Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (66)

11.

В двора на двореца на Маликорн каретата беше готова да потегли, когато Ганиер пристигна в галоп.

— Госпожо! — извика той, докато виконтесата, облечена с пътническо наметало с качулка, се готвеше да се качи в колата, а един лакей й държеше вратата отворена. — Госпожо!

Учудена, младата жена спря. Тя носеше в ръцете си ковчежето, в което се намираше Сферата на душата. Подаде го на някого вътре в каретата, а маркизът забеляза само ръцете му в ръкавици. Виконтесата се разпореди:

— Не го отваряйте.

После се обърна към Ганиер:

— Не намирам поведението ви за галантно, маркизе…

Благородникът скочи от коня и заинтригуван кой е в каретата, рече поверително:

— Моля да ми простите, госпожо. Но обстоятелствата изискват да действаме светкавично.

— Слушам ви, господине.

— Хванахме дъщерята на Понтеведра.

Погледът на Ганиер блестеше от възбуда. Затова пък виконтесата прояви само недоверие.

— Наистина ли?

— Тя сама се хвърли в ръцете ни, като се прибра в дома си точно когато Савелда се намираше там. Душите на Прастарите дракони бдят над нас, госпожо!

— Вероятно, да… Къде е тя сега?

— Със Савелда.

Виконтесата се намръщи.

Граф Дьо Понтеведра беше извънреден посланик на испанския крал. Тъй като той преговаряше с Франция за сближаване, каквото Черният нокът не желаеше, момичето представляваше много ценна плячка. Плячка, която трябваше да бъде пазена зорко.

— Когато Великата ложа на Испания научи, че дъщерята на Понтеведра е в ръцете ни — каза младата жена, — тя ще иска да я получи. Затова трябва да я скрием на сигурно място, извън Париж, където никой няма да я намери, без да се натъкне на нас.

Размисли и нареди:

— Савелда незабавно да я отведе в замъка „Торен“.

— Още днес ли? — разтревожи се Ганиер. — Но госпожо…

— Действайте.

Тогава мъжът в каретата се обади, без да показва лицето си:

— По желание на Понтеведра Кардиналът е свикал Остриетата.

Виконтесата се засмя.

Тя си мислеше, че сега вече е в състояние да провали мисията на Понтеведра, като застраши живота на дъщеря му. Но същото можеше да бъде използвано и с друга цел, която щяха да постигнат веднага. Отдаваше им се възможност да проверят колко дълбоки са бащинските чувства на посланика.

— Да съобщим на Понтеведра, че държим в плен дъщеря му и че ако иска да я види отново жива, трябва да прояви благоразположението си към нас. Първо трябва да го накараме да поиска от Ришельо веднага да разпусне Остриетата. Така ще измъкнем големия трън от петата си.

— Кой ще отнесе вестта на Понтеведра? — попита Ганиер.

Виконтесата помисли и стигна до бързо решение.

— Нали господин Дьо Ленкур иска да бъде посветен още тази вечер? Да ни покаже на какво е способен. Ще получи желаното, ако изпълни тази мисия.

* * *

След като Ганиер си тръгна, виконтесата се качи в каретата, която веднага потегли. Тя седна срещу този, когото маркизът не успя да види и комуто повери скъпоценното ковчеже.

— Това е Сферата на душата, нали? — запита мъжът и й подаде ковчежето.

— Да. Без нея, нищо от онова, което ще се случи тази вечер, не би било възможно.

— Нетърпелив съм.

— Не се съмнявам. Но изпитанието е болезнено. И понякога — гибелно.

— Няма значение!

Изпълнена с доверие, младата жена се усмихна на господин Жан дьо Лонле, кавалера Сен Жорж, капитан на гвардейците на Кардинала.

Нямаше съмнение, че ако оживееше, той щеше да бъде изключително значим посветен от френската ложа на Черния нокът.