Карин Фосум
Индийската съпруга (10)

Гюндер пусна ръката на Марие. Заспа, а брадичката му увисна върху гърдите. Присъни му се Пуна. Усмивката й, големите й бели зъби. После сънува Марие като малка, доста по-пълничка от сега. Докато спеше, вратата се отвори и вътре влязоха две медицински сестри. Бутаха легло на колелца. Гюндер се събуди и премига сконфузено.

— Съветвам ви да полегнете — усмихна се сестра Рагнхил. — Ето, носим ви няколко сандвича и кафе, ако желаете.

Гюндер се изправи рязко на стола. Огледа леглото и храната. Тъмната сърдита сестра изобщо не го гледаше. Двете със сестра Рагнхил провериха капкомера и почистиха маркуча. Да си полегне? Гюндер си избърса челото. Умората тежеше в главата му като олово. Ами ако Карщен пристигне, докато Гюндер спи? Понякога похъркваше. Гюндер си представи зет си, пребледнял от тревога след дългото пътуване от Хамбург. После си представи самия себе си, хъркащ в леглото или дъвчейки с пълна уста хляб. Отново погледна храната: пастет, шунка, краставица, чаша мляко. Защо не пийне поне малко кафе?

— Съветвам ви да си полегнете — повтори сестра Рагнхил.

— Не — ядосано отсече Гюндер. — Трябва да съм буден, ако се случи нещо.

— Зет ви ще дойде чак след час. Ще ви събудим, ако искате. Непременно хапнете нещо.

Той се вторачи в чистото легло.

— Не помагате на сестра си, като се изтощавате до краен предел — меко отбеляза Рагнхил.

Другата мълчеше. Отвори прозореца. Дрънчеше с райберите. Движенията й бяха отривисти и решителни. Гюндер потръпна при мисълта, че ако заспи, има вероятност да го събуди тази черна вещица.

— Както желаете. Само знайте, че и ние сме тук — напомни сестра Рагнхил.

— Добре.

И двете излязоха. Той се втренчи в храната. Сандвичите бяха с пълнозърнест хляб. Взе подноса и го сложи в скута си. Започна да се храни бавно. За негова изненада му се услади. После му се приспа. Изпи две чаши кафе на големи глътки. Парещата течност се стичаше по гърлото му. Респираторът работеше. Ръцете на Марие жълтееха върху белия чаршаф. Гюндер остави подноса върху масата до прозореца. Приседна за миг на ръба на леглото. Пуна сигурно е пристигнала. Вероятно го чака в дома му на улица „Блинд“. „Оставих вратата отключена“, помисли си Гюндер. Как изобщо направи нещо толкова нетипично за него — да не заключи входната врата. Разтърка силно клепачите си. Събу си обувките. Обърна се и погледна бялата завивка с колосани ръбове. Само ще се поизтегна, помисли си той. Тялото му се бе схванало от дългото седене върху стола. Гюндер легна и затвори очи. На секундата заспа дълбоко.

Стресна се. Карщен го гледаше. Гюндер скочи от леглото, но от рязкото ставане му се зави свят и се отпусна безпомощно върху възглавницата.

— Не исках да те плаша — каза зет му изгледаше изморен. — Дойдох преди няколко часа. Обясниха ми всичко. Сигурно си капнал?

Гюндер се изправи за втори път, вече по-предпазливо.

— Не. Снощи си бях вкъщи, но спах на един стол. Трябва да съм откъртил — смаяно установи той.

— Поспа доста.

Карщен се чудеше къде да си дене ръцете.

— Прибери се вкъщи, Гюндер. Аз ще остана тази нощ.

Спогледаха се. Карщен изглеждаше остарял. Седна на стола до леглото.

— Къде ли ще му излезе краят? — промърмори той. — Ами ако мозъкът й е увреден? Какво ще стане с нас?

— Още не могат да кажат — отвърна Гюндер.

— Ами ако остане завинаги прикована към леглото?

Карщен зарови лице в ръцете си.

— Предполагат, че ще се събуди — опита се да го успокои Гюндер.

— Казаха ли го?

— Да.

Карщен наблюдаваше мълчаливо шурея си. На пода бе оставил куфара си и чантата си с документи.

— Бяхме на разходка с корабче — смотолеви той. — Бях си изключил мобилния телефон.

— Разбирам — кимна Гюндер. — Не се тревожи за това.

Понеже зет му пристигна, а и си бе отпочинал, Гюндер се чувстваше по-добре. В проясненото му съзнание бързо се появи мисълта за Пуна. И за мъртвата жена във Витемуен.

— Ходил си в Индия, разбрах? Оженил си се. Жена ти сигурно вече пристигна, а? — попита смутено Карщен.

— Слушал ли си новини? — напрегнат го изгледа Гюндер.

Зет му поклати глава.

— Във Витемуен е извършено убийство. Жена от чуждестранен произход. Не могат да я идентифицират.

Зет му остана слисан от внезапното отклонение от темата. Гюндер сякаш се срина и подпря глава на дланите си.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Слушам те — подкани го Карщен.

Вратата се отвори и в стаята влетя тъмната сестра.

— Може да почака.

Гюндер се изправи рязко и си закопча якето.

— Прибери се и си почини — поръча му Карщен.

 

 

Гюндер спря на площадката пред къщата. Поседя зад волана, загледан през прозореца. Без да разбира собствените си мотиви, продължи към Витемуен. Искаше да мине бавно покрай мястото, за което всички говореха, да го разгледа. Знаеше много добре как да стигне дотам. От отсрещната страна на поляната път, обрасъл с храсталаци, водеше до езеро. Наричаха го Нуреван. Там Гюндер и Марие ходеха да плуват като малки. Или, по-точно, тя плуваше, а той се плацикаше на плиткото. Гюндер така и не се научи да плува. „Не съм го казвал на Пуна“, помисли си той с внезапно стеснение. Приближи мястото и започна да се оглежда наляво, за да не го пропусне. Когато излезе от завоя, забеляза два полицейски автомобила. Спря и се вторачи в тях. В подножието на гората стояха двама полицаи. Гюндер забеляза, че мястото е опасано от червени и бели ленти. В изумлението си побърза да даде назад, та колата му да остане скрита зад дърветата. Гюндер не подозираше, че униформените служители вече са забелязали червеното му волво. Седеше неподвижно и се осланяше на интуицията си. Ако случилото се на поляната има нещо общо с Пуна, щеше да го усети, нали? Бръкна във вътрешния си джоб и извади брачното свидетелство, което носеше винаги до сърцето си. Прочете написаните изречения и имената. И така няколко пъти. Miss Poona Bai, born on the 1st of June 1962, and Mr. Gunder Jomann, born on the 10th of October 1949^[1]. Документът представляваше красив лист хартия в цвят шампанско, обточен с изящен кант. Най-отгоре стоеше емблемата на правната институция. Този документ беше живото доказателство за женитбата му. Сигурно сега никой няма да му повярва. Гюндер въздъхна дълбоко и се отпусна на седалката. Стресна го внезапен шум и той се дръпна настрани. На прозореца му чукаше полицай. Гюндер пребледня от уплаха. Сгъна брачното свидетелство.

— Полиция — извика мъжът.

„Няма нужда да се представяш“, помисли си Гюндер, обзет от внезапен прилив на раздразнение. Все пак униформата говореше достатъчно красноречиво.

— Всичко наред ли е?

Гюндер го погледна с недоумение. Не, нищо не беше наред.

Все пак съобрази, че полицаят има право да му зададе такъв въпрос. Гюндер усещаше колко изморен изглежда — изтощен и брадясал. След дългия престой на леглото в болницата дрехите му бяха измачкани. Освен това бе спрял колата отстрани на пътя и стоеше там като пълен окаяник.

— Исках само да си отдъхна малко. Живея съвсем наблизо — побърза да поясни той.

— Ще ви помоля да ми покажете шофьорската си книжка и талона на автомобила — каза полицаят.

Гюндер го погледна разколебан. Защо е нужно това? Нима полицаят го подозира, че шофира в нетрезво състояние? Вероятно Гюндер наистина имаше вид на пиян, но нямаше нищо против да го проверят с дрегер; не бе близвал алкохол, откакто ходи в Мумбай. Извади талона на колата от жабката, после и портфейла от джоба си. Полицаят не го изпускаше от очи. Неочаквано се разнесе пращеше от подвижната му радиостанция. Той се обърна и прошепна нещо, което не стигна до ушите на Гюндер. После записа някаква информация, прибра бележника си под колана и започна да оглежда шофьорската книжка на Гюндер.

— Гюндер Юман, роден през 49-а?

— Да.

— И живеете наблизо?

— До центъра. На километър оттук.

— Къде отивате?

— Никъде, прибирам се към къщи.

— Но центърът е в обратната посока — осведоми го служителят на реда, без да сваля от него изпитателния си поглед.

Гюндер се смути.

— Зная — заекна той. — Просто ми беше любопитно да огледам мястото. Заради случилото се — додаде.

— Какво по-точно имате предвид? — попита полицаят.

Гюндер направо се отчая. На тъп ли се прави този човек?

— Убийството на чужденката. Чух по новините.

— Районът е отцепен.

— Виждам. Ще се прибирам към къщи.

Полицаят му върна документите. Гюндер се канеше да потегля, но униформеният се наведе към прозореца, все едно да разгледа какво има в купето. Гюндер се вцепени.

— Зная, че изглеждам изморен — обясни бързо той. — Но сестра ми е в болница, в кома е. Бях придружител и там съм заспал. Тя пострада при автомобилна катастрофа — добави тихо той.

— Разбирам — кимна полицаят. — Прибирайте се да си починете.

Гюндер не потегли веднага. Изчака черният гръб да са изгуби от погледа му. После измина около десет метра обърна волвото по пътя с храсталаците и пое към дома си. Полицаят го проследи с очи и докладва по радиостанцията:

— Държеше се малко необичайно. Сякаш се страхуваше от нещо. За всеки случай записах личните му данни.

 

 

Къщата — пуста. В коридора нямаше куфар, в хола — нито следа от Пуна. Стаите — потопени в мрак. Гюндер излезе по светло и не бе включил лампите. Дълго седя на стола, втренчил поглед пред себе си. Случката във Витемуен внесе смут в душата му. Имаше усещането, че е направил голяма глупост. Полицаят се държа странно. Какво нередно има да отидеш някъде с колата си? Какво ги засягаше къде е решил да спре? Гюндер се чувстваше объркан: Пуна, всичко, случило се в Индия, вероятно е било само сън. Вероятно си го е съчинил, докато седеше в „Танделс Тандури“. Кой отива в чужда страна и си намира жена, както се намира монета на улицата? Сигурно онази книга, „Хората по света“, му пусна тази муха в главата. Гюндер погледна червеното гръбче на книгата върху библиотеката. С последни сили се изправи и запали лампата. Пусна телевизора. Излъчваха новини на всеки половин час. Боеше се да чуе подробностите, но трябваше да ги узнае! Най-неочаквано щяха да споменат някой факт, който окончателно да изключи възможността жертвата да е Пуна. Например: „Мъртвата жена се оказа китайка.“ Или: „… от Северна Африка.“; „Убитата жена е на възраст двайсет и няколко години.“; „Убитата жена, чиято самоличност все още не е установена, има голяма, доста необичайна татуировка, покриваща целия й гръб.“ Въображението на Гюндер препускаше лудешки. Навън цареше пълна тишина.