освободихте?

— Аз съм политик, господин Хънт. Исках да имам готов заместник, за да не показваме и намек за нестабилност по време на кампанията. Всъщност срещнахте ли се с Брад? Той би трябвало всеки момент да се върне от обяд.

— Ще го видя следващия път, ако има такъв.

Неудобният момент премина и съветникът се поокопити.

— Но лошата новина е, че не виждал как това би могло да помогне на клиента ви. Фактите са си факти — Рик е изнасилил бедното момиче, а баща му го е убил заради това. Искам да кажа, че минатото на Рик не променя нещата.

— Не, така е. Прав сте — съгласи се Хънт и се изправи. Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.

 

 

Хънт тъкмо излизаше от таксито, когато забеляза плячката си. Ло вероятно се връщаше от обяд, беше съвсем сам и пресичаше улицата при близкия ъгъл. Детективът изчака, докато почти се изравнят и излезе пред него.

— Господин Ло, аз съм Уайът Хънт — поздрави го той и протегна ръка. — Тази сутрин се срещнахме в офиса ви.

Ло се спря и примижа от слънцето. Протегна ръка и се разтопи в усмивка.

— През цялото време ли чакахте на тротоара пред сградата ми?

— Не съвсем. Ходих до центъра да говоря с Лайъм Гудмън. Питах се дали не бихте ми отделили още няколко минути?

Усмивката изчезна напълно. Ло демонстративно си погледна часовника, а лицето му се изкриви в гримаса на съжаление.

— Опасявам се, че имам две срещи, за които вече закъснявам. Може би бихме могли да се уговорим за среща след два дни и с удоволствие ще ви отделя колкото време искате.

Ще имаш да взимаш, помисли си Хънт. Той нямаше никакво намерение да даде на Ло възможност да се обади на Гудмън, да разбере какво си бяха говорили и да измислят подходяща история. Нямаше да пропусне шанса си да притисне Ло за истинската причина, поради която Гудмън не беше уволнил Джесъп в мига, в който беше разбрал за скандалното му поведение. Хънт имаше предимството на изненадата и лоста за оказване на натиск и не искаше да ги губи.

— Ще ви отнема само две минути, сър — увери го той. — Бих могъл само да се кача с вас в асансьора и ще приключим.

Ло се усмихна, измери сградата с поглед, обърна се към Хънт и кимна.

— Щом сте сигурен, че ще приключим бързо…

— За нула време.

Двамата останаха на тротоара и никой не направи и крачка към вратата.

— Когато разговаряхме тази сутрин, вие ми казахте, че сте се видели с Рик Джесъп на две-три срещи за набиране на средства, но извън това не сте имали други връзки с него. Казахте също така, че доколкото знаете, господин Джесъп е нямал контакти с ваши служители. Като имаме предвид, че току-що идвам от офиса на господин Гудмън, бихте ли желали да промените думите си по някакъв начин?

— Какво ви е казал Лайъм?

— За Джесъп и вашите момичета.

Хънт замълча за по-голям ефект.

— Което, разбира се — продължи той, — ви дава причина да искате Джесъп да се разкара, а някой от бодигардовете ви би могъл да го свърши.

— Това е абсурдно. Лайъм ли е отправил тези обвинения? Защото и той има също толкова основателни причини да иска да види Джесъп мъртъв. Дори още по-основателни. Да е споменал, че Рик го изнудваше, за да си запази работата? Да ви е казал за армейския му бизнес?

Хънт обичаше да гледа как мошениците сами падаха в капана. Ло едва беше чул какви бяха разкритията на Гудмън, нищо от тях не звучеше като обвинение за някакво негово действие, но ето че вече отвръщаше на удара.

— Не мисля, че съм чул нещо за някакъв армейски бизнес.

— Изпипана, доходоносна, хитра и незаконна схема.

— Е, това звучи много вълнуващо, но не искам да ви задържам и да закъснеете за срещите си — каза Хънт.

Ло присви очи.

— Не си играйте игрички с мен, Хънт. Може да изглеждам като голям симпатяга, но ще разберете, че всъщност съм много сериозен човек.

Нещо в Хънт трепна от спокойния тон на думите и увереността, с която бяха казани.

— Може би ще е добре да се качим до офиса ви — предложи той.

 

 

Сложиха новата предна витрина на „Малката детелина“ същата сутрин, а Тони Солая, който де факто беше управител на заведението, помагаше при следенето на работата. В един и двадесет на обед федерален шериф Франк Ладу почука на вратата. Тони се беше дръпнал в задната част, която не се виждаше от улицата, надигна се от диванчето и му отвори.

— Да ти налея ли бира? Или нещо друго? — попита го той, като го поведе към по-сумрачния далечен край на бара, а сам мина от другата му страна откъм крановете.

— Не, твърде рано е — поклати глава Ладу.

Шерифът дъвчеше клечка за зъби и сложи ботуша си върху долната пречка на високото столче. Носеше черни дънки и туристическо яке, което обаче не прикриваше издутината на пистолета под него. Той облегна непринудено лакти на облегалката на столчето и се усмихна уморено.

— Благодаря, че се срещна с мен. Реших, че е време да се видим.

— Стига да не са те проследили.

— Надали. Някой разпитва за теб, а ти знаеш, че такива работи не ни харесват.

— Мамка му.

— Това си помислих, че ще кажеш — кимна Франк. — Макар че се движиш толкова по ръба, че не знам какво друго очакваш.

— За това нямам никаква вина.

— Не казвам, че имаш. Само че виж какво се случи през последните няколко месеца. Първо те спипват в „Рим“, после идва онова лепкаво дело с ония шибани руснаци…

— Украинци.

— Каквито и да са. Само дето не те писаха по вестниците. Междувременно се местиш в този бар, шефа ти го съдят за убийство, а ти си в списъка със свидетелите на обвинението. А, да, освен това почваш да излизаш с Мис Америка, а в следващия момент папараците се сбиват кой да се докопа до снимката й. А може би и до твоята наред с нейната. Какво си мислиш бе, мамината му? На това ли му викаш да се покриеш?

— Харесвам я.

— Е, да, кой не би я харесал.

Тони го изгледа.

— Какво искаш да направя, Франк? Да се преместя отново?

— Има и такива случаи. По-добре е, отколкото да те убият.

Франк замълча и предъвка клечката към другия ъгъл на устата си.

— Знаеш ли защо ние, шерифите, държим рекорда за стопроцентова сигурност, с който толкова се гордеем, и не сме изгубили нито един от защитените си хора?

— Защото сте бодигардове от световна класа?

— И това също. Другата причина е, че ако някой сам си провали прикритието, го изритваме от програмата.

Тони поклати глава и се усмихна студено на ментора си.

— Франк, не ми дрънкай глупости. От никаква програма няма да ме изритате. Трябвам ви, за да свидетелствам. Ако не го направя, значи двеста юристи ще пропилеят три години от времето си. Ти няма да позволиш това да се случи.

— Не го решавам аз. А и днес не съм дошъл дотук, защото са ми липсвали милите ни моменти заедно. Може да си важен, но не си безценен. Проблемът е, че трябва да дадеш показания по делото, в което си се набъркал, при това може би още утре.

— Няма да ме викнат — махна с ръка Тони. — Няма какво да им кажа. Кой следи нещата между другото?

— Началниците ми. Нека само ти кажа, че тези твои публични прояви до известна степен ги вълнуват и те са притеснени, че стойността ти като свидетел може да се окаже компрометирана.

— Как?

— Ако например лъжесвидетелстваш, което е углавно престъпление. Както знаеш, едно от правилата е, че ако извършиш углавно престъпление, докато си в програмата, отпадаш от нея. А нека ти припомня, че едно от сравнително лесно предвидимите последствия от загубата на статута ти на защитен свидетел е, че ще свършиш с куршум в главата, при това по-вероятно скоро, отколкото късно.

— Е, това е…

Франк вдигна ръка да го прекъсне и му се усмихна приятелски без никакъв намек за заплаха.

— Моля те. Само да добавя, че лъжесвидетелстването е престъпление, с което трудно ще се справим, понеже то поражда въпроси относно качествата ти като свидетел, а ти си ценен точно заради тях. Ако излъжеш под клетва в един процес, какво ще те спре да го направиш и в друг?

— Защо смяташ, че ще излъжа?

Франк отново предъвка клечката.

— Нека се върнем към първия път, когато ми се обади с информацията, че си говорил с господин Стиър и той иска да дадеш показания. Заради притесненията, че самоличността ти ще бъде разкрита, ако свидетелстваш в толкова важен процес, ти ми съобщи за срещата и аз те попитах той за какво иска да свидетелстваш. Почна ли вече да се сещаш?

— Да.

— Браво. Значи си спомняш, че ми каза, че тъкмо си прекарал два дни с Британи и тя ти е признала, че е разправила на баща си за изнасилването веднага след като ти си я оставил у тях посред нощ.

— Така беше.

— И тя всъщност си мисли, че баща й е убил Джесъп.

— Да, мислеше си.

— А сега ти и тя сте нещо като гаджета?

— Е, и? — сви рамене Тони в знак на признание.

— Значи не е нужно да си гений, за да разбереш какво става. Стиър ще пита Британи дали е казала на баща си, а тя ще отрече, защото ако признае, той отива в пандиза, а тя няма да го позволи. След това той ще призове теб, ти също ще отречеш, защото, макар това да е лъжесвидетелстване, тя ти е гадже, а ако признаеш, нещата между вас приключват.

Франк отново облегна лакти на столчето.

— Нали разбираш пред каква дилема съм поставен? — попита той.

Тони се замисли за една-две секунди.

— Може да оставиш нещата да отшумят. Не е нужно някой друг да разбира.

Предложението накара Франк да се подсмихне.

— Това е невъзможно по толкова причини, че дори не знам от коя да започна. Ами ако например Британи е казала на някой друг какво ти е разправила? Или нещо подобно? Ами ако вземе, че се разбере, че аз съм знаел истината, но съм се уговорил с теб да си мълча? Това ще е краят на кариерата ми. Не, простичкият факт е, че ти трябва да кажеш истината, защото ако не го направиш, ще бъда принуден да ида при господин Стиър и да му съобщя, че показанията ти са неверни, а това ще те вкара в затвора, при това с истинското ти име, тъй като вече няма да си в програмата. Тони, колко време си мислиш, че ще изкараш зад решетките, преди да разберат кой си?