Още от студентските си години, когато беше редактор на „Харвард Кримсън“, Ричард Керъмъл изпитваше желание да пише. Но с течение на времето той бе възприел лелеяната илюзия, че някои хора са предопределени да „служат“ и навлизайки в живота, трябва да изпълнят някаква неясна и пълна с копнеж мисия, която ще им донесе или вечна награда, или поне личното удовлетворение, че са се стремили да направят колкото се може повече добрини на колкото се може повече хора.

Този дух от доста време витаеше из колежите на Америка. Като правило той завладяваше някъде в годините на съзряването и се подхранваше от впечатлителността на първия клас в колежа, а понякога още в началното училище. Преуспяващи апостоли, известни със своята емоционалност, обикаляха университетите, плашеха кротките овчици и притъпяваха нарастването на интереса и интелектуалното им любопитство, което всъщност беше целта на всяко образование. По този начин успяваха да създадат една загадъчна смес от убеденост и грях, като непрестанно се връщаха към престъпленията на детството и към вечната заплаха от „жените“. На тези проповеди ходеха лошите младежи, които се ободряваха и шегуваха, както и боязливите, и всички поглъщаха вкусните хапки, които биха били безвредни, ако се даваха на фермерските жени или на набожните дрогеристи, но бяха доста опасно лекарство за тези „бъдещи водачи на хората“.

Октоподът беше достатъчно силен, за да обвие грешните си пипала около Ричард Керъмъл. В годината след завършването си той го отведе в бедняшките квартали на Ню Йорк, където се разправяше с ожесточени италианци в качеството си на секретар на Организацията за подпомагане на чуждестранни младежи. Там той работи повече от година, преди еднообразието да започне да го измъчва. Чужденците пристигаха безспир — италианци, поляци, скандинавци, чехи, арменци, — с едни и същи недостатъци, с едни и същи невероятно грозни физиономии и една и съща миризма, въпреки че според него с течение на времето те ставаха все повече и по-различни. Изводите му за ползата от обслужването бяха неясни, но що се отнася до неговата връзка с тях, те бяха резки и решителни. Всеки приятелски настроен младеж, чиито мисли бяха заети с последния кръстоносен поход, би могъл да извърши това, което той направи с останките от Европа — и неговото време за писане бе дошло.

Той живееше в едно младежко общежитие в центъра на града, но когато се отказа да се занимава с всичко на този свят, се премести в по-краен квартал и започна работа като репортер на „Сън“. Там се задържа около година, като през това време пишеше и на други места, с малък успех, а после, един ден, една нещастна случайност безжалостно сложи край на неговата вестникарска кариера. През един февруарски следобед той трябваше да отразява военен парад на представителния взвод. Вместо това, предвид очертаващия се снеговалеж, той предпочете да подремне пред камината, а когато се събуди, написа една безобидна колонка за приглушеното тропане на конските копита по снега… Това бе и материалът, който предаде. На следващата сутрин сигналният брой на вестника бе занесен на редактора с резолюция: „Уволнете човека, който е написал това“. Оказа се, че поради очаквания снеговалеж Парадният ескадрон е отложил изявата си за друг ден.

Седмица по-късно той започна „Демоничният любовник“…

През януари, в първия понеделник от годината, носът на Ричард Керъмъл бе непрестанно син, язвително син, смътно напомнящ за пламъците на огъня, в който се пържеше грешникът. Книгата му бе към края си и колкото повече я завършваше, толкова по-големи ставаха изискванията му към нея. Те го поглъщаха, завладяваха го, докато накрая попадна изтощен и опитомен в сянката й. Изливаше надеждите, гордостта и колебанията си не само пред Антъни и Моури, но и пред всеки, който се съгласеше да го слуша. Обаждаше се на учтиви, но смутени издатели, обсъждаше я със седящите на неговата маса посетители на Харвард Клъб. Антъни дори твърдеше, че една неделна вечер го е заварил да обсъжда разместването на Втора глава с някаква разпоредителка в театър насред мразовитата и страховита станция на метрото в Харлем. А последната му довереница бе мисис Гилбърт, която седеше до късно с него и се раздвояваше между билфизма и литературата, сякаш бе подложена на кръстосан огън.

— Шекспир е бил билфист — увери го тя с усмивка. — О, да! Той е бил билфист. Доказано е.

На което Дик отвръщаше с празен поглед.

— Ако си чел „Хамлет“, не може да не го разбереш.

— Добре, но той… той е живял в по-лековерно време… в по-религиозно време.

Но тя не се предаваше:

— О, да, но нали разбираш, билфизмът не е религия. Това е науката за всички религии.

Тя му се усмихна предизвикателно. Това беше bon mot^[1] на вярата й. Имаше нещо в подредбата на думите, което тъй безгранично обхващаше ума й, че изразяването ставаше по-важно от задължението да определи смисъла. По всяка вероятност тя би възприела всяка идея, облечена в тази бляскава формула — което вероятно не беше дори формула; това беше reductio ad absurdum^[2] на всякакви формули.

Най-после, но пък и величествено, дойде ред на Дик:

— Чухте ли за новото движение в поезията. Не сте? Е, в общи линии мнозина млади поети разчупват старите форми и се стремят към нещо по-добро. Това, което исках да кажа, е, че моята книга ще положи началото на ново направление в прозата, нещо като Ренесанс.

— Сигурна съм, че ще бъде така — отвърна мисис Гилбърт. — Сигурна съм, че ще бъде така. Миналия вторник ходих при Джуди Мартин, хиромантката, нали я знаеш, всички са луди по нея. Казах й, че племенникът ми твори, и тя ме увери, че ще се радвам да чуя за необикновения му успех. А тя никога не те е виждала и не знае нищо за теб — дори не знае името ти.

След като издаде подобаващи звуци, с които да изрази удивлението си от това невероятно явление, Дик пропусна темата покрай себе си, като че някакъв регулировчик махна с ръка и, така да се каже, даде път на потока на собствените си мисли.

— Изцяло съм погълнат, лельо Катрин — увери я той. — Наистина е така. Всичките ми приятели се шегуват с мен.

— О, аз разбирам хумора във всичко това и не ме е грижа. Мисля, че човек трябва да може да понася шегите. Но в мен има някаква убеденост — заключи той мрачно.

— Ти си древна душа, винаги съм го казвала.

— Може би е така.

Дик бе достигнал стадия, в който вече не се бореше, а се предаваше. „Сигурно все пак съм древна душа“, мислеше си той. Навярно бе толкова стар, че вече беше съвсем разложен. Повтарянето на фразата обаче все пак го смути и накара неприятни тръпки да плъзнат по гърба му. Той смени темата:

— Къде е забележителната ми братовчедка Глория?

— Подвизава се някъде, с някого.

Дик замълча и се замисли, после понечи да се усмихне, но всъщност лицето му се изкриви в ужасна намръщена гримаса и той изтърси:

— Мисля, че приятелят ми Антъни Печ е влюбен в нея.

Мисис Гилбърт се сепна, след миг засия и издиша своето „Наистина ли?“ със съзаклятническия тон на детектив.

— Така мисля — отвърна Дик сериозно. — Тя е първото момиче, с което го виждам толкова продължително.

— Е, разбира се — каза мисис Гилбърт с премерена небрежност, — Глория не споделя с мен. Много е потайна. Между нас казано — наведе се предпазливо напред, очевидно убедена, че единствено Небето и племенникът й трябва да чуят изповедта й, — между нас да си остане, но бих искала тя да се задоми.

Дик стана и нервно закрачи из стаята — дребен, жизнен, възпълничък младеж, с ръце неестествено пъхнати в издутите му джобове.

— Напомням ви, не твърдя, че съм прав — увери той дамата, която дотолкова се вписваше в хотелската обстановка, сякаш бе гравюра върху стената. — И не съм казал нищо, което Глория трябва да знае. Но мисля, че Лудия Антъни проявява интерес — и то огромен. Той не спира да говори за нея. У всеки друг това би било лош знак.

— Глория е много млада душа — започна ентусиазирано мисис Гилбърт, но племенникът й побърза да я прекъсне:

— Глория би била една млада глупачка, ако не се омъжи за него. — Той спря и я погледна, лицето му наподобяваше бойна карта с линии и падини, изцедено и напрегнато в израз на безкрайно усилие да премахне каквато и да било следа от подозрение в думите му. — Глория е дива, лельо Катрин. Тя е неконтролируема. Не знам как е успяла да го постигне, но в последно време се е обградила с най-невероятни приятели. И това като че ли не я притеснява. А мъжете, с които се движи из Ню Йорк, са… — той поспря, за да си поеме дъх.

— Да, да, да — намеси се мисис Гилбърт, правейки отчаян опит да прикрие огромния интерес, с който слушаше.

— Е — продължи Ричард Керъмъл тежко, — това е положението. Искам да кажа, че мъжете, с които тя излизаше, и хората, с които се срещаше, бяха от класа. А сега не е така.

Мисис Гилбърт премигна много бързо — гръдта й потрепна, изпълни се с въздух, задържа се така за момент, после го издиша, при което се изля потоп от думи.

Знаела, почти изплака тя, шепнейки; о, да, майките виждали тези неща. Но какво можела да направи? Той познавал Глория. Достатъчно добре я познавал, за да знае колко е безнадеждно човек да опитва да се справи с нея. Глория била безкрайно разглезена — и то по доста своеобразен начин. Тя самата я кърмила до тригодишната й възраст, когато вероятно спокойно би могла да гризе вафли. Възможно е — човек никога не знаел — тъкмо това да бе придало здравина и твърдост на цялата й личност. А след това, откакто навършила дванадесет години, около нея винаги имало толкова момчета — о, такъв рояк, че й било трудно да се движи. На шестнадесет години започнала да ходи по танци в подготвителните класове, а после и в колежите. И навсякъде, където отидела, все момчета, момчета, момчета. Отначало, о, докато навършила осемнадесет години, имало толкова много, та изглеждало, че тя никога не се вижда с някое момче повече, отколкото с останалите, но после сякаш започнала да ги подбира.

Тя знаела, че Глория имала поредица от любовни връзки, които продължили около три години, а може би и дузина наведнъж. Някои момчета били ученици в колеж, други — току-що завършили; общо взето, тези истории продължавали по няколко месеца всяка, като между тях имало някои по-незначителни залитания. Веднъж или два пъти това продължило повече и майка й се надявала, че тя ще се сгоди, но винаги се появявал някой друг… някой нов…

Мъжете? О, тя буквално ги съсипвала! Един-единствен бе успял да запази някакво достойнство, но той бил същинско дете, младият Картър Кърби от Канзас Сити, който в крайна сметка се оказал тъй измамен, че един следобед просто отплувал с наранената си суета и на следващия ден заминал за Европа с баща си. Останалите били злочести. Те като че ли никога не успявали да разберат кога са й омръзнали, а Глория рядко била преднамерено нелюбезна. Те продължавали да звънят, да й пишат писма, да опитват да я видят, правели дълги пътувания след нея из страната. Някои дори се изповядвали на мисис Гилбърт, увещавайки я с изпълнени със сълзи очи, че никога нямало да могат да се съвземат след Глория… въпреки че оттогава насам поне двама от тях се били оженили. Но Глория като че ли оставяла трупове след себе си — до ден-днешен мистър Карстеърс се обаждал веднъж седмично и й изпращал цветя, а тя дори вече не си правела труда да ги връща.

Няколко пъти, поне два, според мисис Гилбърт, се било стигало до годеж в тесен кръг — с Тюдор Бърд и онзи Холкоум от Пасадена. Тя била сигурна в това, тъй като — без да навлиза в подробности — бе влизала неочаквано и заварвала Глория да се държи, е, нали разбирал, като доста сгодена. Тя, разбира се, не била говорила с дъщеря си за това. Все пак у нея имало известна деликатност, пък и освен това всеки път се надявала, че до няколко седмици ще чуе новината. Но новина така и не се появявала. Вместо това се появявал нов мъж.

Какви сцени! Млади мъже се разхождали напред-назад из библиотеката, досущ като тигри в клетка! Млади мъже, които разменяли гневни погледи в коридора, докато едни влизат, а други си тръгват! Млади мъже, които звънели по телефона и на които им било затваряно! Млади мъже, които представлявали заплаха за Южна Америка!… Млади мъже, пишещи най-трогателни писма! (Тя не даде някакви пояснения в тази насока, но Дик беше сигурен, че очите на мисис Гилбърт бяха виждали някои от тези писма.)

… И Глория, между сълзи и смях, тъга, радост, разлюбена и влюбена, нещастна, изнервена, спокойна, сред купчина подаръци, които трябвало да връща, снимки в рамки, които трябвало да сменя, горещи вани и всичко отначало — със следващия.

Това състояние на нещата продължавало, дори придобивало вкус на постоянство. Нищо не наранявало Глория, нито пък я вълнувало. И тогава един ден, като гръм от ясно небе, тя съобщила на майка си, че учениците я отегчавали. Повече в никакъв случай нямало да ходи на танци в колежите.

Така започнала промяната — не толкова в навиците й, тъй като тя продължавала да танцува и да има както винаги много „срещи“ — но това били срещи от различен характер. Преди било въпрос на гордост, на собственото й тщеславие. По всяка вероятност тя била най-известната и най-търсената красавица в страната. Глория Гилбърт от Канзас Сити! И тя жестоко се подхранвала от тази слава — наслаждавала се на тълпите около себе си, на начина, по който най-желаните мъже я ухажвали; наслаждавала се на жестоката ревност от страна на останалите момичета; наслаждавала се на невероятните, дори можело да се каже скандални и, за радост на майка й, абсолютно безпочвени слухове за себе си — например, че една нощ е влязла в плувния басейн на Йейл по вечерна рокля от шифон.

И възхищавайки се на всичко това със суета, която по-скоро подобавала на мъж — сякаш била изградила шеметна и бляскава кариера, — внезапно започнала да изпитва естетическа наслада от себе си. Оттеглила се. Тя, която бе стояла в центъра на безброй забави, която със замах била опустошила множество бални зали под нежните погледи на хиляди очи, като че ли вече не се вълнувала от това. Тези, които сега се влюбвали в нея, били отпращани набързо и почти ядовито. Била обхваната от апатия и се движела с най-безличните мъже. Непрекъснато отменяла ангажиментите си, но не както в миналото поради непоколебимата си увереност, че тя е идеална и мъжът, когото е наранила, ще се държи като домашно животно — а от безразличие, без каквото и да било презрение или гордост. Тя вече не превземала мъжете с ярост — прозявала се в тяхно присъствие. Като че ли — колкото и да било странно — на майка й й се струвало, че тя изстива.

Ричард Керъмъл слушаше. Отначало той стоеше, но тъй като разказът се задълбочи — тук бе предаден едва наполовина, а лелята наблегна върху всички странични ефекти на младостта върху душата на Глория и собствените си терзания, — той притегли един стол и продължи да я слуша внимателно, докато тя се носеше, между сълзи и печална безпомощност, по дългата житейска история на Глория. Когато стигна до случката от миналата година, в която се разправяше за разпръснати из цял Ню Йорк фасове, на които пишело „Миднайт Фролик“ и „Джъстийн Джонсън Литъл Клъб“, той бавно започна да кима, а после по-бързо и по-бързо, докато към края на разказа й главата му се тресеше, подобно на навита на пружина кукла, като по този начин изразяваше… почти всичко.

В известен смисъл миналото на Глория за него беше стара история. Той го бе проследил с очите на журналист, тъй като някой ден щеше да напише книга за нея. Но интересите му, поне в настоящия момент, бяха интересите на семейството. Той искаше да знае по-конкретно кой бе този Джоузеф Блокман, с когото я бе виждал няколко пъти. А и онези две момичета, с които тя бе непрекъснато, „тази“ Рейчъл Джерил и „тази“ мис Кейн — определено мис Кейн не бе от типа момичета, които човек би свързал с Глория!

Но моментът бе отминал. Мисис Гилбърт се бе изкачила към масивната част на своето изложение и се канеше да се спусне бързо надолу по ски пистата или да се строполи. Очите й бяха като синьо небе, гледано през две кръгли червени стъкла. Плътта около устните й трепереше.

И в този момент вратата се отвори и в стаята влязоха Глория и споменатите по-горе две млади дами.

Две млади дами

— Е!

— Как сте, мисис Гилбърт!

Мис Кейн и мис Джерил бяха представени на мистър Ричард Керъмъл.

— Това е Дик. — Смях.

— Толкова съм слушала за вас — каза мис Кейн между едно изкискване и писък.

— Здравейте — каза мис Джерил свенливо.

Ричард Керъмъл се опита да се раздвижи, като че ли за да накара фигурата си да изглежда по-добре. Той се разкъсваше между вродената си сърдечност и факта, че смяташе тези момичета за прекалено обикновени — и неизискани.

Глория бе изчезнала в спалнята.

— Заповядайте, седнете — покани ги мисис Гилбърт, която до този момент вече бе заприличала на себе си. — Свалете палтата си.

Дик се безпокоеше от някоя нейна забележка за възрастта на душата му, но забрави угризенията си в стремежа си да направи пълен и съзнателен анализ на двете млади дами от позициите на романист.

Мюриъл Кейн произхождаше от издигащо се в обществото семейство от Ийст Ориндж. Тя бе по-скоро ниска, отколкото дребна, и показваше дръзко колебание между закръглеността и дебелината. Косата й бе черна и изрядно подредена. Това, наред с хубавите й, леко кравешки очи и възчервените й устни, я доближаваше до известната киноактриса Теда Бара. Хората непрекъснато й казваха, че е „вамп“, и тя им вярваше. Тайно се надяваше, че те се страхуват от нея, и при всякакви обстоятелства правеше и невъзможното да създава впечатление за опасност. Един мъж с въображение би успял да забележи червеното знаме, което тя непрекъснато носеше, развявайки го устремено, умолително — и, уви, с малко очевидна полза. Освен това тя беше и напълно в крак с времето: знаеше всички най-нови песни и когато на грамофона се въртеше някоя от тях, ставаше и започваше да поклаща рамене напред и назад и да щрака с пръсти. Ако нямаше музика, сама си тананикаше.

Разговорите й също бяха в крак с времето. „Не ме е грижа — казваше тя, — ако се разтревожа, ще си разваля фигурата“, и още: „Не мога да удържа краката си, когато чуя тази мелодия. О, скъпи!“

Ноктите й бяха твърде дълги и изпилени, боядисани в един неестествен и като че трескав розов цвят. Дрехите й бяха прекалено прилепнали, прекалено модни, очебийни, погледът й беше твърде дяволит, а усмивката й — твърде престорено свенлива. Изобщо от главата до петите тя бе толкова преувеличена, че беше достойна за съжаление.

Другото момиче очевидно бе по-чувствителна душа. Тя бе една изискано облечена еврейка с тъмна коса и приятен млечен тен. Изглеждаше свенлива и загадъчна и тези две качества подчертаваха доста деликатния чар, който витаеше около нея. Семейството й бяха „епископалисти“^[3], имаха три малки магазина за козметика на Пето Авеню и живееха във величествен апартамент на Ривърсайд Драйв. След няколко мига на Дик започна да му се струва, че тя се опитва да подражава на Глория, и се зачуди защо другите винаги избират да имитират неподражаеми хора.

— Прекарахме лудо! — възкликна ентусиазирано Мюриъл. — Зад нас в автобуса имаше една побъркана. Направо бе откачена! Непрекъснато говореше на себе си как искала да направи еди-какво си на еди-кого си. Бях направо потресена, а Глория просто не искаше да слезе.

Мисис Гилбърт отвори уста, очевидно впечатлена от чутото.

— Наистина ли?

— О, тя беше луда. Но, слава богу, не ни направи нищо. Гадост! Страхотия! Мъжът, който седеше срещу нас, каза, че лицето й било подходящо за нощна сестра в приют за слепи, и ние изквичахме от възторг, а мъжът ни погна.

В този момент откъм спалнята се появи Глория и всички погледи едновременно се насочиха към нея. Двете момичета се превърнаха в сенчест и почти незабележим фон.

— Говорехме за теб — каза Дик бързо, — майка ти и аз.

— Е? — отвърна Глория.

Последва пауза. После Мюриъл се обърна към Дик:

— Вие сте известен писател, нали?

— Писател съм — призна той свенливо.

— Винаги съм казвала — продължи сериозно Мюриъл, — че ако имах време да записвам преживяванията си, би излязла чудесна книга.

Рейчъл се изкиска съчувствено, а Ричард Керъмъл се поклони почти протоколно. Мюриъл продължи:

— Но не разбирам как можете да седнете и да го правите. А пък поезията! Господи, не мога да римувам дори два реда. Е, защо ли се тревожа!

Ричард Керъмъл едва се въздържа да не избухне в смях. Глория дъвчеше желиран бонбон и се взираше унесено през прозореца. Мис Гилбърт се изкашля.

— Но нали разбирате — каза тя като увод на предстоящото си изложение, — вие не сте древна душа като Ричард.

Древната душа въздъхна облекчено — най-после и това бе изречено.

После, сякаш бе обмисляла нещо от пет минути насам, Глория внезапно се обади:

— Ще поканя гости.

— О, ще мога ли да дойда? — изписка Мюриъл със закачлива дързост.

— На вечеря. Седем души: ние с Мюриъл и Рейчъл, ти, Дик, Антъни, онзи младеж Ноубъл — харесвам го — и Блокман.

Мюриъл и Рейчъл почти замъркаха от екстаз и ентусиазъм. Мисис Гилбърт премигна и лицето й се озари. С привидно нехайство Дик попита:

— Кой е този Блокман, Глория?

Долавяйки известна враждебност, Глория се обърна към него.

— Джоузеф Блокман? Той е човек от киното. Вицепрезидент на „Филмс пар екселанс“. Двамата с татко имат общ бизнес.

— О!

— Е, ще дойдете ли?

Всички щяха да дойдат. Определиха ден от седмицата. Дик стана, взе шапката, палтото и шала си и се усмихна на всички.

— Довиждане — помаха Мюриъл весело, — обадете ми се някой път.

Ричард Керъмъл се изчерви заради нея.

Злощастният край на Рицаря О’Кийф

Беше понеделник и Антъни заведе Джералдин Бърк на обяд в „Бо’з ар“. След това се качиха в неговия апартамент и той докара масичката на колелца, която съхраняваше запасите му от ликьор, отбран вермут, джин и абсент, използвани за стимул.

Той се забавляваше с Джералдин Бърк, портиерка у Кейт, от няколко месеца насам. Тя искаше твърде малко и той я харесваше, особено след като предното лято бе имал жалка авантюра с една дебютантка и беше установил, че след пет-шест целувки от него се очакваше да направи предложение, а това го отказа да си има работа с момичета от своята класа. Единственото, което си позволяваше, бе да гледа с критично око на техните недостатъци: някои физически несъвършенства или липса на изтънченост. Но към момиче, което беше портиерка у Кейт, той имаше различен подход. Човек би могъл да толерира у един прислужник недостатъци, които биха били непростими дори и за случаен познат от неговото социално ниво. Джералдин, свита в долния край на канапето, го гледаше с присвитите си и леко полегати очи.

— Ти май пиеш непрекъснато, а? — попита тя неочаквано.

— Защо? Е, може и така да е — отвърна Антъни с известно учудване. — Ти не правиш ли така?

— Не. Понякога ходя на забави — нали знаеш, веднъж в седмицата, но и там пия само по две-три питиета. А ти и твоите приятели пиете непрекъснато. Така ще си съсипеш здравето.

Антъни се почувства леко засегнат.

— Колко любезно от твоя страна, че си се загрижила за мен.

— Да, така е.

— Не пия чак толкова — заяви той. — Миналия месец не съм сложил капка в устата си в продължение на три седмици. А и се отрязвам само веднъж седмично.

— Но ти пиеш по нещо всеки ден, а си само на двайсет и пет. Нямаш ли някакви амбиции? Помисли си какво ще стане с теб на четиридесет?

— Тайно се надявам да не доживея до толкова.

Тя цъкна с език.

— Ти си лууд! — каза тя, докато той си разбъркваше още един коктейл — да не би да си някакъв роднина на Адам Печ?

— Да, той ми е дядо.

— Наистина ли? — Тя се развълнува необичайно много.

— Абсолютно.

— Странно. Дядо ми работеше при него.

— Чудато старче е той.

— Добър ли е? — попита тя.

— Е, в личния си живот рядко е безпричинно отвратителен.

— Разкажи за него.

— Ами — замисли се Антъни — съвсем е повехнал и има остатъци от някаква сивкава коса, която винаги изглежда, като че през нея току-що е преминал порив на вятъра. А освен това е много морален.

— Той е направил доста добрини — каза Джералдин с крайно сериозно изражение.

— Глупости! — присмя се Антъни. — Той е едно набожно магаре… с пилешки мозък.

Съзнанието й се отклони от тази тема и прелитна на друго място.

— Защо не живееш с него?

— А защо да не живея в дома на някой методистки енорийски свещеник?

— Ти си лууд!

И тя отново цъкна с език в израз на неодобрение. Антъни си помисли колко високо добродетелна бе тази малка бездомница — и колко напълно нравствена щеше да бъде, след като неизбежната вълна я пометеше и отмиеше от пясъците на почтеността.

— Мразиш ли го?

— Не знам. Никога не съм го харесвал. Човек никога не харесва хората, които му помагат.

— А той мрази ли те?

— Скъпа ми Джералдин — опита се да протестира Антъни, като същевременно се намръщи, — защо не си сипеш още един коктейл. Аз го дразня. Ако си запаля цигара, той влиза в стаята и започва да души. Той е превзет, досаден е, а освен това е и лицемер. Едва ли щях да ти разправям тези неща, ако не бях изпил няколко питиета, но това май няма значение.

Джералдин проявяваше все по-голям интерес. Тя държеше чашата си между палеца и показалеца си, без да отпива от нея, и го гледаше с известно страхопочитание.

— Какво имаш предвид, като казваш, че е лицемер?

— Е — отвърна Антъни нетърпеливо, — може и да не е. Но той не харесва нещата, които аз харесвам, и поне що се отнася до мен, намирам го за безинтересен.

— Хм.

Любопитството й като че ли бе донякъде задоволено. Тя се отпусна назад върху канапето и отпи от коктейла си.

— Странен си — отбеляза замислено. — Не иска ли някоя да се омъжи за теб, защото дядо ти е богат?

— Не, но не бих ги обвинявал, ако искаха. Пък и както виждаш, нямам намерение да се женя.

Джералдин не му повярва.

— Някой ден ще се влюбиш. О, да… знам го — кимна тя мъдро.

— Щях да бъда идиот, ако бях прекалено сигурен. Това съсипа Рицаря О’Кийф.

— Кой е той?

— Продукт на великолепното ми въображение. Той е мое творение, Рицарят О’Кийф.

— Лууд! — измърка тя приятно, мятайки своеобразната си въжена стълба, с която свързваше всички пролуки и се изкачваше след превъзхождащите я по ум. Подсъзнателно чувстваше, че това съкращава разстоянията и я доближава до човека, чието въображение й убягва.

— О, не! — противопостави се Антъни. — О, не, Джералдин! Не се отнасяй така с Рицаря. Ако чувстваш, че си неспособна да го разбереш, няма да го пускам при теб. Пък и бездруго изпитвам леко неудобство поради неговата окаяна репутация.

— Мисля, че мога да разбера всичко, което има някакъв смисъл — сопна се Джералдин.

— В такъв случай в живота на Рицаря има различни епизоди, които биха могли да се окажат забавни.

— Е?

— Ненавременният му край ме накара да се замисля за него и да го вмъкна в разговора. Преди всичко мразя да разказвам за края му, но като че ли е неизбежно Рицарят да не навлезе в живота ти.

— Е, какво толкова за него? Умрял ли е?

— Да! По следния начин. Той бил ирландец, Джералдин, полуреален ирландец — от най-дивите, с едва доловим провинциален акцент и червеникава коса. Бил изгонен от Ерин в последните дни на рицарството и, разбира се, преминал във Франция. Рицарят О’Кийф, Джералдин, подобно на мен, имал една слабост. Той бил извънредно податлив към всякакви видове жени, във всякакво състояние. Освен това бил сантиментален, бил и романтична натура, суетен мъж, движен от силни страсти, малко недовиждащ с едното око и почти напълно сляп с другото. А мъж, тръгнал да завладява света в неговото състояние, е почти толкова безпомощен, колкото и лъв без зъби, тъй че в резултат на това Рицарят в продължение на двадесет години бил безкрайно нещастен от купища жени, които го мразели, използвали го, отегчавали го, изкарвали го от търпение, поболявали го, харчели парите му, правели го на глупак — или накратко, както е прието да се казва навред по света — обичали го.

Това било лошо, Джералдин, и тъй като Рицарят, с изключение на тази си единствена слабост, тази своя изключителна податливост, бил проницателен мъж, решил, че трябва да се избави веднъж завинаги от връхлитащите го фурии. С тази цел той отишъл в един много известен манастир в Шампан, наречен — е, сега е познат като „Свети Волтер“. В „Свети Волтер“ имало правило никой от монасите да не слиза в приземния етаж на манастира, докато е жив, а вместо това да се посвети на молитви и размисъл в една от четирите кули, които били наречени според четирите добродетели, напътстващи манастира: Бедност, Целомъдрие, Подчинение и Мълчание.

Когато дошъл денят, в който Рицарят трябвало да каже сбогом на света, той бил безкрайно щастлив. Подарил всичките си гръцки книги на хазяйката си, меча си изпратил в златна ножница на краля на Франция, а вещите си, които му напомняли за Ирландия, дал на младия хугенот — продавач на риба на улицата, където живеел.

После, яздейки, отишъл до „Свети Волтер“, където пред вратите убил коня си и дал трупа на манастирския готвач.

В пет часа същата вечер той за пръв път се почувствал напълно свободен от секса. Никоя жена не можела да проникне в манастира. Никой монах не можел да слезе под втория етаж. И докато се качвал по витата стълба, която водела към килията му на самия връх на Кулата на Целомъдрието, той поспрял за миг до един отворен прозорец, откъдето на петнадесетина метра отдолу се виждал пътят. Толкова е красив, помислил си той, светът, който напускал, златният слънчев дъжд, лееш се по полята, свежестта на дърветата в далечината, лозята — тихи и зелени, простиращи се на мили пред очите му. Подпрял лакти на рамката на прозореца и вперил взор във виещия се път.

Случило се така, че Терез, момиче на шестнадесет години от съседното село, минавало в този момент по същия този път, който се виел покрай манастира. Пет минути преди това малката лентичка, която придържала чорапа към хубавото й краче, се била скъсала. Тъй като била извънредно скромно девойче, тя отначало си помислила, че ще я оправи, когато се прибере вкъщи, но после дотолкова се притеснила от това, та решила, че не може да продължи така. И минавайки покрай Кулата на Целомъдрието, се спряла и с изящен жест повдигнала полите си — колкото се може по-малко, трябва да й се признае, — за да оправи жартиера си.

А горе, в Кулата, най-новият обитател на „Свети Волтер“, като че дръпнат напред от гигантска и неудържима ръка, се навел през прозореца. Накланял се все повече и повече, когато внезапно един от камъните се разхлабил под тежестта му, откъснал се от зида с мек, почти приятен звук — и първо с главата напред, после с краката надолу, а накрая с мощно и зрелищно завъртане Рицарят О’Кийф полетял на път към твърдата земя и вечните мъки.

Терез била така разстроена от случилото се, че тичала през целия път до къщи и в продължение на десет години всеки ден прекарвала по един час в тайни молитви за душата на монаха, на когото вратът и обетите били пречупени в онзи злощастен неделен следобед.

А Рицарят О’Кийф бил заподозрян в самоубийство и не го погребали в светото гробище, а го заровили набързо в една недалечна нива, където несъмнено години наред подобрявал качеството на почвата. Такъв бил ненавременният край на един много смел и галантен джентълмен. Какво ще кажеш, Джералдин?

Но Джералдин, изгубена доста преди това, можа само да се усмихне дяволито, да поклати показалец и да повтори своето знаменитото, приложимо за всякакви случаи изказване:

— Луд! Лууд!

„Слабоватото му лице е любезно — помисли си тя, — а очите му са нежни.“ Тя го харесваше, тъй като бе арогантен, без да е самонадеян, и тъй като, за разлика от повечето мъже, с които се запознаваше в театъра, той изпитваше ужас да бъде център на вниманието. Каква странна и безсмислена история! Но случката с жартиера й се беше сторила забавна!

След петия коктейл той я целуна и двамата прекараха почти цял час в смях, прегръдки и полупотисната страст. В четири и половина тя заяви, че има някаква работа, и отиде в банята да си оправи косата. Отказа му да й поръча такси и застана на вратата.

— Ще се ожениш — настоя тя, — почакай и ще видиш.

Антъни си играеше с една стара топка за тенис и я тупна няколко пъти в пода, преди да отговори леко язвително:

— Джералдин, ти си една малка идиотка.

Тя се усмихна предизвикателно.

— О, така значи? Искаш ли да се обзаложим?

— Това би било ужасно глупаво.

— О, така ли? Е, аз се обзалагам, че ще се ожениш за някоя, преди да е изминала и година.

Антъни подхвърли тенис топката много силно. „Това е един от красивите му дни“, помисли си тя. Меланхолията в тъмните му очи бе изместена от някаква настойчивост.

— Джералдин — каза той най-после, — първо, нямам за кого да се оженя; второ — нямам достатъчно пари да издържам двама души; трето — силно се противопоставям на брака при хора от моя тип; и четвърто — отвращава ме дори теоретичното обмисляне на подобна възможност.

Но Джералдин само присви многозначително очите си, цъкна с език и заяви, че трябва да върви. Беше късно.

— Обади ми се скоро — напомни му тя, когато той я целуна за довиждане. — Предишния път не ми се обади цели три седмици.

— Добре — обеща той искрено.

Антъни затвори вратата, върна се в стаята и постоя известно време замислен и стиснал силно топката за тенис в ръка. Чувстваше как го обзема безкрайно усещане за самота. Подобно състояние бе изпитвал и докато се разхождаше из улиците, седеше зад бюрото си, хапеше между зъбите си безцелно и потиснато някой молив. Това бе едно безутешно вглъбяване в себе си, търсене на външна изява, без какъвто и да било излаз, чувство за неумолимия бяг на времето, безспирен и безполезен — успокояван единствено от убеждението, че няма какво да се губи, тъй като всички усилия и придобивки бяха еднакво безполезни.

Той мислеше емоционално — на глас, с възклицания, тъй като бе наранен и объркан.

— Нямам никакво намерение да се женя, за бога!

Внезапно запрати яростно тенис топката към отсрещната стена, тя за малко не уцели лампата, след което подскочи един-два пъти и се притаи върху пода.

Слънчева и лунна светлина

За вечерята Глория бе запазила маса в „Каскадите“ на „Билтмоур“ и когато гостите се срещнаха във фоайето отвън малко след осем, „онзи тип Блокман“ бе прицел на шест мъжки очи. Беше набит, червендалест евреин на около тридесет и пет години, с изразително лице, прихлупено от права коса с пясъчен цвят — и несъмнено при повечето бизнес срещи личността му се възприемаше като предразполагаща. Той се приближи до групичката на тримата младежи, които стояха и пушеха в очакване на домакинята си, и се представи с прекалено очебийна увереност, въпреки че оставаше под съмнение дали успя да създаде желаното впечатление за лека и иронична хладина: маниерите му не съдържаха и намек за това.

— Роднина ли сте на Адам Дж. Печ? — попита той Антъни, изпускайки две тънки струйки дим от ноздрите си.

Антъни призна с едва доловима усмивка.

— Чудесен човек — изрече Блокман задълбочено. — Един удачен пример за добър американец.

— Да — съгласи се Антъни, — така е.

… „Отвращават ме тези недоопечени мъже — помисли си той хладно. — Изглежда, като че е сварен! А би трябвало да го върнат обратно във фурната, само още една минутка и ще е готов.“

Блокман хвърли поглед към часовника си.

— Време е тези момичета да се появят…

Антъни бе притаил дъх. Положението ставаше…

… но последва още по-широка усмивка:

— Нали знаете какви са жените.

Тримата млади мъже кимнаха. Блокман се огледа небрежно около себе си, погледът му спря критично върху тавана, а после се плъзна надолу. Изражението му бе комбинация от чертите на фермер от Средния запад, любуващ се на пшеницата си, и на актьор, който недоумяваше дали са го забелязали — всъщност то се вписваше в общоприетия маниер на повечето американци. Когато свърши огледа си, той бързо се обърна към триото, решен да им нанесе съкрушителния си удар.

— Вие колеж ли сте завършили?… Харвард, значи? Струва ми се, че ония от Принстън ще ви победят на хокей.

Нещастник. За пореден път се провали. Те бяха завършили преди три години и освен това се интересуваха само от големи футболни мачове. Дали след провала и на това си остроумие мистър Блокман щеше да разбере неподходящата атмосфера, в която бе попаднал, обаче бе доста проблематично, тъй като…

Пристигна Глория. Мюриъл пристигна. Рейчъл пристигна. След едно набързо „Хей, здравейте!“, избъбрено от Глория и отразено от останалите две, трите се вмъкнаха в дамската тоалетна.

След миг Мюриъл се появи в изящно облекло, освободена от връхните си дрехи, и се плъзна към тях. Тя плуваше в свои води: абаносовата й коса бе пригладена назад, клепачите й бяха почернени, от нея се носеха неудържими талази парфюм. Тя бе във вихъра на способностите си като сирена, или както бе по-популярното название „вамп“ — похитителка и унищожителка на мъже, която безскрупулно и невъзмутимо си играеше с техните чувства. Нещо в целенасочеността на нейните усилия очарова Моури от пръв поглед — жена с широки бедра, обещаващи гъвкавостта на пантера! Докато чакаха трите допълнителни минути на Глория и, както учтивостта го изискваше, на Рейчъл, той не можа да откъсне очи от нея. Тя отмяташе глава, свеждаше мигли и хапеше долната си устна, демонстрирайки удивителна свенливост. Поставяше ръце на ханша си и се люлееше в такт с музиката, казвайки:

— Чували ли сте по-съвършен рагтайм? Просто не мога да удържа раменете си, когато го слушам.

Мистър Блокман галантно плесна с ръце.

— Трябва да сте на сцената.

— Бих искала! — извика Мюриъл. — Ще ме подкрепяте ли?

— Разбира се.

С подобаваща скромност Мюриъл прекрати движенията си, обърна се към Моури и го запита какво е гледал тази година. Той го възприе като отнасящо се до драматичния живот и двамата започнаха една весела и въодушевяваща размяна на заглавия по следния начин:

МЮРИЪЛ: Гледали ли сте „Глътка от моето сърце“?

МОУРИ: Не, не съм.

МЮРИЪЛ (запалено): Чудесна е! Трябва непременно да я видите.

МОУРИ: А гледали ли сте „Омар и палатката“?

МЮРИЪЛ: Не, но чух, че било чудесно. Горя от нетърпение да го видя. Били ли сте на „Честно и по-топло“?

МОУРИ (изпълнен с надежда): Да.

МЮРИЪЛ: Не ми хареса. Същински боклук.

МОУРИ (укротено): Да, така е.

МЮРИЪЛ: Но снощи гледах „В рамките на закона“ и мисля, че беше чудесно. Гледали ли сте „Малкото кафене“?…

И това продължи, докато запасът им от пиеси се изчерпа. Междувременно Дик се обърна към мистър Блокман, решен да изчерпи и малкото злато, което обещаваше невзрачната му същност.

— Чух, че всички нови романи се продават на киното веднага щом се появят.

— Така е. Основното нещо в един филм е силният сюжет.

— Да, предполагам.

— Толкова много романи са пълни с разговори и психология. Те, разбира се, не са особено ценни за нас. Не е възможно да се направят интересни за екрана.

— Значи вие поставяте сюжета на първо място? — попита Ричард в състояние на проблясък.

— Разбира се. Най-напред сюжетът.

Той поспря и отмести погледа си. Мълчанието му продължи известно време и обхвана и останалите, сякаш някой им беше размахал предупредително пръст. Глория, следвана от Рейчъл, се появи откъм дамската тоалетна.

Докато вечеряха, наред с някои други неща, се установи, че Джоузеф Блокман никога не танцува, но по време на музиката съзерцаваше останалите с отегчената поносимост на възрастен, попаднал сред деца. Той беше мъж с достойнство и гордост. Роден в Мюнхен, бе започнал американската си кариера като продавач на фъстъци към един пътуващ цирк. На осемнадесетгодишна възраст вече имал самостоятелен номер в програмата, а скоро след това станал собственик на второкласно вариете. Тъкмо когато филмовата индустрия излизала от стадия на любопитството и станала многообещаваща, той бил амбициозен младеж на двадесет и шест с пари за инвестиране, достойни за уважение финансови амбиции и добри работни познания за популярния шоубизнес. Оттогава бяха минали девет години. Филмовата вълна го бе издигнала на гребена си, за разлика от десетките други мъже, които бе провалила, въпреки че те имаха повече финансови възможности, повече въображение и повече практически осъществими идеи… и ето го сега — седеше и съзерцаваше безсмъртната Глория, заради която младият Стюърт Холкоум бе пропътувал разстоянието от Ню Йорк до Пасадена — наблюдаваше я и знаеше, че скоро тя ще да престане да танцува, ще се върне и ще седне от лявата му страна.

Той се надяваше тя да побърза. Стридите бяха сервирани преди няколко минути.

Междувременно Антъни, който на масата пък седеше отляво на Глория, сега танцуваше с нея, носейки се с уверена стъпка по паркета. Тази гледка величаеше деликатността на момичето и бе изпълнена с такава интимност, че сякаш всички останали трябваше да разберат: „По дяволите! Не ни пречете!“

— Е — започна той, гледайки я в ръцете си, — тази вечер си дяволски сладка.

Тя срещна погледа му на около петнадесетина сантиметра над очите си.

— Благодаря… Антъни.

— Всъщност ти си неудобно красива — добави той. Този път на лицето му нямаше усмивка.

— А ти си много чаровен.

— Не е ли страхотно? — изсмя се той. — Всъщност ние взаимно се одобряваме.

— И с теб ли е така? — Тя бързо се хвана за подхвърлената от него забележка, както правеше винаги в случаите, когато доловеше и най-лекия недообяснен намек за себе си.

Той снижи глас и думите му прозвучаха като небрежно подхвърлена шега:

— Може ли един свещеник да одобрява папата?

— Не знам… но ми се струва, че това е най-неясният комплимент, който съм получавала.

— Е, може би бих могъл да измисля някоя и друга баналност.

— О, не бих искала да се напрягаш. Виж Мюриъл! Точно до нас.

Той хвърли поглед през рамото си. Мюриъл бе положила бляскавата си буза върху ревера на смокинга на Моури Ноубъл, а напудрената й лява ръка бе демонстративно свита зад главата му. Човек неминуемо се питаше защо ли пропуска да докосне врата му. Очите й, извърнати по посока на стените, шареха усилено напред-назад. Бедрата й се поклащаха и докато танцуваше, непрестанно си тананикаше нещо тихичко. Отначало изглеждаше, че са вариации върху песента на някакъв чужд език, но впоследствие се оказа, че тя просто се опитва да запълни ритъма с единствените думи, които знаеше — заглавието:

Той е дете на рагтайма,

на рагтайма.

Той е дете на рагтайма,

раг-раг-раг-тайма,

раг-раг-тайма… —

и така се редяха фрази, все по-странни и примитивни. Когато улови удивените погледи на Антъни и Глория, тя само им отвърна с лека усмивка и полупритваряне на очите си, за да покаже, че музиката тъй дълбоко влиза в душата й, че я довежда до екстаз и заразителен транс.

Музиката спря и те се върнаха на масата си, чийто единствен, но достоен посетител се надигна и поздрави всеки от тях с усмивка, тъй предразполагаща, сякаш в следващия миг щеше да им стисне ръцете и да ги поздрави за блестящото изпълнение.

— Блокхед^[4] никога не танцува! Може би има дървен крак — отбеляза Глория към масата като цяло. Тримата млади мъже се сепнаха, а джентълменът, за когото ставаше дума, премигна нервно.

Това бе единственият груб момент в познанството на Блокман с Глория. Тя безмилостно си правеше шеги с името му. Отначало беше „Блокхаус“^[5], а после се превърна в по-оскърбителното „Блокхед“. С доста настойчив подтекст на ирония той я бе помолил да използва малкото му име и на няколко пъти тя се бе подчинила на това му желание — но после се бе върнала, безпомощна, покаяна, но с разтоварващ смях, отново към „Блокхед“.

Това бе много тъжно и безсмислено.

— Боя се, че мистър Блокман ни смята за една фриволна тълпа — въздъхна Мюриъл, като помаха вилицата си със закрепена върху нея стрида по посока на въпросния джентълмен.

— Като че ли е така — измърмори Рейчъл.

Антъни опита да си спомни дали тя досега бе казала нещо. Май не. Това бе първата й забележка за вечерта.

Мистър Блокман внезапно се изкашля и каза с висок и отчетлив глас:

— Напротив. Когато един мъж говори, това е просто в рамките на традицията. Той има зад гърба си поне няколко хиляди години. Но жената — о, чрез нейните уста говори потомството.

В зашеметяващата пауза, която последва това удивително изказване, Антъни внезапно се задави с една стрида и побърза да притисне салфетката към лицето си. Рейчъл и Мюриъл леко и донякъде учудено се засмяха, лицата и на двете се зачервиха и те едвам се удържаха да не избухнат в гръмогласен кикот.

… „Господи — помисли си Антъни. — Това вероятно е реплика от някой от неговите филми. Запомнил я е!“ Само Глория не издаде нито звук. Тя фиксираше мистър Блокман с мълчаливо възмущение.

— Е, за бога! Откъде го изровихте това?

Блокман я погледна неуверено, съмнявайки се какви бяха намеренията й. Само след миг обаче възвърна увереността си и прие ироничната и снизходителна усмивка на интелектуалец, който е попаднал сред разглезени и неопитни младежи.

Откъм кухнята се появи супата — но в същия момент и ръководителят на оркестъра се появи откъм бара, където се бе настроил в основната тоналност с помощта на халба бира. Поради това супата поизстина под звуците на една балада, наречена „Всичко е вкъщи, освен съпругата ти“.

После дойде ред и за шампанското и компанията се поразвесели. Мъжете, с изключение на Ричард Керъмъл, пиеха на воля. Глория и Мюриъл отпиваха мънички глътки от чашите си. Рейчъл Джерил изобщо не пиеше. Те седяха, докато оркестърът свиреше валсове, но танцуваха на всички други мелодии — всички, освен Глория, която като че ли бе отегчена и предпочиташе да седи и да пуши на масата, с ленив поглед, който на моменти се оживяваше в зависимост от това дали слушаше Блокман, или забелязваше някоя хубавица сред танцуващите. На няколко пъти Антъни се зачуди какво ли й разправя Блокман. Той дъвчеше една цигара между устните си и след вечерята бе изпаднал в настроение, което го караше оживено да ръкомаха.

Часовникът удари десет и завари Глория и Антъни на дансинга. Когато бяха на безопасно разстояние от масата, тя тихо каза:

— Нека отидем, танцувайки, към вратата. Искам да отскоча до дрогерията.

Антъни послушно я преведе през тълпата към указаната посока. В коридора тя го остави за момент и се появи отново, преметнала през ръка наметката си.

— Искам желирани бонбони — каза тя с извинителна усмивка. — Този път няма да познаеш за какво са ми. Изпитвам желание да си гриза ноктите и ще го направя, ако не си хапна желирани бонбони. — Тя въздъхна и продължи, когато влязоха в асансьора: — Цял ден съм хаплива. Малко съм нервна, нали разбираш. Извинявай за шегата. Не беше нарочно — думите просто сами се подредиха. Глория Гилбърт — шегаджийката.

Достигнаха приземния етаж, минаха покрай сладкарницата на хотела, слязоха по широкото стълбище, преминаха през няколко коридора и откриха една дрогерия в голямото фоайе на Централната автогара. След усилено проучване на щанда с парфюмите, тя направи покупката си. После, като че движени от някакъв неопределим импулс, те тръгнаха, ръка за ръка, не в посоката, откъдето бяха дошли, а навън по Четиридесет и трета улица.

Нощта бе оживена от затоплянето на времето. Бе толкова топло, че бризът, носещ се ниско почти до тротоара, донесе на Антъни невероятното видение за пролет, изпълнена със зюмбюли. В синьото продълговато късче от небе, виждащо се над тях, в полъха на ветреца около тях, илюзията за нов сезон все по-ясно се открояваше на фона на застиналата и уморена атмосфера, която те бяха напуснали. В един притихнал миг шумът от уличното движение и клокоченето на водата по водосточните тръби им се сториха като илюзорно и пречистено продължение на мелодията, на чийто фон бяха танцували последния си танц. Антъни заговори с такава увереност, че думите му като че излизаха от нещо бездиханно и жадувано, което нощта бе породила в техните две сърца.

— Хайде да вземем такси и да се поразходим! — предложи той, без да поглежда към нея.

О, Глория, Глория!

Едно такси спря до тротоара. Когато отплува, подобно на лодка в лабиринтния океан, и се изгуби сред спускащата се нощ и огромните сгради, сред ту затихващи, ту избликващи крясъци и звънтене, Антъни обви ръка около момичето, притегли го към себе си и целуна влажните му детски устни.

Глория мълчеше. Обърна лице към него, бледо под откъслечните светлини, които се преливаха, подобно на лунната светлина, прозираща през листак. Очите й бяха бляскави вълнички по бялото езеро на лицето й, косата й засенчваше челото с някакъв убедителен и непривичен здрач. Със сигурност нямаше любов, дори нямаше и намек за любов. Красотата й бе хладна като лекия бриз, като влажната мекота на устните й.

— На тази светлина си като лебед — прошепна той след миг.

Имаше мълчание, което говореше повече от шепота. Имаше паузи, които като че ли всеки момент щяха да се разпаднат и това можеше да бъде предотвратено единствено като обвиеше ръце около нея и изпиташе чувството, че тя почива в тях, подобно на уловено ефирно перце, носено в мрака. Антъни се засмя беззвучно и поривисто, като вдигна лице и го извърна от нея, донякъде от всеобхващащото го чувство на победа, донякъде от страх да не би изражението му да развали разкошната й неподвижност. Такава целувка — като цвете, допряно до лицето, което не би могло да бъде описано, още по-малко запомнено. Като че красотата й излъчваше от само себе си еманации, които мигновено се настаняваха и веднага се разтваряха в сърцето му.

… Сградите се отдръпваха настрани и сенките им се разтапяха. Сега минаваха по Парк Авеню, а след известно време изплува почти призрачната белота на музея „Метрополитън“, чиято грамада като че ли отекна от шума на минаващото такси.

— Защо, Глория! Защо, Глория!

Очите й сякаш го гледаха от разстояние от хиляди години. Всичките чувства, които може би бе изпитала, всички думи, които би могла да изрече, биха изглеждали неуместни редом с уместното й мълчание — безмълвие на фона на многословната й красота — и на тялото й, близо до него, стройно и хладно.

— Кажи му да обърне — промърмори тя — и бързо да ни върне обратно…

Горе в ресторанта бе горещо. Масата, отрупана със салфетки и пепелници, имаше неразчистен и застоял вид. Те влязоха между танците и Мюриъл Кейн вдигна поглед, изпълнен с прекомерна закачливост.

— Е, къде бяхте вие двамата?

— Да се обадя на мама — отвърна Глория хладно. — Бях й обещала. Пропуснахме ли някой танц?

И тогава се случи нещо, което, колкото и незначително да беше само по себе си, даваше на Антъни повод за размисъл много години след това. Джоузеф Блокман, облегнат на стола си, го фиксира с особен поглед, в който загадъчно и сложно се преплитаха различни чувства. Той не поздрави Глория, само леко се надигна и веднага продължи разговора си с Ричард Керъмъл за влиянието на литературата върху киното.

Магия

Поразителното и неочаквано чудо на нощта избледнява с бавната смърт на последните звезди и преждевременната поява на първите вестникарчета. Пламъкът се превръща в някакъв далечен и платоничен огън. Бялата топлина се е оттеглила от желязото и въглените са изтлели.

По полиците с книги в библиотеката на Антъни, които плътно покриваха една от стените, пълзеше мразовит и дързък сноп светлина и докосваше с ледено неодобрение Тереза Френска и Зулейка Магьосницата — и Хусие Кора, — а после се връщаше назад по рафтовете и годините, за да поспре със съжаление върху често призоваваните сенки на Елена, Таис, Саломе и Клеопатра.

Изкъпан и избръснат, Антъни седеше в креслото с най-големите възглавници и го наблюдаваше, докато при изгрева на слънцето лъчът не се задържа за миг върху копринените ресни на килима — и се скри.

Беше десет часът. „Сънди Таймс“, разпилян в краката му, широко пропагандираше с помощта на илюстрации и статии, обществени прозрения и спортни страници, че през изминалата седмица светът е бил невероятно зает с придвижването си към някаква великолепна, макар и не съвсем ясно определена цел. От своя страна, Антъни бе посетил веднъж дядо си, два пъти борсовия си посредник и три пъти шивача си, а през последния час на последния ден от изминалата седмица бе целунал едно много красиво и очарователно момиче.

Когато се прибра у дома си, въображението му раждаше възвишени, непознати мечти. Внезапно всички колебания бяха изчезнали от главата му, не бяха останали никакви вечни въпроси за решаване и пререшаване. Беше изпитал емоция, която не бе нито душевна, ни физическа, нито пък просто смес от двете, и засега любовта към живота го поглъщаше изцяло и не му позволяваше да мисли за нищо друго. Той с радост би позволил този експеримент да остане единствен и неповторим.

Имаше почти обективното убеждение, че никоя от жените, които познаваше, не би могла по нищо да се сравни с Глория. Тя приличаше единствено на себе си, беше неизмеримо искрена — в това бе сигурен. В сравнение с нея познатите му две дузини ученички и дебютантки, младоженки, бездомници и уличници бяха „женски“, в най-презрения смисъл на тази дума, бяха животни за разплод, които все пак разпръсваха около себе си онази едва доловима миризма, напомняща за атмосферата на пещера и детска стая.

Досега, доколкото можеше да види, тя не се бе поддала на нито едно негово желание, нито пък бе поласкала неговата суета — ако, разбира се, удоволствието, което изпитваше в неговата компания, не се смяташе за ласкаене. Всъщност той наистина нямаше причина да мисли, че го е удостоила с каквото и да било в повече от останалите. Така стояха нещата. Мисълта за някакво усложнение, произтичащо от изминалата вечер, бе колкото далечна, толкова и противна. А и тя бе отрекла случилото се с решителна неискреност. Те бяха двама млади хора с достатъчно въображение, за да различат игра от реалност — и поради чистата случайност, която ги срещна и размина, щяха да твърдят, че не са били засегнати.

След като взе това решение, той отиде до телефона и набра номера на хотел „Плаза“.

Глория беше излязла. Майка й не знаеше нито къде е отишла, нито кога ще се върне.

Странно, но в този момент той за пръв път изпита усещането за нещо нередно в цялата тази история. Имаше някакъв елемент на безсърдечие, почти на непристойност в отсъствието на Глория от дома й. Той подозираше, че излизайки навън, тя е искала да събуди любопитството му и да спечели предимство. Когато се върне, щеше да намери записано името му и да се усмихне. С лека, сдържана усмивка! Вероятно той трябваше да изчака няколко часа, за да отнесе със себе си вкъщи безкрайната нелогичност, с която приемаше случилото се. Каква глупава грешка! Тя щеше да си мисли, че той се смята за особено поласкан. Щеше да мисли, че той реагира с най-неуместна интимност на един съвсем банален епизод.

Той си спомни, че миналия месец домоуправителят му, на когото бе изнесъл една доста несвързана лекция на тема „приятелят на човека“, бе дошъл на следващия ден и поради случилото се предишната вечер се беше настанил до прозореца и бе изпаднал в сърдечна бъбривост в продължение на половин час. Антъни с ужас се питаше дали Глория няма да го погледне така, както той бе погледнал онзи човек. Него — Антъни Печ! Ужас!

Никога не му беше хрумвало, че той е някакъв пасивен елемент, подложен на въздействие от сили над и извън Глория, че е просто чувствителната плака, която запечатва снимката. Някакъв грамаден фотограф бе фокусирал камерата си върху Глория и, щрак! — бедната плака не можеше да не бъде проявена, тъй като подобно на всяко нещо тя бе ограничена по природа.

Антъни се беше излегнал върху дивана, взираше се в оранжевата лампа, безспирно прекарваше тънките си пръсти през тъмната си коса и измисляше нови символи за часовете. Сега тя навярно бе в някой магазин, движейки се гъвкаво сред кадифетата и кожите, а роклята й издаваше приятен шепот сред този свят на копринено шумолене, хладен сопранов смях и аромат на купища откъснати, но живи цветя. Многобройните Мини, и Пърл, и Джуъл, и Джени сигурно се трупаха около нея, подобно на придворни дами, носейки огромни топове крепжоржет, деликатен шифон, хвърлящ пастелни отблясъци върху бузите й, млечнобяла дантела, която да обвие досущ като бледа мъгла шията й — в днешно време дамаската се използваше за обличане на свещеници и дивани, а платовете от Самарканд се помнеха само от стиховете на поетите романтици.

След малко тя щеше да отиде другаде, отмятайки глава стотици пъти под стотици шапки, в напразно търсене на изкуствени черешки, за да подхождат на устните й, или сливи, които да са сочни като тялото й.

Ще настъпи обяд — и тя щеше да забърза до Пето Авеню, подобно на някакъв скандинавски Ганимед^[6], а модерното й кожено палто щеше да се развява в ритъма на стъпките й. Бузите й щяха да станат още по-румени, сякаш вятърът я докосваше с голямата си четка, а дъхът й щеше да наподобява възхитителна мъгла в свежия въздух — и вратите на „Риц“ щяха да се въртят, тълпата щеше да се разделя, петдесет чифта мъжки очи щяха да се вперят в нея, да я поглъщат, а тя щеше да възвръща забравените мечти на съпрузите на немалко напълнели и смешни жени.

Един часът. С вилицата си тя щеше да измъчва сърцевината на някой обожаващ я артишок, докато придружаващият я щеше да я дави в гъстите, капещи реплики на един омаян мъж.

Четири часът. Малките й крачка се движат в ритъма на мелодията, а лицето й ясно се различава сред тълпата. Партньорът й е щастлив като погалено домашно животно и напълно замаян… После — после ще се спусне нощта и може би отново ще я обхване униние. Рекламите ще обливат улиците със светлина. Кой знае? Те не бяха по-умни от него, но може би се опитваха да уловят повторно тази картина, изпълнена със сметана и сенки, която бяха видели предишната нощ на пустото авеню. И може би щяха да успеят, о, да може би! Хиляди таксита щяха да спират до тротоарите и само за него тази целувка нямаше никога да се повтори. В една от хилядите си маски Таис^[7] щеше да спре някое такси, да се качи в него и да обърне лицето си към любовта. И бледостта й щеше да бъде девствена и прекрасна, а целувките й — целомъдрени като луната…

Той развълнувано скочи. Колко ненавреме бе излязла! Най-после бе разбрал какво искаше тя — да я целуне отново, да намери покой в безкрайната й неподвижност. Тя беше краят на всяко безпокойство, на всяко недоволство.

Антъни се облече и излезе, което трябваше да направи доста отдавна, и отиде при Ричард Керъмъл, където в стаята му чу най-новия вариант на последната глава от „Демоничният любовник“. Потърси Глория в шест часа. Откри я чак в осем и — о, връх на върховете! — тя не можела да му отдели време до следващия вторник следобед. Отчупено парче пластмаса изтрака по пода, когато той ядосано захвърли слушалката.

Черна магия

Вторникът бе смразяващо студен. Срещнаха се в два часа и докато се ръкуваха, Антъни объркано се питаше дали някога я е целувал. Почти не му се вярваше — а и наистина се съмняваше, че тя си спомня.

— Търсих те четири пъти в неделя — каза той.

— Така ли?

В гласа й пролича изненада и по лицето й се изписа интерес. Той се прокле мислено за това, че й беше казал. Трябваше да се досети, че гордостта й не се подхранваше от толкова лесни победи. А дори и така не се бе доближил до истината — тъй като никога не й се беше налагало да се тревожи за мъже, тя рядко използваше преднамерените хитрини, измъкванията и капаните, които бяха главните оръжия на посестримите й. Когато тя харесваше един мъж, това само по себе си беше вече номер. А ако мислеше, че го обича — нанасяше финалния си и фатален удар. Чарът й неизменно се запазваше.

— Нямах търпение да те видя — каза той простичко. — Искам да говоря с теб… Имам предвид истински разговор, на място, където можем да бъдем сами. Може ли?

— Какво имаш предвид?

Антъни преглътна внезапно заседналото в гърлото му безпокойство. Стори му се, че тя знаеше какво иска той.

— Имам предвид не да пием чай — отвърна той.

— Ами добре, но не днес. Искам да се пораздвижа. Хайде да вървим пеша!

Беше лют студ. Цялата злоба и омраза, съдържащи се в лудото сърце на февруари, бяха събрани в безнадеждния леден вятър, който вилнееше през Сентръл Парк надолу по Пето Авеню. Беше почти невъзможно да се говори и неудобството го разсейваше, дотолкова, че на Шестдесет и първа улица се извърна и установи, че Глория не е до него. Огледа се. Тя бе на десетина метра зад него, застанала неподвижно, лицето й бе сгушено в яката на коженото палто и изразяваше или яд, или смях — той не можа да определи кое от двете. Антъни се върна.

— Не си прекъсвай разходката заради мен! — извика тя.

— Страхотно съжалявам — отговори той объркано. — Бързах ли много?

— Студено ми е — съобщи тя. — Искам да се прибера. А и ти вървиш прекалено бързо.

— Много съжалявам.

Те тръгнаха към „Плаза“, вървейки един до друг. Искаше му се да види лицето й.

— Мъжете обикновено не потъват чак толкова дълбоко в собствените си мисли, когато са с мен.

— Много съжалявам.

— Интересно.

— Наистина е твърде студено за разходки — каза Антъни бързо, за да прикрие раздразнението си.

Тя не отговори и той продължи да се пита дали ще го отпрати на входа на хотела. Глория обаче влезе вътре мълчаливо и се отправи към асансьора, подхвърляйки към него една-единствена реплика:

— По-добре се качи.

За частица от секундата той се поколеба.

— Може би да намина друг път.

— Както искаш.

Думите й бяха подхвърлени като че настрани. Главната цел в живота й в момента бе оправянето на няколко случайно разбъркани кичура от косата й пред огледалото на асансьора. Бузите й бяха блестящи, очите й искряха — никога не бе изглеждала тъй прекрасна, толкова изящна и желана.

Презирайки се, той откри, че покорно я следва по коридора на десетия етаж, после се озова в салона, докато тя отиде да свали кожите си. Нещо не беше наред — той бе изгубил чувството си за достойнство в собствените си очи. В една непредвидена и въпреки това значима битка бе напълно разгромен.

Все пак до момента, в който тя се появи отново в салона, той бе постигнал яснота със себе си и изпитваше изтънчено задоволство. В края на краищата реши, че бе извършил най-решителната си постъпка. Бе искал да дойде тук и бе дошъл. А случилото се в късния следобед може би се дължеше на унижението, което бе изпитал в асансьора. Тя го притесняваше непоносимо, толкова много, че в момента, в който се върна в стаята, той бе обхванат от пристъп на критикарство:

— Кой е този Блокман, Глория?

— Един бизнес партньор на татко.

— Странен тип!

— И той не те харесва — каза тя с внезапна усмивка.

Антъни се засмя.

— Поласкан съм от отношението му. Очевидно ме смята за… — И съвсем неочаквано попита: — Влюбен ли е в теб?

— Не знам.

— Ами, не знаеш — настоя Антъни. — Разбира се, че е така. Спомням си как той ме погледна, когато се върнахме на масата. Сигурно щеше да изпрати цяла банда филмови каскадьори да ме убият безшумно, ако не беше измислила онова обаждане по телефона.

— Той няма нищо против. После му казах какво всъщност сме правили.

— Казала си му?!

— Той ме попита.

— Това не ми харесва — опита се да протестира той.

Тя отново се засмя.

— О, така ли?

— Какво го засяга?

— Нищо. Затова и му казах.

От гняв Антъни яростно захапа устните си.

— Защо трябва да лъжа? — попита тя направо. — Не се срамувам от нищо, което съм направила. Оказа се, че той се интересува дали сме се целували, а аз се оказах в добро настроение и задоволих любопитството му с едно просто и точно „да“. И тъй като той е разумен човек, напълно в негов стил беше да не засегне повече тази тема.

— Освен да каже, че ме мрази.

— О, това ли те притеснява? Е, ако държиш да се задълбочаваме толкова в този изумителен проблем, ще ти призная: той не е казвал, че те мрази. Аз просто зная, че е така.

— Не ме прите…

— О, хайде стига! — почти изхленчи тя. — Това изобщо не ме интересува.

С огромно усилие Антъни даде мълчаливото си съгласие да сменят темата и те се впуснаха в древната игра на въпроси и отговори, свързани с миналото на другия, като постепенно се загряха, откривайки отдавна присъщи им сходства във вкусовете и идеите. Те си казаха неща, които ги разкриваха повече, отколкото си мислеха — но всеки се преструваше, че приема това, което му казва другият повече като емоция, а не като убеждение.

Така се сближават двама души. Първо единият се представя в най-добрата си светлина, като превъзходен завършен продукт, обработен с блъфиране, фалш и хумор. Но се оказва, че са необходими още детайли, и човек си прави втори автопортрет, а после трети, не след дълго най-хубавите черти са заличени — и тайната излиза наяве. Платната са се смесили и са ни издали и въпреки че все рисуваме и рисуваме, повече не успяваме да продадем никоя от картините. Остава ни да се задоволим с надеждата, че онези недействителни описания на самите нас, които правим пред съпругите си, децата си и съдружниците си, се приемат за истина.

— Струва ми се — каза Антъни сериозно, — че да си в положението на мъж без желания и без амбиции е цяло нещастие. Господ ми е свидетел, че е доста патетично от моя страна да се самосъжалявам — и въпреки това понякога завиждам на Дик.

Мълчанието й бе окуражаващо. Почти съзнателно тя го използваше като съблазън.

— А има и други занимания, достойни за джентълмен, който разполага със свободно време, неща, по-конструктивни, отколкото да се запълва пейзажът с кълба дим или да се харчат нечии пари. Съществува, разбира се, и науката — понякога ми се иска да бях получил подобно образование, да речем в Бостънския технически университет. Но сега, божичко! — трябваше две години да се боря с основите на физиката и химията.

Тя се прозя.

— Казах ти, че не зная кой какво трябва да прави — отбеляза тя нелюбезно и нейното безразличие отново събуди у него предишната злост.

— Не се ли интересуваш от нещо друго освен от себе си?

— Не особено.

Той й хвърли гневен поглед. Нарастващото му удоволствие от този разговор бе разбито на парчета. През целия ден тя бе раздразнителна и отмъстителна и на него му се стори, че в този момент мразеше невероятния й егоизъм. Той навъсено се взря в огъня.

И тогава се случи нещо странно. Тя се извърна към него, усмихна му се и при вида на усмивката й изчезнаха всички остатъци от гняв и наранена суета — като че настроенията му бяха малките вълнички, носени към брега от нейните големи талази, като че в гръдта му повече не се пораждаха никакви емоции, освен ако тя не се чувстваше в настроение да подръпне някоя всемогъща струна.

Той се доближи, взе ръката й и я притегли към себе си, а тя положи глава върху рамото му. Когато я целуна, очите й му се усмихнаха.

— Глория — прошепна той много нежно. Магията й отново го бе поразила, едва доловима и всепроникваща, подобно на неудържимо сладък разлят парфюм.

Впоследствие нито на следващия ден, нито след много години той не можеше да си спомни важните неща от този следобед. Дали тя бе развълнувана? Докато бе в прегръдките му, бе говорила малко — всъщност дали изобщо бе казала нещо? Какво ли удоволствие бе изпитала от целувките му? И дали поне за момент бе изгубила контрол над себе си?

О, що се отнася до него — нямаше съмнение. Той бе станал и бе крачил по пода в състояние на пълен екстаз. Възможно ли бе да съществува такова момиче: застинало в ъгъла на дивана, подобно на лястовица, спряла насред бърз полет, гледайки го със загадъчните си очи. Той се приближаваше и всеки път, с някаква свенливост отначало, я обвиваше с ръка и намираше устните й.

Тя бе очарователна. Никога не бе познавал друга като нея. Той настоятелно я умоляваше, със самоуверен, но сериозен тон, да го отпрати, преди да се е влюбил в нея. Повече няма да идва да я вижда — тя вече се беше настанила твърде навътре в съзнанието му.

Каква романтика! Всъщност реакцията му не беше нито на страх, нито на съжаление — само едно дълбоко удоволствие, че беше с нея, и то оцветяваше баналността на думите му и караше сантименталното да изглежда тъжно, а престореността да изглежда като мъдрост. Той щеше да се връща — вечно. Трябваше да се досети по-рано!

— Това е. Изключително беше, че те опознах, това бе много странно и чудесно усещане. Но няма смисъл… то няма да продължи.

Докато говореше, в сърцето му се породи онзи трепет, който ние приемаме за искреност.

След това си спомни един неин отговор на нещо, което я бе попитал. Той си го спомни така — а може би несъзнателно го бе подредил или обработил:

— Една жена трябва да умее да целува един мъж красиво и романтично, без каквото и да било желание да бъде негова съпруга или любовница.

Както винаги, когато бе с нея, тя като че ли постепенно израстваше, при което накрая преживявания, твърде дълбоки, за да бъдат изразени с думи, сякаш се настаняваха трайно в очите й.

Измина един час и огънят подскачаше, изпаднал в лек екстаз, сякаш отмиращият му живот бе сладък. Сега бе пет часът и часовникът над камината огласи стаята с биенето си. После, сякаш тези тънки леки удари, които отмерваха падането на листенцата от цветовете на следобеда, разбудиха у Антъни някаква животинска чувственост. Той я притегли към себе си нагоре, тя стана и той я притисна безпомощна, останала без дъх, с целувка, която не бе нито игра, нито подчинение.

Ръцете й се отпуснаха встрани. След миг бе свободна.

— Недей! — каза тихо тя. — Не искам това.

Глория седна в далечния край на дивана и се взря пред себе си. Челото й бе навъсено. Антъни се отпусна до нея и постави длан върху ръката й. Тя бе някак си безжизнена и не отвърна на докосването му.

— Защо, Глория! — Той понечи да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Не искам това — повтори.

— Много съжалявам — каза той с известно нетърпение. — Аз… аз не знаех, че му отдаваш толкова голямо значение.

Тя не отговори.

— Няма ли да ме целунеш, Глория?

— Не искам. — Стори му се, че не се е помръдвала от часове.

— Внезапна промяна, така ли? — Гласът му вече се изпълваше с раздразнение.

— Нима? — На нея като че ли й беше безразлично. Като че гледаше съвсем непознат човек.

— Може би е по-добре да си вървя.

Никакъв отговор. Той стана и я погледна ядосано, несигурно. После отново седна.

— Глория, Глория, няма ли да ме целунеш?

— Не. — Устните й, разтворили се колкото да отронят думата, леко трепереха.

Той отново се надигна, този път по-нерешително, по-неуверено.

— Тогава ще си вървя.

Мълчание.

— Добре — отивам си.

Той осъзнаваше, че в думите му има някаква отчайваща липса на оригиналност. Всъщност чувстваше, че цялата атмосфера бе станала потискаща. Искаше тя да проговори, да крещи по него, да вика, да направи каквото и да е, но да наруши това всепоглъщащо и ледено мълчание. Проклинаше се, че е слабохарактерен глупак, че най-осезаемото му желание беше да я развълнува, да я нарани, да я накара да трепне. Безпомощно, неволно, той сгреши за трети път:

— Ако си уморена да ме целуваш, по-добре да си вървя.

Видя как устните й леко се присвиха и последните остатъци от достойнството му го напуснаха. Най-после тя проговори:

— Струва ми се, че го каза вече няколко пъти.

Той тутакси стана, видя шапката и палтото си върху един стол — пипнешком се добра до тях — това продължи един непоносим миг. Поглеждайки отново към дивана, разбра, че тя не се бе обърнала, дори не бе помръднала. Той промълви едно треперещо „довиждане“, за което веднага съжали, и излезе бързо, но без достойнство от стаята.

В продължение на доста време Глория не издаде нито звук. Устните й все още бяха присвити, погледът й бе вперен напред, горд, далечен. После очите й леко се замъглиха и тя промълви три думи, сякаш на затихващия огън:

— Довиждане, глупак такъв!

Паника

Мъжът бе понесъл най-тежкия удар в живота си. Най-после бе разбрал какво иска, но откривайки го, като че ли завинаги бе изгубил възможността да го достигне. Той се прибра у дома си нещастен, отпусна се в едно кресло, без дори да свали палтото си, и седя така в продължение на около час, а умът му блуждаеше в дебрите на безплодно и злощастно самовглъбяване. Тя го бе отпратила! Това в крайна сметка бе бремето на неговото отчаяние. Вместо да я сграбчи и да я притисне силно, докато тя се поддадеше на желанието му, вместо да я срази със силата на собствената си воля, той си бе тръгнал от стаята й, разгромен и безсилен, с отпуснати краища на устните и каквато и сила да бе имало в скръбта и гнева му, се бе прикрила зад вида му на изпъден ученик. В един момент тя го бе харесвала много — о, почти го бе обичала. В следващия той й беше станал безразличен, един нахален и успешно унижен мъж.

Той не се укоряваше особено — е, може би малко, но сега го вълнуваха други неща, далеч по-неотложни. Той бе не толкова влюбен в Глория, колкото луд по нея. Ако не можеше отново да я има близо до себе си, да я целува, да я притиска и покорява, не му трябваше нищо повече от живота. За трите минути на крайно и непоколебимо безразличие момичето бе успяло да завладее изцяло съзнанието му. Бушуващите му мисли обаче се лутаха между страстния копнеж за целувките й и също толкова страстния копнеж да я нарани, а подсъзнателно у него витаеше силното желание да притежава тържествуващата душа, която бе изгряла през онези три минути. Тя бе прекрасна — но особено жестока. Той трябваше да овладее онази сила, която успя да го отпрати.

Понастоящем такъв анализ не бе по силите на Антъни. Яснотата на ума му, всички онези безкрайни способности, които според него му бе дала Иронията, като че бяха пометени с един замах. Не само за тази вечер, а и за идните дни и нощи, книгите му щяха да бъдат всичко за него, а приятелите му — единствените хора, които живеят и се движат в мъглявия външен свят. Светът, от който той се опитваше да избяга — свят студен и изпълнен с леден вятър, който го бе допуснал едва за миг в една къща, където грееше огън.

Към полунощ започна да осъзнава, че е гладен. Излезе на Петдесет и втора улица, където бе толкова студено, че не виждаше почти нищо, а влагата замръзваше по миглите и ъгълчетата на устните му. Северна пустота бе обхванала всичко, бе се настанила върху нерадостните улици, където тъмни опаковани фигури, изглеждащи още по-черни на фона на нощта, се движеха, препъвайки се по тротоара, през пронизващия вятър, плъзгаха внимателно крака напред, сякаш се бяха качили на ски. Антъни зави към Шесто Авеню, дотолкова потънал в мислите си, че не забеляза неколцината минувачи, които го изгледаха. Палтото му беше широко разтворено и вятърът го хапеше, суров и носещ безмилостна смърт.

… Не след дълго го заговори една сервитьорка — дебела и с очила с тъмни рамки, провесени на дълъг черен шнур:

— Поръчвайте, моля.

„Гласът й — помисли си той — е ненужно силен.“ Вдигна поглед, изпълнен с негодувание.

— Ще поръчвате ли, или не?

— Разбира се — възмути се той.

— Че аз вече трети път ви питам. Тук да не е чакалня!

Той погледна големия стенен часовник и установи сепнато, че минава два часът. Намираше се някъде около Тридесета улица и след миг откри и разчете върху входната врата рекламата на ЧАЙЛД’С, оградена в бял полукръг от букви. Заведението бе почти празно — имаше само три-четири полузамръзнали нощни птици.

— Дайте ми бекон с яйца и кафе, моля.

Сервитьорката го погледна за последен път с отвращение и бързо отнесе нелепо интелектуалния си вид, подсилен от очилата на шнур.

Господи! Целувките на Глория бяха такива цветя!

Той си спомняше, все едно бяха минали години, свежестта на ниския й глас, красивите извивки на тялото й, греещи през дрехите й, лицето й с цвят на лилия под уличните лампи — под лампите.

Нещастието отново се спусна над него, напластявайки ужас над болката и копнежа. Той я бе изгубил. Така беше — нямаше защо да го отрича, нямаше как да го омаловажи. Но на хоризонта му се бе появила една нова мисъл — какво щеше да стане с Блокман! Какво щеше да се случи сега? Налице беше един богат мъж на средна възраст, достатъчно толерантен към една красива жена, за да задоволява прищевките й и да се поддава на нейното неразумие, да я носи на ръце, както вероятно тя би искала да бъде носена — като ярко цвете в бутониерата му, в безопасност от нещата, които я караха да се страхува. Той чувстваше, че тя си играе с мисълта за брак с Блокман и че беше твърде възможно разочарованието от Антъни в изблик на внезапен порив да я тласне в ръцете на онзи.

Тази мисъл го докара до лудост, по детски. Той искаше да убие Блокман и да го накара да страда за своята самонадеяност. Повтаряше си го непрекъснато със здраво стиснати зъби и поглед, изпълнен с една съвършена смесица от омраза и страх.

Но зад тази непристойна ревност Антъни всъщност бе влюбен, бе влюбен дълбоко и искрено, както се казва, когато става дума за любов между мъж и жена.

До лакътя му се появи поръчаното кафе, което изпускаше постепенно стапяща се струйка пара. Нощният управител, който бе зад гишето, изгледа неподвижната фигура, седнала сама до последната маса, после с въздишка се приближи към нея тъкмо когато малката стрелка застана върху тройката на стенния часовник.

Мъдрост

Измина още един ден и бурята поутихна, в резултат на което Антъни започна да упражнява контрол върху разума си. Той бе влюбен — крещеше го на себе си, изпълнен със страст. Нещата, които само преди седмица му се бяха стрували непреодолими препятствия — ограничените му доходи, желанието му да бъде безотговорен и независим, — за тези четиридесет часа се бяха превърнали в дреболия в сравнение с порива на неговото увлечение. Ако не се оженеше за нея, животът му щеше да бъде посредствена пародия на собственото му юношество. Трябваше му надежда, за да може да гледа хората и да понася непрестанното напомняне, с което щеше да бъде изпълнено цялото му съществувание. И той отчаяно и настървено си изграждаше надежда, използвайки като материал за това мечтите си. Тази надежда обаче бе доста крехка, тя се счупваше и разпиляваше по десетина пъти на ден, подхранваше се от присмеха и все пак бе надежда, която щеше да укрепи неговото самоуважение.

От всичко това се роди една искрица мъдрост, истинско собствено негово възприятие от безоблачното минало.

„Паметта е къса“ — помисли си той.

Толкова е къса. В критичния момент председателят на комисията е заел мястото си, а потенциалният престъпник се нуждае само от едно побутване, за да влезе в затвора, осъден от честните професионални футболни лиги. Но нека бъде оправдан — и след година всичко ще бъде забравено. „Да, той веднъж имаше неприятности, технически подробности, струва ми се.“ О, паметта е много къса!

Антъни бе виждал Глория всичко на всичко десетина пъти, да речем, за около двадесетина часа. Да предположим, че не я види в продължение на месец, не прави опити да се среща или да говори с нея и избягва всички места, където тя би могла да бъде. Не беше ли възможно, още повече че тя не го обичаше, към края на този период събитията да заличат спомена за него от съзнанието й, а от неговата душа — обидата и унижението? Тя щеше да забрави, тъй като щеше да има други мъже. Той премигна. Сега схвана смисъла — други мъже. Два месеца — господи! По-добре три седмици, две седмици…

Всички тези неща той си мислеше на втората вечер след катастрофата, докато се събличаше, и в този момент се хвърли върху леглото и остана там, леко треперещ и вперил поглед към горната част на балдахина.

Две седмици — та това беше по-зле от нищо. За две седмици той щеше да се доближи до нея точно толкова, колкото и сега, без особена лична ангажираност или доверие — оставайки все още мъжът, който бе отишъл твърде далеч, а после бе изпаднал в страдания за период, който бе момент от гледна точка на времето, но всъщност беше цяла вечност. Не, две седмици бяха прекалено кратък срок. Каквато и горчивина да бе изпитала тя в онзи следобед, трябваше й време, за да заглъхне. Той трябваше да й даде това време, през което случилото се щеше да избледнее, а после още време, когато тя постепенно щеше да започне да мисли за него, без значение колко смътно, с ясната перспектива да си спомни както любезността му, така и унижението му.

Накрая той определи на шест седмици интервала, който вероятно бе най-подходящ за целта му, и отбеляза „свободните си дни“ в настолния си календар. Установи, че срокът изтича на девети април. Много добре! На този ден той ще й телефонира и ще попита дали може да я посети. Дотогава — мълчание.

След като взе това решение, изпита явно облекчение. Беше предприел поне една стъпка по посока на надеждата си и осъзна, че колкото по-малко мислеше за нея, толкова по-добре щеше да успее да създаде желаното впечатление, когато се срещнат.

След още един час той заспа дълбок сън.

Интервалът

Независимо от това обаче дните си минаваха и блясъкът на косите й се замъгляваше в съзнанието му. Година раздяла би могла да го заличи напълно, но в шест седмици имаше множество неприятни моменти. Той изпитваше ужас от гледката на Дик и Моури, представяйки си в най-буйните си фантазии, че те знаят всичко — но когато тримата се срещнаха, Ричард Керъмъл, а не Антъни, стана център на вниманието. „Демоничният любовник“ бил приет за незабавно публикуване. Антъни почувства, че от този момент нататък той се отдалечи. Вече не копнееше за топлотата и сигурността, изпитвани в компанията на Моури, с която бе свикнал от ноември насам. Това сега можеше да му даде само Глория и никой друг. Успехът на Дик го зарадва само инцидентно и доста го разтревожи. Това означаваше, че светът върви напред — пише, чете, публикува — и живее. А той би искал светът да стои и да чака със затаен дъх шест седмици — докато Глория забрави.

Две срещи

Най-голямо удоволствие той намираше в компанията на Джералдин. Веднъж я води на вечеря и на театър, а няколко пъти я кани в апартамента си. Когато бе с нея, тя го поглъщаше, не като Глория, но все пак потушаваше онази еротична чувствителност у него, която се вълнуваше заради Глория. Нямаше значение как целуваше Джералдин. Целувката си беше целувка — и трябваше да се изпита пълното удоволствие на краткостта й. За Джералдин нещата си имаха точно определени места: целувката беше едно, а всичко след това — друго. Целувките бяха добро нещо, но другото беше „лошо“.

Към средата на определения интервал в два последователни дни се случиха две непредвидени неща, които нарушиха обхваналото го спокойствие и временно го върнаха към предишното му състояние.

Първото бе това, че видя Глория. Срещнаха се съвсем за малко. И двамата си кимнаха. И двамата говориха, но никой не чу другия. Но когато всичко свърши, Антъни прочете от горе до долу една колона от „Сън“ три пъти един след друг, без да разбере нито едно изречение.

А човек би помислил, че Шесто Авеню е безопасна улица! След като престана да посещава бръснаря си в „Плаза“, една сутрин той сви надолу по улицата, за да отиде да се обръсне, и докато чакаше реда си, свали палтото и жилетката си и застана с разкопчана яка близо до входа на бръснарницата. Денят беше същински оазис сред студената мартенска пустиня и тротоарът гъмжеше от хора, които се наслаждаваха на приятното слънце. Една яка жена, тапицирана в кадифе и с прекалено начервени бузи, разхождаше пудела си, който се изпъваше на каишката си — създаваше впечатление на влекач, теглещ океански лайнер. Непосредствено зад тях мъж в син раиран костюм и бели гети се усмихна при вида на тази гледка и улавяйки погледа на Антъни през стъклото, му намигна. Антъни се засмя, неочаквано обзет от онова настроение, в което мъжете и жените стават жертва на безмилостни и абсурдни фантазии, гротескно изопачени и закръглени в ъгловатия свят на собственото им битие. Те породиха у него същите усещания, както и онези странни риби чудовища, които обитават загадъчния растителен свят на аквариумите.

Случайно погледът му попадна върху двама други минувачи, мъж и момиче — и в един ужасен миг момичето се преобрази в Глория. Той стоеше безсилен, те се приближиха, Глория погледна вътре и го видя. Очите й се разшириха и тя учтиво се усмихна. Устните й се раздвижиха. Беше на по-малко от метър.

— Как си? — измърмори той глупаво.

Глория, щастлива, красива и млада — беше с мъж, когото той не бе виждал преди.

Тъкмо тогава се освободи столът на бръснаря и той изчете три пъти подред колоната на вестника…

Следващата случка стана на другия ден. Влизайки в един бар в Манхатън към седем часа, той попадна на Блокман. Оказа се, че заведението е полупразно и преди да се разпознаят, Антъни се бе настанил в непосредствена близост до по-възрастния си познат и бе поръчал питие, така че беше неизбежно да завържат разговор.

— Здравейте, мистър Печ — каза Блокман достатъчно любезно.

Антъни пое протегнатата ръка и те размениха няколко афоризъма за колебанията на живачния стълб.

— Често ли идвате тук? — попита Блокман.

— Не, много рядко.

Той пропусна да отбележи, че доскоро любимото му заведение бе барът в „Плаза“.

— Хубав бар. Един от най-добрите в града.

Антъни кимна. Блокман изпразни чашата си и взе бастуна си. Той бе в смокинг.

— Е, да побързам. Ще вечерям с мис Гилбърт.

Внезапно смъртта го погледна с две сини очи. Ако седящият срещу него мъж му беше казал, че след като излезе на улицата, ще убие човек, едва ли би могъл да му нанесе по-фатален удар. Лицето му трябва да бе доста почервеняло, тъй като чувстваше как всеки нерв по него е изопнат и трепти. С неимоверно усилие възпроизведе една сурова, о, тъй сурова, усмивка и каза учтиво „довиждане“. Но през нощта лежа буден до след 4 часа, полубесен от печал, страх и ужасяващи представи.

Слабост

И през един ден на петата седмица той й се обади. Седеше в апартамента си, опитвайки се да чете „L’Éducation sentimentale“^[8], когато нещо в книгата отпрати мислите му в посоката, в която те обикновено се насочваха, щом биваха освободени, подобно на кон, втурнал се към родната конюшня. С внезапно учестен дъх той отиде до телефона. Когато даде номера, струваше му се, че заеква и гласът му трепери като на ученик. Вероятно телефонистката от централата бе чула биенето на сърцето му. Звукът от вдигането на слушалката от отсрещната страна бе като известяването на Страшния съд, а гласът на мисис Гилбърт — мек като кленов сироп, леещ се в стъклена кана, със своето „Алооо?“ — го накара да изпита истински ужас.

— Мис Глория не се чувства добре. Тя спи. За кого да предам?

— Никого! — изкрещя той.

Обзет от дива паника, тресна слушалката и се свлече в креслото, облян от студената пот на бездиханно облекчение.

Серенада

Първото, което й каза, беше:

— О, подстригала си се!

А тя отвърна:

— Да, не е ли великолепно?

Тогава това не беше модерно. Щеше да стане модерно след пет-шест години. Но по това време се смяташе за проява на крайна смелост.

— Навън грее слънце — обяви той тържествено. — Не искаш ли да се поразходим?

Тя облече манто, сложи си една малко старомодна пикантна шапка ала Наполеон в син цвят и тръгнаха надолу по авенюто към Зоопарка, където се възхитиха от величието на слона, от дългата шия на жирафа, но не посетиха клетката на маймуните, тъй като Глория каза, че миришели лошо.

После се насочиха обратно към „Плаза“, като не говореха за нещо, а просто се наслаждаваха на пеещата във въздуха пролет и на топлия балсам, който бе покрил внезапно позлатения град. Отдясно бе паркът, а наляво грамада от гранит и мрамор въплъщаваше безумното и хаотично послание на някакъв милионер, отправено към онези, които биха искали да го чуят. Беше нещо от рода на: „Работих и спестявах, и бях по-умен от всеки друг, така че ето ме сега тук, за бога!“

Пето Авеню бе побрало всички най-нови модели автомобили, а в далечината се извисяваше хотел „Плаза“, необичайно бял и привлекателен. Гъвкавата и ленива Глория вървеше на разстояние една сянка пред него, леейки случайни коментари, които се задържаха за миг в ослепителния въздух, преди да достигнат до слуха му.

— О! — извика тя. — Искам да отида на юг в Хот Спрингс! Искам да изляза навън, да се търкалям по младата трева и да забравя, че е имало зима.

— Недей!

— Искам да слушам как милион червеношийки вдигат страхотна врява. Аз обичам птиците.

— Всички жени са птици — подхвърли той.

— И каква съм аз? Бърза и алчна?

— Лястовица, струва ми се, а понякога райска птица. Повечето момичета са врабчета, разбира се — виждате ли онези бавачки там? Те са врабчета — или пък свраки? Но има, разбира се, и момичета канарчета, както и момичета червеношийки.

— И момичета лебеди и момичета папагали. Всички зрели жени са ястреби, струва ми се, или пък сови.

— А аз какво съм — мишелов?

Тя се засмя и поклати глава.

— О, не, ти изобщо не си птица. Не мислиш ли? Ти си сибирски вълк.

Антъни си спомни, че това бяха бели кучета, които винаги изглеждаха неестествено гладни, но обикновено се появяваха на фотографиите на разни херцози и принцеси, поради което той се почувства поласкан.

— Дик е фокстериер, хитър фокстериер — продължи тя.

— А Моури е котарак.

В същия момент му хрумна мисълта за приликата на Блокман с охранен и обидчив шопар. Но запази дискретно мълчание.

По-късно, когато се разделиха, Антъни я попита кога може да я види отново.

— Никога ли не поемаш ангажименти за по-дълго време напред? — молеше я той. — Дори ако става дума за след седмица? Мисля, че ще бъде приятно да прекараме цял ден заедно, и сутринта, и следобеда.

— Да, нали? — Тя се замисли за миг. — Нека го направим идната неделя.

— Добре. Ще съставя такава програма, че няма да ни остане свободна минута.

И той го направи. Дори предвиди в подробности как щяха да протекат двата часа, през които тя щеше да го посети в апартамента му за чай. Как добрият стар Баундс щеше да разтвори широко прозорците, за да влиза свежият бриз, но как щеше да има и огън в камината, ако въздухът бъде студен. И как щеше да има купища цветя навсякъде, в големи вази, които той щеше да купи специално за случая. Щяха да седят на канапето.

И когато дойде денят, те наистина седяха на канапето. Не след дълго Антъни я целуна, защото всичко това стана доста естествено. Той установи, че сладостта все още е застинала по устните й, както и че никога не се бе отдръпвал от тях. Огънят беше силен, а леките въздишки на бриза през завесите донасяха сочна влага с обещание за май и за лято. Душата му се пробуди от вълнението на далечна музика. Стори му се, че чува акордите на далечни китари и пляскането на вълни върху топъл средиземноморски бряг — защото сега бе тъй млад, както никога вече нямаше да бъде, и бе по-тържествуващ и от смъртта. Твърде скоро обаче стана шест часът и откъм ъгъла се чу дразнещата мелодия на камбаните на „Света Ана“. През спускащия се здрач те излязоха на авенюто, където тълпите, подобни на пуснати на свобода затворници, се носеха с лека стъпка след дългата зима, горните етажи на автобусите бяха претъпкани с хора, които се чувстваха като крале, а магазините бяха препълнени с леки неща за лятото, чаканото лято, веселото и многообещаващо лято, което правеше с любовта онова, което зимата правеше с парите. Животът сякаш пееше на уличния ъгъл, опитвайки се да изкара пари за вечерята си! Животът забъркваше своите коктейли направо на улицата! Сред тълпата имаше старици, които изпитваха желание да се състезават и да спечелят бягане на сто метра!

Тази нощ в обляната от лунна светлина хладна стая Антъни лежеше и се връщаше към всяка минута от изминалия ден, сякаш беше дете, седнало сред цяла купчина, дългоочаквани коледни играчки. Той й бе казал нежно, почти по средата на една целувка, че я обича, а тя му се беше усмихнала, бе се притиснала до него и бе измърморила: „Радвам се“, гледайки го в очите. Имаше някаква промяна в отношението й към него, като че изпитваше някакво чисто физическо привличане и странно емоционално напрежение, достатъчно да го накара да вкопчи ръцете си една в друга и да затаи дъх при спомена за това. Бе се почувствал по-близо до нея от всякога. В състояние на екстаз той извика на глас в празната стая, че я обича.

Телефонира й на сутринта — този път без колебание, без несигурност — вместо това имаше безумно удоволствие, което се удвои и утрои, когато чу гласа й.

— Добро утро, Глория.

— Добро утро.

— Това се обадих да ти кажа, скъпа.

— Радвам се, че го направи.

— Бих искал да те видя.

— Утре вечер.

— Толкова далече е, нали?

— Да.

В гласа й звучеше известна неохота. Ръката му стисна слушалката.

— Не може ли да дойда довечера?

Едва промълвеното „да“ му се бе сторило като сияйно откровение.

— Имам среща.

— О…

— Но мога… мога да я отменя.

— О! — Истински вик, рапсодия. — Глория?

— Какво?

— Обичам те.

Нова пауза, а после:

— Аз… Радвам се.

Щастието, както бе отбелязал Моури Ноубъл веднъж, продължава само в първия час след избавлението от някое особено голямо нещастие. Но какво бе лицето на Антъни, когато вървеше по коридора на десетия етаж в „Плаза“ тази вечер! Тъмното му око блестеше, устата му бе обградена от гънки, издаващи невероятна радост. Той бе по-красив от всякога, насочил се към един от онези безсмъртни моменти, които идват толкова лъчезарни, че сиянието им се помни години след това.

Почука и влезе веднага щом чу отговор. Глория, облечена в розово, свежа като цвете, седеше насреща му, притихнала и вперила в него широко отворените си очи.

Когато затвори вратата зад себе си, тя нададе лек вик и бързо прекоси разделящото ги пространство, а ръцете й се вдигнаха във въздуха още преди да го бе достигнала. Изрядните дипли на роклята й се смачкаха помежду им в тържеството на дълга прегръдка.

Бележки

[1] Остроумие (фр.). — Б.пр. ↑

[2] Свеждане до безсмислие (лат.). — Б.пр. ↑

[3] Членове на Епископалната църква, т.е. вярващи в съборното начало на Църквата за разлика от „папистите“, които поддържат папското начало. — Б.пр. ↑

[4] Тъпак, дръвник (англ.). — Б.пр. ↑

[5] Грубо построена къща, обикновено дървена (англ.). — Б.пр. ↑

[6] Приказно красиво момче, син на троянския цар Трос, похитено от Зевс, за да му служи като виночерпец. — Б.пр. ↑

[7] Таис (Таида) — прочута гръцка хетера от IV в.пр.Хр., която следва Александър Велики в неговите походи — Б.ред. ↑

[8] „Възпитание на чувствата“ от Гюстав Флобер. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Франсис Скот Фицджералд Красиви и прокълнати (3)

Метаданни

Данни

Красиви и прокълнати

Информация

История

Сваляне / Връзки

III. Познавачът на целувките