Джон Гришам
Адвокат на престъпници (106)

15

Три часа по-късно спирам пред денонощен супермаркет да си купя бутилка вода. До мен приближава цивилен полицай и промърморва:

— Ти ли си Ръд?

И понеже съм, ми предава кафяв хартиен плик, в който има кутия за пури.

— Петдесет бона — казва. — На стотачки.

— Ще свърши работа — отговарям. Какво друго да кажа? — Благодаря.

Напускам града сам. При последния ми разговор със Суенгър преди около час той ме инструктира да зарежа „горилата“ си и да карам сам. Нареди ми да забравя за лъскавия нов бус и да взема друга кола. Обясних, че в момента не разполагам с друга и нямам време да наемам. Трябваше да се примири с буса.

Мъча се да не обръщам внимание на факта, че този тип ме наблюдава. Знае точно откога с Партнър започнахме да обикаляме из града с първия товарен бус. А сега знае, че имам нов. Удивително е, че е в Сити достатъчно време, за да знае тези неща, а полицията още не го е открила. Подозирам, че когато получи парите, най-после ще изчезне, което не е никак лошо.

Съгласно инструкциите му се обаждам, когато излизам от града по южната дъга на междущатската магистрала. Указанията му са точни: „Карай двайсет и пет километра на юг до изход 184, тръгни по шосе 63 на изток до град Джобс“. Напомням си, че имам процес, който трябва да започне след няколко часа, нали така? Ако съдия Фабиноу наистина е посветена в замисъла, как ще протече този ден?

Нямам представа колко души ме следят в този момент, но съм сигурен, че са доста. Не задавах въпроси, нямах време, но знам, че Рой Кемп и хората му са събрали хрътките. В буса ми има два микрофона и проследяващо устройство под задния калник. Позволих им да подслушват мобилния ми, но само през следващите няколко часа. Обзалагам се, че техни хора вече обграждат град Джобс. Един-два хеликоптера над главата ми никак няма да ме изненадат. Не ме е страх — Суенгър няма причина да ми посегне, — но въпреки това нервите ми са обтегнати.

Банкнотите не са белязани и не могат да бъдат проследени. Полицията не се интересува дали ще си ги получи обратно, искат само момичето. Освен това допускат, че Суенгър е достатъчно умен да забележи, ако има нещо съмнително.

Джобс е градче с три хиляди жители. Подминавам бензиностанция на „Шел“ в края му и се обаждам на Суенгър.

— Карай по този път — казва той. — Завий наляво покрай автомивката.

Завивам наляво по тъмна павирана улица с няколко стари къщи от двете страни.

— Кълнеш ли се, че носиш петдесет бона, Ръд?

— Да.

— Завий надясно и карай до жп линията.

Подчинявам се и той казва:

— А сега надясно по първата улица. Няма име. Спри на първия знак „стоп“ и чакай.

Когато спирам, от мрака ненадейно изниква мъж и дръпва дръжката на предната врата. Натискам копчето да отключа и Суенгър нахълтва в буса. Посочва наляво и казва:

— Тръгни натам и не бързай. Връщаме се на междущатската.

— Страшно се радвам да те видя пак, Арч.

Носи черна кърпа за глава, която покрива веждите и ушите му. Всичко останало също е черно — от банданата на врата му до военните му ботуши. За малко да го попитам къде е паркирал, но защо да си правя труда?

— Къде са парите? — пита той.

Кимвам през рамо и той грабва плика от задната седалка. Отваря кутията за пури и брои парите на светлината на фенерче ключодържател. Вдига поглед и нарежда:

— Завий надясно.

Продължава да брои. На излизане от града въздъхва доволно и ми се хипи глупаво.

— Всичко е тук.

— Да не се съмняваше в мен!

— И още как, Ръд! — Посочва бензиностанцията на „Шел“ и пита: — Искаш ли бира?

— Не. Обикновено не пия бира в пет и половина сутринта.

— Това е най-хубавото време. Спри.

Влиза вътре без парите. Не бърза, избира чипс и стек с шест бири и се връща обратно в буса, волен като птичка. Когато отново потегляме, той взема една кутийка и я отваря.

— Къде отиваме, Арч? — питам настойчиво и доста раздразнено.

— Качи се на междущатската и тръгни на юг. Тоя бус още мирише на ново, Ръд. Мисля, че старият ми харесваше повече. — Натъпква си устата с чипс и го прокарва с глътка бира.

— Жалко. И не прави трохи, ясно? Партнър адски се ядосва, ако намери трохи в буса.

— Това горилата ти ли е?

— Знаеш кой е.

Движим се по шосе 63, все още тъмно и пусто. Няма и помен от зазоряване. Не спирам да се озъртам и да се чудя дали ще забележа някой, който ни наблюдава, но те са твърде добри. Някъде там отзад са или горе, или пък чакат на магистралата. Ама какво ли разбирам от такива неща? Аз съм адвокат.

Арч изважда малък телефон от джоба на ризата си и ми го показва.

— Едно да знаеш, Ръд. Видя ли ченге, надуша ли ченге, чуя ли ченге, натискам ето това копче на телефона и някъде много далече ще се случат лоши неща. Ясно ли е?

— Ясно. Сега накъде, Арч? Най-напред това. Къде, кога, как? Парите са у теб, дължиш ни историята. Къде е момичето и как да стигнем до него?

Той пресушава първата кутийка, млясва с устни, отново натъпква устата си с чипс и занемява за няколко километра. След това отваря още една бира. На разклона казва:

— Тръгни на юг.

Движението по лентата в северна посока е натоварено, защото ранните пътници вече са се запътили към града. Платното в южна посока обаче е празно. Поглеждам Суенгър и ми иде да го шамаросам, за да изтрия самодоволната му усмивка.

— Арч?

Той отпива отново и се изправя на седалката.

— Заведоха момичетата от Чикаго в Атланта. Често ги местят, на четири-пет месеца. Работят здравата в някой град, а после, когато хората започнат да говорят и ченгетата започнат да душат, изчезват и местят бизнеса другаде. Трудно се пази тайна, когато предлагаш красиви момичета на добри цени.

— Щом казваш. Жива ли е Джилиана Кемп?

— О, да. Съвсем жива. И много активна, не че има избор.

— И е в Атланта?

— Край Атланта.

— Градът е голям, Арч, и нямаме време за игрички. Ако имаш адрес, дай ми го. Такава беше уговорката.

Следва поредното дълго отпиване.

— Намират се в голям търговски център, много оживен, с много автомобили и хора. Фирмата е студио за физиотерапия „Атлас“, но е просто луксозен бардак. Не фигурира в указателя. Терапевтки, ангажирани по телефона. Само с предварителна уговорка, никакви случайни клиенти. Всеки клиент трябва да бъде препоръчан от друг и те — главните терапевти — знаят кого обслужват. Така че, ако си клиент, плащаш паркинга, може би влизаш в „Баскин-Робинс“ да хапнеш един сладолед, разхождаш се по тротоара и хлътваш в „Атлас“. Посреща те мъж с бяла престилка и се държи много учтиво, но под престилката има зареден пистолет. Преструва се на физиотерапевт и всъщност наистина знае много за счупените кости. Взема парите, да кажем, триста долара в брой, и те води отзад до няколко стаички. Посочва ти някоя, влизаш и вътре има малко легло и момиче, което е младо, красиво и полуголо. Имаш двайсет минути с нея. Излизаш през друга врата и никой не разбира, че си бил на терапия. Момичетата работят цял следобед — сутрин почиват, защото лягат късно — после ги зареждат с дрога и ги водят в стриптийз клубовете, където танцуват и си изпълняват номерата. В полунощ ги прибират в доста хубав жилищен комплекс и ги заключват за през нощта.

— Кои са те?

— Трафикантите, много гадни копелета. Банда, верига, картел, дисциплинирана група престъпници, повечето от Източна Европа, но има и местни момчета. Тормозят момичетата, за да бъдат ужасени, объркани и зависими от хероина. Много хора в тази страна не вярват, че в техния град има трафик на хора, но го има. Навсякъде го има. Трафикантите подмамват бегълки, бездомни тийнейджърки, момичета от лоши семейства, които търсят начин да се измъкнат. Отвратителен бизнес, Ръд. Адски извратен.

Иска ми се да го наругая, да го размажа, да му напомня за собствената му доста съществена роля във въпросния бизнес, който уж го отвращава, но няма смисъл. Вместо това продължавам:

— Колко са момичетата сега?

— Трудно ми е да кажа. Разделят ги, местят ги. Няколко изчезнаха завинаги.

Наистина не ми се задълбава повече. Само извратеняк, въвлечен в този бизнес, ще знае толкова много.

— Обърни на тази отбивка и се връщаме на север — посочва ми той.

— Къде отиваме, Арч?

— Ще ти покажа. Само почакай.

— Добре. А сега ми кажи адреса.

— Ето какво щях да направя на мястото на ченгетата — заявява той с внезапно появил се авторитетен тон. — Щях да наблюдавам онова място „Атлас“ и щях да спипам някой тип на излизане от терапията. Сигурно ще е някой местен застрахователен агент, който е на сухо вкъщи и си е паднал по някое от момичетата — всъщност можеш да поискаш любимката си, но не е сигурно, че молбата ти ще бъде изпълнена. Или ще е местно адвокатче като теб, Ръд, поредният мазен тип, който се нахвърля на всичко в пола, ама не го огрява, затова получава нужната терапия срещу триста долара.

— Добре. Давай нататък.

— Нататък, пипват този тип, наплашват го до смърт и след броени минути той пее като славейче. Разказва им всичко, най-вече разположението на помещенията. Те го разревават, после го пускат да си ходи. Ченгетата вече имат заповед за обиск. Заобикалят мястото със спецотряди и всичко минава по мед и масло. Момичетата са спасени. Трафикантите са спипани на местопрестъплението и ако ченгетата си свършат работата, могат веднага да пречупят някой от тях. Ако той пропее, ще издаде цялата мрежа. Възможно е да има стотици момичета и десетки трафиканти. Може да е нещо огромно, Ръд, и всичко благодарение на теб и мен.

— Да, страхотен екип сме, няма що.

Поемам по надлеза, пресичам междущатската и отново излизам на нея в северна посока. Сигурно всички, които наблюдават буса ми, се чудят какво става, по дяволите. Моят спътник отваря трета бира. Чипсът е свършил и съм сигурен, че е посипал трохи. Натискам газта до сто и двайсет и казвам:

— Адресът, Арч.

— В предградията на Виста Вю, на петнайсетина километра западно от центъра на Атланта. Малкият търговски център се казва „Уест Айви“. Физиотерапевтичното студио „Атлас“ е до фирмата за почистване „Съни Бой“. Водят момичетата там към един следобед.

— И Джилиана Кемп е сред тях?

— Вече ти отговорих на този въпрос, Ръд. Да не мислиш, че щях да ти разказвам всичко това, ако не беше? Но най-добре ченгетата да побързат. Тия типове умеят да си вдигнат чукалата за броени минути.

Научил съм каквото искам, затова млъквам. После, кой знае защо, питам:

— Може ли да ми дадеш една бира?

Той прави кисела физиономия, като че ли иска и шестте за себе си, но в следващия миг се усмихва и ми подава една.