Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (79)

2.

— Аз съм — заяви Лепра, след като почука на вратата на стаята на Анес.

— Влезте.

Младата жена беше все още на легло — не от леност, а по необходимост. Тя изглеждаше добре и драскотините по лицето й не накърняваха нейната красота. До нея беше оставено плато с храна, което Балардийо донесе още щом се върнаха. Лепра забеляза със задоволство, че то беше почти празно.

— Идвам да видя как се чувстваш — обяви мускетарят.

След това посочи един стол:

— Разрешаваш ли?

— Разбира се.

Анес затвори книгата си, погледна към Лепра, който седна, изпъна ранения си крак и зачака.

— Е? — запита той след малко.

— Какво?

— Добре ли си?

— Както виждаш… Почивам си.

— Заслужаваш го.

— И аз така мисля.

Настъпи мълчание, по време на което Анес се забавляваше с усещането за неловкост на Лепра.

— Хайде, давай. Кажи си думата.

— Пое огромен риск като се остави тези мъже да те отведат.

— Не знаех кои са и точно това исках да разбера. Впрочем те бяха пет или шест, а аз не бях въоръжена.

— Въпреки това. Когато видя Сен Люк на улицата, можеше да го… Двамата заедно, щяхте да ги изненадате…

— Зная.

— Имаше опасност събитията да се развият много зле.

— Да. Черният нокът едва не основа своя ложа тук, във Франция.

— Може и така да се погледне на нещата… Но какво щеше да правиш там, да те питам?

— У Сесил ли?

— Да.

— Знаеш добре. Щях да намеря онова, което тя беше скрила. И което Сен Люк откри преди мен, тъй като бе получил тайна заповед от капитана. Ако подозирах…

Лепра потвърди, но гледаше объркано.

— По този въпрос ли дойде да говориш с мен, кажи?

— Той се е променил. Не е същият, както преди… Аз… Аз мисля, че се съмнява в нас.

И Лепра си позволи нервен жест, а гласът му трепереше от безсилен гняв:

— В нас, по дяволите! В своите Остриета!

Младата жена съчувствено докосна дланта му.

— Трябва да се сърдим на Лувесиен. Когато ни предаде при Ла Рошел, той можеше да намушка Ла Фарг в сърцето. Беше най-добрият му приятел. Единственият може би… А като добавим и смъртта на Бретвил, и позорното разпускане на Остриетата. Този спомен несъмнено е жигосан с горещо желязо в паметта му и още го гори отвътре.

Лепра стана, изкуцука до прозореца и се загледа към покривите на предградието Сен Жермен.

— Най-лошото… — призна той след малко. — Най-лошото е, че струва ми се, той има право да се съмнява в нас.

— Какво?

— Най-малкото, в един от нас.

— В кого?

— Не зная.

Обърна се към Анес и й обясни:

— Само ние знаехме къде държим Маланконтър. Но това не попречи на Рошфор да дойде да го вземе след няколко часа. Значи Кардиналът също е бил наясно. Кой му е казал?

Долавяйки чувство, което не гореше от желание да приеме, младата баронеса се обяви за адвокат на дявола:

— Там беше Гибо. И Наис, която познаваме от скоро…

— Наистина ли вярваш в това?

— Подозираш ли ме?

— Не.

— Тогава кой? Сен Люк? Марсиак? Алмадес? Балардийо?… А защо не ти, Лепра?

Той я погледна без гняв, почти с мъка:

— Кой знае…