Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (27)

26.

Пловдив, вторият по големина град в България и сцена на последния Световен шампионат по шах, е разположен на река Марица и се намира на около сто и шейсет километра югоизточно от столицата София. Със своята шест хиляди годишна история, градът е съкровищница на археологически чудеса, антични развалини, сред които два древни амфитеатъра, турски бани, джамии и останки от средновековни кули.

Трейси се настани в хотел в стария квартал, чаровен лабиринт от тесни павирани улички, от двете страни на които се редяха църкви и възрожденски къщи. Хотелът приличаше повече на странноприемница — разполагаше с няколко стаи, занемарена рецепция и салон, където сервираха за закуска плодове, хляб и кафе, но нищо друго. Но устройваше Трейси идеално. От спалнята си на северозапад виждаше възвишенията на Средна гора над речната долина, в която Пловдив бе построен близо четири хиляди години преди Христос да бъде роден. Бяха минали десет години, откакто бе идвала в Европа. При други обстоятелства щеше да пие от културата и красотата на околностите като пътешественик, открил оазис след години в пустинята. Но сега едва дочуваше звъна на църковните камбани и почти не долавяше аромата на Стария свят.

Трейси не бе тук, за да разглежда забележителности. Беше й отнело твърде дълго време да осмисли първия ред на загадката на Даниел Купър. Докато пристигне в хотела, изтощена и замаяна от напрежение… — ами ако всичко беше жестока шега? Ами ако Джеф в крайна сметка не беше тук, а вече бе мъртъв, а Купър я беше подмамил, за да убие и нея? Ами ако Блейк Картър се окажеше прав и тя правеше ужасна, смъртоносна грешка?… — нейните „двайсет нощи“ бяха почти към края си.

Предстоеше да се срещне с Купър същата вечер. От опит Трейси знаеше, че той не понася закъсненията, нито удължава веднъж определения краен срок. Не би го направил дори заради нея. Тревожеше се, че не знае кой открит театър има предвид в строфата „под звездите“. Най-известен бе амфитеатърът, построен от император Траян през втори век. И той бе разположен между два от пловдивските хълмове, което го правеше очевиден избор. Но древният стадион, построен сто години по-късно от император Адриан, бе значително по-подходящ за „сцена, богата на древна история“ в допълнение към предимството, че бе затворен за посетители, понеже го реставрираха.

Тъй като нямаше друг избор, Трейси реши, че Купър би избрал пустия амфитеатър за мястото на срещата им. Той искаше да отиде сама. Тя остави куфара на леглото си, взе душ и тръгна по улицата към едно малко кафене, в което се насили да изяде една „принцеса“, традиционна българска закуска със сирене и яйце, и изпи чаша силно кафе. Поне физически се почувства малко по-добре и погледна часовника си.

Шест следобед.

Оставаха три часа, при условие че има право, че „три по три“ прави девет вечерта. От туристическата карта, която взе от рецепцията, Трейси знаеше, че стадионът се намира в северната част на града, на не повече от двайсет минути път с такси. Тя реши да пристигне по-рано. Когато ти предстои битка, винаги има смисъл първо да провериш терена. Особено ако го е избрал врагът. Даниел Купър го бе предпочел не без основание.

Трябваше да огледа всичко.

Бъркайки в чантата си за портфейла, Трейси напипа първо мобилния си телефон, а после и пистолета, който беше взела със себе си, малък, изработен по поръчка деветмилиметров „Кар“, който можеше да се разглоби на части, не по-големи от гилзи за червило, „допустими“ за скенерите на летището. Джеф й се бе присмял веднъж и го бе нарекъл „женско пищовче“. Но куршумите му убиваха, както и на другите оръжия.

През всичките си години като измамница Трейси никога не вършеше удар въоръжена. Не и след съдбовната нощ в къщата на Джо Романо в Ню Орлиънс, нощта, в която разбра, че ще я приберат в затвора и той завинаги ще промени живота й. Трейси не харесваше оръжията. Мразеше да наранява хора. Но сега бе различно.

Даниел Купър бе убиец психопат.

И беше хванал Джеф.

Трейси плати сметката си и излезе на улицата.

 

 

Автогарата в София е точно до железопътната гара. Жан Ризо пристигна точно когато автобусът за Пловдив тръгна, и се наложи да чака още половин час до следващия.

— Да му се не знае! — изруга Жан на висок глас.

Беше пет часът. Колкото и абсурдно да звучеше, безброй хора бяха уверили Жан, че най-бързият и най-надежден начин да стигне от София до Пловдив, е с автобус. Такситата неизбежно правеха ненужни обиколки, за да поискат повече пари; често отменяха влаковете, а наемането на кола беше сложно и изискваше навигационни умения, които не бяха негова силна страна. При други обстоятелства той щеше да помоли местната полиция да го откара, но докато обясни за Даниел Купър, Трейси Уитни и дешифрираните гатанки, щеше да загуби безценни часове.

Най-после следващият автобус пристигна, Жан се качи и плати билета от единайсет лева. Беше претъпкан и почти непоносимо влажен, а окачването бе така несъвършено, както и телефонното приемане. След три с трудност осъществени опита да се обади в Интерпол, Жан научи къде точно е отседнала Трейси. Нямаше обаче следа от Купър или Стивънс. Местната полиция охраняваше шампионата по шах — „майсторите отбрани“, — както и множество възможни места за срещи на открито. Предстоящият напрегнат двубой между руснака Александър Макаров и украинския му противник Леонид Савчук в пловдивския „Тримонциум“ същата вечер бе кулминационната точка на първенството. Имаше известен шанс Купър да се срещне с Трейси именно там или да даде някакъв намек за местонахождението си, въобразявайки си, че е в безопасност сред анонимната тълпа.

Колкото до Джеф Стивънс, Жан Ризо смяташе, че навярно вече е мъртъв. Да държиш заложник дълго време бе сложно, отчаяно и рисковано начинание. Да го транспортираш през граница бе още по-опасно. Опитът на Жан сочеше, че убийци като Даниел Купър се придържат към познатото. Убийствата на тринайсетте жени свидетелстваха за успеха на начина на действие на Библейския убиец. Въпреки че ако някой можеше да накара Купър да се отклони от познатата пътека, това беше Трейси Уитни.

Джеф Стивънс бе прав за Даниел Купър. Той е влюбен в Трейси. В собствения си болен мозък навярно винаги е бил.

Автобусът напредваше с ръмжене.

 

 

Джеф Стивънс отново викаше майка си.

Даниел Купър бе чувал мнозина да правят същото. Беше нещо обичайно, когато си на крачка от смъртта. Първичната връзка с износилата ни утроба съществува във всички култури. Тази любов продължаваше до живот.

„И аз обичах майка си — каза си той. — Но тя ме предаде“.

Кръв. Това си спомняше Даниел от смъртта на майка си. Кръв, бликаща от китките и шията й, кръв, пълнеща ваната и преливаща върху пода, боядисваща линолеума в пурпурночервено.

Джеф също обилно кървеше, особено след като Даниел прикова дланите му към дървото.

Неприятно, но кръвта бе опръскала чистата бяла риза на Даниел. А той искаше да изглежда безупречно, когато Трейси дойде при него. Вече усещаше присъствието й. Близостта й. Като аромат на жасмин във въздуха.

Довечера.

 

 

Жан Ризо слезе от автобуса в Пловдив.

Часовникът му сочеше седем и пет.

По-малко от два часа. Ако Трейси бе тук, имаше по-малко от два часа, за да я открие.

Той стоеше на калдъръмения площад, още задръстен от туристи, и се чудеше накъде да поеме. Преди да реши каквото и да било, телефонът му иззвъня.

— Къде сте?

Гласът на Милтън Бък бе както винаги неприятен и настойчив. От месеци ФБР не беше търсило Жан Ризо. Избираха винаги „най-подходящия“ момент.

— Нямам време — безцеремонно го отряза Жан.

— Зная, че сте в България. Стигнахте ли вече до Пловдив?

Думите му накараха Жан да се замисли. Откъде, по дяволите, онзи тип знаеше къде е?

— Всъщност, да. Не че…

— Не разпитвайте Купър без мен. Разбирате ли? С хората ми ще бъдем в града до вечерта.

— Довечера ще бъде твърде късно — без заобикалки отвърна Жан.

— Чуй ме, Ризо. — В гласа на Милтън Бък се долови заплашителна нотка. — От месеци следим Купър. Сега имаме неоспоримо доказателство, свързващо го с убийствата в Ню Йорк и Чикаго. Наложително е да не го предупреждаваш или плашиш с присъствието си, преди да имаме възможност да го разпитаме. Ясно ли е?

— Целуни ме отзад, Бък — каза Жан и затвори.

След което се обади на собствения си екип.

— Някакви новини?

— Не, господине. Още няма нищо.

Жан си помисли: „Съвсем сам съм. Разполагам с по-малко от два часа да открия срещата на Трейси и Купър. Мисли, Ризо! Мисли!“.

 

 

Трейси стигна до стадиона точно когато се спускаше здрач. Въздухът продължаваше да е топъл и влажен и тя чувстваше как по гърба й се стича пот под бялата тениска. За днешната среща бе облякла обикновени дрехи: джинси, маратонки и леко яке. Якето носеше, за да скрие пистолета си, но пък с него й бе непоносимо горещо. Надяваше се до девет температурите значително да спаднат.

Районът около стадиона в никакъв случай не бе безлюден. Трейси забеляза дървени павилиони, от онези, в които продаваха боклуци на туристите из цяла Европа. Очевидно реставрацията щеше да продължи още дълго, може би години. Няколко души пресякоха площада в съседство с главния вход, но просто преминаваха, забързани от работа към къщи. Никой не обръщаше внимание нито на Трейси, нито на стадиона. Никой не правеше снимки и не изглеждаше като турист, освен самата нея.

Добре.

„Затворено“ гласяха надписите, издигнати около древната постройка, небрежно обградена с жълти ленти, закачени на дървени колове. Но нищо стабилно не спираше неканените гости.

Колко е различно в сравнение с Щатите, помисли си Трейси. Подобно място трябваше да е заключено и охранявано с аларма. Тя обиколи периметъра и затърси охранителни камери, но не видя нито една. Като място за среща бе едновременно живописно и усамотено. Трейси ставаше все по-уверена, че точно тук я чака Купър.

Уверена? Това ли беше подходящата дума?

Истината беше, че на Трейси й прилошаваше от нерви. Това не беше предсценичната треска, която я притесняваше години поред. Тя бе благословия, необходим приток на адреналин, затвърдяващ решението й.

Навярно животът на Джеф зависеше от предстоящото да се случи тази нощ, от това как щеше да подходи към Купър. От Жан Ризо знаеше, че Купър е садистичен и безжалостен убиец. Но не можеше да се отърси от впечатлението си, че е слаб и жалък. Не можеше да забрави деня, в който Купър я посети в затвора в Луизиана. Дребната му брадичка, потрепващият нос и широко разположените шавливи очи му придаваха вид на мишка или друг дребен гризач. Спомни си малките му, женствени ръце и не можа да си представи как душат зряла жена, да не говорим да надвие силен мъж като Джеф.

И все пак тя вече знаеше, че Купър го е направил. Сърцето й се сви.

Онзи ден в затвора Трейси го бе подценила. Не разбра правилно намеренията му и невероятната власт, която имаше над живота и бъдещето й. Тази вечер нямаше да направи същата грешка.

До осем и трийсет площадът напълно опустя. Редките улични лампи бяха мъждиви, а осветлението на стадиона бе изключено. Пристъпвайки внимателно в тъмнината Трейси набързо се огледа, докато се подпъхваше под лентата и тръгваше към главния вход.

Беше невероятно красиво. Каменните колони от двете страни на входа бяха украсени с изящни мраморни релефи. Бюстовете на Хермес върху пиластрите имаха корони от вази с палмови листа и нещо, което заприлича на Трейси на боздуган или друго неприятно на вид оръжие с шипове. Всичко изглеждаше все едно е гравирано вчера. Тя не разбираше как така добре се е запазило без никаква защита, и то в средата на оживения град.

Вътре земята изведнъж започна да се срива под краката й и Трейси се озова в неизмеримо голямо пространство. Нямаше как да го обхванеш, ако само го обиколиш. Седалки от монолитен мрамор, някои украсени с лъвски лапи, бяха подредени в четиринайсет реда със стръмни стъпала, водещи към кръгла арена. Докато вървеше през празните бели редове, Трейси изпита чувството, че навлиза в призрачен и свръхестествен свят. Вътре в стадиона човек се чувстваше напълно изолиран от външния свят. Все едно беше проникнала в друго измерение, място, замръзнало във времето и пространството.

Застанала в средата на арената, Трейси се завъртя, за да могат очите й напълно да привикнат към тъмнината. Купър не беше тук. Нямаше никого.

Още е рано, каза си тя. Не можеше да се отърве от мисълта, че може би е трябвало да бъде в другия амфитеатър в Пловдив. Че Джеф е там и се надява, и се моли някой да го спаси…

Хрумна й да извика в тъмнината, но се отказа. „Даниел Купър иска да се срещнем. Той ме повика. Ако е тук, ще ме намери.“

Точно тогава забеляза отвор пред себе си. Скрит в сенките, не беше привлякъл погледа й. Но сега се вторачваше в нея като грозно чудовище, спотаило се и чакащо. Някакъв тунел или пещера минаваше под редицата седалки.

Подземие? Водещ нанякъде проход? Навън? Или навътре?

Чувствайки, че дланите й се потят, а устата й пресъхва, тя посегна към якето си и стисна пистолета. След което влезе в тунела.

Беше тъмно като в рог и тясно. С разперени ръце, Трейси опипваше стените от двете си страни. Бавно, като слепец, тя тръгна напред, пазейки се да не се спъне в буци или кракът й да хлътне в дупка докато върви.

Ако се натъкне на разклонение, накъде да тръгне?

Мисълта, че ще се изгуби, хваната в капан в мрака, я изпълни с неописуем страх. После се сети. Телефонът! Биваше ли да е толкова глупава? Тя спря, извади мобилния си телефон и го включи. В момента, в който екранчето му оживя, светлината сякаш я заслепи. Трейси забеляза, че тунелът е всъщност доста къс, не повече от няколко метра. След което се раздвояваше наляво и надясно към дълъг дъговиден коридор. Вдясно тя видя изоставена машина с малък миксер за цимент и чифт пневматични бормашини. „Може би точно тази част реставрират, помисли си. Чудно, че не е заключено, или не са отнесли инструментите. Всеки скитник може да влезе тук и да ги открадне.“

Тя погледна наляво.

— Здравей, моя любов.

Даниел Купър, чието бледо лице бе озарено от хилава усмивка, стоеше на сантиметри от нея. Изплашена, Трейси отвори уста да изпищи, но Купър бе по-бърз. Притисна устата й с ръка и я долепи до стената. Трейси посегна към пистолета си. С ужасяваща лекота Купър й го отне и притисна цевта до слепоочието й.

— Не се бори, скъпа моя. — Тя усети дъха му до врата си и в ухото си. Притиснал гърба й към стената, той стисна зърното на гърдата й. — Чакала си толкова дълго, колкото и аз.

Телефонът на Трейси тупна на земята.

Светлината изгасна.

 

 

Жан Ризо се настани в странноприемница в центъра на града, с изглед към крепостните стени. Грабна телефона си при първото иззвъняване.

— Някакви новини от Трейси?

— Не, господине. Още не. Местната полиция докладва за безредици извън града. В някакво земеделско селце. Надали си струва да го спомена, но…

— Какви безредици?

— Някакви писъци. Изпратили са двама полицаи.

— И?

— Не са открили нищо. Навярно е убито диво животно. Просто някой се е изплашил.

Дали? Жан се изкушаваше да отиде и да види с очите си. Нямаше какво да прави, а не можеше да стои със скръстени ръце. Но Трейси щеше да се срещне с Даниел Купър в Пловдив, а Жан все едно се криеше в тръстиките, като че е на гюме за диви патици…

— Добре. Уведоми ме, ако нещо се случи.

Той затвори, но телефонът отново иззвъня. Антоан Клери се задъхваше от вълнение.

— Според мен са я открили!

— Къде? В Пловдив ли?

— Да, господине. Регистрирала се е в хотел преди две нощи.

Клери му продиктува адреса.

— Веднага тръгвам.

Жан Ризо се затича.

 

 

Трейси се задърпа с всички сили, тласкана от страх и ярост. Но за толкова дребен човек, Купър бе изумително силен. След секунди я повали на земята. Тя не можеше да помръдне нито крака, нито ръце, бе напълно безпомощна като пеперуда с приковани крила. Мракът беше пълен, по-черен от смъртта. Той посегна, разкопча копчето и разтвори ципа на дънките й и грубо ги смъкна до коленете. Сред секунди потните му ръце бяха под бельото и я докосваха.

— Съпруго моя — въздишаше той. — Ангел мой.

На Трейси й се повдигна. Пръстите на Купър проникнаха в нея, докато дъхът му излизаше на пресекулки. Той действаше бавно и се наслаждаваше на движенията си. През няколко секунди надаваше тихо стенание от възбуда.

Не! Не можеше да се случва. Не и отново.

Трейси потъна в миналото.

Намираше се в къщата на Джо Романо в Ню Орлиънс. Беше на двайсет и две години, бременна с детето на Чарлс Станхоуп, беше дошла да отмъсти за смъртта на майка си и да накара Романо да си признае истината: че той и приятелчетата му от мафията са убили майка й, Дорис Уитни с техните лъжи, алчност и безочие. Но всичко се обърка. Джо Романо лесно надви Трейси, със смях я събори на земята, разкъса блузата й и се впи в зърната на гърдите й.

— Бори се с мен, миличка! Харесва ми. Обзалагам се, че не те е чукал истински мъж.

Трейси извади пистолета си и го простреля. Но сега пистолета го нямаше. Купър лежеше върху нея и грухтеше като прасе. Трейси го чу да си разкопчава ципа. Обзе я ужас. „Не мога. Не мога да се боря с него!“

Тя се насили да се съсредоточи. Трябваше да има нещо друго, друг начин да го спре.

Какво знаеше за него?

Какви бяха слабите му страни? А страховете му?

„Той е Библейският убиец. Мрази проститутките.“

Дишането му се учести.

„Мрази неморалните жени. Вярва, че Бог му е възложил мисия.“

Купър вдигна фланелката й. Влажните му устни се плъзнаха по гърдите на Трейси и той засмука зърната й като бебе. Трейси проплака и се заизвива изпод него, осъзнавайки, че съпротивата й само засилва неговата възбуда. След като напълно разкъса джинсите и бикините й, Купър я възседна и максимално разкрачи краката й. Ерекцията му, малка, но твърда като скала, се притисна към корема на Трейси.

„За бога, Трейси! Измисли нещо! Накарай го да спре.“

И тогава й хрумна.

— Длъжни сме да спрем. — Тя говореше твърдо, като учител, който мъмри дете. — Даниел! Трябва да спрем веднага!!!

Тонът й накара Купър да се поколебае за част от секундата.

— Още не сме женени — добави тя.

Купър замръзна върху нея като статуя.

— Какво?

— Казах, че още не сме женени. Затова съвкупяването ни е противно на Божиите закони и ти го знаеш. Не сме женени и не можем да се оженим. Не и докато Джеф Стивънс е още жив.

Купър неохотно се дръпна от Трейси и застана на колене. Все още я държеше, а пистолетът й, нейният пистолет продължаваше да се притиска към черепа й.

— Какво те кара да мислиш, че Джеф Стивънс е още жив? — сприхаво попита Купър.

— Не е ли вярно? — Трейси се постара да прикрие страха си, доколкото бе възможно. Гласът й беше твърд, но краката й трепереха неудържимо. „Моля те, нека е жив. Моля те всичко да не бъде напразно.“

— Не зная.

Не такъв отговор очакваше Трейси. Осъзна, че трябва да мисли бързо.

— Но знаеш къде е, нали, Даниел?

— Естествено. — Купър се изсмя със странен, висок, женски кикот. Трейси го помнеше добре.

— Агнецът е на Голгота, скъпа моя. На мястото, наречено Лобно. Беше извършено жертвоприношение. Няма за какво да се тревожиш.

Голгота. Мястото, наречено Лобно. Трейси започна трескаво да мисли. Не беше ли Голгота хълм? Или Купър говореше чисто метафорично.

— Помолих Господ да го пощади, докато дойдеш. Исках да го видиш. Но ти се забави твърде дълго, Трейси. Може вече и да е мъртъв.

— Заведи ме тогава при него — с треперещ глас помоли Трейси.

— Няма.

— Длъжен си! — В гласа й се прокрадна отчаяние. — Нека го видя, преди да е прекалено късно. Не искаш ли точно това? Каквото и Бог иска?

— Не. Вече не.

— Той е мой съпруг, Даниел. В Библията се казва, че не можем…

— КАЗАХ, НЕ!

Хладният метал на пистолета се заби в бузата на Трейси. Ударът бе толкова неочакван, че повече я стресна, отколкото я заболя.

— Аз съм твоят съпруг. Аз съм онзи, когото Бог е избрал за теб. Похотта на Стивънс те заслепяваше през всички тези години. Но вече всичко свърши.

Той започна отново и този път нищо не го спираше. Трейси знаеше какво ще стане и познанието унищожи страха й. Чувстваше върху себе си ръце, които я нараняваха, но те не бяха ръцете на Купър. Този път принадлежаха на Лола, Паулита и Хитрушата Ърнестин. Трейси лежеше на циментовия под в нейната килия в затвора в Луизиана, а жените я биеха и изнасилваха, докато тя се молеше да спрат. Чуваше гласовете им:

— Carajo^[1]! Дай го на кучката.

След което чу гласа на затворническия лекар:

— Пометнала е.

Беше детето на Чарлс. От този ден Трейси се промени завинаги.

„Ако доживея утрешния ден — зарече се тя, — ще си отмъстя.“

След това имаше друго бебе от Джеф. Загуби и него. После се роди Никълъс. „Моят Никълъс. Скъпото ми момче. Моят живот.“ Никълъс я спаси. Дали го обичаше толкова много, защото загуби останалите?

Внезапно Трейси усети как я обзема гняв. Страхът си бе отишъл, заместен от дива, примитивна ярост. Даниел Купър нямаше да я отнеме от сина й! Нямаше да лиши любимия Никълъс от майка и да даде воля на болните си фантазии с Джеф, любовта на живота й. Нямаше да го допусне, поне докато диша.

С умопомрачителен писък Трейси протегна ръцете си зад главата. Усещаше пениса на Купър да се притиска в нея, тялото му й тежеше като олово. Драскайки в прахта, пръстите й докопаха някакъв камък. Не беше особено голям или тежък, но щеше да й свърши работа. Със сила, каквато не подозираше, че притежава, Трейси грабна камъка и с все сила удари темето на Даниел Купър.

Чу писък от болка и почувства как тялото му се плъзна встрани. Но той не беше в безсъзнание.

— Кучка мръсна! — изсъска той. Ръката му се стрелна и я сграбчи за врата, докато тя се бореше да се изправи на крака. Стисна я силно, почти смаза трахеята й. Тя зарита като луда в тъмнината, едва успяваше да диша, напълно дезориентирана. Той вероятно бе изпуснал пистолета, но тя си даваше сметка, че ако подпъхне другата си ръка около гърлото й, лесно ще я удуши, както бе постъпил с онези нещастни жени. Тя ритна напосоки и за щастие го улучи в слабините. Той нададе нов животински крясък. За секунда равновесието му бе нарушено и пръстите му охлабиха хватката си.

Трейси се възползва от шанса си, знаеше, че й е последен. Наведе глава като бик и го блъсна с цялата тежест на тялото си. Изведнъж всичко се забави. Пръстите й се вкопчиха в него, краката й се плъзгаха в прахта. После се чу пукане, все едно се счупи яйце в ръба на порцеланова купа.

Трейси зачака, замръзнала в тъмната, бездиханна тишина.

Чу се приглушено тупване, когато тялото на Купър се строполи на земята.

После настана тишина.

 

 

Администраторката бе кльощава и бледа. Ръцете й бяха като клечки, покрити с татуировки, а дългата й проскубана коса бе боядисана в безподобен черен цвят. Жан Ризо за миг се запита откога ли взема наркотици.

— Говорите ли английски?

Тя кимна.

— Малко.

— Търся тази жена. Трейси Шмид. — Той побутна към нея стара фотография на Трейси заедно с картата си от Интерпол. При вида на последната, очите на момичето се присвиха. — В коя стая е?

— Вие почака. Моля.

Момичето изчезна в малък, тъмен офис и не се върна. Вместо нея едър мъж с неподходящо по размер сако тромаво пристъпи, за да посрещне Жан.

— Аз съм управителят. Има ли проблем?

— Няма проблем. Искам спешно да открия една от гостенките ви.

— Госпожа Шмид. Да, Рита ми каза.

— Нужен ми е номерът на стаята и ключът й.

— Разбира се. — Управителят притеснено се усмихна. Жан се зачуди какво точно се опитва да скрие. — Обаче госпожа Шмид в момента не е в хотела. Излезе около пет следобед и още не се е върнала.

Жан Ризо почувства остра болка в гърдите. Беше закъснял.

— Каза ли къде отива?

— Боя се, че не. Но се интересуваше от шампионата по шах, който се провежда тук, в Пловдив. Вчера посети един двубой. Довечера е финалът. Александър Макаров ще играе срещу Леонид Кравчук. Няма да се изненадам, ако отиде да ги гледа.

Седем нощи в три пъти по три. В девет часа. Жан погледна часовника си. Вече минаваше девет. Срещата с Даниел Купър трябваше да се състои сега. Ако Трейси го е намерила. А може би тя все още се луташе в тъмнината, опитвайки се да реши последната част от гатанката, също като него.

Жан грабна лист хартия и надраска няколко числа.

— Това е моят телефон. Ще бъда на шампионата. Ако се върне, в момента, в който се върне, искам веднага да ми се обадите. При никакви обстоятелства не я оставяйте да си тръгне. Разбирате ли?

— Разбира се. Може ли да й кажа, че полицията…

— Не — извика Жан през рамо. Вече беше на половината път до вратата. — Не й казвайте нищо. Просто я задръжте тук.

 

 

Трейси повлече отпуснатото тяло на Даниел Купър извън тунела към арената на амфитеатъра. Оставаха само няколко метра до светлината на външния свят, но на Трейси й се видяха километри. Купър тежеше цял тон. Беше слаб мъж, но крайниците му сякаш бяха пълни с олово. Докато го измъкне навън, беше подгизнала от пот.

Той едва доловимо дишаше. Гореща червена кръв шуртеше от дълбоката отворена рана на главата му като магма, бликаща от цепнатина в земната кора. Цялата лява страна на черепа му беше вдлъбната, като детска футболна топка, чийто въздух е изпуснат.

— Къде е Джеф? Къде е?

Купър простена. От гърлото му се разнесе противно гъргорене.

— Кажи ми къде е! — настоя Трейси. Обхващаше я истерия. — Какво си му причинил?

Купър ту идваше на себе си, ту губеше съзнание. Ясно беше, че не му остава много време. Трейси трябваше да побърза.

Тя си наложи да се успокои. Опита друга тактика.

— Умираш, Даниел. Нужно е да се изповядаш. За последно се разкай пред Бога. Искаш ли Господ да се смили над теб, Даниел?

Купър изсумтя. Устните му се движеха, но от тях не излизаше никакъв звук.

— Джеф Стивънс… — подсказа му Трейси и се наведе така, че ухото й да е до устата му.

— Голгота. — Купър шепнеше. — Агнецът. Пожертван, както и останалите.

— Кои останали? Искаш да кажеш жените, които си убил? Проститутките?

В ъгълчетата на устните на Даниел Купър заигра усмивка.

— Убих ги заради тебе, Трейси. — Гъргоренето започна отново. — Ти беше моето спасение. Моята награда…

Трейси не можеше да допусне ужасът от думите на Купър да я завладее. Онези жени бяха мъртви. Имаше шанс Джеф все още да е жив. Длъжна беше да го спаси, трябваше да опита.

— Къде е Голгота, Даниел? Къде е Джеф?

— Мястото Лобно… смърт на кръста…

— Тук ли е? В Пловдив?

— В Пловдив… на хълма.

Нямаше надежда. Купър бълнуваше. Гласът му отслабваше. Започна да вика майка си и да стене. Продължаваше да говори за кръв. Не след дълго отново припадна.

Тя се втурна обратно в тунела. Мобилният й телефон беше на земята, където Купър я нападна за първи път. Екранът беше спукан, но апаратът все още работеше. След като го включи, набра познатия номер.

Жан Ризо звучеше като обезумял.

— Трейси? Трейси, ти ли си? Добре ли си?

— Нищо ми няма. Съжалявам, че изчезнах така. В България съм.

— Зная. В Пловдив.

Трейси се изненада.

— И аз съм тук.

— Така ли? Слава богу? Откри ли Джеф? — За първи път гласът й потрепери.

— Не. Още не. Къде си, Трейси?

— В амфитеатъра.

В амфитеатъра! „Сцената на древна история.“ Разбира се.

— Сама ли си?

— Сега, да.

— Даниел Купър беше ли там?

— Да. Беше. Опита се да… — Напук на себе си, Трейси заплака. — Преборих го. Мисля, че е мъртъв, Жан.

— Исусе. Добре, стой където си, Трейси. Тръгвам към теб.

— Не! — Страстта в тона й изненада Жан. — Забрави за мен! Добре съм. Трябва да намерим Джеф. Надали разполагаме с много време.

— Добре, добре. Успокой се.

— Не, Жан. Не разбираш. Купър му е причинил нещо. Опитах се да го принудя да ми каже къде е, но… не можах. Джеф може да е навсякъде, сам, нищо чудно да умира. Длъжни сме да го открием.

Жан Ризо въздъхна.

— Какво каза Купър? Точно?

— Нищо, което да има смисъл. Религиозно бръщолевене. Беше в полусъзнание.

— Но все пак е казал нещо?

— Спомена Голгота. Голгота, Голгота… Лобното място… — Трейси затвори очи, отчаяно мъчейки се да си спомни. — Говореше за разпятието. Каза, че Джеф е бил разпнат заради моите грехове, както и жените, които е убил. Заяви, че е пожертвал всички заради мен. Че вината е моя.

— Не си виновна, Трейси.

— Смърт на кръста, смърт на хълма… някакъв агнец…

— Почакай — прекъсна я Жан Ризо. — Сетих се нещо. Днес имаше произшествие. В земеделско село, горе на хълмовете над града. Някой докладвал за викове. Полицията проверила, но съобщила, че горе има само овце.

Мисълта на Трейси запрепуска.

Овце.

Агнец.

Хълмът.

— Как се казва селото, Жан?

— Не помня. Орешак, Орешенк или нещо подобно. Ще го намеря. Стой, където си, Трейси, става ли? Ще изпратя човек да те вземе. С линейка.

— Полудял ли си? Няма да стоя тук! И нямам нужда от бърза помощ. Колко далеч е селото, Жан? Жан?

Но Жан Ризо вече бе затворил.