Джон Гришам
Адвокат на престъпници (103)

12

Макс приключва към три и идва мой ред. Вече знам предостатъчно за тези хора и съм готов да избирам. Това обаче е и първата ми възможност да се обърна директно към кандидат заседателите и да положа основите на нещо, което всеки адвокат се надява да превърне в някаква степен на доверие. Наблюдавах лицата им и знам колко от тях намират Макс за сервилен и дори за малко глупав. Имам колкото щеш недостатъци и лоши навици, но угодниченето не е част от репертоара ми. Не им благодаря, че са тук — призовани са, нямат друг избор. Не се преструвам, че вършим нещо велико, в което участват и те. Не се хваля с нашата съдебна система.

Вместо това представям най-общо презумпцията за невинност. Насърчавам ги да се запитат дали вече не са решили, че клиентът ми е виновен, защото иначе едва ли е щял да бъде тук. Не вдигайте ръце, само кимнете заедно с мен, ако мислите, че е виновен. Такава е човешката природа. Така са устроени в наше време обществото и културата ни. Има престъпление, арест, виждаме заподозряния по телевизията и си отдъхваме, че полицията е заловила извършителя. Бързо, просто ей така. Престъплението е разкрито. Виновникът е задържан. Напоследък ние изобщо, ама изобщо не се спираме, за да си кажем: „Чакай, той е невинен до доказване на противното и има право на справедлив процес“. Прибързваме с преценката.

— Въпроси, господин Ръд? — изграчва Бавната Фаби по микрофона си.

Подминавам репликата й, посочвам Тадео и питам евентуалните съдебни заседатели дали могат искрено да твърдят, че в този момент го смятат за напълно невинен.

Разбира се, никой не отговаря, защото никой от тях няма да признае, че вече има мнение.

Преминавам към тежестта на доказването и обсъждам въпроса, докато на Макс не му писва. Изправя се с широко разперени ръце в израз на безпомощност и казва:

— Госпожо съдия, той не разпитва съдебните заседатели, а им изнася лекция по право.

— Съгласна съм. Или задайте въпросите си, или седнете, господин Ръд — казва Бавната Фаби доста грубо.

— Благодаря ви — правя се на умник аз. Наистина съм такъв. Поглеждам към първите три реда и казвам: — Не е нужно Тадео да свидетелства, не е нужно да призовава свидетели. Защо? Защото задължението да докаже вината му е на обвинението. Нека предположим, че той не заеме свидетелското място. Ще има ли това значение за вас? Ще си помислите ли, че крие нещо?

Използвам този въпрос непрекъснато и рядко получавам отговор. Днес обаче съдебен заседател номер седемнайсет иска да каже нещо. Боби Морис, на трийсет и шест години, бял, зидар. Вдига ръка и аз му кимвам:

— Ако съм избран за съдебен заседател, ще съм на мнение, че той трябва да свидетелства. Искам да чуя всичко от устата на обвиняемия.

— Благодаря ви, господин Морис — усмихвам се аз. — Някой друг?

След като вече съм разчупил леда, и други вдигат ръце и аз внимателно задавам следващите си въпроси. Както се надявах, започва дискусия и все повече хора изоставят задръжките си. С мен се разговаря лесно, аз съм симпатяга, стрелям право в целта и имам чувство за хумор.

Когато приключвам, госпожа съдийката ни осведомява, че ще изберем съдебното жури, преди да се разотидем, и ни дава петнайсет минути да прегледаме бележките си.