Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трейси Уитни (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sidney Sheldon’s Chasing Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Сидни Шелдън; Тили Багшоу

Заглавие: Нощта преди разсъмване

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Излязла от печат: 18.05.2015

Редактор: Мария Василева

Художник: "Megachrome"

ISBN: 978-954-655-587-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3673

История

  1. — Добавяне

16.

Тя бавно отвори кутията, наслаждавайки се на гладката мекота на копринената панделка под пръстите си.

— Надявам се, че ти харесва.

Джеф Стивънс наблюдаваше как изражението й се променя от очакване към изненада и умопомрачително удоволствие, когато извади златния часовник с диаманти от кутията му. Със своите високи славянски скули, плътни устни и безупречен алабастров тен, открай време Вероника му приличаше повече на графиня, отколкото на проститутка. Но обиграната й надменност сега я беше изоставила. Тя прегърна Джеф през врата и избухна в сълзи от радост.

— Мили боже! Мили боже, мили боже! Не мога да повярвам, че си ми го купил! Сигурно струва цяло състояние.

— Не повече, отколкото заслужаваш. — Джеф щастливо се усмихна, че й е доставил удоволствие. — Весела Коледа, Ви.

Намираха се в апартамента на Вероника в Уест Вилидж. Макар и без показен блясък, жилището бе луксозно и елегантно, също като собственицата си. Вероника работеше в най-високите ешелони на своята професия, приемаше малко, но отбрани клиенти, които грижливо избираше, и без участието на сводник. Преди да започне да проституира, бе модел и изпълняваше незначителни роли, но и двете професии накрая я отегчиха. Истината бе, че харесваше работата си. Обичаше секса и мъжете, плащащи да спят с нея, бяха интересни, преуспели и интелигентни. Наистина малцина бяха така щедри като Джеф Стивънс. Но Джеф бе несъмнено уникален.

Той никога не говореше за професията си, макар Вероника да знаеше, че е в града по работа. Идваше в Ню Йорк около два пъти годишно и винаги й се обаждаше. Може и да звучеше странно, но Вероника го приемаше като приятел.

— Слушай — започна тя. — След няколко дни е Коледа. Вероятно имаш планове, но ако си сам, ще се радвам да ми дойдеш на гости. Пристига сестра ми с гаджето си, и ще правя кекс с орехи.

— Много мило предложение. — Джеф я целуна по бузата. — Но имам планове.

Той взе часовника си от нощното шкафче и закопча копчетата на ръкавелите си, докато Вероника оправяше грима си в банята. Спомнил си, че е оставил вратовръзката си в банята, Джеф влезе и я видя да смърка магистрала кокаин, седнала на ръба на ваната. Той замръзна намръщен.

Вероника вдигна очи. Възприемайки погрешно изражението му, тя попита:

— Извинявай, миличък, искаш ли малко? Беше редно да ти предложа.

Джеф поклати глава.

— Трябва да бягам. Ще ти се обадя, става ли?

— Добре — извика Вероника след него. — И ужасно ти благодаря за подаръка. Прекрасен е!

 

 

Навън градът приличаше на вълшебна приказка. През нощта бе навалял половин метър сняг, бе покрил Сентрал Парк с ледена глазура като сватбена торта и хвърляше бяло сияние върху всяка улица, кола или сграда. От всеки магазин звучаха коледни песни, витрините грееха с многоцветните си лампички, играчки и бонбони и караха Джеф да копнее отново да е на осем.

Той закопча палтото си, за да се предпази от студа и от собствения си гняв.

Защо красиво момиче като Вероника докосва тази гадост?

Не му пречеше, че тя се продава за пари. Според мирогледа на Джеф в проституцията имаше някаква почтеност, беше честна размяна между мъж и жена в стремежа им към удоволствие. Но наркотиците? Те бяха нещо различно. Бе виждал какво причинява дрогата. Как хората деградират до същества с липса на морал, раболепни, зависими, готови на всичко, дори да предадат всекиго заради своя господар.

Отвратително.

Трейси никога не бе вземала наркотици. А бяха съвсем достъпни. Кръгът, в който се движеха с Джеф, бе крайно упадъчен. Но както и самият той, и Трейси не се интересуваше от дрогата. Ако затвореше очи, още чуваше гласа й.

Защо да ми е нужно екстази, скъпи, когато имам теб?

Защо, наистина.

Трейси най-много му липсваше тъкмо по Коледа.

Но нямаше време за сантименталности. Джеф обичаше да идва в Ню Йорк, особено когато пристигането му съчетаваше работа и удоволствие. Бе отседнал в „Грамърси Парк“ под името Рандъл Брукмейър, старомоден производител на петрол от Тексас и една от любимите самоличности на Джеф. Ранди бе оправдал името си и бе помогнал на Джеф при много удари, изискващи да съблазни една или повече жени. В сегашния случай мишената бе рускиня от хайлайфа — Светлана Дракова, пристигнала в Ню Йорк, за да присъства на прочутия зимен бал в Ботаническата градина заедно със своя приятел. В допълнение към шеметната си кариера на компаньонка и курва, по една случайност Светлана бе последната и най-млада любовница на Олег Грински, руски олигарх с предпочитания към аналния секс, садизма и византийските съкровища, и то не задължително в този ред. Колкото и да беше абсурдно, Олег бе подарил на Светлана безценна колекция от монети, сечени през 620 година по време на царуването на император Ираклий. Като познаваше Светлана, Джеф, инак Ранди Брукмейър, бе убеден, че беше въпрос на време тя да ги претопи и да ги превърне в чифт нови обеци. Чужда на вкуса към основните човешки ценности, отвътре Светлана бе толкова грозна, колкото бе красива отвън, което му говореше много. Джеф не умираше от желание да спи с нея и затова беше днешното му гостуване у Вероника. Той обаче беше нетърпелив да я ограби и да предаде монетите на чаровния испански колекционер, който му ги беше поръчал. Бяха се споразумели за цена от един милион, частица от истинската стойност на монетите, но достатъчно, за да си струват усилията на Джеф. Основното бе, че монетите отново щяха да са в сигурни ръце, грижливо пазени и ценени, както подобава. Тези дни Джеф се чувстваше по-привързан към антиките, отколкото към хората. За разлика от хората те никога не го разочароваха.

След като скочи в такси към Лексингтън, Джеф слезе на пресечка преди своя хотел. Рандъл Брукмейър III винаги отсядаше в „Грамърси Парк“. „Риц“ може да имаше по-импозантни стаи, но „Грамърси“ бе единственото място в града със собствен парк и картини на Уорхол и Баския по стените. В него получаваше онова, за което плащаше: блясък, лукс и уникалност.

Да се преобрази в друг герой за Джеф бе втора природа, все едно обличаше стар и познат пуловер.

— Добър ден, дами. — Той предложи ръка на две прекалено гримирани жени с дълги до глезените палта от норка, докато приближаваха вратите на фоайето. — Да не сте в града за зимния бал?

— Точно така. — Първата кокетно погледна красивия тексасец, като едва не го заслепи с диамантите като топки за голф, висящи около врата й. — Откъде знаете?

— Отгатнах. По една случайност и аз съм поканен.

Рандъл Брукмейър беше поканен на годишното събитие в Ботаническата градина, но нямаше да отиде. Имаше по-неотложни ангажименти за вечерта. Светлана Дракова щеше да присъства заедно с противното си татенце Олег. Джеф се надяваше тя да остане достатъчно дълго, та той да си свърши работата. Балът предлагаше съвършено прикритие, не само защото всяко ченге, федерален агент и частна охранителна фирма щяха да се скупчат като мухи на лайно. Заради ефектните миналогодишни кражби — бяха извършени обири на бижута не за един, а за два милиона долара, при единия жертвата бе известна холивудска актриса, а мишената — сапфирена гривна, навремето собственост на Грейс Кели — никой не искаше да рискува. Независимо от това или въпреки това кръжаха слухове, че се готви нов голям удар. Всеки измамник в Западния свят, който го биваше за нещо, точно сега беше в Манхатън и се чудеше дали да си опита късмета.

Освен мен, каза си Джеф. Той прегърна по-крепко облечените в кожа талии на дамите, докато влизаха във внушителния, огромен Розов бар на „Грамърси“.

— Викат ми Ранди — проточи по южняшки той. — Ранди Брукмейър. Разрешавате ли да ви почерпя по питие?

 

 

Жан Ризо безцелно разглеждаше коланите на Ерменгилдо Зеня в „Барнис“. Тъкмо се питаше кой би платил почти хиляда долара за една проста ивица кожа, когато забеляза да се появява мишената му. Време беше да тръгва.

Жан следеше Елизабет Кенеди. Под псевдонима Марта Лангборн преди три седмици Елизабет бе долетяла в Ню Йорк от Лондон и се бе настанила в хотел „Морганс“ в Мидтаун. Жан Ризо я последва. След срещата си с Гюнтер Хартог Жан очакваше да намери в Манхатън и Джеф Стивънс. Бе инструктирал няколко агенти, но досега от прочутия бивш на Трейси Уитни нямаше ни вест, ни кост.

Ако това го разочароваше, Елизабет Кенеди биеше всякакви рекорди. През изминалите двайсет дни „Марта“ правеше добро впечатление на богата туристка. Жан търпеливо я последва на две пиеси на Бродуей, безброй вечери в скъпи ресторанти (винаги сама) и редица убийствено скучни посещения на музеи, галерии и всевъзможни туристически атракции — от ледената пързалка в Рокфелеровия център до Емпайър Стейт Билдинг.

Когато Жан се върна в Лион, шефът му не бе възхитен.

— Тук не сме ЦРУ — сърдито измърмори Анри Дювал. — Нямаме бюджет за тази пущина.

— Елизабет Кенеди е единствената ми следа.

— Тя не е следа. Само догадка. Нямаш нищо срещу нея, Жан. Не и докато навън се разхожда Библейският убиец.

— Ето защо ще остана тук. Поне до следващия уикенд. Сигурен съм, че тя планира нещо за зимния бал в Ботаническата градина. Рано или късно ще трябва да се срещне със съучастника си. Той е нашият човек, Анри. Той е нашият човек.

Анри Дювал познаваше Жан Ризо от дълго време. Беше добър детектив с остър нюх, но в това разследване сърцето командваше главата му. Обиколи целия свят, следвайки фалшивия съвет на Гюнтер Хартог, един умиращ измамник, който не бе заровил бойната томахавка. И за какво? За някакви си мъртви проститутки. Имаше актуални случаи, операции с трафик на хора, наркодилъри и педофилски мрежи, за които отчаяно трябваха средства.

— Не мога да оправдая разхода, Жан. Съжалявам. Колкото заминаването ти, ще е за твоя сметка.

Силви, бившата на Жан, също не го подкрепи.

— Коледа е. Няма те цял месец. Ами децата?

— Ще им донеса нещо чудесно от магазин „Шварц“.

— Чудесно ли? Виж ти. Какво например? Баща, който си спазва обещанията?

Жан се чувстваше ужасно заради Клеманс и Люк. Но не можеше да се прибере вкъщи, не и докато не постигнеше някакъв напредък. Ако убиеха още едно момиче в Ню Йорк и той не бе направил нищо, за да го предотврати, никога нямаше да си прости.

Най-после вчера упоритостта му беше възнаградена. Елизабет Кенеди още не се беше срещнала със загадъчния си съучастник. Но бе започнала да следи Бианка Бъркли.

Телевизионна актриса, сциентолог[1] и съпруга на милиардер, магната в бизнеса с недвижими имоти Бъч Бъркли, Бианка бе красива, богата и странна. Клюкарските издания я обичаха заради пристъпите й на хипохондрия, съвсем в стила на Хауърд Хюз. Постоянно пишеха за нея, че спи с „кислороден шлем“, всекидневно пие собствената си урина и е наела астролог да определя диетата й, всичко с надеждата да укрепи имунната си система и да предотврати всякакви въображаеми болести. Бъч я търпеше, защото бе красива и известна и защото не я беше грижа дали той спи със секретарката или треньорката си, стига да я обсипва със скъпоценни камъни и кехлибар.

Семейство Бъркли бяха редовни гости на годишния зимен бал. Вчера след ранна закуска „Марта Лангборн“ бе напуснала хотела си и бе тръгнала след Бианка Бъркли, първо на тренировката й по пилатес, след това до кабинета на психоаналитика и накрая до „Тифани“, където Бианка прекара час, увлечена в разговор с управителя на магазина Лучио Триволи. Днес госпожа Би се отби в „Барнис“, за да купи ботуши на „Лоботен“ и „джунджурии“ за прислугата, включително (засега) часовник „Филип Патек“ с етикет за седемцифрена цена и кристална гривна, за която се твърдеше, че „неутрализира йоните“ в човешкото тяло.

Марта бе неотлъчно зад нея. Вече нямаше съмнение. Бианка Бъркли бе последната мишена на Елизабет Кенеди.

Жан наблюдаваше как двете жени си проправят път между кожи и аксесоари, после отново се връщат в отдела за галантерия. Госпожа Бъркли не купи нищо, въпреки че „Марта Лангборн“ се поглези с подплатени с кашмир ръкавици, струващи триста долара, с копринена златна украса, платени с неограничена кредитна карта на същото име, с която бе платила и хотелската си стая. Жан Ризо провери извлеченията от последната седмица. М.Л. очевидно бе самоличността, която Елизабет бе използвала и преди в Съединените щати, въпреки че картата не бе използвана повече от година. Безплодното ходене до Лос Анджелис не оправда разходите. Госпожа Кенеди и съучастникът й бяха повече от предпазливи.

Жан видя Бианка Бъркли да напуска магазина през парадния изход към Мадисън Авеню. Бе готов да я последва, когато го спря някакво шесто чувство. Както очакваше, Елизабет Кенеди тръгна след своята плячка. Но в същия миг Жан мерна двама млади мъже, вървящи след нея. Бяха облечени с джинси и пуловери. Единият носеше вълнено палто, преметнато върху ръката му. Жан не видя лицата им, но нещо в движенията им и лекото накланяне на главите им една към друга му подсказа, че работят заедно.

Възможно ли беше Елизабет да има повече от един съучастник? Да не би да е член на банда?

Без да бърза, Жан вдигна телефона си и започна да прави снимки, като се преструваше, че снима живописната коледна украса на магазина, а не двамата мъже. За негово изумление миг по-късно тълпа купувачи се втурна навън и повлече със себе си двамата мъже на Мадисън Авеню само на метри зад Елизабет.

Жан не знаеше дали е хванал лицата им. Мисълта му препусна. „Има прекалено много хора. Докато изляза на улицата, може да са изчезнали.“ Навярно това бе контактът, който чакаше, и за секунда го изпусна!

Грубо избута една дебела жена и нейния още по-дебел син, и се втурна към най-близката витрина на мецанина зад относително спокоен щанд, където продаваха дневници и тетрадки. Притисна лице до стъклото и видя Бианка Бъркли да влиза в колата си и да отпрашва нанякъде. От Елизабет и двамата мъже нямаше и следа.

— По дяволите! — изруга той на глас, спечелвайки си слисаните погледи на купувачите наоколо. Тъкмо когато се готвеше, макар и със закъснение, да се затича към вратите, единият от двамата мъже се появи пред витрината, буквално на сантиметри от мястото, където стоеше Жан. Инстинктивно детективът се отдръпна. Човекът си беше облякъл палтото. Беше нисък и с тъмна коса, но все още бе обърнат с гръб. Обърни се, дявол те взел! За миг той се облегна назад, така че вълненото му палто докосна стъклото. После тръгна напред, като помаха на някого на улицата. Жан не можеше да види на кого. Секунди по-късно мъжът вдигна ръка. Едно жълто такси спря.

— Не!

Жан тичаше като луд и се препъваше, докато препускаше към изхода на магазина.

— По-полека, идиот!

Навън студеният декемврийски въздух го удари в лицето като с юмрук. Коледните купувачи се тълпяха по тротоарите като мравки. От двете страни на Мадисън Авеню върволица от жълти таксита се нижеше пресечка след пресечка, като тухли по пътя към Оз. Сърцето на Жан се сви. Единият мъж бе изчезнал. Инспекторът се съмняваше, че ще разпознае другия, дори и да го види. Беше готов да се върне в хотела на Елизабет, повече с надежда, отколкото с очакване тримата да се съберат там, когато я зърна. Вървеше пеша към метрото.

Жан Ризо я последва. Никой от мъжете не се виждаше, но той бе твърдо решен да не загуби Елизабет отново. Слезе след нея в тунела и се качи във влак, пътуващ на запад към Сентрал Парк. Без да изпуска от поглед Елизабет, застанал до вратите, за да слезе след нея в последния момент, Жан прехвърли фотографиите на телефона си. Техниците от Интерпол вършеха чудеса със снимките, но дори и Жан разбираше, че тези не изглеждат обещаващи. Две далечни фигури в море от хора. По дяволите. Как успя да оплеска всичко?

Елизабет слезе от влака на Сентрал Парк Уест. Не даваше вид, че бърза, отново се правеше на туристка. Жан я проследи през парка на дискретно разстояние. Беше четири часът. Светлината гаснеше и тълпите започнаха да оредяват. Отново заваля сняг. Едри снежинки като гъши пера полепваха по косата и палтото на детектива. Къде отиваше тя?

Ненадейно Елизабет спря. Набързо се огледа, навярно да се увери, че не я следят, след което седна на пейка и с едно движение на ръката изтръска поръсилия я сняг. Жан продължаваше да върви. Когато стигна върха на хълма, се мушна зад малка групичка дървета. Беше прекрасна наблюдателница, той бе наблизо и напълно скрит. Инспекторът извади телефона си и зачака.

Не му се наложи да чака дълго. Висок господин с каубойска шапка тръгна целенасочено към пейката. Нямаше и намек за хитруване, нито опит за дискретност. Когато мъжът се приближи, Елизабет се изправи и широко се усмихна, протягайки напред и двете си ръце. Тогава новодошлият свали шапката си и изцяло разкри лицето си пред Жан. За първи път детективът видя красивите му черти от плът и кръв, но щеше да го разпознае навсякъде.

„Брей, дяволите да ме вземат.“

Той вдигна телефона и започна да снима.

 

 

Трейси бе на най-горното стъпало на стълбата и закрепваше един пораздърпан коледен ангел, когато телефонът иззвъня.

— Ще вдигнеш ли, миличък? — извика тя на Никълъс.

Бяха прекарали чудесен следобед, заедно украсяваха къщата, а Блейк Картър им помогна да поставят огромната норвежка елха. Трейси обичаше Коледа. Тази къща сякаш бе построена за празника с високите си тавани, бумтящи камини и очарованието на дървена хижа. Блейк въртеше очи всяка година, видеше ли прекомерната по неговия вкус украса на домакинята, която включваше претенциозни плюшени кученца, пеещи коледни песни, и голям пластмасов Дядо Коледа със святкащи ботуши, който се смееше „Хо-хо-хо!“, когато потъркаш корема му.

— Всекидневната ти прилича на джуджешко сборище — мърмореше той.

Но Трейси подозираше, че Блейк харесва украсата колкото и нея самата. Особено когато виждаше радостта в очите на Никълъс.

— Здрасти, Жан! — Трейси я побиха тръпки от веселия глас на сина й. — Как си? Искаш ли да говориш с мама?

Тя слезе от стълбата и насила се усмихна. Никълъс й подаде телефона.

— Приятелят ти Жан — обяви той и се върна към елхата и големия кашон с играчки.

Трейси отиде в кухнята, за да не я чуват.

— Мисля, че се споразумяхме. Никакви обаждания на домашния телефон — просъска тя. — Не и преди той да заспи.

— Няма време за чакане. Току-що видях Джеф Стивънс в Сентрал Парк.

Стомахът на Трейси направи салто.

— Срещна се с Елизабет Кенеди. Изглеждаха близки, Трейси.

Все едно асансьорът падна в мазето. Коленете й омекнаха. Тя се подпря на масата, за да запази равновесие.

— Изпратих ти снимки. Погледни си телефона. Поговориха около половин час и после заедно се отправиха към неговия хотел. Елизабет крои удар срещу Бианка Бъркли. Изглежда, че е замесен и Джеф. Можеш ли да отвориш фотографиите?

Мълчание.

— Трейси? Там ли си?

— Да. — Гласът й прозвуча пискливо, все едно я душат. — Тук съм. Продължавай.

Жан й разказа за събитията от последния следобед. За двамата мъже в „Барнис“. За увереността си, че Бианка Бъркли е мишената и че обирът ще се извърши на зимния бал, точно както предрече Гюнтер Хартог. И за нарастващите си подозрения към Джеф Стивънс.

— Тя остана в хотела около час. Излезе първа, а после и той. Аз го проследих.

— И къде отиде? — спокойно попита Трейси.

— Отиде в Мийтпакинг Дистрикт и си нае проститутка.

Сърцето на Трейси спря да бие. Имаше чувството, че е извън тялото си. Погледна сина си, който заканваше стъклени еленчета на елхата. От съседната стая долитаха коледни песни. Гласът на Жан Ризо не се вписваше в картината. Нито Джеф.

„Дойдох тук, за да избягам от него, да избягам от онзи живот.“

Обзе я гняв. Див, неоправдан гняв.

Как смееше Джеф да работи с Елизабет! Как се осмеляваше да спи с проститутки! Как дръзваше да я нарани след всички тези години!

Но друга част от нея изпитваше потребност да защити Джеф и беснееше срещу Жан Ризо.

Защо й съобщаваше всичко това? Защо отново наливаше отрова в живота й?

— Какво искаш, Жан? — Гласът й беше студен. — Защо ми се обаждаш?

— Искам да дойдеш в Ню Йорк.

Трейси горчиво се изсмя.

— Не ставай смешен. Коледа е.

— Имам нужда от теб. Познаваш Джеф повече от всеки друг.

— Вече не.

— Не ме ли слушаш? — Жан раздразнено повиши глас. — Тук нещо става, Трейси! Зимният бал е след по-малко от седмица. Елизабет и Джеф планират нещо заедно, нещо голямо. Може би са замесени и други, цяла банда, не зная. Джеф вече се среща с проститутки. Вълнува се, възбуден е. Адреналинът му напира… Ако не предприемем нещо до следващата седмица, друго момиче ще бъде мъртво.

— Изчакай минутка. — Гласът й спадна до шепот. — Правилно ли чух? Допускаш, че Джеф е Библейският убиец?

— Приемам го като сериозна възможност.

Трейси поклати глава. Това кошмар ли беше? Истински ли е този разговор, или след минута ще се събуди и ще се смее на нелепия сън?

— Ти си полудял.

— Тогава ела в Ню Йорк и ми помогни. Помогни на Джеф. Докажи, че греша.

— Глух ли си? Няма да дойда в Ню Йорк. Това не е част от сделката ни.

— Трейси, качвай се на самолета! — Жан вече викаше. — Чуваш ли ме? Качвай се на самолета, или ще кажа истината на сина ти.

Трейси затвори телефона. После го изключи. Откъм барплота мобилният й просветна.

Снимките на Жан.

Джеф и Елизабет.

Заедно.

Трейси взе апарата и го изключи. Ръцете й трепереха като че обезвреждаше бомба.

— Мамо? — долетя гласът на момчето откъм всекидневната. — Приключи ли? Ела да ми помогнеш.

Очите на Трейси залютяха от напиращите сълзи.

— Идвам, миличък.

 

 

Беше полунощ, но Жан Ризо беше прекалено напрегнат да заспи. Беше напълно буден, когато телефонът иззвъня.

— Действително ли вярваш, че Джеф е замесен в тези убийства?

Гласът на Трейси издаваше умората й.

— Не зная. А ти наистина ли си убедена, че не е?

Трейси не отговори. Всъщност вече не знаеше в какво да вярва. Искаше само този кошмар да свърши.

— Утре по обяд има полет от Денвър. Можеш да си вземеш билета от гишето на „Американ Еърлайнс“.

— А ти — да ме целунеш по задника. Вече ти отговорих. Радвам се да ти помогна и да те съветвам, стига да мога. Но животът ми е тук. Няма да дойда в Ню Йорк.

— Ще видим — отвърна Жан.

— Коледа е!

— Всички ми го повтарят.

— Сериозно говоря, Ризо. Недей да блъфираш. Няма да дойда в Ню Йорк.

Бележки

[1] Сциентология — система от религиозни вярвания, основана в САЩ от Роналд Лафайет Хъбард през 1952 год. — Б.пр.