Франсис Скот Фицджералд
Красиви и прокълнати (2)

II. Портретът на една сирена

Месец по-късно свежият въздух обгърна Ню Йорк, довеждайки със себе си ноември, три значими футболни срещи и голямото пърхане на кожени палта по Пето Авеню. Той донесе и чувство на напрежение в града, както и на потиснато вълнение. Сега всяка сутрин с пощата на Антъни пристигаха покани. Три дузини първокласни добродетелни девици публично оповестяваха годността си, а едва ли не и конкретното си желание да родят деца на три дузини милионери. Пет дузини целомъдрени кандидатки от втория слой на обществото оповестяваха, че не само са в състояние, но таят и огромни неустрашими амбиции към първите три дузини младежи, които, разбира се, биваха канени на всяка от деветдесетте и шест забави — наред със семейните приятели, познати, съученици от колежа и запалени почитатели на съответната девойка. Но освен това имаше и трети слой от покрайнините на града, от предградията на Ню Йорк и Джърси, та чак до непримиримия Кънектикът и неприемливите части на Лонг Айлънд — и несъмнено граничещи един с друг слоеве чак до градските порти: еврейските девойки се появяваха в обществото на еврейските мъже и жени, от Ривърсайд до Бронкс, в очакване на някой изгряващ млад борсов посредник или бижутер, готов на религиозна еврейска сватба; ирландските момичета си позволяваха волността да хвърлят погледи към общността на младите тамански политици^[1], благочестиви собственици на погребални бюра и поизраснали момчета от църковния хор.

И, естествено, целият град биваше обхванат от заразителната атмосфера на многобройните entrée^[2] — работничките, бедни и грозновати създания, които опаковаха сапун във фабриките и показваха труфила в големите магазини, мечтаеха, че може би в зрелищното вълнение на тази зима биха могли да намерят желания мъж — също както един некадърен джебчия смяташе, че в хаоса на карнавална тълпа шансовете му за успех са по-големи. А комините започваха да димят и в метрото отново ставаше мръсно. Актрисите излизаха на сцената в нови пиеси, издателите излизаха на пазара с нови книги, а в замъците излизаха на мода нови танци. По железниците излизаха нови разписания, които съдържаха нови грешки, вместо старите, с които пътуващите вече бяха привикнали…

Градът излизаше!

Както си вървеше един следобед по Четиридесет и втора улица под стоманеносивото небе, Антъни неочаквано се натъкна на Ричард Керъмъл, който излизаше от бръснарницата на хотел „Манхатън“. Денят беше студен, първият осезаемо студен ден, и Керъмъл бе облечен в едно от онези дълги до коленете и подплатени с овчи кожи палта, които дълго време се носеха от работниците от Средния запад и едва сега започваха да получават одобрението на модния елит. Меката му шапка бе в дискретно тъмнокафяво, а под нея ясното му око искреше като топаз. Той възторжено спря Антъни, потупвайки го по ръцете повече от желание да стопли самия себе си, отколкото поради закачливо настроение, и след неизбежното ръкуване изля поток от думи.

— Дяволски студено… Боже господи, цял ден работя като дявол, но накрая стаята ми така се вледени, та си помислих, че ще хвана пневмония. Проклетата хазяйка пести въглищата и дойде, след като половин час крещях по стълбището. Започна да ми обяснява разни небивалици. Господи! Първо ме подлуди, после започнах да си мисля, че е подходяща за героиня, и взех да си водя записки, докато тя говореше — така че да не ме види, разбира се, все едно си отбелязвах нещо случайно…

Той бе сграбчил ръката на Антъни и бодро крачеше с него към Медисън Авеню.

— Накъде?

— Никъде конкретно.

— Тогава какъв е смисълът? — попита Антъни.

Те спряха и се взряха един в друг, при което Антъни се зачуди дали студът не е направил и неговото лице тъй отблъскващо, както това на Дик Керъмъл, чийто нос бе възморав, изпъкналото му чело беше синьо, жълтите му различни очи бяха зачервени и сълзяха в краищата. След минута те отново подхванаха разговора си.

— Добре поработих над романа си — Дик гледаше и говореше натъртено на тротоара. — Но понякога изпитвам необходимост да изляза. — Той погледна Антъни извинително, като че молеше за насърчение. — Трябва да разговарям. Малцина са онези, които наистина мислят, искам да кажа, сядат и потъват в размисъл, докато постепенно се появяват идеите. Аз мисля, докато пиша или разговарям. Трябва да имаш някакво начало, някакво… нещо, което да защитаваш или оборваш… Ти как смяташ?

Антъни изсумтя и леко отдръпна ръката си.

— Нямам нищо против да те нося, Дик, но с това палто…

— Искам да кажа — продължи Ричард Керъмъл сериозно, — че на хартия първият параграф съдържа идеята, която ще прокълнеш или пък ще задълбочиш. В разговора имаш все пак някакво твърдение от човека, който е срещу теб, но когато си потънал в размисли, тогава идеите ти просто следват една след друга, като картини от латерна магика и всяка от тях избутва следващата.

Те подминаха Четиридесет и пета улица и леко позабавиха крачките си. И двамата запалиха цигари и издухаха огромни облаци дим и замръзнал дъх във въздуха.

— Хайде да отидем до „Плаза“ и да изпием по един флип^[3] — предложи Антъни. — Ще ти се отрази добре. Въздухът ще изчисти проклетия никотин от дробовете ти. Хайде — ще ти позволя през целия път да ми говориш за книгата си.

— Не искам да говоря, ако това те отегчава. Искам да кажа, не трябва да ми правиш такава услуга.

Думите се търкаляха забързано и въпреки че той се опитваше да придаде на лицето си нормален вид, то се изкриви в гримаса на несигурност. Антъни бе принуден да протестира:

— Да ме отегчаваш? Не бих казал!

— Имам една братовчедка — подхвана Дик, но Антъни го прекъсна, като разпери ръце и нададе тих тържествуващ вик.

— Хубаво време! — възкликна той. — Нали? Кара ме да се чувствам, като че съм на десет години. Искам да кажа, че ме кара да се чувствам така, както вероятно съм се чувствал на десет години. Убийствено! О, боже! В един момент това е моят свят, а в следващия — аз съм най-големият глупак на света. Днес това е моят свят и всичко е лесно, лесно. Дори нищото е лесно!

— Имам една братовчедка, живее в „Плаза“. Забележително момиче. Можем да се качим да те запозная с нея. Тя живее там през зимата — поне напоследък — с майка си и баща си.

— Не знаех, че имаш братовчеди в Ню Йорк.

— Казва се Глория. Тя е оттам, откъдето съм и аз — Канзас Сити. Майка й е практикуваща билфистка, а баща й е доста мрачен, но съвършен джентълмен.

— Какво представляват? Литературен материал?

— Опитват се. Старецът непрекъснато ми разправя, че току-що е срещнал идеалния персонаж, подходящ за моя роман. След което ми разказва за някой свой идиотски приятел и заявява: „Ето, това е герой за теб! Защо не го опишеш? Всеки ще се заинтересува от него“. Или пък ми разказва за Япония, или Париж, или някое друго известно място и пита: „Защо не напишеш нещо за това място? То е чудесно за място на действието!“

— А момичето? — попита Антъни небрежно. — Глория… Глория чия?

— Гилбърт. О, чувал си за нея — Глория Гилбърт. Ходи на танци в колежите — и разни такива неща.

— Името ми е познато.

— Добре изглежда… Всъщност е дяволски привлекателна.

Те стигнаха до Петдесета улица и завиха по посока на авенюто.

— По принцип не се интересувам от млади момичета — каза Антъни намръщено.

Това не беше чак толкова строго правило. Докато му се струваше, че средностатистическата дебютантка прекарва всеки момент от деня, обмисляйки и говорейки за това, което големият свят й е подготвил за следващия час, то всяко момиче, което си изкарваше прехраната с красотата си, го интересуваше, и то безкрайно.

— Глория е дяволски хубава — няма капка мозък в главата си.

Антъни се изсмя едносрично.

— Искаш да кажеш, че тя не владее нито ред от условния език.

— Не.

— Дик, нали знаеш какво считаш ти за мозък при момичетата? Сериозни млади дами, които седят с теб в някой ъгъл и разсъждават сериозно за живота. Онзи тип момичета, които на шестнадесет са спорели със сериозно изражение за това дали целуването е правилно нещо, или не — и дали не е неморално първокурсниците да пият бира.

Ричард Керъмъл се обиди. Намръщеното му лице се нагъна като смачкан лист хартия.

— Не — започна той, но Антъни безмилостно го прекъсна:

— О, да — оня тип момичета, които сега седят в кафенетата и обсъждат последното скандинавско издание на Данте, попаднало им в превод на английски.

Дик се извърна към него и се видя, че се е умърлушил и цялото му изражение е някак странно. Въпросът му прозвуча почти като молба:

— Какво ви става на вас с Моури? Говорите така, като че аз съм някакво по-низше създание от вас.

Антъни бе объркан, но освен това му бе и студено, и малко неудобно, така че се измъкна, нападайки:

— Не мисля, че умът ти има особено значение, Дик.

— Разбира се, че има! — възкликна Дик ядовито. — Какво искаш да кажеш? Защо да няма значение?

— Може би знаеш прекалено много за перото си.

— Едва ли е възможно.

— Мога да си представя — настоя Антъни, — човек, който знае твърде много, за да е в състояние талантът му да го изрази. Като мен. Да предположим например, че съм по-мъдър от теб, но имам по-малко талант. Това би ме направило неразбираем. Ти, от друга страна, имаш достатъчно вода, за да напълниш ведрото, и достатъчно голямо ведро, което да побере водата.

— Въобще не схващам за какво ми говориш — оплака се Дик унило. Безкрайно слисан, той като че ли щеше да избухне в протести. Взираше се напрегнато в Антъни и оправдателно в минувачите, които го упрекваха с възмутени погледи.

— Просто исках да кажа, че талант като този на Уелс^[4] би могъл да понесе интелекта на Спенсър^[5]. Но по-низш талант би могъл да бъде изящен само когато понася по-низши идеи. И колкото по-отблизо можеш да погледнеш едно нещо, толкова по-интересен можеш да бъдеш за него.

Дик се замисли, но не успя да прецени колко точно критичност се съдържаше в забележките на Антъни. Антъни продължи с онази лекота, която, изглежда, толкова често извираше от него, а тъмните му очи светеха върху слабото му лице. Брадичката му се надигна, гласът му се надигна, цялата му физическа същност се надигна:

— Да речем, че аз съм горд, здравомислещ и мъдър — подобно на атинянин сред гърците. Е, аз бих могъл да се проваля там, където по-второстепенен човек би успял. Той би могъл да подражава, би могъл да обожава, да изпадне във възторг, вероятно би могъл да прояви и творчество. Но този хипотетичен „аз“ би бил твърде горд, за да подражава, твърде здравомислещ, за да изпада във възторг, и прекалено изтънчен, за да бъде утопист, прекалено гръцки, за да обожава каквото и да било.

— Тогава ти мислиш, че творецът не работи с интелекта си?

— Не. Той непрекъснато усъвършенства, ако умее, стила на това, което имитира, и избира сред собствената си интерпретация на заобикалящия го свят онова, което би могло да му послужи като материал. Но в края на краищата всеки писател пише, защото това е начин на живот. Да не искаш да ми кажеш, че ти харесва цялата тази работа с „Божествената функция на Твореца“?

— Не съм свикнал дори да възприемам себе си като творец.

— Дик — каза Антъни, променяйки тона си. — Искам да ти се извиня.

— Защо?

— За онова избухване, честна дума, съжалявам. Говорех само за ефекта.

Поуспокоен, Дик отвърна:

— Често съм казвал, че по сърце ти си филистер^[6].

Здрачаваше се, когато те свиха към бялата фасада на „Плаза“ и бавно опитаха пенестата жълта гъстота на флипа. Антъни погледна спътника си. Носът и челото на Ричард Керъмъл бавно придобиваха равномерна пигментация; червенината се оттегляше от едното, а синьото се отдръпваше от другото. Поглеждайки в едно огледало, Антъни с радост установи, че собствената му кожа не бе изгубила цвета си. Напротив, по бузите му пламтеше лека руменина и той със задоволство си помисли, че никога не бе изглеждал тъй добре.

— Достатъчно за мен — каза Дик с глас на атлет по време на тренировка. — Искам да се кача и да видя семейство Гилбърт. Няма ли да дойдеш?

— Защо не? Стига да не ме оставаш в ръцете на родителите, докато ти се свреш в ъгъла с Дора.

— Не Дора, а Глория.

Един чиновник съобщи за тяхното пристигане по телефона. Качиха се на десетия етаж, поеха по един извит коридор и почукаха на вратата с номер 1088. Отвори я дама на средна възраст — самата мисис Гилбърт.

— Как сте? — Тя говореше по обичайния предвзет дамски маниер. — Е, ужасно се радвам да ви видя…

Последваха импровизирани възклицания от страна на Дик, а след това:

— Мистър Патс? Е, влезте, оставете си палтото тук. — Тя посочи един стол и смени интонацията си с неодобрителен смях, накъсан от леки въздишки. — Колко мило, наистина — много мило. Защо, Ричард, не си идвал толкова отдавна — не! — не! — Последните едносрични думи служеха донякъде за отговор, донякъде за край на някои неясни фрази, подхванати от Дик. — Е, седнете и ми разкажете какво правите.

В последвалата суматоха те стояха и се кланяха любезно един на друг; усмихваха се за кой ли път безпомощно глуповато и се чудеха дали тя въобще някога ще седне. Най-после приседнаха с благодарност на столовете и се отпуснаха в приятен разговор.

— Предполагам, че е поради заетостта ти — както и други неща — усмихна се двусмислено мисис Гилбърт. С фразата „както и други неща“ тя балансираше всичките си по-несигурни изречения. Тя употребяваше още два подобни израза: „Аз поне така виждам нещата“ и „Чисто и просто“ — редувайки тези три словосъчетания, придаваше на всяка своя забележка звученето на общо съждение върху смисъла на живота, като че бе обобщила всички причини и най-после бе взела окончателно решение.

Антъни видя, че сега лицето на Ричард Керъмъл бе доста нормално. Челото и бузите му бяха придобили цвета на плътта, а носът бе услужливо незабележим. Той бе втренчил в леля си яркожълтото си око, отнасяйки се към нея с онова остро и преувеличено внимание, което младите мъже проявяват към всички дами, които вече не представляват интерес за тях.

— Вие също ли сте писател, мистър Патс?… Е, може би ние всички можем да се греем на славата на Ричард. — Мисис Гилбърт леко се засмя. — Глория излезе — каза с изражение, като че ли съобщаваше аксиома, от която щеше да продължи да доказва някакви резултати. — Отиде някъде на танци. Глория излиза, излиза, излиза. Казвам й, че не знам как издържа. Тя танцува по цял следобед, по цяла нощ. Мисля, че ще заприлича на сянка. Баща й много се тревожи за нея.

Усмихна се на единия, после на другия. И двамата й се усмихнаха в отговор.

Антъни установи, че тя сякаш беше съставена от поредица от полукръгове и параболи, подобно на онези фигури, които надарените люде изрисуват с пишещите си машини: глава, ръце, бюст, ханш, бедра и глезени, изваяни в смущаваща закръгленост. Беше добре подредена и чиста, косата й бе в изкуствено наситеносиво; едрото й лице бе подслонило видели доста неща сини очи и беше украсено с едва забележими бели мустачки.

— Винаги казвам — обърна се тя към Антъни, — че Ричард е антична душа.

В напрегнатата пауза, която последва, Антъни измисли нещо като игра на думи — от рода на това, че доста народ е минал през Дик.

— Всички ние имаме души на различна възраст — продължи мисис Гилбърт лъчезарно. — Аз поне така виждам нещата.

— Възможно е — съгласи се Антъни с вид на човек, забързан към някаква многообещаваща идея. Гласът продължи да клокочи:

— Глория има доста млада душа — безотговорна, както и други неща. Тя няма чувство за отговорност.

— Тя е блестяща, лельо Катрин — каза Ричард любезно. — Чувството за отговорност би я развалило. Прекалено е хубава.

— Е — призна мисис Гилбърт, — знам само, че непрекъснато излиза, излиза, излиза…

Дискредитиращият брой на излизанията на Глория се изгуби сред тракането на дръжката на вратата, предшестващо появата на мистър Гилбърт.

Той беше нисък човек с мустаци, подобни на малък бял облак под обикновения му нос. Бе достигнал стадия, в който стойността му като обществено създание не беше нищо повече от един черен и едва осезаем негатив. Идеите му бяха отражение на широкоразпространените заблуди отпреди двадесет години; умът му вървеше немощно и нестабилно по дирите на ежедневните уводни статии във вестниците. След завършването на малък, но впечатляващ университет на запад той бе навлязъл в целулоидния бизнес и благодарение на нищожната интелигентност, която вложи, в продължение на няколко години успя — всъщност докъм 1911-а, когато започна да сключва договори за неясни ангажименти с филмовата индустрия. Някъде към 1912 година филмовата индустрия бе решила да го погълне и по онова време, така да се каже, той пазеше деликатно равновесие на върха на езика й. Междувременно бе назначен за управител на Асошиейтед Мидуестърн Филм Мътириълс Къмпани, като прекарваше шест месеца в годината в Ню Йорк, а останалото време в Канзас Сити и Сейнт Луис. Той доверчиво вярваше, че го очакват добри неща — същото мислеше и жена му, а и дъщеря му.

Той не одобряваше Глория: прибираше се късно, никога не си изяждаше яденето и винаги създаваше някаква суматоха — веднъж я беше раздразнил и тя използва думи, за които той не подозираше, че биха могли да бъдат част от речника й. С жена му беше по-лесно. След петнадесет години неспирни партизански борби я бе завладял — това беше война на хаотичния оптимизъм срещу организираната скука и донякъде той спечели победата с броя на „да“-сричките, с които спокойно можеше да отрови всеки разговор.

— Да-да-да-да — казваше той, — да-да-да-да. Да видим. Това беше през лятото на — да видим — деветдесет и първа или деветдесет и втора… Да-да-да-да…

Петнадесетте години „да“ бяха сразили мисис Гилбърт. А следващите петнадесет години на това неспирно повторно потвърждение, придружено с вечното отронване на пепелта от тридесет и две хиляди цигари, я бяха довършили. На този свой съпруг тя правеше последната отстъпка в брачния живот, която беше по-пълна и по-безвъзвратна от първата: слушаше го. Казваше си, че годините я бяха научили на търпимост — но всъщност те бяха убили у нея всякаква нравствена смелост, която бе притежавала.

Тя му представи Антъни:

— Това е мистър Патс.

Младежът и старецът докоснаха ръцете си, тази на мистър Гилбърт беше мека, изхабена до месестото подобие на изцеден грейпфрут. После съпругът и съпругата си размениха поздрав — той й каза, че навън се е застудило; и също, че е ходил до вестникарската будка на Четиридесет и втора улица за вестника „Канзас Сити“. Имал намерение да се върне с автобуса, но му се сторило много студено, да-да-да, твърде студено.

Мисис Гилбърт придаде вкус на неговото приключение, като се показа впечатлена от смелостта, с която бе излязъл сред суровия вятър.

— Но това е истинска смелост! — възкликна тя с възхищение. — Истинска смелост. Аз не бих излязла за нищо на света.

С типична мъжка невъзмутимост мистър Гилбърт не обърна внимание на благоговението, което предизвикваше у жена си. Той се обърна към двамата младежи и победоносно подхвана темата за времето. Ричард Керъмъл бе подканен да си спомни какъв е ноември в Канзас. Едва-що темата бе побутната към него — и бе върната обратно, за да бъде доразчепкана, дораздърпана, разтеглена и лишена от жизненост от своя създател.

Общоизвестната истина, че дните някъде са били топли, а нощите — много приятни, бе успешно поставена за разискване, наред с което те определиха точното разстояние по един неуточнен железен път между две точки, които Дик по невнимание бе споменал. Антъни фиксира с поглед мистър Гилбърт и изпадна в транс, в който, след миг, проникна ведрият глас на стареца:

— Като че ли студът там беше направо потискащ — разяждаше костите ми.

Изричайки тази забележка, подкрепена със съответния брой „да“, мистър Гилбърт едва ли можеше да бъде укорен за това, което се изплъзна от езика му, въпреки че беше рязка смяна на темата:

— Къде е Глория?

— Трябва да се върне всеки момент.

— Познавате ли дъщеря ми, мистър…

— Не съм имал удоволствието. Чувал съм Дик често да говори за нея.

— Те с Ричард са братовчеди.

— Да? — Антъни положи усилие да се усмихне. Той не бе свикнал с обществото на по-висшите от себе си и устата му се беше вкочанила от прекалените любезности. Мисълта, че Глория и Дик бяха братовчеди, бе доста приятна. В следващата минута той успя да хвърли измъчен поглед към приятеля си.

Ричард Керъмъл се опасяваше, че трябва да си тръгват.

Мисис Гилбърт ужасно съжаляваше.

Мистър Гилбърт смяташе, че е много жалко.

Мисис Гилбърт спомена и друго — нещо от рода на колко се радвала, че са се отбили, макар да са заварили само една възрастна дама, която била твърде стара, за да флиртува с тях. Антъни и Дик очевидно счетоха това за някаква духовита забележка, тъй като се засмяха в рамките на един такт в три четвърти.

Ще дойдат ли скоро пак?

— О, да.

Глория щяла ужасно да съжалява!

— Довиждане…

— Довиждане…

Усмивки!

Усмивки!

Тряс!

Двама неутешими млади мъже крачат по коридора на десетия етаж на хотел „Плаза“ към асансьора.

Краката на една дама

Зад привлекателната леност, неуместността и присмехулността на Моури Ноубъл се криеше изненадващо, непреклонна и зряла предопределеност. Намерението му, както бе заявил още в колежа, бе да прекара три години в пътувания, три в свободни занимания — а след това да стане безмерно богат, и то колкото се може по-скоро.

Трите му години на пътувания бяха приключили. Той бе обиколил земното кълбо с настойчивост и любопитство, които у всеки друг биха изглеждали педантични, без да оставят и капка спонтанност, почти саморедактирано издание на човешкия „Бедекер“^[7]; но в този случай то придобиваше изражение на загадъчна цел и значим дизайн — като че Моури Ноубъл беше някакъв предопределен антихрист, подтикван от своята предопределеност да отиде навсякъде, където можеше да се отиде на земята, и да види всичките милиарди човешки същества, които се плодяха и плачеха, и се убиваха едно друго на различни места по света.

След завръщането си в Америка той се зае да търси забавления със същата последователност и задълбоченост. Той, който никога не бе поглъщал повече от някой и друг коктейл или чаша вино наведнъж, се научи сам да пие по начина, по който сам би научил гръцки — като че гръцкият бе вратата към богатство от нови усещания, нови психологически състояния, нови реакции на радост и скръб.

Навиците му бяха следствие от мъчно разбираеми размисли. Той държеше три стаи в един ергенски апартамент на Четиридесет и четвърта улица, но рядко можеше да бъде намерен там. Телефонистката бе получила най-строги указания, че никой не бива да бъде допускан до разговор с него без предварително да е съобщил името си. Тя също така имаше списък на половин дузина хора, за които никога го нямаше вкъщи, и същата бройка, за които винаги беше на разположение. Най-първи в последния списък бяха Антъни Печ и Ричард Керъмъл.

Майката на Моури живееше заедно с женения си син във Филаделфия и обикновено Моури прекарваше уикендите там, така че, когато една събота вечер Антъни, бродещ из улиците в пристъп на безкрайна скука, се отби в Молтън Армс, безкрайно се зарадва от откритието, че мистър Ноубъл си е у дома.

Настроението му се извиси по-бързо от летящ нагоре асансьор. Толкова беше хубаво, толкова безкрайно добре бе да има възможност да говори с Моури — който щеше да бъде също така щастлив да го види. Те щяха да се взират един в друг с дълбока привързаност, която и у двамата щеше да прикрива някаква смекчена добродушна насмешка. Ако беше лято, биха могли да излязат заедно и лениво да погълнат на малки глътки два коктейла „Том Колинс“, докато разхлабваха яките си и гледаха леката развлекателна програма на някое мързеливо августовско кабаре. Но навън беше студено, вятърът жулеше ъглите на високите сгради и декември почти чакаше на прага, така че далеч по-добре беше да прекарат една вечер заедно под меката светлина на лампата и да пийнат по един „Бушмилс“ или по капачка от „Гран Марние“-то на Моури, книгите щяха да блестят като украса покрай стените, а Моури щеше да излъчва божествена инерция, докато си почиваше, голям и приличащ на котарак, отпуснат на любимия си стол.

Ето го! Стаята обгърна Антъни и го стопли. Отблясъкът на този силно убедителен ум, този темперамент, почти ориенталски по външната си невъзмутимост, стопли неспокойната душа на Антъни и му донесе мир, който можеше да бъде сравнен единствено със спокойствието, което дава една глупава жена. Човек трябва да разбира всичко — в противен случай трябва да приема всичко за даденост. Моури изпълваше стаята, подобен на тигър, едно божествено подобие. Ветровете отвън бяха стихнали; месинговите свещници върху полицата на камината горяха, подобно на тънки свещици пред олтар.

— Какво те е задържало тук днес? — Антъни се простря върху примамливото канапе и се подпря на лакът сред възглавниците.

— Тук съм едва от час. Чай с танци — закъснях и изпуснах влака си за Филаделфия.

— Странно е, че си останал до толкова късно — коментира Антъни с любопитство.

— Да, доста. Ти с какво се занимава?

— С Джералдин. Малката портиерка у Кейт. Нали ти казах за нея.

— О!

— Дойде да ме види към три часа и остана до пет. Интересно малко създание — въздейства ми. Дотолкова е безкрайно глупава.

Моури мълчеше.

— Колкото и да е странно — продължи Антъни, — що се отнася до мен, а и поне доколкото знам, Джералдин е образец на добродетелта.

Той я познаваше вече почти месец — момиче с мъчноопределими и скитнически навици. Някой случайно я беше запознал с Антъни, който я намираше за забавна и донякъде харесваше непорочните й мълниеносни целувки, с които тя го бе обсипала на третата вечер от запознанството им, докато се возеха в едно такси през парка. Не беше ясно какво е семейството й — имаше някакви леля и чичо, които споделяха с нея апартамент някъде в подобните на лабиринт квартали отвъд стотната улица. Тя му правеше компания, позната, леко интимна и неуморна. Отвъд това той не си даваше труда да експериментира — не от морални угризения, а от страх да не би някаква любовна афера да обезпокои ведрата безоблачност на живота му.

— Тя има два номера — осведоми той Моури. — Единият е да пусне косата си над очите и след това да я издуха нагоре, а другият е да възкликва „Ти си луууд!“, когато някой казва нещо, което е над нейните умствени възможности. Това ме очарова. Седя си с часове, напълно погълнат от маниакалните симптоми на лудост, които тя открива в моето въображение.

Моури се раздвижи на стола си и заговори:

— Забележително е, че съществува човек, който разбира толкова малко, а в същото време живее в такава сложна цивилизация. Подобна жена всъщност възприема цялата вселена по най-буквалния начин. От влиянието на Русо до отражението на митническите тарифи върху обяда — всичко това е безкрайно странно за нея. Тя просто е пренесена от века на копията и е спусната тук с екипировката на стрелец с лък, за да се яви на дуел с пистолети. Можеш да унищожиш цял пласт от историята и тя дори няма да разбере.

— Ще ми се нашият Ричард да напише нещо за нея.

— Антъни, нали наистина не мислиш сериозно, че тя е достойна за описание.

— Колкото и всеки друг — отвърна той, прозявайки се. — Знаеш ли, днес си мислех, че изпитвам голямо доверие към Дик. Доколкото той се придържа към хора, а не към идеи, и доколкото вдъхновението му идва от живота, а не от изкуството, и винаги им осигурява нормално развитие, вярвам, че ще стане велик човек.

— Мисля, че появата на черния бележник би доказала, че той се връща към живота.

Антъни се надигна на лакът и отвърна енергично:

— Той се опитва да е близо до живота. Всеки автор го прави, с изключение на най-лошите, но в края на краищата повечето от тях се подхранват със смляна храна. Случката или героят може да са заимствани от живота, но обикновено авторът ги интерпретира от гледна точка на последната книга, която е прочел. Да предположим например, че той вижда прилика между някой морски капитан и последния морски капитан, сътворен от Дан или който там създава морски капитани, и поради това решава как точно да обрисува този капитан върху листа хартия. Дик, разбира се, може да пресъздаде съзнателно всеки интересен и подобен на литературен герой образ, но дали би могъл точно да опише собствената си сестра?

Последва половин час разговор за литература.

— Класика — изказа предположение Антъни, — това е успешна книга, която е устояла на реакциите на следващия период или поколение. Тогава тя е сигурна, подобно на стил в архитектурата или мебелите. Придобила е оригиналност и е достойна да заеме отреденото от собствената й мода място…

След време темата постепенно загуби привлекателността си. Интересът на двамата млади мъже не бе особено професионален. Те бяха влюбени в общите приказки. Антъни наскоро бе открил Самюъл Бътлър^[8] и свежите афоризми в бележника му се струваха квинтесенцията на критиката. Моури, чието съзнание бе изцяло омекотено от самата строгост на начина му на живот, изглеждаше неизбежно по-мъдрият от двамата и въпреки това по действителната същност на интелекта си те като че ли не се различаваха особено.

От литературата преминаха към любопитните моменти, които всеки от тях бе преживял през деня.

— И кой организира забавата с чая?

— Едни хора на име Абъркромби.

— Защо остана до късно? Да не би да си срещнал някоя сладка дебютантка?

— Да.

— Така ли? — гласът на Антъни се извиси от изненада.

— Не беше точно дебютантка. Появила се е преди две зими в Канзас Сити.

— Значи е поизостанала?

— Не — отвърна Моури донякъде развеселен. — Това е последното, което бих могъл да кажа за нея. Тя изглеждаше — е, почти като най-младата там.

— Но не чак толкова млада, че да те накара да си изпуснеш влака.

— Достатъчно млада. Прекрасно дете.

Антъни се изсмя с едносричното си изпръхтяване.

— О, Моури, ти караш второ детство. Какво искаш да кажеш с това „прекрасно“?

Моури се взря безпомощно в пространството.

— Е, не мога да я опиша точно — само мога да кажа, че е красива. Тя е извънредно одухотворена. Ядеше дъвчащи желирани бонбони.

— Какво?

— Нещо като лека проява на порок. Детето беше нервно — каза, че на подобни събирания винаги ядяла дъвчащи бонбони, защото трябвало твърде дълго да стои на едно място.

— За какво говорихте — Бергсон^[9]? Билфизъм? За това дали танците са неморални?

Моури бе невъзмутим; козината му настръхваше.

— Всъщност ние говорихме за билфизма. Като че майка й е билфистка. Въпреки че повечето време говорихме за крака.

Антъни се заклати от радост.

— Боже мой? За чии крака?

— За нейните. Тя много говореше за тях. Като че бяха някакви антикварни ценности. Събуди у мен желание да ги видя.

— Каква е — танцьорка?

— Не. Разбрах, че е братовчедка на Дик.

Антъни се изправи тъй внезапно, че възглавницата, която освободи от тежестта си, подскочи към края на канапето, като жива, след което политна към пода.

— И как се казва — Глория Гилбърт? — извика той.

— Да. Не е ли забележителна?

— Не знам — но баща й от чиста глупост…

— Е — прекъсна го Моури с непреклонна убеденост, — семейството й може би е тъжно, досущ като професионални оплаквачи, но съм склонен да мисля, че тя притежава доста автентичен и оригинален характер. Може би има външните белези на баналното момиче за разходки от Йейл и всички тези неща — но е различна, подчертано различна.

— Продължавай, продължавай! — настоя Антъни. — Малко след като Дик ми каза, че нямала капка мозък в главата си, разбрах, че трябва да е много хубава.

— Така ли каза той?

— Готов беше да се закълне — каза Антъни в поредния си изблик на пръхтящ смях.

— Е, това, което той разбира като ум при жените, е…

— Знам — прекъсна го Антъни, — той има предвид момиче, което бръщолеви литературни безсмислици.

— Точно така. Онзи тип момичета, които вярват, че ежегодното морално падение на страната е добро нещо, или онези, които смятат, че това е много застрашително нещо. Или носят пенсне или стават за афиши. Е, това момиче говореше за крака. Тя говореше и за кожа — за собствената си кожа. Само за нея. Разказа ми какъв тен иска да хване през лятото и как обикновено била съвсем близо до него.

— И ти седеше пленен от ниския й алт?

— От ниския й алт? Не, от тена й! Замислих се за тена й. Започнах да мисля какъв ли цвят бях придобил, когато за последен път се показвах на слънце преди две години. Едно време хващах хубав тен. Ставах почти бронзов, ако добре си спомням.

Антъни се отпусна върху възглавницата, разтърсен от смях.

— Тя те е омагьосала! О, Моури! Моури — спасителят от Кънектикът. Измамникът в човешки образ. Страхотно! Богата наследница избягва с човек от бреговата охрана заради страхотния му тен! Впоследствие се установява, че във вените му тече тасманийска кръв!

Моури въздъхна, стана, отиде до прозореца и вдигна щорите.

— Какъв сняг вали!

Антъни, все още смеейки се тихо, като че на себе си, не отговори.

— Още една зима. — Гласът на Моури откъм прозореца се чуваше почти като шепот. — Остаряваме, Антъни. Аз съм на двайсет и седем, за бога! Остават ми три години до трийсет и тогава ще бъда онова, което учениците наричат мъж на средна възраст.

Антъни замълча за миг.

— Ти наистина си стар, Моури — съгласи се той най-после. — Налице са първите признаци на развратното и непостоянно стареене — прекарал си следобеда в разговор за тен и женски крака.

Моури спусна транспаранта с рязко изщракване.

— Идиот! — изкрещя той. — И това дочаках от теб! Седя си тук, млади ми Антъни, както ще седя в продължение на поне още едно поколение, а може и повече, и наблюдавам весели души като теб и Дик, и Глория Гилбърт да минавате покрай мен, танцувайки и пеейки, обичайки се и мразейки се помежду си и вълнуващи се, безкрайно вълнуващи се. А аз се вълнувам единствено от липсата на емоции. Ще си седя и снегът ще вали — о, достойно е за Керъмъл да си води бележки, — след още една зима ще стана на тридесет, а ти и Дик, и Глория ще продължавате да бъдете вечно вълнуващи се и да танцувате около мен, и да пеете. Но след като всички вие ще сте си отишли, аз ще разказвам разни неща на някой нов Дик, който ще иска да ги описва, ще изслушвам разочарованията, цинизма и емоциите на някой нов Антъни — да, и ще говоря с някоя нова Глория за тена й през следващите лета.

Огънят в камината се раздвижи. Моури се отдалечи от прозореца, разрови пламъците с ръжена и постави един пън върху металната решетка. След това седна обратно в креслото си и останките от гласа му заглъхнаха от обновения огън, който с червеножълтите си пламнали езици облиза кората на дървото.

— В края на краищата, Антъни, ти си този, който е много романтичен и млад. Ти си този, който е безкрайно по-впечатлителен и уплашен да не би да се наруши спокойствието ти. А аз съм този, който непрекъснато се опитва да бъде развълнуван — преминавам през хиляди неща и въпреки това си оставам аз. Нищо — съвсем нищо — не ме вълнува.

— Да — промърмори той след нова дълга пауза, — имаше нещо в това момиченце и нейния абсурден тен, което бе безкрайно старо — като мен.

Вълнения

Антъни се обърна сънено в леглото си, съзря върху завивката си парче студено слънце, кръстосано от сенките на прозореца с оловна рамка. Утрото изпълни стаята. Резбованият шкаф в ъгъла, старинният и загадъчен гардероб стояха като тъмни символи на забравата на материята; единствено килимът на пода сякаш го подканваше да стъпи върху него с тленните си нозе, а Баундс, ужасно не на място с меката си яка, беше като че от материя, тъй избеляваща, както и ефирното мразовито дихание, което издаваше. Той беше близо до леглото, ръката му все още държеше края на завивката, която бе дръпнал, тъмнокафявите му очи фиксираха невъзмутимо господаря му.

— Баус? — промърмори съненият бог. — Тилси, Баус?

— Да, аз съм, сър.

Антъни поклати глава, с усилие разтвори широко очи и победоносно премигна.

— Баундс.

— Да, сър?

— Можеш ли да… ойооуохох, боже! — Антъни се прозя неудържимо и като че ли съдържанието на мозъка му се събра на гъста каша. Той започна отначало. Този път мисълта му беше по-ясна.

— Можеш ли да дойдеш към четири часа и да сервираш чай със сандвичи или нещо друго?

— Да, сър.

Антъни се замисли със смразяваща липса на вдъхновение.

— Сандвичи — повтори той безпомощно, — да, сандвичи със сирене или с желирано пилешко месо и маслини, предполагам. Без закуска.

Напрежението да измисли нещо беше твърде силно. Той уморено притвори очи, главата му вяло се отпусна и бързо почувства успокоение от това, че спря да контролира мускулите си. От една гънка на съзнанието му изпълзя смътната, но неизбежна сянка на предишната нощ — в този случай това се оказа само привидно безкраен разговор с Ричард Керъмъл, който го беше посетил към полунощ; изпиха четири бутилки бира и дъвкаха сухи корички хляб, докато Антъни изслуша първата глава на „Демоничният любовник“.

… След много часове се чу и глас. Антъни не му обърна внимание, тъй като сънят отново го поглъщаше, изпълзявайки по второстепенните гънки на мозъка му.

Внезапно обаче се събуди и попита:

— Какво?

— За колко, сър?

Беше Баундс, застанал неподвижно и търпеливо до долния край на леглото — Баундс, който разделяше маниерите си между трима джентълмени.

— Какво за колко?

— Мисля, сър, че ще бъде по-добре, ако зная колко души ще дойдат. Трябва да подготвя сандвичите, сър.

— Двама — промърмори Антъни с дрезгав глас. — Една дама и един господин.

Баундс каза: „Благодаря, сър“, и се отдалечи, отнасяйки със себе си позорната си мека яка, оскърбяваща всеки един от тримата джентълмени, които изискваха по една трета от него.

Доста време след това Антъни се надигна от леглото и наметна един халат в кафяво и синьо върху слабата си приятна фигура. С последна прозявка той влезе в банята, запали лампата над шкафчето (помещението беше без външен прозорец) и се заразглежда с интерес в огледалото. „Окаяна гледка“, помисли си; сутрин обикновено му минаваше тази мисъл — сънят правеше лицето му неестествено бледно. Той запали цигара и прегледа няколко писма и сутрешния вестник „Трибюн“.

След един час, избръснат и облечен, той седеше зад бюрото си и гледаше една бележчица, която бе извадил от портфейла си. На нея бе надраскано с полунеразбираеми драскулки: „Да видя мистър Хаулънд в пет часа. Да се подстрижа. Да проверя за сметката на Ривърс. Да отида в книжарницата“.

… Под тези неща: „Пари в банката — 690 долара (задраскано), 612 долара (задраскано), 607 долара“.

Накрая най-долу и съвсем набързо бе надраскано: „Дик и Глория Гилбърт на чай“.

Тази последна фраза, го накара да изпита очевидно задоволство. Денят му, обикновено подобен на желеобразно създание, на безформено, безгръбначно същество, бе придобил мезозойска структура. Уверено напредваше, дори самоуверено, към кулминацията си, както би трябвало да стане във всяка пиеса, както би трябвало да бъде всеки ден. Той се страхуваше от момента, в който гръбнакът на деня щеше да бъде счупен, когато най-после щеше да е срещнал момичето, да говори с него и да изпрати с поклон звънкия му смях, след което да се върне към меланхоличните утайки на дъното на чашите и напредващата старост на неизядените сандвичи.

Дните на Антъни все повече губеха цвета си. Той непрекъснато го усещаше и понякога го свързваше с един разговор, който бяха водили двамата с Моури Ноубъл преди около месец. Нелепо беше да смята, че нещо толкова безобидно и предвзето като чувство за безполезност го потискаше, но не можеше да се отрече фактът, че неприятното оцеляване на един фетиш го бе завело преди три седмици в обществената библиотека. Там, използвайки картата на Ричард Керъмъл, той си бе изписал половин дузина книги за Италианския ренесанс. Това, че тези книги все още бяха струпани на купчина върху бюрото му така, както ги бе оставил, и че всеки ден увеличаваха дълговете му с дванадесет цента, не олекотяваше свидетелските им показания. Те бяха свидетели на неговото отстъпничество, обвити в платно и марокен^[10]. Антъни бе преживял няколко часа в остра и тревожна паника.

Оправдание за начина му на живот се явяваше най-напред, разбира се, Безсмислието на Живота. Като адютанти и свещеници, пажове и оръженосци, икономи и лакеи на този велик Владетел служеха хилядите книги, греещи по рафтовете му, апартаментът и всички пари, които щяха да станат негови, когато старецът, живеещ нагоре по реката, се задавеше с остатъците от морала си. Той, слава богу, бе избавен от свят, натоварен със заплахата от дебютантки и глупостта на много Джералдини — по-скоро трябваше ревностно да подражава на котешката неподвижност на Моури и гордо да носи натрупаната през доста поколения мъдрост.

Над и срещу тези неща имаше нещо, което мозъкът му анализираше и с което упорито се занимаваше. Беше като уморително упражнение, което, въпреки че бе подвластно на логиката и смело стъпквано, го беше изпратило в меката лапавица в края на ноември в библиотека, където нямаше нито една от книгите, тъй упорито търсени от него. Справедливо беше да се анализира дотолкова, доколкото можеше да се самоанализира; повече от това, разбира се, би било дързост. Той откриваше у себе си нарастващ ужас и самота. Мисълта да се храни сам го плашеше; често пъти предпочиташе да вечеря с хора, които ненавиждаше. Пътуванията, които навремето го очароваха, напоследък му се струваха непоносими, въпрос на цвят без съдържание, фантомно преследване на сянката на собствените мечти.

… „Аз съм по същество слаб — казваше си той, — трябва да работя, да работя.“ Тревожеше го мисълта, че беше в края на краищата една леснопостижима посредственост, която не притежаваше нито самоувереността на Моури, нито ентусиазма на Дик. Струваше му се трагедия да не искаш нищо — и все пак той искаше нещо, нещо. На моменти знаеше какво е то — някакъв път на надеждата, който да го отведе към това — надвисналата над него зловеща старост.

След няколко коктейла и лек обяд в университетския клуб Антъни се почувства по-добре. Бе срещнал двама свои състуденти от Харвард и въпреки тежката сивота на разговора им животът му бе придобил багри. Те и двамата бяха женени: докато пиеха кафе, единият описа някакви свои извънбрачни занимания, под любезните и изпълнени с разбиране усмивки на другия. Той си помисли, че и двамата бяха мистър Гилбърт в зародиш; само че броят на техните „да“ трябваше да се умножи по четири, а натурите им да бъдат критикувани още двадесетина години — тогава те нямаше да бъдат нищо повече от изхабени и повредени машини, псевдомъдри и без всякаква стойност, разглезени до безкрайна изкуфялост от жените, с които бяха скъсали.

О, той беше нещо повече от това. Докато крачеше по дългия килим във фоайето след вечеря, поспря до прозореца, за да хвърли поглед към пустата улица. Той беше Антъни Печ, умен, магнетичен, наследникът на много години и много хора. Сега това беше неговият свят — и тази последна ирония, за която той копнееше, не беше далечна.

С някакво момчешко лекомислие той се видя като световна сила; с парите на дядо си можеше да си построи собствен пиедестал и да бъде Талейран^[11] или Лорд Верулам^[12]. Яснотата на ума му, неговата изтънченост, плодовитият му интелект, всичко това в зряла фаза и доминирано от някаква цел, която все още предстоеше да се роди, щеше да му създаде работа. При тази тъжна мисъл мечтата му избледня — да работи: той се опитваше да си се представи в Конгреса, ровейки в боклука на тази невероятна кочина, изпълнена със свински физиономии, които понякога съзираше в неделните вестници. Тези обвити в ореол пролетарии, които плещеха пред нацията приятните идеи на гимназисти от горните класове! Дребни мъже с ученически амбиции, които поради незначителността си мислеха, че са изплували от посредствеността и са навлезли в мътния и неромантичен небосклон на правителство на хората. И най-добрите, дузината проницателни мъже на върха, егоистични и цинични, бяха доволни да водят този хор от бели вратовръзки и телени копчета за яки, запели фалшив и удивителен химн, съставен от смътна смесица между богатство, като награда за добродетелта, и богатство, като доказателство за порока, и продължаваха да славословят за Бог, Конституцията и Скалистите планини!

Лорд Верулам! Талейран!

Обратно в апартамента му сивотата отново се върна. Коктейлите бяха престанали да действат, бяха го направили сънен, донякъде объркан и склонен към грубост. Той — Лорд Верулам? Самата мисъл му беше неприятна. Антъни Печ без всякакви постижения, без смелост, без сила да бъде доволен от истината, каквато му се поднасяше тя. О, той беше превзет глупак, който си запълваше времето с коктейли и междувременно съжаляваше, слабохарактерно и тайно, за срутването на един недостатъчен и жалък идеализъм. Бе украсил душата си с най-изискан вкус, а сега копнееше за старите боклуци. Изглежда, той беше празен, празен като стара бутилка…

Входният звънец иззвъня. Антъни скочи и вдигна слушалката до ухото си. Чу гласа на Ричард Керъмъл, надут и закачлив:

— Пристигна мис Глория Гилбърт.

Красивата дама

— Здравейте — каза той, като се усмихваше и задържаше вратата полуотворена.

Дик се поклони.

— Глория, запознай се с Антъни.

— Е! — изписка тя и протегна малката си ръка в ръкавица.

Роклята под коженото й палто беше светлосиня, с бяла дантела, набрана стегнато около врата й.

— Позволете да взема палтото ви.

Антъни протегна ръце и кафявата кожена маса се изсипа в тях.

— Благодаря.

— Какво мислиш за нея, Антъни? — попита грубо Ричард Керъмъл. — Не е ли прекрасна?

— Е! — извика момичето предизвикателно, при това без да помръдне.

Тя бе ослепителна — бляскава; мъчително беше да се възприема красотата й с поглед. Косата й, изпълнена с небесни отблясъци, грееше на фона на зимните цветове на стаята.

Антъни се движеше наоколо й и, подобно на магьосник, превърна приличната на гъба лампа в оранжево сияние. Развълнуваните пламъци на огъня накараха да заблестят медните решетки на камината.

— Цялата съм лед — измърмори Глория небрежно, оглеждайки се с очи, чиито ириси имаха най-деликатния и прозрачен синкавобял цвят. — Какъв разкошен огън! Открихме място, където можеш да стоиш до желязната решетка, така да се каже, и оттам да те лъха топъл въздух — но Дик не искаше да постои с мен. Казвах му да продължи сам и да ме остави да бъда щастлива.

Това беше доста традиционно. Тя като че ли без усилие говореше по-скоро за собствено удоволствие. Антъни, седнал в единия край на дивана, разглеждаше профила й на светлината на лампата: изящната правилност на носа и горната устна, брадичката, донякъде категорична, красиво балансирана върху възкъсата шия. На снимка красотата й вероятно изглеждаше напълно класическа, почти студена — но сиянието на косата и бузите й, внезапно пламнали и нежни, я превръщаше в най-одухотвореното създание, което той някога бе виждал.

— … Мисля, че имате най-хубавото име, което съм чувала — говореше тя очевидно все още на себе си; погледът й се спря върху него за момент, а после прехвръкна настрани — към италианските месингови лампи, прилепнали като светещи жълти костенурки по стените, към редиците от книги, после към братовчед й от другата страна. — Антъни Печ. Само че би трябвало да приличате, знам ли, на кон, с дълго и тясно лице… и би трябвало да сте в съдран чул.

— Това може да се отнесе за Печ. А как би трябвало да изглежда Антъни?

— Вие изглеждате като Антъни — увери го тя със сериозно изражение, макар той да си мислеше, че не го е погледнала, — доста величествен — добави — и надут.

Антъни се усмихна смутено.

— Само че аз харесвам имена, в които има алитерация^[13] — заяви тя, — всички, с изключение на своето. Моето е прекалено ярко. Познавах обаче две момичета, казваха се Джинкс и не биха могли да се казват другояче — Джуди Джинкс и Джери Джинкс. Сладко, нали? Не мислите ли? — Детинската й уста бе полуотворена в очакване на отговор.

— В следващото поколение — изказа предположение Дик — всички ще се казват Питър или Барбара, защото сега всички нашумели литературни герои се казват Питър или Барбара.

Антъни продължи пророчеството му:

— Разбира се, Гладис и Елинор, които удостоиха миналото поколение героини и които понастоящем са в обществения си разцвет, ще преминат към следващото поколение продавачки…

— Измествайки Ела и Стела — прекъсна го Дик.

— Както и Пърл и Джуъл — добави възбудено Глория.

— И Ърл, и Елмър, и Мини.

— И тогава ще се появя аз — отбеляза Дик — и ще взема поовехтялото име Джуъл^[14], ще го прикача на някоя позабравена, но привлекателна героиня и то отново ще започне кариерата си.

Гласът й подхвана нишката на темата и продължи да я омотава с леко преобръщащи се, полухумористични интонации в края на изреченията — сякаш да не позволи да бъде прекъсната — и интервали на неясен смях. Дик й разказа, че прислужникът на Антъни се казва Баундс, и тя го сметна за чудесно! Дик се опита да скалъпи някаква игра на думи за това как Баундс се занимавал с patchwork^[15], но тя възрази, че ако има нещо по-лошо от игра на думи, то е човек, който като ответна реакция на шегата поглежда извършителя й с присмех и укор.

— Откъде сте? — запита я Антъни. Той знаеше, но красотата го караше да оглупява.

— Канзас Сити, щата Мисури.

— Изпъдиха я по времето, когато забраниха цигарите.

— Забранили са цигарите? В това виждам ръката на светия ми дядо.

— Да не би да е някакъв реформатор?

— Изчервявам се заради него.

— И аз — призна тя. — Ненавиждам реформаторите, особено онези, които се опитват да променят мен.

— Много ли такива има?

— Колкото искате. Непрекъснато чувам: „О, Глория, ако пушиш толкова, ще развалиш хубавия си тен!“ и „О, Глория, защо не се омъжиш и не се укротиш?“.

Антъни категорично се съгласи, като същевременно се чудеше кой ли би имал безразсъдната смелост да говори по този начин на подобна личност.

— А после — продължи тя — има и много прикрити реформатори, които ми разправят разни дивашки истории: какво са чули за мен и как са ме защитавали.

Той видя, най-после, че очите й са сиви, съвсем еднакви и хладни, и щом се спряха върху него, разбра какво е имал предвид Моури, когато я определи като много млада, но и много стара. Тя винаги говореше за себе си, както би говорило едно много очарователно дете, и коментарите й върху това, което харесваше или не харесваше, бяха искрени и спонтанни.

— Трябва да призная — каза Антъни сериозно, — че дори и аз съм чувал нещо за вас.

Внезапно застанала нащрек, тя се изпъна, както седеше. Очите й, със сивотата и вечността на гранитна скала, приковаха неговите.

— Разкажете ми. Аз ще повярвам. Аз винаги вярвам на всичко, което се говори за мен — а вие?

— Непременно! — съгласиха се двамата мъже едновременно.

— Тогава ми разкажете.

— Не съм сигурен, че трябва — подразни я Антъни, усмихвайки се неохотно. Тя проявяваше толкова очевиден интерес, че беше в състояние на почти смешна погълнатост от себе си.

— Той има предвид галеното ти име — поясни братовчед й.

— Какво име? — попита Антъни, учтиво озадачен.

Тя веднага се сви в себе си, като че ли се засрами — после се засмя, търкулна се обратно върху възглавниците и изви поглед нагоре, когато заговори:

— Глория „от бряг до бряг“. — Гласът й беше изпълнен със смях, неопределен, както и променливите сенки, които играеха между огъня и лампата върху косата й. — О, господи!

Антъни все още бе озадачен.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че това е за мен. Някакви глупаци са го измислили за мен.

— Не разбираш ли, Антъни — обясни Дик, — пътешественичка с национална известност и разни подобни. Това ли си чул? От години я наричат така — откакто навърши седемнадесет.

Очите на Антъни се изпълниха с тъга и радост.

— Кой е този женски Матусал^[16], когото си довел, Керъмъл?

Тя не обърна внимание на това, може би дори не й се понрави, защото се върна на темата:

— Какво сте чули за мен?

— Нещо за физиката ви.

— О — каза тя с разочарование, — това ли било?

— За тена ви.

— Моят тен? — Тя бе объркана. Ръката й се вдигна до шията, задържа се там за миг, сякаш пръстите й се опитваха да доловят промяната на цвета.

— Спомняте ли си Моури Ноубъл? Човек, с когото сте се запознали преди около месец. Направили сте му голямо впечатление.

Тя се замисли за миг.

— Спомням си — но той не ми се обади.

— Не се съмнявам, че се е боял.

Навън вече беше съвсем тъмно и Антъни се чудеше и питаше дали въобще някога апартаментът му се е струвал сив — толкова топли и приятелски изглеждаха книгите и картините по стените, и добрият Баундс, който поднесе чая с почтителната си осанка, и тримата приятни люде, излъчващи вълни на интерес и смеещи се около щастливия огън.

Недоволство

В четвъртък следобед Глория и Антъни пиха чай заедно в грилзалата^[17] на „Плаза“. Обточеният й с кожа костюм беше сив — „тъй като със сивото си задължен да носиш много цвят“, както обясни тя. Малка шапка без периферия беше кацнала елегантно върху главата й и под нея косата й падаше на жълти вълни, създавайки й ореол от жизнерадостна и самодоволна слава. Високите лампи караха Антъни да я възприема като безкрайно по-нежна — тя изглеждаше толкова млада, едва ли имаше осемнадесет години; формите й под стегнатата кройка на модната по онова време тясна пола бяха удивително гъвкави и стройни, а ръцете й, не „артистични“, но не и набити, бяха малки, почти като детски ръчички.

Когато влязоха, оркестърът свиреше уводните хленчове към някаква мелодия, пълна с тракане на кастанети и лесни, леко приспивни цигулкови напеви, подходящи за тълпата колежани в приповдигнато настроение поради наближаващата ваканция, от която гъмжеше грилзалата в този зимен ден. Глория внимателно огледа помещението и предизвика леко раздразнение у Антъни с това, че по заобиколен начин го заведе до една маса за двама в отдалечения край на салона. Когато стигнаха до нея, тя отново се замисли. Дали да седне отляво, или пък отдясно? Красивите й очи и устни бяха много сериозни, когато направи избора си, и Антъни отново си помисли колко наивен беше всеки неин жест; тя смяташе, че всичко в живота й е предоставено, за да избира и разпределя, сякаш непрекъснато си избираше подаръци от някакъв неизчерпаем щанд.

Тя разсеяно загледа танцуващите и започна да ги коментира, когато една двойка се приближи до тях с въртене.

— Ето там онова хубаво момиче в синьо — и когато Антъни послушно погледна, — там! Не, зад вас — там!

— Да — съгласи се той безпомощно.

— Но вие не я видяхте.

— Предпочитам да гледам вас.

— Знам, но тя беше хубава. Като изключим това, че има едри глезени.

— Има ли?… Искам да кажа, наистина ли? — попита той с безразличие.

Едно момиче от двойка, танцуваща близо до тях, я поздрави.

— Здравей, Глория! О, Глория!

— Здравей!

— Коя беше? — попита той.

— Не знам. Все някоя. — Тя забеляза друго познато лице. — Здравей, Мюриъл! — След това се обърна към Антъни: — Това е Мюриъл Кейн. Мисля, че е привлекателна, въпреки че не особено.

Антъни се засмя с разбиране.

— „Привлекателна, въпреки че не особено“ — повтори той.

Тя се усмихна — веднага прояви интерес.

— Какво смешно има? — Тонът й беше патетично сериозен.

— Просто така.

— Искате ли да танцуваме?

— А вие?

— Може. Но по-добре да седим — реши тя.

— И да говорим за вас? Вие май обичате да говорите за себе си?

— Да. — Суетата й беше изобличена и тя се засмя.

— Представям си как автобиографията ви би могла да се превърне в класика.

— Дик казва, че нямам такава.

— Дик! — възкликна Антъни. — Какво знае той за вас?

— Нищо. Но казва, че биографията на една жена започва с първата целувка, която има значение, и свършва с раждането на последното дете.

— Сигурно го пише в книгите си.

— Той казва също, че жените, които не са били обичани, нямат биография — те имат история.

Антъни отново се засмя.

— Вие, разбира се, едва ли сте необичана!

— Да, прав сте.

— Тогава защо да нямате биография? Да не би никога да не сте получавали целувка, която има значение? — В момента, когато тези думи се отрониха от устните му, той дълбоко пое дъх, сякаш за да ги всмуче обратно. Това дете!

— Не знам какво разбирате под „да има значение“ — опита да се измъкне тя.

— Бих искал да ми кажете на колко години сте?

— На двадесет и две — каза тя, срещайки очите му със сериозния си поглед. — А на колко мислехте, че съм?

— Около осемнадесет.

— Трябва да започна да казвам, че съм на толкова. Не ми харесва да бъда на двадесет и две. Мразя го повече от всичко на света.

— Това, че сте на двадесет и две години?

— Не. Това, че остарявам и всичко останало. Това, че трябва да се омъжа.

— Никога ли не сте искали да се омъжите?

— Не искам да поемам отговорност и да имам много деца, за които трябва да се грижа.

Тя не се съмняваше, че всичко, което се изплъзваше от нейните устни, звучеше добре. Той изчака със затаен дъх следващата забележка, която би трябвало да продължи първата. Тя се усмихваше, без забава, но приятно, и след известно прекъсване половин дузина думи се изсипаха в пространството помежду им:

— Как бих искала малко желирани бонбони.

— Няма проблем! — Той кимна на минаващия наблизо сервитьор и го изпрати за поръчката.

— Нали нямате нищо против? Много обичам желирани бонбони. Всички ме вземат на подбив, защото аз винаги хапвам от тях — когато баща ми не е наоколо.

— Ни най-малко. Кои са тези деца? — попита внезапно той. — Всичките ли ги познавате?

— Защо… Не, но те са от… О, откъде ли не, струва ми се. Никога ли не идвате тук?

— Много рядко. Не си падам особено по „хубавички момичета“.

Това веднага привлече вниманието й. Тя обърна рязко гръб на танцуващите, отпусна се на стола си и попита:

— А какво правите със себе си?

Благодарение на коктейлите Антъни прие въпроса лесно. Той беше в настроение за разговори, освен това искаше да направи впечатление на момичето, чийто интерес като че ли беше мъчително неуловим — то спря за миг, за да се замисли за нещо случайно хрумнало му, и после се забърза към неочевидно очевидното. Той искаше да й се представи внезапно в необикновена и героична светлина. Искаше да я откъсне от това нехайство, което тя показваше към всичко, освен към себе си.

— Нищо не правя — започна той, осъзнавайки веднага, че на думите му вероятно липсва онази непринудена грациозност, за която копнееше. — Нищо не правя, тъй като няма нещо, което си струва да бъде направено.

— Е?

Тя не беше изненадана, нито заинтригувана и все пак определено го беше разбрала — ако това, което той бе казал, наистина си струваше да бъде разбрано.

— Не одобрявате ли мързеливите мъже?

Тя кимна.

— Може би, ако все пак са приятно мързеливи. Това възможно ли е за един американец?

— Защо не? — попита той объркан.

Но мислите й вече се бяха отклонили от темата и се рееха десет етажа по-нагоре.

— Баща ми е бесен — отбеляза тя безстрастно.

— Защо? Но аз искам да разбера защо един американец да не може да бъде приятно мързелив — думите му ставаха все по-убедителни, — това ме учудва. То… то… не разбирам защо хората мислят, че всеки млад мъж трябва да работи по десет часа дневно през двадесетте най-хубави години от живота си някаква скучна, безинтересна работа, която определено не е алтруистична.

Замълча. Тя го гледаше непроницаемо. Той очакваше или да се съгласи, или не, но тя не направи нищо.

— Никога ли не си създавате някаква преценка за нещата? — попита той с известно раздразнение.

Тя поклати глава, погледът й отново се върна към танцуващите и отвърна:

— Не знам. Не знам нищо за… това какво би трябвало да правите или какво би трябвало да правят хората.

Тя го обърка, прекъсна потока на мислите му. Необходимостта да се изрази никога не му се бе струвала едновременно тъй желана и тъй невъзможна.

— Е — оправда се той, — и аз не знам, но…

— Аз просто мисля за хората — продължи тя, — дали изглеждат както трябва и дали са на мястото си. Не съм против, ако не се занимават с нищо. Не виждам защо трябва да го правят; всъщност винаги се учудвам, когато някой прави нещо.

— Вие не искате ли да правите нещо?

— Искам да спя. — За миг той се стресна и обърка, като че ли го бе казала съвсем буквално.

— Да спите?

— Донякъде. Просто искам да се отдам на мързел, а всичка около мен да вършат разни неща, защото това ме кара да се чувствам удобно и в безопасност. Но искам и някои от тях да не правят абсолютно нищо, за да могат да бъдат приятни и да имам компания. Но никога не съм желала да променям хората или да се вълнувам от тях.

— Вие сте чудата малка детерминистка — засмя се Антъни. — Това е вашият свят, нали?

— Е — отвърна тя и бързо вдигна очи, — защо да не е? Поне докато съм… млада.

Кратката пауза преди последната дума накара Антъни да помисли, че тя искаше да каже „красива“. Несъмнено това беше имала предвид.

Очите й се озариха и той изчака тя да задълбочи темата. Със сигурност я беше предизвикал — и сега леко се наведе напред да улови думите й.

— Хайде да танцуваме! — беше единственото, което тя каза.

Възхищение

Зимният следобед в „Плаза“ беше първият от поредицата „срещи“ на Антъни с Глория в обърканите и изпълнени с възбуда дни преди Коледа. Тя неизменно беше заета. Доста време щеше да му отнеме да разбере кои точно пластове на обществения живот изпитваха необходимост от нея. Това като че ли не беше особено важно. Глория ходеше по разни полуоткрити за широката публика благотворителни танцови забави в големите хотели. Няколко пъти се срещаха на вечери в „Шери“, а веднъж, докато я чакаше да се облече, във връзка с навика на дъщеря си да „излиза“ мисис Гилбърт изреди удивителна празнична програма, която включваше половин дузина танцови забави, за които Антъни също бе получил покани.

На няколко пъти те си определяха срещи за обяд и за чай. За него това бяха забързани и до голяма степен неудовлетворителни мероприятия, тъй като тя винаги бе сънена и непостоянна, неспособна да се съсредоточи върху каквото и да било, нито да обърне внимание на думите му. Когато след два вяли обяда той я обвини, че му подхвърля останки от себе си, тя се изсмя и не се видяха в продължение на три дни. Това му донесе известно удовлетворение.

Една неделя следобед, малко преди Коледа, той се отби и я завари задрямала след някаква важна, но загадъчна разправия. С тон, който бе смесица от гняв и развеселеност, тя го информира, че е изхвърлила някакъв мъж от апартамента си — което предизвика яростни мисли у Антъни — и че същият този мъж щял да дава вечерта малък прием в нейна чест, но тя, разбира се, нямало да отиде. И Антъни я заведе на вечеря.

— Хайде да отидем някъде! — предложи тя, докато слизаха с асансьора. — Гледа ми се някакво представление, а на теб?

От информацията на хотела се разбра, че в тази неделна вечер има само два „концерта“.

— Все едно и също — оплака се тя с нещастен вид. — Едни и същи стари евреи комедианти. О, хайде да отидем някъде!

За да прикрие усещането си за вина, че не е организирал някакво занимание, което би й харесало, Антъни изведнъж се оживи.

— Ще отидем в едно добро кабаре.

— Знам всички в града.

— Е, ще открием някое ново.

Настроението й беше окаяно, това бе очевидно. Сивите й очи сега наистина бяха като от гранит. Когато не говореше, тя се взираше право пред себе си, сякаш фиксираше някаква неприятна абстрактна точка в пространството.

— Е, да вървим тогава.

Той последва до таксито момичето, което излъчваше грация дори и през кожената си наметка, и с вид на човек, който има точно определено място наум, поръча на шофьора да кара към Бродуей, а после да завие на юг. Направи няколко несръчни опита да подхване разговор, но тя като че бе нахлузила непроницаема броня от мълчание и му отвръщаше с изречения, мрачни почти като тъмнината в таксито, така че той се отказа и изпадна в настроение, подобно на нейното.

Десетина пресечки по-надолу по Бродуей погледът на Антъни бе привлечен от голяма и непозната светлинна реклама, върху която имаше искрящ жълт надпис „Маратон“, украсен с електрически листа и цветя, които ту гаснеха, ту се появяваха върху влажната блестяща улица. Той надникна, почука по прозореца на таксито и след миг получи информация от чернокожия портиер:

— Да, това е кабаре. Хубаво кабаре. Най-доброто представление в града!

— Ще го видим ли?

С въздишка Глория хвърли цигарата си през отворената врата и се приготви да слезе. Те минаха под яркия надпис, под широкия портал на входа и един асансьор със застоял въздух ги качи до това все още невъзпято място на удоволствията.

Веселата естествена среда на много богатите и много бедните, много смелите и много престъпните, да не говорим за широко популярните напоследък бохеми, е добре известна сред изпълнените с благоговение гимназистки от Огъста, Джорджия и Редуинг, щата Минесота, предимно от описанията и пленителния размах на неделните театрални притурки, видени през широко отворените и ужасени очи на мистър Рупърт Хюз и други хроникьори на лудия ритъм на Америка. Но екскурзиите из Харлем и Бродуей злобата на тъпанарите и пируванията на достопочтените са въпрос на някакво тайнствено познание от страна на самите участници.

Бакшиш — и ето ги в споменатото вече място, събрало в събота и неделя вечер низшите по морал класи — малцината обезпокоявани хора, които комиксите обикновено представят като „консуматорите“ или „обществеността“. Те са сигурни, че мястото има поне три достойнства: то е евтино; имитира с някакъв подправен копнеж бляскавите антики на големите кафенета в театралния район; и — което е най-важно — то е място, където може да се „намери хубаво момиче“. Това, разбира се, означава, че всеки е станал еднакво безопасен, боязлив и безинтересен поради липсата на пари и въображение.

Тук в неделя вечер се събират лековерни, сантиментални, ниско платени, отрудени хора с прозаични професии: счетоводители, продавачи на билети, офис мениджъри и най-вече чиновници — чиновници по влаковете, в пощите, в бакалиите, на борсата, в банките. Придружават ги техните кискащи се, ръкомахащи, надути и преструващи се съпруги, с които дебелеят заедно, раждат им прекалено много деца и се носят безпомощни и недоволни в безцветното море на скуката и разбитите надежди.

Тези евтини кабарета са наречени на колите „Пулман“. „Маратон“! Те не приличат по нищо на пикантните парижки кафенета! Там тези хрисими джентълмени водят „хубавите жени“, чиито изгладнели фантазии искат единствено да повярват, че обстановката е сравнително весела и жизнерадостна, дори леко неморална. Такъв, е животът! Кого го е грижа за утрешния ден?

Изоставени хора!

Антъни и Глория седнаха и се огледаха. На съседната маса една компания от четирима души беше на път да се обедини с друга компания от трима, двама мъже и едно момиче, които очевидно бяха позакъснели — а маниерите на момичето можеха да послужат за изследване на националната социология. Тя се запознаваше с нови мъже — и отчаяно се преструваше. Преструваше се с жестове и думи, и с едва доловимите потрепвания на клепачите си, че принадлежи към класа малко по-висша от прослойката, с която сега трябваше да общува, че допреди малко е била и скоро пак ще диша по-разреден въздух на по-високо. Тя бе почти болезнено изтънчена — носеше миналогодишната си шапка, обсипана с теменужки, не по-малко изпълнени с копнеж, претенциозни и осезаемо изкуствени от самата нея.

Очаровани, Антъни и Глория наблюдаваха как момичето седна и разпръсна около себе си впечатлението, че присъствието му е само проява на снизхождение. За мен, казваха очите му, е изключително благотворително начинание да бъда обгръщана с подценяващ смях и полуизвинения.

А останалите жени търпеливо създаваха впечатлението, че макар да са сред тълпата, не са част от нея. Те не бяха свикнали с подобни места. Бяха се отбили тук, защото им бе на път и беше на удобно място — всяка групичка в ресторанта създаваше усилено това впечатление… кой знае? Всички те непрекъснато сменяха принадлежността си към дадена класа — жените често се омъжваха над възможностите си, мъжете неочаквано налитаха на някоя великолепна възможност — една достатъчно нелепа рекламна схема, подобна на божествена фунийка сладолед. Междувременно те се срещаха тук, за да хапнат, затваряйки очи за мизерията, изразяваща се в рядката смяна на покривките, в посредствеността на кабаретните танцьорки и най-вече в безгрижието и фамилиарниченето на сервитьорите. Човек можеше да бъде напълно сигурен, че тези сервитьори изобщо не бяха впечатлени от своите покровители. Дори би могло да се очаква, че скоро ще седнат на масите…

— Неприятно ли ти е? — попита Антъни.

Лицето на Глория се просветли и за пръв път тази вечер тя се усмихна.

— Обожавам го — каза тя искрено.

Невъзможно беше да не й повярва човек. Сивите й очи блуждаеха наоколо, сънено, безцелно или бдително, спираха се върху някоя групичка, минаваха към следващата с неприкрито забавление. Антъни оцени достойнствата на профила й, чудесната и жива изразителност на устните й, неподправените очертания на лицето й, както и формата и маниерите, които я отличаваха, подобно на рядко цвете сред купчина евтини растения. Когато бе щастлива, от очите й извираше великолепна чувствителност, която го задавяше, изопваше нервите му и изпълваше гърлото му с дрезгав и трептящ емоционален глас. В залата настъпи тишина. Безгрижните цигулки и саксофони, пискливото и дразнещо хленчене на някакво дете, гласът на момичето с шапката с теменужки на съседната маса — всичко това се отдалечи, избледня и падна, подобно на сенчести отблясъци върху лъскавия под. Струваше му се, че бяха само двамата — сами и безкрайно отдалечени, мълчаливи. Свежестта на бузите й бе като ефирно отражение, спомен за някаква земя на деликатни и неоткрити сенки; ръката й проблясваше върху нечистата покривка също като раковина от някакво далечно и дивно девствено море…

После илюзията внезапно бе разбита, подобно на гнездо, изградено от тънки нишки. Залата отново го обгърна с гласовете, лицата, движението. Ярките светлини над тях придобиха реалност, станаха необикновено големи. Дъхът им отново се възвърна, хората около тях започнаха да дишат, той забеляза издигането и спускането на гръдта им, вечната и безсмислена игра и подхвърлянето на думи и фрази. Всичко това изопна сетивата му и той почувства потиснатостта на живота. После гласът й достигна до него, хладен като видението, от което се бе измъкнал.

— Моето място е тук — промълви тя, — аз съм като тези хора.

За момента изглеждаше като че ли някакъв язвителен и ненужен парадокс бе запратен към него откъм недостижимото разстояние, на което тя се бе отдалечила. Глория бе изпаднала в още по-голяма омая — погледът й се бе заковал върху един семитски цигулар, който поклащаше рамене в ритъма на най-модния фокстрот за тази година:

Нещо… долита,

ринг-а-тинг-а-линг-а-линг,

право в твоите уши…

Тя отново заговори от дълбините на собствената си всеобхватна илюзия. Това го учуди. Беше като сквернословие, изречено от устата на дете.

— Аз съм като тях — като фенерите, драпираната хартия и музиката на този оркестър.

— Ти си една малка глупачка! — настоя той упорито.

Тя поклати русата си глава.

— Не, не съм. Аз съм като тях… Трябва да го разбереш… Ти не ме познаваш. — Поколеба се за миг, после погледът й се върна и спря рязко на неговия, сякаш изненадан от това, че го вижда. — Аз нося в себе си жилка от онова, което ти би нарекъл евтиния. Не знам откъде съм я взела, но това е… о, разни неща, като ярки цветове и крещяща простащина. Моето място е тук. Тези хора биха могли да ме оценят и да ме приемат такава, каквато съм, а тези мъже биха могли да се влюбят в мен, да ми се възхищават, докато умните мъже, с които се запознавам, просто ще ме анализират и ще ми казват, че съм еди-каква си поради тази или онази причина.

За миг Антъни изпита яростно желание да я рисува, да я запечата такава, каквато беше сега, сякаш след всяка неумолима секунда нея вече можеше и да я няма.

— За какво мислеше? — попита тя.

— За това, че не съм реалист — каза той, а после: — Не, само романтикът може да задържи нещата, които си струва да бъдат запазени.

От дълбините на изтънчеността на Антъни се оформи усещането, не атавистично или неясно, а всъщност дори не и физическо, усещане, формирано в резултат на ухажванията на много поколения умове, че докато тя говореше и въртеше очи, и обръщаше прекрасната си глава, го вълнуваше така, както никога досега не се бе вълнувал. Обвивката, обгърнала душата й, бе придобила значимост, това бе всичко. Тя беше слънцето, лъчисто, голямо, то събираше светлина в себе си и я задържаше, после след цяла вечност я изливаше под формата на поглед, полуфраза към онази част от него, която величаеше красотата и подхранваше илюзиите.