Джоджо Мойс
Един + един (26)

Двадесет и пета глава
Джес

Ед лежеше подпрян на възглавниците и я гледаше как се гримира и се опитва да прикрие синините по лицето си с малка тубичка фон дьо тен. Вече бе успяла да скрие синината на мястото, където главата й се бе ударила във волана. Но носът й беше морав, а горната й устна бе ужасно отекла, като на жена, която се е подложила на евтина пластична операция…

— Изглеждаш така, сякаш някой те е ударил с юмрук по носа.

Джес потърка внимателно устни с пръста си.

— Ти също.

После наклони леко глава и се взря в отражението му в огледалото. Той се усмихваше с онази негова скептична усмивка, а брадата му беше набола. Не можеше да не му се усмихне в отговор.

— Джес, не знам защо се опитваш да скриеш синините. Каквото и да направиш, пак ще личат.

— Мислех да кажа на родителите ти, че съм се ударила във вратата. И сигурно щях да те погледна скришом, докато им обяснявам.

Той въздъхна и се протегна с притворени очи.

— Ако това е най-лошото, което ще си мислят за мен до края на деня, нямам нищо против.

Тя се отказа от гримирането и затвори тоалетната си чантичка. Ед беше прав: като се изключи торбичка лед, която да притиска цял ден към кожата си, не можеше да направи нищо друго, за да прикрие синините. Прекара замислено език по подутата си устна.

— Не мога да повярвам, че нищо не ме болеше, когато ние… Е, снощи.

Снощи.

Джес се премести от тоалетната масичка в леглото, наслаждавайки се на допира до тялото му. Не можеше да повярва, че преди седмица дори не се познаваха. Той отвори очи сънливо, протегна ръка и погали косата й.

— Сигурно се дължи на неустоимия ми мъжки чар.

— Или на двете цигари марихуана и бутилка и половина мерло.

Ед обви с ръка шията й и я притегли към себе си. Тя затвори за миг очи, вдишвайки аромата на кожата му.

— Бъди мила с мен — прошепна той. — Днес съм малко уморен.

— Ще ти напълня ваната. — Тя проследи синината на челото му, там, където се бе ударило във вратата. Целунаха се, дълго и бавно…

— Добре ли си?

— Никога не съм се чувствал по-добре… — усмихна се Ед.

— Не, имам предвид семейната среща…

Изражението му мигом стана сериозно, той отново отпусна глава върху възглавницата. Тя съжали, че попита.

— Не. Но се надявам да се чувствам още по-добре, когато всичко свърши.

 

 

В девет без четвърт Джес позвъни на Марти и му каза, че трябва да свърши нещо и че ще вземе децата между три и четири следобед. Не го попита дали е удобно. Отсега нататък бе решила просто да му казва какво очаква от него. Той й даде да говори с Танзи и тя поиска да знае как е издържал Норман без нея. Кучето се бе настанило пред камината като статуя. Джес не беше сигурна дали изобщо е помръдвало от дванайсет часа, освен да си изяде закуската.

— Добре е. Но му липсваш.

— Татко обеща да ни приготви сандвичи с бекон. А после може да отидем в парка. Само той, аз и Ники. Линзи ще води Сузи на балет. Тя ходи на уроци по балет два пъти седмично.

— Звучи страхотно — рече бодро Джес. Почуди се дали не притежава свръхсила, щом може да говори така за неща, които я карат да откача…

— Ще се върна някъде около три — обясни на Марти, когато той отново взе телефона. — Моля те кажи на Танзи да си облече палтото.

— Джес… — поде той, когато тя се канеше да затвори.

— Какво?

— Те са страхотни! И двамата. Просто не мога да…

Джес преглътна.

— След три. Ще ти позвъня, ако се наложи да закъснея.

 

 

Тя разходи кучето, а когато се върна, Ед беше станал и закусваше. Пътуваха цял час до родителите му в мълчание. Той се бе обръснал и си беше сменил две тениски, макар и двете да бяха еднакви. Тя седеше до него и не казваше нищо, чувствайки как заедно с утрото и новия ден бавно се топи и интимността от предишната нощ. Няколко пъти понечи да заговори, но се улови, че не знае какво да каже. Чувстваше се така, сякаш се бе съблякла и някой бе отмъкнал дрехите й. Смехът й бе твърде висок, движенията й неестествени и стеснителни. Сякаш беше спала милион години и някой рязко я бе събудил.

Онова, което искаше, бе да го докосне, да постави ръка върху бедрото му. И все пак не беше сигурна дали сега, след като бяха вън от спалнята, в безпощадната светлина на деня, това ще е уместно. Не беше съвсем сигурна какво си мисли той за случилото се.

Джес вдигна натъртения си крак и отново постави върху него торбичката със замразен грах.

— Добре ли си?

— Да. — Тя го бе направила по-скоро, за да наруши неловкото мълчание. Усмихна му се с бърза усмивка, той също й се усмихна…

Искаше й се да се извърне в седалката и да го целуне. Помисли си да прекара лекичко пръст по устните му, така че той да я погледне, както я бе погледнал снощи. И да разкопчае колана си, а тя да се премести по-близо до него и да го накара да спре…

После си спомни Натали, която преди три години, отдавайки се на импулса си, бе изненадала Дийн със свирка, докато той караше камиона си. Мъжът й бе изохкал: „Какво си мислиш, че правиш, по дяволите!“, и се бе врязал право в задницата на един мини купър, а преди да успее да дойде на себе си, лелята на Натали, Дорийн, бе дотърчала от супермаркета, за да види какво става. Оттогава вече гледаше племенницата си по различен начин.

Така че може би идеята не беше добра. Докато пътуваха, тя не спираше да го поглежда крадешком. Установи, че не може да гледа ръцете му, без да си ги представя върху бедрата си, а после си спомни и онези меки гъсти косъмчета, докосващи нежно голия й корем. О, божичко! Джес кръстоса крака и се взря през прозореца.

Но умът на Ед бе другаде. Умълча се, мускулите на челюстта му бяха стегнати, ръцете му стискаха волана малко по-здраво от необходимото.

Тя се извърна напред, нагласи замразения грах на крака си и се замисли… За влакове, за улични стълбове, за олимпиади по математика…

Двамата продължиха да пътуват мълчаливо.

 

 

Родителите на Ед живееха във викторианска къща от сив камък в края на редица от еднотипни сгради, разположени на улица, където съседите се надпреварват кой да има по-красиви цветя в сандъчетата на первазите. Спряха пред къщата, но Ед остана зад волана. Не помръдваше.

Почти несъзнателно Джес протегна ръка и го докосна по лакътя. Той се извърна към нея, сякаш бе забравил, че е до него.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш с мен?

— Разбира се — увери го тя.

— Много съм ти благодарен. Знам, че ти се щеше да останеш с децата…

Тя стисна лекичко ръката му.

— Всичко е наред.

Поеха по пътеката и Ед спря пред входната врата. Почука, но никой не отвори. Спогледаха се, усмихнаха се неловко и зачакаха. И продължиха да чакат. След около половин минута той почука отново, този път по-силно. След това се наведе да погледне през отвора за пощата.

Изправи се и бръкна в джоба си за телефона.

— Странно. Сигурен съм, че обедът е днес. Чакай да проверя. — Той прегледа няколко съобщения, кимна и отново почука.

— Ако вътре има някой, досега щеше да е чул — отбеляза Джес. За миг си помисли, че би било добре поне веднъж да влезе в нечия къща и да знае какво става от другата страна на вратата.

Стреснаха се от стържещ звук, някой вдигна прозоречна рамка над главите им. Ед отстъпи една крачка назад и погледна към съседите.

— Ти ли си, Ед?

— Здравейте, госпожо Харис. Да знаете къде са родителите ми? Не отварят.

Жената му отправи тревожен поглед.

— О, Ед, миличък, отидоха в болницата. Баща ти не изглеждаше много добре тази сутрин.

Ед заслони очи с ръка.

— Коя болница?

Тя се поколеба.

— Кралската. На около пет километра оттук, ако излезеш на магистралата. В края на улицата трябва да завиеш наляво, а после…

— Помня, госпожо Харис. Знам къде е. Благодаря ви.

— Поздрави го от мен — извика тя и Джес чу как смъкна прозоречната рамка. Ед вече отваряше вратата на колата.

 

 

Стигнаха до болницата за минути. Джес мълчеше, нямаше представа какво да каже. Само отбеляза: „Е, поне ще се зарадват, като те видят“. Но това беше глупаво, а той бе толкова погълнат от мисли, че сякаш не я чу. Каза името на баща си на гишето за информация и жената прекара пръст по екрана си.

— Знаете къде е онкологията, нали? — попита, когато вдигна очи.

Влязоха в стоманен асансьор и изкачиха два етажа. Ед даде името си по вътрешния телефон, изми ръцете си с антибактериалния лосион, оставен до входа на отделението, и когато вратите най-сетне се отвориха с щракване, тя го последва вътре.

По коридора към тях вървеше жена, облечена с вълнена пола и цветен чорапогащник. Имаше къса, пухкава прическа.

— Здравей, Джем — каза Ед и забави ход, докато тя приближаваше.

Сестра му го погледна невярващо. Челюстта й увисна и за миг Джес си помисли, че се кани да каже нещо.

— Радвам се… — поде той.

Изведнъж жената вдигна ръка и удари Ед през лицето. Звукът бе толкова силен, че отекна в коридора.

Ед се олюля и притисна бузата си.

— Какво, по…

— Ах, ти, неблагодарник такъв! — извика тя. — Долен, долен неблагодарник!

Двамата стояха и се гледаха втренчено, Ед свали ръката си, сякаш искаше да провери за кръв.

Сестра му разтърси длан, явно изненадана от себе си, а после, след миг, я подаде сдържано на Джес.

— Здравейте, аз съм Джема.

Джес се поколеба и пое предпазливо ръката й.

— Казвам се Джес.

Сестрата на Ед се намръщи.

— Онази с детето, което се нуждаеше от помощ ли? И то спешно.

Когато Джес кимна, Джема я огледа внимателно. Усмивката й бе по-скоро уморена, отколкото враждебна.

— Да, и аз така си помислих. Е, мама е тук, Ед. Ела да ги поздравиш.

 

 

— Дошъл е? Ед е дошъл? — Косата на жената бе метално сива, прибрана скромно с шноли. — О, Ед! Наистина си ти! О, миличък! Колко е хубаво, че си тук! Но какво се е случило?

Той я прегърна, после се отдръпна и отмести лице, когато тя се опита да докосне носа му. Хвърли бърз предупредителен поглед към Джес.

— Няма нищо, ударих се във вратата.

Майка му отново го притегли към себе си и го потупа по гърба.

— О, толкова се радвам да те видя!

Ед я остави да го подържи за минута и нежно се освободи от обятията й.

— Мамо, това е Джес.

— Аз съм… Приятелка съм на Ед.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Ан. — Погледът й се задържа върху лицето на Джес, насинения й нос, леко подутата устна. Поколеба се за миг, но изглежда, реши да не пита. — Боя се, че Ед не ми е разказвал много за вас. Винаги така прави, затова се надявам да го чуя от вас. — Тя постави ръката си върху лакътя на Ед и усмивката й леко помръкна. — Бяхме планирали доста хубав обед, но…

Джема пристъпи към майка си и зарови в дамската й чанта.

— Но татко пак се почувства зле.

— Толкова чакаше тази среща! Трябваше да кажем на Саймън и Деирдре да отложат гостуването си. Смятаха да се отбият на връщане от Пийк Дискрикт^[1].

— Съжалявам — промълви Джес.

— Е, нищо не може да се направи. — Майката на Ед, изглежда, се бе поуспокоила. — Трудно ми е да приема мисълта, че се случи точно на нас. — Тя се наведе към Джес с печална усмивка. — Понякога отивам в спалнята ни и я наричам с най-ужасни имена. Боб би се изумил.

Джес й се усмихна.

— И аз мога да кажа няколко, ако искате.

— О, направете го! Колкото по-мръсни, толкова по-добре. И ги изкрещете. Колкото може по-силно.

— Джес я бива да крещи — отбеляза Ед.

Настъпи кратко мълчание.

— Купих цяла сьомга — каза Ан, без да се обръща към никого конкретно.

Джес усещаше, че Джема я изучава. Несъзнателно задърпа тениската си, не искаше тя да види татуировката й над джинсите. Думата „социален работник“ винаги я караше да се чувства като наблюдавана под лупа.

А после Ан мина край нея с протегнати ръце. Жадният начин, по който отново притегли Ед към себе си, накара Джес да трепне леко.

— Ох, миличък! Скъпото ми момче! Знам, че прекалявам с прегръдките, но не мога да се сдържа. Толкова е хубаво, че си тук!

Той също я прегърна и за миг очите му се вдигнаха виновно към Джес.

— Мама ме е прегръщала така за последен път през 1997 година — отбеляза Джема. Джес не беше сигурна дали осъзна, че го произнесе на глас.

— А аз нямам спомен моята да го е правила изобщо — призна Джес.

Джема я погледна.

— За това, че ударих брат си… Сигурно ти е казал каква ми е професията. Просто се чувствам задължена да подчертая, че обикновено не шамаросвам хората.

— Според мен братята не се броят.

В очите на Джема се появи внезапна топлина.

— Много разумно правило.

— Няма проблем — каза Джес. — И на мен често ми идваше да го наплескам през последните няколко дни.

 

 

Боб Никълс лежеше в болничното легло с дръпнато до брадичката одеяло, отпуснал кротко ръце. Кожата му имаше жълтеникав цвят, а костите на черепа му се очертаваха под нея. Главата му се обърна бавно към вратата, когато те влязоха. На една масичка отстрани беше поставена кислородна маска, а две едва забележими вдлъбнатини върху бузите му говореха за скорошната й употреба. Гледката бе болезнена.

— Здравей, татко!

Джес видя, че Ед се старае да прикрие шока си. Наведе се към баща си и се поколеба, преди да го докосне леко по рамото.

— Едуард. — Гласът му беше немощен.

— Нали изглежда страхотно, Боб? — възкликна майка му.

Баща му го огледа през леко открехнати клепачи. Когато заговори, направи го бавно и без излишна любезност.

— Не. Прилича на човек, който е ял пердах.

Джес забеляза новата червенина върху бузата на Ед, там, където го бе ударила сестра му. Улови се, че посяга несъзнателно към подутата си устна.

— И къде е бил досега?

— Татко, това е Джес.

Очите на баща му се плъзнаха към нея, веждите му се повдигнаха.

— И какво се е случило на лицето ти? — попита.

— Влязох в спор с една кола. Аз съм си виновна.

— Това ли се е случило и с него?

— Да.

Боб я изучаваше.

— Изглеждаш ми голяма беля — каза накрая. — Беля ли си?

Джема се наведе напред.

— Татко! Джес е приятелка на Ед.

Той не й обърна внимание.

— Ако има някакво предимство в това, че ми остава съвсем малко време, то е, че мога да говоря каквото си поискам. А и тя не се обиди. Нали не се обиди… Извинявай, но ти забравих името. Май не са ми останали никакви мозъчни клетки.

— Джес. И не, не съм се обидила.

Той продължаваше да я гледа втренчено.

— И вероятно съм беля — каза, като издържа на погледа му.

Усмивката му се появи бавно, но когато я видя, Джес за миг си представи как е изглеждал, преди да се разболее.

— Радвам се да го чуя. Винаги съм си падал по такива момичета. Но моичкият тук прекалено много виси пред компютъра.

— Как си, татко?

Боб Никълс примигна.

— Умирам.

— Всички ще умрем, татко — каза Джема.

— Не ми излизай с твоите номера на социална работничка, Джема! Умирам бързо от ужасна болест. Останали са ми малко способности и много малко достойнство. Сигурно няма да изкарам до края на сезона по крикет. Това отговаря ли на въпроса ти, синко?

— Съжалявам — произнесе тихо Ед. — Съжалявам, че не дойдох по-рано.

— Ти беше зает.

— За това… — поде Ед. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете. — Татко. Трябва да ти кажа нещо. Трябва да ви кажа нещо на всички.

Джес бързо се изправи.

— Ще отида да купя сандвичи. По-добре да ви оставя да си поговорите. — Усети как Джема я изучава. — Ще взема и нещо за пиене. Какво искате — чай, кафе?

Боб Никълс извърна глава към нея.

— Ти току-що дойде. Остани.

Очите й срещнаха тези на Ед. Той сви едва забележимо рамене.

— Какво има, скъпи? — Майка му протегна ръка към него. — Добре ли си?

— Добре съм, мамо. Е, може би не съвсем. Искам да кажа, здрав съм, но… — Той преглътна. — Не, не съм добре. Има нещо, което трябва да ви кажа.

— Какво? — попита Джема.

— Е, добре. — Той си пое дълбоко дъх. — Ще ви го кажа.

— Какво? — разтревожено повтори Джема. — За бога, Ед! Какво се е случило?

— Разследват ме за търговия с вътрешна информация. Временно съм отстранен от работа. Другата седмица трябва да отида в полицията, където много вероятно ще ми отправят обвинение и може да вляза в затвора.

Стаята потъна в мълчание. Джес си помисли, че ще припадне.

— Това шега ли е? — не повярва майка му.

— Не.

— Наистина е по-добре да отида за чай — обади се Джес. Никой не й обърна внимание. Майката на Ед седна бавно на един пластмасов стол.

— Търговия с вътрешна информация? — Джема заговори първа. — Това… Това е много сериозно, Ед.

— Да. Наясно съм, Джем.

— Говориш за истинска търговия, като онази по новините?

— Същата.

— Той има добри адвокати — намеси се Джес.

Сякаш никой не я чу.

— Скъпи адвокати — натърти.

Ръката на майка му се бе вдигнала към устата. Свали я бавно.

— Не разбирам. Кога се случи това?

— Преди около месец. Поне това с търговията…

— Преди месец? Но защо не ни каза? Можехме да ти помогнем.

— Не можете, мамо. Никой не може.

— Но затвор? Сякаш си някакъв престъпник? — Ан Никълс бе силно пребледняла.

— Е, щом те изпращат в затвора, значи си престъпник, мамо.

— Сигурна съм, че всичко ще се оправи. Ще видят, че има някаква грешка и всичко ще се оправи.

— Не, мамо. Едва ли ще стане така.

Последва ново дълго мълчание.

— Ще се бориш, нали?

— Разбира се. Както каза Джес, имам добри адвокати. Имам средствата. Те вече са установили, че аз не съм се възползвал финансово.

— Дори не си спечелил пари от това?

— Беше грешка.

— Грешка? — повтори Джема. — Не разбирам. Как така си търгувал с вътрешна информация погрешка?

Ед изпъна рамене и я погледна. Въздъхна и плъзна поглед към Джес. После вдигна очи към тавана.

— Имах връзка с една жена. Мислех, че я харесвам. А после осъзнах, че съм се лъгал и поисках да се отърва от нея, преди нещата да загрубеят. А тя много искаше да пътешества. Затова взех необмислено решение и й казах, че знам как може да направи малко пари, за да си изплати дълговете и да пътешества.

— И си й издал вътрешна информация.

— Да. За СФАКС. Новия ни софтуерен продукт.

— Исусе Христе! — Джема поклати глава. — Не мога да повярвам на ушите си.

— Името ми още не е излязло в пресата. Но и това ще стане. — Ед пъхна ръце в джобовете си и изгледа немигащо семейството си. Джес се чудеше дали само тя е забелязала, че ръката му трепери. — Така че… Затова не идвах напоследък. Надявах се да скрия това от вас, може би дори да разреша проблема, преди да разберете за него. Но се оказа, че е невъзможно. Съжалявам. Трябваше да ви го кажа веднага, да прекарам повече време тук. Но реших, че е по-добре да не знаете истината. Не исках да видите как съм оплескал всичко.

Десният крак на Джес бе започнал да потропва несъзнателно. Тя се съсредоточи върху една много интересна плочка на пода и се опита да го накара да престане. Когато най-сетне вдигна поглед, Ед се бе втренчил в баща си.

— Е?

— Какво „е“?

— Няма ли да кажеш нещо?

Боб Никълс повдигна бавно глава от възглавницата.

— Какво искаш да ти кажа?

Ед и баща му се загледаха немигащо.

— Искаш да ти кажа, че си се държал като идиот? Ще ти го кажа. Искаш да ти кажа, че си провалил блестяща кариера? И това ще ти кажа.

— Боб…

— Е, какво очаквате да… — Той се закашля внезапно със суха, остра кашлица.

Ан и Джема се спуснаха да му помогнат, подаваха му кърпички, чаши с вода, суетяха се.

Ед стоеше в подножието на леглото.

— Затвор? — отново повтори майка му. — Имаш предвид истински затвор?

— Седни, мамо… — Джема побутна майка си към един стол.

Никой не приближи Ед. Защо никой не го прегърна? Защо не виждаха колко самотен се чувства точно в този миг?

— Съжалявам — произнесе той тихо.

Джес не издържа.

— Може ли да кажа нещо? — Тя чуваше гласа си, който прозвуча ясно и малко по-високо от необходимото. — Просто искам да ви кажа, че Ед помогна много на мен и на децата ми, когато имах голяма нужда от това. Прекоси заради нас цялата страна, защото бяхме отчаяни. Ако питате мен, синът ви е… Той е чудесен човек.

Всички вдигнаха поглед. Джес се обърна към баща му.

— Той е мил и чаровен, и умен, макар да не одобрявам всичко, което прави. Държи се мило с хора, които едва познава. Все ми е едно дали е издал вътрешна тайна, или не! Ако моят син стане дори наполовина мъж като вашия, ще бъда много щастлива. Дори повече от щастлива. Ще бъда на седмото небе!

Всички я зяпнаха.

Тя добави:

— И го мислех, преди да преспя с него.

Никой не проговори. Ед се взираше немигащо в краката си.

— Е… — Ан кимна едва забележимо. — Това е…

— Добре казано — продължи вместо нея Джема.

Гласът на Ан прозвуча отпаднало:

— О, Едуард…

Боб въздъхна и притвори очи.

— Хайде да не драматизираме, не сме в Холивуд. — Отвори ги отново и направи знак да изправят малко горната част на леглото. — Ела тук, Ед. Искам да те виждам по-добре. Проклети очи! — Той направи знак да му подадат чашата и жена му я поднесе към устните му.

Преглътна с усилие и потупа леглото отстрани, подканяйки Ед да седне до него. Протегна ръка и докосна леко тази на сина си. Беше непоносимо крехка.

— Ти си ми син, Ед. Може да се държиш идиотски и безотговорно, но това изобщо не променя чувствата ми към теб. — Той се намръщи. — Много ще ме ядосаш, ако си си мислел нещо друго.

— Съжалявам, татко.

Баща му поклати бавно глава.

— Боя се, че не мога да ти помогна. Тази глупава, задушаваща… — Той направи гримаса и преглътна с мъка. Ръката му стисна дланта на Ед. — Всички правим грешки. Иди и си изтърпи наказанието, после се върни и започни отново.

Ед вдигна очи към него.

— И следващия път бъди още по-добър. Знам, че можеш.

Точно в този миг Ан се разплака внезапно, с безпомощни сълзи, които прикри с ръкав. Боб бавно извърна глава към нея.

— О, скъпа — произнесе нежно.

Джес отвори тихо вратата и излезе незабелязано…

 

 

Зареди с минути телефона в болничния магазин, изпрати есемес на Ед, за да му каже къде е, и отиде в амбулаторията да прегледа крака си. „Лошо е ударен“, отбеляза млад доктор поляк, който не мигна, когато тя му обясни как е станало. Бинтова го, написа рецепта за болкоуспокояващи, подаде й обратно джапанките и я посъветва да почива. „И гледайте да не ритате повече коли“, каза, без да вдигне поглед от дъската за писане.

Джес заподскача обратно към онкологичното отделение, седна на един от пластмасовите столове в коридора и зачака. Беше топло и хората край нея разговаряха шепнешком. Вероятно бе задрямала за малко. Събуди се рязко, когато Ед излезе от стаята на баща си. Подаде му сакото и той го пое, без да каже дума. Миг по-късно Джема се появи в коридора. Докосна го нежно по лицето и рече:

— Голям идиот си, знаеш ли!

Главата му се наклони, той пъхна ръце дълбоко в джобовете като Ники.

— Голям идиот. Обади ми се.

Ед се отдръпна. Очите му бяха зачервени.

— Непременно, чу ли. Ще дойда с теб в съда. Познавам хора, които може да ти помогнат в затвора. Едва ли ще е със строг режим, щом не си направил нищо друго. — Очите й пробягаха към Джес и отново се върнаха на него. — Не си направил нищо друго, нали?

Ед се наведе и я прегърна, и може би само Джес забеляза, че очите му се бяха затворили плътно, когато се отдръпна от нея.

 

 

Излязоха от болницата в ярката белота на пролетния ден. Животът навън продължаваше необяснимо и независимо от всичко. Колите паркираха в прекалено малки пространства, от автобусите се изсипваха пътници, радиото на един работник гърмеше, докато той боядисваше перилата на една къща наблизо. Джес се улови, че си поема дълбоко дъх, благодарна, че е далеч от болничната миризма в отделението, от почти осезаемия дух на смъртта, който бе надвиснал над бащата на Ед.

Той вървеше и гледаше право напред. Спря, когато стигнаха до колата му, и я отключи. Но не отвори вратата. Изглеждаше така, сякаш не може да се движи. Стоеше, протегнал леко ръка, загледан с празен поглед в колата.

Джес изчака малко и бавно го приближи. Взе ключа от ръката му. А после, когато очите му се плъзнаха към нея, го прегърна здраво през кръста и остана така, докато главата му бавно се отпусна върху рамото й.