Лий Чайлд
Накарай ме (4)

4

Закусвалнята постепенно опустя. Повечето клиенти явно се изсипваха призори. В земеделието очевидно не беше по-добре, отколкото в армията. Сервитьорката дойде при тях и Чан си поръча кафе и парче сладкиш, а Ричър довърши закуската си. После попита:

— И с какво се занимава един частен детектив като теб, ако не снима изневеряващи съпрузи по хотелите?

— Стремим се да предлагаме широк спектър от специализирани услуги — отговори Чан. — Корпоративни разследвания, както и мерки за сигурност в интернет, разбира се, в днешно време. И лична охрана. На място и в движение. Богатите стават все по-богати, бедните стават все по-бедни, а за охранителния бизнес това е добра новина. Занимаваме се и с охрана на сгради. Както и с консултации, проверки, оценка на риска и разследвания от общ характер.

— Какво те води тук?

— Провеждаме операция в района.

— Срещу какво?

— Не мога да ти кажа.

— Колко е голяма операцията?

— Разполагаме с един човек на място. Или поне така си мислех аз. Изпратиха ме като подкрепление за него.

— Кога?

— Пристигнах вчера. Работя към офиса в Сиатъл. Хванах вътрешен полет до последното възможно летище, а от там продължих с кола под наем. Беше кошмарно пътуване. Тези шосета нямат край.

— И твоят човек не беше тук.

— Не — отговори Чан. — Не беше.

— Смяташ, че е заминал за малко и ще се върне с влака?

— Надявам се, че е само това.

— А какво друго би могло да бъде? Тук вече не е Дивият запад.

— Така е. Сигурно всичко е наред. Той работи към офиса в Оклахома Сити. Напълно е възможно да му се е наложило да отскочи до там, за да се погрижи за нещо друго. Хванал е влака заради тези шосета. Следователно би трябвало и да се върне с влака. Няма друг начин. Той ми каза, че не разполага с кола.

— Опита ли се да му се обадиш?

Тя кимна.

— Намерих стационарен телефон в смесения магазин. Но никой не вдигна у тях, а мобилният му е изключен.

— Или е извън обхват. А в такъв случай няма как да е в Оклахома Сити.

— А щеше ли да отиде по-далече? На това място? Без кола?

— Ти ми кажи — отговори Ричър. — Случаят си е твой.

Чан не отговори. Сервитьорката отново се приближи до тяхната маса и Ричър реши да започне обяда от засада, като си поръча парче пай с праскови. И още кафе. Сервитьорката изглеждаше примирена със съдбата си. Политиката на заведението за доливане на кафе без доплащане беше подложена на сериозно изпитание.

— Той трябваше да ме информира — каза Чан.

— Кой? — попита Ричър. — Твоят човек, който не е тук?

— Да, очевидно.

— Да те информира, в смисъл да ти докладва?

— Не само.

— Добре тогава. Започни от това, което знаеш.

— Казва се Кийвър. Работи към нашия офис в Оклахома Сити. Но всички сме включени в една и съща компютърна мрежа. Така че аз мога да видя с какво се занимава той. Има няколко големи случая. Но няма нищо, което да е свързано с това място. Или поне нищо, което да е записано в компютъра му.

— Как стана така, че те е повикал за подкрепление?

— Бях свободна. Той ми се обади лично.

— От тук?

— Да, определено. Обясни ми точно как да стигна. Говореше за това градче като за мястото, където се намира в момента.

— Как ти се стори обаждането? Рутинно ли ти прозвуча?

— Общо взето. Беше по протокол.

— Значи той е следвал обичайната процедура с изключение на факта, че случаят не е записан в компютъра му?

— Точно така.

— Какво означава това?

— Може да е било нещо дребно. Може би се е захванал с него като услуга за някой приятел или под някаква друга форма, която е твърде близо до работа про боно, за да мине одобрението на шефа. Във всеки случай в задачата явно е нямало пари. Така че е трябвало да остане незабелязана. Но после, предполагам, се е превърнала в нещо повече. В нещо достатъчно голямо, за да оправдае искането за подкрепление.

— Значи е било нещо малко, което е станало по-голямо? С какво е свързано?

— Нямам представа. Кийвър трябваше да ме информира.

— Никаква представа ли нямаш?

— Кое точно не разбра? Той се е занимавал с някакъв частен случай, без да казва на никого, и трябваше да ме информира за подробностите, когато пристигна.

— Как ти се стори гласът му по телефона?

— Беше спокоен. Общо взето. Останах с впечатлението, че не харесва особено това място.

— Той ли го каза?

— По-скоро аз останах с това впечатление. Когато ми обясняваше как да стигна до тук, звучеше така, сякаш се извиняваше. Все едно ме караше да дойда на някакво злокобно и зловещо място.

Ричър не отговори.

— Предполагам, че в армията гледате твърде практично на работата си, за да разсъждаваш по този начин — отбеляза Чан.

— Не, всъщност се канех да се съглася с теб — каза Ричър. — На мен не ми хареса магазинът с гумените престилки например, а освен това някакво странно хлапе ме следеше през цялото време тази сутрин. На десет-дванайсет години. Момче. Предположих, че е умствено изостанало дете, хипнотизирано от присъствието на непознат човек, но твърде срамежливо, за да го заговори. Всеки път когато поглеждах към него, се криеше зад ъгъла.

— Не знам дали това е странно или просто тъжно.

— Значи не разполагаш с абсолютно никаква информация?

— Чакам Кийвър да ме информира.

— С други думи, чакаш влаковете.

— По два пъти на ден.

— Колко време ще чакаш, преди да се откажеш?

— Доста е грубо да питаш такова нещо.

— Шегувах се. Но ми прилича на повечето неприятности, които са ми се случвали, а, предполагам, и на теб в патрулната кола. Всичко се дължи на прекъсване в комуникациите. Съобщението не стига до получателя си. Предполагам, че обяснението е това. И предполагам, че причината е в липсата на покритие на мобилната мрежа. Хората вече не могат да се справят без нея.

— Ще му дам още двайсет и четири часа — каза Чан.

— Дотогава ще съм си тръгнал — каза Ричър. — Сигурно ще хвана вечерния влак.

 

 

Ричър остави Чан в закусвалнята и реши да разгледа останалата част от града. Повече не видя странното хлапе. Когато стигна до магазина за ветеринарни материали, зави покрай него и провери за втори път лявата страна на улицата в продължение на всичките шест пресечки, но не видя нищо интересно. Продължи още сто метра, още двеста метра, в случай че железопътната линия беше повлякла със себе си центъра на градчето на изток и останките от него все още бяха на първоначалните си места.

Ако Чан беше права за името и наистина беше починала старица, не беше задължително паметната й плоча да се вижда от разстояние. Може да беше ниско до земята — положена хоризонтално, с желязна оградка, висока не повече от петдесет сантиметра, сгушена в морето от пшеница, може би с разчистена пътека, която да води до нея от банкета на пътя.

Но не видя такава пътека, нито надгробен камък, нито символична желязна ограда. Нито пък някаква по-голяма постройка. Нито музей. Нито официална табела с информация за някакво историческо място. Ричър се обърна, тръгна обратно и се зае да обикаля южната половина от градчето, пресечка по пресечка, като започна от тази, която водеше от изток на запад точно зад главната улица. Пресечката изглеждаше горе-долу като тази от северната страна, но с повече едностайни жилища, които бяха започнали съществуването си като складове и гаражи, и по-малко сергии за плодове. Но и тук нямаше нито паметна плоча, нито музей. Не и там, където подсказваше логиката. Градчето Мадърс Рест невинаги беше стояло на кръстопът. Не и преди да построят железопътната линия. Преди това беше представлявало случайно петънце до безкрайните прави коловози, пресичащи прерията. Именно паметната плоча или легендата го бяха докарали на това място. То беше пораснало около тях — като перла около песъчинката, попаднала в мидата.

Но така и не успя да я открие. Нито каменната плоча, нито музея. Не и там, където би трябвало да се намират — на достопочтено разстояние от първоначалния маршрут на заселниците. Достатъчно, за да се създава усещане за екскурзия или поклонение. Горе-долу на една съвременна пресечка от пътя им — точно там, където не откриваше нищо.

Ричър продължи пресечка по пресечка, както и досега. Виждаше едни и същи неща и започна да ги разбира. Градчето постепенно му обясняваше съществуването си, улица по улица. Беше търговски център, който обслужваше голяма и силно разпръсната земеделска общност. В него се внасяха всякакви технически неща, а от него се изнасяше продукция — в несметни количества. Най-вече зърно. Но наоколо явно имаше и пасища. Това обясняваше присъствието на магазина за ветеринарни материали и кабинета на ветеринаря. Както и гумените престилки най-вероятно. На някои хора им вървеше и си купуваха лъскави нови трактори, а на други не им вървеше, така че даваха на ремонт старите си дизелови двигатели и подлепяха ботушите си с нови подметки.

Градче като всяко друго.

Беше краят на лятото и денят беше останал изпълнен със златиста светлина, а слънцето топлеше, но не прегаряше, така че Ричър продължи да крачи, доволен да е на открито, докато не установи, че беше разгледал отново всяка пресечка и беше видял всичко за втори път.

Нямаше нито паметна плоча, нито музей. Не видя и странното хлапе. Но пък имаше един тип, който го изгледа странно.