Джоджо Мойс
Един + един (21)

Двадесета глава
Ед

Ед Никълс смяташе, че няма по-лош начин да изкараш нощта от този да спиш осем часа в кола на влажен паркинг. После бе заключил, че най-лошият начин да изкараш нощта е, като си изповръщаш червата в каравана близо до Дерби. Уви, беше сбъркал в преценките си. Оказа се, че най-ужасният начин е да лежиш в миниатюрна стаичка на метър от пийнала, привлекателна жена, която иска да спи с теб, а ти, като пълен идиот, си я отблъснал…

Джес заспа или се престори на заспала: невъзможно беше да се разбере. Той седеше в най-неудобното кресло на света и гледаше през тясната пролука в завесите към огряното от луната тъмно небе. Беше свил под себе си десния крак, а левият му мръзнеше, защото не се побираше под одеялото. Опита се да не мисли, че ако не беше изскочил от леглото, сега можеше да е там, до топлото й тяло, с устни върху кожата й, а стройните й крака щяха да са преплетени в неговите…

През ума му преминаха няколко версии на онова, което би могло да стане, ако не се бе отдръпнал…

Възможно беше сексът да е страхотен и изтощителен и петте часа шофиране до олимпиадата на другия ден да се превърнат в мъчение.

Или след едно прилично чукане щяха да се събудят засрамени и пътуването отново щеше да е мъчително.

Съществуваше и по-лош вариант: помежду им да се зародят чувства, основаващи се на изключителен секс. А Ед подозираше, че ще е точно такъв, защото все още се възбуждаше само при мисълта за устните й. Но ако после трябваше да приемат факта, че нямат нищо общо и не си подхождат в никое друго отношение? Или да установят, че не са чак толкова различни, но пък него го очакваше затвор…

При това никой от вариантите не отчиташе, че Джес има деца, които се нуждаят от сигурност в живота си, а не от някой като него: Ед харесваше децата като понятие, също както харесваше Индийския полуостров, тоест хубаво беше, че съществува, но той не знаеше нищо за него и никога не бе изпитвал особено желание да го посети.

И всичко това без допълнително утежняващото обстоятелство, че очевидно не го биваше в отношенията с жените, за което вече имаше два катастрофални примера. Шансовете да успее с Джес единствено при това продължително пътуване с кола, започнало само защото той не можа да се измъкне, бяха наистина нищожни.

Изброеното дотук можеше да се допълни и с още по-шантави възможности, за които той не се беше сетил отначало. Ами ако Джес е някаква откачалка и всички тия приказки, че не иска връзка са само начин да го впримчи? Макар че тя на пръв поглед не приличаше на такава.

Но и Диана изглеждаше нормална…

Ед размишляваше върху тези заплетени ситуации и му се щеше да може да поговори поне за едно от тях с Ронан. Небето стана оранжево, после неоново синьо. Той започна да трепери под одеялото, а махмурлукът, който досега се бе изразявал само в слабо напрежение в слепоочията, се превърна в смазващо главоболие. Ед опита да не гледа към Джес, когато тялото й под завивката започна да се очертава ясно на нахлуващата отвън светлина. Помъчи се да не съжалява за времето, когато сексът с жена, която харесваш, беше толкова естествен, без да е свързан със сложни и абсурдни сметки, които вероятно само Танзи би могла да реши донякъде…

 

 

— Хайде, побързай, че ще закъснеем. — Джес побутваше сънения Ники към колата.

— Не съм закусил.

— Защото не стана, когато ти казах. Ще ти вземем нещо по пътя. — Сетне се провикна към Танзи: — Разходи ли кучето, за да си свърши работата?

Утринното небе имаше цвят на олово и сякаш се бе снишило до главите им. Леко ръмеше, но личеше, че се задава по-силен дъжд. Ед седеше зад волана, а Джес беше самата организираност — подканяше, мъмреше, обещаваше… Държеше се така, откакто се събудиха. Нито веднъж не го погледна в очите. Танзи се качи мълчаливо отзад.

— Добре ли си? — Той се взря със зачервени очи към малкото момиче в огледалото за обратно виждане.

Тя кимна.

— Притеснена ли си?

Танзи не каза нищо.

— Лошо ли ти е?

Тя кимна.

— Сигурно е от дългото пътуване. Всичко ще е наред.

Тя го погледна отнесено, извърна глава и се втренчи в прозореца. Лицето й беше бледо. Ед се зачуди до колко ли късно бе стояла да учи.

— Хайде, влизай. — Джес бутна Норман на задната седалка и колата се изпълни с миризмата му. Тя провери дали Танзи е закопчала колана си, седна отпред и най-сетне се обърна към Ед. Изражението й беше неразгадаемо.

— Да тръгваме.

 

 

Ед вече не можеше да познае колата си. Само за три дни безупречната й кремава тапицерия се бе сдобила с нови миризми и кучешки косми, пуловери и обувки бяха пръснати по седалките или се подаваха изпод тях. Подът хрущеше под подметките, заради опаковките от десертчета и чипс. Радиото вече не беше настроено на станциите, които слушаше той…

Нещо обаче се бе случило, докато Ед шофираше с шейсет километра в час. Смътното чувство, че трябва да е някъде другаде, постепенно изчезна, без той да си дава сметка за това. Улавяше се, че наблюдава ежедневието на хората, край които минаваха: те пазаруваха, караха колите си, водеха децата си на училище и ги прибираха; живееха в някакъв свят, напълно различен от неговия, и не знаеха нищо за собствената му малка драма, която се разиграваше на няколкостотин километра на юг… И постепенно проблемите му се смалиха, те вече не бяха онзи дамоклев меч, който висеше над главата му.

Въпреки демонстративното мълчание на жената до него, въпреки сънливото лице на Ники, който като истински тийнейджър не можеше да се разсъни преди единайсет, въпреки епизодичното изригване на неприятни кучешки миризми, Ед постепенно осъзна, че изобщо не изпитва облекчение от факта, че скоро всичко това ще свърши. Докато бавно се приближаваха към крайната цел на пътуването, той усети странна тъга при мисълта, че ще трябва да се върне към предишния си живот… Онова, което чувстваше сега, беше твърде сложно и заплетено. Усили звука от тонколоните, така че музиката да звучи по-силно в задната част на колата и временно да не се чува отпред.

— Добре ли си?

Джес не се извърна да го погледне.

— Добре съм.

Ед погледна в огледалото, за да се увери, че децата не подслушват.

— За снощи… — поде той.

— Забрави.

Той искаше да й каже, че съжалява. Искаше да й обясни, че беше изпитал физическа болка от усилието да не се върне обратно в леглото до топлото й тяло. Но какъв беше смисълът? Както бе отбелязала тя предишната вечер, едва ли щяха да се видят отново…

— Не мога да забравя. Искам да ти обясня…

— Не ми дължиш обяснение… Ти беше прав. Идеята беше глупава. — Тя подви крака върху седалката и се загледа през прозореца.

— Просто моят живот е прекалено…

— Наистина, излишно е да го обсъждаме. Сега искам само… — Тя въздъхна дълбоко. — Искам само да пристигнем навреме за олимпиадата.

— Но аз не искам нещата между нас да свършат така.

— Няма никакви неща. — Джес вдигна крака на таблото, сякаш с това заявяваше, че разговорът е приключил.

— Колко километра има до Абърдийн? — Лицето на Танзи се появи между предните седалки.

— Колко остават, така ли?

— Не. От Саутхамптън.

Ед извади телефона си от сакото и й го подаде.

— Виж на „Карти“.

Тя чукна върху екранчето и веждите й се смръщиха.

— Около хиляда?

— Да, горе-долу…

— Значи, ако се движим с шейсет в час, трябва да го правим поне шест часа на ден. А ако не ми се повдигаше от високата скорост, щяхме да пристигнем за…

— За един ден. При непрекъснато шофиране.

— Един ден. — Танзи осмисли казаното. Гледаше към шотландските хълмове в далечината. — Но пък тогава нямаше да си изкараме толкова хубаво, нали?

Ед скришом погледна Джес.

— Не, нямаше.

Джес плъзна неохотно очи към него.

— Не, миличка — потвърди след миг. Усмивката й беше странно печална. — Не, нямаше.

 

 

Колата „гълташе“ километрите уверено и неусетно. Прекосиха шотландската граница и Ед се опита, макар и неуспешно, да повдигне малко настроението. Спряха веднъж, понеже Танзи поиска да отиде до тоалетната, още веднъж след двайсет минути за Ники, който се извини: „Не мога да издържа. Не ми се ходеше, когато спряхме за Танзи“. Спряха и три пъти за Норман, въпреки че двата пъти тревогата бе фалшива.

Джес седеше мълчаливо до него и си гризеше ноктите. Ники гледаше отнесено през прозореца към скучния пейзаж, малкото каменни къщи, пръснати сред вълнистите хълмове. Ед се зачуди какво ще се случи с Ники, след като това свърши. Искаше да предложи още петдесет неща, за да му помогне, но после си помисли, че ако на него някой му бе предложил разни неща на същата възраст, едва ли щеше да им обърне внимание. Запита се дали Джес ще успее да го предпази, когато се върнат у дома.

Телефонът иззвъня и той погледна към екранчето със свито сърце.

— Лара?

— Едуардо, миличък! Трябва да говоря с теб за този апартамент!

Ед усети внезапното напрягане на Джес, трепването в очите й. Изведнъж съжали, че отговори на обаждането.

— Лара, не мога да обсъждам това сега.

— Не са много пари! Не и за теб! Говорих с адвоката си и той смята, че за теб това е нищо.

— Вече ти казах, Лара, подписали сме споразумение…

Изведнъж Ед осъзна колко неподвижни бяха станали тримата пътници в колата.

— Едуардо, миличък! Трябва да ми помогнеш!

— Лара…

Преди да успее да продължи, Джес се пресегна и взе телефона.

— Здравей, Лара — рече тя. — Казвам се Джес. Ужасно съжалявам, но той не може да плаща за всички твои разноски, затова няма смисъл да му се обаждаш повече.

Настъпи кратко мълчание. После Лара експлодира.

— Коя е тази?

— Аз съм новата му жена. О, и Ед би искал да му върнеш паното на Мао. Просто го остави при адвоката му, когато ти е удобно. Благодаря ти предварително.

Последвалата тишина затрептя от напрежение, сякаш щеше да последва атомна експлозия. Ала преди някой от тях да чуе какво ще се случи, Джес прекъсна разговора и върна телефона на Ед. Той го пое несигурно, а после го изключи.

— Благодаря ти — изрече накрая. — За помощта.

— Няма защо… — прошепна тя, без да го погледне.

Ед вдигна очи към огледалото за обратно виждане. Не беше сигурен, но май Ники едва се сдържаше да не прихне.

 

 

Някъде между Единбург и Дъндий трябваше да забавят ход в тесен, горист път, а после да спрат заради стадо крави. Животните минаваха край колата и се взираха в обитателите й със смътно любопитство — подвижно тъмно море, блестящи очи, космати черни глави… Норман ги зяпаше отвътре.

— Абърдийнски Ангъс — отбеляза Ники.

Внезапно кучето надигна огромното си тяло и заръмжа яростно. Колата се заклати, а на задните седалки настана истински хаос: Ники и Джес се мъчеха да успокоят гърчещото се животно.

— Мамо!

— Норман! Престани! — Кучето беше върху Танзи, с лице, притиснато към прозореца. Ед едва успяваше да различи розовото й яке под тялото му.

Джес се хвърли през седалката върху песа и го улови за нашийника. Задърпаха Норман назад от прозореца. Той заръмжа остро и истерично, дърпаше се яростно, из купето се разлетяха едри капки лига.

— Норман, идиот такъв! Какво ти стана, за бога!

— Досега никога не е виждал крава — каза Танзи, мъчейки да се изправи.

— Божичко, Норман! — Ники направи гримаса.

— Добре ли си, Танзи?

— Да.

Кравите продължиха да се разделят около колата, необезпокоявани от кучешкия лай. През запотените стъкла едва се различаваше пастирът, който вървеше отзад бавно и невъзмутимо, със същата тромава походка като стадото. Кимна едва-едва, когато мина покрай тях, сякаш разполагаше с цялото време на света. Норман изръмжа и задърпа нашийника си.

— Никога не съм го виждала такъв. — Джес оправи ядосано косата си. — Може да е подушил говеждо.

— Не знаех, че има толкова силен инстинкт — отбеляза Ед.

— Очилата ми! — Танзи държеше извитото парче метал. — Мамо! Норман ми е счупил очилата!

Джес погледна към Ед. По дяволите!

— Добре — каза той. — Приготви си торбичка за повръщане. Ще трябва да настъпя газта.

 

 

Шотландските пътища бяха широки и пусти, а Ед караше толкова бързо, че джипиесът постоянно трябваше да пресмята времето до крайната им цел. Танзи повърна два пъти. Ед отказа да спре, за да го направи отвън.

— Тя е много зле — притесни се Джес.

— Добре съм — не спираше да повтаря Танзи, с лице в найлоновата торбичка. — Наистина.

— Искаш ли да спрем, миличка? Само за минутка?

— Не. Продължавайте. — Тя издаде гърлен звук в торбичката.

Нямаше време да спират. Не че това правеше пътуването в колата по-поносимо. Ники се бе отдръпнал от сестра си с ръка на носа. Дори главата на Норман бе отдалечена колкото може повече към прозореца и чистия въздух, до който успяваше да се добере.

Ед щеше да ги закара там. Почувства, че се изпълва с решимост, каквато не бе изпитвал от месеци. И ето че най-сетне Абърдийн се възправи пред тях: сградите бяха големи и сребристосиви, модернистичните многоетажни блокове се издигаха високо в небето.

Ед се насочи към центъра и подкара по-внимателно, когато пътят се стесни и се превърна в калдъръмени улици. Минаха покрай доковете, огромните танкери отдясно и тъкмо тогава трафикът се забави и увереността на Ед се разколеба. Седяха във все по-напрегнато мълчание, той търсеше на джипиеса други маршрути през Абърдийн, но никой не беше по-кратък. Устройството започна да се бунтува, увеличаваше времето, което бе намалило. Останаха петнайсет, деветнайсет, двайсет и две минути до университета. Двайсет и пет минути. Твърде много.

— Колко ще продължи задръстването — попита Джес, без да се обръща към никого конкретно. Заигра се с бутоните на радиото, опитваше се да намери информация за трафика. — Какво ни задържа?

— Просто движението е натоварено.

— Може да е станала катастрофа — предположи Танзи.

— И така да е, задръстването се причинява от натоварения трафик — обясни Ед. — Технически погледнато, проблемът пак е в многото коли.

— Не, забавянето заради трафика е нещо съвсем различно.

— Но има същия резултат.

— Само че причината е друга.

Джес погледна в джипиеса.

— По-добре да се съсредоточим върху картата и да видим дали сме на правилното място. Съмнявам се, че университетът е разположен близо до доковете.

— Обаче трябва да минем покрай тях, за да стигнем до него.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, Джес. — Ед се опита да скрие напрежението в гласа си. — Погледни джипиеса.

Последва кратко мълчание. Пред тях червената светлина на светофара се смени два пъти, без някой да помръдне. Джес, от друга страна, мърдаше постоянно, въртеше се в седалката, оглеждаше се да види дали пък няма свободен път, който са пропуснали. Ед не я винеше. Чувстваше се по същия начин.

— Май няма да успеем да й купим нови очила, Джес — промърмори той, когато червената светлина на светофара се смени за четвърти път.

— Но тя не вижда без тях!

— Ако тръгнем да търсим дрогерия, няма да успеем да стигнем в университета навреме.

Тя прехапа устни, после се обърна назад:

— Танз? Защо не провериш дали може да виждаш през счупените?

От найлоновата торбичка се подаде бледо лице.

— Ще опитам — каза.

Трафикът не помръдваше. Всички в колата бяха притихнали, напрежението се покачваше. Когато Норман излая, те хорово изръмжаха в отговор: „Млъквай!“. Ед започна да се самообвинява: защо не бяха тръгнали един час по-рано? Защо не беше обмислил по-добре нещата? Какво щеше да стане, ако закъснееха? Той погледна крадешком към Джес, която потупваше нервно коляното си, сигурно и тя мислеше същото. В този момент най-сетне и съвсем необяснимо — сякаш боговете си играеха с тях — трафикът се отприщи.

Ед подкара устремно колата през калдъръмените улици. Джес викаше: „Давай! Давай!“, наведена напред към таблото, сякаш беше жокей, който пришпорва кон. Той завиваше рязко на завоите, прекалено бързо за джипиеса, който изричаше инструкциите си на пресекулки. Влетя в университетското градче и последва малките знаци, пръснати напосоки върху случайни стълбове. Най-сетне намериха сградата „Даунс“, грозен блок от 70-те години на миналия век, от същия сив гранит като всичко останало.

Колата спря рязко на паркинга пред сградата. Ед въздъхна дълбоко и погледна часовника си. До дванайсет оставаха шест минути.

— Това ли е мястото? — попита Джес и се огледа.

— Това е.

Тя стоеше като вкаменена, сякаш не можеше да повярва, че наистина са пристигнали. Разкопча колана си и се взря в паркинга, в момчетата, които се разхождаха спокойно край тях, четяха от електронни устройства, придружавани от родители с напрегнати изражения. Всички деца носеха униформи от частни училища.

— Мислех, че ще е по-голямо… — промърмори тя.

Ники погледна навън през ситния сив дъжд.

— Да, бе. Понеже математическите гении са цели пълчища.

— Ох, не виждам нищо… — проплака Танзи.

— Хайде, влезте вътре и се регистрирайте. Аз ще й намеря очила — подкани ги Ед.

Джес се обърна към него.

— Но ти нямаш рецепта.

— Пак ще е по-добре от нищо. Хайде, тръгвайте!

Той видя, че тя гледа подире му, докато излизаше бързо с колата от паркинга и се насочваше обратно към центъра на града…

 

 

Нужни му бяха седем минути и три опита, преди да намери достатъчно голяма дрогерия, в която се продаваха очила с диоптър. Спря колата с драматично изсвирване на спирачките, Норман полетя напред и голямата му глава се блъсна в рамото на Ед. Кучето изръмжа и отново се намести на задната седалка.

— Стой тук — нареди му Ед и изхвърча навън.

Магазинът беше празен, като се изключи една възрастна жена с кошница и двете продавачки, които говореха на нисък глас. Той се втурна към рафтовете, отрупани с четки за зъби, лейкопласт и намалени коледни козметични комплекти, докато най-сетне забеляза стойката до касата. По дяволите! Не си спомняше дали Танзи е далекогледа или късогледа. Посегна към телефона си, за да попита, после си спомни, че няма номера на Джес.

— По дяволите! По дяволите… — Ед стоеше и се опитваше да отгатне. Очилата на Танзи изглеждаха доста силни. Никога не я беше виждал без тях. Това означаваше ли, че е по-вероятно да е късогледа? Май обикновено децата бяха късогледи. Възрастните бяха тези, които държаха нещата далеч от очите си, за да ги видят…

Той се поколеба за миг и свали от стойката всички очила — и за близко и за далечно виждане, по-слаби и много силни, и ги изсипа на щанда.

Момичето прекъсна разговора си с възрастната жена. Погледна голямата целофанена купчина, после огледа Ед. Забеляза кучешките лиги върху яката му. Той се опита да ги избърше незабелязано с ръкав, но те само се размазаха върху ревера му.

— Ще взема всички — обясни. — Но само ако може да ги маркирате за по-малко от трийсет секунди.

Момичето погледна към шефката си, която изучаваше с очи Ед, после кимна безизразно. Без да каже дума, се зае да маркира очилата, като внимателно поставяше всеки чифт в найлоновата торба.

— Няма време! Просто ги нахвърляйте вътре — спря я той и понечи да ги напъха сам в торбата.

— Имате ли клиентска карта?

— Не, нямам…

— Днес правим специална отстъпка на диетичните десертчета — три за две. Искате ли да…

Ед се мъчеше да събере очилата, които се бяха разпилели по щанда.

— Не, благодаря — отвърна бързо. — Само ми кажете колко струва всичко.

— Сто седемдесет и четири лири, господине — каза тя накрая.

След това предпазливо се огледа, сякаш очакваше да се появи екип на „Скрита камера“. Но Ед се подписа припряно, грабна торбата и хукна към колата. На излизане чу зад гърба си: „Грубиян!“, произнесено със силен шотландски акцент.

Когато се върна на паркинга, там нямаше никого. Той спря точно пред вратата, като остави Норман да лежи уморено на задната седалка, втурна се вътре и затича по отекващия коридор.

— Състезанието по математика? Къде е състезанието по математика? — викаше към всички, край които минаваше. Един мъж посочи безмълвно към ламинирана табела. Ед хукна по едно стълбище, като взимаше по две стъпала наведнъж, после по друг коридор и се озова в преддверие. Зад едно бюро седяха двама души. В другия край на преддверието стояха Джес и Ники. Тя пристъпи към него.

— Намерих очила… — Той протегна тържествуващо найлоновата торба. Толкова бе задъхан, че едва говореше.

— Тя е вътре — каза Джес. — Започнаха.

Ед погледна към часовника: беше дванайсет часът и седем минути.

— Извинете. — Обърна се към мъжа на писалището. — Трябва да дам тези очила на едно момиче вътре.

Мъжът вдигна бавно глава и погледна найлоновата торба.

Ед се наведе над бюрото и я побутна към него.

— Тя си счупи очилата, докато пътувахме. Не може да вижда без тях.

— Съжалявам, господине. Не мога да пусна никого.

Ед не се предаде.

— Не се опитвам да ви измамя и да вкарам нещо. Просто не знаех какви очила й трябват, затова купих всички. Може да ги проверите. Ето, вижте. Няма никакви секретни кодове, само очила са. — Той разтвори торбата пред него. — Трябва да й ги занесете, за да види кои ще й станат.

Мъжът поклати бавно глава.

— Господине, не можем да безпокоим останалите…

— Можете. Това е извънреден случай.

— Трябва да спазваме правилата.

Ед впери в него очи и дълго не отмести поглед. След това се изправи, приглади косата си и понечи да се отдалечи. Натрупаното напрежение всеки миг можеше да избухне и с огромни усилия той опита да се овладее…

— Знаете ли какво? — каза и се върна обратно. — Отне ни цели три дни и три нощи да стигнем дотук. Три дни, през които хубавата ми скъпа кола бе оповръщана, да не говорим за поразиите, които направи едно куче на тапицерията. Дори не харесвам тия животни… Спах в колата с напълно непознат човек. Не ми беше много удобно. Отсядах в места, където не би отседнало никое разумно човешко същество. Ядох ябълка, която бе измъкната от впитите панталони на тийнейджър, и дюнер, който сигурно бе от човешко месо. В Лондон съм забъркал огромна каша и шофирах хиляда километра с хора, които не познавам, защото дори аз виждах, че това състезание е много важно за тях. Жизненоважно. Понеже малкото момиче вътре се интересува единствено от математика. И ако сега не получи очилата, за да може да вижда, няма да се състезава честно във вашата олимпиада. А ако не може да се състезава честно, ще провали единствената си възможност да отиде в училището, за което копнее. А ако това се случи, знаете ли какво ще направя аз?

Мъжът го гледаше с разширени очи.

— Ще вляза в тази ваша стая и ще скъсам на малки парченца тестовете на всички участници. Ще го направя на мига, преди да успеете да извикате охраната си. И знаете ли защо ще го сторя?

Човекът преглътна и едва отрони:

— Не.

— Защото не може усилията ни да отидат на вятъра. — Ед отново го приближи и се наведе към него. — Просто не може!

Нещо се беше случило с лицето на Ед. Усети го от начина, по който чертите му се бяха изкривили в непознати досега форми. И от начина, по който Джес пристъпи към него и докосна с ръка лакътя му.

После подаде торбата на мъжа.

— Ще сме ви много, много благодарни, ако й занесете очилата — произнесе тихо.

Човекът се изправи, заобиколи бюрото и тръгна към вратата. През цялото време не изпускаше Ед от очи.

— Ще видя какво мога да направя — промърмори.

Вратата след него се затвори безшумно…

 

 

Стигнаха до колата в мълчание, нехаещи за лекия дъждец, който се сипеше над тях. Джес извади чантите. Ники стоеше малко встрани, пъхнал ръце в джобовете си, доколкото му позволяваха тесните дънки. А като се имаше предвид колко са прилепнали, не бе много дълбоко.

— Е, успяхме. — Джес си позволи да се усмихне.

— Казах ти, че ще успеем. — Ед кимна към колата. — Да чакам ли тук, докато тя приключи?

Джес сведе очи.

— Не. Всичко е наред. Достатъчно те задържахме.

Ед почувства как усмивката му леко се изкриви.

— Къде ще спите довечера?

— Ако тя се представи добре, може да си позволим скъп хотел. В противен случай… — Джес сви рамене. — На автобусната спирка.

Начинът, по който го изрече, показваше, че не си вярва.

Тя заобиколи и отиде при задната врата. Кучето не искаше да излиза под дъжда и я изгледа недоволно.

Джес пъхна глава през вратата.

— Хайде, Норман, време е да вървим.

На мократа земя зад аудито имаше малка купчина от чанти. Джес извади яке от една и го подаде на Ники.

— Облечи го, студено е.

Във въздуха се усещаше соленият дъх на морето. Внезапно това накара Ед да си спомни за Бийчфронт.

— Значи… това е всичко?

— Да. Благодаря ти, че ни докара. Аз… Ние го оценяваме. Очилата… Всичко, което направи за нас…

Те се погледнаха в очите за пръв път през този ден и на него му се прииска да й каже милион неща.

Ники подаде сковано ръка.

— Благодаря ви, господин Никълс.

— Чакай малко. — Ед бръкна в джоба си за телефона, който бе извадил от жабката, и му го подхвърли. — За всеки случай. На мен вече не ми трябва.

— Наистина ли? — Ники го улови с една ръка и се взря невярващо в него.

Джес се намръщи.

— Не можем да го приемем. Ти направи достатъчно.

— Не е кой знае какво. Ако Ники не го вземе, ще трябва да го дам за рециклиране. Просто ми спестявате труда.

Джес погледна в краката си, сякаш искаше да каже още нещо. След това вдигна очи и прибра нервно косата си в ненужна конска опашка.

— Е, щом казваш. Благодаря ти още веднъж. — Тя му подаде ръка. Ед се поколеба, после я стисна, като се опитваше да не обръща внимание на внезапния спомен от изминалата нощ.

— Успех с баща ти. И със семейната среща. И с онези неразбории в компанията. Сигурна съм, че всичко ще се оправи. Не забравяй, че се случват и хубави неща. — Когато тя издърпа ръката си, той се почувства особено, сякаш бе загубил нещо. Джес се обърна и погледна назад, вече отнесено… — Така. Трябва да преместим багажа някъде на сухо.

— Чакайте малко. — Ед извади визитка от сакото си, надраска набързо един номер и пристъпи към нея. — Обади ми се.

Една от цифрите бе размазана. Той забеляза, че тя се взира в нея.

— Това е три. — Промени я и пъхна ръце в джобовете си, чувствайки се неловко като тийнейджър. — Искам да знам как се е представила Танзи. Моля те.

Джес кимна. И веднага след това тръгна, побутвайки момчето пред себе си като бдителен пастир. Ед стоеше и гледаше как носят обемистите платнени чанти и теглят негодуващото куче, докато завиха зад ъгъла на сивата бетонна сграда и изчезнаха.

 

 

В колата бе тихо. Ед си спомни за миговете, докато пътуваха заедно. Дори когато никой не говореше, той бе свикнал на леко запотените прозорци от дъха на Джес и децата; на смътното чувство за постоянно движение, което идваше от споделянето на ограничено пространство с други хора; на приглушеното пиукане от игрите на Ники и постоянно мърдащото тяло на Джес…

Сега огледа купето на колата и се почувства така, сякаш се намираше в изоставена къща. Видя трохите и огризката от ябълка, която бе пъхната в пепелника отзад, стопения шоколад, вестника, мушнат в джоба на седалката. Влажните му дрехи върху метални закачалки на задните прозорци. Забеляза учебника по математика, подаващ се отстрани на седалката, който Танзи явно бе забравила в бързината, и се зачуди дали да не й го занесе. Но какъв смисъл имаше? Беше твърде късно…

Беше твърде късно.

Той остана да седи в колата на паркинга, загледан в родителите, които се разхождаха наоколо и убиваха времето, докато чакаха появата на децата си. Наведе се напред и отпусна глава на волана. После, когато наоколо остана само неговата кола, запали и потегли…

 

 

Ед едва бе изминал трийсетина километра, когато осъзна колко е уморен. Комбинацията от три нощи недоспиване, махмурлук и стотици километри шофиране си казваше думата и той усети как очите му се затварят. Включи радиото, отвори прозорците, а когато и това не помогна, спря до някакво крайпътно кафене.

Нямаше много посетители, въпреки обедния час. Двама мъже в костюми седяха в срещуположните краища, потънали в телефонни разговори и разглеждане на документи. На стената зад тях бяха изписани шестнайсет различни специалитета от кренвирши, яйца, бекон, пържени картофи и зрял фасул. Ед взе вестник от стойката и се настани на една маса. Поръча си кафе на сервитьорката.

— Съжалявам, сър, но по това време сервираме само обед. — Акцентът й беше силен и му трябваше време да разбере какво му казва.

— О, добре тогава. Е, аз…

ГОЛЯМА ТЕХНОЛОГИЧНА КОМПАНИЯ СЕ РАЗСЛЕДВА ЗА ТЪРГОВИЯ С ВЪТРЕШНА ИНФОРМАЦИЯ

Той се вторачи във вестникарското заглавие.

— Сър?

Той не я чу, кожата му беше настръхнала.

— Трябва да поръчате някаква храна, ако искате да останете.

— О, разбира се…

Вчера финансовите ревизори потвърдиха, че разследват технологична компания за търговия с вътрешна информация за милиони лири. Разследването се води от двете страни на Атлантика и включва и Лондонската, и Нюйоркската стокова борса.

Още няма задържани, но според източник от Лондонската градска полиция това е „само въпрос на време“.

— Сър?

Сервитьорката го повтори няколко пъти, преди той да я чуе. Ед вдигна поглед. Млада жена с лунички на носа, косата й с естествен цвят бе тупирана и оформена в сложна прическа.

— Какво ще поръчате?

— Каквото и да е… — отрони той с пресъхнала уста.

Настана мълчание.

— Хм, искате ли да ви кажа какъв е специалитетът днес? Или предпочитате някое от популярните ни ястия?

Само въпрос на време.

— Предлагаме закуска а ла Бърнс…

— Чудесно.

— Желаете ли закуска а ла Бърнс?

— Да.

— А какъв хляб предпочитате — черен или бял?

— Какъвто и да е.

Ед почувства, че жената се е вторачила в него. Тя написа набързо нещо в бележника си, пъхна го внимателно в колана на престилката и се отдалечи. Той седеше и гледаше вестника върху масата. През последните седемдесет и два часа се бе чувствал така, сякаш светът му се е преобърнал с краката нагоре, но това бе само една малка част от онова, което предстоеше…

 

 

— В момента съм заета.

— Само минута. — Той въздъхна. — Няма да дойда на семейната среща.

Кратко, заплашително мълчание.

— Моля те, кажи ми, че това е някаква тъпа шега.

— Не мога. Изскочи нещо…

— Какво нещо!

— Ще ти обясня по-късно.

— Не! Изчакай малко.

Той чу приглушения звук от поставяне на ръка върху слушалката. Вероятно свита в юмрук.

— Сандра, това трябва да се изкара отвън. Върни го веднага… — Чуха се стъпки. А после някой сякаш увеличи звука до дупка. — Не мога да повярвам! Сериозно ли говориш?

— Съжалявам.

— А имаш ли представа колко трудно й беше на мама да организира всичко? Разбираш ли колко много искат да те видят? Миналата седмица татко седна и изчисли откога не си идвал… От декември, Ед. От четири месеца! Четири месеца, през които той ставаше все по-зле, а ти не си направил нищо полезно, освен да му изпращаш тъпите си списания.

— Той каза, че харесва „Ню Йоркър“. Реших, че така ще има с какво да се занимава.

— Баща ни едва вижда, Ед. Щеше да го знаеш, ако си беше направил труда да дойдеш. А мама се отегчава до смърт от тези безкрайни статии.

Тя продължи в същия дух. Сякаш някой бе допрял до ухото му включен сешоар.

— Дори е приготвила за обеда твоята любима храна, а не татковата. Толкова много иска да те види. А сега изведнъж просто заявяваш, че няма да дойдеш? Без обяснение? Какви ги вършиш, по дяволите!

Ушите му буквално загряха. Седеше на масата с притворени очи. Когато ги отвори, беше два без двайсет. Олимпиадата вече приключваше. Той си представи Танзи в онази университетска зала как е навела глава над теста, а около нея подът е посипан с излишни очила. Ед много се надяваше, че щом погледне пълните с цифри страници, тя ще се отпусне и ще направи онова, за което очевидно бе създадена. Помисли си за Ники как обикаля с приведени рамене отвън и може би търси къде да се скрие за цигара марихуана. Помисли си за Джес, седнала върху платнена пътническа чанта с кучето до нея, сключила длани върху коленете си като за молитва, убедена, че ако иска нещо достатъчно силно, накрая то наистина ще се сбъдне…

— Ти си недостоен човек, Ед! Наистина! — Гласът на сестра му бе задавен от сълзи.

— Знам.

— О, и не си въобразявай, че ще им кажа! Няма да ти върша мръсната работа!

— Джем. Моля те, има причина…

— Не си го и помисляй! Щом искаш да разбиеш сърцата им, така да бъде. Аз приключих с теб, Ед, не мога да повярвам, че си ми брат.

Ед преглътна с мъка, когато тя затвори. А после изпусна бавна, треперлива въздишка. Какъв смисъл имаше? Това бе само половината от думите, които близките му щяха да изрекат, когато научат истината.

В това полупразно кафене, седнал на пейка с червена кожена тапицерия, пред бавно изстиващ обед, който не искаше, Ед най-сетне разбра колко много му липсва баща му. Би дал всичко само да види онова негово насърчително кимане, да гледа как върху лицето му се изписва малко неохотна усмивка. Домът не му липсваше от петнайсет години, откакто го бе напуснал, а сега внезапно усети болезнена носталгия. Седеше и гледаше през зацапаните прозорци към профучаващите по пътя коли. И изведнъж нещо, което не можеше съвсем да определи, го заля като огромна вълна. За пръв път в зрелия си живот — вече преминал през развод, разследване, случилото се с Диана Луис — Ед се улови, че едва сдържа сълзите си.

Седеше и притискаше ръце към очите си, за да не мисли за друго, освен за това, че е стиснал зъби.

— Добре ли сте?

В очите на младата сервитьорка се четеше леко безпокойство, сякаш тя се опитваше да прецени дали този мъж ще създава проблеми.

— Да — увери я Ед. Искаше гласът му да прозвучи уверено, но той пресекна. А после, когато видя, че тя не изглежда убедена, добави: — Мъчи ме мигрена.

Лицето й тутакси се отпусна.

— О, съжалявам… Голям кошмар е. Пиете ли хапчета?

Ед поклати глава, боеше се да проговори.

— Знаех си, че нещо не е наред. — Тя остана за миг пред него. — Почакайте малко. — Отиде до щанда, едната й ръка посегна към косата на тила, оформена в сложен кок. Наведе се, затършува в някакво чекмедже, което той не можеше да види, и отново дойде при масата му. Погледна зад гърба си и му подаде две хапчета в блистер.

— Не бива да ги давам на клиентите, но тези са страхотни. Много помагат. И не пийте кафе, ще стане по-зле. Ще ви донеса вода.

Той я изгледа.

— Не се безпокойте, не е дрога — успокои го тя. — Просто хапчета против мигрена.

— Много сте мила.

— Започват да действат след двайсетина минути. Но после… Божичко, какво облекчение ще изпитате! — Усмивката набръчка нослето й. Той забеляза, че под целия този грим очите й са добри.

Сервитьорката взе каната с кафето, сякаш да го предпази от нея. Ед се улови, че мисли за Джес. Случват се и хубави неща. Понякога, когато най-малко ги очакваш.

— Благодаря — каза тихо.

— Няма защо.

В този момент телефонът му иззвъня. Звукът отекна в крайпътното кафене и той се взря в екрана, докато натискаше копчето. Номерът му беше непознат.

— Господин Никълс?

— Да?

— Ники се обажда. Ники Томас. Ами… Съжалявам, че ви безпокоя. Но имаме нужда от помощта ви.