А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (99)

97.

ЦКЗ

Атланта, Джорджия

Пол Бренър крачеше по коридорите на „Приемственост“. Чувстваше се така, сякаш се възстановява от тежък грип. Но вече можеше да разсъждава и знаеше какво трябва да направи. Страхуваше се от това, страхуваше се от отговора.

Влезе в оперативния център и видя една млада лаборантка, загледана в екрана на стената. На лицето й бе изписана изненада и надежда. А може би облекчение? Каквото и да бе, завари Пол неподготвен.

— Можеш да се прибереш — каза й той.

Тя се изправи.

— Аз… зная… мислех, че… че съм останала само аз.

Пол кимна, после попита:

— Другите?

— Отидоха си. Някои са… още тук.

„В моргата“ — довърши той наум. Отиде при монитора и го изключи.

— Ела. У дома също няма никой.

Излязоха заедно от центъра и Пол я помоли да го почака пред стаята на племенника му. Бутна вратата, и се приготви за това, което щеше да види.

— Чичо Пол!

Очите на момчето блестяха радостно, но когато се опита да се надигне, мускулите му му изневериха и то падна обратно в леглото.

Пол сложи ръка на рамото му.

— По-кротко, Матю. Още си слаб.

Момчето му се усмихна.

— Ти ме излекува, нали?

— Не. Друг лекар. Лекарка. Тя е много по-умна от мен. Аз бях само доставчикът.

— Къде е мама?

Пол се наведе и го вдигна на ръце.

— Ще дойде.

И го понесе към вратата.

— Къде отиваме?

— Вкъщи.

Щеше да изчака момчето да укрепне, преди да му каже.

Докато и двамата съберат сили.

Кейт отдавна бе затворила компютъра и бе дошла до ръба на скалата.

Дейвид стоеше зад нея, мълчалив, в очакване.

Усещаше, че тя има нужда да е сама, но не смееше да я изпусне от очи.

Гледаха как слънцето залязва зад Атлантика. Последните му лъчи се плъзнаха по склона на планината, хвърляйки издължена сянка върху кървавата сцена в Сеута. Кейт знаеше, че същото се случва и от другата страна на пролива, в Гибралтар, където Скалата хвърляше своята сянка.

Когато нощта най-сетне настъпи, Кейт каза:

— Какво ще стане сега? С нас?

— Нищо няма да се промени.

— Аз съм се променила. Не съм същият човек…

— Току-що ми показа коя си. С нас всичко ще бъде наред. Мога да почакам. — Застана до нея на ръба на скалата и я погледна в очите. — Никога не съм се отказвал от човек, когото обичам.

Докато той произнасяше тези думи, Кейт осъзна, че най-важната част от нея все още е тук. Не беше съвсем такава, както преди, но имаше и частица от старата Кейт, нещо, от което да започне. Усмихна се.

Дейвид се опита да разгадае изражението й.

— Какво? Прекалено много е за теб, така ли?

Тя го улови за ръката.

— Не. Харесва ми. Ела. Да идем да видим какво прави Майло.

И докато влизаха в тунела, добави:

— Мисля, че си прав. С нас всичко ще бъде наред.