Робърт Джаксън Бенет
Град на стълби (7)

Опасно откровена

Победата във Войната отвъд всяко съмнение е най-голямата промяна в историята на Сейпур. Често обаче каджът и Войната засенчват шепата години непосредствено след поражението на Континента, които са не по-малко ключови за Сейпур от смъртта на Божествата. Ала онзи период е почти напълно забравен.

Забравен е най-вероятно защото събитията, последвали Войната, са толкова неприятни, че предпочитаме да не ги помним.

След като каджът убил и последното Божество, станало ясно, че Божествата са предпазвали Континента, а до някаква степен и Сейпур, не само от външни инвазии, а и от немалък брой вируси и болести. През двайсетте години след смъртта на Юков, последното Божество, ужасни зарази и епидемии атакували ежегодно хората, превърнали се в предсказуема част от живота им, както са предсказуеми дъждът и снегът.

В периода на Чумните години загубите сред населението били гигантски. Континентът, който дотогава зависел изцяло от Божествата, се оказал особено уязвим — непосредствено след Примигването близо една трета от цялото му население загинала в резултат на различни болести. В писма до дома сейпурски войници, пребиваващи по онова време на Континента и следователно също толкова уязвими като местните жители, пишат за разлагащи се по улиците трупове, за купища мъртви, високи два човешки боя, за постоянно извозване на трупове към множество клади в покрайнините на всеки по-голям град. Градовете били нападнати от безчет насекоми, плъхове, котки, вълци, истински взрив от вредители. Целият Континент вонял на разлагаща се плът.

Сейпур обаче, като колония, която допреди Войната се възползвала едва периферно от магическата защита на Божествата, имал по-голям опит в конвенционалната борба със заразите. Заразените били поставяни под карантина, същото се случвало и с войниците, които се прибирали у дома — решение, което предизвикало сериозни брожения в Сейпур по онова време. Като цяло, макар Чумните години да не били леки за никого, Сейпур дал под десет хиляди жертви на внезапния бум от епидемии.

По отношение на технологиите Сейпур също се оказал в печеливша позиция, отново заради специфичната си самостоятелност в тази област. В течение на осемстотин шейсет и седемте години Континентално владичество Сейпур бил принуден да захранва Континента с ресурси, при това основно със собствени средства и методи, без Божествено съдействие. (Защо изобщо Божествата са използвали Сейпур като източник на ресурси, вместо сами да си ги осигуряват с помощта на някое и друго чудо, е любима тема за дискусии сред сейпурските историци, тема, която често води до спорове и скандали.) След като в продължение на столетия Сейпур бил принуден да се развива технологично под външна заплаха, а после внезапно се оказал господар на собствените си богати ресурси, страната неизбежно влязла в период на невиждан технологичен напредък. Самата Валайча Тинадеши, която се смята за най-великата от великите инженери на онзи период, преди да изчезне във Воортяштан, казва, че в продължение на две десетилетия „можеше да хвърлиш камък от кой да е прозорец в Галадеш и той да удари най-малко четири гениални глави по пътя си надолу“. (Може би си струва да отбележим, че самият кадж е бил любител на науката и е провел немалко научни експерименти в дома си.)

За разлика от Сейпур, Континентът — разяждан от болести и глад — потънал в собствената си безпомощност. При липсата на единна управляваща сила градовете станали жертва на вътрешни конфликти. Разбойнически крале никнели като гъби след дъжд. Сейпурски войници разказват за зверствата, на които станали свидетели по време на изтеглянето си от Континента — канибализъм, изтезания, робство, масови изнасилвания. Същите хора, които доскоро били благословените светли умове на цялото човечество, буквално за една нощ се превърнали във варвари, в чудовища.

За новоизлъчения Сейпурски парламент решението сигурно е изглеждало лесно, макар и не особено приятно — Сейпур, доскоро подчинена нация, да се намеси и да въведе ред на Континента. Да стъпят отново там, този път под знамето на мирна мисия, и да съградят отново разрушеното.

Не съм сигурен обаче, че тогавашните наши управници са си давали ясна сметка за паметта на Континента, която, въпреки Примигването, въпреки Чумните години, въпреки разбойническите крале, до ден-днешен остава силна и пропита с горчивина.

Те помнят какви са били и знаят какво са изгубили.

Из „Внезапната хегемония“,

доктор Ефрем Пангуи

Ленива утринна светлина се стича по покривите. Шара присвива очи в опит да различи къде точно започват и къде свършват стените на Баликов, ала вижда само ранното небе… или пък диамантените петънца на звезди над изгряващото слънце са само плод на въображението й. „Това всъщност не е слънцето — мисли си тя. — Не виждам истинското небе, а само картинка на слънцето и небето, прожектирана от стените. Или поне аз така си мисля…“ Гълъбите на Баликов явно не виждат разликата — излизат от убежищата си по покривите на сградите, чистят си перцата и се спускат на рояци към улиците на града.

Шара не се страхува. Повтаря си го непрестанно със спокойния и уверен глас на лекар.

„Никога не съм гледала на знанието като на товар — мисли си тя, — ала това знание ме смазва с тежестта си…“

Но вътре в нея едно тихо гласче й нашепва, че няма причина да е толкова изненадана. Прекарала е достатъчно време сред архивите с ограничен достъп в министерството и знае, че историята, която се преподава в сейпурските училища, е само един вариант на истината, при това вариант с много, много пропуски. „Но само защото си очаквала кошмара, който събитията потвърдиха — казва си тя, — не значи, че страхът и опасенията ще ти бъдат спестени.“

Все по-често и с все повече тревога се пита какво ли има в Склада. И все повече се тревожи, че и друг освен Ефрем е ходил там. Това би трябвало да е невъзможно, но след като самата тя се е изправила лице в лице с Божество, което би трябвало да е мъртво, си дава сметка, че няма право да изключва невъзможното от уравнението.

Взема вестника от бюрото си и за стотен път прочита репортажа за снощните събития, като обръща по-специално внимание на два абзаца:

Воханес Вотров изрази скръбта си за загиналите членове на домашната прислуга, както и съжалението си за станалото, но каза, че не е изненадан. „Предвид политическия тон, на който сме свидетели напоследък, не съм изненадан, че някои наши съграждани са видели в насилието единствения възможен отговор. Ежедневно им се внушава, че нашата визия за развитието на града (визията за Новия Баликов, б.ред.) е визия на унищожението и смъртта, че ние сме лъжци и измамници. Не се съмнявам, че онези хора са действали, водени от заблудата, че защитават някакви морални принципи, и струва ми се за това съжалявам най-много.“

Градски старейшина Ернст Уиклов, политически противник на Вотров и Новия Баликов, побърза да отхвърли тези обвинения. „Самата мисъл, че някой се опитва да трупа политически капитал от тази трагедия, е мерзка — каза той в интервю броени часове след нападението. — Сега трябва да скърбим и да се замислим, а не да се тупаме в гърдите.“ Не открихме господин Воханес за отговор.

На вратата се чука и след миг Малагеш подава глава през прага.

— Мислех днес да не пускам никого, но реших да направя едно изключение… твоето момче е тук.

— Моето какво?

Малагеш отваря вратата докрай да й покаже Воханес, който стои в коридора и видимо се чувства смутен въпреки елегантния си сив костюм и бялото кожено палто.

— А — казва Шара. — Влизай.

Воханес влиза с накуцване.

— Радвам се да видя, че си добре… Два опита за покушение само за един ден! Знаех си, че си важна особа, Шара, но… — Потрива хълбока си. — Но не чак толкова важна.

Шара извърта очи към тавана.

— Виждам, че чарът ти не е изгубил силата си въпреки последните събития. Седни, Во. Имам лоши новини за теб.

Докато той се настанява на стола, Шара с известна изненада установява, че намира всичко това за удобно съвпадение, без съвестта да я гризе непоносимо — факт е, че Воханес й трябва уплашен, за да направи онова, което тя иска от него.

— Лоши новини? — пита Во. — Извън всичките щети и… петна, които домът ми понесе?

— Ще те компенсираме за щетите — казва Шара. — Те в крайна сметка бяха нанесени от служител на министерството.

— Онзи тип работи за министерството? За теб? Но той е дрейлинг, нали? Мислех, че след като малкото им кралство се срина, всички те са станали диваци и пирати.

— Може и така да е — казва Шара, — но той ти спаси живота.

Воханес мълчи и вади цигара. После казва:

— Е, не мисля, че… Чакай, какво? Моя живот?

— Да — казва Шара. — Защото онези мъже не бяха дошли за мен. А за теб, Во.

Той я гледа втренчено. Цигарата чака забравена на сантиметър пред зяпналата му уста.

— Това е лошата новина, за която ти споменах преди малко — меко добавя Шара.

— И той?… Ме е спасил?…

Шара разказва накратко какво е научила от разпита на оцелелия нападател.

— Може да се каже все пак, че имаш късмет, задето седиш точно пред мен — добавя утешително. — Защото, изглежда, аз съм единственият човек на Континента, който може да ти помогне.

— За какво да ми помогне?

— Да останеш жив. Забеляза ли как бяха облечени онези мъже?

Огорчение изопва лицето му.

— Колкаштански роби…

— Да. Каквито не са се появявали на Континента от десетилетия. Последователи на Божеството Колкан. Не става въпрос за политика, Во. Според мен става въпрос за вяра. Тези хора са готови да умрат за убежденията си. И искат нещо от теб. И щом са готови да умрат, няма да се поколебаят да опитат отново.

— Да опитат отново… какво?

— Нападателят, когото разпитвах, не беше във… в състояние да даде много подробности, но спомена, че им трябвал твоят „метал“. Имаш ли представа какво означава това?

Воханес се взира с празен поглед в стената цяла минута, сякаш му е трудно да проумее какво го питат.

— Моят метал?

— Да. Струва ми се, че нямаше предвид ценен метал от сорта на злато, сребро или нещо такова. Но както ти сам спомена, прицелил си се в играта с ресурси… и затова те питам.

— Ами… вече ти казах, че най-големият ми проект е свързан със селитрата… но тя не е метал.

— Запозната съм с природата на металите — казва тя. — Все пак учихме в едно и също училище…

— Да, да… Единственото друго, за което се сещам… — Воханес се чеше по веждата, после я приглажда, — са стоманолеярните. Но това е съвсем ново.

— Стомана?

— Да. Никой друг на Континента не може да произвежда стомана, най-вече защото производственият процес е невъзможно скъп.

— Но ти можеш?

— Да, макар и в ограничени количества. Нужна е специална пещ, чието изграждане и поддръжка са много скъпи. Това е нещо като изпитателен проект, но интересът ми към него спадна много бързо заради изключително голямата инвестиция, които изисква. И защото Баликов не строи нищо достатъчно голямо, за да изисква големи количества стомана.

— Но все пак произвеждаш стомана?

— Да. Нямам представа защо някакви крайни реставратори биха проявили интерес към нея.

— Той намекна, че им трябва за кораби, които да плават във въздуха.

— За какво?!

Шара свива рамене.

— Той така каза.

— Значи е луд. Луд за връзване. Което, признавам си, в известен смисъл ме радва…

— Да речем, че беше под въздействие. За съжаление няма как да го разпитаме отново. Защото е мъртъв.

— Как така?

Шара мълчи. Спомня си лицето на младежа, как пламъците нахлуват в зейналата му за писък уста…

— Не мога да ти кажа. Но беше неприятно. Всичко това е твърде неприятно за мен, Во. И не ми харесва, че ти също си замесен. Че се явяваш нещо като гръмоотвод. — Слага ръка върху вестника пред себе си. — И ми се ще да не влошаваш нещата допълнително.

Воханес я претегля с поглед.

— О… О, Шара. Надявам се, че не намекваш за онова, за което си мисля, че намекваш.

— Позволи ми да предположа, че вече си бил посетен от повечето си поддръжници и съюзници — казва Шара, — и че всички те са те уверили, по един или друг начин, че току-що си се сдобил с безценен политически капитал. Че нападението — и фактът, че си оцелял след него — слага в ръката ти силно оръжие. Ще предположа също, че всички вие гледате на широкото медийно отразяване като на печеливша краткосрочна стратегия.

— Бях нападнат — казва той. — Не ми е позволено да разоблича нападателите си, така ли?

— Не и когато аз се опитвам да ги хвана — казва Шара. — Не те искам във вестниците, Во, не искам да усложняваш ситуацията допълнително.

Кратък смях.

— Сериозно?

— Сериозно. Тази ми задача се оказва трудна. Но ти си в състояние да ме улесниш.

— Твоята задача е трудна? Идваш в моя град и той изведнъж се превръща в твоя арена? Ти си човекът, който казва как ще стават нещата в Баликов? Богове… Ако не бях толкова просветен, сигурно бих казал, че подобно поведение е характерно за един…

Шара вдига вежда.

Воханес се изкашля.

— Слушай, Шара. Цял живот градя кариерата си. Вложил съм цяло състояние в това. Ежедневно си блъскам главата в невидимите стени, стегнали отвсякъде Континента, само и само да докарам тук помощ, благосъстояние, подкрепа, образование. И сега, точно когато изглежда, че имам известен напредък, точно когато изглежда, че съм на път да обединя реформаторския потенциал на Баликов… ти искаш да спра? Когато изборите за градския съветници са другия месец?

— Става въпрос за нещо по-голямо от избори.

— Не е въпросът в изборите. Въпросът е за града, за Континента!

— Същото важи и за моята задача.

— Хора зависят от мен!

— Хора зависят и от мен — казва Шара. — Просто не го знаят.

— Е, с този аргумент можеш да оправдаеш на практика всичко.

— Аз не съм ти враг — казва тя. — Аз съм твой съюзник. И съм откровена с теб, Во, опасно откровена. Трябва да ми се довериш. Искам да се оттеглиш от общественото внимание, само за кратко. Ако твоето политическо движение е толкова успешно, колкото твърдиш, една стъпка встрани няма да бъде катастрофална.

Този апел към суетата му се оказва добър ход и Воханес веднага омеква.

— За колко време?

— Съвсем за кратко, надявам се. Колкото по-скоро приключа с това, толкова по-скоро ще можеш да се върнеш към делото си и да се отървеш от охраната.

— Аз… Чакай, каква охрана?

Шара разбърква чая си.

— Телохранители. Сейпурски войници, които ще назнача да те пазят.

Воханес я зяпва, после избухва в смях.

— Стига… Не можеш да ми назначиш охрана. Това е нелепо!

— Мога. Това няма да те ограничи, пак ще правиш каквото искаш. До някаква степен. Те просто ще те пазят.

— Даваш ли си сметка колко ужасно ще изглежда това? Ще се разхождам из града, следван по петите от въоръжени сейпурски войници?

— Ако не се лъжа, току-що уточнихме, че не бива изобщо да се разхождаш из града — казва Шара. — За известно време ще бъдеш един обикновен гражданин, който не се набива на око и който е в безопасност. Но би могъл да съкратиш въпросния период… ако направиш нещо за мен.

— Леле майчице… — Воханес разтърква очи. — Искаш ми услуга? Така ли действа министерството, когато иска нещо?

— Шестнайсет души са мъртви, Во. Сред тях и членове на твоето домакинство. Приемам това съвсем сериозно. Така би следвало да го приемаш и ти.

— Аз го приемам много сериозно, уверявам те. Ти си тази, която иска да не правя нищо!

— Не нищо. Има нещо, което се съхранява в личен сейф в една банка. Не съм сигурна какво е, но трябва да го имам.

— И искаш аз да го взема?

Тя кимва.

— И как очакваш да го направя? Да се облека в черно и да се вмъкна в банката посред нощ? Това би трябвало да е по твоята част.

— Очаквам да измислиш по-лесен начин. Най-вече защото въпросната банка е твоя.

Воханес примигва.

— Моя?!

— Да. — Шара му подава копие от разшифрованата бележка на Пангуи.

Воханес плъзга поглед по листа.

— Сигурна ли си, че е моя? Името не ми звучи познато…

— Сигурно е много хубаво — казва Шара — да си толкова богат, че да не си знаеш имотите и компаниите. Но — да. Проверих и знам, че банката е твоя лична собственост. Ако измислиш как да вземеш съдържанието на онази кутия и ми го донесеш, това ще ни помогне да разплетем загадката. А разплетем ли я, аз ще отзова охраната ти и ще можеш да се върнеш към обичайното си ежедневие.

Воханес мърмори нещо за нарушаването на правата му, после сгъва листа с адреса и го прибира ядосано в джоба си. Изправя се и казва:

— Ако ще си мой съюзник, очаквам да се държиш подобаващо.

— И какво означава това?

— Сама каза, че искаме едно и също нещо — мирен и проспериращ Баликов. Нали?

Шара моментално съжалява, че е създала такова впечатление, защото външното министерство категорично не иска такова нещо.

— Работи с мен — казва той. — Помогни ми.

— За мунициите, чието производство искаш да започнеш? За това ли става дума?

— Говоря за това Сейпур да се ангажира повече с развитието на Баликов — казва той. — Да се ангажира истински. Да ни помага истински. А не с крайната неохота, която демонстрира в момента. В момента ни отпускате струйка вода, а на нас ни трябва порой, за да отмием застоя. Натисни където трябва, Шара. Осигури ми истинска политическа подкрепа.

— Няма как да застанем открито зад местен политик. Един ден може и да стане възможно, но сега не е. Обстоятелствата…

— Обстоятелствата никога няма да са подходящи — прекъсва я Воханес, — защото става въпрос за нещо много трудно.

— Во…

— Шара, моят град и моята страна са отчайващо бедни и аз искрено вярвам, че сме поели по път, който може да завърши единствено с насилие. Предлагам ти да ни помогнеш, за да поемем по друг път.

— Не мога да приема — казва Шара. — Не и сега, Во. Съжалявам. Може би някой ден, скоро…

— Не. Ти не вярваш в това. Ти не вярваш в промяната, Шара. Ти не искаш да направиш света по-добър, а да го съхраниш какъвто е. Реставраторите са се втренчили в миналото, Сейпур иска да запази настоящето, но никой не мисли за бъдещето.

— Съжалявам — казва тя. — Но не мога да ти помогна.

— Не, не съжаляваш. Ти си представител на своята страна. А държавите не изпитват жал.

Обръща се излиза с накуцване от стаята.

 

 

Шара отново стои до прозореца. Зората се е плъзнала по покривите на Баликов и позлатява немирните колони дим над комините. Тя отпива голяма глътка чай. „Вносен е — мисли си. — Вероятно произведен в Галадеш.“ За миг се пита дали не е пристрастена към чая не толкова заради кофеина му, колкото заради вкуса и аромата, които свързва с далечния си дом.

Отворя прозореца, присвива се от студения полъх, после затваря външните капаци, затваря и прозореца.

Близва пръсти, поколебава се, после започва да пише по стъклото.

„Защо винаги правя това, когато съм най-уязвима?“ — мисли си.

Сенките се изместват постепенно. Усеща се нов полъх. Някъде в стаята, незнайно как и невидимо, се отваря врата към друго място. А в стъклото Шара вижда…

Празен кабинет.

Сяда на стола си и чака.

След двайсетина минути Виня Комейд влиза в кабинета, понесла куп документи и облечена в „бойната си броня“, както обича да се шегува — яркочервена и изключително скъпа рокля, която е едновременно много хубава и много стряскаща. Тази рокля открай време притежава странното качество да поставя Виня в центъра на вниманието. Когато видяла роклята в един магазин, Виня си купила пет бройки, после уредила всички останали да бъдат изтеглени от продажба. „Никога не бих допуснала друга да облече тази рокля — бе добавила, докато разказваше на Шара за покупката си. — Тази рокля е твърде опасна.“

— Важна среща? — пита Шара.

Леля Виня вдига поглед и смръщва вежди.

— Не — казва с известно раздразнение, — но присъстваха важни хора. Защо се обаждаш по спешната линия? Ако си открила нещо, изпрати го по нормалните канали.

— Имаме шестнайсет жертви — казва Шара. — Континентали. Загинаха при нападение срещу местна политическа фигура, градски старейшина. Самият той оцеля.

Виня прави пауза. Поглежда документа, който държи — работа, която очевидно не търпи отлагане, — въздъхва и го оставя настрани. Сяда пред своя прозорец и пита:

— Как?

— Нападението беше извършено по време на светско събитие, на което присъствах и аз.

Виня присвива очи.

— Аха. Ти и… как му беше името…

— Зигруд.

— Да. Колко са жертвите?

— Шестнайсет.

— Е, значи се движи с нормалното си темпо. Всички проклети морета да са ми на помощ, Шара, нямам… нямам представа защо упорито държиш такъв човек при себе си! Постоянно имаме проблеми с дрейлингите! Те са пирати, скъпа!

— Невинаги са били пирати. Не и докато кралят им е бил жив.

— А, да, мъртвият им крал, за когото така обичат да пеят… Той и малкият им изгубен принц, който един ден ще доплава при тях. Предполагам, че не спират да пеят и докато опожаряват половината крайбрежие на Континента! Така де, скъпа, трябва да признаеш, че тези хора са диваци!

— Според мен Зигруд е доказал многократно колко е полезен, снощи и много пъти преди това.

— Разузнавателната дейност има за задача да избягва кръвопролитието, а не да го генерира с литри!

— Да, но разузнавателната дейност е податлива на околната среда не по-малко от всяка друга дейност — казва Шара. — Ние работим в условия на променливи, които често не подлежат на контрола ни.

— Мразя, когато ме цитираш — казва Виня. — Добре. И какво? Някакви негодяи се опитали да гръмнат градски големец или какъвто е там. Това не е новина. За теб пък направо си е един вид ежедневие. Не разбирам защо ме търсиш.

— Защото съм убедена — казва Шара, — че има някаква връзка с Пангуи.

Виня замръзва. Извръща поглед, после бавно поглежда пак към стъклото.

— Какво?!

— Подозирам — казва Шара, — че смъртта на Пангуи вероятно е свързана с дейността на местно реакционерско движение, което цели да отхвърли сейпурското влияние и да върне Континента — или поне Баликов — към предишното му величие.

Виня мълчи. После казва:

— И как стигна до този извод?

— Следили са го — казва Шара. — И подозирам, че са го следили агенти на същото това реакционерско движение.

— Подозираш?

— Да кажем, че го смятам за много вероятно. И по-точно, макар че все още не мога да го потвърдя, мисля, че смъртта му вероятно е настъпила като резултат от дейността му тук, за която реакционерите са научили. Истинската му дейност, а не мисията за културно разбирателство, която е била огласена.

Виня въздъхва и разтрива врата си отстрани.

— А. Така значи.

Шара кимва.

— Така.

— Разбрала си за тази малка… историческа експедиция.

— Значи наистина си знаела за Склада?

— Естествено, че знам за Склада! — тросва се Виня. — Нали затова Пангуи отиде там!

— И си подписала?

Виня завърта очи.

— О. Ти всъщност си го планирала — поправя се в движение Шара.

— Разбира се, че аз го планирах, скъпа. Но идеята си беше на Ефрем. Просто неговата идея и моите интереси съвпаднаха.

— И каква беше тази идея?

— Е, понеже си експерт по Божественото, вероятно знаеш всичко за това… Или би знаела, ако Ефрем беше получил разрешение да го публикува. Идеята му не беше… ако трябва да употребим съвременния жаргон… одобрена. И все още си остава една крайно опасна идея.

— И каква беше идеята?

— Тук не говорим много за Божествата. Както знаеш, бихме предпочели тези неща да си останат мъртви… но когато все пак говорим, ние, както и на самия Континент, приемаме, че е ставало въпрос за отношения на стриктна субординация. Тоест Божествата са били на върха на веригата и са казвали на континенталите, а и на целия свят, какво да правят. И всички са се подчинявали. Самата реалност се е подчинявала.

— И?

— И — бавно казва Виня — колкото повече напредвал с проучванията си Ефрем, толкова по-неубедително му се струвало това. Стигнал до извода, че отношенията между Божествата и хората са били много по-сложни и двупосочни, отколкото си мислим сега. Божествата налагали своите собствени светове, своите собствени реалности, които нашите историци са реконструирали в по-голяма или по-малка степен на базата на противоречащите си митове за сътворението, за живота след смъртта, за остатъчната реалност и какво ли още не. — Размахва ръка в знак че не иска да навлиза в излишни подробности.

— Разбира се — казва Шара, която е добре запозната с темата.

Знае, че един от най-големите проблеми на Континента, произтичащ от факта, че има цели шест Божества, са били многото противоречащи си митологии — как например е възможно светът хем да е нажежен златен въглен, изваден от огньовете в сърцето на Олвос, хем да е камък, който Колкан лично изсякъл от планината отвъд залязващото слънце? И как е възможно душата на починалия хем да се присъедини към ятото скорци на Юков, хем да се влее в реката на смъртта и да бъде отнесена от водите й в градината на Аханас, където да се превърне в орхидея? Всички шест Божества били повече от ясни по тези въпроси, но всяко защитавало своята реалност и не било склонно на никакви отстъпки.

Сейпурските историци дълго не можели да проумеят как всичко това сработвало на Континента и така, докато някой не изтъкнал, че разнопосочните митологии изглеждат преди всичко географски обусловени — че хората, живели близо до определено Божество, записвали историята в строго съответствие с митологията на въпросното Божество. Скоро след като се заели да картографират писмените паметници, историците открили, че границите са шокиращо ясни — можело буквално да се види къде отслабвало влиянието на едно Божество и започвало влиянието на друго. Историците стигнали до неминуемия извод, че ако живееш вътре в сферата на дадено божествено влияние, ти съществуваш в различна реалност, където всички твърдения на конкретното Божество са реално и неоспоримо верни.

Така, ако си живял на територията на Воортя, светът е бил създаден от костите на войска, която тя избила на ледено поле в небето.

Отидеш ли обаче в земите на Аханас, светът се превръща в семе, което тя е спасила от речната кал и е напоила със сълзите си.

Отидеш ли още по-далеч, в територията на Таалхаврас, светът се превръща в машина, която той е построил от небесния фундамент, която е проектирал и конструирал в продължение на хиляди години. И така нататък и така нататък.

На онези места всичко, в което вярвали Божествата, било истинско. И когато каджът ги убил, онези неща спрели да бъдат истински.

Последното доказателство в полза на тази теория била така наречената „остатъчна реалност“, която се появила непосредствено след като каджът убил четири от шестте Божества — светът очевидно „помнел“, че доскоро е съществувал в друга реалност, и не успявал да се нагоди към липсата й. Сейпурски войници разказвали за реки, които течели към небето, за сребро, което се превръща в олово, ако го занесеш на определено място, за дървета, които разцъфвали и изсъхвали по няколко пъти в рамките на един ден, за плодородни земи, които се превръщали в напукана пустош, ако застанеш на определено място, а напуснеш ли го, моментално възвръщали предишния си вид. С течение на времето светът постепенно се нагодил и проявите на остатъчна реалност секнали. Континентът оцелял и след това изпитание, но така и не възвърнал целостта си.

Виня продължава:

— Ефрем вярваше, че смъртните последователи на Божествата са имали някакъв дял в оформянето на тези реалности. Ала не знаеше как е ставало това, защото нямаше достъп до необходимите исторически източници. Опасни исторически източници.

— Които са били събрани в Склада.

— Именно. Всъщност той беше написал и предал научен доклад за тази своя теория, който ми бе своевременно изпратен, защото на тези неща винаги се гледа с неодобрение. Сигурно са очаквали да го хвърля в затвора, да го заточа или нещо такова.

— Вместо това си му дала онова, което е искал. Защо?

— Ами, помисли, Шара — казва Виня. — Сега Сейпур е най-силната нация на света. Силата ни е неоспорима. Не съществува дори сянка на външна заплаха. Само дето… знаем, че някога Божествата са съществували. И макар да са били убити, ние все още не разбираме какво са били или как са правели онова, което са правели, или откъде са дошли, дори не знаем как каджът ги е убил.

— Мислиш за тях като за оръжия.

Виня свива рамене.

— Може би. Представи си само… ако едно Божество поискало дадена земя да изгори в огън, тя изгаряла в огън. В известен смисъл те биха били оръжие, което да сложи край на съвременното военно дело такова, каквото го познаваме. Край на армиите. Край на бойния флот. Край на войниците… ще останат само жертвите.

Шара усеща как в стомаха й се събира топка от студен ужас.

— И си решила да… създадеш едно такова за Сейпур?

Виня избухва в смях.

— Не, моретата да не дават, не. Не, не, не! Настоящото положение на нещата си ми харесва. Би било лудост да отворя вратите пред нещо, което ще има повече… как да се изразя… ще разполага с повече власт от мен. Не, желанието ми беше да направя така, че никой друг да не се сдобие с такова оръжие. Това… Това е нещо, което отдавна ме държи будна нощем, мен и мнозина други в Сейпур. Ако Ефрем откриеше отговори откъде са дошли Божествата и какъв е бил източникът на силата им, тогава бихме могли да вземем активни предпазни мерки, така че Божествата никога да не се върнат. А ако в добавка се добереше и до някаква информация за оръжието на каджа, за което ние и до ден-днешен не знаем абсолютно нищо, това би подобрило съня ми в голяма степен.

— Ще спиш по-добре, ако знаеш как се убиват богове?

Небрежно свиване на раменете в отговор.

— Такава е тегобата на властта — казва Виня. — Този аспект на проучванията не вълнуваше особено Ефрем, даже мисля, че той го намираше за скучен, но каквото и да откриеше, все щеше да е повече от онова, което знаем в момента.

— А и така бихме разбрали… Хм. Най-после бихме разбрали защо ние сме били отхвърлени — казва Шара.

Виня не бърза да отговори, но накрая кимва бавно.

— Да. Най-сетне бихме разбрали.

Не казват нищо повече по тази тема, няма и нужда — макар да не минава и ден без всеки сейпурец да си спомни как предците му са живели в унизително робство, не минава и час, без да се запита защо. Защо на тях им е бил отказан бог? Защо Континентът е бил благословен със защитници, със сила, с инструменти и привилегии, които така и не са стигнали до Сейпур? Как и защо е било допуснато такова въпиещо неравенство? И макар в очите на света Сейпур да изглежда малък и донякъде странен народ, просветен и богат, всеки, който се озове там дори за кратко, скоро разбира, че дълбоко в сърцата си сейпурите таят студен гняв, който често ражда неподозирана жестокост. „Наричат ни безбожници — казват често, — все едно сме имали избор!“

— Представихме задачата на Ефрем като дипломатическа мисия — казва Виня. — Като усилие да се затвори пропастта между двата народа. Искахме просто да разлистим книгите, които се съхраняват в Склада. Нищо повече. Аз… и за секунда не допуснах, че Ефрем е в опасност, честно. Решихме, че Баликов ще си остане Баликов — затънал в мръсотия до гуша, — а той ще си свърши работата и ще се прибере жив и здрав.

Шара мълчи и се чуди как да постави най-очевидния въпрос.

— Аз… питам се — бавно казва накрая, — защо не ми каза нищо за това, когато дойдох в Баликов?

Виня изсумтява и изправя гръб. Ала за миг очите й трепват, докато тя трескаво мисли как да отговори на въпроса.

Шара се навежда леко напред и наблюдава неотклонно леля си.

— Този проект беше с най-висока степен на секретност — казва накрая Виня, но погледът й се задържа ниско, преди да се вдигне към лицето на Шара. — Ако беше хванала някого, добре дошло. Ако не, щяхме да продължим разследването по други канали.

Виня се усмихва високомерно.

„Лъже — крещи мислено Шара. — Тя лъже! Лъже, лъже, лъже, лъже!“

И в този миг Шара решава да не казва на леля си за видяното в арестантската килия. Това й решение противоречи на всяка логика — Виня иска да знае как би могла да унищожи някое ново Божество, следователно новината, че Шара е срещнала такова, би била безценна от нейна гледна точка, — но Шара усеща, че нещо изобщо, ама изобщо не е наред. Знае, че трябва да игнорира тази проява на параноя. Както е казвала неведнъж на собствените си информатори, подозрението към командващия офицер е напълно естествено и обяснимо чувство, но напоследък Виня се държи странно и сега всички инстинкти на Шара крещят, че леля й лъже. А след близо седемнайсет години опит в разпитите Шара се е научила да вярва на инстинктите си.

Възможно ли е леля й да е попаднала под чуждо влияние, пита се Шара, без сама да вярва, че подобна мисъл може да се пръкне в главата й. Възможно ли е някой да разполага с материал толкова компрометиращ, че да постави под властта си очевидния наследник на министър-председателския пост? „Корумпиран политик — мисли си Шара. — Класика в жанра.“ Така де, невъзможно е да изкачиш последните няколко стъпала, без да направиш куп грозни компромиси. Нещо повече, ако някой е успял да надникне в гардероба на леля Виня, със сигурност е видял не една и две кирливи ризи.

Изненадана е все пак колко виновна и засрамена се чувства от взетото решение. В крайна сметка това е жената, която я е отгледала, която се е грижила за нея и за образованието й след като родителите на Шара са починали по време на Чумните години. Ала точно както Виня е на първо място министър и едва на второ място леля, така и Шара винаги е била преди всичко агент на разузнаването.

Затова се връща към старата си максима: „Когато се съмняваш, бъди търпелива и си отваряй очите.“

Виня пита:

— Така. Онова движение, за което спомена. Какво е то?

Шара обобщава с няколко изречения движението за Новия Баликов.

— О — казва Виня. — Да, сещам се. Свързано е с онзи тип, който иска да ни произвежда пушки.

— Да. Вотров.

— Точно така. Някои министри взеха присърце идеята, но аз правя всичко възможно да отложа решението… Категорично не искам да зависим за каквото и да било от град като Баликов. Особено за барут! Значи са нападнали Вотров, така ли?

— Да. — Шара трескаво мисли какво да сподели и какво не и решава да премълчи, че Реставраторите са хвърлили око на стоманата.

— Вотров… името ми е познато, но нямам представа откъде…

— Ние… бяхме състуденти.

Виня вдига пръст.

— А! Сега се сещам. Той ли е? Момчето от „Фадхури“? Той ли иска да ни произвежда оръжия? Помня колко ме беше страх, че ще ти надуе корема.

— Лельо Виня…

— Не го е направил, нали?

— Лельо Виня!

— Добре де, добре…

— Мисля, че няма да се откаже от предложението си за мунициите — казва Шара. — Имай го предвид. Твърдо е решен да индустриализира Континента.

— Хич не ми дреме колко е решен — казва Виня. — Това няма да се случи, докато аз командвам тук. Континентът си е добре така. Ситуацията там е стабилна.

— Стабилна? — казва Шара. — В Баликов очевидно не е така.

Виня махва с ръка.

— Континентът си е такъв. От края на Войната до ден-днешен Континентът си е такъв. Ти нали не се размекваш, Шара? Наясно си, че всяка държава на света иска да изпие кръвчицата на Сейпур. Дечица гладували по улиците, невинни умирали и прочие, и прочие… Чуваме го десетки пъти всеки ден. Мъдрият политик се грижи за своите, а другите оставя на съдбата, особено когато става дума за Континента. Но стига за това. Е? Ако разбирам правилно, искаш да удължа срока, който ти отпуснах за задачата. На какво основание?

— Много скоро ще разполагаме с вероятен агент на Реставраторите, когото да подложа на разпит. Неофициално.

— И кой е този агент, когото ще отвлечете за разпит?

— Една… чистачка.

Виня се разсмива.

— Една какво?!

— Чистачка в университета. Където, както знаеш, е работил Пангуи. Наясно си също, че подобни нискоквалифицирани хора често са слабото звено, което ни осигурява пробив в разследването.

— Хм — казва Виня. — Така е. В тази връзка, откри ли нещо ново за убийството на Пангуи?

„Стигна се и до централния въпрос“ — мисли си Шара. Мобилизира самообладанието си, слага си маска.

— Нищо засега. Но работим по няколко следи.

— Съвсем нищо?

— Засега. Но работим.

— Интересно. — Езикът на Виня, червен като нар, изучава един от резците й. Миг по-късно Виня се усмихва. — Защото знам, че само преди два дни си направила проверка на една банка. Но не споменаваш нищо за това.

Кръвта на Шара изстива. „Леля следи кореспонденцията ми с министерството?“

Трескаво търси някакво логично обяснение.

— Да — казва накрая. — Проверявах Вотров.

— Сериозно? — Виня вдига вежди. — Вотров притежава няколко банки в Баликов. Сред тях и доста по-големи от онази, за която си поискала проверка. Да не говорим, че собствеността на въпросната банка минава през една доста заплетена схема от фирми. Затова ми е интересно… какво те накара да провериш точно тази конкретна банка?

— Поради причините, които ти очерта току-що. Реших, че ако има нещо за криене, то ще е там.

Виня кимва бавно.

— Но ако действително си търсела нещо такова, щеше да поискаш пълна финансова проверка. А ти не си поискала такава.

— Отклониха ми вниманието — казва Шара. — Твърде много трупове, забрави ли?

Лицата им висят в прозорците, двете се взират една в друга с безизразни физиономии.

— И няма нищо общо с факта — тихо казва Виня, — че тази конкретна банка е най-близката до университета, която предлага лични депозитни кутии?

„Знае.“

— Лични депозитни кутии? — пита Шара. Невинност капе от думите й.

— Ами да. Нали точно този метод предпочиташ за комуникация с информаторите си. Оставяш указания в депозитна кутия, информаторът ги прибира оттам и така осъществявате връзка, без да се срещате лице в лице. Ти обичаш финансовите институции, Шара. Те са ефикасни също като теб.

— Тук съм отскоро и нямам мрежа от информатори, с които да се свързвам по този начин, лельо.

— Така е. — Очите на Виня сякаш се отдръпват назад в главата й и Шара внезапно изпитва неприятно усещане, че я разглеждат под лупа. И разбира как Виня е председателствала толкова комисии и изслушвания, без да загуби и за миг самообладанието си. — Но вероятно си научила Ефрем на този метод.

„Дано не започна да се потя точно сега.“

— Накъде биеш, лельо Виня?

— Шара, миличка — бавно казва Виня, — нали не криеш нещо от мен?

Шара прави опит да се усмихне многозначително.

— Не аз крия разни неща.

— Аз съм твой началник. Част от работата ми е да преценявам кой какво трябва да знае. И ще ти кажа на какво ми прилича това… Според мен си се натъкнала на депозитна кутия, която Пангуи е използвал за обмен на информация и съобщения, но още не си се добрала до съдържанието й. И не искаш да докладваш за откритието си, докато не видиш какво има вътре. Нека ти напомня обаче… — думите й са толкова студени, че Шара ги усеща като шамари, — че Пангуи беше мой агент. Операцията беше моя операция. Напоследък рядко ръководя операции, но когато се заема с това, държа да ги контролирам от началото до края. И резултатът от тази операция, без значение какъв е той, стига първо до мен. До мен, Шара. А не до оперативен агент, който случайно е на място, агент, който дори не е прикрепен към въпросната операция. Противното би означавало този агент да бъде изтеглен много рязко от сцената. Ясна ли съм?

Шара примигва бавно.

— Разбираш ли, Шара?

Макар външно да е напълно пасивна, в главата си Шара води разгорещен дебат. Както тя вижда нещата, разполага с четири възможности. Би могла да направи едно от следните неща:

1. Да каже на леля си, че е имала контакт с Божество и следователно й е необходим достъп до всичко, което Пангуи е събрал като материал от проучванията си. (Това обаче би означавало да информира един потенциално компрометиран държавен служител за най-опасния разузнавателен пробив в съвременната история.)

2. Да премълчи както за депозитната кутия на Пангуи, така и за контакта си с Божеството, и сама да продължи разследването си по двете следи. (Така обаче рискува да я изтеглят от Баликов, нищо че това би забавило леля й в достъпа до депозитната кутия, която очевидно представлява сериозен интерес за нея.)

3. Да каже на леля си всичко за депозитната кутия на Пангуи, чието съдържание най-вероятно е станало причина за убийството му — някой се е опитал да стигне до въпросното съдържание, но не е успял, — и да продължи сама разследването на контакта си с Божеството и убийството на Пангуи.

4. Да каже на Виня, че няма да чете материалите в кутията, а по-нататъшните си действия ще съобрази с резултатите от разпита на чистачката.

„Добре — мисли си Шара, — нека е номер четири.“

— Ако открия нещо от Ефрем — казва тя, — ще ти го пратя директно, лельо Виня.

— Без да го проучиш самата ти?

— Разбира се. Операцията на Ефрем ме интересува само доколкото е свързана с убийството му като евентуална причина.

Виня кимва и се усмихва широко.

— На това му казвам аз удовлетворителен брифинг! Толкова много интрига, история, култура… Смятай, че в най-скоро време ще ти пратя свои хора. Защото подозирам, че проучванията на Пангуи наистина са дали някакъв резултат, и вярвам, че ти скоро ще го намериш.

Превод: Знам, че резултатът е налице, и ще пратя свой човек да го вземе, преди ти да си направила нещо с материалите.

— Благодаря ти, лельо — казва Шара. — Ще се радвам на всяко съдействие, което можеш да ми окажеш.

— О, разчитай на мен, скъпа — казва Виня. — Силата на една разузнавателна агенция се определя от силата на оперативните й агенти. Задължително е да подкрепяме всячески своите хора отвъд океана — в крайна сметка основната работа се върши на терен. — Усмихва се отново и добавя: — Пази се, миличка, и ме дръж в течение. — После бръсва стъклото с пръсти.

Докато лицето на леля й се стопява, Шара се пита от коя ли своя реч е заела последните изречения Виня Комейд.

 

 

Хората често ми казват каква велика жена съм, щом съм помогнала на каджа да убие боговете. Казват ми го с насълзени очи. Посягат да докоснат дрехите ми. Отнасят се към мен така, сякаш самата аз съм бог.

Но аз им казвам: „Не съм вдигнала и веднъж меча си срещу боговете. Не съм ги посякла. Не съм пуснала и една стрела срещу тях. Той го направи, единствен той. Само той знаеше как работи неговото оръжие. И когато умря, отнесе тайните си в гроба.“

Така и трябва. Такова нещо не бива да се знае от всички, никога.

В действителност ние почти не водихме битки на Континента. Боговете бяха или мъртви, или умираха. Земята беше или мъртва, или умираща. Видяхме ужасни неща, които нито мога да опиша, нито искам да опиша. Повечето битки водихме в душите си.

Единствените хора, с които се сражавахме на Континента, беше едно племе от континентали, наречено Благословените. Както разбрах по-късно, Благословените били потомци на лични връзки между човечеството и Божественото, изчадия на перверзни съешавания било с боговете, било с техни креатури. Тези същества събраха около себе си част от населението на Континента, население в голямата си част болно и гладуващо, и ни оказаха отпор.

Битката беше люта, а Благословените намразих от цялото си сърце. Беше почти невъзможно да ги убиеш. Не че кожата им беше като желязо, нито силата им беше великанска, не, просто имаха невъзможно добър късмет. Животът им беше омагьосан, защото бяха деца на боговете, макар че колкото повече разреждаха кръвта си с тази на други смъртни, толкова отслабваше закрилящата ги магия.

Ала оказа се все пак, че не са достатъчно омагьосани. Посякохме ги наред с обикновените хора. Изклахме малобройните им войски, проляхме кръвта им по улиците. Натрупахме телата им по площадите и ги запалихме. И те горяха съвсем като другите мъже и жени. И като другите деца.

Гражданите излизаха да видят кладите. Гледаха, а аз виждах как надеждата им умира, как сърцата им съхнат, отвътре.

И се почудих дали ние, войниците на Сейпур, още сме мъже и жени, отвън.

Такъв е пътят към победата.

Мемоарите на Джиндей Сагреша,

Първи лейтенант на каджа

 

 

Шара си поглежда часовника за шести път и той потвърждава, че, да, все още е три и половина следобед. Тя въздъхва.

Днес нищо не се случва навреме. Пуснали са Зигруд от ареста в началото на работния ден, а по това време чистачката вече била застъпила на смяна в университета. И макар да се ползва със значителна свобода на действие покрай службата си за министерството, дори Шара трудно би могла да отиде на работното място на една жена, да я грабне оттам и да я изведе необезпокоявано.

Вероятно остават още час и половина преди чистачката да се върне в жилището си, преценява Шара. Подхвърля на Питри, че излиза да се поразходи до ъгъла, Питри възразява, но Шара го стрелва с поглед и той млъква. Все пак облича палто с качулка, така че националната й принадлежност да не личи отдалеч.

Големите и малки улички на Баликов се разстилат налудничаво пред нея, оградени от влажни сиви стени, лъскав камънак и кафенееща ледена киша. Носът й бързо замръзва, пръстите на краката й изтръпват от студа. Надявала се е разходката да й прочисти главата, но подозренията и параноята все още я затискат като гъста мъгла.

После вдига поглед, вижда мъжа, застанал на улицата пред нея, и спира.

Облечен е само с бледооранжева роба; няма обувки, нито шапка — всъщност няма и коса, — нито ръкавици. Ръцете му са голи до раменете и също като лицето му са силно загорели от слънцето.

Шара го гледа втренчено. „Не… Не може да бъде. Това е незаконно, нали така?“

Леденият вятър набира сила. Мъжът с робата не реагира. Вижда, че Шара го гледа, и се усмихва ведро.

— Търсите ли нещо? — Гласът му е дълбок и радостен. — Или сте тук за топлинка?

Сочи нагоре. Над него има табелка с надпис: ТОПЪЛ ПОДСЛОН УЛИЦА ДВОРСКАНИ.

— Аз… не знам — казва Шара.

— О. Или сте дошла да направите дарение?

Шара се замисля и открива, че този тип е събудил любопитството й.

— Възможно е.

— Чудесно! — виква той. — Елате, елате, нека ви покажа нашите добри дела. Толкова мило от ваша страна да ни подкрепите, особено днес, в такъв лош ден.

Шара тръгва след него.

— Да…

— Хората рядко събират смелост да излязат от къщи, какво остава да даряват.

— Да… Извинете. Мога ли да попитам нещо?

— Може да ме попитате каквото искате — казва той и отваря вратата.

— Вие… олвоштан ли сте?

Той спира и я поглежда. Изглежда едновременно объркан и леко засегнат.

— Не. Това би било незаконно, нали, да почиташ Божество.

Шара не е сигурна какво да каже. Мъжът с робата се ухилва отново и двамата влизат в подслона.

Дрипави деца, мъже и жени са се струпали около грамадно огнище, отрупано с множество къкрещи казани. Чува се хор от кашлица и стонове, децата мрънкат.

— Но облеклото ви — казва Шара. — Поведението…

— Какво общо имат те с Божеството? — пита той.

— Ами… исторически са свързани с последователите на Олвос.

— Исторически, когато човек е искал да възхвали Божество, е поглеждал към небето с протегнати ръце. — Измъква празен казан от кухнята и пресипва супа в него, черпакът потропва в метала. — Но ако човек направи същото днес, на улицата, ще го арестуват ли?

Шара поглежда към кухнята. Там има доста хора, явно служители на подслона, всичките с бледооранжеви роби, всичките гологлави, нехаещи за ледения въздух, усмихнати, заети с приготвянето на храната.

— Щом не сте олвоштани — казва Шара, — тогава какво сте?

— Как какво, топъл подслон, разбира се.

— Добре де, но вие какъв сте?

— Човек, предполагам. Човек, който иска да помага на други хора.

Шара пробва от друг ъгъл:

— Защо не се пазите от студа?

— От студа?

— Навън е много студено. И оттук виждам хора, които пробиват дупки в леда, за да ловят риба.

— Това си е работа на водата — казва той. — Температурата на вятъра си е негова работа. Температурата на моите стъпала, на моите ръце… е моя работа.

— Защото — казва Шара, спомнила си стари текстове, — пазите тайно пламъче в сърцето си.

Мъжът застива. Изглежда, не може да реши дали да си замълчи, или да покаже одобрението си към нейните думи.

— Олвоштан ли сте? — пита отново Шара.

— Как мога да съм олвоштан — казва мъжът с робата, — щом няма Олвос?

И тогава Шара се сеща.

— О — казва тя. — Да, сега си спомням. Вие сте… Разпилените.

Мъжът прави физиономия, сякаш да каже: „Щом така ви харесва.“

Когато Олвос изоставила Континента, нейните хора не последвали примера й, не напълно поне. Юкоштан и Воортяштан били първите градове, оставили писмени сведения за появата на хора, които приличали на олвоштански жреци, облечени само с жълти или светлооранжеви роби, без обувки, ръкавици и коса дори, нехаещи за несгодите на климата. Тези хора пътували от град на град и от село на село като номади и без друга цел освен да помагат на онези, които най-отчаяно се нуждаят от помощ. В същото време не се обявявали за олвоштани, за жреци или за част от друг религиозен орден; макар някои да ги наричали Изоставените или Разпилените, самите те не претендирали за никакво име. Обикновено казвали: „Тук сме. Останалото има ли значение?“.

— Боя се, че грешите — казва мъжът с оранжевата роба. — Ние не си приписваме това название.

— Да, сигурно е така — казва Шара. — Вие отхвърляте имената, нали?

— Няма какво да отхвърляме. Имената са работа на други хора. С тяхна помощ хората назовават нещата извън самите себе си.

— И какво правите тук, в Баликов? Защо сте тук?

Той махва към множеството нещастни хорица, сгушили се край огъня. Има и семейства с малки деца; един баща събува миниатюрните ботушки на сина си, за да стопли посинелите му крачета.

— Това — казва мъжът с робата, този път без следа от усмивка, — ми се струва достатъчно основателна причина.

— Значи живеете, за да давате надежда, както се казва в старите текстове. Да бъдете светлина в тъмното.

— Старите текстове казват много неща. Цитирате ги, сякаш тези думи са нещо специално, сякаш е изключение да видиш страдалец и да му помогнеш. Сякаш — добавя тихо той, — за да направиш нещо изключително, или поне нещо, което вие смятате за изключително, е нужно изрично напътствие от Божествата.

— И вие не правите така?

— А вие? Още не сте направили дарение, но ако го направите, защо ще е? Защото някой ви е казал? — пита той и взема самун черен хляб.

— Не.

— На вас, очевидно сейпури, необходимо ли ви е Божество, за да живеете живота си?

— Това е различно. Ние сме от различни страни.

— Не знам какво е това страна — казва мъжът. — Аз виждам само земята под краката си.

— Правите тези неща — казва Шара настоятелно, — защото Олвос ви е казала да ги правите.

— Никога не съм се срещал с Олвос — казва той. Набучва черния хляб на парче дебела тел и го вдига над огъня. — А вие?

— Нямаше да сте тук, ако не беше Олвос — казва Шара. — Олвос е създала вашия орден. Ако не беше тя, този подслон нямаше да съществува.

— Ако тази Олвос — чието съществуване, ако не бъркам, законът забранява да споменаваме дори…

Шара махва с ръка, раздразнена и нетърпелива.

— … ако Олвос е била някога тук, то най-големият й дар за нас е съзнанието, че нямаме нужда от нея, за да правим добро. Доброто може да се прави навсякъде и по всяко време, за всеки и от всеки. Измисляме си толкова много правила… — отчупва парче от горещия хляб; изпод препечената коричка се вдига малко облаче пара, — а често нещата могат да са съвсем прости. — Предлага й парчето горещ хляб. — Хапнете си. Изглеждате ми премръзнала.

Преди да е отговорила, тя вижда през прозореца как Питри тича по улицата и я вика. Шара мята на мъжа с робата монета от десет дрекела — той я улавя сръчно във въздуха и се усмихва широко — и излиза навън.

„Той все още следва своя бог, по свой си начин“ — мисли си тя. Което повдига въпроса кой друг в Баликов прави същото, но със съвсем не толкова добри намерения?

 

 

Старата жена седи в коридора на посолството, очите й са червени от плач. По горната й устна са размазани сополи и лъщят под светлината на лампата. Кокалчетата на ръцете й са морави от годините киснене в сапунена вода.

— Това ли е тя? — тихо пита Шара.

— Да — отговаря Зигруд. — Сигурен съм.

Шара се вглежда в жената. Значи това е единият от двамата „експерти“ в шпионажа, които ги бяха следили в университета преди два дни — Ирина Торскени, чистачка в университета, обслужвала кабинета на Пангуи и вероятен шпионин на Реставраторите. Възможно ли е тази тъжна стара жена да е свързана някак със смъртта на професора?

Шара смръщва вежди и въздъхва. „Със сигурност не мога да си позволя втори провален разпит“ — мисли си.

— Сложи маса и два стола в ъгъла на приемната, до прозореца — казва тя на Питри. — И свари кафе. От хубавото, витловско, ако имате.

— Имаме, но… е скъпо — казва Питри.

— Не ме интересува. Направи го. Извади и най-хубавия ни порцеланов сервиз. И побързай.

Питри се отдалечава с подтичване.

— Тя си мисли, че ще я убиеш — тихо казва Зигруд.

— И защо си мисли такова нещо? — пита Шара.

Зигруд свива рамене.

— Не е оказала съпротива?

— Дойде с мен — отговаря Зигруд, — сякаш цял ден е очаквала някой да я потърси.

Шара се заглежда отново в старицата. Ирина се опитва да избърше сълзите си, но ръцете й треперят толкова силно, че накрая се вижда принудена да използва ръкавите си. „Де да беше някоя обикновена мутра…“ — мисли си Шара.

Когато всичко е готово, Питри довежда старата жена при Шара и малката скромна маса в ъгъла на приемната, на която са сервирани две чаши с чинийки, бисквити, захар, сметана и димяща каничка с кафе. Макар приемната да е голяма, ъгълът с масата се е сдобил с атмосферата на нечия спретната гостна.

— Седнете — казва Шара.

Ирина Торскени подсмърча за пореден път и сяда.

— Да ви налея кафе? — пита Шара.

— Кафе?

— Да — казва Шара и налива в своята чашка.

— Защо ще ми наливате кафе?

— А защо не? Вие сте наша гостенка.

Ирина се замисля над думите й, после кимва. Шара й налива кафе. Старата жена подушва парата, която се издига над чашката.

— Витлов?

— Ще ми е интересно да чуя мнението ви за кафето — казва Шара. — Твърде често хората, на които сервираме, се чувстват длъжни да ни отправят комплименти. Това е… любезно, но не и докрай искрено. Разбирате ли какво имам предвид?

Ирина отпива и млясва.

— Добро е. Много добро. Изненадващо добро.

Шара се усмихва.

— Отлично. — После усмивката й става някак тъжна. — Кажете ми нещо. Защо плачехте?

— Какво?

— Преди малко плачехте. Защо?

— Защо? — Ирина се замисля, после казва: — А защо да не плача? То всичкото си е за плач. Друго не ми остана.

— Да не сте направили нещо лошо?

Ирина се засмива горчиво.

— А вие не знаете ли?

Шара не отговаря, само я наблюдава внимателно.

— Като се замисля, май само лоши неща съм правила — казва Ирина. — Всичко, което… всичко беше една гигантска грешка. Затова им трябваме, нали? Затова им трябваме на разните там идеалисти и визионери — да правим грешките им вместо тях.

— За кого сте направили грешки?

Пак същият горчив смях.

— О, те са твърде умни, за да се разкрият пред старица като мен. Даваха си сметка, че аз съм… как да се изразя… че представлявам риск. Необходим риск, но все пак риск. Майка ми, баба ми… постоянно си мисля как биха се срамували, ако можеха да ме видят отнякъде, и аз… — Лицето й се сгърчва, сякаш сълзите отново ще потекат.

Шара бърза да попита, преди жената да се е разплакала.

— Защо сте им била необходима?

— Как защо? Защото само аз имах достъп до него.

— До професора?

Тя кимва.

— Само аз имах достъп до нещата му зад стените на университета. Дойдоха при мен и ме питат: „Не си ли ти гордо дете на Баликов? Не гори ли миналото като въглен в сърцето ти?“ И аз казах — да, разбира се. Те нито се изненадаха, нито ми благодариха особено. Предполагам, че хората често им отговарят по този начин.

Шара кима съпричастно, но истината е, че прави скоростна преоценка на подхода си. Само няколко пъти досега си е имала работа с източници като този — хора толкова гневни, толкова износени и изнервени, че информацията се излива от тях като опасен порой. Разпитът на тази жена щеше да е като да яздиш побеснял кон.

Шара смекчава тона си още повече.

— Как се казваш?

Ирина изтрива очи.

— Не знаете ли?

Шара й отправя тъжен поглед, който може да значи какво ли не.

— Казвам се Ирина Торскени — тихо отговаря жената. — Чистачка съм в университета. Вече двайсет и четири години търкам стените и подовете му. Бях тук, когато го построиха… когато го построиха повторно тоест. А сега имам чувството, че като умра, стените му ще ме забравят.

— И сте работили с доктор Пангуи?

— Да съм работила? Ха. Казвате го, сякаш към била негова колежка, негова равна… сякаш се е допитвал до мен, сякаш е казвал: „Хей, Ирина, би ли погледнала това…“ Аз бях неговата чистачка. Прибирах мръсните му чаши за чай. Метях пода, лъсках дръжките на врати и шкафове, бършех праха от книгите му… А книги той имаше много. — Праведната й горчивина се отлива. — Ще ме убиете ли?

— Защо да правим такова нещо?

— Заради смъртта му. Задето допуснах сънародникът ви да умре.

— Допуснала си? Не ми се вярва ти да си го убила.

— Не. Не съм го направила аз. Но… пак може да се окаже, че съм виновна, че съм помогнала да се случи.

— Как, Ирина? Кажи ми, моля те.

Жената си поема дълбоко въздух, кашля.

— Беше пристигнал в университета само от няколко дни, когато онези се свързаха с мен. Дойдоха в апартамента ми. Бях ходила на… събрания. Сбирки на хора, които искат да се отърват от лук… от сейпурите.

Шара кимва. Разбира и Ирина вижда, че тя я разбира.

— Мразите ли ме, задето съм ходила на онези сбирки? — пита Ирина.

— Преди време сигурно бих те намразила — казва Шара в пристъп на изненадваща откровеност.

— Но сега не ме мразите?

— Нямам нито времето, нито енергията да мразя — казва Шара. — Искам единствено да разбера. Хората са такива, каквито са. — Усмихва се вяло и свива рамене, все едно казва: „Какво да се прави?“.

Ирина кимва.

— Мисля, че това е мъдър начин да се гледа на света. Аз не бях толкова мъдра. Ходих на онези срещи. Бях гневна. Всички бяхме гневни. Там са ме забелязали.

— Кои?

— Така и не ми казаха имената си. Попитах, но отвърнаха, че не било безопасно. Казаха, че ни грозяла опасност, че винаги ни грози опасност. Но не казаха откъде.

— Колко бяха?

— Трима.

— Как изглеждаха?

Ирина ги описва, а Шара си води бележки. Описанието на първите двама — ниски, тъмнооки, тъмнокоси и с дълги бради — може да се отнася до повечето мъже в Баликов. Но последният е различен.

— Той беше висок — казва Ирина. — И светъл. И много слаб, кльощав направо. Все едно се храни само с бульон, бедничкият. Ако не се беше запуснал така, щеше да е красив мъж, много красив. Говореше най-малко от тримата. Всъщност само ме гледаше. И сякаш нищо, което казвах, не го изненадваше. Знаеха, че работя в университета, откъде — не знам. Помолиха ме да им помогна, да помогна на Баликов. Както е било преди. И аз го направих. — Ирина кашля отново. — Искаха от мен да шпионирам професора. Да отмъквам разни неща, документи предимно, да му ровя в чекмеджетата, да търся в папките.

— Какво да търсиш?

Ирина се изчервява и мълчи.

— Какво търсеше, Ирина?

— Аз? Нищо.

— Тогава как се е очаквало да разбереш, че си намерила нещо?

Ирина се изчервява още повече.

— Просто трябваше да… да гадая.

— Защо?

— Защото думите… — Отново е на ръба на сълзите. — Гледам ги на страницата, но те не ми говорят нищо.

— Какво имаш предвид?

— Никога не са ме учили, ясно? Когато бях малка, в Баликов нямаше училища. А когато отвориха училища, вече бях твърде стара и не можах да се науча… Можех само да се преструвам. Вземах книга, преструвах се, че гледам написаното и… — Свива устни като унизено дете. — Опитах се. — Бърка в джоба си и вади смачкан лист, антисейпурска пропагандна листовка.

— Опитах се да се науча. Исках да се науча на правото слово. Исках да знам. Но се научих единствено да се преструвам…

Шара не е изненадана. Голяма част от населението на Континента все още е неграмотно.

— И какво направи, когато поискаха от теб да шпионираш доктор Пангуи?

— Съгласих се. Не исках да ги разочаровам. А и… мразех професора. Мразех го, защото беше толкова развълнуван, че чете за нашата история, докато ние, докато аз… — Не довършва. После: — Дадох им един списък.

— Списък на какво?

— Не знам. Професорът го ползваше постоянно и аз си помислих, че трябва да е важен. Но за мен беше просто списък, подробен списък, който явно съдържаше много информация. Много квадратчета, по целия лист, нагоре и надолу, настрани, с букви и цифри в тях. Отне ми няколко седмици. Не можех да го изнеса, защото професорът щеше да разбере, а и той никога не го вадеше целия. Отмъквах по една страница, понякога по две или три накуп, занасях ги в килера с метлите и ги преписвах, както се копира рисунка. Първия път ми беше много трудно, но после свикнах и го правех за минути. Може да не знам да чета, но ме бива да преписвам — казва тя в изненадващ пристъп на суета. — После им носех преписите.

— Колко преписани страници им занесе?

— Десетки. Може да са били и над сто. Много бях добра в това — казва Ирина, видимо доволна от себе си. — А и те толкова се зарадваха, когато им занесох първия препис. Развълнуваха се до сълзи. Не преувеличавам. А аз се почувствах… почувствах се… — Млъква, неспособна завърши мисълта си.

— Защо спря?

— Те ми казаха. Не веднага. Но с всеки следващ препис, който им носех, бяха все по-недоволни. „Това е добро — казваха, — но не него търсим, изобщо.“ И за всичко бях виновна аз! Но после един ден високият светъл мъж видя нещо на преписа, който бях донесла, и… е, не се усмихна точно, но очите му се присвиха доволно и той кимна. А другите взеха да се смеят и казаха: „Браво! Това е добре, много, много добре.“ Сякаш най-после са открили каквото търсят. И повече не поискаха да им нося друго.

Шара усеща в стомаха си прилив на бездънен ужас.

— Кога се случи това? На коя дата?

— Дата? Не знам, не мога да си спомня.

— В кой месец тогава?

— Ами, още беше топло. Късна есен, предполагам. Може би в месеца на Тува.

— Има ли нещо друго, каквото и да било, което можеш да ми кажеш за списъка?

— Казах ви каквото знам.

— Преписала си го. Преписала си десетки страници. Какво имаше на тях?

Ирина се замисля.

— Ами. Страниците бяха номерирани.

— Освен това.

— Освен това имаше… Имаше печат в ъгъла. Не, не точно печат, а… нещо като знак или емблема в ъгъла на всяка страница. Като… птица върху стена.

Шара мълчи. После пита:

— Птицата имаше ли гребен? Крилете й разперени ли бяха? — И протяга ръце да покаже.

— Да. Никога не бях виждала такава птица.

„Защото такива птици има само в Сейпур“ — мисли си Шара, която добре познава описания от Ирина знак. Има само един списък с печата на канцеларията на градския губернатор, който да предизвика такова вълнение сред Реставраторите. „Излиза, че враговете ни не само са знаели от месеци за съществуването на Неспоменавания склад — мисли си тя, — но са знаели и съдържанието му, нещо, до което дори на мен ми отказват достъп…“ Вече съжалява горко за обещанието, което е дала на леля си. По всичко личи, че в депозитната кутия на Пангуи има информация за онова, което Реставраторите са търсели толкова упорито.

— Какво означава всичко това? — пита Ирина.

— Не знам със сигурност — казва Шара.

— Мислех си, че мразя професора — казва Ирина. — Но когато чух, че е мъртъв, осъзнах, че не е било така. Искала съм да го мразя. Но всъщност съм мразила неща много по-големи от него. Мразех, че се чувствам толкова… унизена. — Поглежда Шара и очите й отново се пълнят със сълзи. — Какво ще правите с мен? Ще ме убиете ли?

— Не, Ирина. Аз не наранявам невинни.

— Но аз не съм невинна. Заради мен го убиха.

— Едва ли. Както сама каза, мразила си неща много по-големи от себе си… Според мен неща много по-големи от теб и от мен, и дори от професора, са намесени тук.

Ирина изглежда обнадеждена и облекчена.

— Мислите ли?

Шара се опитва да скрие ужаса си.

— Знам го.

После и двете вдигат глави, защото откъм улицата долитат викове: „Пуснете ме! Пуснете ме!“

— Какво става? — пита Ирина.

Шара се протяга и отмества леко завесата. Пред портите на посолството се е събрала малка тълпа. Шара мярва блясък на златен шарф, което означава, че сред множеството има градски старейшина, и немалко официални на вид лица с белезникави роби. А пред всички тях, от вътрешната страна на портата, стои Малагеш, скръстила ръце и изправила гръб във военна стойка, стои и излъчва презрение както огънят бълва дим.

Шара се усмихва на Ирина.

— Извини ме.

 

 

Шара чува крясъците още преди да е излязла през централния вход.

— Това е политическа и етична перверзия, чувате ли! — крещи някакъв мъж. — Престъпление, което граничи с обявяване на война! Да отвлечете жена от дома й? Стара жена, скромна чистачка, която цял живот е работила за една от най-обичаните и почитани институции на Баликов? Губернаторе, настоявам да я освободите незабавно! Ако не я освободите, ще направя всичко по силите си това да се превърне в международен скандал! Ясен ли съм?

Малагеш отвръща нещо, но Шара не чува какво.

— Нападение? Нападение? — отвръща разгорещено мъжкият глас. — Единственото нападение тук е атаката срещу правата и привилегиите на нашите граждани!

Шара пресича двора. Вижда как Зигруд дебне в сенките край стената на посолството. Градският старейшина стиска решетките на портата, както затворници стискат решетките на килиите си. Висок е за континентал, тъмното му лице се е зачервило от ярост. Прилича на печен във фурна картоф, мисли си Шара. Само дето лицето му е наполовина скрито зад гъста брада, която стига почти до очите.

Шара знае кой е. „Снимката във вестника — мисли си тя — не е и наполовина толкова въздействаща, колкото Ернст Уиклов на живо…“

Зад него стоят петнайсетина брадати мъже със семплите белезникави роби на баликовската адвокатура. Всички те наблюдават Малагеш с малки хладни очички и държат в десните си ръце кожени куфарчета, както повечето мъже биха държали мечове.

„Ще трябва да се оправяме и с адвокати — мисли си Шара. — Късмет ще е, ако умра сега.“

— Тъй като това посолство по закон е сейпурска територия… — казва Малагеш.

Уиклов я прекъсва със смях.

— О, не се съмнявам, че с радост бихте обявили целия свят за сейпурска територия!

— Тъй като това посолство е част от Сейпур — продължава мисълта си Малагеш през стиснати зъби, — не сме длъжни да ви информираме кое се намира или не се намира на територията на този имот.

— Не се и налага! Защото моите приятели и колеги са видели с очите си как водят жената тук!

Шара поглежда към Зигруд — челото му е навъсено. Много е трудно да проследиш Зигруд, без той да те забележи, и всеки, успял да го направи, трябва да е изключително талантлив.

Уиклов продължава:

— Предупреждавам ви, губернатор Малагеш — нарочно изговаря името й с неправилно ударение, — че ако рожба на Баликов пострада или се почувства застрашена от действията на вашите служители, улиците ще екнат от възмутени викове срещу посолството ви и срещу самата вас, докато не ви изгоним, както трябваше да направим много отдавна!

— Спести си реториката, Уиклов — казва Малагеш. — Няма кой да те чуе. Тук сме само ти, аз и един празен двор.

— Но ще има много хора, ако не пуснете жената! Гарантирам, че ще пламнат бунтове, ако не освободите бедната жена!

— Да я освободим? Тук никого не държим принудително. Дошла е по своя воля.

— По своя воля! След като е била посетена от това? — Уиклов посочва с пръст Зигруд, който се чеше отегчено по носа. — Използвали сте сплашване! Заплахи! Това е равносилно на отвличане!

Шара се изкашля и казва:

— Грешите, сър. Двете с госпожа Торскени пихме кафе. Мога лично да ви гарантирам това.

Той насочва презрителния си поглед към нея.

— Вие пък коя сте? Заместничката на онзи глупак Труни? Ако е така, за мен думата ви струва колкото думата на пиян малоумник!

Шара примигва бавно. От доста време не са й говорили по този начин.

— Вие сте Ернст Уиклов, ако не греша? — пита тя.

Той кимва ожесточено.

— Знам, че името ми фигурира в някой от списъците ви. В списъка с враговете на Сейпур, без съмнение, и се гордея да нося мишената ви на гърдите си!

— Отново грешите, сър — казва Шара. — Разбрах за вас от вчерашния вестник.

Малагеш слага ръка на устата си да скрие напушилия я смях. Уиклов се изчервява още повече.

— Безочието е сред малкото неща, в които сте отличници — казва той. — Малка госпожице, нито вие, нито вашият губернатор ще съумеете да се измъкнете от това с лъжи. Никакви дипломатически трикове няма да ви помогнат. Фактите са ясни — вие държите гражданин на Баликов като заложник, дребно отмъщение за неприятностите от снощи!

— Неприятности ли? — казва Малагеш. — Умряха шестнайсет души. От насилствена смърт. Бях там. Видях труповете. А ти?

— Не се нуждая от поредното потвърждение — казва той — за варварството на вашите хора.

— Първо неприятности, сега пък варварство — казва Малагеш.

— Това е без значение в момента — казва Уиклов. — Жена на име Ирина Торскени намира ли се на територията на посолството ви? Ако продължите да лъжете и да твърдите, че не е тук, тогава заедно с колегите си аз ще поставя въпроса на най-високо ниво, ще подам иск за нарушаване на няколко международни договора! Лично ще се погрижа да ви изгонят от нашата страна и повече никога да не се върнете! Това как ви се струва?

Шара прави физиономия. Подобни нелепи заплахи не я плашат, разбира се, но Уиклов, изглежда, има талант да привлича несъразмерно внимание към себе си, а точно сега Шара предпочита да работи на спокойствие. От виденията си в арестантската килия насам тя живее с усещането, че седи на бъчва с експлозиви и че разни хора постоянно се опитват да изритат бъчвата изпод нея.

— А! — виква внезапно Уиклов. — Ето я! Ето я!

Всички се обръщат. Сърцето на Шара се свива, когато тя вижда Ирина Торскени да наднича през предните врати на посолството.

— Виждате ли? — вика Уиклов. — Виждате ли я?! Наистина е задържана! Казах ви! Това е тя, нали?

Шара тръгва към Ирина, която зяпа Уиклов с разширени, пълни със страхопочитание очи.

— Ирина, не трябваше да слизаш — казва й Шара. — Тук не е безопасно.

— Чух името си — тихо казва жената. — Този градски старейшина ли е? Градският старейшина Уиклов?

— Познаваш ли го? Него или някой от другите мъже? — спокойно пита Шара.

Ирина клати глава.

— Те за мен ли са дошли?

— Ирина! — крещи Уиклов. — Не я слушай! Ела при мен, Ирина! Не я слушай!

— Сигурно са наблюдавали апартамента ти — казва Шара. — Следили са те постоянно дори след като си приключила работата си за тях.

— Ирина! Ела при нас! Не й обръщай внимание!

— Моят съвет е да не тръгваш с тях, Ирина. Не нам защо са дошли да те търсят, но едва ли е с почтени намерения.

Ирина гледа към портата. Уиклов разтърсва енергично решетките. Малагеш му крясва да спре, но той само повишава глас:

— Те не ти мислят доброто, Ирина! Искат да навредят и на теб, и на Баликов! Не слушай тази глупава жена!

— Ирина… не те съветвам да тръгваш с тях — повтаря Шара. — Хората, които стоят зад тези действия, са изключително опасни. И ти го знаеш.

— Но един градски старейшина не би…

— Чувам те! — крещи Уиклов, което си е чиста лъжа. — Чувам те какви й ги говориш, казваш й да се откаже от правата си на гражданка! Не я слушай, Ирина Торскени!

— Ирина — казва Шара. — Мисли.

Но Уиклов не млъква:

— Тя не е от твоята раса, от твоя народ! Не е свещена, каквито сме ние с теб и всичките ни братя и сестри. Да изрека такова нещо на глас е в нарушение на техните закони, но в сърцето си ти знаеш, че е истина!

Ирина поглежда Шара и Шара разбира, че жената е взела решение.

— Аз… съжалявам — прошепва Ирина и тръгва към портата.

Уиклов разтърсва отново решетките и вика на Малагеш да отвори. Малагеш поглежда Шара. Шара се опитва да измисли нещо, каквото и да е, но напразно. Малагеш кимва отсечено и с горчива гримаса. Хидравликата се задвижва с тракане, въртят се зъбчати колелета и портата бавно се отваря.