Джордж Р. Р. Мартин
Леденият дракон (5)

Пета глава
Пепелища

Почти цял месец се точеха колоните, все повече всеки ден. Дори баба Лора призна, че никога не била виждала толкова много движение по пътя. От време на време самотен вестоносец на кон препускаше срещу колоните на север. Но винаги сам. След време всички разбраха, че подкрепления няма да дойдат.

Един офицер в една от последните колони посъветва хората от района да опаковат каквото могат да носят и да заминат на юг.

— Идат — предупреди той.

Някои го послушаха и за седмица пътят наистина беше пълен с бежанци от селищата по на север. Някои от тях разказваха страховити истории. Някои тукашни хора тръгнаха с тях.

Но повечето останаха. Бяха хора като татко й и земята беше в кръвта им.

Последната организирана сила, дошла по пътя, беше изтощен конен отряд. Мъжете, измършавели като скелети, яздеха коне, чиито ребра се брояха. Изтрополиха в нощта на задъханите си и плувнали в пяна животни, а единственият, който спря, беше пребледнял млад офицер, който дръпна за кратко юздите на коня си и извика:

— Махайте се оттук! Те палят всичко!

И после препусна след хората си.

Малкото войници, които дойдоха след това, бяха сами или на малки групи. Невинаги вървяха по пътя и не плащаха за нещата, които взимаха.

След това не дойде никой. Пътят опустя.

Ханджията твърдеше, че подушвал пепел, щом вятърът задухвал от север. Семейството му стегна покъщнината си и тръгнаха на юг. Тери беше объркана. Джеф беше ококорен и възбуден, и мъничко уплашен. Задаваше хиляди въпроси за врага и се упражняваше да стане воин. Татко им ходеше по работите си, зает както винаги. Война или не, имаше зърно да прибира от полето. Усмихваше се по-малко от обичайното обаче и започна да пие, а Адара често го виждаше да поглежда към небето, докато работи.

Адара скиташе сама, играеше си във влажния летен зной и се мъчеше да измисли къде да се скрие, ако татко й се опита да ги отведе.

Най-накрая дойдоха кралските драконови ездачи, а с тях — и Хал.

Бяха само четирима. Адара видя първия и отиде да каже на татко си, а той сложи ръка на рамото й и двамата погледаха, докато премина — самотен зелен дракон, едва махаше с криле. Не спря.

След два дни се появиха три дракона, летяха заедно. Един от тях се отдели от другите и закръжи надолу към фермата им, а останалите продължиха на юг.

Чичо Хал беше слаб, навъсен и прежълтял. Драконът му изглеждаше болнав. Очите му сълзяха, а едното му крило беше отчасти изгоряло, тъй че летеше непохватно и тромаво, с голямо усилие.

— Сега ще заминеш ли? — каза Хал на брат си пред всичките деца.

— Не. Нищо не се е променило.

Хал изруга, после каза:

— До три дни ще са тук. Драконовите им ездачи може да дойдат и по-скоро.

— Тате, страх ме е — каза Тери.

Той я погледна, видя страха на лицето й, поколеба се, а после отново се обърна към брат си.

— Аз оставам. Но ако благоволиш, бих искал да вземеш децата.

Този път беше ред на Хал да се затрудни. Помисли малко, а накрая поклати глава.

— Не мога, Джон. Щях да го направя, драговолно и с радост, ако беше възможно. Но не е. Сярата е ранен. Едва може мен да носи. Ако взема допълнителна тежест, може изобщо да не успеем.

Тери заплака.

— Съжалявам, мила — каза й Хал. — Наистина. — Стисна безпомощно юмруци.

— Тери почти е пораснала — рече татко им. — Ако нейната тежест е твърде много, тогава вземи някое от другите.

Брат и брат се гледаха с отчаяние. Хал потрепери.

— Адара — каза накрая. — Тя е мъничка и лека. — Засмя се малко насила. — Едва ли тежи изобщо. Ще взема Адара. Вие останалите вземете коне или фургон, или тръгнете пеш. Но трябва да се махнете оттук.

— Ще видим — отвърна уклончиво татко им. — Ти взимаш Адара и ни я пазиш.

— Да — съгласи се Хал. Обърна се и й се усмихна. — Хайде, дете. Чичо Хал ще те вземе да пояздим Сярата.

Адара го изгледа много сериозно и каза:

— Не.

Обърна се, изскочи през вратата и побягна.

Подгониха я, разбира се, Хал и татко й, и даже Джеф. Но татко й се забави, понеже спря на вратата и й извика да се върне, а когато започна да тича, беше тежък и тромав, докато Адара беше мъничка, лека и пъргава. Хал и Джеф бяха по-бързи от него, но Хал беше изтощен, а Джеф скоро се запъхтя, макар да тичаше с всички сили първите няколко мига. Когато стигна до най-близката пшеничена нива, тримата вече бяха останали далече назад. Адара се скри в житата и напразно я търсиха часове наред, докато тя се промъкваше предпазливо към горите.

Щом падна здрач, донесоха фенери и факли и продължиха търсенето. От време на време чуваше татко й да ругае или Хал да я вика. Седеше високо в клоните на дъба, на който се бе изкатерила, и се усмихваше на светлините долу, докато шареха напред-назад през нивите. Накрая се унесе в сън, засънува за идването на зимата и се зачуди как ще доживее до рождения си ден. Все още беше много далече.