Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Божествени градове (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Stairs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Робърт Джаксън Бенет

Заглавие: Град на стълби

Преводач: Милена Илиева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-607-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3650

История

  1. — Добавяне

Онова, на което ни учи историята

Да напрегнеш слух срещу вълните,

душата си да огънеш по скалите,

ръце да измиеш в кръв и сол,

да затвориш очи и дървото да чуеш.

 

Ние сме острие на вятъра,

въглен в снега,

сянка под тъмна вълна.

И помним.

 

Помним морските дни и реката от злато.

Дни на победи и плячка безспир.

Наричат ни варвари диви,

но ние знаем, че живели сме в мир.

 

С насилието се знаем добре,

то бе наш неканен приятел.

В сянката му дълго живяхме,

после кралят ни извади оттам.

 

Стрела от стомана,

алчен пламък от факла

да оближе сал и покрив от слама.

Вик в мрака без отговор.

 

Изгубихме го. Семейството му изгубихме.

Своето семейство, защото изгубихме краля си.

 

Дори да го оплачем не сварихме,

защото отнесоха Харквалд надалеч.

Нахраниха с него вълните и морската твар,

реколтата, с която храним децата си.

 

Червени са дните сегашни, дни тъмни.

Дни на пиратство, дни без закони.

Дни на бран безкрайна,

дни на празни брегове и пълни гробове.

 

Помним го. Помним семейството му.

Помним изгубения му син.

Помним Даувкинд.

 

Знаем, че един ден

той ще се върне

и ще ни спаси от самите нас.

Анонимна дрейлингска песен, 1700 г.

Шара стои на двора и гледа как малката тълпа се разотива. Малагеш и Зигруд бавно се приближават към нея.

— Е — казва Малагеш, — това… не мина добре.

Шара е съгласна. Всъщност нищо през последните трийсет и шест часа не върви добре. Ако питат нея, последните трийсет и шест часа са истинска катастрофа.

Прави мислен преглед на ситуацията. Реставраторите знаят за Неспоменавания склад. Не само знаят за него, а явно са се добрали до информация за нещо важно, което се съхранява в Склада, нещо, което да използват. „Въпросът е — мисли си Шара — дали вече са успели да влязат в Склада? И ако е така, започнали ли са да използват намереното? Затова ли влязох в контакт с онова Божество?“

И нещо още по-странно: „Защо им е било да убиват Пангуи след като са намерили онова, което са искали от него? Особено щом убийството му неминуемо е щяло доведе «лоши хора» в Баликов?“

Разтърква очи. Гърлото й е пресъхнало. Има чувството, че ще припадне.

— Ъъ… Добре ли сте? — пита Питри.

— Не — тихо отговаря Шара. — Не съм.

— Да ви донеса нещо?

Шара се ощипва силно по ръката. Тъпата болка не успява да разчупи леда, обвил мозъка й с пукаща кора.

„Не ми остава друго освен…“

— Трябва ми нож — казва тя.

— Какво? — казва Питри.

— Нож. Много остър нож.

— Ъъ… — Той я гледа уплашено.

— И голям тиган.

Малагеш кривва глава.

— Какво?

— Също две глави лук, магданоз, сол, пипер, черен и червен, и около килограм и половина козе месо.

Зигруд изпъшква и захлупва лице в шепи. Шара тръгва към сградата на посолството, без да погледне към секретаря си.

— Хайде — казва и им махва да я последват.

— Какво? — пита Малагеш. — Какво става, мамка му?

Зигруд измърморва нещо под нос, но накрая все пак обяснява с неохота:

— Когато е много ядосана, готви.

Шара спира и посочва Зигруд, без да се обръща.

— Още ли си във връзка с информаторите си?

— Разбира се — казва Зигруд.

— Искам да проследят Торскени и Уиклов. И да докладват на всеки час.

— Не искаш ли аз да го направя? — пита Зигруд.

— Ти ми трябваш тук — казва Шара. Тръгва по коридорите на посолството. — Време е да анализираме някои неща.

— Какви неща? — пита Малагеш.

— Мъртви неща — казва Шара. — Неща, които би трябвало да са мъртви.

 

 

Колко ли е приятно да си нож, винаги готов да поемеш пътя на най-слабото съпротивление, винаги насочващ се към слабите места, да потъваш в кожа и жили като стръкче трева, понесено от речното течение. Ножът се плъзга леко и оставя купчинки от парченца портокалова кора, лимонова кора, пъпешова кора, някои малки и безформени, други на дълги спирали. Впива се бавно в месото, разделя кръвоносни съдове и мускули, сухожилия и мазнини, раздробява козешкия котлет, докато той не загуби всяка прилика с част от живо същество.

„Трябват ти само остър нож и хубав тиган — мисли си Шара. — С тези простички инструменти човек може да създаде всичко.“

Драсва клечка кибрит и я приближава към газовия котлон. Лумват пламъци и облизват тигана. Тя слага в съда малко олио и взема едната глава лук.

— Първоначално са били шест — тихо казва Шара. Светлината от газовия котлон танцува по лицето й. — Или поне шест са оповестили присъствието си. Олвос, светлоноската. Колкан, съдията. Воортя, дамата воин. Аханас, сеячката. Юков, шегобиецът, пастирът на скорците. И Таалхаврас, строителят.

Малагеш свива дясната си ръка в юмрук и кокалчетата й изпукват хорово.

— Това го знам. Всички го знаят.

— Знаеш част от него — казва Шара. Стои пред редицата готварски печки в просторната кухня на посолството, която е обслужвала многобройни приеми и социални събития преди Труни да превърне посолството в нежелан домакин. Малагеш и Зигруд седят на слугинската маса и бълват дим — Малагеш с пуретата си, Зигруд с лулата си. Питри тича напред-назад между печката и килера, носи още зеленчуци, подправки, осолено месо. — Има още много, което не се преподава в училище. Световните регулации налагат пълно мълчание по тези теми на Континента, но и в Сейпур има достатъчно ограничения по въпроса. На историците е позволено да публикуват само определени свои открития, останалите се завеждат в архива и потъват в забвение. Особено когато засягат Древните, Небесните, Божествата. И шестте са се появили на Континента — никой не знае точно кога, — и шестте са създали своите сфери на влияние тук, и шестте са се сражавали помежду си като котки и кучета в продължение най-малко на петстотин години, ако оценката ни е правилна.

— Не знаех, че са се сражавали помежду си — казва Малагеш. — Мислех, че са били съюзници.

Ножът се плъзва по външната люспа на глава лук. Шара захваща люспата с ножа, обелва я и я захвърля настрана.

— Накрая се съюзили, така е. Но в началото се сражавали ожесточено — за територии, последователи, за каквото се сетиш. Но по някое време в началото на осми век решили да сложат край на надпреварата и да се съюзят. Малко след това решили, че е време да разширят влиянието си. Да го разширят бързо. Това сложило началото на Златната ера тук и на сейпурското робство. За което ние знаем много, разбира се, макар че бихме предпочели да е друго. — Вади дъска за рязане, пробва еластичността й и я плясва върху плота. — Представете си Континента като торта, защото е приблизително кръгъл по форма, разделен на шест парчета. И там, в центъра, главата на колелото…

— Баликов — казва Зигруд. Думата излиза от устата му в кълбо дим.

— Да — казва Шара. Срязва лука на две, удря едната му половина върху дъската за рязане и я стисва толкова силно, че по пръстите й се стича сок. Ножът хвръква в бързо темпо и стакатов щрих, зеленчукът се превръща в купчинка бели парченца. — Престолът на света. Град хем ничий, хем на всички, основан, когато Божествата решили да се обединят. В крайна сметка всяко Божество си имало свой град — Колкаштан за Колкан, Таалваштан за Таалхаврас, Аханаштан за Аханас, Юкоштан за Юков и Воортяштан за Воортя. Баликов бил замислен като общ град.

— Изброихте само пет Божества — обажда се Питри иззад малка планина от целина.

— Така е. Олвос също е имала свой град, навремето. Но тя напуснала Континента малко след като Божествата решили да се обединят. И когато си тръгнала, последователите й напуснали града. Изоставили го, по думите на един историк, да бъде превзет от прах и пепел. Днес дори не знаем къде се е намирал.

— Защо си е тръгнала? — пита Малагеш.

— И това не знаем със сигурност. Може би просто е предпочела самотата. Или не е била съгласна с нещо. Или пък не е искала да участва във Великата експанзия, по време на която Континентът завладял почти целия свят. Каквато и да е била причината, Олвос изчезнала безследно. За последно са я видели през 775-та.

— Чакай, чакай — казва Малагеш. — Значи през всичките тези години е било ясно, че едно от Божествата може още да съществува? Мислех, че каджът ги е убил всичките!

— Наистина ли? Я си спомни какво точно са те учили за това. Конкретно? За всяко от Божествата? — Шара отброява на пръсти. — Каджът убива Воортя в Сейпур, в Нощта на червените пясъци. Таалхаврас и Аханас убива, когато войската му стъпва на континенталния бряг. А Юков убива тук, в Баликов. Казвал ли ти е някой къде и кога е била убита Олвос? Или Колкан?

— Но… Всички знаем, че няма ясни исторически сведения за периода непосредствено след сейпурската инвазия на Континента — казва Малагеш. — Никой не знае какво точно се е случило тогава. Може да е убил Олвос или… или Колкан тогава, нали?

— Възможно е. Знаем само онова, което ни разкриват оскъдните исторически източници. Знаем например, че каджът е използвал оръжието си срещу Божествата, каквото и да е било то, и в резултат те са изчезнали. Но това не означава непременно, че са напълно изчезнали от настоящето ни. Някои чудеса все още са активни. Божествата не са напуснали напълно Континента, без значение какво ни се иска на нас. В архивите ни няма достатъчно информация дори за това как каджът е убил онези, за които знаем, че са били убити — Юков например е бил убит цели три години след като каджът завладял Баликов, факт, който не се споменава в учебниците.

— Това не го знаех — казва Питри. — Мислех, че Юков е бил екзекутиран по време на Голямата чистка. Така са ни учили в училище.

— Да, защото темата за късното убийство на Юков не е политически коректна — казва Шара. — Фактът, че толкова дълго е убягвал на каджа, не говори добре за самия кадж. Юков не е оказал съпротива на сейпурските войски, не ги е атакувал, просто се е скрил от тях. Въпреки това каджът продължил напред или просто е знаел, че понякога трябва първо да сразиш духа на врага си, преди да го сразиш физически. И точно затова е започнал Чистката.

Шара намачква чесъна с ножа, нарязва го на филийки и го слага при пържещия се лук.

— Голямата чистка не е справедливото деяние, което често се описва в сейпурските исторически текстове. Каджът не е използвал оръжието си да унищожи безкръвно всички божествени създания на Континента едновременно. Не ги е прогонил обратно нито в небесата, нито в морето.

— Тогава какво? — пита Питри.

— Извлекли са ги от домовете им, на улицата — казва Шара. Прехвърля ножа в другата си ръка. Дръжката му е мазна и хлъзгава. — Вкарали ги в кошари като животни и ги изклали като такива. За разлика от създателите си, низшите божествени създания можели да бъдат убити и по конвенционалния начин. — Зигруд се усмихва грозно, изглежда, се радва на някакъв неприятен, но скъп спомен. — В Баликов например има няколко масови гроба — продължава Шара. — Кой знае какви кости ще открием там, ако ги разкопаем? Деликатните криле на житир, крилатите понита на Аханас? Костици от пръстите на някоя ховтарик, двайсетопръстите арфистки от двора на Таалхаврас? Смазаните кокалчета на някой мховост, любимите биячи на Юков? Стига, разбира се, каджът и неговата армия да не са ги унищожили до степен на неразпознаваемост… а според мен точно това се е случило. Сигурно са се чувствали напълно в правото си. Нима всички сейпурци не са живели под ботуша на тези създания? Нима не са били те опасни чудовища? Но един войник е описал писъци на болка откъм кладите, пише също, че някои от онези създания приличали на деца и се държали като деца, молели за милост. Каквато, разбира се, не получили.

Малагеш мълчи. Пуретата й дими едва-едва. Зигруд прокарва пръст по острието на ножа си.

Шара проверява ориза, който е оставила да се накисне в пилешки бульон, и соса, който е тъмен и гъст. Подушва соса и добавя щипка чесън.

— Когато чистката свършила, Юков най-сетне се появил. Говори се, че се бил криел в стъклото на прозорец, макар че какво означава това, не знам. Както вече казах, знаем само онова, което ни дава историята. Юков пратил съобщение на самия кадж с молба да се срещнат. Насаме. За изненада на своите лейтенанти каджът се съгласил. Може би е имал предчувствие, не знам, но когато се срещнал с последното Божество, каджът видял — и това е документирано, — че то не представлява заплаха. Юков плачел горко, дълбоко разстроен от смъртта и разрушението, залели Континента.

— Ако беше прескочил до Сейпур — казва с горчивина Малагеш, — щеше да е подготвен за гледката.

— Може и така да е. Двамата се срещнали в изоставен храм. Не просто изоставен, а сринат, макар че от докладите на лейтенантите не става ясно къде точно са се намирали въпросните руини. Двамата останали там почти цялата нощ. Никой не знае какво са си казали. Каджът се забавил много и лейтенантите му се уплашили, че е станало най-лошото. Но после каджът се появил и през сълзи казал, че е убил Юков. Не казал защо плаче, казал само, че Юков е мъртъв. — Шара изтрива ножа. — След тази последна победа каджът станал мълчалив и мрачен и започнал все по-често да посяга към виното. След няма и четири месеца починал от инфекция. Най-вероятно е бил една от първите жертви на Чумните години.

Зигруд подсмърква и се чеше по носа. Явно историята не му е особено интересна. Малагеш обаче поглъща всяка дума.

— Значи Юков е бил последният убит бог?

Шара осолява козешкото, после го слага в тигана при зеленчуците.

— Да. Чумните години започнали броени месеци по-късно, след като и последната божествена защита отпаднала, което е сигурен знак, че Юков наистина е бил убит.

Малагеш мълчи замислено, после казва:

— Адски странно звучи да изброяваш Божествата сякаш са заподозрени в кражба. Сякаш можем да ги наредим до стената, да доведем жертвата и тя да ни посочи извършителя. Значи единствените богове, чиято смърт е потвърдена… или поне тези, чиято смърт е настъпила пред очите на свидетели… са Воортя, Таалхаврас, Аханас и Юков?

— Така изглежда.

— Значи остават Олвос и Колкан.

— Да.

— За Колкан не каза нищо.

— Така е. Знаем доста за него и за делата му, но не и за края му. За края му никой нищо не знае. Смятаме, че дори на Континента никой никога не е научил нещо за това.

— И той ли си е тръгнал като Олвос? — пита Питри.

Шара си мие ръцете.

— Не. Не си е тръгвал. Или поне нямаме данни да го е правил.

— Тогава какво е станало с него?

Шара поглежда часовника. След двайсет минути яденето ще е готово.

— Това — казва тя и сяда — е друга история.

 

 

— Казват, че Колкан бил богът на справедливостта и реда. Той бил Човека от камък, Онзи от високите места, Далечния пастир. Изобразяван е по различни начини, но доминиращият образ е на мъж, който седи върху планина и е протегнал ръце напред с дланите нагоре. Готов, един вид, да претегли, да балансира, да отсъди. Бил е най-активното от шестте Божества. Юков е правил номера на смъртните си последователи, превръщал ги в животни — понякога във вълци, но най-често в скорци, — а понякога стигал дотам да ги забремени, без значение от пола им, вярвате или не. — Питри я зяпва с отворена уста, но Шара продължава: — Таалхаврас и Аханас, като строителя и земеделката, имали по-мащабни задачи и рядко се занимавали с отделни представители на човечеството. Олвос, както знаем, предпочела да си тръгне. Колкото до Воортя, тя била доста активна по свой си начин, най-вече в празненствата и плячкосването. Но никой от тях не може да се сравнява с Колкан, който бил дълбоко заинтригуван, да не кажем вманиачен, от делата на смъртните.

Шара разбърква внимателно месото. Тлъстината се топи, цвърчи и пръска. Тя дръпва бързо ръка, преди врялата мазнина да я е опарила.

— Колкан искал само едно от своите последователи — да водят добър и подреден живот. След като основал град Колкаштан, той казал на последователите си, че могат да идват при него с всякакви въпроси, с всякакви тревоги и той щял с радост да им даде отговор, да отсъди в споровете им, да им помогне. И те се възползвали с ентусиазъм от предложението. Има писмени сведения за опашки от хора, дълги пет, десет, петнайсет мили. За хора, които припадали от глад и изтощение, разболявали се и остарявали, докато чакат. Историческите сведения не са напълно ясни, но изчисленията показват, че Колкан е изслушал милиони, отсъждал е денем и нощем, седейки на едно място в продължение на сто и шейсет години.

— Моретата да са ми на помощ — мърмори Малагеш.

— Да — казва Шара. — Историците са съгласни, че това вероятно се е отразило на Колкан. Накрая той си дал сметка, че този процес е неефективен. Затова сложил край на своето еднолично правораздаване, излязъл от храма си и започнал да създава закони, базирани на наученото през предишния период.

Зигруд вади пушен свински бут от килера. Сяда, отрязва парче с ножа си и започва да го дъвче.

— В рамките на две години Колкан написал хиляда и двеста закона. Според нашите съвременни стандарти неговите закони изглеждат меко казано странни — да не се слага един вид камък върху друг вид камък; жените да не си сплитат косата по определен начин; тези и тези часове от деня са подходящи да се говори, а другите — да се мълчи; тези меса могат да бъдат пушени, другите не могат… и така нататък, и така нататък. Изглежда логично обикновените хора да се разбунтуват, да отхвърлят тези глупави закони, или поне да се опитат… Но колкаштаните не го направили. Те посрещнали правилата с радост, всичките хиляда и двеста. Защото щом тяхното Божество казва, че ги заслужават, значи е така.

— Не говорите сериозно — казва Питри.

— Напротив, сериозна съм. Хората искрено се опитвали да спазват законите му, дори най-чудатите. Само че никой не е съвършен, естествено, и едва малцина успявали да следват законите с точките и запетаите. Хората обичали друг да им казва какво да правят, затова никой не се усъмнил в справедливостта на законите — те били закони все пак, божествени при това. На някакъв етап Колкан решил, че проблемът е другаде, че хората нямат достатъчно силен стимул да следват законите. — Шара вдига капака на тенджерата с ориз. Издига се пара и замъглява очилата й. Тя отстъпва назад, слага капака и сваля очилата си да ги избърше. — Така се появило Наказателното писание. Един въздълъг и постоянно редактиран документ, в който се описвало как хората да бъдат… насърчавани да следват законите. С течение на времето се забелязва все по-ясна тенденция към… как да се изразя… към плътски страдания.

— Плътски? — повтаря Малагеш.

— Бичуване. Жигосване. Осакатяване, ослепяване, ампутация за най-тежките престъпления — на крадците им отрязвали дясната ръка и прочие. Никога смърт обаче. Колкан бил обявил, че животът е свещен. Самият той не искал да нарушава тази си прокламация. Едно от най-известните наказания се наричало Пръстът на Колкан — кръгло камъче, което при съприкосновение с жива плът ставало все по-тежко и все по-горещо. Палачите връзвали жертвата и слагали Пръста върху крака й или върху корема, или върху гърдите, или…

Кожената ръкавица на Зигруд изскърцва пронизително — дясната му ръка трепери, свита в юмрук, зъбите му стискат силно лулата, черният му нож е забит дълбоко в свинския бут.

Шара се изкашля.

— Схващате за какво иде реч — казва тя. — Тези наказания били приемани от хората почти без възражения. Без негодувание. Приемали тези наказания с трезвото раболепие на обречени хора. С времето законите и наказанията на Колкан ставали все по-жестоки и все по-странни. Той се вманиачил на тема плът и желание, сексуалност и лъст. Решил да наложи пълна цензура над тези неща. Първият му метод на репресия вероятно би допаднал на повечето сейпури, между другото. Колкан забранил на обществени места да се споменава по какъвто и да било начин за женския пол и анатомия. Почти както собствените ни закони налагат цензура над говоренето.

— Какво!? — възкликва Малагеш. — Това не е… Това няма нищо общо със Световните регулации! Ние се опитваме да потиснем нещо опасно!

— Да, а за Колкан сексуалността била най-опасното нещо. Сейпурските историци не са сигурни защо е решил да потисне женския пол… Сред определен вид специалисти тази тема е повод за разгорещени дискусии. Така или иначе, Колкан поискал от своите жреци и светци да принудят жените да се покриват от глава до пети на публично място и обявил извън закона всяко споменаване на женската анатомия, сексуалност, форми… всякакво споменаване или намек дори. Тази забрана станала известна като Изрязването на нечестивото и станала повод за една хумористична гатанка — как да напишеш закон, който забранява изричането на определени неща, ако не ти е позволено да напишеш тези неща дори в текста на закон? Накрая законотворците се спрели на неясния термин „тайна женственост“, която може да означава какво ли не, като си помислиш. В резултат законът допускал както проява на милост, така и на голяма жестокост, според това кой отсъжда и как тълкува провинението.

Студът в арестантската килия, тъмните сенки. Младежът, който шепти: „Не ме изкушавай с тайната си женственост!“

— Ставало все по-лошо. Скоро Колкан настоял всичките му последователи да „покриват плътта си“ и да се отрекат от всички смъртни наслади — вкуса на храната и питиетата, усещането за гола човешка кожа, дори съня в мека постеля. Всички последователи на Колкан например били принудени да спят върху легла от камък. Физическата наслада от всякакъв вид трябвало да бъде обезкуражавана. А наказанията станала гротескни. Кастрация. Изрязване на клитора. Ужасни ампутации. И така нататък. Ала другите Божества не останали безучастни. Макар често да си общували, а нерядко да влизали и в семейни отношения помежду си, като цяло Божествата предпочитали да не се бъркат в работата на колегите си. Но маниите на Колкан започнали да преливат извън сферата му на влияние. Той настоял Баликов да възприеме личните му възгледи за сексуалността — хомосексуалността и безразборните сексуални контакти например, които били позволени във владенията на по-либералните Божества, били обявени извън закона в Баликов. Юков енергично се противопоставил, но възгледът на Колкан надделял, намерил плодородна почва в Баликов и се задържал там въпреки случилото се по-късно. Накрая Юков убедил останалите Божества да преминат към действия.

— Какви действия? — пита Малагеш. — Не ми казвай, че е имало втора война, за която никой не знае.

— Не — казва Шара. — Война не е имало. Защото през 1442-ра Колкан просто изчезнал. Без никакво обяснение.

Пауза.

— Просто… изчезнал? — пита Питри.

— Да.

— Като от оръжието на каджа? — пита Малагеш.

— Не точно — казва Шара. — Създаденото от него останало. Колкаштан също. Но имало и промени — буквално за една нощ всички, които били обезобразени по някакъв начин от наказателните методи на Колкан, се изцерили. Освен починалите, разбира се. Това е странно само по себе си, но още по-странно е, че жертвите не си и спомняли, че някога са били наказани… все едно някой бил замазал с боя тези спомени в умовете им.

— Тогава как… — Зигруд поглежда към тавана в опит да формулира въпроса си. — Откъде ти знаеш, че изобщо са били наказвани?

Шара кимва.

— Добър въпрос. Отнело е известно време, но накрая сейпурските историци стигнали до 1442-ра като годината на голямото историческо объркване. Проследили го по райони — всички исторически архиви, съдебни журнали и свидетелски показания в Колкаштан и Баликов от периода на масовите наказания внезапно и напълно изгубили съдържанието си. Онова, което знаем, го знаем от текстове, намерени далече от Колкаштан и Баликов, които незнайно как останали встрани от историческото прочистване.

— И ти предполагаш, че това е дело на другите Божества… — казва Малагеш.

— Да, най-вече защото останалите Божества запазили пълно мълчание във връзка с изчезването на Колкан. Не сме открили никакви сведения за прокламация от тяхна страна или обяснение… Дори не споменават за него. Все едно изобщо не е съществувал. Реалността е била редактирана. Не, пренаписана по-скоро.

— И според теб… — казва Малагеш. — Според теб това ли си видяла? Изчезнало Божество, а не мъртво?

Шара се замисля, после казва:

— Не.

— Защо?

— Нашите нападатели бяха облечени като традиционни колкаштани и определено говореха като такива. Но аз съм чела свидетелства за общуване с Божества. Онова, което ми се случи в ареста, не приличаше на смислено общуване. Беше като какофония от гласове и образи — много хора в едно. Не знам как да го опиша. Мисля, че дори Колкан би провел по-смислен разговор от онова нещо, на което попаднах аз.

Всички мълчат. Зигруд се оригва тихо.

— Какво е станало — ново оригване — с хората?

— Хората?

Той размахва ръка.

— На Колкан.

— О. Не е за вярване, но те продължили да живеят почти по същия начин. Носели колкаштански роби, следвали предписанията на Колкан, дори прилагали до някаква степен Наказателното писание. Имали бегъл спомен за Колкан и запазили законите му — онези, които не били заличени по време на историческата чистка, — изобщо продължили да правят онова, което правели и преди. Не стигнали до жестокостите от времето на Колкан, но продължили да живеят според същия възглед за света, със същите вярвания… Както знаете, някои от тях са живи и до днес, не само в Колкаштан, но и в Баликов.

— Значи са сметнали приема и артистичната изложба в дома на Вотров за толкова скандални — бавно казва Малагеш — заради нещо, в което един луд бог е вярвал преди триста години?

— Нещо такова. — Шара проверява часа, после и козешкото. Повечето тлъстина се е стопила. Тя изважда с лъжица месото и го оставя да се отцеди. — Тези неща имат нещо общо с инерцията — казва тя. — Започнеш ли, трудно е да спреш.

Мазнина капва върху нагорещения плот на печката и кипва като лава, спускаща се към морето.

 

 

Зигруд, Малагеш и Питри лапат като изгладнели бежанци. Има козешко с къри, мек бял ориз, пържени зеленчуци и пъпеш в бекон. За броени минути от красивите блюда на Шара остават само огризки.

— Това — хлъцва Малагеш — е невероятно! Най-хубавото къри, което съм яла от години. Точно както го приготвят у дома. Къде си се учила да готвиш?

— Научи ме друг агент. — Шара отпива от чая си, но не посяга към храната. — По време на операция често трябва да търпиш дълги престои на едно място. И тогава се научаваш да запълваш времето си с всякакви неща. — Обляга се назад, поглежда нагоре. Димни следи са петносали каменния таван. Самите камъни изглеждат мазни — отлагания, без съмнение, от стотици врящи гозби. — Абсолютно си сигурна, без сянка от съмнение, че никой не е влизал в Склада, така ли?

— Да — казва Малагеш с пълна уста. — Пратих човек да провери, но съм сигурна, че те не разполагат с необходимите ресурси да организират нападение над Склада.

— Защо?

— Нападението срещу Вотров беше извършено с немалка жива сила. Не беше диверсия за отклоняване на вниманието. Не мисля, че могат да осъществят две подобни операции едновременно.

— Но ще подсилим охраната на Склада.

— Със сигурност.

— Както външната, така и вътрешната.

— Е, не. — Малагеш изтрива уста. — Нямаме охрана вътре в Склада.

— Никаква?

— Да. Никой не влиза в Склада.

— Дори на патрулна обиколка?

— Дори да исках да организирам такива обиколки, едва ли някой би се навил да влезе вътре. Онова място е пълно с призраци, Шара. По-добре да не закачаме обитателите му.

— Но имаш списък със съдържанието на Склада, нали?

— О, да. Определено.

— И едва ли — бавно казва Шара — имаш само едно копие от този списък. Така де, Ефрем е изнасял части от списъка за проучване, затова изглежда логично да имаш резервно копие, в случай че нещо се случи с оригинала.

— Имаме го в два екземпляра, да. Накъде биеш?

— Ще ти кажа накъде бия — бавно продължава Шара. — Ирина Торскени ми каза, че е преписала стотина страници от списъка, преди Реставраторите да открият в преписите й нещо важно — или онова, което са търсили от самото начало, или нещо друго, което са сметнали за полезно.

— И?

— И… Знаем, че са проявили интерес към последните няколко страници. След като са открили търсеното — или онова, което са сметнали за полезно, — са й казали да не преписва повече. Според Ирина това се е случило през месеца на Тува. Значи трябва само да проверим кои части от списъка е проучвал Пангуи в посочения период…

— … и ще разберем какво са намерили Реставраторите! Разбира се! Мама му стара, това е гениално!

— Не, просто стеснява търсенето ни от игла в купа сено до игла в малко по-малка купа сено — казва Шара. — От малкото, което Ирина ми каза за списъка, излиза, че на всяка страница е имало десетки вписвания. Значи ще намалим бройката на вписванията, които да проверим, от хиляди на… колко, може би само няколкостотин.

Малагеш провесва нос.

— Няколкостотин…

— Все е някакво начало — казва Шара. — А като говорим за Ирина… — Обръща се да погледне Зигруд.

— Следим я — казва той.

— Сигурен ли си в хората, които си наел?

— Знам колко им плащаме — казва Зигруд. — Задачата е съвсем проста, така че не очаквам проблеми. Докладваха ми, че се е върнала в къщата си. Завели я дотам и я оставили, сама. Следим я.

— Гледай да не я изпуснеш. Тя е една от последните ни стабилни нишки. Трябва да държим под око и Уиклов.

— Следим го — казва бавно Зигруд и измъква ножа си от пушения свински бут.

Шара потропва с пръсти по чашата си. Има една поговорка: „Седи върху уликите си, натискай ги, докато не се пропукат под тежестта ти.“

— Ако не ядеш, докато работиш, а само пиеш чай — казва Малагеш, — съветвам те да минеш на кафе. Непосредственото ни бъдеще изглежда пълно с работа, а кафето е по-силно.

— Кафето ободрява тялото — казва Шара. — Чаят ободрява душата.

— Толкова ли е наранена душата ти?

Шара не отговаря.

— Няма ли да хапнете? — казва Питри. — Скоро ще сме омели всичко.

— Не, толкова ядене не можем да изядем — казва Малагеш.

— Мм. Не — отговаря разсеяно Шара, защото мисли за друго.

— Защо? Не сте ли гладна?

— Не е там въпросът. Оказва се — казва Шара и посяга да си налее още чай, — че вкусът на кърито твърде силно ми напомня за дома. Ако ми се прииска щипка от Галадеш, предпочитам да си я доставя с чай.

 

 

Ковчегът се побира идеално в транспортния сандък — от всяка страна остава по два пръста разстояние. „Колко ли е голям пазарът на сандъци за транспорт на ковчези? — мисли си Шара. — Много хора ли умират в чужбина?“

— Искате ли да го заковем? — пита началникът. Той и тримата му работници дори не крият нетърпението си.

— Не още — тихо отговаря тя. Докосва капака на ковчега — лакиран чам, нещо, което повечето сейпури не получават за погребенията си. — Бихте ли ми дали минутка, моля?

Той се колебае.

— Ами… Влакът за Аханаштан тръгва след един час. Ако закъснее заради нас…

— Ще трябва да платите неустойка, разбирам. Ако закъснеете заради мен, ще ви възстановя разликата, обещавам. Само минутка. Моля ви.

Началникът свива рамене, махва на хората си и Шара остава сама в уличката зад посолството.

Би трябвало да има някаква по-съществена церемония от тази, но това се случва рядко. Колегата й агент в Джаврат; минният надзирател, когото привлякоха за информатор в Колкаштан; амбулантният търговец от Юкоштан, който чукаше от врата на врата, продаваше фотоапарати и правеше снимки на обитателите уж като част от занаята си… Нито един от тях не е могла да изпрати подобаващо. Те все още бродят в ума й, както са бродили и в живота.

„Ако можех да си ида у дома заедно с теб — казва тя на ковчега, — за да те изпратя както трябва, щях да го направя.“

Спомня си първата им среща в Аханаштан и колко се беше зарадвала, че той е същият мъничък спретнат мъж с блясък в очите, какъвто си го бе представяла… Бързо го бе впечатлила с познанията си, още в първия ден от обучението. „Кой университет сте завършили? — беше я попитал. — Извинете, но не съм запознат с публикациите ви.“ А когато Шара му каза, че не е публикувала нищо и че никога няма да публикува нищо, че занаятът й е твърде далеч от академичната общност, той млъкна замислено, а после каза:

— Извинете, но трябва да попитам… Вие сте, хм, Ашара Комейд, да? Имам чувството, че никой не иска да говори по този въпрос, но… наистина сте вие, нали?

Шара се усмихна леко и кимна неохотно.

— Гонеш и Ашадра… те са вашите родители?

Тя застина, но кимна отново.

Той се замисли за кратко.

— Аз ги познавах, между другото. Съвсем бегло. Отдавна, още по времето на реформите. Знаехте ли това?

Шара отвърна с едва доловим глас:

— Да.

— Те бяха много по-активни от мен. Аз седях по цял ден и по цяла нощ зад бюрото си, пишех писма и статии, а те наистина ходеха в гетата, в епидемичните райони, разпъваха медицински шатри и походни лазарети… Предполагам, че са си давали сметка за риска, всички знаехме колко заразна е Чумата, но въпреки това го правеха. Понякога, в светлината на тяхното дело, си мисля, че съм бил страхливец. Книжен плъх до мозъка на костите.

— Не мисля така — каза Шара.

— Така ли?

— Мисля, че вие… че вие променихте историята. Променихте я точно когато имахме нужда тя да се промени.

При тези думи лицето му се изопна.

— Да съм я променил? Не, нищо не съм променял, госпожице Комейд. Просто казах на глас онова, което смятах за истина. Според мен историците следва да бъдат пазителите на истината. Трябва да разказваме нещата такива, каквито са — честно и изцяло. Това е най-големият ни дълг. И като служител на министерството вие следва да си зададете въпроса коя истина искате да предпазите.

След този разговор Пангуи се отдръпна. Шара усещаше, че премълчава много неща, сякаш я е надушил, доловил е, че са хора с различни ценности, че тя се води от дневен ред и лична история, които един ден той ще се види принуден да опровергае. А на Шара й се искаше да му извика: „Не, не, не ме отблъсквай. И аз съм историк като теб, и аз търся истината, точно както я търсиш ти!“

Но не можеше да го каже, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че би било лъжа.

 

 

Никога не съм срещала човек в привилегировано положение, който да не се възползва в пълна мяра от привилегиите си. Говорете колкото и каквото искате за убеждения, партии, финансови системи, власт — аз пак ще виждам само привилегии и техните последствия.

Както аз виждам нещата, държавите не са изградени от структури, които поддържат привилегиите.

Не, те по-скоро са изградени от структури, които ги отказват — с други думи, структури, които решават кой не е поканен на трапезата.

За жалост хората често допускат предразсъдъци, стари сметки или суеверие да диктуват отказа на тези привилегии. А би било много по-ефективно да се подхожда към този въпрос на трезва глава, хладнокръвно.

Министър на външните работи Виня Комейд,

Писмо до министър-председателя, 1707 г.

 

Поредната мразовита утрин. Когато Шара отваря входната врата на посолството, пазачът в двора, увит в кожи до носа, се обръща и казва:

— При портата е. Не го пуснахме, защото…

— Разбирам — казва Шара. Пресича двора на посолството. Дърветата са се привели под товар, който прилича на пластове черно стъкло, а безчетните пукнатини в стените на посолството са пълни с перлено бяло, сякаш незнайна бригада строители ги е гипсирала през изминалата нощ. Голямата чаша кафе в ръката й влачи шлейф от пара след себе си като мехурчета след отплаващ кораб. Шара се замисля колко различно изглежда всичко сега, през деня — чисто, мразовито и бляскаво, — в сравнение с предната вечер, когато Уиклов лаеше през решетките на портата като куче пазач.

Портите се отварят с дрънчене. Момчето стои на алеята пред тях и държи сребърен поднос. Облечено е със слугински дрехи и изглежда от доста време е навън, на студа — горната му устна лъщи от замръзнал сопол. Ако не трепери толкова силно, изражението му сигурно би минало за усмивка.

— Посланик Тивани?

— Кой си ти? — пита Шара.

— Аз… имам съобщение за вас. — Протяга към нея сребърния поднос. В средата му има малка бяла картичка.

Шара я взема несръчно с премръзналите си ръце и примижава да прочете ситния текст:

НЕГОВО БЛАГОРОДИЕ ВОХАНЕС ВОТРОВ
ГРАДСКИ СТАРЕЙШИНА ОТ 14-ТИ, 15-ТИ И 16-ТИ РАЙОН
НА ГРАД БАЛИКОВ
ВИ КАНИ НА ВЕЛИКОЛЕПНА ВЕЧЕР
ДНЕС В 19:30
В КЛУБ „ГОШТОК-СОЛДА“
ЩЕ БЪДЕ ЗАБАВНО

Шара свива юмрук около картичката.

— Благодаря — казва и хвърля ядно смачканото картонче.

„Да си имам късмета — мисли си. — Защо ми трябваше да обещавам точно това на Виня?“

— Извинете, госпожице — казва момчето. — Не искам да ви прекъсвам, но… м-мога ли да си вървя?

Шара го стрелва с яден поглед, после тиква чашата с кафе в ръката му.

— Вземи. На теб ще те свърши повече работа, отколкото на мен.

Момчето си тръгва. Шара се обръща и притичва назад към входа на сградата.

Откъм улицата зад посолството се чува детски плач. Бой със снежни топки е приел неприятен обрат — един от снарядите явно е съдържал прекомерно количество лед, което води до размахани пръсти и обвинителни викове: „Не е честно, не е честно!“.

 

 

Първото впечатление, щом пристъпиш през прага на клуб „Гошток-Солда“, е за плътна стена от дим. Шара се стряска от гледката, но присъстващите се държат, сякаш гъстият дим е нещо съвсем нормално, приятно дори. Вятърът нахлува през отворената врата, завихря дима и го разрежда малко, колкото Шара да различи треперливата светлина на свещи, лъщенето на мазни вилици и лицата на засмени мъже.

После наситената миризма на тютюн я удря като юмрук между очите и едва не я отвява назад.

Шара събира сили да влезе и очите й постепенно се адаптират. Димът не е чак толкова гъст всъщност, макар че таванът си остава почти напълно невидим — полилеите и лампите сякаш висят от нищото. Служителят на рецепцията я поглежда — изненадан и видимо възмутен — и пита за име.

— Вотров — казва Шара. Мъжът кимва отсечено, един вид „можех и сам да се сетя“, и я кани с жест да влезе.

Превеждат я през лабиринт от сепарета, частни стаички и барове, всичките пълни с мъже с костюми и роби, отвсякъде лъщят сивкави зъби, плешиви глави и черни ботуши. Връхчета на запалени пури танцуват в мъглата като червеникави светулки. Сякаш цялото помещение е пропито с дим и мазнотия, а пушекът подръпва с изумление подгъва на полата й и се чуди: „Това пък какво е? Що за странно същество се е вмъкнало тук? Какво става?“

Цели маси се смълчават при вида й. Плешиви глави щръкват от сепаретата и я зяпат. „Ами да — мисли си Шара, — аз съм двойно неприемлива тук. Хем жена, хем сейпури…“

Кадифена завеса се отмества и тя влиза в голямо помещение в дъното. На маса с размерите на речна баржа седи Воханес, наполовина скрит зад вестник с размерите на палатка, полуизлегнат в кресло с мека тапицерия и възглавнички, вдигнал крака на масата. Ботушите му са светлокафяви и кални. Зад него на хубави столове седят сейпурските му телохранители. Един от тях вдига поглед към Шара, свива рамене и махва извинително, сякаш да каже: „Идеята не беше наша.“ Вестникът, истински чаршаф, се смъква леко, Шара зърва над горния му ръб едно синьо око, после палатката от хартия и печатарско мастило се срива напълно.

Воханес скача енергично — доколкото му позволява болката в ставата — и се покланя.

— Госпожице Тивани!

„Би бил чудесен церемониалмайстор на прием с бални танци.“

— Не сме се виждали само от два дни — казва тя. — Няма нужда от такива церемонии.

— О, напротив, има, и още как! Особено когато имаш среща със… Как беше онази поговорка? Врагът на моя враг е мой…

— Какви ги приказваш, Во? Взе ли онова, за което те помолих?

— О, взех го. И беше крайно забавно, между другото. Но преди това… — Воханес плясва два пъти. По ръкавиците му, от бяло кадифе, има следи от печатарското мастило. — Бихте ли ни донесли две бутилки джанково вино и поднос с охлюви?

Сервитьорът се покланя като играчка с пружинен механизъм.

Охлюви? — казва Шара.

— А вие, господа — обръща се Воханес към своята сейпурска охрана, — искате ли нещо? Да хапнете, да пийнете?

Един от телохранителите отваря уста, улавя погледа на Шара, премисля отговора си и поклаща глава отрицателно.

— Както искате… Заповядай. — Воханес й сочи с театрален жест стола до себе си. — Седни. Толкова се радвам, че успя да дойдеш. Сигурно си ужасно заета.

— Избрал си интересно място за срещата ни. Гледат ме все едно съм прокажена, че и по-лошо.

— Ами, сметнах, че този път може да се срещнем в моята месторабота за разнообразие. Това място може и да прилича на дупка, където се събират малоумни старци, госпожице Тивани, но всъщност е родилното и моргата на баликовската търговия. Ако си представим финансовите потоци като златна река с множество притоци, то тук — точно тук, сред тютюневия дим, вулгарните шеги, вареното телешко и плешивите темета — се намира най-големият, най-дълбокият и най-опасният й водовъртеж. Каня те да видиш със собствените си очи паянтовия осран кораб, който влачи местната търговия към морето на благоденствието.

— Имам необяснимото усещане — казва Шара, — че не ти е приятно да работиш тук…

— Нямам избор — казва Воханес. — Така стоят нещата. И макар че изглежда като една сграда, всъщност са няколко. Всички къщи в Баликов са разделени, сърдитке моя, а тази къща е направо раздробена. Бих могъл да маркирам с цветен код всяко сепаре според партийната му принадлежност. Или да начертая линии по пода, стига изкорубените дъски да го позволяваха, линии, които някои членове на клуба не биха пресекли с цената на нищо. Ала напоследък този клуб, както и самият град, започва да се пренарежда около две основни групи. Моята група и… ами…

Слага със замах вестника в скута й. Една малка статия е оградена. Заглавието гласи: „УИКЛОВ СЕ ОПЪВА НА ПОСОЛСТВОТО“.

— Започваш да се появяваш в пресата, скъпа — казва Воханес.

Шара плъзга поглед по статията и казва:

— Да. Уведомиха ме за това. На теб какво ти пука?

— Ами, размишлявах как бих могъл да ти помогна.

— Стига бе.

— А с Уиклов мога да ти помогна много.

Сервитьор изплува от димилката с шише джанково вино. Предлага бутилката на Воханес, той поглежда етикета, кима и протяга лениво ръка, в която своевременно се появява пълна с вино кристална чаша. Сервитьорът мести колебливо поглед между двамата, сякаш да каже: „Наистина ли искате да сервирам и на нея?“ Воханес кима ядосано и сервитьорът, без да крие раздразнението си, налива вино и на Шара.

— Нахално лайно — казва Воханес, след като сервитьорът си тръгва. — Често ли се държат по този начин с теб?

— Какво предлагаш, Во?

— Предлагам да ти помогна с Уиклов. Бих го направил и просто от добро сърце… но не бих се разсърдил, ако погребеш това тлъсто копеле.

Шара отпива мълчаливо от виното. Вече е видяла куфарчето до Воханес — бяло, кадифено и нелепо като ръкавиците му. „Морето да ми е на помощ. Сериозно ли съм наела клоун за информатор?“ Само дето от другата страна на Воханес има второ куфарче. „Толкова много неща ли е имало в депозитната кутия?“

— И как ще ми помогнеш срещу Уиклов?

— Ами, точно тук идва трудната част… Аз не съм типичният непочтен интригантстващ политик въпреки, хм, разговора, който водим в момента. Моят стил е много по-… — размахва ръка, търсейки най-подходящите думи, — а бе аз съм идеалист с вкус към величавите жестове. Печеля поддръжници точно защото не си цапам ръцете с мръсотия.

— Но сега си готов да го направиш.

— Ако онова накацано от мухи лайно наистина и без съмнение е свързано с хората, които ни нападнаха, и със смъртта на Пангуи, то няма да скърбя прекомерно, ако бъде изритан от политическата сцена с моя помощ. Е, не мога лично да забия кинжала в гърба му, но вероятно бих могъл да дам въпросния кинжал на някой друг, който е по-даровит в употребата му.

Сервитьорът изскача от смрадливата мъгла, понесъл голям плосък камък, покрит с малки дупки. Камъкът плува в масло, а в дупките са натикани нещо като миниатюрни бежови копчета.

— По-конкретно, Во — подтиква го отново Шара.

Воханес подсмърква и взема виличка с размерите на игла.

— Имам приятел в търговската къща на Уиклов. Това е в основата на личния му успех, между другото — Уиклов е сред малцината от старата гвардия, които си цапат ръчичките с търговия. Забогатя от картофи. Съвсем подходящо, като си помислиш. Нещо, което расте в калта, далече от слънцето… — Набожда един охлюв, лапва го, изсумтява доволно и казва с пълна уста: — Хааа. Мм. — Премята малкото късче месо с език и преглъща. — Пари. Както и да е. Убедих този мой приятел в търговската къща на Уиклов да ми прехвърли данни за всички инвестиции и покупки, които Уиклов е направил миналата година. — Усмихва се победоносно и потупва второто куфарче до стола си. — Да кажем, че изпод робата му се носи миризма на нещо гнило. Нищо перверзно, за жалост — веднъж колкаштан, винаги колкаштан, както се казва, а Уиклов е колкаштан до мозъка на костите си… но все пак има нещо миризливо там. И бих бил предоволен, ако откриеш какво е то.

Шара кара направо:

— Финансира Реставраторите?

— Прегледах документите и за жалост не открих нищо в тази връзка. Но има друго, което прави впечатление.

— Какво например?

— Например тъкачниците.

— Например… Чакай, какво?

— Тъкачниците — повтаря Воханес. — Уиклов е купил три тъкачници в покрайнините на града, не просто дял в тях, а изцяло. Сещаш се, големите фабрики, където тъкат килими.

— Знам какво е тъкачница…

— Да. Та той ги е купил — не са евтини, имай предвид, — но не им е сменил имената.

— Тоест не иска да се знае, че са сменили собственика си, така ли?

— Да. Но трябва да има и още нещо в документите. Просто не мога да го открия. Но пък аз не разполагам с цяла разузнавателна агенция зад гърба си.

Шара се замисля.

— Кога е купил тъкачниците? След месеца на Тува ли?

— М-м-м… Е, не мога да съм напълно сигурен, без да погледна в документите, но мисля, че да.

„Интересно“ — мисли Шара. После пита:

— Доколко надежден е източникът ти?

— Много надежден.

— Да, но колко?

Воханес се колебае.

— Познавам го в лично качество, отблизо — казва бавно. — Това би трябвало да отговаря на въпроса ти.

Шара отваря уста да задълбае, но после съобразява какво й е намекнал Воханес, кашля смутено и казва:

— Разбирам. — Гледа го как отпива от виното. Той се поти, блед е; внезапно й се струва набръчкан и мек, деликатен като фино тъкан лен. — Слушай, Во. Аз… ще ти дам нещо, което рядко давам на доброволни източници като теб.

— И какво е то?

— Ще ти дам шанс да си промениш мнението.

— Какво?!

— Ще ти дам възможност да премислиш — казва Шара. — Защото ако ми дадеш документите, аз ще ги използвам, повярвай ми. Противното би било непрофесионално от моя страна. И когато ме попитат откъде съм ги взела — а определени хора със сигурност ще ме попитат, — ще трябва да отговоря. Не мога да предскажа какво ще се случи, но след като свалим картите, има голяма вероятност някой ден в бъдещето, на някакъв публичен и леснодостъпен форум в Сейпур, някой да свидетелства, че Воханес Вотров, градски старейшина на Баликов, е предоставил на сейпурското правителство ценен материал с пълното съзнание, че въпросният материал ще доведе до унищожаването на друг градски старейшина. А такова нещо… Такова нещо си има последствия.

Воханес е вперил поглед в пламъка на една свещ, който танцува валс върху фитила си.

— Виждала съм го това — продължава Шара. — И преди съм губила източници по този начин. Аз използвам хората, Во. Това ми е работата. Грозно е, знам. Има тежки последствия. И… И ако отново ми предложиш тези материали, аз ще ги взема, защото съм длъжна. Но искам сериозно да си помислиш какво би могло да те застигне, ако ми дадеш куфарчето.

Воханес я фиксира със сините си очи. „Сигурно и като кърмаче е бил със същите сини очи“ — мисли си тя.

— Ела да работиш за мен — внезапно казва той.

— Какво?!

— Не ми изглеждаш особено щастлива в момента. — Набучва един охлюв и духа да го охлади. По покривката капе разтопено масло. — Ела да работиш за мен. Промяната ще ти се отрази благотворно. Ние не сме като старата гвардия. Нито една от компаниите ми не е такава. Ние правим големи нови неща. Освен това мога да ти предложа безобразно добро заплащане.

Шара го гледа невярващо, после избухва в смях.

— Не говориш сериозно!

— Напълно сериозен съм. Сериозен като смъртта.

— Аз… аз няма да работя за теб, Во.

— Добре де, тогава поеми командването. — Надига чашата, лапва още един охлюв. — Ще ми спестиш куп главоболия. Управлявай компаниите ми. Направлявай парите ми. Аз просто ще си седя, ще ме избират в градския съвет и, знам ли, ще поздравявам хората по парадите или нещо такова.

Шара се смее, захлупила лице в шепи.

— На какво толкова се смееш? — Той прави храбри опити да изглежда сериозен, но усмивката го предава. — Сериозно ти говоря. Ела с мен. — Усмивката му угасва. — Ела да живееш с мен.

Шара спира да се смее. Примижава, простенва.

— О, Во. Защо?!

— Защо какво?

— Защо ти трябваше да го казваш?

— Имах предвид… О, стига де, имах предвид да живееш в Баликов.

— Не прозвуча така. А и… а и точно това ми предложи, когато завършихме колежа.

Воханес поглежда смутено към сейпурските си телохранители.

— Дали бихте могли да, ъъ, да ни извините за мъничко, господа?

Телохранителите вдигат рамене и излизат да застанат на пост пред вратата.

— Това… Очевидно не това имах предвид, Шара — казва Воханес и се засмива горчиво, отчаяно.

— Затова ли ме покани тук? За хубава вечеря и предложения?

— Това не е хубава вечеря. Всичко има вкус на тютюн, за бога…

Мълчание. Гърлен смях откъм съседното помещение прераства в астматична кашлица.

— И да се върна, това няма да ни направи щастливи — казва Шара.

Воханес, наранен, се обляга назад и забива поглед в чашата си.

— Аз не съм същото момиче — казва Шара. — Ти не си същото момче.

— Защо всичко трябва да е толкова… трудно? — казва той намусено.

— Ти си сгоден.

— А, да, сгоден. — Вдига ръце, после ги спуска отново, сякаш да каже: „И какво от това?“. — Ние сме една много доволна двойка. Ходим по приеми. Вестниците пишат за нас.

— Но ти не я обичаш?

— Някои хора се нуждаят от любов в живота си. Други — не толкова. То е като да си купуваш къща. „Искате ли камина в салона? Искате ли прозорци в банята? Искате ли любов?“ За мен любовта не е от първа необходимост.

— Мисля, че това не е вярно.

— Е, не е като да имам избор — повишава глас той. — Нали видя онези типове в сепаретата? Можеш ли да си представиш какво биха… — Прави опит да се овладее. — Аз съм по-мръсен, отколкото си мислиш, Шара.

— Ти изобщо не знаеш какво е да си мръсен.

— Не ме познаваш. — Взира се в нея. Устата му трепва. Сълза избива във вътрешното ъгълче на дясното му око. — Мога да ти дам Уиклов. Той си го заслужава. Вземи го. Вземи го и го погреби.

— Тъжно е някак, че си готов да преследваш с такъв фанатизъм колкаштаните.

Той се изсмива горчиво, мрачно.

— А нима не го заслужават? Тоест собственото ми проклето семейство… Ако искаш да си говориш с някого за гонения, защо не се обърнеш към хората, които са посветили живота си на това, дори сега, без своя… — оглежда се и снишава глас — бог?

— Добре де, но те все още са твоят народ, нали така? Онези, на които искаш да помогнеш. Ти какво всъщност искаш, Во — да реформираш Баликов, или да го сравниш със земята?

Воханес е така поразен от въпроса й, че остава без думи.

— Семейството ти колкаштани ли бяха? — тихо пита Шара.

Той кимва.

— Никога не си ми разказвал за това.

Лицето му отново пребледнява. Челото му се набръчква от тежки мисли.

— Да — казва той накрая. — Не съм ти разказвал. Не съм имал нужда да споделя — по онова време повечето хора в Баликов бяха колкаштани. И още е така. Голяма част от Континента е такава. Явно са свикнали да живеят без Божество. След каджа и Войната преходът се оказал много по-лесен за колкаштаните, отколкото за всички останали… — Налива си последното вино от бутилката, един от пръстените му звънти по стъклото, докато той я потупва да изцеди и последните капки. — Баща ми беше богат колкаштан, което още повече влошаваше нещата. За повечето колкаштани човек се появява на света с много неща, от които да се срамува, ражда се в срам, но за богатите колкаштани човек се ражда с още един, допълнителен грях — ражда се беден. Още нещо, от което да се срамуваш. Той беше строг човек. При всяко провинение трябваше сами да си отрязваме пръчка, дебела колкото пръста ни, с която да ни набие. Ако изберяхме по-тънка, той отиваше да отреже пръчка по свой избор. И макар във всяко друго отношение да беше скъперник, не се скъпеше на пръчки… — Надига отново чашата. — Брат ми го обичаше. И обичта им беше взаимна, струва ми се. Може би защото Волка беше по-големият, не знам… баща ми принципно не обичаше децата заради нахалството им да не се държат като възрастни. А когато татко умря, брат ми никога не прости… На никого. На света. На Сейпур най-вече — понеже ние, континенталите, смятахме, че Сейпур ни е докарал Чумата. Беше на петнайсет, когато се присъедини към група поклонници. Тръгнаха на поход към ледения север да търсят някакъв шибан храм. Остави ме на грижите на прислуга и бавачки, бях на девет тогава. Така и не се върна. Години по-късно научих, че всички са загинали, цялата група. Замръзнали. В очакване на чудо — Воханес вдига чашата към устните си, — което така и не се случило. Може би искам да съсипя Уиклов, да. Може би той е пречка към бъдещето на Континента, защото не си го представям как работи за светлото бъдеще на страната ни. Не, той винаги ще е втренчен назад, в мъртвото, глупаво, прашно минало. Така или иначе, точно за него не смятам да роня сълзи.

Шара затваря очи. „Колко заразна е развалата ми и колко лесно се разпространява“ — мисли си тя.

— Ако отново ми го предложиш, ще трябва да го взема.

— Направи го, Шара. Щом с това си вадиш хляба, ще се радвам да използваш уменията си върху Уиклов.

Шара отваря очи.

— Добре. Ще го направя. Предполагам, че съдържанието на депозитната кутия е в другото куфарче?

— Правилно предполагаш. — Воханес го взема, слага го на масата и посяга да го отвори.

— Не, не — спира го Шара. — Недей.

— Какво? Защо?

— Аз… дадох едно злощастно обещание. — „А леля Виня никога не забравя дадените й обещания… както дадените, така и нарушените.“ Пита се дали е склонна към неподчинение, дали има смелостта да отвори куфарчето. Знае, че последствията ще са катастрофални, особено след заплахата на Виня. „Само в краен случай тогава“ — казва си тя и се чуди дали по този начин глупавите хора оправдават глупавите си решения. — Просто ми го дай, а министерството ще се радва да те компенсира.

— Искаш да ти дам куфарчето? — Воханес явно е потресен от тази мисъл. — Но то струва цяло състояние!

— Колко?

— Откъде да знам… Не си купувам аз куфарите. Имам си хора за това. — Сумти и оглежда куфарчетата. — Определено струват майка си и баща си…

— Прати ми фактура и ще те обезщетим изцяло.

Шара плъзва едното куфарче по плота на масата и го сваля на пода. Не е тежко. „Хартия? — мисли си трескаво тя. — Книги? Някакъв артефакт?“ После взема другото куфарче от Во. Става, с по едно куфарче във всяка ръка. Чувства се нелепо, сякаш си тръгва след приятна почивка на плажа.

— Защо става така — казва Воханес, докато я изпраща до вратата, — че след всяка наша среща по работа оставам с чувство на неудовлетворение? Сякаш нито един от двама ни не е получил онова, което е искал.

— Може би защото работата ни е такава. Неподходяща.

 

 

Излизането от клуба е като да изплуваш от морски дълбини. „Ще се наложи да изхвърля тези дрехи — мисли си Шара. — Самият им плат е отровен…“

— О — казва някой. — Вие… госпожица Тивани?

Шара вдига поглед и изтръпва. В купето на дълга и скъпа бяла кола седи Иваня Рестройка, лицето й е бяло като сняг, устните й са с ярко, кървавочервено червило. Незнайно защо и как изглежда по-безцветна, отколкото Шара я помни от приема у Воханес. Кичур черна коса се е измъкнал изпод кожената й шапка, прекосява челото и се завива зад ухото й. Ала въпреки тези грижливо режисирани щрихи жената се взира в Шара с нескрит шок.

— О — казва Шара. — Здравейте, госпожице Рестройка.

Тъмните очи на Иваня се плъзгат към вратата на клуба и помръкват от разочарование.

— Аха. Значи с вас е имал среща тази вечер.

— Да. — „Мисли бързо!“ — Предложи да ме представи на няколко местни бизнесмени. — Шара тръгва бавно към вратата на автомобила. — Знаете, че иска да работи със Сейпур по много направления. Беше много мило от негова страна да ме представи в клуба. — Добра лъжа, удобна и достатъчно близка до истината.

— В този клуб. Най-консервативния клуб в Баликов.

— Е, както се казва, времената, изглежда, се променят.

Иваня поглежда белите куфарчета в ръцете й и кимва. Очевидно е, че не й вярва.

— Познавали сте го навремето, нали?

Шара прави пауза.

— Съвсем бегло.

— Мм. Може ли да ви помоля нещо, госпожице Тивани?

— Разбира се.

— Моля ви… бъдете внимателна с него.

— Извинете?

— Той е шумен и енергичен на пръв поглед, но дълбоко в себе си е по-крехък, отколкото изглежда.

— Какво имате предвид?

— Каза ли ви, че си счупи тазобедрената става при падане по стълби? — прекъсва я Иваня и клати глава. — Бил е в клуб. Но не клуб като този. Е, и там мъжете ходят, за да се срещат с мъже, но… с това приликите свършват.

Сърцето на Шара подскача. „Това вече го знаем. Тогава защо ме изненадва толкова?“

— Полицията нахлула в клуба същата вечер — продължава Иваня. — Баликов, както знаете, така и не се е отърсил от колкаштанските си възгледи. Такива… практики тук са незаконни и абсолютно неприемливи. Полицаите се отнесли брутално към мъжете, които заловили в клуба. Воханес едва не умря. Тазобедрените стави зарастват много трудно. — Усмихва се тъжно. — Но той никога не си взема поука. Точно затова влезе в политиката. Искаше да промени нещата. В крайна сметка полицейската хайка е била наредена от Ернст Уиклов.

Група пияни мъже излизат от клуба, смеят се. Пушек е залепнал по яките им като в любовна прегръдка.

— Защо сте с него? — пита Шара.

— Защото го обичам — казва Иваня и въздъхва тъжно. — Обичам го, обичам онова, което е и което иска да прави. И искам да се грижа за него. Надявам се, че вие искате същото.

Ярка светлина на автомобилни фарове се разлива по дългата бяла кола. Шара чува Питри да я вика от колата на посолството. Вратата на клуба се отваря, Воханес излиза, бялото му кожено палто блести под светлината на уличните лампи.

Иваня се усмихва.

— Довиждане, госпожице Тивани. Приятна вечер.

 

 

Шара още помни онзи ден — отдавна, към края на втория семестър през втората й година във „Фадхури“. Качваше се по стълбите в неговото общежитие, когато Роошни Сидхури връхлетя от горната площадка, слизайки на бегом. Тя го поздрави, но Роошни, целият потен и рошав, я подмина мълчаливо. А когато влезе в стаята на Во и го завари да седи без риза на стола при бюрото си, вдигнал крака на прозоречния перваз, преплел пръсти зад главата си, в главата й звъннаха предупредителни камбани — защото Во сядаше на това място и по този начин само след като са правили любов.

Заприказваха се и тя приседна на леглото. Огледа незабелязано чаршафите и ги опипа.

Бяха омачкани. И с вдлъбнатини като от… колене. И още влажни от пот.

Роошни едва не я беше съборил, тичаше сякаш сградата зад него гори…

Тогава не повдигна въпроса. Но започна да наблюдава. („Винаги съм била такава — щеше да си помисли много по-късно. — Вместо да променя собствения си живот, само наблюдавам и действам зад кулисите.“) Наблюдаваше колко много време Во прекарва с млади мъже, как ги прегръща. Наблюдаваше как ги наблюдава, как се променя стойката му, когато е близо до тях — става по-спокойна, по-естествена.

„Той съзнава ли го? — беше се питала тогава. — А аз?“

Един ден не издържа и отиде без предупреждение в стаята му. Завари го с друго момче. Шара дори не му помнеше името, Рой някой си. Завари ги да се движат бавно и нежно в същото легло, където преди няма и два дни Во й беше шепнал колко много я обича.

Как се изопнаха лицата им, когато тя се изкашля. Момчето хукна към вратата, а Во й закрещя гневно. Тя стоеше и мълчеше.

Искал бе и тя да му се разкрещи. Знаеше го още тогава, усетила го беше. Но тя не го направи, не му угоди. Това не беше спор. Тя нямаше нищо общо с направеното от него. По-истинско предателство не можеше да си представи.

А най-лошото бе, че момчето много приличаше на нея. Шара никога не би имала и никога нямаше да има женствени форми; фигурата й беше момчешка, с щръкнали рамене, малко дупе и бегъл намек за гърди. „Нима съм била просто заместител? — беше се питала по-късно. — Начин да наподобиш забранена любов, без да си направил нищо забранено?“ Дори да беше така, тя все пак бе заместител, неадекватно подобие, встрани от естеството на истинската тръпка.

Той я умоляваше да каже нещо, да му отговори, да отвърне на удара. Но тя не го направи. Излезе от стаята му, а до голяма степен и от живота му до края на колежанския им престой.

(И досега се гордее с това в някаква степен — че е запазила спокойствие, хладнокръвие, контрол. Ала в същото време се срамува — нима е била толкова шокирана, толкова уплашена, така минала в дълбока отбрана, че дори не е събрала сили да му изкрещи?)

Посветила се бе на учението, внезапно завладяна от патриотичен плам. Той дойде при нея скоро след завършването си, месеци след сблъсъка им, събрал багажа си и готов да потегли с влак към пристанището и оттам към Баликов. Умолявал я бе да тръгне с него, да му помогне да стане мъжа, който така отчаяно иска да бъде. Опита се да я подкупи, да й завърти главата с детски приказки, че можела да е принцеса, ако се съгласи да тръгне с него. А тя, цялата лед, цялата студена стомана, го беше наранила колкото й стигаха силите: „Според мен, скъпо дете, ти не искаш принцеса, а принц. Но не можеш да имаш такова нещо у дома, нали? Там биха те убили, ако дръзнеш“, преди да затръшне вратата в лицето му.

„Един ден ще разбереш — беше й казала леля Виня. — Ще проумееш. Себе си. И тогава всичко ще е наред.“

Един от малкото случаи, често си мисли Шара, когато леля Виня не позна. Абсолютно не позна.