Лий Чайлд
Накарай ме (15)

15

Чан продължи да кара с едната ръка и да работи с телефона си с другата, докато Ричър не каза:

— По-добре да спрем. Преди туристката наистина да е катастрофирала. Да пием по едно кафе.

— Не разбирам как пиеш толкова много кафе — каза Чан.

— Гравитация — отговори Ричър. — Когато наклониш чашата, кафето започва да се излива навън. Нямаш друг избор, освен да го изпиеш.

— Сърцето ти сигурно през цялото време бие като чук.

— По-добре така, отколкото да не бие изобщо.

След два километра видяха табела и излязоха от магистралата на един паркинг, на който се предлагаха обичайните удобства — бензиностанция, тоалетни и старомодна каменна постройка с фасада, донякъде обезобразена от ярките неонови светлини на кафене и закусвалня от модерна търговска верига. След като паркираха, двамата излязоха от колата и се протегнаха. Беше късен следобед и все още беше топло. Двамата минаха през тоалетните и се срещнаха в кафенето. Ричър си поръча обичайното голямо горещо черно кафе, а Чан си взе айскафе с мляко. Намериха си място в ъгъла и Чан остави телефона си на масичката. Устройството беше тънко, със сензорен дисплей и размерите на книга джобен формат. Тя се зае за работа — отначало в менюто за обажданията, после в текстовите съобщения и накрая в електронната поща.

— Няма нищо от Кийвър — съобщи накрая тя.

— Пробвай да му се обадиш пак.

— И двамата знаем, че няма да вдигне.

— Ставали са и по-странни неща. Веднъж бях вдигнал по тревога три различни полицейски управления и Националната гвардия, за да издирваме един човек, а той изведнъж се появи, добре отпочинал след екскурзия извън щата.

— И двамата знаем, че Кийвър не е на екскурзия.

— Нищо, обади му се.

Чан го направи след дълга и неохотна пауза, като първо се обади на телефонния му номер у дома, а след това — на мобилния.

Никой не вдигна и на двата.

— Пробвай пак да се обадиш на номера в Лос Анджелис — каза Ричър. — Онзи от листчето, на което пишеше за двеста смъртни случая.

Чан кимна, нетърпелива да приключи с това. После набра номера и вдигна телефона до ухото си. Но този път от другата страна вдигнаха.

— Добър ден, господине — каза тя, малко изненадана. — Бихте ли ми казали с кого разговарям?

Отговорът сигурно беше обичайният в подобни случаи — Ричър беше отговорил по същия начин, когато му беше задала този въпрос. „А кой пита?“

— Казвам се Мишел Чан — представи се тя. — Работя като частен детектив в Сиатъл. Преди това бях във ФБР. Сега работя с един колега, който се казва Кийвър. Мисля, че има вероятност той да се е свързал с вас. Намерихме телефонния ви номер в неговата мотелска стая.

Ричър нямаше представа какъв беше следващият въпрос на човека от другата страна на линията, в далечния Лос Анджелис, но съвсем скоро се досети, че се е отнасял за правилното изписване на фамилията Кийвър, защото Чан каза:

— К-и-й-в-ъ-р.

Последва дълга пауза, а след това отговор, който почти със сигурност беше отрицателен, защото Чан каза:

— Сигурен ли сте?

Разговорът продължи предимно еднопосочно, от страната на човека от Лос Анджелис, когото Ричър не чуваше, а изражението на лицето на Чан подсказваше за хиляди възможни сценарии, така че не можеше да научи нищо от него. Ричър остана с усещането, че човекът от другата страна изчерпва една тема, преди да премине към следващата. С големи подробности. Може да беше актьор. Или продуцент от киното. Контекстът не беше ясен. В крайна сметка Ричър се отказа да сглоби някакъв правдоподобен разказ от наличната информация и просто зачака.

Накрая Чан се сбогува със събеседника си, прекъсна връзката, пое си дъх, отпи глътка айскафе и съобщи:

— Казва се Уестуд. Работи като журналист във вестник „Ел Ей Таймс“. Всъщност е редактор на отдел „Научни изследвания“. Но ми каза, че отделът му не е много голям. Най-често пише дълги и подробни статии за неделната притурка. Твърди, че Кийвър никога не му е звънял. По навик записва всички входящи обаждания в момента, като използва кодирана база данни, защото според него журналистите вече нямат друг избор, освен да го правят, в случай че някой се опита да осъди вестника. Или те самите решат да осъдят вестника, за който работят. Но името на Кийвър не е записано в неговата база данни. Следователно не му е звънял.

— Този Уестуд определено не е клиентът, нали?

Чан поклати глава.

— Не, щеше да ми каже. Все пак му обясних, че работя с Кийвър.

— Когато намерихме телефонния номер, ти каза, че може да е на клиента или на независим източник, който да потвърди информацията. Или на източник, от когото да се получи допълнителна информация. И така, ако не е на клиента, остава да е едно от другите две неща. Може би Кийвър е смятал да му се обади. След като се обади на теб. Или пък това да е била твоята роля. Да поддържаш контакт с Уестуд. По някакъв въпрос.

— Налага се да приемем вероятността този номер да няма нищо общо с Кийвър. Възможно е листчето да е било в стаята още преди няколко месеца.

— По какво работи Уестуд в момента?

— Някаква дълга статия за произхода на пшеницата. Как са кръстосали древните прародители, за да се стигне до съвременната пшеница. Звучи ми като поръчков материал. Все едно някой иска да каже, че пшеницата и без това вече е генномодифицирана, така че няма проблем да продължим да я изменяме.

— Важно ли е това? Имам предвид, че видяхме доста пшеница по пътя насам.

— Предостатъчно за цял живот. Но аз съм на страната на адвокатите на защитата. Възможно е това листче да е било в стаята от цяла година насам. Или от две години. Може да го е оставил всеки един от последните петдесет гости на мотела, които са били настанени в нея. Или от последните сто.

— Как мислиш, доколко е известен телефонният номер на Уестуд? — попита Ричър.

— Зависи кога го е сменил за последен път. Ако е по-стар, със сигурност е известен. В последно време е така. Особено за журналистите. Ако го потърсиш както трябва, все ще го намериш някъде в интернет. Нашият опит сочи, че повечето журналисти предпочитат това положение. Така им е по-лесно да си създадат мрежа от източници.

Ричър изпи кафето си, без да каже нищо.

— Какво мислиш? — попита го Чан.

— Мисля, че адвокатите на защитата ще спечелят делото. Но един-двама от съдебните заседатели няма да могат да спят спокойно. Защото има и друга версия, която ще им се стори също толкова убедителна, докато лежат с отворени очи в четири сутринта. Версията започва с твоето първо впечатление — за някакъв потаен тип, който плаща в брой или с чекове, написани на ръка, поел на някаква налудничава мисия, защото според него пшеницата ще убие двеста души. Или нещо подобно. И за да го докаже, говори с някакъв журналист, който също знае истината. А най-важното е този телефонен номер. Този номер ни доказва нещо за нашия човек. Той го е изровил от интернет. Защо? За мен това листче е свързващото звено в цялата история. Историята на някакъв странен маниак и неговата теория за заплахата, която не изглежда реална, но после изведнъж става точно такава.

— Най-добре да продължим — каза Чан.